Джон Лескроарт
Клетвата (30)

29

Първото писмо датираше отпреди близо седем години.

Медицинска група „Парнас“

Ембаркадеро Сентър,

Сан Франциско,

Калифорния

Уважаеми доктор Кенсинг,

Настоящото писмо служи да документира решенията, одобрени общо от вас, лекарската група при „Парнас“ и медицинската група „Парнас“ (наричана по-долу „Групата“) след проведеното заседание на дисциплинарната комисия миналата седмица. Вие признахте, че в различни моменти и на различни места, откакто е започнал вашият договор с групата, сте вземали неуточнени количества морфин и викодин за лична употреба. Освен това признавате, че сте алкохолик, който в състояние на нарушени умствени способности вследствие на консумиран алкохол е извършвал професионалните си задължения под равнището на приемливото медицинско обслужване.

Групата обаче признава значителните ви способности като лекар и общественик и преди неотдавнашните разкрития, упоменати в настоящето писмо, ви смяташе за ценен член на своята общност. Поради това съображение, след сериозна дискусия и въпреки несъгласието на медицинския директор, дисциплинарната комисия на групата реши този път да се обърне към вас само с настоящото официално мъмрене, вместо да прекрати трудовия ви договор и да повдигне евентуални наказателни обвинения срещу вас, при следните условия:

1) Незабавно и завинаги ще преустановите употребата на всякакъв алкохол и всякакви наркотици, освен онези лекарства, които може понякога да ви бъдат предписвани от друг лекар по действителни здравословни причини;

2) Периодично доброволно ще се подлагате на изследвания на урината с цел установяване наличието на наркотични и упойващи вещества или алкохол в организма ви;

3) Незабавно ще приемете препоръките на съветника по злоупотребата с наркотични и упойващи вещества и ще посещавате активно програмите, препоръчвани от групата;

4) През следващата календарна година, в допълнение към редовно уговорените срещи с назначения ви съветник, ще посещавате всекидневно така наречената „Програма от дванайсет стъпки“, която е одобрена от групата и цели да реши вашите проблеми с пристрастяването и зависимостта от лекарствени средства;

5) След първата година от тази програма и за останалото време от службата ви в групата ще посещавате такива програми от дванайсет стъпки, каквито групата прецени за необходимо, но при никакви обстоятелства тези програми няма да бъдат с график, по-рядко от веднъж седмично.

Вие доброволно признавате вашата виновност по споменатите горе въпроси и също така признавате, че всяко нарушаване на посочените по-горе съгласувани точки ще доведе до незабавното ви освобождаване от групата без обжалване и може да предизвика по-нататъшни граждански и наказателни обвинения, каквито бъде намерено за уместно.

С уважение:

Тимъти Дж. Маркъм

* * *

Медицинска група „Парнас“

Ембаркадеро Сентър,

Сан Франциско,

Калифорния

Уважаеми доктор Кенсинг,

С оглед на колегиалния, а не агресивен подход, който по мое предложение групата възприе, за да ви помогне да се справите с вашите проблеми през изминалите две години — и преодолявайки известна съпротива на високо равнище, бих добавил — искам лично да ви помоля да се постараете да овладеете критичните си забележки (както пред вашите колеги, така и пред пресата) по повод на нашите различни вътрешни решения, свързани с лекарствения списък. Не се опитвам да ви принуждавам или по някакъв начин да ограничавам правото ви на свободно слово, но вярвам, че си давате сметка за финансовите затруднения, които срещаме в редица области. Бихме искали групата да продължи да бъде платежоспособна, за да можем и занапред да предоставяме най-доброто обслужване, което сме в състояние да осигурим, на най-голям брой наши клиенти. Разбира се, не сме съвършени, но полагаме усилия. Ако имате конкретни предложения или несъгласия с политиката на групата, с удоволствие бих ги обсъдил с вас по всяко време.

Искрено ваш:

Тимъти Дж. Маркъм

* * *

Медицинска група „Парнас“

Ембаркадеро Сентър,

Сан Франциско,

Калифорния

Уважаеми доктор Кенсинг,

Научих, че възнамерявате да участвате в телевизионното предаване по обществени въпроси „Ритъмът на Залива“. Позволете да ви напомня, че няколкото медицински комисии, в които участвате с групата на лекарите, имат договореност за конфиденциалност по отношение на Здравния план. Всяко нарушаване на тази конфиденциалност бих изтълкувал като основание за уволнение. В личен план сте запознат, уверен съм, с решаващите преговори, които в настоящия момент водим с градската управа. Намирам вашите публични изяви и негативни коментари спрямо някои решения на групата за израз на крайна неблагодарност и морално осъдителни, особено в светлината на разбирането и загрижеността, проявени към вас от групата по други въпроси в миналото.

С уважение:

Малачи Рос,

Главен медицински директор,

Началник финансов отдел

* * *

Медицинска група „Парнас“

Ембаркадеро Сентър,

Сан Франциско,

Калифорния

Уважаеми доктор Кенсинг,

Ако не желаете да предписвате синустоп на вашите пациенти с алергия, това разбира се е ваше право и ваше медицинско решение. Но синустопът е едно полезно лекарство и аз одобрих включването му в списъка. Вашите непрестанни усилия да подкопаете рентабилността на групата, като подлагате на съмнение моите решения, са неприемливи. Бях търпелив към вас по тези въпроси достатъчно дълго. Следващият случай ще има дисциплинарни последици.

Малачи Рос

* * *

— Къде ги намери тези? — обърна се Харди към Джеф Елиът. После прелисти страниците, които държеше, може би още двайсетина. Двамата бяха на бара в „Карс“, едно невзрачно и (поради новото заведение от веригата „Старбъкс“ зад ъгъла) вероятно обречено на скорошно загиване кафене на „Мишън“ до редакцията на „Кроникъл“. — Особено това първото. Боже Господи!

В очите на Елиът проблесна пламъче.

— Както знаеш, Диз, аз никога не разкривам източниците си.

Но на Харди не му трябваше да се замисля много, за да изкопае отговора.

— Дрискол. Секретарят на Маркъм.

Веждите на Елиът се вдигнаха на милиметър. Харди си помисли, че би могъл да обере до шушка Джеф на покер.

— Защо мислиш така?

— Появи се на няколко пъти. Уволнен е, нали така? И вероятно е видял какво го чака предварително. Така че си е пратил по имейла файловете вкъщи, в случай че му потрябват за натиск по-късно. Или просто за да прецака някого заради удоволствието от това.

Елиът се почеса по брадата.

— Без да отричам, нито да потвърждавам предположението ти по отношение на моя източник, той е мечтата на всеки репортер. Отмъстителен, клюкар, жаден за внимание. Даде ми може би петстотин страници.

— Всичките за Кенсинг?

— Не, не. — Елиът се разсмя, доловил паниката в гласа на Харди. — Не, доколкото мога да кажа, за всичко живо в „Парнас“.

— Марлин Аш знае ли за тях?

— Щеше да опита да се добере до тях, ако знаеше, макар че разбира се не бих могъл да й предоставя нищо от това. Обаче му казах — на моя източник, имам предвид — че ако иска да има, доколкото е възможно, изключителен контрол върху тях, може би е най-добре да ги запише на дискети и да ги скрие на някакво специално място, където Марлин и Глицки няма да се сетят да ги търсят.

— И все пак, ти ги имаш тук.

— Така е — ухили се Елиът. — Понякога си обичам работата.

Харди взе лъжичката и разбърка кафето си.

— Някой би могъл току-що да ги е напечатал обаче. Може да не са автентични.

— Прав си. Може да не са. Но някой трябва да е набирал страшно бързо, за да успее да приготви всичко това от миналата седмица досега.

Харди се съгласи. Всъщност нямаше никакво съмнение, че писмата са истински. Те, разбира се, никога не биха били приети като доказателство за каквото и да било в съда — не без хартиените копия и подписите — но тук нямаше думата законът. Тук имаше думата журналистиката и Джеф можеше да реши да ги приеме, ако източникът му бе достатъчно надежден.

— И какво ще правиш с тях?

Това бе разковничето и двамата го разбираха. Джеф се бе обадил на Харди като услуга, защото Харди бе адвокатът на Кенсинг. С оглед на огромния интерес след смъртта на Маркъм към почти всичко, свързано с „Парнас“, Елиът му каза, че проблемите на Кенсинг с употребата на забранени вещества представляваха истинска новина.

— От друга страна — каза той, — след историята с Лоринг нещата доста се нажежиха. Ако има сериен убиец в „Портола“, това всеки път удря по Кенсинг. Наистина не искам да пускам това, Диз — харесвам добрия доктор, а това ще му разкаже играта — но ако се окаже важно, няма да имам избор.

— Как би могло това да се окаже важно, Джеф?

— Ами например ако е бил надрусан, докато е работил върху Маркъм в интензивното.

Харди трябваше да признае, че това наистина би имало значение.

— Някой вдигнал ли е врява досега за това?

— Не. Но ще ти кажа нещо. Ако моят източник наистина прочете повечето от тези страници и достатъчно поразмисли, бих предсказал, че те ще станат публично достояние.

Харди поклати глава, удивлявайки се на способността на някои хора да вършат чисти гадости. Ерик Кенсинг бе само един от двестате или може би триста лекари в „Парнас“, но за нещастие бе пресякъл пътя на Дрискол. И което е може би по-важно, бе извършил тежкия грях да се опълчи на шефа, с когото Дрискол здраво се отъждествяваше.

Изведнъж обаче изплува една нова мисъл. Дрискол би могъл да има много по-основателна причина да подлага на съмнение характера на Кенсинг или на който и да е друг от желанието да ги наказва за действителни или въображаеми прегрешения в миналото. Можеше просто да се стреми да отклони погледа на хората от себе си.

— Какво си мислиш? — Елиът го наблюдаваше изпитателно.

Харди не се разкри.

— Нищо особено. Само дали ще ми кажеш нещо за другите четиристотин деветдесет и пет страници.

— Не съм стигнал до тях. Не мога да чета толкова бързо. Писмата до Кенсинг се появиха доста изневиделица и аз реших, че ти дължа едно обаждане.

— Много хубаво направи. Значи, ако сега ми направиш друга услуга, аз ще съм ти задължен, нали?

Елиът се замисли и кимна.

— Може би. Какво?

— Ако чуеш още слухове от неназования ти източник за трезвостта на Кенсинг вторник миналата седмица, не ги пускай, докато не се потвърдят отнякъде другаде.

— Не мисля, че писмата са слухове, Диз.

— Не съм казал, че са. Но аз също имам нещо, което не е слух. Можем да направим замяна.

* * *

Когато Харди най-после се прибра в кабинета си към три и половина, бе едновременно възнаграден и потиснат от доставката на още доказателствен материал по случая „Маркъм“ от Съдебната палата. Хубаво бе, че Глицки се е настроил да бъде по-отзивчив, но не му се отделяха още шест часа за четене на скучни материали. Все пак отвори кашона, измъкна съдържанието му и го разположи по средата на бюрото си. Хвърляйки поглед към телефона, видя, че има две съобщения на секретаря.

„Диз. Тук е Ерик Кенсинг. Просто се обаждам. Вкъщи съм, ако ти трябвам.“ Гласът на Кенсинг напомни на Харди колко огорчен бе от своя клиент. Може Кенсинг и отдавна да се бе справил с проблемите си с наркотиците и алкохола, но как изобщо е могъл да убеди себе си, че адвокатът му няма нужда да знае за тях?

Следващият глас беше на Глицки. И, разбира се, типично за Ейб, нямаше каквото и да е въведение.

„Ако си наистина там, вдигни. (Мълчалива пауза, колкото преброяване до три.) Добре, обади ми се.“

„Какъв характер!“ — помисли си Харди. Вдигна слушалката, но не се обади на Ейб. Обади се на клиента си. Когато свърши, Кенсинг не каза нищо няколко секунди.

— Ерик?

— Тук съм. Какво трябваше да направя?

— Трябваше да ми кажеш. Нали така?

— Защо? — попита той. — Всичко това е далеч зад мен. Бе в началото на кариерата ми, ранните проблеми на семейния живот, една огромна грешка. Не съм докосвал… — Рязко се прекъсна и добави просто: — Аз вече не съм онзи човек.

Харди чу думите и реши, че те биха могли да бъдат фактически верни. Но проблемът не бе в тяхната истинност.

— Казваш, че не си алкохолик? Какви са първите ти думи на срещите на „Анонимни алкохолици“? — Харди знаеше отговора. — Казвам се Ерик и съм алкохолик — сегашно време, постоянно състояние на участниците в програмата. Виж, това е отдавна минало, Ерик. Но Джеф Елиът разполага с тази информация, а това е валутата, с която той си служи.

В гласа на Кенсинг прозвуча нотка на паника.

— Няма да публикува това, нали? И как въобще е разбрал? Всичко по този въпрос бе конфиденциално.

Но Харди нямаше време да формулира отговор, защото Кенсинг го изпревари.

— Този лайнар Дрискол!

— Разстроен е и си го изкарва на целия свят. Въпросът е, че засега болницата е под обсада. И ако сега се окаже, че правят тайни сделки, за да укриват проблемите с лекарите си… Няма спор, че това е новина, Ерик.

— Дрискол се опитва да погребе цялата къща със себе си, нали? — Въздишка. — Блажени са дребните душици, защото те ще наследят земята.

— Да се надяваме, че няма да стане така. Във всеки случай се уговорих с Джеф да те държи извън светлината на прожекторите още няколко дни, а може би и завинаги. Но му казах, че не може да използва каквото съм му дал — а това означава, че ти още се печеш на огъня — едва ако аз му кажа, че може. А това ще зависи от теб.

— Добре, каквото и да е, приемам го.

— Чудесно. — Харди си даде сметка, че е стискал силно телефонната слушалка. Отпусна хватката си и си наложи равен тон. — Спомнях си, че вечерта след смъртта на Маркъм си отишъл в неговата къща.

— Естествено. Никога не съм го отричал.

— Искам да си помислиш какво си правил, когато си тръгна. Впрочем по кое време беше това?

— Малко преди десет, ако не се лъжа. Онзи инспектор, Брако, ме видя, като си тръгвах. Може да го е записал някъде.

— Може — съгласи се Харди. — Но не е останал там и може да се предположи, че си се върнал.

— Е, не съм се връщал. Защо да се връщам? — Той се поколеба. — За какво става дума?

— Става дума за убийството на Карла. Искам да зная какво си правил, след като си тръгнал оттам.

— Каквото и досега казвах, че съм направил. Прибрах се вкъщи и си легнах да спя.

— Знам, че така си казал, но това не ми помага. Искам да се напънеш да си спомниш дали не си срещнал някого във вашата сграда, дали не си говорил с някого на улицата, дали не си използвал някой от твоите телефони или компютъра. Каквото и да е, което може да докаже, че си бил далеч от къщата на Маркъм между десет и единайсет. А още по-добре между десет и дванайсет.

Отново пауза.

— Обадих се по мобифона в клиниката, за да видя дали имам съобщения.

Това беше добре, помисли си Харди. Ще има останали някакви следи от това обаждане. Може би дори щяха да могат да посочат местоположението му в рамките на няколко улици.

— Чудесно. Кога беше това?

— Веднага, след като си тръгнах. Мисля, че не бях минал и две пресечки.

Лош отговор. Кенсинг можеше да се е обадил, да е заобиколил по пресечката и да се е върнал и да има достатъчно време.

— Помисли за нещо друго — помоли го Харди.

— Защо? Какво има?

Искаше му се да изкрещи: „Просто ми отговори на въпроса — можеш ли да си осигуриш алиби!“. Вместо това отвърна:

— Има това, че разговарях със свидетел, който е чул изстрелите, Ерик. И който определя времето им в около единайсет без петнайсет.

— Това определя времето на смъртта.

— Да. В единайсет без петнайсет тя е мъртва и лампите светят. В два часа всички лампи изгасват. Мисля си, че онзи, който я е убил, е изчакал наоколо, после е угасил светлините и се е измъкнал.

— Защо му е на този някой да чака обаче?

— Откъде да знам? Може да е прекарал времето, търсейки нещо. Може да е заличавал следите. Може да е смятал, че ще го видят да си тръгва след изстрелите. Колкото ти можеш да отгатнеш, толкова и аз. Но сега имаме убийство и време, което означава, че си чист, ако можеш да се сетиш за нещо, което…

— Не! Просто не, ясно ли е? Господи, не съм убивал никого, Диз. Аз съм лекар. Аз спасявам хората, за бога. Просто не съм го направил. Може ли да не говорим за това?

Отчаянието на Харди изригна.

— Разбира се, че можем, Ерик. Но никой друг на планетата няма да го направи. Така че отдели малко от скъпоценното си лично време и ако си спомняш какво точно си правил онази нощ, какво ще кажеш да ми позвъниш? Ако не представлява чак толкова голям проблем!

И Харди тръшна телефонната слушалка.