Джон Лескроарт
Клетвата (10)

9

Дизмъс Харди стоеше на тротоара на улица „Ървинг“ и разговаряше с друг адвокат, на име Уес Фарел. Двамата мъже се бяха срещали само един-два пъти дотогава, но най-скорошният път бе на сватбата на Глицки през септември, когато бяха изследвали (отначало поотделно, а после заедно) прага на човешката поносимост към шампанското. И за двамата той се беше оказал доста висок. Предишната нощ Франи се беше появила в „Шамрок“ и двамата с Харди бяха продължили своята среща с китайска храна в „Пърпъл Йет Уа“. Когато се бяха прибрали у дома, не можеше да спре да мисли за разказаната му от Макгуайър история за Шейн Маки. Тази сутрин беше позвънил тук-таме и бе открил, че семейството на Маки наистина е наело адвокат — Фарел — за разглеждането на проблеми, свързани с недобросъвестност по отношение на смъртта. След всички приказки на медицинска тема напоследък, а и кончината на Тим Маркъм вчера, Харди бе любопитен да научи повече. Фарел щеше да бъде добър източник на информация. А можеше също така — знаеше това — да бъде и чудесна компания. Така че когато Уес цъфна пред офиса му малко след осем и половина, Харди стоеше отвън на тротоара с бутилка пенливо вино, вързана с панделка.

Фарел го поздрави като отдавна зачезнал брат, но след това, като видя какво се предлага, се отдръпна в престорен ужас.

— Мисля, че от това нещо не съм глътвал от сватбата на Ейб и това е добре, защото него ден поех годишната си доза, доколкото си спомням, ако наистина си спомням.

— Това е като да яздиш кон — обясни Харди. — Трябва да се метнеш отново на седлото, след като те хвърли. Чърчил го е пиел всеки ден, знаеш ли? За закуска. И е спечелил Нобелова награда. Два пъти.

— За пиене на шампанско?

— Не. За мир и за литература.

— За мир?

Фарел се извърна, за да позволи на Харди да мине покрай него.

— Просто съм във възторг как тия правят-струват и все дават наградата за мир на военни от световна класа. Хенри Кисинджър. Хо Ши Мин. Уинстън Чърчил. Всички те не са съвсем точно копие на Ганди, казвам ти.

— Те са държавници — обясни му Харди. — Ако си държавник, можеш да убиваш колкото си искаш хора, стига да водиш война. И после, когато спреш, всички в Швеция са толкова признателни, че ти дават наградата за мир.

— Аз ставам за държавник — каза Фарел. — Много хора имам набелязани за убиване.

Сега бе седнал и пренареждаше писалките върху бележника си.

— Навярно след това бих могъл да си бъда защитник. А това значи, че ще имам клиент.

Харди се облегна назад и опря глезена на единия си крак върху коляното на другия.

— Напоследък май нещата малко се влачат, а?

Фарел махна неопределено с ръка.

— Почти не си струва да отваряш офиса всеки ден — въздъхна той. — Ако не бях толкова загрижен за двама от моите клиенти…

— Семейство Маки например.

Раменете на Фарел клюмнаха. Той отчаяно поклати глава напред-назад няколко пъти, после го погледна с натъжени очи, като кротък басет.

— Само не ми казвай, че са се обърнали към теб!

Харди се изкикоти, но веднага се овладя. Да си изгубиш бизнеса не беше за смях.

— Не — успокои го той. — Честна дума. Не ти крада клиентите, Уес. Но наистина става дума за семейство Маки.

— Какво мога да ти кажа за тях, освен че не само са си загубили сина, ами са и яко прецакани?

— Как така прецакани?

— Ами защото нашият велик Върховен съд неотдавна реши, както може би си чул, че гражданите не могат да съдят своите здравно-медицински организации за недобросъвестност, защото те не упражняват медицина. Те са бизнес, а не медицински организации.

Фарел разпери длани, издигна ги, после ги спусна в отчаяние.

— За нещастие, Диз, това отхвърля почти дословно аргументите, с които заведох делото от името на семейство Маки и на другите ми петима клиенти. И какъвто съм си майстор на момента, хвърлих всичките си сили почти изцяло за този проблем, смятайки, че това е вълната на бъдещето. Както и да е, сега ще трябва да пренапиша цялата си документация съобразно някакъв нов начин за действие. Например недобра координация на медицинските грижи, обща недобросъвестност, лошо администриране или нещо такова. Но междувременно постъпления няма.

Облягайки се обратно на стола, Харди постоя с кръстосани ръце, наполовина наслаждавайки се на разпаленото изложение. Познаваше реалностите на постъпленията. Ако не можеш да ги поддържаш, нямаш място в бизнеса.

— Та какво е станало с Шейн?

— Шейн е ясен като учебник. — Фарел скокна и отиде до шкафа с архива си, откъдето извади дебела папка. — Виж това. Гледай тук.

Харди се изправи и заобиколи до бюрото, Фарел разполагаше с медицинската документация за всичко, което Моузес Макгуайър бе описал в „Шамрок“ предишната вечер, само че с много повече подробности и с един последен обрат, който правеше смъртта на Шейн Маки даже още по-трагична. Един от лекуващите лекари бе предположил, че Шейн може би страда от „нещо“, което би могло да се повлияе от ново лечение, провеждано в „Сидърс-Синай“ в Ел Ей. Но здравно-медицинската организация на Шейн бе установила, че това лечение е „експериментално“ и следователно те не покриваха разноските по него. Което означаваше, че на Шейн това щеше да струва около триста хиляди долара от джоба му.

— И след месеци мъчения, опитвайки се да прецени дали би трябвало да направи тези разходи, Маки се решава. Той и родителите му продават къщите си, направо се разоряват и Шейн отива в Ел Ей, където познай какво става?

— Умира — предположи трезво Харди.

— Умира — повтори Фарел. — Но аз имам свидетел там, който казва, че ако е отишъл три месеца по-рано, можело е да го спасят.

Харди подсвирна.

— Ако този свидетел е надежден, това може да ти донесе страшно много пари.

— Да, но няма да е утре, мога да ти кажа със сигурност. — Фарел затвори папката. — Така или иначе лошото за мене там е, че всичко това е пропуск, много трудно е да се докаже. Някой е можел да направи или е трябвало да направи нещо, но не го е направил, защото „Парнас“ не разрешава…

Харди се изпъна, за малко да подскочи от думата.

— „Парнас“? Това ли е организацията, за която говорим тук?

Кимване.

— Без съмнение. Шейн работел за градската администрация, така че те са го осигурявали.

— Ами другите ти клиенти? И те ли са към „Парнас“?

— Естествено. Че нали „Парнас“ са най-големите в града.

— И при тези други клиенти също има починал във всеки един случай?

— Да.

— Всички ли са такива случаи на пропуск, както при Шейн?

— Не всички. Има едно малко момиченце, Сузан Мейгърс. Била алергична към сулфамиди, а лекарят, при когото отишла, забравил да попита. Какво ще кажеш? Можеш ли да повярваш? Човек би очаквал всички тези алергии да са вкарани в компютъра и да излизат при всяко извикване на името на пациента, но преди около пет години те решили да не инсталират този софтуер, за да икономисат някой долар. — Той поклати глава възмутено. — Но чакай да те питам, Диз. Ако нямаш клиент, защо се интересуваш от всичко това?

Харди седна на ъгъла на бюрото.

— Да ти кажа право, и аз не знам. Чух за Шейн снощи и се запитах дали неговата годеница или семейството му не се нуждаят от помощ, което ме доведе до теб. Но като разбирам сега, че всичко е свързано с „Парнас“…

— Какво е свързано с „Парнас“?

Харди се намръщи. По навик не бе склонен да разкрива информация, дадена му повече или по-малко поверително. И предпочете да спечели време.

— Просто това име напоследък често се спряга. Чу за Тим Маркъм, нали?

— Какво за него?

Харди погледна въпросително: поднасяше ли го Уес? Но очевидно не беше така.

— Вчера бе убит. Кола го е блъснала и избягала.

— Будалкаш ме. — Лицето на Фарел се отпусна. — Наистина би трябвало да започна да гледам малко телевизия вечер или да чета вестници. Кога е станало?

— Вчера сутринта. Откарали са го в „Портола“, където е умрял.

— Господи, в собствената му болница! Това ми харесва. Там сега сигурно са изгубили ума и дума. — Фарел пусна една усмивка. — Дали да не взема да се обадя на жена му и да разбера дали не би желала да ги съди? Няма ли да е много мило?

— Кого да съди?

— „Портола“, „Парнас“. Обичайните заподозрени.

— Само че не те са го убили, Уес. Блъснала го е кола.

Фарел се наведе напред, все още ухилен и постави лакти на бюрото.

— Слушай, Диз. Ти познаваше ли Тим Маркъм? Е, аз го познавах. Постъпва в болница, пълна с лекари, които е прецаквал от петнайсет години — не може да излезе оттам жив, чудо да стане. Гарантирам ти.

Харди също се усмихваше.

— Не е лоша история, Уес, но не мисля, че се е случила наистина.

Фарел вдигна показалец.

— Само почакай — каза той.

* * *

Понякога Харди се питаше защо му е офис в центъра. Беше се отбил там за един час след срещата с Фарел. После той и Фрийман бяха имали дълъг обяд заедно в „Белдън Али“. Бе малко след три часа и най-после се зае с материала, над който работеше, когато го прекъсна обаждането на неговия приятел Пико Моралес. Не искал да го безпокои, но случаят бил спешен — ставало дума за един от неговите приятели. Трябвал му адвокат по криминални дела, та дали не би могло Харди да слезе до „Стайнхард Акуейриъм“ и да поговори с него. Човекът, по думите на Пико, бил един от неговите „развеждачи“. И когато Пико съобщи, че приятелят е лекар на име Кенсинг и работи в „Парнас“, това реши нещата. Чакаше го ново пътуване с колата, обратно към авенютата.

Като уредник на „Стайнхард“ Пико имаше една отдавнашна амбиция — да придобие голяма бяла акула за аквариума в „Голдън Гейт Парк“. Четири, шест или девет пъти в годината някой кораб улавяше в мрежите си и довлачваше по някоя акула и Пико привикваше доброволци от своя списък. Много отдавна, преди един живот, Харди бе сред първите. Оставяше се да го отведат при резервоарите някъде във вътрешността на аквариума и там с напълно изпразнено съзнание слагаше леководолазен костюм и разхождаше акулата с часове, обикаляйки безспир кръглия резервоар. На теория разхождането трябваше да поддържа протичането на вода през хрилете на животното, докато е в състояние да започне да диша самостоятелно. Досега обаче това не се бе случвало.

Полускрит в храсталаците, задният вход бе точно от обратната страна на аквариума и до него се слизаше по шест бетонни стъпала. В мрачното входно помещение някой бе оставил малка крушка. Харди натисна вратата с армирано стъкло и тя се отвори при докосването му.

След толкова години, откакто за последен път бе идвал тук, се удиви колко познато му изглежда мястото. Същите зелени стени, по които сълзеше все същата влага. Ниският бетонен таван го караше да навежда главата си, макар да знаеше, че може да мине свободно. Чуваше приглушени гласове, които звучаха така, сякаш идваха от вътрешността на варел. Стъпките му също отекваха и той долови постоянното, едва различимо бръмчене — може би генератори или помпи за резервоарите — Харди така и никога не научи какво го предизвикваше.

Коридорът свиваше наляво, после се изправяше, после свиваше надясно. Най-накрая го доведе до кръгло помещение, което се състоеше основно от голям, издигнат над земята басейн, пълен с морска вода, на чиято стена се бе облегнала внушителната фигура на Пико Моралес. Под неуправляем кичур черна коса лицето на Пико бе като обветрена плоча от тъмен гранит, незначително смекчена от големите увиснали мустаци и благия поглед. Държеше голяма нащърбена чаша кафе и бе облечен с долната част на леководолазен костюм, изпънат до краен предел от издутия му гол корем. В самия резервоар един човек в леководолазен костюм се занимаваше с акулата, една от най-големите, които Харди бе виждал тук — близо два метра. Гръбната й перка стърчеше над водната повърхност, а опашката разпенваше водата зад нея. Но през годините Харди почти бе изчерпал интереса си към акулите.

Човекът, който разхождаше акулата обаче, бе друго нещо.

— А! — възкликна вместо поздрав Пико. — Кавалерията пристига. Диз, доктор Ерик Кенсинг.

Мъжът в резервоара вдигна поглед и кимна. Продължаваше да работи упорито, почти пъшкаше от усилието, мъчително, стъпка след стъпка. Независимо от това самият той бе близо до ръба на резервоара и кимна.

— Вие сте Харди? — попита мъжът. — Бих се ръкувал, но… — После, вече по-сериозно, добави: — Благодаря, че дойдохте.

— Е, щом Пико се обади. Каза, че сте загазили.

— Още не, може би, но…

В този момент, докато Харди и Пико гледаха, рибата се изви и се отскубна от хватката на мъжа, той изруга и се обърна да я преследва.

— Остави я — извика Пико.

Мъжът се обърна към стената, но се спря, за да хвърли още един поглед зад себе си. Това трая само един миг, но за това време акулата прекоси резервоара, зави и сега се устремяваше обратно към него, набирайки скорост. Пико не изпускаше от очи акулата и не пропусна движението й.

— Излизай! Бързо! Внимавай!

Кенсинг се хвърли към стената на басейна. Харди и Пико го хванаха за ръцете и го издигнаха нагоре и навън точно когато акулата изникна и щракна с челюстите си на мястото, където беше допреди малко.

* * *

— На косъм! — каза Харди. — Мисля, че тази риба е здрава.

— А освен това е и гладна — добави Кенсинг. — Може би взе Пико за морж.

Харди кимна, сериозен и замислен.

— Разбираема грешка.

Тримата стояха на ръба на басейна и наблюдаваха как акулата плува сама.

Пико не сваляше очи от водата, от плуващата риба. Вече бе имал случай да се надява силно за оцеляването на една от акулите си по-рано и сега не му се искаше отново да преживее разочарование.

— Вие нали и без това искахте да си говорите. Защо не се махнете оттук?

* * *

„Литъл Шамрок“ бе на по-малко от четиристотин метра от аквариума. След като лекарят се преоблече в ежедневните си дрехи, двамата оставиха Пико с неговата акула, която продължаваше да плува сама. Харди премина тези няколкостотин метра с колата, докато следобедът бързо се смрачаваше. Сега си бяха взели по нещо за пиене (Харди — смес от тъмна и светла бира, а Кенсинг — кафе) и седяха на ъгъл пред камината на някакви стари хлътнали кушетки, по-подходящи за правене на любов, отколкото на разработване на стратегическа юридическа защита.

— И така — започна Харди, — как попаднахте на Пико?

Вдигане на рамене, отпиване от кафето.

— Синът му е мой пациент. Стана дума за неговата работа и в един момент ми разказа за акулите си. Стори ми се, че може би е интересно да се опита такова нещо. Покани ме една вечер, но и сега, когато наистина времето ни не стига, пак идвам, когато ме извика. А вие? Разбрах, че някога също сте били доброволец. Мисля, че Пико не оставя хората си да напускат.

— Аз имах специална причина.

Отговорът изглеждаше неадекватен, затова добави:

— В един момент не можех повече да понасям как всичките умират.

Събеседникът му горчиво се изсмя.

— Да не навлизаме в медицината.

— Няма — съгласи се Харди. — Аз реших това много отдавна. — После уби един миг от времето, като отпи от бирата си. — Но говорят, че сега ви трябва адвокат.

За първи път Харди забеляза бледността под румената кожа на лицето, умората в очите.

— Знаете ли кой е Тим Маркъм?

Харди кимна.

— Вчера го ударила кола и после е умрял в болницата.

— Точно така. Аз бях дежурният лекар в интензивното, когато почина. А той чукаше жена ми.

* * *

— Значи се тревожите, че полицията може да помисли, че ви се е паднал неочакван случай и сте го убили?

— Не бих казал, че е невъзможно.

— Но не сте го извършили?

Кенсинг издържа втренчения поглед на Харди.

— Не.

— Не се ли изкушихте?

Това бе опит да олекоти нещата.

Той почти се усмихна.

— Фантазирах си нещо такова през цялото време, само че в моя вариант винаги беше много по-болезнено. Първо щях да му счупя капачките на коленете, може би да срежа някое ахилесово сухожилие, да му отрежа топките. Всякакви неща, които биха го накарали да страда повече, отколкото страда в действителност. — Поклати глава разочаровано. — Наистина няма справедливост, не сте ли забелязали?

Харди си помисли, че може би знае това даже по-добре от доктор Кенсинг.

— Но има или няма справедливост — подхвана той, — вие се тревожите.

Това не беше въпрос.

Лекарят кимна мрачно.

— Ако от полицията започнат да ме разпитват за Тим? Почти мога да се чуя: „Да, мразех го. И вие бихте го мразили. Радвам се, че е мъртъв“. Всъщност не мисля така.

Харди също не мислеше така, но всъщност всичко това бяха само предположения.

— Нека да успокоя малко душата ви. Доколкото разбирам, Маркъм е починал от раните си и ако това е така, вие не сте замесен в никакво престъпление.

— Ами ако някой каже, че не съм направил достатъчно, за да го спася? Има ли нещо такова като „злонамерена недобросъвестност“ или нещо от тоя род? Като форма на убийство?

Харди поклати глава.

— Никога не съм чувал такова нещо. Защо питате?

— Защото някакъв инспектор по убийствата на име Брако намина снощи. А днес правят аутопсия.

— Аз не бих се тревожил от това. Днес правят аутопсия на всички.

— Не е така. Особено за тези, които умират в интензивното отделение след хирургическа намеса. Направихме оглед в болницата и аз подписах смъртния акт — масивна вътрешна травма от силни тъпи наранявания — но въпреки това са го закарали в Центъра.

— Починал е от катастрофа с неизвестен извършител — обясни Харди. — Това се води убийство, затова правят аутопсия. Винаги.

Но докторът имаше друг въпрос.

— Добре, но снощи срещнах Брако, който проверяваше колата ми при къщата на Маркъм.

— Брако?

Харди поклати озадачен глава.

— Сигурен ли сте, че е от отдел „Убийства“ в Сан Франциско? Не е от автопроизшествията? Не го познавам.

— Така се представи. Имаше значка.

— И проверяваше вашата кола? Всъщност какво правехте край къщата на Маркъм?

— Познавах Карла, жена му. Помислих, че е редно да намина и изкажа съболезнованията си, да видя дали с нещо не мога да помогна. — Той въздъхна. — Какво да се прави. Човек някак си се чувства отговорен.

— Та какво правеше този полицай с колата ви?

Кенсинг се взря край бара, като че ли се учудваше как се е озовал там, помълча за малко, после отново погледна към Харди.

— Мисля, че проверяваше дали моята кола е претърпяла някакво произшествие, дали аз не съм блъснал Маркъм. Имаше и някои друг хора там, преди да тръгна, които се бяха отбили у Карла, други коли. Останах с впечатлението, че беше проверил всяка една от колите.

На повърхността това изглеждаше неправдоподобно. Но после Харди изведнъж си спомни разговора с Глицки при последната им разходка заедно. Автополицаите. Този Брако трябва да е бил един от новите нещастници, които отнасят толкова подигравки в отдел „Убийства“.

— Е, така или иначе, от всичко, което чувам, ми се струва, че нямате някакъв сериозен проблем. Не сте го убили.

— Но той умря по време на моето дежурство, а за никого не беше тайна, че го мразя.

— Ще ви попитам пак: вие ли го убихте?

— Не.

— Умря от раните си, нали? Вие да сте влошили състоянието му? Не? Значи с вас всичко е наред.

Очевидно тази мисъл все още не можеше да си пробие път, затова Харди продължи.

— Нека да погледнем нещата така. Каква беше вероятността Маркъм да умре, дори ако вие сте направили всичко както трябва?

— Аз така и направих.

— Съгласен съм, но не това е въпросът.

Лекарят се позамисли по-внимателно.

— Статистически погледнато, попадне ли човек в интензивното, един, най-много двама от десет излизат живи.

Стъписан от числото, Харди се облегна назад на кушетката.

— И това е всичко? Двама от десет?

Кенсинг сви рамене.

— Нека да са трима. Не зная точния брой, но той не е толкова висок, колкото повечето хора си мислят.

— Значи в най-добрия случай вероятността е, казвате, трийсет процента Маркъм да остане жив, дори и ако сте направили всичко, което е било възможно да се направи.

— Което и направих. Но да, грубо казано, трийсет процента.

— Значи оставаме със седемдесет процента вероятност, че тази катастрофа щеше да го убие, независимо от това какво е направил или не е направил който и да е лекар. Прав ли съм? — Харди се наведе напред. — Ето ви добрата новина. Дори и ако сте допуснали грешка — не казвам, че сте допуснали, обърнете внимание — онзи, който го е блъснал, не може да използва „недобросъвестност“ като защита пред съда. Човек, обвинен в убийство, е напълно изключен от възможността да използва като своя защита аргумента, че лекарят би могъл да спаси жертвата.

Очите на Кенсинг леко трепнаха.

— Сигурно мислите, че вече съм чувал това. Защо е така?

— Защото ако не беше така, всеки адвокат на света би започнал своята защита с това, че не неговият клиент е убил жена си, като я е прострелял четири пъти в сърцето — убили са я лекарите, които не са могли да я спасят. Вината е тяхна, а не на неговия клиент.

Кенсинг прие тази информация с нещо, което приличаше на смесица от облекчение и недоверие.

— Но тук нямаше никаква недобросъвестност — подхвърли той. И добави: — Наистина.

— Вярвам ви. Просто искам да кажа, че не виждам откъде срещу вас би могло да дойде каквото и да е криминално обвинение. Истинската причина Маркъм да се озове в болницата е, че някой го е блъснал с кола. Именно него е търсел този Брако — шофьора на колата.

Но една по-ранна фраза, която го бе измъчвала, неочаквано изплува на повърхността.

— Казахте, че сте познавали госпожа Маркъм?

Раменете на Кенсинг видимо се смъкнаха, като че ли целият свят се стовари върху тях. Погледна надолу към обгорения дървен под, после отново нагоре.

— Вие не знаете? Това е другото нещо.

Харди чакаше.

— Изглежда снощи там се е случило нещо. — Той замълча. — Тя е мъртва. И останалите от семейството.

— Господи!

Харди неочаквано се почувства прикован към канапето.

Кенсинг продължи.

— Новината мина през кабинетите някъде късно тази сутрин. Преглеждах пациенти и научих едва към обяд. После, малко след това, Брако се обади, за да провери дали ще съм там. Искаше да се отбие и да поговорим.

— Значи сте разговаряли с него и днес?

Кенсинг поклати глава.

— Може би направих грешка, но помолих регистратурата да кажат, че ме няма. Пико се обади почти по същото време за акулата си. Така или иначе не приемам пациенти в сряда следобед, а не исках да говоря с полицията, преди да си изясня малко нещата. Така че дойдох тук, в аквариума — всъщност скрих се — за да разхождам Франсис.

— Франсис?

— Акулата. Пико я кръсти Франсис. Така че се мотах тук, докато не си съставих план за действие, който беше да си потърся адвокат. А Пико познаваше вас.

На лицето му се изписа извинение и обърканост.

— Това е положението. И какво правим сега?

Харди кимна и се облегна назад. Спомняйки си за бирата, той се пресегна и отпи от нея.

— Ами, волю-неволю ще трябва да говорите с полицията.

— И какво да им кажа за жена ми, ако ме питат?

Харди вече бе отговорил на това, но сега беше моментът да се изгради доверие.

— Просто бих казал истината и бих се опитал да не изпадам в паника. Но ако изобщо се занимават със случая, те ще знаят за Маркъм и жена ви, нали? Така че бъдете прям и преодолейте това. То не означава, че сте убили някого.

Кенсинг остави действителността да достигне до него.

— Ясно. А и това няма да има значение, ако търсят шофьора на колата, която го е ударила и избягала, нали така?

— Според мен е така. — Харди изгледа Кенсинг в лице. От умора погледът му изглеждаше празен. — Добре ли сте?

Той успя леко да се засмее.

— Просто съм изморен. Но, от друга страна, аз винаги съм изморен — отговори лекарят. — Изморен съм от петнайсет години. Ако не бях изтощен до краен човешки предел, сигурно не бих могъл да се позная.

Харди се облегна назад и си даде сметка, че самият той също не бе в настроение за танци.

— Все пак сте излезли за един следобед да разхождате акулите на Пико.

— Да, така е — съгласи се Кенсинг, — но и това няма никакво значение за мен. Просто го върша.

— И с мен беше така.

В един труден момент в живота си Харди също беше разхождал своите акули, в края на едно десетилетие на лудост след смъртта на сина му Майкъл и развода с Джейн. И за него тогава също нямаше смисъл, както сега за Кенсинг. Но по някакви причина раздвижването на акулите му се струваше все пак нещо. А в един свят, иначе пълен с нищо, това беше нещо, за което можеше да се хванеш.

Двамата мъже станаха. Харди даде на Кенсинг визитката си и заедно с нея един последен съвет.

— Знаете ли, може да се появят на работата ви или у дома. Могат да почукат на вратата ви с призовка или разрешително за обиск. Ако се случи нещо такова, не казвайте нищо. Не им позволявайте да ви сплашат. Винаги можете да се обадите по телефона.

Устата на Кенсинг леко увисна. Той въздъхна тежко, поклати глава.

— Това започва да ми звучи като сериозен мач.

— Не. Мачът е игра. — Харди всякак се стремеше да насърчава клиентите си, но не искаше Кенсинг да остава със заблудата, че която и да е част от едно разследване на убийство може да бъде нещо небрежно. — Но от това, което съм чул, с вас всичко е наред. Не сте карали колата, а това е, което го е убило. Жена му не е имала нищо общо с вас, нали? Така. Значи най-важното е да се казва истината. Само дето можете да прескочите онова за капачките на коленете.