Джон Лескроарт
Клетвата (22)

21

Четири часа по-късно Глицки седеше пред бара в кухнята си и се опитваше да поддържа професионален тон, когато му идеше да крещи. Говореше по телефона на стената с един от заместник-шерифите на Окръжната болница на Сан Франциско. Заместникът се беше обадил в отдел „Убийства“ във връзка с една дама, арестувана и доведена в болницата по-рано през деня със счупен глезен и сътресение на мозъка. Не спирала да говори, че убиецът в семейството е съпругът й и от къде на къде затваряли нея? Заместникът решил, че ако има нещо, свързано с тази жена и с някакво убийство, следва да го доведе до знанието на съответните органи. Но когато се обадил в отдел „Убийства“, никой нямал представа за какво говори и му дали телефонния номер на Глицки.

— Какво искате да кажете с това „Арестували са я“? Не са ли арестували него?

— Съпругът? Не, сър. Поне доколкото ми е известно. Не го доведоха тук, но може би не е бил пострадал.

Когато здрави хора биваха арестувани в града, те отиваха в затвора зад Съдебната палата. Ако се нуждаеха от някаква медицинска помощ, Окръжната болница на Сан Франциско имаше охранявано крило и тъкмо там бе отведена Ан Кенсинг от арестувалите я полицаи.

За десет минути Глицки беше успял да открие домашните телефони на две от тези момчета и едното от тях — полицаят Рик Пейдж, имаше лошият късмет да отговори на телефона. Даже само по жицата и без въздействието на ужасното си лице Глицки с тона на гласа си, ранга и положението си доведе младия полицай до състояние на паника. Полицаят отговаряше насечено, повтаряйки половината от това, което искаше да каже.

— Бе… Бе 911, ДН — домашно насилие. Когато стигнахме там… стигнахме там и жената беше на земята, заобиколена от хлапетата й… Нейните деца.

— А мъжът?

— Ами той… той… лицето му кървеше, много лошо го беше нарязала… беше нарязан.

— Нарязала го? С какво, с нож ли?

— Не. С нокти. Одрала, исках да кажа… одрала го беше, не нарязала. По лицето. Когато стигнахме на мястото, той беше горе, на външните стълби. Аз и Джери — моят партньор — спряхме с колата и двамата го обградихме.

— Обградихте него?

— Да, сър.

— Но след това арестувахте нея? Макар че е била по-тежко пострадала, а? Как стана така?

Гневът и разочарованието на Глицки бяха още пресни, но се бе успокоил достатъчно, за да разбере, че полицаят Пейдж му казва това, което му е нужно. Понижи гласа си с една-две степени.

— Спокойно. Просто ми разкажете какво стана.

— Да, сър. Най-напред той — мъжът, Кенсинг — проверихме при диспечера, когато ни каза, и се оказа вярно, че тъкмо той се е обадил на 911. Бил е заключен навън, пред къщата си, и се е тревожел, че жена му ще нарани децата. Каза, че му е трябвало помощ.

— Сигурно е било така. — Глицки си помисли, че Ан Кенсинг е била благоразумна да го заключи навън. — Но после стигнахте там и какво се оказа?

— Ами, най-напред тя беше на земята, на тротоара, в основата на стъпалата. Има стълбище, нали, което води към къщата. Съпругът беше все още горе, просто си стоеше там. Трите хлапета бяха долу при нея и пищяха неудържимо. Не знаехме — тази ситуация можеше да се е получила по най-различен начин, сър. Затова двамата извадихме оръжията си и се приближихме до заподозрения, който по това време приехме, че е мъжът.

— И как се държа той?

— Оказа съдействие, но беше уплашен. Искаше да отиде да види как е жена му, но му казахме да не мърда. Беше вдигнал ръце и не мърдаше нито мускул, което беше добре. От това, което бяхме видели дотогава, смятахме в този момент да го закараме в града.

— Ясно — каза Глицки. — И какво промени решението ви?

След кратко колебание Пейдж започна отново:

— Главното беше, че разговарях с него. И първото нещо, което каза… значи той е вдигнал ръце към небето и цялото му лице кърви, и първото нещо, което прави, е да ми благодари, че сме дошли толкова бързо.

— Той ви благодари?

— Да, сър. И това е май първият път, когато чувам нещо такова при ДН. Разбирате за какво говоря.

Глицки разбираше. Обикновено по времето, когато полицията се намесваше в битова свада, по-възпитаните и учтиви средства, особено по отношение на полицаите, дошли да разтърват сбилите се, вече не фигурираха в уравнението.

— Продължавайте.

— Както и да е. Значи, Джери беше при жената, опитваше се да успокои хлапетата. Той, мъжът, Кенсинг, попита дали може да седне на стъпалото и аз му казах: „Не, обърни се“, нормалната процедура, и отидох да го закопчея. В този момент едно от децата, момчето, тръгна да се качва по стълбите и да вика: „Какво правите с моя татко? Оставете татко на мира. Не е той виновен. Мама беше“.

— Това го каза детето?

— Да. А Кенсинг беше спокоен. Той му каза: „Няма нищо, Тери. Той не знае какво се случи“. Имаше предвид мен, нали разбирате. Но аз не позволих на детето да се доближи до него. — Това, разбира се, беше стандартна процедура, тъй като разбеснели се родители — особено бащи — усетили, че в най-близко бъдеще ги чака затвор, нерядко вземаха собствените си деца заложници в опит да го избегнат. — Затова застанах пред него и викнах на Джери, който бе отишъл до колата, да се обади за линейка. По това време жената вече беше седнала и се държеше за двете момичета. Появиха се някакви граждани — съседи, които бяха излезли да гледат. Беше време да си прибера оръжието, което и направих.

— Добре.

— И така, нещата се поуспокоиха. Кенсинг вече беше с белезници и попита дали може да се обърне бавно и аз му позволих, и той каза на децата си да стоят спокойно, да не се тревожат — всичко ще се оправи. И ми казва, абсолютно спокоен, че е лекар. И може да помогне на жена си. И на мен вече започва да ми става странно.

— От какво?

— Ами обикновено, нали знаете, сър, мъжът е този, който извършва насилието.

— Зная.

— Но този човек… той бе почти спокоен. Нямаше и следа от обичайния гняв. Казва ми, че просто се е подхлъзнала и аз му отвръщам: „Как ли пък не!“, но той ми казва: „Погледнете“ — и ми посочва следите на площадката, където ясно се вижда, че все пак някой се е подхлъзнал. Мокър вестник. И детето казва: „Вярно е. Аз я видях. Просто се хлъзна. Той не я е докосвал“. И аз си мисля: „Мама му стара, сега какво да правим?“. Така де, имаме сигнал за ДН и някой трябва да бъде затворен, нали? Нали обикновено е мъжът, но така или иначе не можем да си тръгнем без някой от тях. Много е тъпо да се върнем след два часа, когато всичко уж е било изчистено между влюбените птички, само дето единият е застрелял другия. Нали разбирате какво имам предвид?

— Слушам ви — потвърди Глицки.

— Но аз какво да правя? Отвеждам Кенсинг надолу по стъпалата и го слагам отзад в колата, закопчан, и сега една съседка идва — имам й данните, всичко, ако искате да говорите с нея — и ми казва същото нещо. Видяла всичко — Кенсинг само се е отбранявал, нито веднъж не я е ударил, тя го одрала, нахвърлила се върху него отново и се подхлъзнала. — Пейдж си пое дъх. — И значи Джери и аз правим кратко съвещание, разделяме двете дъщери и ги разпитваме — същата история, през цялото време си е виновна жената. И в този момент пристига линейката. Съпругата е замаяна и не може да стъпва на единия си крак, освен това ще се наложи да й шият главата. И Джери и аз решаваме, че тя заминава, а мъжът остава вкъщи. — В течение на дългия разказ гласът на Пейдж беше поукрепнал. Сега вече говореше спокойно. — Не знам какво друго можехме да направим, лейтенант. Четирима свидетели посочиха съпругата. Мъжът не беше направил нищо лошо.

Глицки се изкушаваше да попита Пейдж дали си дава сметка, че мъжът, когото не е арестувал, е основният заподозрян в разследване за убийство. Но откъде можеше полицаят да знае това? Пък и какъв щеше да бъде смисълът? Сега поне за известно време Ан Кенсинг беше в безопасност. Нещастна и пострадала, но в безопасност. Това го устройваше.

— Значи той сега е в къщата й с децата?

— Не зная, сър. Може да си е на домашния адрес, който имам. Искате ли да ви го дам?

— Имам го — отговори Глицки. — Може би ще отида да си поговоря с него.

* * *

— Извинете, че не ви пускам да влезете, лейтенант, но децата ми са вътре. За днес видяха достатъчно полицаи. Едно от тях вече спи, а с другите гледаме видео. Беше доста дълъг ден.

— Просто исках да ви задам няколко въпроса. Няма да отнеме и петнайсет минути.

— Петнайсет минути? Няма да отнеме никакво време, ако не ви пусна да влезете. Струва ми се, че обсъдихме вече всичко онази вечер, а според моя адвокат тогава не е трябвало да разговарям с вас.

— Това беше преди днес. Преди да се сбиете с жена си.

— Не сме се били. За това трябват двама души. Тя ме нападна.

— А вие какво търсехте там, като начало?

— Мой ден беше за децата. Имах билети за мача на „Джайънтс“. Много просто. Вижте, моментът наистина не е подходящ. Разбирате ли ме? Сега се проявявам като баща на моите деца, които са достатъчно травмирани и изтощени. — Кенсинг премести тежестта си на другия крак, въздъхна дълбоко. — Вижте, не искам да се държа гаднярски, лейтенант, но ако нямате заповед, за да влезете тук, нека ви пожелая приятна вечер.

* * *

Брендън Дрискол седеше пред компютъра си в малката стаичка зад кухнята, в дъното на двустайния си апартамент тип жп вагон на улица „Ноу“. Въпреки че денят бе прекрасен, бе останал в сенчестото плесенясало и задушно помещение, напълно потънал в работата си, която бе подхванал час след като се беше събудил в десет и трийсет сутринта с най-тежкия махмурлук в съзнателния си живот. Сега, почти дванайсет часа по-късно, той се протегна, потърка ръце по лицето си и избута стола си настрани от терминала. След минута бе в кухнята, където глътна още четири аспирина и си наля леден чай, когато на вратата се появи Роджър.

— Върви ли? — попита Роджър.

Брендън погледна към него.

— Едва-едва — отвърна той.

— Как е главата?

— Главата е ужасно. Главата ми сигурно никога няма да се възстанови. Останалото също не е в блестящо състояние. Какво всъщност има в този леден чай „Лонг Айланд“? И колко такива съм изпил?

Роджър сви рамене, после поклати глава.

— Каза ми да спра да ги броя, не си ли спомняш? Но съм сигурен, че след третия споменах, че може би е по-разумно да спреш.

— Трябваше да те послушам.

— Винаги е така. Е? — поинтересува се Роджър. — След всички тези часове, които прекара днес в пещерата, покайвайки се за греховете си, заслужи ли вече своето опрощение?

— Аз не търся опрощение — възрази Брендън, — а отмъщение. — Той прекоси стаята и си взе стол при кухненската маса. — Просто се чувствам толкова предаден.

Роджър седна до него.

— Разбирам. Не те обвинявам.

— Това ми е проблемът. Не знам кого да обвинявам. — Въздъхна дълбоко. — Така де, Кенсинг ли да обвинявам или тъпата му жена, задето караше Тим да смята, че трябва да тича всеки ден. Защото това създаде възможността най-напред.

— Е, бягането не го е убило, Брендън.

— Знам. Но ако не беше излязъл…

— Нямаше да бъде блъснат и нямаше да се окаже в болницата… Всичко това вече го минахме.

Бяха го повтаряли, и то до прилошаване, даде си сметка Брендън. Въздъхна отново, после стисна слепоочията си, скимтейки от болката на махмурлука.

— Прав си, прав си. Поразява ме обаче как Рос си помисли, че може да откупи мълчанието ми и да прочисти моите файлове. Наистина ли си е мислил, че няма да видя какво се задава и че няма да бъда подготвен?