Джон Лескроарт
Клетвата (15)

14

— Глицки, отдел „Убийства“.

— Кой е?

— Нали току-що казах — тук е Ейб Глицки, отдел „Убийства“, Сан Франциско. Кой се обажда?

— Джак Лангтри. Ейб? Наистина ли си ти?

— Да, наистина съм аз, Джак. Какво става?

— Наистина чудна работа. Току-що натиснах копчето за повторно набиране на мобилния телефон на Карла Маркъм. Тя се е обаждала в отдел „Убийства“, преди да умре.

— Къде си сега?

— Долу. В склада за веществени доказателства.

— Не мърдай. Идвам.

* * *

Лангтри чакаше в офиса си някъде във вътрешността на сградата. Заедно с него бе още един от извършилите огледа на местопрестъплението, сержант Каръл Амано. Беше поставил телефона на средата на бюрото, без нищо друго наоколо, изглеждаше почти така, сякаш бе някакъв вид бомба. Вече бе поръчал пълните телефонни разпечатки за къщата на Маркъм и за този клетъчен телефон. Беше се обадил и на Ленард Фаро в лабораторията и го бе помолил да дойде при тях колкото може по-бързо. Глицки бе слязъл при тях и сега се разхождаше и говореше, което рядко му се случваше. Лангтри си даде сметка, че адреналинът му е доста покачен.

— Добре, но нека да разгледаме други възможности — говореше Глицки. — Телефонът е бил в чантата й. Може някой от нашите хора да не е намерил телефон и да се е обадил тук, докато ние сме оглеждали къщата.

— Изключено. — Амано даже не искаше и да мисли за това.

Лангтри също поклащаше глава.

— Съгласен съм. Не е възможно, Ейб. Ти видя кои бяхме на мястото. Аз, Лен, Каръл, другите момчета, говорим за А отбора. Никой не би извадил телефон от дамска чанта на място на убийство, нито би си послужил с него, за да се обади в работата. Просто не може да се случи. Но нека приемем, че е това, което изглежда, че е — че се е обадила в отдел „Убийства“. Какво значи това?

— Навярно би помогнало, ако знаем кога — предположи Глицки.

— Ще разберем това след няколко часа, ако имаме късмет — поясни Лангтри. — Но мисля, можем да приемем, че това е било след като си е тръгнала от болницата и преди хората да са започнали да се събират в дома й.

— Може би докато е карала към къщи — добави Амано.

Глицки помисли върху това за секунда.

— Което означава преди някой да е знаел за калия. Преди да сме разбрали, че е убийство.

— Може би тя е знаела, че е убийство — каза Амано със сдържано вълнение. — Може би тя е извършила убийството и се е обадила да си признае, а после се е отказала.

— Била ли е в болницата, Ейб? Когато той е умрял?

— Да — отговори Глицки разсеяно.

— Значи пасва — каза Лангтри. Улавяйки изражението на Глицки, той попита: — Защо не?

— Не знам.

— Може отново да е скъсал с нея. — На Амано идеята очевидно й харесваше. — Оставя я завинаги. Тя изпада в дива ревност…

Глицки клатеше глава.

— И след това, за неин късмет, той бива ударен от случайна кола, което дава на Карла възможността да се вози в линейката с него и след това да го убие с калий в болницата? След което се прибира вкъщи и посреща на гости всичките си приятелки в продължение на шест-седем часа, преди най-накрая да убие себе си и децата си. Тези неща никак не вървят, приятели. Даже не тръгват.

Двамата инспектори от отдел „Огледи на местопроизшествието“ се спогледаха.

— Имаш ли някакво друго предположение?

Белегът на Глицки се очертаваше ясно през устните му.

— Не. Не обичам предположенията. Не знам по кое време се е обадила, нито защо се е обадила, нито дали някой в отдела е вдигнал слушалката. Може дори да е видяла произшествието, ако питате мен.

Амано отиде до вратата и погледна към коридора. После се обърна.

— Фаро идва.

Няколко секунди по-късно елегантно облеченият и дребничък инспектор от съдебната медицина нахлу в кабинета, поздрави всички и попита какво има. Когато научи за мобилния телефон, кимна замислено. Безспорно, смяташе той, това е важно. Но какво точно означава, не би рискувал да гадае. Фаро, подобно на Глицки, предпочиташе фактите да водят към хипотеза, а не обратно.

— Обаче имам малко новини.

— Давай — каза Глицки.

— Ами две неща. По траекторията — говорим за госпожа Маркъм, раната на главата — отзад напред.

Глицки повтори думите, после попита:

— Значи оръжието е било зад ухото й и куршумът е отишъл напред. Страут каза ли колко често е виждал такова нещо при самоубийство?

Фаро направи неопределен жест.

— Вие го познавате по-добре от мен, господине. Каза „понякога“.

— Много полезно.

— И аз така си помислих. Но има и друго. Тя е била левачка.

— Как установи това Страут?

— Не той. Аз го установих. В къщата имаше цяла колекция от чаши за кафе за лява ръка. Нали знаете, от онези — „Най-прекрасната майка на света“, „Царицата на леворъките“ — от тоя род неща. Освен това беше адресирала няколко плика и почеркът бе наклонен като при леваците.

— Но оръжието е било в дясната й ръка?

— Близо до нея — поправи го Фаро, — но да. Както и да е, резултатите от анализа на остатъците от изстрела може би ще ни посочат по-добре дали действително е стреляла, само че ще бъдат готови след някой и друг ден.

— Добре, Лен. Благодаря. — Ръмженето в гласа на Глицки се долавяше отчетливо. — Е, благодаря на всички ви. Ако изскочи нещо ново, искам да го чуя.

* * *

Глицки нямаше намерение да се включи в играта на гадаене на глас, но тези последни данни почти го убедиха в онова, което той се изкушаваше да вярва от самото начало: смъртта на Карла Маркъм изобщо не беше самоубийство. Тя не би се застреляла с дясната, вместо с лявата ръка и под необичаен ъгъл. Не би застреляла и кучето. Нито пък поотрасналите си деца. А това означаваше, че някой я е убил. Той още не знаеше защо, но обаждането в полицията в деня на смъртта й правеше много вероятно Карла да е видяла или заподозряла убиеца на съпруга си.

Глицки бе затворил вратата на кабинета си, барабанеше с пръстите на двете си ръце по бюрото и се опитваше да се възпре от преждевременни догадки. Казваше си, че не знае още достатъчно, за да изгради някаква последователна хипотеза, още по-малко — да направи изводи.

Но едно съображение не го оставяше на мира. Ако някой наистина беше убил Карла, според него със сигурност това бе човекът, убил съпруга й. Нямаше представа какъв може да е мотивът за убийството на жената, но не му и трябваше. Вече имаше заподозрян със силен мотив за убийството на съпруга. Разполагащ със средствата. И с възможността.

Беше време да го притисне.

* * *

Когато Кенсинг се върна у дома си след работа, завари инспектор Глицки да го чака пред външната врата, свит под стряхата, за да не го вали дъждът. Лекарят го поздрави учтиво, но изглеждаше малко объркан.

— Мислех, че господин Харди е отменил тази среща.

Глицки сви рамене неангажиращо.

— Понякога адвокатите не искат клиентите им да говорят с полицията. Обикновено това става, когато клиентите им са виновни. Той ми каза, че искате да говорите с нас. — Глицки не го притискаше. — Помислих, че можем да си спестим един на друг малко време, това е всичко.

След кратък размисъл Кенсинг покани Глицки в апартамента си, без дори да му хрумне да му поиска съдебно разпореждане. Живееше в двустайно жилище срещу „Алта Плаза“, парк в северната част на Филмор. Апартаментът заемаше целия етаж в изискана по-стара триетажна постройка. Имаше класически високи тавани, изнесени тъмни трегери и дървен под. Широк прозорец с три крила от старинно бледоматово стъкло гледаше към парка и Глицки се спря, за да погледне навън, коментирайки дъжда.

Няколко минути по-късно, когато Кенсинг тъкмо бе сварил вода за чай на лейтенанта, се чу входният звънец. Оказа се инспекторът, с когото бе говорил пред къщата на Маркъм — Брако, и още един човек, който се представи като Фиск. Той покани и тях и попита дали биха искали да пийнат нещо.

Глицки бе донесъл портативна видеокамера, която постави редом с касетофона на кухненската маса. Когато включиха на запис, той отново каза на Кенсинг — повтаряйки това, което вече бе споменал на входа — че от разговор с господин Харди е научил, че лекарят иска да приключи с полицейския разпит.

— Можете, разбира се, да откажете да говорите — продължи той приятелски, — или да отложите срещата до явяването на господин Харди. Но ние знаем колко сте зает. А, честно казано, и ние сме заети. Както ви казах долу, просто си помислих, че може би ще е по-лесно да приключим с това още в началото на разследването.

Кенсинг кимна.

— Това казах и аз на господин Харди. Нямам какво да крия.

Но спокойният и учтив лейтенант държеше да изясни нещата и допълни:

— Сигурен ли сте, че не бихте предпочели господин Харди да е тук?

— Не, всичко е наред. Мисля, че той малко се престарава в защитата си. Няма значение. Дали е тук или не, не би повлияло на това, което ще кажа. Нямам нищо против.

— Благодаря ви — отвърна Глицки с неподправена искреност.

Даваше си сметка, че кани Кенсинг да говори, без да присъства адвокатът му, и че това е юридически издържано. Правото да мълчи принадлежеше на заподозрения, не на адвоката му. Кенсинг можеше да мълчи, ако искаше, но също така можеше да предпочете да говори.

— Много сме ви задължени — добави той.

После разположи Кенсинг пред камерата, включи я и започна:

— Добре тогава, докторе. Три, две, едно. Говори лейтенант Ейбрахам Глицки, полицейско управление на Сан Франциско, значка номер едно едно четири четири…

Продължи с обичайното изброяване, като уточни номера на делото, свидетеля, мястото, където се намираха, другите присъстващи. Накрая Глицки хвърли бърз поглед към двамата си помощници новаци. Бе отворил жълт бележник на масата пред себе си, погледна в него за кратко и се залови за работа.

— Доктор Кенсинг — започна той, — вие ли подписахте смъртния акт на господин Маркъм?

Лицето на Кенсинг прие унило изражение. Той разбираше какво го очаква.

— Да, аз. Макар че в случай като този моят подпис е условен.

— Условен… Какво означава това?

— Това означава — преди аутопсията. Подписът може да бъде отменен, както беше в този случай, от медицинската експертиза. — Без признак на емоция Кенсинг поясни: — Често, особено когато пациентът е бил хоспитализиран, причината за смъртта е очевидна и няма особена необходимост от аутопсия. Обаче, както ми каза господин Харди, при смъртните случаи след произшествия с избягал извършител винаги се прави аутопсия.

— Така е. Вие не знаехте ли това, преди той да ви каже?

— Не.

— И причината за смъртта на господин Маркъм ви се струваше очевидна?

— Да. В онзи момент. Беше ударен от кола, с тежки вътрешни травми и масиран кръвоизлив. Беше малко изненадващо, че изобщо е стигнал до интензивното отделение.

— Значи не очаквахте, че ще се извърши аутопсия?

— Изобщо не ми мина през ума.

— Добре. Докторе, запознат ли сте със симптомите на предозирането с калий?

— Да, разбира се. Най-общо казано, на езика на неспециалист, сърцето на човека фактически спира да бие.

— И какви мерки взимате?

Той вдигна рамене.

— Ако знаем, че е калий, инжектираме гликоза и инсулин, после прилагаме дефибрилация.

— Но вие по никакъв начин не бихте могли да разпознаете истинската причина за състоянието на господин Маркъм, а именно — калия?

— Не, не виждам как бих могъл.

— Добре. — Глицки погледна бележките си, като че ли събирайки сили за нов залп от въпроси. — И така, докторе, вие познавахте господин Маркъм добре, нали така?

— Познавах го отдавна. Беше мой шеф. Колко добре го познавах, е друг въпрос.

— Тъкмо този въпрос зададох. Вярно ли е, че той и вашата съпруга са имали връзка, която е допринесла за разпадането на вашия брак?

Кенсинг преглътна, но устата му беше пресъхнала като пясък. Започна да си мисли, че съгласяването му на този разговор може би беше сериозна грешка.

* * *

Четирийсет и пет минути по-късно те най-после приключиха с личните неща. Глицки не изчака и момент, преди да премине към много остър разпит за ролята на Кенсинг в случая с бебето Емилия и реакцията на „Парнас“.

— И господин Маркъм ви уволни?

— Всъщност не. Обаче ме предупреди, че ще има сериозни последствия, ако разбере, че аз съм бил източникът за пресата.

— А вие ли бяхте?

Кенсинг се опита да се усмихне, но се получи измъчена гримаса.

— Бих предпочел да не отговарям, ако нямате нищо против.

Глицки прие това за потвърждение и реши, че тази информация не му е нужна.

— И къде се проведе това обсъждане с господин Маркъм?

— Извика ме в кабинета си. Там говорихме.

— Впоследствие той установи ли, че вие сте бил източникът?

— Не мисля. Не съм чул такова нещо. — Още един слаб и вреден опит за демонстриране на безгрижие. — Не ме уволни, значи не е знаел.

Глицки продължи неуморим нататък. Кенсинг току-що беше признал, че освен случая с бебето Емилия бяха съществували още „няколко“ повода за разногласие между него и „Парнас“. Кенсинг също така си беше признал, че често е предписвал лекарства, които не са в списъка.

— С други думи — поясни Глицки, — лекарства, които компанията не е одобрявала.

— Не е точно така — обясни Кенсинг. — Лекарствата, които предписвах, бяха добри. Всъщност, бяха по-добри. — Кенсинг, вече силно изпотен, изтри с хартиена кърпичка челото си. — Политиката на компанията е ние, лекарите, да предписваме лекарства от списъка, това е всичко.

— А вие сте си създали навика да не използвате този списък?

— Не навик. Само когато смятах, че е подходящо. — Той почувства, че е нужно да обясни. — Генериците невинаги са съвсем същите по химически състав както марковите лекарства, затова невинаги са толкова ефикасни. Или пък може да има други проблеми.

— Какви например?

— Най-различни. Трябва да се вземат два пъти по-често или пък имат нежелани странични ефекти, например затрудняват храносмилането. Така че в някои случаи — или когато съм имал лош опит с някои генерични лекарства от списъка — предпочитах марковите медикаменти.

— И за „Парнас“ това беше проблем?

Той сви рамене.

— Струва им пари.

— Бихте ли обяснили това?

— Ами системата в „Парнас“ е такава, че повечето пациенти доплащат една и съща сума за лекарствата, мисля, че е десет долара, независимо колко то струва. Така че ако марковото струва трийсет долара, а генеричният медикамент от списъка — десет, компанията губи двайсет долара за всяка рецепта с марково лекарство, която изпълнява.

— А вие предписвахте тези маркови лекарства редовно?

— Когато беше необходимо, да. Работата ми е да спасявам живота на хората, а не парите на компанията.

— Имахте ли и други спорове с господин Маркъм за тази практика?

По това време ръцете на Кенсинг вече видимо трепереха. Той ги свали от масата и ги сложи на скута си. През изминалия мъчителен час му се искаше да беше послушал адвоката си и да бе възприел съвета му да не разговаря с тези мъже. Но след като започна разговора, не знаеше как да се опита да го прекъсне. Накрая се осмели:

— Ако нямате нищо против, бих искал да ме извините за момент.

Но Глицки нямаше намерение да го пусне да отиде до тоалетната, дори и само за да се съвземе.

— След малко — каза той рязко. После повтори въпроса си. — Имали ли сте спорове с господин Маркъм по въпроса за лекарствата?

— Не. Ние не си говорехме.

— Откога?

— От близо две години.

— Две години? Но историята с бебето Емилия е отпреди няколко месеца, а казахте, че сте говорили с него тогава!

Кенсинг изтри цялото си лице с хартиената кърпичка.

— Мислех, че имате предвид въпроса с рецептите. Тогава говорихме.

* * *

Когато полицаите най-после си прибраха техниката и си тръгнаха, Кенсинг доста дълго седя разтреперан на кушетката във всекидневната. Най-накрая реши, че е по-добре да се обади на Харди, за да види дали не може някак да поправи стореното. Навън вече беше почти нощ, а дъждът продължаваше да плющи върху прозореца на фасадата.

Харди беше все още в кабинета си — стараеше се да навакса с работата по другите си клиенти. Кенсинг му разказа какво се беше случило и призна, че разговорът е бил много, много неприятен, в крайна сметка — грешка от негова страна.

— Мисля, че сигурно смятат, че имам нещо общо с това — заключи той.

Последва дълго мълчание и когато то свърши, Кенсинг бе напълно неподготвен за гнева на Харди.

— О, така ли мислите, докторе? Лейтенантът, който завежда отдел „Убийства“, ви разпитва два часа за едно престъпление, което е по първите страници на вестниците всеки ден, което може да е свързано с бруталното убийство на цяло семейство и вие имате мотива, средствата и възможността, и си мислите, че може би, ама само може би, на полицаите може да им се струва, че сте подходящ заподозрян. Нали сте учили анатомия, докторе? Всички хора ли мислят със задниците си или само при вас е така?

Кенсинг седеше и гледаше слушалката в ръката си. Почувства прилив на кръв в главата, после му прилоша. Струваше му се, че ще повърне. Кокалчетата на ръката му, стиснала слушалката, бяха побелели. Гърлото му беше стегнато, сухо като пустиня. След още няколко секунди затвори, неспособен да измъкне и дума от себе си.

* * *

Когато Харди се обади на Кенсинг двайсет минути по-късно, за да се извини за избухването си, установи, че не е уволнен, както наполовина очакваше. Вместо това клиентът му се извини, приключвайки с наблюдението, че Глицки „може би наистина мисли, че аз съм убил Тим“.

Крайно време беше да загрее това, помисли си Харди. Но на глас каза:

— Би било разумно да се приеме, че е така.

Но той се беше обадил на клиента си и по друга причина, освен извинението. Ако все още беше защитник на добрия лекар, имаше да му зададе някои неотложни въпроси.

— Ерик, минах през „Портола“ днес и разговарях с някои от сестрите. Каква според теб е вероятността свръхдозата да е случайна?

— Общо взето, в този случай — нулева. Защо?

Харди изложи разказа на Ребека Симс за случаите на непреднамерена свръхдоза. Когато свърши, Кенсинг повтори каквото беше казал по-рано:

— Не. Не беше това.

— Откъде знаете?

— Бях там. Маркъм даже не беше на калий. Беше стабилизиран. Относително, искам да кажа.

— Тогава — запита простичко Харди — какво друго ни остава? Кой друг е имал достъп до него?

— Карла, бих казал — теоретически, може би Брендън Дрискол по-рано. Рос, двама от другите лекари. Сестрите.

— Колко сестри?

— Трябва да се провери документацията. Не зная. Обикновено са две, понякога три. Мисля, че бяха две. — Чудовищното значение на всичко това като че ли за пръв път му се проясни. — Искате да кажете, че някой от тези хора го е убил, така ли?

— Така изглежда, Ерик. — Въздържа се да не добави: „Или някой от тях, или ти“.

— Господи! — каза тихо Кенсинг. — И какво ще правим сега?

Харди се поколеба само за миг. Изпита някаква остатъчна неловкост от предишното избухване. Но продължи:

— Това може да ви се стори малко прозаично, след всичко, което сте претърпели тази вечер, Ерик. Но преди нещата да продължат, трябва да поговорим за моя хонорар.

— Не може ли просто да мине за сметка на застраховката ми?

Никой от двамата не се засмя.

Харди изчака една разумна пауза, после предложи:

— Може би ще предпочетете да бъдете някъде, където ще се чувствате по-спокоен? Това ще отнеме известно време.

* * *

Глицки искаше да изслуша полицаите след разпита на Кенсинг в неговото жилище, затова, макар да бе късно, се върна с колата в центъра. Сега беше отново зад бюрото си в очакване на Фиск и Брако, които да му докладват дали са научили нещо — и какво — и как смятат да продължат с това разследване. Отвън, пред вратата му, петима от другите му инспектори се мотаеха, довършвайки работата си с разни книжа. Някой беше донесъл пица, чиято миризма подлудяваше Глицки, тъй като от него се изискваше да се въздържа от групите храни, които някога му бяха любими, включително сирене и мазно.

Защо се бавеха тези момчета? Мислеше, че карат зад него. Накрая чу някакъв смях в стаята на отдела и стана да провери. Струваше му се напълно възможно някой за майтап да е намазал стола на Фиск с лепило.

Глицки заряза благородната си битка, грабна парче пица от бюрото на Марсел Лание и мушна половината в устата си, преди да успее да промени решението си. Когато беше преглътнал достатъчно, за да може да говори, попита какво толкова смешно има.

Лание, който беше ветеран в отдела, се облегна на стола си с крака, качени на бюрото. Държеше ръцете си хванати зад главата.

— Просто от офиса на областния прокурор изпратиха още един луд днес и аз най-накрая измислих начин да му помогна, без да го изпращам на ФБР.

Глицки знаеше, че характерна черта от живота на града беше изобилието от чиста проба смахнати — хора, които общо взето живееха на улицата и чуваха гласове, смятаха, че са обладани от духове, общуваха с извънземни. От време на време някои от тези хора се обръщаха, за да изложат проблемите си, към службата за обществена защита, която на свой ред ги изпращаше директно към централното полицейско управление по-надолу в палатата. На рецепцията там кимаха с разбиране и ги изпращаха в областната прокуратура, която пък винаги ги упътваше към отдел „Убийства“. В повечето случаи отдел „Убийства“ ги препращаше към ФБР, където бог знае какво ставаше с тях.

— … но днес родих страхотна идея — обясняваше Марсел. — Казах на този нещастен господин, че трябва да направи плитка от кламери — дадох му цяла кутийка, отне му около час — която да стига от главата му до краката му. Трябва да я закрепи на косата си и да остави другия край да се влачи по пода. И така ще спре гласовете.

— И защо ще се случи това, Марсел? — запита Глицки, макар че не беше сигурен дали държи да чуе отговора.

— Защото тогава ще бъде заземен. — Лание вдигна дясната си ръка, смеейки се заедно с другите инспектори. — Кълна се пред Бога, Ейб. Той излезе оттук изцелен.

— Ти си чудотворец, Марсел. Това е прекрасна история. Може ли да си взема още едно парче пица?

Глицки се обърна да тръгне към кабинета си, но спря, когато Брако се появи на вратата на отдела. Някой от колегите зад гърба му изтананика „Кола 54, къде сте?“ за радост на останалите инспектори. Глицки направи гримаса на неодобрение, посочи новия си млад инспектор и после — към кабинета си. Когато Брако бе вътре, застанал свободно, както обикновено, Глицки изчака на вратата още минута.

— Вие, момчета, панорамния път ли взехте или какво? Къде е Харлен?

— Ами… Няма го.

Глицки затвори вратата зад себе си.

— Дотолкова и аз разбрах, Дарел. Въпросът беше къде е, а не къде не е.

— Не зная точно, сър. Имаше среща.

— Имаше среща?

— Да, сър. Някаква акция на леля му за набиране на средства…

Глицки го прекъсна.

— Нямахте ли усещането, че имате уговорена среща тук с мен? Последните ми думи към вас не бяха ли нещо като „Ще се видим в Палатата“? Да не мислите, че имах предвид утре сутринта?

— Не, сър. Каза, че трябва да отиде и че вече е отработил часовете си за деня, сър.

Намръщената физиономия на Глицки се изостри за момент, после изненадващо той се изкикоти.

— Часовете за деня. Това ми хареса. От коя планета е това момче? Добре, седни, Дарел, ако още не си отработил часовете си за деня. Ще се разправям с Харлен утре.

След като Брако седна, Глицки придърпа иззад бюрото стола си и си вдигна краката.

— И така, какво ще кажеш за доктор Кенсинг?

Брако седеше по същия начин, по който стоеше — с изправен гръбнак, като че ли бе глътнал бастун. Използваше само предната половина от седалката на стола и държеше ръцете си сплетени в скута.

— Мисля, че има мотив, заради който може да изгори, а и кой друг има някакво основание да убива Маркъм? Без някакви твърди доказателства обаче никой съдебен състав няма да го осъди, мисля аз.

— Съгласен съм.

— Мисля, че звучеше като виновен, ако това има значение — изказа становище Брако. — Стори ми се, че се мислеше за по-умен от нас и че може да направлява хода на разговора тази вечер.

Глицки си позволи лека усмивка.

— Лаская се, че може да сме го разочаровали.

— И сега какво правим?

— За момента се интересувам от описание минута по минута как доктор Кенсинг е прекарал деня си миналия вторник. Имам предвид след като се е събудил.

— Смятате, че е той?

Глицки кимна.

— Бих искал повече физически доказателства, но дори и без тях той е бил там, мразел е Маркъм и може би се е страхувал от него, имал е пълната възможност. Понякога това е всичко, с което разполагаме.

Брако сякаш се бореше с нещо. Най-накрая изплю камъчето.

— Ако наистина е убил Маркъм, смятате ли, че е убил и съпругата му?

— Силно съм скептичен към идеята, че тя се е самоубила. Нека така да го кажем.

И той разказа на Брако за телефона в чантата й и обаждането до отдел „Убийства“, за траекторията на куршума отзад напред, за несъответствието на ръката с оръжието.

— Обаждала се е в „Убийства“? По мобилния си телефон? Кога е било това?

— В шест часа.

Лангтри беше оставил съобщението на гласовата поща на Глицки. Информацията можеше и да се забавя, но идваше и това беше важното.

— Значи когато всички са били в къщата й…

— Да. И не е имало никого в отдела. Не е оставила съобщение.

— Шест часът е горе-долу времето, когато Кенсинг е пристигнал там, нали?

Глицки кимна.

— Доколкото мога да преценя. Доста съвпада.

Настъпи мълчание.

Брако отново се колебаеше, несигурен дали да заговори. И отново реши, че трябва да го направи.

— Знаете ли, ние разговаряхме днес с жената на Кенсинг и…

Глицки вдигна вежди.

— Кога стана това и защо?

— Ами нали си спомняте, че ни казахте да не разпитваме някои свидетели. Не искахме да ви се месим в работата, затова се движехме отстрани. Отидохме да се срещнем с лелята на Харлен, после с Ан Кенсинг.

Лейтенантът вдигна ръце и разтърка очите си. После срещна погледа на Брако през бюрото.

— Не би трябвало да оставате с впечатлението, че не желая да разговаряте с хората, Дарел. Можете да говорите с когото искате. Това е ваш случай.

— Да, сър. Благодаря ви.

— Но искам да ми докладвате всеки ден. Преди да излезете и след като се върнете.

— Да, сър. Но ако разрешите…

— Разрешавам. Няма нужда да питаш. Какво има?

— Продължаваме ли да се придържаме към допускането, че първоначалното произшествие с колата, която го е блъснала и избягала, е било случайно. Харлен още иска да търси коли. Защото, нали някой го е ударил? Може да е било нарочно.

Погледът на Глицки беше спокоен, гласът му — овладян и равен.

— На този етап бих се изненадал, ако не е случайно произшествие, но също така не можех да очаквам и че семейството на Маркъм ще бъде застреляно. Защо питаш? Имате ли някаква следа по отношение на колата?

— Не, сър. Просто исках да съм сигурен дали трябва напълно да изоставим това, или не.

— Ако дойде такъв момент, Дарел, това ще ти стане ясно. Засега дръжте всички варианти под внимание. Може ли сега да се върнем на онова, което искаше да ми кажеш за госпожа Кенсинг?

Брако се бори с мислите си една-две секунди и накрая заговори с известна неохота.

— Ами тя всъщност каза, че мисли, че той си е признал, но Харлен и аз решихме, че не го казва сериозно. Беше много разстроена, почти не си даваше сметка какво говори.

Глицки спря да дъвче пицата си и направи дълга пауза.

— Казала е за кого, че е признал какво?

— Кенсинг. Че е убил Маркъм.

— Каза ви, че той й е признал това?

— Да, обаче всъщност… Трябваше да бъдете там. Просто крещеше. Беше страшно ядосана.

Глицки дръпна ухото си, не вярвайки на това, което току-що беше чул, и желаейки да бъде абсолютно сигурен, че го е разбрал правилно.

— Да приема ли, че Ан Кенсинг ви е съобщила, че съпругът й е заявил пред нея, че е убил господин Маркъм? Казал й е това директно?

— Да, сър. Това е, което тя каза, но…

— И ти не намери време да ми кажеш досега?

— Вече бяхте поставили камерата и бяхте готови да започнете, сър, а ако си спомняте, след това нямахме време заедно, преди да започнете. Така че решихме да изчакаме, докато…

Глицки усещаше, че едва се контролира.

— И това не се стори на никой от вас важна информация?

Брако се размърда неловко.

— Ами, моята представа беше, че не следва да се отнасяме с много доверие към приказките на хората, а това си беше точно такава работа. Поне така ни се стори.

Подпрял пръсти на устните си, Глицки снижи глас, за да се сдържи да не се разкрещи.

— Не, Дарел. Всъщност, това е свидетелско показание за самопризнание. И това е почти най-доброто доказателство, до което може да се стигне. Дали случайно в този момент касетофонът ви работеше?

* * *

И наистина, на записа Ан Кенсинг звучеше сякаш е в истерия, не на себе си. Тирадата й бе изпъстрена с нецензурни думи, с проплаквания и прекъсвания, с пискливо оплакване и налудничав смях. Но нямаше съмнение за това, което беше чула, относно неговия смисъл. Бе казала на Брако и Фиск, че единствената причина да не отиде до полицията предишния ден била, защото е вярвала, че автомобилната катастрофа е убила Тим Маркъм. Веднага щом разбрала, че е убит и как е бил убит…

„Чуйте ме, чуйте ме! Повярвайте ми, той ми каза, че го е натъпкал целия. Това бяха точните му думи. Да, натъпкал го бил. Така каза. А това значи, че го е убил, нали? Нищо друго не може да означава. Защото нали никой друг не знаеше тогава? Преди аутопсията. Ох, ти, Ерик, гадно копеле, жалък нещастник…“

Глицки изслуша целия запис, после нареди на Брако да отнесе касетата право в прокуратурата за дешифриране. Там все още би трябвало да има някой, а ако няма, да потърси някой у дома му и да ги извика да почнат работа по това.

Когато Брако излезе, Глицки измъкна формуляр на заповед за арест от чекмеджето си и започна да го попълва, но след първите няколко реда ръцете му като че ли сами спряха. Да, разполагаше с ново и недвусмислено доказателство и то може би беше достатъчно силно само по себе си, за да арестува Ерик Кенсинг. Но като имаше предвид множеството солидни мотиви и всичките политически аспекти на въпроса с „Парнас“, Глицки реши, че ще е по-достойно да сдържи коня си до сутринта и да отиде при Джакман за една последна консултация.

Единственият неразрешен въпрос в съзнанието му беше дали следва да включи в заповедта имената на Карла и децата.