Комбинацията от златни ябълки в сребърен обков е красива и радва очите. Двете неща си подхождат и са проява на добър вкус. Също така е и със „златното“ слово, казано точно в правилния момент. „Човек има радост от отговора на устата си и дума на време колко е добра!“ (Притчи 15:23).

Една бивша мисионерка умира от рак в болница. Тя все още е в съзнание, но е твърде слаба, за да може да говори. Един богобоязлив старейшина идва да я посети точно преди края на вечерното свиждане. Наведен над леглото й той цитира Песен на песните 8:5: „Коя е тази, която идва от пустинята, като се опира на любимия си?“. Тя отваря очите си и се усмихва. Това е последният й контакт с този стенещ, страдащ свят. Преди да се спусне нощта, тя вече е напуснала пустинята, опряна на своя възлюбен Господ. Това е било точно правилното слово!

Едно семейство е зашеметено от болка поради загубата на свой член. Многобройни познати идват с много съболезнования и утешения, но изглежда нищо не може да облекчи болката. Тогава идва писмо от д-р. X. А. Арънсайд, който цитира Псалм 30:5: „Вечер пренощува плач, а сутринта е радост“. Това се оказва подходящото слово, което да разчупи оковите на скръбта.

Докато една група християни пътува на дълъг път, един от тях започва да разказва за съмненията си в Писанието, които са му внушени от лекциите в университета. Един от по-кротките, невзрачни спътници слуша известно време, след което изумява групата, като цитира по памет Притчи 19:27: „Престани, сине мой, да слушаш наставление, което отклонява от думите на знанието“. Това е златна ябълка в сребърен съд!

Знаем и известната история как Ингерсол (Робърт Грийн, 1833–1899, американски политик и прочут антирелигиозен оратор) пред голяма публика предизвикал Бога да го убие в рамките на следващите пет минути в случай, че има Бог. В този момент един невзрачен християнин станал от публиката и попитал: „Господин Ингерсол, смятате ли, че можете да изчерпите Божията благодат за пет минути?“. Словото попаднало точно в целта.

Правилната дума, казана на правилното време, е истински Божи дар. Ние ще направим добре, ако се стремим към тази дарба, така че Божият Дух да може да ни употребява, за да говорим подходящи думи на утеха, насърчение, предупреждение или корекция.

2 август

И учениците се уплашиха, като влязоха в облака.

Лука 9:34

Петър, Яков и Йоан били с Господ Иисус на планината. Тъй като усещали, че това е решаващ миг от историята и по някакъв начин искали да консервират Неговото славно величие, Петър предложил да издигнат три шатри — по една за Иисус, Мойсей и Илия. Разбира се, това би поставило Господа на едно ниво с двамата старозаветни светии. Бог предотвратил начинанието, като ги покрил с облак. Лука ни казва, че те се уплашили, когато влезли в облака.

Не е трябвало да се плашат. Това е бил облак на славата, а не на съда. Той е бил преходно явление, а не постоянно обстоятелство в живота им. Макар и невидим, Бог е бил в облака.

Често в живота ни идват облаци и ние като апостолите се плашим, когато навлезем в тях. Например, когато Бог ни призове в нова област на служение, ние често се страхуваме от неизвестното. Представяме си най-лошото по отношение на опасности, съпротива и неприятности. В действителност по този начин ние се страхуваме от Божието благословение. Когато облакът се вдигне, установяваме, че Божията воля е добра и благоугодна, и съвършена.

Ние се страхуваме, когато навлезем в облака на болестта. Мислите ни излизат извън контрол. Тълкуваме всяка дума и всяко изражение на лицето на лекаря като предзнаменование за катастрофа. Всеки симптом ни говори за смъртоносна болест. Но когато опасността премине, можем да кажем заедно с псалмиста: „Добре е за мен, че бях наскърбен“ (Псалм 119:71). Бог е бил в облака, а ние не сме знаели това.

Страхуваме се, когато навлезем в облака на скръбта. Какво добро би могло въобще да произтече от сълзи, страхове, болки и разочарования? Изглежда, че целият свят около нас се срива. Но ние се учим чрез облака. Учим се как да утешаваме другите с утехата, с която Господ ни е утешил. Започваме да разбираме сълзите на Божия Син, както не бихме могли да ги разберем по друг начин.

Няма защо да се плашим, когато навлизаме в облаците на живота. Те са възпитателни за нас. Те са временни явления. Не ни унищожават. Може да скриват Божието лице, но не и Неговата любов и мощ. Затова трябва да вземем присърце думите на Уилиям Купър (1731–1800, английски поет):

Вие плахи светии, съберете нов кураж. Облаците, от които се страхувате, са пълни с милост и ще се излеят в благословения на вашите глави.

3 август

Той… не благоволява в краката на мъжа.

Псалм 147:10

Колко интересно! Великият, трансцендентен Бог не благоволява в краката на мъжа!

Това ни напомня за света на спорта. Бегачът, строен и бърз, преминава лентата с издигнати победоносно ръце. Баскетболистът се промъква умело в противниковото наказателно поле, за да вкара решаващия кош. Футболният герой преодолява всички защитници и мощно забива топката във вратата.

Зрителите са във възторг. Скачат, крещят, свиркат, ликуват. Те са фанатици, които участват във всеки мач с цялата си душа и сърце. Можем да кажем, че те имат благоволение в краката на мъжа, т.е. в неговите спортни умения.

Нашият стих няма за цел да осъжда здравословния интерес към спорта. На друго място Библията говори за стойността на телесните упражнения. Но това, че Бог не се интересува от краката на мъжа, трябва да ни напомня да внимаваме за баланса на приоритетите си.

Лесно е за един млад вярващ така да се пристрасти към някой спорт, че той да се превърне в страстта на живота му. Всичките му усилия са насочени към това, да има върхови постижения в своята дисциплина. Той внимателно разпределя времето, храната и съня си. Упражнява се непрестанно, за да усъвършенства умението си в колкото може повече насоки. Придържа се стриктно към тренировъчната си програма, която трябва да го поддържа във върхова форма. Мисли и говори за спорта си, като че ли това е животът му. А може и наистина да е така.

Понякога такъв млад християнин остава потресен, когато внезапно разбере, че Бог не благоволява в краката на мъжа. Ако иска да живее в близко общение с Бога, той трябва да се нагоди към Божията перспектива.

А в какво благоволява Бог? Ст. 11 на Псалм 147 ни казва: „Господ благоволява в онези, които Му се боят, в онези, които се надяват на Неговата милост“. С други думи, Бог се интересува повече от духовното, отколкото от телесното. Апостол Павел също изразява тази ценностна система, като казва, че „телесното упражнение е полезно за малко“ (1 Тимотей 4:8).

Сто години по-късно, когато овациите ще са замрели, стадионът ще е пуст и резултатът от мача ще бъде отдавна забравен, единствено животът, който е живян на първо място за Божието царство и Неговата правда, ще има значение.

4 август

Господ е праведен, Той обича праведни дела.

Псалм 11:7

Сам Господ е праведен и Той иска и Неговите хора да вършат праведни дела. Той се радва, когато вярващите инстинктивно взимат решения, които съвпадат с божествените морални принципи.

Но това невинаги е лесно в свят като нашия. Ние сме изложени на постоянното изкушение да правим компромиси в моралната и етична област. Някои изкушения са съвсем открити и плоски, а други са по-коварни. Ние се нуждаем от проницателност и твърдост, за да вървим по тесния, правия път.

Не е възможно да съставим каталог на всички проблемни области, но един списък с примери може да ни създаде основа за бъдещи решения.

Подкупите и рушветите са начини на действие на неправдата. Също такива са и подаръците за снабдителите, които трябва да повлияят на преценката им. Не е редно да се издават чекове без покритие (с надеждата, че докато се осребрят, в сметката може би вече ще има достатъчно пари). Незаконно е да се изпраща стокова пратка със скрито писмо, за да се избегне плащането на допълнителната такса за писмо. Измама е да се казва по телефона, че шефа го няма, докато той всъщност седи на съседното бюро. Всяка злоупотреба с времето или сметката на фирмата за дейности или разходи, които не са свързани с работата… И, разбира се, широко разпространената практика да се фалшифицират данъчните декларации, като или се укриват доходи, или чрез фалшиви документи се раздуват разходите… Случаите на застрахователни измами вече са придобили размерите на епидемия. Пресрочване на задължения, некачествена работа… А може би една от най-разпространените порочни практики е непозволеното използване на времето на работодателя за вършене на лична работа.

Не е правилно да се застъпваме за роднини или приятели, когато те очевидно не са прави. Това е криворазбрана любов и погрешна солидарност. Ние служим на делото на правдата, когато заставаме на страната на истината против греха, независимо кой е виновният.

Също така е погрешно да подкрепяме изключен от църквата човек поради сантименталния възглед, че той се нуждае от любов и разбиране. Това води само дотам, че в църквата възниква напрежение и изключеният продължава да се закоравява в злото си.

И накрая, никога не е правилно някой да поема върху себе си вината за нещо, което не е извършил. Има някои миролюбиви души, които са готови да поемат отговорността, когато виновният отказва да си признае. Мирът не може да се постигне, като жертваме истината.

„Смелост, братко! Не се препъвай, дори пътеката ти да е мрачна нощ. Има пътеводна звезда за смирения: «Довери се на Бога, правда върши!».“

5 август

Човешкият гняв не върши Божията правда.

Яков 1:20

Сцената не е необичайна. Заседание за църковни дела. Трябва да се вземе решение. Не става дума за някой голям доктринален въпрос, а може би за пристройката за дървата, за боядисването на кухнята или за разпределянето на някои дарения. Изказват се различни мнения, надига се гняв, темпераментите излизат извън контрол, гласовете се надвикват. Накрая някои дебелоглави личности успяват да се наложат поради децибелите, които са постигнали, и напускат заседанието с илюзията, че са подпомогнали Божието дело. Каквото и да са подпомогнали, със сигурност не е било Божието дело, нито пък са извършили Неговата воля. Човешкият гняв не върши Божията правда.

Разказва се, че Емерсън веднъж избягал от заседанието на някакъв комитет, където имало големи разправии и караници. Докато още кипял от яд, му се сторило, че чул звездите да казват: „Защо така гневно, малко човече?“. Лесли Уетърхед коментира това: „Колко чудно укротяват духа ни мълчаливите звезди в своето величие и далечна красота, като че ли казват: «Бог е достатъчно велик, за да се погрижи за теб»; и: «Нищо, което те ядосва, не е толкова важно, колкото ти се струва»“.

Разбира се, ние знаем, че има време, когато справедливият гняв е уместен тогава, когато става дума за Божията чест. Но не това има предвид Яков, когато говори за човешкия гняв. Той мисли за човека, който с всички сили иска да се наложи и избухва яростно, когато на пътя му се поставят прегради. Той мисли за надменната личност, която смята собствената си преценка за непогрешима и затова не може да понася различно мнение.

За хората от този свят експлозивният темперамент е признак на сила. За тях това е белег на лидера, средство за придобиване на респект. Те смятат кротостта за слабост.

Но християнинът разбира тези неща по-добре. Той знае, че със своята невъздържаност изгубва респекта на своите братя и сестри. Емоционалните избухвания често са дела на плътта, а не на духа.

Христос ни е учил на по-добър път. Това е пътят на себевладеенето, даването на място на Божия гняв, кротостта към всички хора. Това е пътят на търпеливото понасяне на всяка неправда, обръщането на другата буза. Християнинът знае, че спъва Божието дело чрез гневни изблици, че по този начин заличава всяка видима разлика между себе си и невярващите и запечатва устата си за свидетелство.

6 август

Нехаете ли, всички минаващи по пътя? Погледнете и вижте има ли страдание като моето страдание, което постигна мен, която Господ наскърби в деня на пламтящия Си гняв!

Плач на Еремия 1:12

Понякога, когато седя на Господната трапеза, се питам: „Какво става с мен? Как мога да седя тук и да размишлявам за страданията на Спасителя, без да избухна в сълзи?“.

Един неизвестен поет си е задавал същите въпроси. Той пише: „Камък ли съм аз, а не човек, че мога да стоя, Христе, под Твоя кръст, да броя капка по капка твоя изтичащ живот, и при това да не заплача? А слънцето и луната скриха лицето си в среднощен мрак, земята се гърчеше и стенеше — само аз стоя и гледам хладен и спокоен. Велики Боже, спаси ме от това, защото иначе ще изпитам гнева, който Той понесе. О, моля Те, Господи, приклони се още веднъж към мен, погледни ме и разбий този къс скала сърцето ми“.

Друг пише в подобен смисъл: „Какво чудо съм аз за себе си, о, Ти, кървящо, умиращо Агне, че мога да размислям за тази тайна, без подтика да Те обичам повече“.

Аз изпитвам голямо уважение към онези чувствителни души, които така се трогват от страданията на умиращия Спасител, че се разплакват. Такъв беше моят бръснар, Ралф Руоко. Често, докато ме подстригваше и стоеше зад мен, той говореше за страданията, които Господ е понесъл. И често сълзите му капеха по престилката, а той казваше: „Не зная защо Той е бил готов да умре за мен. Аз съм такъв долен мерзавец. А Той пак е понесъл в тялото Си наказанието за моите грехове на кръста“.

Мисля си и за грешницата, която измила със сълзите си краката на Господа и ги подсушила с косата си, целувала ги и ги помазала с масло (вж. Лука 7:38). Въпреки че тя все още живеела от другата страна на Голгота, чувствата й били много по-точно настроени към Господа, отколкото моите, при цялото ми превъзхождащо знание и всичките ми привилегии.

Защо съм такъв леден къс? Може би защото съм отраснал в една култура, в която се счита, че не е мъжествено да се плаче? Ако е така, бих желал никога да не съм познавал тази култура. Не е срамно да се плаче в сянката на Голгота. Срамно е по-скоро човек да не може да заплаче.

Отсега нататък ще се моля с думите на Еремия: „О, да беше главата ми вода, очите ми извор на сълзи! Щях да плача денем и нощем…“ (Еремия 9:1). Щях да плача за страданията и смъртта, които моите грехове причиниха на безгрешния Спасител. И ще повтарям безсмъртните думи на Исак Уотс:

Добре ще направя да се изчервя и да скрия лицето си,

когато Неговият скъпоценен кръст се яви пред очите ми.

Сърцето ми ще прелива от благодарност, а очите ми — от сълзи.

Господи, запази ме от проклятието на едно християнство без сълзи!

7 август

… да им дам венец вместо пепел, масло на радост вместо плач, облекло на хваление вместо унил дух…

Исая 61:3

В този възвишен текст Месията описва някои от славните промени, които Той извършва с онези, които Го приемат. Той им дарява красота вместо пепел, радост вместо скръб, слава вместо униние.

Ние Му донасяме пепелта на един живот, изгорял в безцелни развлечения, или пепелта на едно тяло, съсипано от алкохол и наркотици. Носим Му пепелта на пропилените в пустинята години или пепелта на разочаровани надежди и рухнали мечти. И какво получаваме за това? Той ни дава красота — красотата на един блестящ сватбен венец. Каква промяна! „Бедният, окаян роб на греха бива издигнат до честта да бъде член на семейството на светия Бог“ (Дж. X. Джоует). Мария Магдалена, която някога била владяна от седем демона, не само е била освободена от тях, но е станала и дъщеря на Царя. Коринтяните отишли при Него с целия си обезобразен живот и били измити, осветени и оправдани.

Ние Му носим сълзите на скръбта си. Сълзи, предизвикани от грях, нещастия и провали. Сълзи, предизвикани от удари на съдбата и загуби. Сълзи за разбити бракове и пропаднали деца. Може ли Той да направи нещо с тези горещи, солени сълзи? Да, той може да ги изтрие от очите ни и вместо тях да ни даде масло на радост. Той ни дарява радостта от прошката, радостта от това, че Бог ни приема, радостта на Своето семейство, радостта, че най-после сме намерили смисъла на съществуването си. Той ни дарява „радостта на сватбеното тържество вместо смазващата болка“.

И накрая Той отнема от нас унилия дух. Всички ние познаваме този дух — бремето на греха, на угризенията на съвестта, на срама, на унижението. Унинието от това, че сме оставени, отхвърлени, предадени. Вледеняващият страх от утрешния ден. Той ни отнема всичко това и в замяна ни облича в облекло на хваление. Той влага в устата ни нова песен, възхвала на нашия Бог (вж. Псалм 40:3). Роптателят се изпълва с благодарност, богохулникът — с поклонение.

Нещо красиво, нещо добро — Той разбра колко съм окаян.

Всичко, което можех да Му дам, бяха отломки и гняв.

А той направи от живота ми нещо прекрасно.

8 август

… правете добро и давайте назаем, без да очаквате да получите назад, и наградата ви ще бъде голяма.

Лука 6:35

Тези заповеди на нашия Господ се отнасят за нашето поведение към всички хора, вярващи и невярващи, но днес ние ще ги разгледаме по-специално по отношение на финансовите дела между християните. Тъжно е, но е истина, че някои от най-лошите конфликти между вярващи се пораждат поради парични взаимоотношения. Не би трябвало да е така, но, за съжаление, старата поговорка все още е вярна: „Когато парите влязат през вратата, любовта избягва през прозореца“.

Едно просто решение би било да се забранят всички финансови сделки между вярващи. Но не можем да направим това, докато Библията казва: „Дай на всеки, който ти поиска…“; и: „Давайте назаем, без да очаквате да получите назад…“ (Лука 6:30, 35). Затова трябва да усвоим някои принципи, които ще ни помогнат да сме послушни на Божието слово и да избягваме караници и разбити приятелства.

Трябва да даваме във всеки случай на истинска нужда. Даването трябва да бъде без каквито и да било условия. То не бива по никакъв начин да задължава получателя — например да се чувства длъжен да застане на наша страна в някой спор в църквата или да ни защити, когато не сме прави. Ние не бива да се опитваме да „купим“ хората с добрината си.

Заповедта да даваме на всеки, който ни иска, има известни изключения. Ние не бива да даваме на човек, който с наша помощ ще финансира хазарт, пиене или пушене. Не бива да даваме нищо, ако с това подкрепяме някой глупав план за бързо печелене на много пари, което само стимулира човешката алчност.

Ако даваме назаем за нещо, което наистина си струва, ние трябва да го правим с нагласата, че няма значение дори и никога да не си получим парите обратно. Това не бива впоследствие да помрачава приятелството ни. А в никакъв случай не бива да искаме лихви за дадената назаем сума. Ако на един юдеин под закона не е било позволено да взима лихви от свой брат юдеин (Левит 25:35-37), колко повече това ще важи за един християнин, живеещ под благодатта!

Ако се сблъскаме със случай, в който не сме сигурни дали има истинска нужда, като цяло е по-добре да откликнем на нуждата. Ако се лъжем, по-добре е да се лъжем на страната на благодатта.

Когато даваме на другите, трябва да сме наясно и с факта, че хората, които получават дарове на любов, често развиват огорчение и яд срещу дарителя. Това е цена, която трябва да сме готови да платим. Когато веднъж казали на Дизраели (Бенджамин, 1804–1881, британски държавник и министър-председател), че някой го мрази, той отговорил: „Не мога да си представя защо. В последно време не съм направил нищо за него“.

9 август

Той остави всичко, стана и Го последва.

Лука 5:28

Нека си представим как Леви седи на една маса отстрани на главната улица и събира данъци и мита от минаващите. Ако е бил типичен бирник, той е прибирал значителни суми в собствения си джоб, вместо да ги предава на презряната римска окупационна власт.

И един ден Иисус минава покрай него и му казва: „Следвай Ме“. В живота на Леви настъпва поразително духовно пробуждане. Той вижда греховете си голи и разкрити. Осъзнава празнотата на живота си. Чува обещанието за по-добри неща. И реакцията му е непосредствена. „Той остави всичко, стана и Го последва.“ Векове по-късно Ейми Кармайкъл (1867–1951, английска мисионерка в Индия и поетеса) пише впечатляващите редове:

Аз чух Неговия призив: Ела, следвай Ме!

Това беше всичко.

Земното ми злато избледня,

душата ми Го последва.

Аз станах и тръгнах след Него.

Това беше всичко.

Кой не би последвал,

ако чуе Неговия призив?

Но Леви, или Матей, както е по-известното му име, в онзи ден, когато е откликнал на призива на Христос, все още е знаел твърде малко за великите неща, които щели да последват неговото покорство.

Разбира се, той първо получил неизмеримото благословение на спасението. Оттогава нататък, дори когато бил тъжен, имал повече радост, отколкото преди, когато бил щастлив. Можел да каже заедно с Джордж Уейд Робинсън: „Във всяко малко цветно петно на този свят живее по нещо, което очите без Христос никога не могат да открият“.

После Матей станал един от дванадесетте апостоли. Той живял с Господ Иисус, слушал Неговото несравнимо поучение, станал свидетел на Неговото възкресение, излязъл в света със славното послание и накрая отдал живота си за своя Спасител.

Матей получил и неизразимата привилегия да напише първото евангелие. Преди казахме, че той е оставил всичко от старата си професия, но Господ явно му е позволил да задържи перото си. Това перо било използвано, за да опише Господ Иисус като истинския Цар на юдеите.

Да, Матей оставил всичко, но така пък спечелил всичко и намерил истинската причина и истинския смисъл на своето съществуване.

В известен смисъл всеки мъж, всяка жена, всяко момче и всяко момиче чува призива на Христос. Ние можем да откликнем или да го отхвърлим. Ако Го последваме, Той ни благославя, далеч надхвърляйки и най-смелите ни мечти. Ако Го отхвърлим, Той намира други, които ще Го последват. Но ние няма никога да намерим някой по-добър от Христос, когото да можем да следваме.

10 август

Народът, който стоеше там, като чу, каза: Гръм е.

Йоан 12:29

Бог тъкмо бил проговорил от небето на ясен членоразделен език. Някои обаче казали, че това е гръм. Те имали готово естествено обяснение за нещо, което било божествено и свръхестествено.

Такава нагласа към чудесата можем да имаме и ние днес. Можем да се опитваме да обясняваме всички неща като обикновени естествени явления.

Можем и просто да кажем, че времето на чудесата е отминало. Грижливо да ги приберем в едно чекмедже от историята.

Възможна е и другата крайност — да твърдим, че сме преживели чудеса, които в действителност не са нищо друго, освен продукт на живо въображение.

Правилното отношение е да признаем, че Бог и днес може да върши чудеса и действително ги върши. Като всевластен Господ Той може да върши всичко, което Му е угодно. Няма библейско основание, поради което Той трябва да се е отказал от чудесата като средство да се разкрива на хората.

Чудо се случва всеки път, когато някой се новороди. Това е огромна демонстрация на божествена сила, чрез която един човек бива спасен от властта на тъмнината и бива преселен в царството на Неговия възлюбен Син.

Има чудеса на изцеление, когато лекарското умение вече се е предало и всяка човешка надежда е изчезнала. Тогава Бог понякога благоволява в отговор на молитва с вяра да докосне тялото на болния и да му върне здравето.

Има и чудеса на Божията грижа, които преживяваме, когато портмонето ни е празно. И чудеса на Божието водителство, когато стоим на кръстопът и не знаем в коя посока да тръгнем. Има чудеса на Божията закрила, когато например някой излиза без една драскотина от купчината ламарина и стъкло, която доскоро е била автомобил.

Да, Бог и днес върши чудеса, но не непременно същите. Той никога не е повторил десетте язви, които е нанесъл на Египет. Въпреки че Иисус Христос е същият вчера, днес и във вечността, от това не следва, че Неговите методи задължително остават винаги едни и същи. Фактът, че Той е възкресявал мъртви, когато е бил на земята, не означава, че Той и днес възкресява мъртви.

И още една последна дума! Не всички чудеса имат божествен произход. Дяволът и неговите служители също могат да вършат чудеса. В бъдещите дни вторият звяр от Откровение 13 ще измами живеещите на земята чрез чудесата, които върши. Но и днес трябва да изпитваме всички чудеса с Божието слово и да внимаваме за посоката, в която отвеждат хората.

11 август

Защото, ако сме излезли извън себе си, то е заради Бога.

2 Коринтяни 5:13

Бог има изключителни войници в Своята войска и често те са онези, които печелят най-големите победи. В своето усърдие за Господа те понякога са ексцентрични. Използват оригинални методи, вместо да се придържат към традиционните. Винаги казват и вършат точно това, което най-малко се очаква от тях. Могат да нарушат всички правила на граматиката, проповядването и поучението и пак да спечелят големи печалби за Божието царство. Те често са въодушевяващи и наелектризиращи. Хората са шокирани, но никога не ги забравят.

Тези изключения от правилото са постоянен извор на неудобство за благопристойните традиционалисти, за онези, които потръпват при мисълта за нарушението на културните норми. Други християни се опитват да ги променят, да ги направят малко „по-нормални“, да угасят огъня. Но за щастие на църквата тези усилия в общия случай са обречени на неуспех.

За нас е трудно да осъзнаем, че Господ Иисус също е изглеждал твърде странен за Своите съвременници. „Той е бил така отдаден на работата Си, че често дори не е имал време да яде, и майка Му и баща Му са искали да Го приберат у дома, защото са мислели, че Той лека-полека си губи разсъдъка. Казвали са, че Той не е на себе си. Но Иисус е бил здравият и разумният, а не братята Му“ (У. Макинтош Маккей).

Явно е, че някои хора са упреквали Павел, че не е съвсем нормален. Неговият отговор на това обвинение е бил: „Ако сме излезли извън себе си, то е заради Бога“ (2 Коринтяни 5:13).

Някои от нас са чували за един от Божиите ексцентрици, който продавал сандвичи по улицата и носел на гърдите и на гърба си плакат. Отпред пишело: „Аз съм глупак заради Христос“. А на гърба: „А ти за кого си глупак?“.

Проблемът с повечето от нас е, че твърде много сме като обикновените хора, за да можем да задвижим в обществото нещо за Бога. Някой се е изразил така: „Ние оставяме средната мярка там, където си е. Ние сме като Петър, който седи в двора на съда, където осъждат Христос, и просто се топли“.

Роуланд Хил (1744–1833), великият лондонски проповедник, е бил оригинален човек, също като Ч. Т. Стъд и Били Брай (1794–1868, методистки проповедник в Корнуол). Такъв е бил и У. П. Никълсън, ирландският евангелист. Трябвало ли е да бъдат други? Не, като си помислим как Бог ги е употребил, можем само да си пожелаем ние да приличаме повече на тях. „Хиляда пъти по-добре е ефективна оригиналност, отколкото неефективна обичайност. Първата любов понякога се изразява странно, но слава на Бога, тя е действена; а някои за съжаление са я изгубили“ (Фред Митчъл).

12 август

След като напътстваш един и два пъти човек, който е еретик, го отстрани, като знаеш, че този, който е такъв, се е извратил и съгрешава, като от само себе си е осъден.

Тит 3:10-11

Когато говорим за еретик, често си представяме някой лъжеучител, който разпространява възгледи, противоречащи на великите фундаментални истини на вярата. Мислим за хора като Арий, Монтан, Марций и Пелагий, живели в първите векове след Христос.

Аз не искам да отричам тази дефиниция на еретик, но искам да я разширя. Еретик или сектант в Новия Завет е човек, който упорито разпространява някое учение, дори то да е второстепенно, което предизвиква разцепление в църквата. Той може да изповядва фундаменталните доктрини, но постоянно набляга на някое друго учение, което предизвиква разделение, понеже се отклонява от всеобщото убеждение на общността, към която той принадлежи.

Сектантът е твърдоглаво решен да преследва доктриналната си фиксидея, дори и това да доведе до разцепване на църквата. При всякакви разговори той неизбежно стига до любимата си тема. Където и да отвори Библията, смята, че вижда насоки за своя възглед. Той не може да говори публично, без да спомене тази тема. Цигулката му има само една струна и на нея той свири само един тон.

Поведението му е крайно неуравновесено. Той пренебрегва всичките 1001 библейски учения, които биха изградили светиите в тяхната вяра, и вместо това дълбае онези едно или две особени учения, които водят само към разцепление. Може да набляга на някой особен аспект от пророчеството. Или да говори постоянно за една определена дарба на Духа. Или да е обладан от „петте точки на калвинизма“.

Когато старейшините на църквата го предупредят да не продължава своеобразния си кръстоносен поход, той не е готов да се покае. Упорства, че не би бил верен на Господа, ако не поучава тези неща. Не се оставя да бъде смълчан. На всеки аргумент, който му се представи, има „супердуховен“ отговор. Фактът, че създава разцепление и препънки в църквата, ни най-малко не го стряска. Той изглежда не се притеснява от Божието предупреждение: „Ако някой развали Божия храм, него Бог ще развали“ (1 Коринтяни 3:17).

Писанието казва, че такъв човек е извратен, съгрешава и от само себе си е осъден. Той е извратен, в смисъл че има изкривено мислене. Съгрешава, понеже Библията осъжда такова поведение. И той знае това, въпреки набожните си твърдения. След две предупреждения църквата трябва да го отстрани с надеждата, че това обществено порицание ще го подтикне да се откаже от партизанската си страст.

13 август

Където двама или трима са събрани в Мое Име, там съм и Аз посред тях.

Матей 18:20

Когато Господ Иисус казва тези думи, Той говори за събрание на църквата, което трябва да вземе отношение към свой член, който живее в грях и отказва да се покае. Всички останали опити да се вразуми грешникът са се провалили и накрая той бива доведен пред църквата. Ако продължава да не иска да се покае, трябва да бъде изключен от общението. Господ Иисус обещава Своето присъствие при такива събирания, когато става дума за църковна дисциплина.

Но стихът положително има и по-широко приложение. Той важи винаги, когато двама или трима са събрани в Неговото Име. Събирането в Негово Име означава християнско събрание. Означава да се събираме поради Неговия авторитет и да действаме в Неговото име. Означава да се събираме около Него като единствения притегателен център. Означава да се събираме съгласно практиката на първите християни, за да постоянстваме „в учението на апостолите, в общуването, в разчупването на хляба и в молитвите“ (вж. Деяния 2:42).

Навсякъде, където вярващи се събират по този начин около Личността на Господ Иисус, Той им обещава Своето присъствие. Може би някой ще попита: „Но нали Той е навсякъде? Нали Той е всеприсъстващият Бог?“. Разбира се, отговорът е „да“. Но Той обещава Своето присъствие по специален начин, когато светиите се събират в Негово Име.

„… там съм и Аз посред тях.“ Това е най-силният аргумент, поради който ние трябва да посещаваме вярно всички събрания на местната църква. Господ Иисус присъства там по специален начин. Често ние може би дори не осъзнаваме обещаното Му присъствие. Тогава трябва да приемем този факт с вяра, като се опрем на обещанията Му. Има обаче други случаи, когато Той ни се открива по необичаен начин. Времена, когато небето изглежда се привежда ниско над нас. Времена, когато всички сърца се прекланят пред осезателното влияние на Словото. Времена, когато Господната слава така изпълва мястото, че хората биват обхванати от чувство на дълбоко страхопочитание и сълзите потичат безпрепятствено. Времена, в които сърцата ни горят.

Ние не знаем кога ще настъпят тези времена на свято посещение. Те идват без предупреждение и неочаквано. Ако не сме там, ги пропускаме. После преживяваме пропуска подобно на Тома. Той не е бил там, когато възкръсналият, прославен Господ Иисус се е явил на учениците вечерта след Своето възкресение (Йоан 20:24). Това е бил уникален миг на слава и величие.

Ако наистина вярваме, че Христос присъства, когато Неговите хора се събират в Негово Име, ще ни бъде по-важно да не пропуснем събранието, отколкото ако там беше лично президентът на републиката. Нищо по-незначително от смърт или смъртоносна болест не би ни попречило да присъстваме.

14 август

Жертви, благоугодни на Бога, са дух съкрушен; съкрушено и разкаяно сърце, Боже, Ти няма да презреш.

Псалм 50:17

В духовното Божие творение няма нищо по-прекрасно от един вярващ, който показва истински съкрушен дух. Дори Бог намира такъв човек за неустоим. Той може да се противи на горделивите и надменните (вж. Яков 4:6), но не и на съкрушените и смирените.

В естественото си състояние никой не е съкрушен. Ние сме като диви магарета — бунтовни, упорити, буйни. Противим се на юздата, оглавника и седлото на Божията воля. Отказваме да бъдем опитомени и обяздени и искаме единствено да прокарваме собствената си воля. Докато не бъдем съкрушени, не можем да бъдем използвани за служението.

Обръщението ни е като началото на процеса на опитомяване. Покаяният грешник може да каже: „Най-гордото сърце, което някога е туптяло, беше съкрушено в мен; най-дивата воля, която някога се е надигала да презира делото Ти или да помага на враговете Ти, беше пречупена от Теб, Боже мой!“. При обръщението си ние взимаме върху себе си игото на Христос.

Но е възможно да сме вярващи и все още да се държим като необуздано магаренце, което иска да се скита на воля из полето. Трябва да се научим да предаваме юздите на живота си на Господ Иисус. Трябва да се подчиним на Неговото действие в нашия живот, без да ритаме, да скачаме и да бягаме. Трябва да можем да кажем: „Неговият път е най-добър. Отказвам се от правене на безполезни планове и оставям управлението на живота си на Него“.

Ние трябва да се научим да бъдем съкрушени не само по отношение на Бога, но и по отношение на ближните си. Това означава, че няма да сме горди, самоуверени и арогантни. Няма да се чувстваме длъжни да отстояваме правата си или да се защитаваме, когато ни нападнат несправедливо. Когато бъдем обидени, осмени, охулени или оклеветени, няма да си връщаме. Съкрушените хора веднага се извиняват, когато са извършили или казали нещо неправилно. Те не питаят омраза и не помнят грижливо неправдите, които са им били причинени. Считат другите за по-горни от себе си. Когато се сблъскат със закъснения, прекъсвания, злополуки, промени в плановете и разочарования, не реагират с възмущение, паника, истерия и не се превръщат в „кълбо от нерви“. Те проявяват стабилност и устойчивост в житейските кризи.

Ако двама съпрузи са наистина съкрушени, те никога няма да поемат пътя на развода. За съкрушени родители и деца никога няма да има пропаст между поколенията. Съкрушените съседи няма да имат нужда от огради. Църкви от вярващи, които са научили пътя на съкрушението, ще преживяват непрестанно съживление.

Когато отидем на Господната трапеза и чуем Спасителя да казва: „Това е моето тяло, което за вас се дава“, единственият правилен отговор е: „Това е моят живот, Господи Иисусе, който трябва да бъде съкрушен за Теб“.

15 август

Внимавайте и се пазете от всякаква алчност.

Лука 12:15

Алчността е прекомерното желание за богатство и притежания. Това е страст, която завладява хората, така че те искат да имат все повече и повече. Това е треска, която ги кара да искат неща, които всъщност изобщо не са им нужни.

Виждаме алчност у бизнесмена, който никога не е доволен. Той казва, че ще приключи, когато събере определена сума, но когато това стане, той иска още и още.

Виждаме я у домакинята, чийто живот е безкрайно пазаруване. Тя събира и складира огромни количества вещи, докато килерът, гаражът, таванът и мазето вече започнат да се пръскат по шевовете.

Виждаме я и в традицията на подаръците за Коледа и за рождените дни. Млади и стари преценяват успеха на празника според размера на плячката, която се е събрала.

Виждаме я при получаването на наследство. Когато някой умре, роднините и познатите проливат по някоя официална сълза, за да се спуснат след това като лешояди върху плячката, при което често се развихря малка гражданска война.

Алчността е идолопоклонство (вж. Ефесяни 5:5; Колосяни 3:5). Тя поставя собствената воля на мястото на Божията воля. Също така алчността изразява недоволство от това, което Бог ни е дал, и решението да получим повече, независимо какво ще ни струва това.

Алчността е лъжа, защото създава впечатлението, че щастието би могло да се намери в материалните блага. Има една приказка за един човек, който можел да има всичко, като само си го пожелаел. Той си пожелал вила, слуги, кадилак, яхта и абракадабра — всичко се явило. Отначало му било много забавно, но с времето, когато престанали да му идват нови идеи, той започнал да недоволства. Накрая казал: „Искам да се махна оттук. Искам нещо да създавам, нещо да страдам. Предпочитам да съм ако ще и в ада, но само не тук“. Тогава слугата му му отговорил: „А вие къде мислите, че сте?“.

Алчността подлъгва хората да правят компромиси, да мамят и да грешат, за да получат това, което искат.

Алчността дисквалифицира един мъж за ръководна позиция в църквата (1 Тимотей 3:3). Роналд Сайдер пита: „Не би ли било по-библейско хора, чието алчно сребролюбие ги е довело до «финансов успех», да бъдат подлагани на църковна дисциплина, а не да бъдат избирани за старейшини?“.

Когато алчността доведе до злоупотреба, изнудване или други публични скандали, тя е причина за изключването на човека от църквата (1 Коринтяни 5:11).

А когато алчността не бъде изповядана и оставена, в крайна сметка тя води до изключване от Божието царство (1 Коринтяни 6:10).

16 август

… но като имаме храна и облекло, нека бъдем доволни с това.

1 Тимотей 6:8

Малко християни възприемат сериозно тези думи, но те са точно толкова истинно Божие слово, колкото и Йоан 3:16. Те ни казват, че храната и облеклото трябва да ни бъдат достатъчни. При това думата „облекло“ включва и покрив над главата. С други думи, ние трябва да се задоволяваме с абсолютно необходимите за живота неща и да даваме всичко друго за делото на Господа.

Човек, който е доволен, притежава нещо, което не може да се купи с пари. Е. Стенли Джоунс казва: „Този има всичко, който не иска нищо. Въпреки че няма нищо, той притежава всички неща в живота, включително самия живот… Той е по-богат чрез малките си потребности, отколкото би могъл да бъде чрез изобилните си притежания“.

Когато преди десетилетия Ръдиърд Киплинг говорил пред завършващия випуск студенти в университета Макгил, той предупредил слушателите си да не залагат твърде много на материалното богатство. „Един ден, казал той, ще трябва да погледнете в очите един човек, за когото всички тези неща са без значение, и тогава с ужас ще осъзнаете колко сте бедни.“

Най-щастливото състояние на един християнин на земята е да има малки потребности. Ако човек има Христос в сърцето си, небето пред очите си и тъкмо толкова временни благословения, колкото са необходими, за да го преведат безопасно през живота, тогава болката и грижите имат твърде малка мишена; такъв човек няма много какво да губи.

Уилиям Бърнс, 1815–1868, шотландски мисионер в Китай, приятел и покровител на Хъдсън Тейлър.

Тази нагласа на задоволяване с наличното изглежда характерна за много от Божиите герои. Дейвид Ливингстоун казва: „Аз съм решен, всичко, което притежавам, да бъде свързано с Божието царство“. Уочман Ни пише: „Не искам нищо за себе си; искам всичко за Господа“. А Хъдсън Тейлър е казвал, че се наслаждава на лукса да притежава малко неща, за които да трябва да се грижи.

За някои мисълта за такова задоволяване е равносилна на липса на духовен стимул и здрава амбиция. Те представят такъв човек като паразит и ленивец. Но леността е нещо съвсем различно. Християнинът, който се задоволява с малко, има достатъчно енергия и амбиция, но те се насочват към духовни, а не към материални неща. Той не само, че не е паразит, той работи усилено, така че да може да отделя за онези, които са в нужда. Според думите на Джим Елиът това е човек, който заради Бога е отпуснал „стиснатата грабеща ръка“.

17 август

Онези, които Ме почитат, и Аз ще ги почета.

1 Царе 2:30

Един от начините, по които можем да почитаме Господа, е вярното държане на Неговите принципи и твърдия отказ от компромиси.

В младежките си години Адам Кларк (1762–1832) работел за един търговец на коприна. Един ден неговият шеф му показал как да разтяга коприната, когато я отмерва на клиент. Адам казал: „Господине, вашата коприна може би може да се разтяга, но моята съвест не може“. Години по-късно Господ почел честния служител, като му дал способността да напише прочутия библейски коментар в осем тома, който носи неговото име.

Ерик Лидел (1902–1945) трябвало да участва в бягане на 100 метра в олимпийските игри. Но когато разбрал, че квалификациите са в неделя, той казал на капитана на отбора, че няма да бяга. Бил убеден, че така ще оскверни Господния ден, а с това и самия Господ. Избухнала буря от критики. Той бил обвинен в липса на спортен дух, предателство към родината, религиозен фанатизъм. Но не се отказал от решението си.

Когато разбрал, че квалификациите на 200 метра са през делничен ден, помолил капитана на отбора си за разрешение да участва в тях, въпреки че това не било неговото разстояние. Спечелил първия старт, втория старт и полуфинала. Когато отивал към старта за финала, някой пъхнал в ръката му бележка. Той я погледнал набързо и прочел: „Онези, които Ме почитат, и Аз ще ги почета“. На този ден той не само спечелил състезанието и с това и златния олимпийски медал, но и поставил нов световен рекорд.

След това Господ му оказал още по-голямата чест да бъде един от Неговите посланици в Далечния Изток. През Втората световна война бил интерниран от японците и умрял в концентрационен лагер, така че си спечелил и мъченическия венец.

Адам Кларк и Ерик Лидел са в редицата прочути мъже като Йосиф, който почел Бога със своя чист характер и бил почетен от Бога, като станал спасител на народа си във време на голям глад. Мъже като Мойсей, чиято вярност към неговия Бог била почетена с това, че извел израелския народ от египетското робство. Мъже като Даниил, чийто отказ от компромиси го довел до почетно положение във вавилонското и персийското царство. И, разбира се, най-великият от всички, Господ Иисус, който почете Своя Отец като никой друг и затова получи Име, което е над всяко друго име.

18 август

Нека онзи, който опасва оръжието си, не се хвали като онзи, който го разпасва!

3 Царе 20:11

Въпреки че тези думи са казани от един безбожен цар, Ахав, те пак са истина. И безбожните хора понякога говорят истини.

Арамейският цар бил поставил на Ахав оскърбителни и унизителни изисквания и го бил заплашил с война, ако откаже. Но в последващата битка арамейците били принудени да отстъпят и царят им трябвало да бяга за живота си. Постижението му останало далеч зад хвалбата му.

Днешният текст би бил много добър съвет и за Голиат. Когато той видял Давид да идва срещу него, казал: „Ела при мен и ще дам плътта ти на небесните птици и на полските зверове“ (1 Царе 17:44). Но Давид го победил без проблеми с едно-единствено камъче от прашката си. Великанът се бил похвалил твърде рано.

Когато сме млади християни, лесно надценяваме собствените си способности. Смятаме, че борбата със света, с плътта и с дявола ще ни бъде „до колене“. Може дори да упрекваме по-възрастни християни, че не са успели вече да евангелизират света. Ние ще им покажем как става това! Но хвалбата ни е твърде ранна. Битката тепърва започва, а ние се държим, като че ли вече е свършила и е спечелена.

На едно приятно събиране на вярващи една вечер всичко се въртяло около един блестящ млад проповедник, който присъствал. На него му било много приятно да бъде в центъра на вниманието. В групата бил и учителят в неделното училище, който бил оказал голямо влияние върху живота му. Някой му казал: „Вие сигурно много се гордеете със своя бивш ученик“. Неговият отговор бил: „Да, ако продължи така до края“. В този момент проповедникът счел това за горчива нотка в иначе приятната вечер. Но по-късно, от перспективата на дългогодишен опит, станало ясно, че учителят му бил напълно прав. Не се брои как надяваме доспехите. Важно е как ще се върнем от битката.

В действителност битката в живота ни никога не свършва. Тя ще приключи, когато застанем пред нашия велик военачалник в небето. Тогава ще чуем Неговата преценка за нашето служение, единствената преценка, която наистина има значение. И каквато и да бъде тя, няма да имаме причина да се хвалим. Със смирено убеждение ще изповядаме: „Ние сме безполезни слуги; извършихме само това, което бяхме длъжни да извършим“ (Лука 17:10).

19 август

Да не хулиш съдиите (букв.: боговете) и да не кълнеш първенец на народа си.

Изход 22:28

Когато Бог дал закона на Мойсей, Той включил в него и забраната да се говори негативно или неуважително за хората, които заемат авторитетни позиции. Причината за това е ясна. Тези властници и водачи са Божии наместници. „Няма власт, която да не е от Бога, и колкото власти има, те са определени от Бога“ (Римляни 13:1). Властта е „Божия служителка за твое добро“ (Римляни 13:4). Дори и съответният човек, който заема тази позиция, да не познава лично Бога, той пак е официално упълномощен от Него.

Връзката между Бога и човешките властници е толкова тясна, че Той дори понякога ги нарича „богове“. Например в нашия днешен стих буквално се казва „да не хулиш боговете“, което се отнася за хора, заемащи високи позиции във властта, съдии или други висши сановници. В Псалм 82:1,6 Бог също нарича съдиите „богове“, което не означава, че те са божества, а просто че действат от името на Бога.

Въпреки коварните покушения и атаки на цар Саул срещу Давид, последният не е позволил на мъжете си да направят и най-малкото зло на царя, тъй като той е Божият помазаник (вж. 1 Царе 24:6).

Когато апостол Павел по погрешка обидил първосвещеника, той веднага се покаял и се извинил: "Не знаех, братя, че той е първосвещеник, защото е писано: „Да не злословиш началника на народа си“ (Деяния 23:5).

Респектът пред властта съществува дори и в духовната област. Само така може да се обясни, че архангел Михаил не посмял да произнесе хулителна присъда против Сатана, а просто казал: „Господ да те смъмри“ (Юда 9).

Един от белезите на отстъпниците от последните дни е, че ще презират властта и няма да се страхуват да хулят славните същества (2 Петрово 2:10).

Поуката за нас е ясна. Ние трябва да разглеждаме властите над нас като официални Божии служители, дори и да не сме съгласни с политиката им и да не одобряваме личния им характер. При никакви обстоятелства не бива да казваме това, което един християнин каза в една разгорещена политическа кампания: „Президентът е разбойник“.

Освен това ние трябва да се молим „за царе и за всички, които са на власт, за да водим тих и спокоен живот в пълно благочестие и сериозност“ (1 Тимотей 2:2).

20 август

Ако търпите наказание, Бог постъпва с вас като със синове, защото кой е този син, когото баща му не наказва?

Евреи 12:7

Думите „наказание“ и „наказвам“ се срещат осем пъти в първите 11 стиха на Евреи 12 гл. От това повърхностният читател лесно може да придобие погрешно впечатление. Той може да си представи Бога като гневен баща, който неспирно пердаши своите деца. Това създава неправилното впечатление, че наказанието е нещо като отмъщение.

За наше голямо облекчение научаваме, че в Новия Завет наказанието има много по-широко значение. Всъщност думата означава „възпитание на деца“ и включва всички родителски дейности, които спадат към възпитанието. В Богословския речник към Новия Завет на Кител тази дума е дефинирана като „третиране и възпитание на детето по време на процеса му на съзряване, при който е необходимо водителство, поучение, наставление и също в известна степен принуда под формата на забрани или дори телесни наказания“.

Християните, към които е било отправено Посланието до евреите, са страдали от преследвания. Писателят говори за тези преследвания като част от Божието възпитание. Означава ли това, че Бог е изпратил преследването? Със сигурност не! То е било подбудено от враговете на благовестието. Дали Бог е наказвал християните заради греховете им? Не, преследването вероятно е започнало точно поради тяхното вярно свидетелство за Него. В какъв смисъл тогава може да се каже, че преследването е било Божието възпитание? В смисъл, че Бог го е допуснал, за да го употреби като част от Своята възпитателна програма в живота на Своите светии. С други думи, Той е употребил преследването, за да пречисти Своите деца, да им помогне да съзреят и да ги преобрази в образа на Своя Син.

Ясно е, че тази форма на възпитание е всичко друго, но не и приятна, когато сме подложени на нея. Длетото не жали мрамора. Пещта излага златото на огън. Но болката и трудностите си заслужават, когато човешкото лице се покаже от мраморния блок и златото се очисти от всеки примес.

Ние сами ощетяваме себе си, когато презираме Божието наказание или отпадаме и отслабваме. Единственото правилно отношение е винаги да мислим за това, че Бог го използва като тренировъчно средство, за да извлечем най-голямата възможна полза от него. Това има предвид писателят, когато казва, че то „донася мирния плод на правдата на тези, които са били обучавани чрез него“ (Евреи 12:11).

21 август

… но в църквата предпочитам да изговоря пет думи с ума си, за да наставя и други, а не десет хиляди думи на език.

1 Коринтяни 14:19

Тук темата, разбира се, е употребата на езици без съответно тълкуване в църковните събрания. Павел отхвърля тази практика. Той настоява, че това, което се говори, трябва да бъде разбираемо, защото в противен случай никой не се изгражда.

Но стихът може да бъде приложен и в по-широк смисъл. Когато говорим, трябва да говорим достатъчно силно, така че всеки да може да ни чува, иначе все едно говорим на чужд език. В почти всяка публика има хора, които чуват тежко. За тях е голямо изпитание, когато гласът на говорителя е толкова тих, че не могат да следват мисълта му. Тъй като любовта мисли за другите, а не за себе си, тя говори достатъчно силно, така че всички да могат да чуват.

Любовта също така използва думи, които са достатъчно прости, за да може и средният човек да ги разбира. Ние имаме велико послание — най-великото на света. Важно е хората да го чуят и да го разберат. Ако използваме сложен, неразбираем, специален речник, осуетяваме собственото си намерение.

Един проповедник пътувал в Далечния Изток, за да служи в словото и при това, разбира се, използвал преводач. Първото изречение на посланието му гласяло: „Всяко мислене може да се раздели на две категории — конкретно и абстрактно“. Преводачът изгледал публиката, пълна с беззъби баби и хленчещи деца, и превел: „Аз дойдох от много далеч, от Америка, за да ви разкажа нещо за Господ Иисус“. От този момент нататък проповедта била, както се казва, „в сигурните ръце на ангелите“.

В един по-нов брой на едно християнско списание наскоро открих изрази като „нормативната дата на трансисторическа категория“, „дело, което не е еклектично, а екзистенциално релевантно“, „вертикален континуум на съзнанието“, „каноничният език на афирмацията“, „класическата каузалност на екстремалните граници на измеримостта“. Жал ми е за бедните хора, от които се очаква да се преборят с подобен религиозен жаргон! Бог да ни пази от хора, които с безкрайни високопарни изречения не казват нищо!

Смята се, че средностатистическите телевизионни и радиопредавания са съобразени с хора с обикновено средно образование. Това може да служи за ориентация и на християните, които искат да разпространят благовестието в света. Нашето послание трябва да бъде просто и ясно: ХРИСТОС ПРИЕМА ИЗГУБЕНИ ГРЕШНИЦИ. По добре е да кажем тези четири думи и да бъдем разбрани, отколкото десет хиляди думи на език, който никой няма да разбере.

22 август

Не се вкопчвай в мен, защото още не съм се възнесъл при Своя Отец.

Йоан 20:17

Една любима детска песничка гласи: „Като чета тази чудна стара история, как Иисус е бил тук сред хората, как е викал малките дечица като агънца в Своето стадо, искам и аз да можех да съм там при Него“. Вероятно повечето от нас по едно или друго време са имали това сантиментално желание. Мислим си колко ли хубаво би било да можехме да се наслаждаваме на личното общение с Божия Син по време на Неговото земно служение.

Но ние трябва да сме наясно, че е по-добре да Го познаваме днес така, както Той е разкрит от Светия Дух посредством Писанието. Ние не сме в по-лошо положение от учениците, напротив, привилегировани сме. Нека погледнем на нещата така: Матей е виждал Иисус през очите на Матей, Марк — през очите на Марк, Лука — през очите на Лука, а Йоан — през очите на Йоан. А ние Го виждаме през очите на всичките четирима евангелисти. И нещо повече, в Новия Завет ние имаме по-съвършено откровение на Господ Иисус, отколкото който и да било ученик на земята е имал.

И в друг смисъл ние сме по-привилегировани от всички съвременници на Господ Иисус. Когато Той е бил в Назарет сред множествата, е било неизбежно да бъде по-близо до едни и по-далеч от други. В горницата Йоан се е облягал на гърдите Му, докато другите ученици са били на различно разстояние от Него на трапезата. Но сега това не е така. Спасителят е еднакво близо до всички вярващи. Той не само е при нас, Той дори е в нас.

Когато Мария срещнала възкръсналия Господ, тя искала да се вкопчи в Него такъв, какъвто Го била познавала по-рано. Искала да не изгуби Неговото физическо, телесно присъствие. Но Господ Иисус й казал: „Не се вкопчвай в Мен, защото още не съм се възнесъл при Своя Отец“. С това Той на практика казва: „Мария, не бъди зависима от Мен по земен, физически начин. Когато се възнеса при Своя Отец, Светият Дух ще дойде на земята. Чрез Неговото служение ще Ме познаваш по-пълно, по-ясно, по-близко, отколкото си Ме познавала въобще някога“. Заключението е следното: вместо да искаме да можехме да сме с Иисус през Неговото служение на земята, трябва с радост да разберем, че е много по-добре да Му принадлежим сега и да можем да живеем в Неговото присъствие.

23 август

Защото две злини стори Моят народ: остави Мен, извора на живите води, за да си изсече щерни, разпукнати щерни, които не държат вода.

Еремия 2:13

Лоша сделка е да се замени извор срещу щерни, т.е. цистерни, и то пукнати цистерни. От извора блика хладна, чиста, освежителна вода. Щерната е изкуствен резервоар, в който се събира вода. Там водата може да е застояла и зеленясала. Когато цистерната се пукне, водата от нея изтича, а навътре се просмукват мръсотии.

Господ е извор на жива вода. Неговите хора могат да намират трайно удовлетворение в Него. Светът е щерна, и то пукната. Той събужда надежди за забавление и щастие, но който търси в него удовлетворение, неизбежно ще бъде разочарован.

Мери израснала в християнски дом, в който Божието слово било четено и учено наизуст. Но тя се разбунтувала срещу начина на живот на родителите си и напуснала дома си с твърдото решение да се наслаждава на живота с всичка сила. Танцуването се превърнало в страстта на живота й. Тя се опитвала да потисне всеки спомен за християнското си минало и живеела от танц до танц.

Една нощ, докато се въртяла с партньора си по дансинга, изведнъж в ума й изплувал един стих от Светото Писание, който била учила като малко момиче: „Защото две злини стори Моят народ: остави Мен, извора на живите води, за да си изсече щерни, разпукнати щерни, които не държат вода“. Насред танца тя била изобличена за греха си. Разбрала колко е празен животът й, обърнала се към Господа и се покаяла. Извинила се, че не може да продължи танца, напуснала локала и никога повече не се върнала.

От този момент нататък тя можела да се отъждестви с поета, който пише:

Аз опитах пукнатата щерна, Господи,

но ах, там нямаше вода!

В мига, когато се навеждах, за да пия,

тя изчезваше и ми се подиграваше, докато плачех.

Сега за мен няма удовлетворение освен Христос,

освен Него няма друго име.

Любов, живот и вечна радост,

Господи Иисусе, намерих у Теб.

Мери разбрала истината в думите на нашия Господ: „Всеки, който пие от тази вода, пак ще ожаднее; а който пие от водата, която Аз ще му дам, няма да ожаднее до века, а водата, която ще му дам, ще стане в него извор на вода, която извира за вечен живот“ (Йоан 4:13-14).

24 август

Така казва Господ: Въздържай гласа си от плач и очите си от сълзи, защото има награда за делото ти, заявява Господ, и ще се върнат от земята на врага.

Еремия 31:16

Стефан бил израснал на мисионерското поле. Още от ранна възраст той изповядал вярата в Христос и довел до Него мнозина други. Когато се върнал в Америка, за да учи там в колеж, в началото поддържал добро християнско свидетелство. Но после започнал да се отклонява. Станал студен и безразличен. Заигравал се с греха. В скоро време дори започнал да се занимава с източни религии.

Когато родителите му се върнали у дома за почивка, били съкрушени. Молили го и спорили с него, но той оставал твърд като камък. Накрая го посетили в жилището му, където живеел с още трима други. Това, което видели там, ги довършило. Отишли си у дома и заплакали горчиво.

Накрая си легнали и се опитали да спят, но било невъзможно. И така, в четири часа решили да станат и да имат личното си време с Господа. Този ден било наред да четат Еремия 31 гл., но мъжът казал: „Не, само не Еремия!“. Мислел, че точно плачещият пророк не може да им предложи утеха. Но Господ надделял и те все пак отворили на Еремия 31 гл. Когато стигнали до ст. 16, прочели: „Така казва Господ: Въздържай гласа си от плач и очите си от сълзи, защото има награда за делото ти, заявява Господ, и ще се върнат от земята на врага“.

Хиляди родители християни днес скърбят с разбити сърца за своите бунтовни синове и дъщери. Когато се молят, небето им изглежда като бронз. Започват да се питат дали Бог въобще някога може и иска да възстанови отстъпилите.

Но те трябва да помнят, че за Господа никой случай не е прекалено труден, и че трябва да постоянстват в молитва и да бдят в нея с благодарение, като се опират на обещанията на Божието слово.

Когато споменатата по-горе майка се запитала дали имат правото да приемат Еремия 31:16 като обещание за себе си, тя прочела в Исая 49:25: „И Аз ще се съдя с онзи, който се съди с теб, и ще спася синовете ти“.

25 август

… но ние самите бяхме приели смъртната присъда в себе си, за да не се уповаваме на себе си, а на Бога, който възкресява мъртвите.

2 Коринтяни 1:9

В Азия Павел стигнал много близко до смъртта. Ние не знаем точно какво се е случило, но във всеки случай е било толкова сериозно, че ако го били попитали: „Смърт ли ще е, или живот?“, той щял да отговори: „Смърт!“.

Повечето хора, които Бог употребява, са имали подобна опитност в живота си. Биографиите на велики Божии мъже често разказват за чудно спасение от болест, нещастни случаи, лични нападения.

Понякога Бог употребява и такива преживявания, за да накара човека да се замисли. Може би той в момента плува на гребена на вълната, що се отнася до външното благоденствие. Всичко се развива в негова полза. Но после изведнъж бива повален от болест. Хирургът изрязва части от органите му, обхванати от рак. Това го принуждава да премисли живота си и да подреди наново приоритетите си. Става му ясно колко кратък и несигурен е животът, и той решава да посвети остатъка от годините си на Господа. Бог го възстановява по чуден начин и му подарява още много години плодотворно служение.

В случая на Павел е било друго. Той вече отдавна бил предоставил живота си на Господа. Но съществувала опасността да се опитва да служи на Господа със собствените си сили и собствената си мъдрост. Затова Господ го довел до ръба на гроба, за да не се доверява на себе си, а на Бога, който възкресява мъртвите. Още много пъти в бурния си живот той щял да попада в трудности, от които нямало човешки изход. Но тъй като бил изпитал и познал съвършената помощ от Бога, който прави невъзможното възможно, той вече не можел да бъде уплашен и обезсърчен.

Тези срещи със смъртта са замаскирани благословения. Те ни напомнят за глупостта и празнотата на ценностите на този свят. Учат ни, че животът е много кратък и може да свърши изненадващо. Когато погледнем смъртта в очите, осъзнаваме, че трябва да вършим делата на Онзи, който ни е изпратил, защото скоро идва нощта, в която никой не може да работи. В известен смисъл всички ние носим смъртната присъда в себе си — едно здравословно напомняне да поставяме интересите на Христос на първо място и да бъдем зависими от Неговата сила и мъдрост.

26 август

И утвърждавай над нас делото на ръцете ни!

Да утвърди Бог делото ни означава то да бъде трайно. Това е мисъл, над която си струва да поразмишляваме, и цел, за която си струва да се молим! Ние трябва да се стремим да влагаме живота си в нещо трайно.

Виждаме това и в Новия Завет, където Господ Иисус казва: „Аз избрах вас и ви определих да отидете и да принасяте плод, и плодът ви да бъде траен“ (Йоан 15:16).

Ф. У. Борхам казва, че всеки от нас трябва да се погрижи за почтено занимание в този живот за времето, когато тялото ни ще лежи в гроба. Но тази мисъл може да се разшири и да надхвърли гроба. Можем да кажем, че всеки от нас трябва да гради за вечността.

Толкова много от днешните ни дейности имат само преходно значение и временна стойност. Наскоро чух за един човек, който посветил целия си живот на химичния анализ на 50 етерични съставки на кората на крушите. Християните също могат да попаднат в клопката да градят пясъчни кули, да преследват сапунени мехури и да стават експерти в маловажни дреболии. Някой беше казал, че можем да прекараме целия си живот в съвършено точно подравняване на картините в една горяща къща.

Има много видове работа с вечно значение и ние трябва да се концентрираме върху тях. Първата и най-важна задача е изграждането на християнски характер. Нашият характер е едно от малкото неща, които ще вземем със себе си в небето. Той трябва да се формира и възпитава.

Спечелените за Христос души имат трайна стойност. Те ще бъдат поклонници на Божия Агнец през цялата вечност.

Онези, които поучават Словото на истината, които обучават млади вярващи в ученичество, които пасат Христовите овце, правят инвестиция в човешки живот, която ще остане завинаги.

Родители, които отглеждат синовете и дъщерите си за служение в Божието царство, могат да бъдат сигурни, че делото им ще има трайно значение.

Верните настойници, които инвестират парите си за Христос и Неговото дело, участват в служение, което никога няма да остане безплодно.

Който се посвещава на делото на молитвата, един ден ще види, че всяка молитва към Бога е получила своя отговор на времето, което Бог е определил, и по Неговия начин.

Всеки, който служи на Божия народ, се занимава с дейност, която има вечна стойност. Най-простият служител на Христос има по-ясен поглед от най-мъдрите мъже на този свят. Неговото дело ще устои, докато техните някой ден ще издимят в атомната гъба.

27 август

Господи, кой ще обитава в Твоята скиния? Кой ще живее на святата Ти планина?… Ако се е заклел в своя вреда, не се отмята.

Псалм 15:1, 4

В Псалм 15 Давид описва човека, който е квалифициран да има общение с великия Бог. Едно от качествата на този човек е, че той държи на думата си, дори и това лично да му струва много. Когато е дал обещание, той го изпълнява на всяка цена.

Нека вземем за пример един християнин, който продава къща. Идва купувач, който е готов да плати поисканата цена. Продавачът дава съгласието си да сключат сделката. Но преди да подпишат документите, някой друг му предлага 10 000 евро повече. Юридически продавачът все още може да се откаже от първото предложение и така да спечели 10 000 евро от сделката. Но морално той е обвързан с думата, която е дал. Залогът в този случай е свидетелството му на честен християнин.

Или пък някой вярващ има възпален мъдрец. Отива на зъболекар, който му дава антибиотик и му определя час за вадене на зъба. След като християнинът е свидетелствал на зъболекаря, той излиза от кабинета му. По пътя за вкъщи среща един познат, който му дава адреса на друг зъболекар, който ще му извади зъба на половин цена. Разбира се, той би могъл да плати на първия зъболекар за досегашното лечение и да отиде при другия. Но дали така би трябвало да постъпи?

Сузана тъкмо е приела покана за вечеря при едно възрастно семейство. Тогава звъни телефонът и я канят на събиране на група млади хора. И така, тя е притисната между двете — от една страна не иска да разочарова възрастната двойка, от друга страна иска непременно да бъде с връстниците си.

Решението често е най-трудно, когато става дума за големи суми пари. Но никоя сума, колкото и да е голяма, не бива да ни подвежда да нарушим обещанието си, да вземем назад думата си и така да дискредитираме свидетелството си като християни и Божието име. Независимо какво ни струва, ние на всяка цена трябва да опровергаем циничната забележка на Волтер: „Когато става дума за пари, всички хора имат една и съща религия“.

Божият човек „върши винаги каквото е обещал, независимо колко му струва“. Той „изпълнява обещанието си, дори и това да го разори“.

28 август

Да знаете, че грехът ви ще ви намери.

Числа 32:23

Бог е заложил известни неизменни принципи в този свят и дори и най-изтънченият и остър човешки ум не може да избегне тяхното действие. Един от тези принципи е, че човек не може да греши и да се отърве безнаказано.

Някой от нас са се сблъскали с този принцип доста рано, когато сме яли тайно мармалад или бонбони в килера, но при това сме оставяли издайнически следи, които мама е откривала без никакво усилие. Но тази истина важи за целия живот и за всяка негова област и се потвърждава хилядократно от всеки вестник.

Поемата „Сънят на Ойген Арам“ е забележителна илюстрация на този принцип. Той вярвал, че може да извърши „съвършеното престъпление“. И така, убил един човек и хвърлил трупа в реката — „бавна вода, застояла като мастило и страшно дълбока“. На следващата сутрин отишъл на реката, където бил извършил престъплението.

„И огледах черната, прокълната вода, с див поглед и със зли предчувствия. И мъртвия видях, изплувал на брега, защото бе пресъхнала невярната река.“

Покрил трупа с огромен куп листа, но през нощта се извила буря и трупът отново бил открит.

„Тогава паднах на лицето си и заридах, понеже знаех, че земята отказва да покрие тайната ми — нито сушата, нито морето и никоя световна дълбина.“

Накрая той заровил жертвата си в една отдалечена пещера, но години по-късно скелетът бил открит, той бил осъден за престъплението и екзекутиран. Грехът му го намерил.

Но грехът ни настига и по друг начин. Е. Стенли Джоунс казва, че той „се проявява във вътрешното израждане, във вътрешния ад да не можем да уважаваме себе си, в принудата да живеем в подземен мрак и безизходни лабиринти“.

Но дори и грехът на един човек да остане неразкрит в този живот, той ще го застигне в бъдещия. Ако не е измит чрез кръвта на Господ Иисус, в Съдния ден този грях ще се яви на бял свят. Независимо дали са дела, мисли, мотиви, или намерения, обвинението ще бъде отправено и присъдата ще бъде произнесена. А присъдата гласи: „Вечна смърт!“.

29 август

Христос е всичко и във всичко.

Колосяни 3:11

Сред християните съществува една тенденция да прекарваме голяма част от времето си в търсене на нови духовни опитности, които по някакъв начин трябва да ни гарантират трайна победа или освобождение от възходите и паденията на ежедневния живот. Тичаме по конференции, семинари, работни срещи и обучения в търсене на измамната вълшебна формула, която трябва да премахне проблемите в живота ни. Лъскави брошури ни уверяват, че д-р Еди-кой Си ще сподели с нас епохалното си откритие, което ще ни направи „радиоактивни“ от Свети Дух. Или някой ревностен съсед иска на всяка цена да ни замъкне в градската зала, където ще чуем за наскоро откритото съкращение на пътя към изобилния живот.

Привлекателните предложения са многобройни. Един проповедник рекламира царския път на изпълването. Друг прогласява трикратната тайна на победата. После се предлага семинар за ключа към задълбочения живот. Следващата седмица има обучение в петте прости стъпки към освещението. Ние следваме призива към олтара и тичаме напред, за да бъдем изпълнени със Светия Дух. Или биваме напълно завладени от идеята за изцеление на тялото, като че ли това е най-важното нещо на света. Веднъж се отплесваме към християнската психология, в следващия миг — към изцелението на спомените. Преброждаме земи и морета в търсене на нови духовни кулминации.

Несъмнено много от тези говорители са искрени и някои неща, които казват, имат известна стойност. Но когато се върнем в ежедневния си живот, установяваме, че просто няма лесен път към освещението, че проблемите продължават да съществуват, и че трябва ден след ден да живеем в зависимост от Господа.

Най-накрая трябва да се научим, че е по-добре да се занимаваме с Господ Иисус отколкото с опитности. При Него разочарование няма. Всичко, от което се нуждаем, получаваме от Него. Той е Този, който ни дава всичко в изобилие.

А. Б. Симпсън (1844–1919), американски основател на световно мисионерско движение) прекарал ранните години на живота си в търсене на опитности, но те не го задоволили. После той написал прекрасната песен със заглавие „Той Самият“. Ето първия й куплет и припева:

Някога беше благословението, сега е Господ.

Някога беше чувството, сега е Неговото слово.

Някога исках даровете Му, сега се радвам на Дарителя.

Някога търсех освещение, сега — само Него самия.

Всичко във всичко и завинаги Иисус. Това ще пея.

Всичко в Иисус и Иисус във всичко.

30 август

Внимавай на себе си и на учението.

1 Тимотей 4:16

Едно от забележителните характерни качества на Божието слово е, че то никога не изолира учението от отговорността. Нека вземем за пример Филипяни 2:1-13. Това е един от класическите текстове в Новия Завет, където намираме учението за Христос. Там виждаме Неговото равенство с Бог Отец, Неговото доброволно унижение, Неговото въплъщение, Неговото слугуване, Неговата смърт и последващо прославяне. Но всичко това не е представено като доктринално изложение, а като призив към филипяните и към нас да имаме същата нагласа на ума като Христос. Ако живеем за другите, както Той е правил, ще предотвратим караници и зависти. Ако заемем смиреното положение, което Той е заел, Бог ще ни възвиси на Своето време. Този пасаж е изключително практичен.

Често се сещам за това, когато чета книги по систематично богословие. В тези книги авторите се опитват да обобщят цялата библейска информация за ученията на нашата вяра и да ги подредят — учението за Бога, за Христос, за Светия Дух, за ангелите, за човека, за греха, за изкуплението и т.н. Това несъмнено е ценно и полезно, но същевременно може да бъде много студено, ако не е съчетано с богобоязлив живот. Човек може да е интелектуално много добре запознат с великите учения, но същевременно да има трагични недостатъци в християнския си характер. Ако изучаваме Библията така, както Бог ни я е дал, никога няма да изпитаме това разминаване между учение и отговорност, между теория и практика. Двете винаги са чудесно уравновесени и втъкани едно в друго.

Може би най-несвързаното с нашата отговорност учение е това за бъдещите събития. Твърде често пророчествата са били представяни по начин, който просто задоволява любопитството. Сензационните спекулации за самоличността на Антихриста може да привличат тълпи, но не стимулират освещението. Пророчеството обаче никога не е имало за цел да гъделичка ушите на хората, а да възпитава техния християнски характер. Джордж Петерс изброява 65 начина, по които учението за второто пришествие на Господ Иисус би трябвало да повлияе на нашата отговорност и характер. А не се съмнявам, че има и много повече.

Поуката за нас е, че никога не бива да отделяме богословието от практическия страх от Бога. В нашето лично изучаване на Библията и при поучението на други трябва да наблягаме на напътствието на Павел към Тимотей: „Внимавай на себе си и на учението…“.

31 август

Но това, което беше за мен придобивка, го счетох като загуба заради Христос. А освен това всичко считам като загуба заради това превъзходно нещо — познаването на моя Господ Христос Иисус, заради когото изгубих всичко и считам всичко за измет, за да придобия Христос.

Филипяни 3:7-8

Винаги е прекрасно и скъпоценно, когато един вярващ се откаже от нещо заради Иисус. Например някой, чийто талант му е донесъл слава и богатство, но в покорство на Божия призив той ги полага в краката на своя Спасител. Или някоя жена, чийто глас е покорил големите концертни зали по света. Сега обаче тя е убедена, че трябва да живее за един друг свят, и се отказва от кариерата си, за да последва Христос. Какво са в крайна сметка славата, богатството и земните отличия в сравнение с неизмеримата печалба да придобиеш Христос?

Ян Макферсон пита: "Има ли по-трогателна картина от човек, пренадарен с таланти, който обаче възхитено и смирено ги полага пред краката на Спасителя? А там в крайна сметка им е истинското място. Или, както казва един Божи човек от Уелс: „Еврейски, гръцки и латински са много добро нещо, ако са на правилното си място; но то не е там, където ги е сложил Пилат — над главата на Иисус, а при краката Му“.

Апостол Павел се е отказал от богатство, култура и високи религиозни позиции, счел е всичко това за загуба заради Христос. Джоует коментира: „Докато апостол Павел разглеждал своите княжески дарове като голяма печалба, той не бил видял Господа. Но след като Господната слава засияла пред изумените му очи, всички тези неща избледнели до сенки, до нищо. И не само предишната печалба на апостола изгубила стойността си и станала като презряна тенекия в светлината на блестящата слава на Господа, той и изобщо престанал да мисли за нея. Тя изчезнала напълно от мислите му, където била пазена като възвишено и свято съкровище“.

Затова е толкова странно, че когато някой остави всичко, за да последва Христос, много хора си мислят, че е полудял. Някои се шокират и не могат да разберат нищо. Други плачат и предлагат други възможности. Трети се аргументират със здравия разум и практичния дух. Малцина одобряват и биват трогнати до дъното на душата си. Но когато човек ходи с вяра, той може правилно да прецени мненията на другите и да има правилното отношение към тях.

Ч. Т. Стъд се отказал от личното си състояние и отлични перспективи в родината си, за да предостави живота си в служба на мисията. Джон Нелсън Дарби обърнал гръб на блестяща кариера и станал благовестител, учител и Божи пророк, изпълнен и овластен от Божия Дух. Петимата мъченици от Еквадор се отказали от удобния живот и сигурността на Съединените Щати, за да отнесат Христос на племето Аука.

Хората наричат това голяма жертва, но то не е жертва. Когато някой искал да похвали Хъдсън Тейлър за жертвите, които е направил, той казал: „Човече, че аз не съм направил нито една жертва в живота си“. А Дарби казвал: „Не е жертва да се откажеш от боклук“.

Към следващата част или към съдържанието

Уилиям Макдоналд Светлина по пътя (8)

Метаданни

Данни

Светлина по пътя

Информация

История

Сваляне / Връзки

Август

1 август