Ние никога не знаем как и кога Бог ще употреби нашето служение и това трябва да ни стимулира неуморно да се възползваме от всички възможности, които ни се предоставят. Господ често действа тъкмо тогава, когато най-малко очакваме. Той действа по безкрайно многообразни и всеки път нови пътища.

Един вярващ сеяч например, който бил разположен в една авиационна база на флота, един ден стоял с един приятел на ъгъла на един самолетен хангар и както си говорели, той му свидетелствал и за вярата си. Един друг моряк, който стоял зад ъгъла и другите двама изобщо не го били забелязали, чул по този начин случайно благовестието, изведнъж осъзнал греховете си и се обърнал с цялото си сърце към Бога. А човекът, за когото всъщност било предназначено посланието, не откликнал.

Един проповедник, който всъщност искал само да изпробва акустиката на една нова зала, казал за проба с мощен глас думите от Йоан 1:29: „Ето Божият Агнец, който взема греха на света“. Изглеждало, че в този момент никой не слуша. И така, той още веднъж извикал тези вечно валидни думи, които Йоан Кръстител произнесъл, когато видял Иисус. Залата долу била съвсем празна, но един работник, който правел нещо по скелето, бил засегнат право в сърцето от това послание и с молитва се обърнал към Божия Агнец, от когото получил прошка и нов живот.

Един американски учител в библейско училище веднъж разговарял с един млад американски турист на гарата в Париж. (Двамата били от един и същ град в САЩ, дори и от един и същ квартал.) Младежът се ядосал, че така пряко го заговорили. Казал: „Мислите ли, че можете тук, в Париж, на една гара да спасите душата ми?“. Учителят отговорил: „Не, аз изобщо не мога да ви спася. Но в живота нищо не се случва по случайност. Не беше случайно, че се срещнахме тук. Мисля, че Бог иска да Ви говори и че ще направите добре, ако Го чуете“. В следващите дни този млад пътешественик бил взет на автостоп за Виена от един американски християнин, който също по пътя му разказал за вярата си. Когато младият човек се върнал обратно в Америка, същият човек го поканил на едно християнско ранчо в Колорадо. Последния ден от престоя си младият човек стоял сам и замислен до басейна. Скоро друг гост се присъединил към него, поговорил си спокойно с него за Господа и накрая преживял голямата радост да може да го доведе до Спасителя. Много години по-късно след една проповед един сериозен млад християнин бил представен на онзи библейски учител. Името на този човек му се сторило някак познато — това бил туристът, с когото си бил говорил на гарата в Париж.

Разбира се, поуката, която можем да извлечем от това, е, че трябва от сутрин до вечер да работим усърдно за Христос, с време и без време.

2 ноември

Затова, възлюбени мои братя, бъдете твърди, непоколебими, и преизобилствайте винаги в Господното дело, като знаете, че в Господа вашият труд не е напразен.

1 Коринтяни 15:58

Сигурно повечето от нас са имали в живота си моменти, когато са били толкова обезсърчени в служението си за Господа, че са искали да се откажат от всичко. Затова искам днес да ви представя четири пасажа от Библията, които са били за мен съществено насърчение и са ме предпазвали от това да се откажа.

Първият е: „А аз казах: Напразно съм се трудил, напусто и за нищо съм изтощавал силата си. Но наистина правото ми е у Господа и наградата ми е у моя Бог“ (Исая 49:4). Има моменти, макар и за щастие редки, в които изглежда, че дългите години служение за Господа се разтварят в нищото. Тогава ни се струва, че цялата ни работа е била съвсем напразна. Всичко ни изглежда като „напразни усилия на любовта“. Но това не е така! Нашият стих ни уверява, че Божията правда ще се погрижи ние да бъдем царски възнаградени за това. Защото нищо, което някога сме направили за Него, не е било напразно.

Вторият пасаж е в Исая 55:10-11: „Защото, както слиза дъждът и снегът от небето и не се връща там, а напоява земята и я прави да ражда и да произраства, за да дава семе на сеяча и хляб на ядящия, така ще бъде словото Ми, което излиза от устата Ми — няма да се върне празно при Мен, а ще извърши волята Ми и ще благоуспее в онова, за което го изпращам“. На хората, които сеят живото Божие слово, се дава уверението, че ще имат успех. Резултатите са гарантирани. Не може да има истински провал, Неговото Слово е неустоимо. Както земните войски са безсилни срещу валящия дъжд и сняг, така и всички войнства на демони и хора не могат да възпрат Божието слово, което напредва и предизвиква драматични промени в живота на хората. Ние сме на страната на победителя.

И в Новия Завет намираме забележително окуражаващи думи: „Който приема вас, Мен приема; и който приема Мен, приема Този, който Ме е пратил“ (Матей 10:40). Случвало ли ти се е да те наругаят, защото си се представил като християнин? Или да ти се присмеят, да се отнесат зле с теб, да те презрат? Затварял ли ти е някой вратата под носа? Не взимай всичко това лично. Когато хората те отхвърлят, те всъщност отхвърлят Спасителя. Начинът, по който хората се отнасят с теб, е същият, по който се отнасят с Господа. И колко е чудно да бъдем така тясно свързани с Божия Син!

И накрая, разбира се, четем и стиха, с който днес започнахме. Павел тъкмо е говорил за истината на Възкресението. Отвъд гроба е вечната слава. Всичко, което сме направили в Името на Господа, ще бъде възнаградено. Ще се окаже, че нито едно усилие на любов не е било безплодно или напразно.

3 ноември

Но твърдата основа на Бога стои, имайки този печат: Господ познава Своите Си; и: Всеки, който изповяда Господното Име, да отстъпи от неправдата.

2 Тимотей 2:19

Още по времето на апостолите е имало голямо объркване в религиозната област. Например тогава двама мъже разпространявали странното учение, че възкресението на вярващите вече е станало. На нас днес такава представа ни изглежда безсмислена. Но тогава е била възприемана достатъчно сериозно, за да обърка вярата на някои хора. И тук, разбира се, възниква въпросът: „Били ли са тези двама мъже изобщо истински християни?“.

И днес често се изправяме пред този въпрос. Например един известен духовник отрича девственото раждане на Христос. Или един професор в семинария учи, че Библията съдържа явни заблуди. Или един студент твърди, че е изкупен по благодат чрез вяра, но въпреки това желязно държи на освещаването на съботата и твърди, че това е съществено за спасението. Или един бизнесмен убедително разказва за обръщението си, но остава в една религиозна общност, която се покланя на идоли, която учи, че спасението се постига само чрез приемането на определени тайнства, и твърди, че върховният й водач е непогрешим по въпросите на вярата и морала. Истински християни ли са такива хора?

Ще бъда съвсем откровен: има случаи, в които не можем със сигурност да знаем дали вярата на един човек е истинска, или е само престорена. Между истинското и фалшивото, между бялото и черното има сива зона. Там не можем да сме съвсем сигурни. Само Бог знае точно.

Но това, в което можем да бъдем напълно сигурни в този свят, пълен с несигурности, е основата, Божията основа. Всичко, което Той гради, е здраво и солидно. Неговата основа дори е подпечатана и на този печат разчитаме два надписа. Единият представлява божествената страна, а другият — човешката. Първото е обяснение, второто е изискване.

Божествената страна се състои в това, че Господ познава Своите Си. Той познава онези, които наистина Му принадлежат, дори и ако поведението им невинаги е такова, каквото би трябвало да бъде. От друга страна, Той прозира всяко преправяне и всяко лицемерие на всички, които външно много говорят за вяра, но нямат съответната вътрешна действителност. Ние може би не успяваме да различим овцете от козите, но Бог може и винаги го прави.

Човешката страна се състои в това, че всеки, който призовава Божието име, трябва да отстъпи от неправдата. По този начин един човек може да потвърди истинността на изповедта си. Но който продължава в греха, изгубва своята достоверност, дори и да твърди, че е християнин.

И така, това е нашето помощно средство, когато ни е трудно да различаваме житото от плевелите. Господ познава Своите. А всички, които твърдят, че са от тях, могат да докажат това на другите, като ясно се отделят от греха.

4 ноември

По това се разпознават Божиите деца и дяволските деца: никой, който не върши правда, не е от Бога, нито онзи, който не люби брат си.

1 Йоаново 3:10

Преди години в почти всяко семейство имаше голям разкошен семеен албум, който седеше в дневната. Той беше подвързан с кожа и инкрустиран със злато. Страниците бяха от твърда, блестяща хартия с отпечатани цветя и златни краища. И на всяка страница имаше изрязани полета, в които се поставяха фотографиите.

Когато гостите разглеждаха този албум, те често казваха: „О, Хенри изглежда точно като дядо си!“. Или: „О, Софи наистина носи чертите на семейството“.

Първото писмо на Йоан ми напомня на такъв стар семеен албум, защото то описва членовете на Божието семейство и онези, които имат противоположните семейни черти. Само че тук става дума за духовна и морална прилика, а не за черти на лицето или структура на тялото.

В поне осем насоки християните си приличат духовно. Първо, те всички казват едно и също за Иисус. Те изповядват, че Той е Христос, т.е. Месията или Помазаникът (вж. 4:2; 5:1). За тях Иисус и Христос е една и съща Личност.

Всички християни обичат Бога (5:2). Дори и тази любов често да е слаба и колеблива, все пак няма миг, в който един вярващ да не може да погледне нагоре към Божието лице и да каже: „Знаеш, че те обичам“.

Всички християни обичат и братята си (2:10; 3:10, 14; 4:7, 12). Това е белегът на всички, които са преминали от смърт в живот. Понеже обичат Бога, те обичат и онези, които са родени от Бога.

Характерно за онези, които обичат Бога, е също, че спазват Неговите заповеди (3:24). Тяхното послушание не идва поради страх от наказание, а от любов към Бога, който е дал за нас най-скъпото Си.

Християните не практикуват грях (3:6, 9; 5:18). Вярно е, че вършат отделни греховни постъпки, но грехът не е определящата сила в техния живот. Действията им не са безгрешни, но те грешат по-малко.

Членовете на Божието семейство практикуват правда (2:29; 3:7). Те не само не живеят системно в грях. Само предпазването от греха би било пасивно поведение. Но те активно се грижат за другите хора и вършат дела на правда. Това е позитивният аспект.

Седмият белег на членовете на Божието семейство е, че те не обичат света (2:15). Те са разбрали, че светът е система, която човекът е изградил в съпротивата си срещу Бога, и че човек автоматично става враг на Бога, когато е приятел на света.

И накрая, християните побеждават света чрез своята вяра (5:4). Те виждат отвъд привидната реалност на преходните неща. Те живеят за невидимите, за вечните неща.

5 ноември

… имайки вяра и чиста съвест.

1 Тимотей 1:19

Съвестта е надзорен механизъм, който Бог е дал на човека, за да одобрява правилното поведение и да протестира против неправилното. Когато Адам и Ева съгрешили, съвестта им ги осъдила и те изведнъж разбрали, че са голи.

Като всички останали области на човешката природа, и съвестта е засегната от навлизането на греха в света, така че тя невинаги реагира съвсем правилно. Старият принцип: „Действай по съвест“ не е правило, на което можем да се доверим безусловно. Но въпреки това и в най-покварения човек съвестта продължава да изпраща предупредителните си сигнали.

Когато човек се обърне към Христос, съвестта му бива очистена от всички мъртви дела чрез кръвта на Иисус Христос (вж. Евреи 9:14). Това означава, че той вече не е зависим от собствените си дела, за да достигне благоприятно положение пред Бога. Неговото „сърце е било поръсено, за да се очисти от зла съвест“ (Евреи 10:22), тъй като той знае, че проблемът с греха е разрешен веднъж завинаги чрез делото на Христос. Съвестта вече не го осъжда по отношение на вината и присъдата за греха.

Оттам нататък вярващият се старае да има непорочна съвест и спрямо Бога, и спрямо хората (вж. Деяния 24:16). Той иска да има чиста съвест (вж. 1 Тимотей 1:5, 19; 3:9; Евреи 13:18; 1 Петрово 3:16).

Съвестта на вярващия трябва да бъде възпитана от Божия Дух с помощта на Божието слово. Така човек развива нарастваща чувствителност към съмнителни начини на поведение за един християнин.

Вярващите, които са много педантични и страхливи в неща, които сами по себе си не са нито добри, нито лоши, имат слаба съвест. И когато въпреки това направят нещо, което всъщност считат за неправилно, те вършат грях (вж. Римляни 14:23) и с това оскверняват съвестта си (вж. 1 Коринтяни 8:7).

Съвестта е нещо като ластик. Колкото повече се разтегля, толкова повече изгубва еластичността си. Така тя може и да стане нечувствителна. Човек може да оправдава лошото си поведение с толкова много добри аргументи, че накрая съвестта му да казва това, което той иска да чуе от нея.

Невярващите могат да имат и прегоряла съвест (вж. 1 Тимотей 4:2). Ако постоянно са потискали предупредителния глас на съвестта си, накрая те достигат стадия, в който вече нищо не усещат. Тогава те, „изгубили всякакво чувство“, съгрешават, без да ги заболи (вж. Ефесяни 4:19).

Бог държи хората отговорни за това, което правят със съвестта си. С никоя дарена от Бога способност не може да се злоупотребява безнаказано.

6 ноември

Откупените на Господа ще се върнат и ще дойдат в Сион с ликуване; вечна радост ще бъде на главата им, ще придобият веселие и радост, скръб и въздишане ще побегнат.

Исая 51:11

В своя контекст това пророчество на Исая осветлява радостта от завръщането на избрания Божи народ от седемдесетгодишния плен във Вавилон.

Но то може да се изтълкува и за по-далечното бъдеще, за възстановяването на Израил, когато Месията ще събере Своите от целия свят в земята им. Това също ще бъде време на голямо ликуване.

Но в най-широк смисъл можем да отнесем този стих и за Грабването на Църквата на Иисус. Тогава телата на изкупените от всички времена ще възкръснат от гробовете си, събудени от командата на Господа, гласа на архангела и Божията тръба. Живите вярващи, преобразени в един миг, ще се присъединят към тях, и ще се възнесат да срещнат Господа във въздуха. И тогава ще започне великият триумфален поход към дома на Отца.

Напълно е възможно целият път да бъде обграден от ангелски войски. Начело на шествието ще бъде сам Спасителят, блестящ в Своята славна победа над смъртта и ада. След Него ще следва множеството на изкупените от всяко племе, език, народ и нация. Десетки хиляди по десетки хиляди и хиляди по хиляди ще бъдат, и всички ще пеят в съвършена хармония: „Достойно е Агнето, което е било заклано, да приеме власт и богатство, и мъдрост, и сила, и почит, и слава, и благословение“.

Всеки отделен човек в множеството е знак на победа за Божията чудна благодат. Всеки е изкупен от греха и позора и е станал ново творение в Иисус Христос. Някои са преминали през дълбока скръб заради вярата си, други са дали живота си за Спасителя. Но сега раните и болките са отминали и светиите имат безсмъртно, прославено тяло.

Там са Авраам и Мойсей, Давид и Соломон. Там са и възлюбените ученици на Господа Петър, Яков, Йоан и Павел. Мартин Лутер, Джон Уесли, Джон Нокс и Жан Калвин също са в шествието. Но сега те не бият на очи повече от скритите Божии хора, които са били неизвестни на земята, но винаги са били добре известни в небето.

И сега светиите влизат в царския палат. Грижите и въздишките са отминали, очаква ги неизразима радост през цялата вечност. Вярата е станала видима, надеждата е намерила дългоочакваното си изпълнение. Хората, които се обичат, се поздравяват и прегръщат щастливо. Преливаща радост цари навред. И всеки със страхопочитание се възхищава от благодатта, която го е извела от дълбините на греха до такива висини на славата.

7 ноември

Иди си у дома при своите и им кажи какви неща ти стори Господ и как се смили над теб.

Марк 5:19

Когато тъкмо сме спасени от Бога, си мислим, че вярата е толкова проста и чудесна, че всичките ни роднини със сигурност няма да искат нищо друго освен да повярват в Спасителя, щом само им разкажем за Него. Но вместо това установяваме, че те реагират обидено, недоверчиво или дори враждебно. Те се държат, като че ли сме ги измамили. И когато изведнъж се окажем неподготвени в такава атмосфера, и ние често се държим така, че сами ставаме пречка по пътя на семейството си към Иисус. Понякога остро се скарваме и се отдръпваме, ставаме раздразнителни и започваме да мълчим. Или критикуваме другите заради нехристиянския им живот, като забравяме, че те просто нямат божествената сила, която е нужна, за да отговори човек на християнските стандарти на живот. При такива обстоятелства лесно става така, че роднините ни остават с впечатлението, че ние се смятаме за нещо по-особено. Тъй като те вероятно така или иначе ще ни обвинят, че се държим като „по-свети“ от тях, трябва много да внимаваме да не им даваме повод за такова обвинение.

Друга грешка, която също често правим, е да се опитаме насилствено да им набием евангелието в главите. В любовта си към тях и в ревността си за душите им ние по-скоро ги отчуждаваме с агресивните си опити за евангелизация.

Нещата са свързани. Ние преставаме да се подчиняваме с любов на авторитета на родителите си, като че ли християнската вяра ни е освободила от това задължение. Постепенно започваме да отсъстваме от къщи все по-често и прекарваме времето си на богослужения и с други християни от църквата. Това още повече засилва раздразнението на семейството ни срещу църквата и християните.

Когато Иисус изцелил обладания от демони гадаринец, Той му казал да си отиде вкъщи и да разкаже на своите какви велики дела е извършил Господ с него. Това е първото, което трябва да направим — простичко, кротко и с любов да свидетелстваме за своето обръщение.

И това трябва да е свързано със свидетелството на променения живот. Нашата светлина трябва да свети пред хората, за да виждат те добрите ни дела и да прославят нашия Отец, който е в небесата (вж. Матей 5:16).

Това означава, че ние трябва по нов начин да проявяваме почит, покорство, любов и уважение към родителите си и да приемаме съвета им, ако той не противоречи на Светото Писание. Трябва да помагаме у дома повече, отколкото преди в чистенето, миенето на чиниите, изхвърлянето на боклука, и то без да трябва дълго да ни молят за това.

Вместо да се отделяме от семейството си, трябва да прекарваме повече време с него и да полагаме усилия да заздравяваме връзките си. Тогава „нашите“ по-скоро ще приемат поканата някой път да дойдат с нас на богослужение и може би дори накрая да се предадат на Спасителя.

8 ноември

Нека всеки остава в званието, в което е бил призован.

1 Коринтяни 7:20

Когато един човек стане християнин, той би могъл да си помисли, че сега трябва да скъса с всичко, което е свързано с предишния му живот. За да коригира тази заблуда, апостол Павел постановява общия принцип, че човек трябва да остане в същото положение, в което е бил, когато е повярвал. Тук ще разгледаме малко по-подробно това правило и ще кажем какво означава то и какво не означава.

В контекста става дума за един специален проблем, свързан с брака — случая, когато единият партньор е спасен, а другият не. Какво трябва да направи един вярващ мъж в този случай? Трябва ли да се разведе с жена си? Не, казва Павел, той трябва да остане в тази брачна връзка с надеждата, че и жена му ще повярва чрез неговото свидетелство.

В общ смисъл правилото означава, че повярването не води до насилствено прекъсване на всички връзки, съществували преди него, стига да не са изрично забранени от Светото Писание. Например един юдеин не трябва да търси хирургическа помощ, за да заличи физически видимия знак на своята принадлежност към юдаизма. По същия начин един повярвал езичник не трябва да се обрязва, за да се отличава от езичниците. Физическите белези не са важни. Това, което Бог иска да види в нас, е покорството към Неговите заповеди.

Човек, който е бил роб, когато се е новородил, казва Павел, сега не бива да се бунтува срещу положението си и така да си навлича трудности и наказания. Той може да бъде едновременно добър роб и добър християнин. Социалното положение и класовите различия нямат значение за Бога. Но ако един роб може чрез законни средства да придобие свободата си, е добре да го направи.

И така, това означава правилото на Павел. Но е очевидно и че има важни изключения от това правило. Например то не означава, че човек, който е имал забранена от Бога професия, трябва да продължи да я упражнява. Ако някой е имал публичен дом или игрална зала, духовният му инстинкт сам ще му подскаже, че тук са нужни съществени промени.

Друго изключение от общото правило са религиозните обвързвания. Един новоповярвал човек не бива да остава в една система, в която се отричат важните принципи на християнската вяра. Той трябва да напусне църква, в която не се отдава почит на Спасителя. Това се отнася и за членство в социални сдружения, в които Името на Христос се презира или поне не е добре дошло. Верността към Божия Син изисква един вярващ да се оттегли от такива среди.

С две думи, повярвалият трябва да остане в положението, в което е бил призован, освен ако това положение не е греховно или не позори Господа.

9 ноември

Каква полза, братя мои, ако някой казва, че има вяра, а няма дела?

Яков 2:14

Яков не казва, че човекът, за когото говори в този стих, има вяра. Човекът само казва, че има вяра. Но ако действително имаше спасителната вяра, щеше да има и дела, които да покаже. Вярата му е само на думи, а този вид вяра не може да спаси никого, защото думите без дела са мъртви.

Спасението със сигурност не се постига чрез добри дела, нито чрез вяра плюс добри дела. То става чрез този вид вяра, която автоматично води към добри дела.

Защо тогава Яков казва в ст. 24, че „човек се оправдава чрез дела“? Това не е ли явно противоречие с учението на Павел, че ние се оправдаваме само чрез вяра? Всъщност няма противоречие. И двете са верни. В Новия Завет има шест различни аспекта на оправданието, които накратко ще представим:

Ние сме оправдани от Бога (вж. Римляни 8:33). Той е този, който ни е обявил за праведни.

Ние сме оправдани даром от Божията благодат (вж. Римляни 3:24). Бог ни подарява оправданието като незаслужен дар.

Ние сме оправдани чрез вярата (вж. Римляни 5:1). Получаваме този подарък, като повярваме в Господ Иисус Христос.

Ние сме оправдани чрез кръвта (вж. Римляни 5:9). Скъпоценната кръв на Иисус Христос е цената, платена за нашето оправдание.

Ние сме оправдани чрез Божията сила (вж. Римляни 4:25). Силата, която е възкресила от мъртвите Иисус, нашия Господ, е същата, която е направила възможно нашето оправдание.

И накрая, ние сме оправдани чрез дела (вж. Яков 2:24). Добрите дела са видимото за всички хора доказателство за това, че сме наистина оправдани.

Самата вяра е невидима. Тя е невидим договор между човешката душа и Бога. Хората не могат да видят нашата вяра. Но те могат да видят добрите дела, които са плод на спасителната вяра. И те имат основание да се съмняват в нашата вяра, ако не виждат делата й.

Доброто дело на Авраам е била неговата готовност да пожертва сина си за Бога (вж. Яков 2:21). Доброто дело на Раав се е състояло в това, да предаде страната си (вж. ст. 25). Това са били „добри“ дела, защото са били проява на вярата на тези хора. В друг случай биха били лоши дела, а именно опит за убийство и предателство.

Тялото е мъртво, ако е отделено от духа. Точно това представлява смъртта — отделянето на духа от тялото. Така и вярата е мъртва без дела. Тя е безжизнена, безсилна и неподвижна.

За разлика от това живото тяло ясно показва, че в него живее един невидим дух. Така добрите дела са сигурният признак, че в този човек живее спасителна вяра, дори и тя да е невидима.

10 ноември

… бъдете пламенни по дух.

Римляни 12:11

Един от законите на физиката е, че всички неща лека-полека изгубват полезната си енергия. Разбира се, това не е стриктната научна формулировка на закона, но смисълът му е такъв.

Например Слънцето отделя невероятна енергия при горенето си и това ще продължава още много дълго, но времето му все пак изтича и някога то ще угасне като всички звезди.

Живите тела стареят, умират и се превръщат в прах. Задвиженото махало постепенно се забавя и накрая спира. Ние навиваме часовника, но доста скоро трябва да го навием отново. Горещата вода се охлажда до околната температура. Желязото ръждясва. Цветовете избледняват. Нищо не е вечно и не съществува „перпетуум-мобиле“. Всички неща са подвластни на тлението.

Целият свят също старее. Библията казва за небето и земята: „Те ще изчезнат, а Ти пребъдваш. Да! Те всички ще овехтеят като дреха и като одежда ще ги свиеш, и те ще бъдат изменени; но Ти си същият и Твоите години няма да се свършат“ (Евреи 1:11-12).

За съжаление, изглежда и в духовната област действа подобен закон. Това важи еднакво за отделни хора, църкви, движения и институции.

Дори един човек да започне блестящо християнския си живот, винаги съществува опасността усърдието да спадне, силата да отслабне и духовната перспектива постепенно да избледнее. Ние ставаме слаби, самодоволни, хладни и стари.

Същото може да се каже и за църквите. Много от тях са възникнали в кулминацията на някое велико съживление чрез Светия Дух. Огънят е горял ярко години наред. Но после настъпва разложението. Църквата оставя първата си любов (вж. Откровение 2:4). Меденият месец е преминал. Пламтящото усърдие за евангелизация отстъпва пред рутинното предлагане на религиозни услуги. Може би дори чистотата на учението бива пожертвана в името на някакво безсмислено единство. И накрая празната сграда стои като мълчаливо свидетелство за това, че славата си е отишла.

Движения и институции също са подвластни на развалата. Те може би започват като мощни евангелизационни служения, но впоследствие така се концентрират в социалната област, че евангелието в голяма степен бива пренебрегнато. Или започват с въодушевлението и спонтанността на Светия Дух, но след това затъват във формализма на бездушните ритуали.

Ние трябва да се пазим от духовния упадък, като оставаме „пламенни по дух“.

11 ноември

Да отговаря някой, преди да чуе, е безумие и позор за него.

Притчи 18:13

На по-съвременен език това би могло да се формулира така: „Какъв позор, колко глупаво е човек да решава, преди въобще да познава действителното положение“. Това е добър урок и за нас. Човек не може да направи разумна преценка, преди да е проверил всички факти. За съжаление, много християни не чакат да чуят двете страни на дадено дело. Те съставят мнението си често напълно погрешно въз основа на някакъв разказ, чут от някого си.

Гари Брукс бил един от дяконите на една евангелска църква в Америка. Той бил изключително известен и обичан. Бил много сърдечен и открит човек. Винаги, когато влизал в стая, пълна с хора, като че ли изгрявало слънцето. Отличавал се с това, че служел на членовете на своята църква, когато имали нужда от помощ. Отнасял се особено внимателно към възрастните хора в църквата. Жена му и двамата му синове също активно участвали в живота на църквата. Те се смятали за примерно семейство.

Затова подействало като бомба, когато изведнъж се разнесъл слухът, че старейшините на църквата са отстранили Гари Брукс от работата му по дисциплинарни причини и са го помолили да се въздържа от участие в Господната трапеза. Приятелите му възмутено се обединили да го защитят и призовали и други членове на църквата да протестират срещу решението на старейшините. Те от своя страна не искали да оповестяват публично това, което знаели. И трябвало да слушат всички хвалебствия за добродетелите на Гари Брукс, въпреки че знаели за обратната страна на медала, която изглеждала доста по-различно.

А каква информация имали всъщност старейшините? Те знаели, че бракът на Брукс е пред разруха, защото той вече дълго време имал връзка със секретарката си. Знаели, че е присвоявал неправомерно пари на църквата, за да може да финансира високия си стандарт на живот. Знаели, че има твърде нечестни похвати в бизнеса и репутацията му сред колегите му е много лоша. И освен това знаели, че ги е излъгал, когато те го изправили пред доказателствата за греховете му.

Вместо да се смири, Гари Брукс бил организирал приятелите си за открита съпротива, като поел дори риска да разцепи църквата. Най-накрая някои от сподвижниците му говорили със старейшините и научили част от тъжните факти, но въпреки това се срамували да признаят, че са сбъркали. И продължили борбата за Брукс.

От всичко това можем да научим три неща. Първо, нека не се опитваме да си съставяме мнение, преди да сме запознати с всички факти. Второ, ако не можем да научим всички факти, нека се въздържаме от преценки. И трето, нека не допускаме приятелските връзки да ни подтикват да защитаваме неправдата.

12 ноември

Първият, който защищава делото си, изглежда прав, но идва ближният му и го изпитва.

Притчи 18:17

Първата част на този стих показва една слабост, която е много разпространена и повечето от нас я имат: ние винаги излагаме фактите така, че самите ние да се представим във възможно най-добрата светлина. Това става от само себе си. Например премълчаваме неща, които биха ни навредили, и се концентрираме само върху добрите си страни. Сравняваме се с другите, чиито грешки са много по-явни. Прехвърляме вината за действията си на някой друг. Привеждаме благочестиви мотиви за действия, които са очевидно неправилни. Извъртаме и изопачаваме фактите, така че накрая имат само бегла прилика с действителността.

Още Адам приписва вината на Ева: „Жената, която ти си ми дал с мен, тя ми даде от дървото и ядох“ (Битие 3:12). А Ева от своя страна обвинява змията: „Змията ме подмами и ядох“ (Битие 3:13).

Когато Саул пощадява овцете и говедата на амаличаните, той оправдава непокорството си с благочестиви мотиви: „Но народът взе от плячката овце и говеда, най-добрите от поставеното под проклятие, за да пожертва на Господа, твоя Бог, в Галгал“ (1 Царе 15:21). С това той, разбира се, дава да се разбере, че ако изобщо може да става дума за вина, вината е на народа, а не негова.

Давид излъгва Авимелех, за да получи от него оръжие: „Не взех в ръката си нито меча си, нито оръжията си, понеже царската работа беше спешна“ (1 Царе 21:9). В действителност Давид изобщо не е изпратен по работа от цар Саул, той бяга от него.

Самарянката на кладенеца също премълчава същността на истината. Тя казва: „Нямам мъж“ (Йоан 4:17). А всъщност вече е имала петима мъже, а в момента живее с един, за когото не е омъжена.

И така бихме могли да продължим още много. Поради нашата паднала природа, която сме наследили от Адам, на нас ни е много трудно да сме обективни, когато представяме собственото си дело. Винаги сме склонни да се представяме в по-благоприятна светлина. Към греховете в собствения си живот можем да се отнасяме много мило и кротко, докато бихме осъдили остро същите грехове у някой друг.

Но нашият днешен библейски стих ни казва, че ако ближният ни също има възможността да свидетелства, той ще представи фактите такива, каквито са в действителност. Той ни изобличава във всичките ни скрити опити да се умием и да се оправдаем. Той излага фактите, без да ги изкривява.

В крайна сметка Бог е нашият ближен — онзи, който изважда на светлина скритото в тъмнината и разкрива мислите и стремежите на сърцето. Той е светлина и в Него няма никаква тъмнина. За да живеем в непомрачено общение с Него, трябва да бъдем честни и истински във всичко, което казваме, дори и при това да излязат наяве злите ни дела.

13 ноември

Нямате, защото не просите.

Яков 4:2

Такъв стих повдига един интересен въпрос: ако нямаме, понеже не просим, какви са големите неща, които ни липсват в живота, просто понеже не се молим за тях?

Подобен въпрос възниква и когато четем Яков 5:16: „Много може молитвата на праведния в действието си“. Ако този праведен не се моли, не следва ли от това, че и действието на молитвата му ще е малко?

Трудността при повечето от нас е в това, че не се молим достатъчно или, когато се молим, искаме твърде малко. Както е казал Ч. Т. Стъд: „Ние само гризем крайчето на възможното, вместо с пълни шепи да загребем от невъзможното“. Молитвите ни са стеснителни и лишени от фантазия точно тогава, когато би трябвало да са смели и дръзки.

Ние трябва да почитаме Бога, като искаме от Него големи неща. Джон Нютън е казал:

Ела при великия Цар, пристъпи с големи желания, защото за Неговата благодат и власт молбите ни никога не са прекалени.

Ако правим това, ние не само оказваме почит на Бога, но и обогатяваме духовно самите себе си. Бог с радост отваря за нас небесните съкровища, но днешният стих ни дава да разберем, че Той прави това само в отговор на нашата молитва.

Струва ми се, че този стих дава отговор и на един друг въпрос, който чуваме често: наистина ли молитвата подтиква Бога да направи неща, които иначе не би направил, или тя просто ни привежда в хармония с това, което Бог и без това би направил? Отговорът изглежда ясен: в отговор на нашите молитви Бог върши неща, които иначе не би извършил.

Като обмисляме последствията от този факт, представите ни могат да се движат в две посоки. Първо, можем да мислим за невероятните постижения, които са пряк резултат от молитвата. С думите на Евреи 11:33-34 си спомняме за онези, които „с вяра побеждаваха царства, раздаваха правда, получаваха обещания, затваряха устите на лъвове, угасяха силата на огъня, избягваха от острието на меча, от слабост ставаха силни, ставаха силни в бой, обръщаха в бяг чужди войски“.

Но можем и да си представим какво самите ние бихме могли да постигнем за Христос, ако само се бяхме молили за това. Можем да размислим за великите и скъпоценни обещания в Божието слово, които все още не сме получили. Запознали сме с Бога само няколко души, а сме можели за това време да достигнем хиляди или дори милиони. Молили сме се за няколко квадратни метра земя, а сме можели да се молим за цели континенти. Били сме духовни бедняци, а сме можели да бъдем богати капиталисти. Нямаме, защото не просим.

14 ноември

Който иска да стане велик между вас, ще ви бъде служител; и който иска да бъде пръв между вас, ще ви бъде слуга.

Матей 20:26-27

В Новия Завет има два вида величие и е много полезно да ги отличаваме добре един от друг. Едното величие е свързано с положението на човека, а другото — с качествата на характера му.

Когато Иисус говори за Йоан Кръстител, Той казва, че няма по-велик пророк от него (вж. Лука 7:28). Там Спасителят говори за величието, което носи положението на Йоан. Никой друг пророк не е имал привилегията да бъде прекият Предшественик на Месията. Това обаче не означава, че Йоан е имал по-добър характер от другите старозаветни пророци, а само че е имал уникалната задача да представи Божия Агнец, който взима греха на света.

В Йоан 14:28 Иисус казва на учениците Си: „Отец е по-голям от Мен“. Дали с това Той казва, че Отец е по-велика божествена Личност? Не, всички лица на Божеството са равни. Той обаче има предвид, че Отец седи на престола в небесната слава, докато самият Той е презрян и отхвърлен от хората на земята. Учениците е трябвало да се радват, когато са научили, че Иисус ще се върне при Своя Отец, защото тогава Той щял да получи същото славно положение като Отца.

Всички вярващи хора имат великолепно положение пред Бога, понеже Бог ги вижда в Иисус Христос. Те са Божии деца, Божии наследници и сънаследници с Иисус Христос.

Но Новият Завет говори и за лично величие. Например Иисус казва в Матей 20:26-27: „Който иска да стане велик между вас, ще ви бъде служител; и който иска да бъде пръв между вас, ще ви бъде слуга“. Тук се има предвид величието на личния характер, което се проявява точно в служенето на другите.

Повечето хора от този свят се интересуват само от величието на външното положение. Затова Господ Иисус казва: „Царете на народите господстват над тях и тези, които ги владеят, се наричат благодетели“ (Лука 22:25). Но що се отнася до личния им характер, може би им липсва всякакво величие. Твърде е вероятно те да са прелюбодейци, измамници и алкохолици.

Християнинът разбира, че без истинското величие на характера висотата на социалното положение няма никаква стойност. Единствено това, което става вътре в човека, има значение. Страхът от Бога е по-важен от високо място в стълбицата на кариерата. Много по-добре е да фигурираш в списъка на светиите отколкото в списъка на светските звезди.

15 ноември

… забравям задното.

Филипяни 3:13

Когато четем тези думи, обикновено смятаме, че Павел говори за своите предишни грехове. Той знае, че тези грехове са вече простени, че Бог ги е хвърлил зад Себе Си и че никога повече няма да си ги припомни. Затова и Павел е решен да ги забрави и „да се простира към предното, да гони целта за наградата на горното призвание от Бога в Христос Иисус“ (Филипяни 3:14).

И аз мисля, че това тълкувание е правилно. Но в този пасаж Павел всъщност не говори за греховете си, а по-скоро за нещата, с които би могъл да се хвали — произхода си, предишната си религиозност, усърдието си и всепризнатата си праведност. Но сега тези неща вече не означават нищо за него. Той е решен да ги забрави.

Това ми напомня за Джон Сунг, верния китайски евангелизатор, завършил образованието си в САЩ. Когато бил на път обратно към Китай, се случило нещо странно. Ето разказа на Лесли Лайъл: „Един ден, когато корабът приближавал края на пътуването, Джон Сунг слязъл в кабината си, извадил от куфара си всичките си дипломи, свидетелства и отличия и ги хвърлил през борда. Оставил единствено докторската си диплома, за да зарадва с нея баща си. По-късно тя била поставена в рамка и закачена на стената в дома на родителите му. Пастор У. Б. Коул я открил там през 1938 г. Д-р Сунг се приближил, когато пастор Коул внимателно разглеждал дипломата, и само казал: «Такива неща са безсмислени. Те не означават нищо за мен»“.

„За да има големи християнски кариери, трябва да има и голямо отказване.“ Тези думи на д-р Дени може би са казани с мисълта за д-р Сунг. Може би най-важната тайна в неговата „кариера“ е била, че е дошъл денят, в който той съзнателно се е отказал от всичко, което светът толкова високо цени.

„Виж, ето ме, мой Царю, посвещавам се на Теб. Вземи ме, постави ме, Господи, където искаш Ти. О, зная, нищо ценно няма в мен, ако не ме изпълниш Ти. Направи малко за мен това, което е малко за Теб, и голямо — това, което за Теб е голямо, за да следвам само Теб, Иисусе.“

Почетните свидетелства на хората са преходни, празни неща. В даден момент ги желаем горещо, а после десетилетия само събират прах. Кръстът е единственото, с което можем да се хвалим. Амбицията ни е да сме угодни на Иисус Христос, който е умрял за нас и възкръснал отново. Единствено важното е Той да ни каже: „Хубаво, добри и верни слуго!“ — и Бог да одобри поведението ни. Ние сме готови да се откажем от всичко останало, за да спечелим тази награда.

16 ноември

… които невежите и неутвърдените изопачават, както и другите Писания, за своя собствена гибел.

2 Петрово 3:16

Д-р П. Дж. ван Гордер често разказваше за една табела, която видял над една дърводелска работилница, и на която пишело: „Струговаме и шлайфаме всичко“. Не само дърводелците са добри в този занаят. Много християни също струговат и шлайфат библейски стихове, както в момента им е удобно. А някои дори ги извъртат за своя собствена гибел, както се казва в днешния ни стих.

Всички ние сме добри в „разсъжденията на здравия разум“, т.е. можем много добре да оправдаваме греховното си непокорство, като даваме достоверни обяснения за него или твърдим, че имаме благородни мотиви. Често се опитваме и да тълкуваме Библията по друг начин, така че да оправдава поведението ни. Причините, които сочим за поведението или нагласата си, са разбираеми, но неверни. Ето няколко примера.

Един християнин бизнесмен знае много добре, че е неправилно да се съди пред светски съд с друг вярващ (вж. 1 Коринтяни 6:1-8). Но когато въпреки това го прави, има добро оправдание: „Да, знам, че не бива, но другият определено е виновен, а Господ не иска той да се отърве безнаказано, нали!“.

Една жена има намерение да се омъжи за невярващ мъж. Когато една приятелка й напомня, че това е забранено според 2 Коринтяни 6:14, тя казва: „А, вярно, но Господ ми каза да се омъжа за него, за да мога да го доведа до Иисус“.

Един мъж и една жена казват, че са християни, но живеят заедно, без да са женени. Когато един приятел им казва, че според Библията това е блудство, а никой блудник няма да наследи Божието царство (вж. 1 Коринтяни 6:9-10), мъжът отговаря: „Е, ти гледаш така на нещата. Но ние много се обичаме и затова в Божиите очи отдавна сме женени“.

Едно християнско семейство живее в лукс и разкош въпреки напътствието на Павел, че трябва да живеем просто и да се задоволяваме с храна и облекло (вж. 1 Тимотей 6:8). Тези хора обаче оправдават начина си на живот с безгрижния отговор: „За Божия народ е достойно само най-доброто!“.

Или нека вземем един алчен бизнесмен, който ненаситно придобива всякакви имоти и богатства. Неговата философия е следната: „В парите няма нищо лошо. Лошо е само, ако човек ги обича“. И дори насън не му хрумва, че точно тази любов към парите може би е неговият собствен грях.

Хората винаги се опитват да представят собствените си грехове по-благоприятно и по-невинно, отколкото Писанието позволява. И ако са твърдо решени да бъдат непокорни на Божието слово, те винаги си намират достатъчно добро (или лошо) оправдание.

17 ноември

И когато принасяте сляпо за жертва, не е ли зло? И когато принасяте куцо или болно, не е ли зло? Я го занеси на началника си — ще бъде ли благоразположен към теб, ще те приеме ли? — казва Господ на Войнствата.

Малахия 1:8

За Божия народ изобщо не е стоял въпросът какви жертвени животни изисква Господ. Те е трябвало да бъдат без никакъв недостатък. Господ е очаквал от Израил да принася в жертва най-отбраните животни от стадата си. Той винаги иска най-доброто от нас.

Но какво правели израилтяните? Жертвали на Бога слепи, куци и болни животни. Добрите говеда и овце можели да се продадат на висока цена на пазара или пък били предпочитани за разплод. Затова хората принасяли в жертва тези, които не ставали за нищо, и с това давали да се разбере, че за Господа това е достатъчно.

Но преди с потрес и презрение да осъдим израилтяните, нека размислим дали ние, съвременните християни, не вършим същото позорно нещо, като задържаме от Господа най-доброто, което имаме.

Ние прекарваме живота си в изграждане на състояние, създаване на име, строеж на вила сред природата, наслаждаване на нещата от живота. За Господа остава последният остатък от един вече изгорял живот. Най-добрите ни дарби се влагат в професията и кариерата ни, а Господ получава само случайно останалите ни свободни вечери или недели.

Ние възпитаваме децата си за този свят, насърчаваме ги да печелят много пари, да търсят добра партия за женитба и да си купят представителна къща с всички удобства. Никога обаче не им представяме работата за Господа като добър път, в който си заслужава човек да вложи живота си. Мисионерското поле е добро нещо, но само за децата на другите, не и за нашите.

Даваме парите си за скъпи коли, каравани и яхти, за първокласна спортна екипировка, и накрая може би даваме и по някой окаян лев за делото на Господа. Носим скъпи нови дрехи и се превъзнасяме, когато дарим старите си дрехи за някоя добра цел.

Това, което в крайна сметка изразяваме по този начин, е, че за Господа всичко е достатъчно добро, а най-доброто искаме да задържим за себе си. И тогава Господ ни казва: „Я иди и предложи това на президента си. И виж дали ще се зарадва“. Президентът вероятно би се обидил. Да, и Господ също се обижда. Защо се отнасяме с Него така, както и през ум не би ни минало да се отнесем с президента?

Бог иска най-доброто от нас. А Той и заслужава най-доброто. Нека с цялата си искреност решим да Му отдаваме най-доброто, което имаме.

18 ноември

Бъдете разумни като змиите и незлобиви като гълъбите.

Матей 10:16

Важен елемент на практическата мъдрост е тактичността. Християнинът трябва да се научи да бъде тактичен. Това означава да стане чувствителен и да развие усета какво трябва да се казва или прави, за да се избягват оскърбления и да се заздравяват добрите отношения. Тактичният човек се поставя на мястото на другия и се пита: „Как бих искал на мен да ми се каже или да се направи това или онова?“. Той се опитва да бъде дипломатичен, внимателен, благ и разбиращ.

За съжаление, християнската вяра има и множество нетактични последователи. Един класически пример за това е историята на един вярващ бръснар. Един ден един нещастен клиент влязъл в неговия салон и поискал да бъде обръснат. Бръснарят му вързал обичайната бяла престилка около врата и наклонил стола назад. Тогава клиентът видял на тавана голям надпис: „Къде искаш да прекараш вечността?“. Бръснарят насапунисал изобилно лицето на човека и докато точел бръснача в кожения ремък, започнал евангелизацията си с въпроса: „Е, готов ли сте да се срещнете с Бога?“. Клиентът скочил, изхвърчал навън със сапуна и престилката и никой никога не чул повече нищо за него.

Имало и един много усърден студент, който вечер излизал да евангелизира. Веднъж вървял по една тъмна улица и видял пред себе си в сянката една млада дама. Когато се опитал да я настигне, тя забързала крачка. Той обаче не се отказвал и също забързал след нея. Тя отново качила темпото, и той след нея също. Най-накрая тичешком стигнала до вратата на къщата си и трескаво започнала да рови в чантата си за ключа. Когато той я настигнал, жената вече била така парализирана от страх, че дори не можела да извика. А той усмихнато й подал една християнска брошура, обърнал се и си тръгнал, щастлив, че е достигнал още един грешник с евангелието.

При посещения в болници също е необходима голяма деликатност. Не помага особено да кажем на някого: „О, толкова зле изглеждате!“. Или: „Познавах един човек, който беше болен от същото като Вас, и доста бързо умря“. На кого е полезно такова утешение?

А още по-внимателни трябва да бъдем, когато посещаваме хора, които скърбят за покойник. Не бива да бъдем като онзи тексасец, който казал на вдовицата на един убит политик: „Как пък можа това да стане точно в Тексас!“.

Бог да благослови онези отлични светии, които изглежда винаги знаят коя добра и правилна дума е подходяща в съответния момент. И Бог да научи всички ни как да станем тактични и да не се държим като слон в стъкларски магазин.

19 ноември

Зная твоите дела, скръб и бедност.

Откровение 2:9

В Своите послания до църквите в Азия Господ Иисус седем пъти казва „зная“. Обикновено изразът е използван положително. „Зная твоите дела… твоя труд… твоето търпение… скръб… бедност… любовта… вярата“. В тези думи се крие безкрайна утеха, състрадание и насърчение за Божия народ.

В тази връзка Леман Щраус обръща внимание на следното: "Тук Иисус не използва думата „гиноске“, която също често се превежда като „зная“, но има смисъла на „научавам, придобивам знание, опознавам“. Той използва думата „ойда“, която означава „имам пълнотата на знанието, напълно познавам нещо не само от наблюдения, а от опит“. Въпреки че светът не познава страдащите светии и дори ги мрази, те са познати на Господа и обичани от Него. Иисус Христос познава преследванията и бедността от собствен опит. Той добре знае как светът гледа на християните. Мнозина изморени, измъчвани от изкушения и наскърбени светии са били утешени и насърчени от тази простичка дума „зная“. Тази дума от устата на нашия Спасител докосва нуждите ни с Божията усмивка и прави така, че „страданията на настоящото време не са достойни да се сравнят със славата, която ще се открие в нас“ (Римляни 8:18).

Тази дума изразява Божието състрадание. Нашият велик Първосвещеник знае през какво минаваме, защото и самият Той го е преминал. Той е човек на скърби, навикнал на печал. Той също е страдал и е бил изкушаван.

Това изразява и Божията съпричастност. Като Глава на тялото, Иисус споделя със Своите части изпитанията и преследванията. Човекът на скърби участва във всеки удар, който заплашва да разбие сърцето ни. Той не просто има информацията за това, което преживяваме, Той го знае така, като че в същия момент отново го преживява лично. Той чувства заедно с нас.

С това Бог изразява и обещанието си за помощ. Като наш Утешител Той винаги е до нас, за да ни помага да носим товара си и да избърсва сълзите ни. Той е до нас, за да превързва раните ни и да обърне в бяг враговете ни.

И накрая, тази дума обещава и награда. Господ знае всичко, което ние вършим и страдаме, защото сме едно с Него. Той внимателно регистрира всяко дело на любов, послушание и търпение. И един ден, може би дори и скоро, Той ще ни върне изобилно.

Ако точно сега преминаваме през мрачна долина на грижи и страдания, нека чуем какво ни казва Спасителят: „Аз зная всичко това“. Ние не сме сами. Той е до нас в долината, Той ще ни преведе безопасно и сигурно ще ни отведе на така желаното място на нашето призвание.

20 ноември

Внимавайте да не ви заплени някой с философия и с празна измама, според човешки предания и първоначалните неща на света, а не според Христос.

Колосяни 2:8

Думата „философия“ всъщност означава любов към мъдростта, но е придобила по-широкото значение на търсене на действителността и смисъла на живота.

Повечето човешки философии са формулирани на свръхсложен теоретичен език. Те далеч надхвърлят възможностите на обикновените хора. Предназначени са за онези, които обичат да влагат всичките си интелектуални сили, за да изразяват човешките мисли с трудноразбираеми думи. Честно казано обаче всички човешки философии са напълно неадекватни. В нашия текст са наречени „празна измама“. Те се основават на човешките представи за естеството на всички неща и изключват Христос. За такъв прочут философ като Бертран Ръсел се разказва, че към края на живота си бил казал: „Междувременно разбрах, че философията е напълно изчерпана“.

Един мъдър християнин не се оставя да бъде пленен от високопарните безсмислици на съвременните интелектуалци. Той отказва да се покланя пред олтара на човешката мъдрост. Вместо това той разбира, че всички съкровища на мъдростта и познанието са скрити в Иисус Христос. Вярващият изпитва всички човешки философии с помощта на Божието слово и отхвърля всичко, което му противоречи.

Той не се чувства малоценен, понеже не може да разговаря с философите на техния почти чужд език или не може да следва сложния ход на мислите им. Не им се доверява дори и само затова, че не са в състояние да изразят посланието си просто и разбираемо, и се радва, че благовестието е такова, че дори и съвсем прости, дори и глупави хора, могат да го схванат.

Вярващият разобличава съвременните философии като измами на змията, която казва: „Ще бъдете като Бога“ (Битие 3:5). С това всъщност човек бива изкушен да издигне разума си над Божиите мисли. Но мъдрият християнин се противопоставя на лъжата на Сатана. Той отхвърля човешките „помисли и всичко, което се издига високо против познанието на Бога“ (2 Коринтяни 10:5).

21 ноември

… в Името на Иисус да се поклони всяко коляно от небесните и земните, и подземните същества и всеки език да изповяда, че Иисус Христос е Господ, за слава на Бог Отец.

Филипяни 2:10-11

Каква гледка ще бъде това! Всички колена по целия свят ще се преклонят пред святото Име на Иисус! Всеки език ще изповяда, че Той е Господ! Бог е решил това и то ще стане със сигурност.

Но забележете, че това не означава, че всички ще се спасят. С това Павел не казва, че всички живи същества в крайна сметка ще приемат Христос като свой жив и любящ Господ. По-скоро той обяснява, че онези, които в този живот отказват да Го признаят, ще бъдат принудени да го направят в следващия живот. Тогава всички ще трябва да се покорят на Бога.

Джон Стот казва следното в една своя лекция под надслов „Иисус е Господ“: „По време на церемонията по коронясване на Нейно величество кралицата в Уестминстърското абатство един от най-вълнуващите моменти беше, когато кентърбърийският архиепископ, най-висшият гражданин на страната, непосредствено преди същинската коронация провъзгласи четири пъти към всички посоки на света — на север, юг, изток и запад: «Господа, представям ви неоспоримата кралица на тази империя. Готови ли сте да й отдадете слава?». И едва когато четири пъти беше отекнал силен одобрителен вик в църквата, короната беше положена на главата и“. И след това Стот продължава: „Тази вечер аз ви питам, дами и господа: Представям ви Иисус Христос като вашия неоспорим Цар и Господ. Готови ли сте да Му отдадете слава?“.

Този настойчив въпрос отеква през всички векове. От мнозина се чува одобрителния вик: „Да, Иисус Христос е нашият Господ“. От други идва презрителният отговор: „Ние не искаме този да царува над нас“. Но свитият юмрук един ден ще бъде разтворен насила и коляното, което досега не се е превивало, ще се поклони пред Онзи, чието Име е над всички имена. Трагичното е, че тогава ще бъде твърде късно. Благодатното време има край. Тогава възможността да се довериш на Спасителя ще бъде отминала. Онзи, чиято власт сме стъпкали под краката си, тогава ще бъде Съдията, седящ на голям бял престол.

Ако Той още не е твой Господ, изповядай Го още сега. Бъди готов да Му отдадеш слава.

22 ноември

Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам…

1 Коринтяни 13:1

Когато една млада певица дебютирала на оперната сцена, един критик писал, че превъзходният й глас сигурно би бил още по-добър, ако някога е била влюбена. Той открил, че любовта още й липсвала. Явно пеенето й било технически съвършено, но му липсвала топлината.

Ние също можем да вървим през живота, като спазваме всички предписани правила. Можем да сме честни, достойни за доверие, праведни, щедри, енергични и смирени. Но всички тези добри качества не могат да компенсират липсата на любов.

За много от нас е трудно да разберат как могат да даряват и получават любов. Наскоро четох за един известен човек, който „можел всичко, само не и да изрази любовта си към хората, които обичал“.

Джон Уайт пише в своята книга „Хора в молитва“: „Дълги години се страхувах да бъда обичан. Нямах нищо против самия аз да дарявам на някой друг любов (или поне това, което смятах за любов), но се чувствах изключително неудобно, когато някой, било то мъж, жена или дете, се отнасяше с мен прекалено любвеобилно. В нашето семейство не се бяхме научили как да боравим с любовта. Не се бяхме упражнявали да показваме или да приемаме любов. С това нямам предвид, че не сме се обичали, или че не сме имали възможност да го покажем. Но просто бяхме твърде много англичани в това отношение. И когато аз бях на деветнадесет години и отивах на война, баща ми направи нещо напълно неочаквано. Той сложи ръцете си на раменете ми и ме целуна. Бях като ударен от гръм. Не знаех какво трябва да кажа или да направя. За мен това беше много конфузен момент, докато за баща ми трябва да е било много тъжно“.

Един ден Джон Уайт сънувал сън: Христос стоял пред него и протягал към него ръцете Си с белезите от гвоздеите. Отначало той се почувствал безпомощен и не знаел как да приеме любовта на Иисус. Но после се помолил: „О, Господи, искам да взема ръцете Ти, но не мога“.

„В мълчанието, което последва после, у мен се надигна сигурността, че защитната стена, която бях издигнал около себе си, постепенно ще бъде съборена и аз мога да се науча какво означава да ме обгръща и изпълва любовта на Иисус Христос.“

Ако сме издигнали около себе си защитни стени, които спират потока на любовта към нас и от нас, трябва да оставим Господ да събори тези стени и да ни освободи от страховете, които ни правят студени християни.

23 ноември

… който търси злото, то ще дойде върху него.

Притчи 11:27

Ако ни е необходимо доказателство за това, че злото се връща, трябва само да вземем някой вестник, да го отворим наслуки, и веднага ще намерим някое доказателство. Аз веднъж пробвах и случайно попаднах на следните новини:

Един военнопрестъпник от нацистка Германия, който в продължение на 35 години успешно се укривал в Латинска Америка, сега се самоубил. Страхът от залавяне, присъда и евентуална екзекуция направили живота му непоносим.

Един 74-годишен мъж бил отвлечен от трима въоръжени мъже, които после поискали 90 000 долара откуп от сина му. Синът бил известен търговец на наркотици, който постоянно бягал от полицията.

Един член на американската камара на представителите бил отстранен от длъжността си, защото взел подкуп от някого с обещанието да му направи някаква политическа услуга. Изглежда, че изключването му ще е постоянно.

Афганистанските бунтовници продължават да се бият срещу руските войски. В статията във вестника обаче не се споменава, че наскоро правителството на Афганистан нареди да бъде срината с булдозери единствената християнска църковна сграда в страната. Може би руската окупация е Божие отмъщение?

Един полицейски капитан излъгал, че колата му е открадната, с надеждата да получи голяма сума от застраховката. Досега бил считан за изключително добър служител и вероятно един ден щял да стане началник на полицията. Сега бил уволнен от полицейска служба и чакал съдебно разследване.

Понякога и ние като псалмиста се изкушаваме да завиждаме на злите. Изглежда, че те най-спокойно се обогатяват в този свят и всичко им върви добре. Но ние забравяме, че при това те неизбежно жънат вина, позор и постоянен страх от залавяне. Често стават и жертва на изнудвачи. Страхуват се за живота си и за живота на семейството си. Трябва да поддържат сложни системи за сигурност. Винаги са изложени на риска от залавяне, скъпи съдебни процеси, парични глоби и затвор. Животът им се превръща в кошмар, а не в мечтата, на която са се надявали.

Един човек, който добре бил научил този урок, казал веднъж на проповедника Сам Джоунс: „Аз знам този стих от Библията и знам, че той наистина е верен!“. Той бил изпитал в живота си, че присъщите на греха последствия са неизбежни и крайно неприятни.

24 ноември

Тогава той започна да проклина и да се кълне.

Матей 26:74

Един епископ се разхождал един ден сам из градината си и размислял за събитията от изминалата седмица. Когато изведнъж го връхлетял споменът за една много конфузна случка, той избухнал в порой от ругатни, които били меко казано твърде солени. Точно тогава от другата страна на високата ограда по улицата минавал един човек от неговата църква, който чул не особено духовните слова на своя епископ и замръзнал изумен.

Това е случай на тайно псуване — тежко изкушение в живота на много Божии деца, които иначе живеят сериозно с Господа. Стотици стенат под товара на този лош навик. Те разбират колко позорно за Господа е псуването и как омърсява собствения им живот. Но всичките им усилия да се отучат от този навик се оказват безуспешни.

Нежеланият порой от думи се изсипва обикновено, когато човек е сам (или поне така си мисли) и е подложен на нервно напрежение. Понякога ругатните са външният израз на натрупан гняв. Понякога по този начин даваме воля на разочарованието си. В случая с епископа това била естествената му реакция на срама, че е попаднал в такова неудобно положение.

Но още по-страшен от тормоза на това тайно псуване е страхът, че някой ден такива думи могат да се отронят от устните ни и на публично място. Или ако говорим насън. Или ако сме в болницата под упойка.

Петър се върнал към този стар навик в нощта, когато Спасителят бил изправен пред съда. Когато се разбрало, че той трябва да е бил от другарите на Иисус от Галилея, той се отрекъл с клетви и проклятия (вж. Матей 26:74). В спокойно състояние той никога не би направил това, но сега бил в опасност и крайна нужда и думите му дошли с такава лекота, каквато той познавал само от времето преди да повярва.

Въпреки най-добрите ни намерения и най-сериозните ни решения такива думи ни се изплъзват, преди изобщо да успеем да помислим. Те ни изненадват напълно неподготвени.

Трябва ли да се отчайваме и да се предаваме пред този Голиат в нашия живот? Не, ние имаме обещание за победа над това изкушение, както и над всички други (вж. 1 Коринтяни 10:13). Първо трябва да изповядаме греха и да се отвърнем от него, и то всеки път, когато отново изпаднем в слабост. После трябва да викаме към Бога и да Го молим Той да внимава за устните ни. Трябва да Го молим за сила да реагираме спокойно и кротко на неприятните обстоятелства в живота си. Понякога помага и разговор с някой друг вярващ. Когато в негово присъствие признаем грешката си, се оказва по-лесно да се отучим от вредния навик. И накрая, трябва постоянно да си напомняме, че нашият небесен Отец чува всичко, дори и хората тук на земята да не го разберат. Мисълта, колко е обидно псуването за Бога, би трябвало наистина да ни спира.

25 ноември

… и бъдете благодарни.

Колосяни 3:15

Благодарното сърце осветлява целия живот. След приключването на обяда едно от децата казва: „Много вкусно беше яденето, мамо!“. Това изречение създава нова сърдечност в и без това вече щастливото семейство.

Твърде често ние забравяме да изразяваме благодарността си. Веднъж Господ Иисус изцелил десетима прокажени, но само един-единствен се върнал при Него, за да Му благодари, и той бил самарянин (вж. Лука 17:17). От това можем да научим две неща. Благодарността е рядка в света на падналия човек. И когато се среща, често идва оттам, откъдето най-малко сме я очаквали.

Ние лесно се засягаме, когато сме направили нещо добро за някого, а той дори няма елементарната учтивост да ни каже „благодаря“. От това обаче трябва да научим как се чувстват другите, когато не им отдадем благодарността за нещо, което те са направили за нас.

Дори повърхностно четене на Библията ни показва, че навсякъде в напътствията и примерите се набляга колко е важна нашата благодарност към Бога. Ние имаме толкова много неща, за които трябва да Му бъдем благодарни — изобщо не можем да ги изброим. Целият ни живот всъщност трябва да бъде благодарствен псалм за Него.

О, десет хиляди езика и уста хилядократна ако имах, щях да пея от сърце и от душа песен благодарствена след песен за това, което Бог в Свойта милост ми дари.

Ние трябва да се приучваме към навика да си благодарим един на друг. Едно сърдечно ръкостискане, едно обаждане по телефона, едно писмо — какъв подем могат да предизвикат! Един много възрастен лекар получил от един от своите пациенти кратко благодарствено писмо заедно с плащането на сметката за лечението. Той го запазил сред най-скъпоценните си притежания — то било първото такова писмо, което бил получил в целия си живот.

Ние трябва веднага да благодарим за подаръци, за гостоприемство, за возене с кола, за даване на инструменти назаем, за любезност и за всякакви услуги, които ни се правят.

Глупавото е, че твърде често ние смятаме, че тези неща се разбират от само себе си. Или не ни стига дисциплината да седнем и да напишем писмо. В този случай трябва да работим над себе си, да придобием навика да благодарим, да развием съзнание за това, което имаме, и за което трябва да сме благодарни. И трябва да се упражняваме веднага да изразяваме признанието си. Защото, когато една благодарност дойде спонтанно и веднага, тя е двойно по-ценна.

26 ноември

Където няма видение, народът се покварява, а блажен онзи, който пази закона.

Притчи 29:18

Често под това се разбира, че един народ трябва да има цели, към които да се стреми. Хората трябва да имат пред очите си програма, ясна представа за желаните резултати и за стъпките, които ще ги отведат дотам.

Но думата „видение“ тук означава „откровение от Бога“. Основната мисъл е, че там, където Божието слово не е известно и не се почита, хората се покваряват.

Контрастът на това е във втората част на стиха: „Блажен онзи, който пази закона“. С други думи, пътят на благословението е да се покоряваме на Божията воля, която откриваме в Неговото Слово.

Нека първо разгледаме първата част. Там, където хората вече не искат да знаят нищо за Бога, те стават разюздани в поведението си. Нека предположим, че една цяла държава се отвърне от Бога и започне да обяснява всичко на основата на еволюционни процеси. Смята се, че човекът е резултат от чисто природен процес, а не творение на свръхестествено Същество. Ако това е така, вече няма основа и за никакви морални предписания. Нашето поведение е автоматичният резултат от определени естествени причини. Лън и Лийн сочат следното в своята книга „Новият морал“: „Ако първата жива клетка се е развила чрез еволюция, т.е. чрез чисто естествен процес на една безжизнена планета, ако човешкият мозък по същия начин е продукт на естествени и материални сили като един вулкан, тогава е напълно безсмислено да се обвинява южноафриканското правителство заради политиката на апартейд, защото по същия начин не може да се обвинява един вулкан, че изригва лава“.

Ако Божието слово се отхвърля, вече няма абсолютни принципи за добро и зло. Тогава моралните норми зависят от отделните хора или от групи хора, които ги застъпват. Хората стават съдии на собственото си поведение. Тяхната философия става следната: „Ако имаш добро чувство, направи го“. А ако може да се каже, че „всички правят така“, това вече е достатъчно оправдание.

По този начин хората се покваряват. Те потъват в блудство, прелюбодейство и хомосексуализъм. Престъпността и насилието застрашително нарастват. Лъжите и измамите се превръщат във всепризнат начин на действие. И обществото постепенно се разпада.

„Но блажен онзи, който пази закона“. Дори ако останалият свят вилнее наоколо, един вярващ може да открие добрия живот във вярата и послушанието на Божието слово. Това е единственият път, по който ние трябва да вървим.

27 ноември

Да, идвам скоро.

Откровение 22:20

Пророкувано е, че колкото повече наближава краят на този свят, толкова повече хора ще изгубват надеждата, че Иисус Христос може да се завърне всеки момент. Но истината остава, независимо дали хората я застъпват, или не.

Факт е, че Господ Иисус може да се върне всеки момент. Ние не знаем нито деня, нито часа, в който Младоженецът ще дойде, за да вземе Своята невяста; това означава, че Той би могъл да дойде още днес. Няма друго пророчество, което да трябва да се изпълни, преди да чуем Неговата команда, гласа на архангела и Божията тръба. Вярно е, че тежки времена очакват Божията църква, докато тя все още живее на земята, но ужасите на Голямата скръб не са нейната съдба. Ако църквата трябва да премине през тази скръб, това би означавало, че Господ не може да се завърне, преди да са минали поне седем години, защото сега, разбира се, още не сме навлезли в това страшно време.

Множество текстове от Библията говорят, че ние трябва да сме постоянно готови за Второто пришествие на Господа. Нека прочетем следните стихове:

… нашето спасение е по-близо сега, отколкото, когато повярвахме.

Римляни 13:11

Нощта напредна, а денят наближи.

Римляни 13:12

Господ е близо.

Филипяни 4:5

Защото още твърде малко време и ще дойде Този, който има да дойде, и няма да се забави.

Евреи 10:37

… защото Господното пришествие наближи.

Яков 5:8

А краят на всичко е близо.

1 Петрово 4:7

Всички тези стихове изглеждат написани, за да създадат у нас впечатлението, че пришествието на Господа е непосредствено предстоящо. Това е събитие, което трябва да очакваме. При това трябва да бъдем усърдни в служението на Бога и вярно да вършим работата си като Негови управители.

Р. А. Тори е казал: „Непосредствено предстоящото пришествие на Господа е най-силният аргумент на Библията за един чист, себеотрицателен, посветен, отделен от света и активен живот в служение за Него. В много от нашите проповеди ние подтикваме хората да водят свят живот и да се трудят старателно, понеже смъртта ни изненадва много бързо. Но Библията никога не се аргументира така. Тя винаги казва: Христос идва, бъдете готови, когато Той дойде“.

Нашата отговорност е напълно ясна. Слабините ни трябва да са препасани и светилникът ни да гори, и трябва да бъдем като слуги, които чакат господаря си (вж. Лука 12:35-36). Не бива да вярваме на онези, които учат, че нямаме право да очакваме Иисус Христос всеки момент. Нека по-добре вярваме на предстоящото Му пришествие, да говорим с голяма радост за него и нека тази истина свети в живота ни.

28 ноември

Но с Божията благодат съм, каквото съм.

1 Коринтяни 15:10

Едно от мъченията в живота, които сами си предизвикваме, е опитът да бъдем нещо друго, някой, който всъщност никога не е трябвало да бъдем. Всеки човек е уникално Божие творение. Някой е казал: „След като Бог ни е създал, Той е счупил калъпа“. Той не е искал да се опитваме да променяме Неговото творение.

В тази връзка Максуел Малц пише: „Ти като личност не се състезаваш с никоя друга личност, просто защото в целия свят няма друг човек, който да е като тебе или дори от същия вид. Ти си индивид. Ти си уникален. Ти не си като никой друг и не можеш да станеш. От теб не се очаква да бъдеш като някой друг, и от никой друг човек не може да се изисква да бъде като теб“.

Бог не е създал стандартен модел, на който да залепи етикет с надпис: „Това е истинският човек“. Той е създал всяко човешко същество като уникален единичен екземпляр, също както е направил всяка снежинка единствена и уникална.

Всеки от нас е плод на Божията мъдрост и любов. Като ни е създал такива, каквито сме, Той е знаел точно какво е вършел. Външният ни вид, интелигентността ни и дарбите ни са най-доброто, което Господ е можел да предвиди за нас. Това е резултатът от Неговото безкрайно знание и Неговата безгранична любов към нас. Той е направил всичко точно подходящото за нас.

И така, ако искаме да сме някой друг, това всъщност е обида към Бога. С това ние Му даваме да разбере, че нещо е сбъркал или ни е лишил от нещо, което би било по-добро за нас.

Ако копнеем да сме някой друг, това е безсмислено желание. В начина, по който Бог ни е направил, и в нещата, които ни е подарил, има смисъл и цел. Разбира се, можем да подражаваме на добродетелите на други хора, но това, за което тук размишляваме, е по-скоро какво представляваме като Божии творения.

Ако ходим през този живот постоянно недоволни от Божия план за него, биваме направо парализирани от чувства на малоценност. Но тук изобщо не става дума за това, какво струваме. Ние не сме малоценни, ние сме уникални.

Опитът да станем някой друг е обречен на неуспех от самото начало. Това е така немислимо, както ако малкият ни пръст се опиташе да поеме функцията на сърцето. Това никога не е било Божието намерение и просто не действа.

Правилното отношение е да кажем заедно с Павел: „С Божията благодат съм, каквото съм“. Ние трябва да се радваме на това, което сме според ясния план на Бога, и да вземем решение да употребяваме това, което сме, и което имаме, колкото може повече за слава на Господа. Със сигурност има много неща, които никога няма да можем да направим, но има и други, които можем, и които никой друг не може.

29 ноември

Аз не мога да върша нищо от Себе Си.

Йоан 5:30

На два пъти в пета глава на Евангелието от Йоан Господ Иисус казва, че не може да върши нищо от Себе Си. В ст. 19 се казва: „Истина, истина ви казвам: Синът не може да върши от само Себе Си нищо“, а тук, в ст. 30, същата мисъл се явява отново.

Когато четем този стих за първи път, можем да се разочароваме. Той изглежда казва, че Иисус е бил ограничен във властта Си, също както сме ние, хората. Но ако Той е Бог, както сам е казвал, трябва да бъде всемогъщ. Как би могъл тогава да каже, че от Себе Си не може да направи нищо? И действително, враговете на евангелието са цитирали този стих, за да докажат, че Иисус не е бил нищо повече от обикновен човек с неговата човешка недостатъчност.

Но нека разгледаме стиха по-подробно! Тук нашият Господ не говори за Своята физическа сила. Това, на което Той набляга, е че Той така стриктно се придържа към волята на Своя Отец, че не би могъл да направи нищо по Своя собствена инициатива. В морално отношение Той е бил така съвършен, че не е можел да действа своеволно. Той не е искал да върши нищо друго освен Божията воля.

Аз и ти не можем да твърдим, че не можем да направим нищо от само себе си. Твърде често ние действаме независимо от Господа. Взимаме решения, без да Го попитаме преди това. Поддаваме се на изкушения с пълното съзнание, че съгрешаваме. Поставяме собствената си воля над Божията воля. Господ Иисус обаче не е можел да направи нищо такова.

Затова тези стихове не доказват, че Иисус Христос е бил слаб и ограничен, а точно обратното — че е бил божествен и съвършен. Това се вижда ясно, ако се прочете целият пасаж, а не се спре до средата. В ст. 19 Иисус казва: „Синът не може да върши от само Себе Си нищо, освен това, което вижда да върши Отец; защото това, което Той върши, същото върши и Синът“. С други думи, Синът не може да действа независимо от Отца, но Той може да върши всичко, което и Отец върши. И така, всъщност това е заявление на Иисус, че Той е равен с Бога.

А целият ст. 30 гласи: „Аз не мога да върша нищо от Себе Си; както чувам, така и съдя; и съдът Ми е справедлив, защото не търся Своята воля, а волята на Отца, който Ме е пратил“. Това означава, че Иисус е взимал Своите решения само въз основа на напътствията, които е получавал от Своя Отец, и че пълното Му подчинение на Божията воля е било гаранцията за това, че тези решения са правилни.

Дж. С. Бакстър сочи, че този пасаж съдържа седем ясни заявления на Иисус, че е равен на Бога. Той е равен на Бога в Своето действие (ст. 19), в Своето знание (ст. 20), във възкресяването на мъртвите (ст. 21, 28–29), в съденето (ст. 22, 27), в почитта (ст. 23), в даряването на вечен живот (ст. 24–25) и в това, че сам има живот в Себе Си (ст. 26). Нашият Спасител наистина не е слабо, крехко творение с ограничена мощ. Той е всемогъщият Бог, приел човешка плът и кръв.

30 ноември

Носете си товара един на друг и така ще изпълните Христовия закон.

Галатяни 6:2

… защото всеки ще носи своя си товар.

Галатяни 6:5

Ако човек прочете тези стихове повърхностно, лесно може да остане с убеждението, че те са в явно противоречие. В първия се казва, че трябва да си помагаме един на друг в носенето на товара, а във втория — че всеки трябва да носи собствения си товар.

Думата, която е преведена като „товар“ в ст. 2, означава всичко, което потиска човека духовно, емоционално и физически. В непосредствения контекст става дума за тежкия товар на вина и безнадеждност, който обременява живота на един човек, заловен в прегрешение (вж. ст. 1). Ние помагаме на такъв брат, ако с любов го прегърнем през рамото и го спечелим отново за живот в общение с Бога и Неговия народ. Но товарът се състои и от грижи, нужди, изкушения и разочарования в живота, с които от време на време трябва да се справяме. Ние носим един на друг товара си, като взаимно се утешаваме, насърчаваме, споделяме помежду си материалните неща и си даваме полезни съвети. Това означава, че се поставяме на мястото на другия, за да разберем проблемите му, дори и това да ни струва много. Ако правим това, ние изпълняваме Христовия закон, а именно да обичаме ближния си. Проявяваме любовта по съвсем практически начин, като даваме нещо за другите и сами се изразходваме за тях.

„Товарът“ в ст. 5 означава нещо съвсем друго. Тук товарът е просто нещо, което трябва да се носи, без да се уточнява леко ли е, или тежко. С това Павел има предвид, че всеки трябва да носи собствената си отговорност, когато се яви пред Христовото съдилище. Тогава вече няма да има значение как сме се представили в сравнение с другите. Ще бъдем преценявани въз основа на собствените си дела, така, както са записани. Съответно ще получим наградата си.

Връзката между двата стиха ми изглежда следната: когато един човек изправи някой друг, хванат в прегрешение, той лесно би могъл да попадне в друга клопка, като започне да чувства превъзходство. Ако някой носи товарите на някой паднал брат, би могъл да си помисли, че вече стои на по-високо духовно ниво. Тогава той се чувства много по-добър в сравнение с този, който е извършил греха. Павел обаче му напомня, че когато самият той застане пред Господа, ще трябва да отговаря за собствените си дела и за собствения си характер, а не за действията на някой друг. Там ще трябва съвсем сам да понесе товара на своята отговорност.

И така, тези два стиха не си противоречат, а са в много тясна връзка помежду си.

Към следващата част или към съдържанието

Уилиям Макдоналд Светлина по пътя (11)

Метаданни

Данни

Светлина по пътя

Информация

История

Сваляне / Връзки

Ноември

1 ноември