Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
One Day at a Time, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Религиозен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
vesi_libra (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
Стаси 5 (2021)

Издание:

Автор: Уилиям Макдоналд

Заглавие: Светлина по пътя

Преводач: Юлиана Балканджиева

Издание: първо

Издател: Верен

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: религиозен текст

Националност: американска (не е указана)

ISBN: 978-619-231-013-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10616

История

  1. — Добавяне

Януари

1 януари

Този месец ще ви бъде начало на месеците, ще ви бъде първият от месеците на годината.

Изход 12:2

Новогодишните намерения са добро нещо, но са крехки — лесно се нарушават. Новогодишните молитви са по-добри, защото се издигат пред Божия престол и задействат Неговите отговори. Но днес, в началото на една нова година, нека се помолим с тези молитви:

Господи Иисусе, днес аз Ти се посвещавам наново. Искам да вземеш живота ми в Своите ръце през идващата година и да го употребиш за Своя слава. Както се казва в песента: „Вземи живота ми, Иисусе, на Теб го предавам изцяло“.

Моля Те да ме пазиш от грях и от всичко, което по някакъв начин позори името Ти.

Помогни ми да бъда готов да се уча от Светия Дух. Искам да раста и да напредвам с Теб. Не ме оставяй да се върна в старите коловози.

Искам девизът ми за тази година да бъде: „Той трябва да расте, а пък аз — да се смалявам“. Цялата слава нека бъде за Теб. Помогни ми да не я пожелавам за себе си.

Научи ме да взимам всички решения с молитва. Страхувам се да се опирам на собствения си разум. „Господи, зная, че пътят на човека не зависи от него; не е за човека, който ходи, да оправя стъпките си“ (Еремия 10:23).

Помогни ми да не бъда зависим от света, дори и от похвалите или укорите на приятели и познати. Дай ми неразделен, чист стремеж да върша винаги това, което е угодно на Теб.

Запази ме от това, да критикувам другите и да говоря лошо за тях. Помогни ми думите ми да бъдат полезни и изграждащи.

Води ме при души в нужда. Искам да бъда приятел на грешниците, както си Ти. Дай ми сълзи на състрадание към изгубените. „Нека виждам множествата като своя Спасител, докато очите ми от сълзи ослепеят. Нека гледам с милост изгубените овце, нека ги обичам от любов към Него.“

Господи Иисусе, предпази ме от това, да стана студен, озлобен или циничен, независимо какво се случва в живота ми.

Води ме при боравенето ми с пари. Помогни ми да бъда добър настойник на нещата, които Ти си ми поверил.

Помогни ми постоянно да помня, че тялото ми е храм на Светия Дух. Нека тази велика истина да определя цялото ми поведение.

И още, Господи Иисусе, моля Те това да бъде годината, през която Ти ще се завърнеш. Копнея да видя лицето Ти и да се поклоня пред Теб. Нека тази блажена надежда да бъде жива в сърцето ми и да ме освободи от всичко, което ме привързва към тази земя. Нека постоянно живея в очакване на Твоето идване. „Амин, ела, Господи Иисусе!“

2 януари

Със смирение нека всеки счита другия за по-горен от себе си.

Филипяни 2:36

Да считаш другите за по-горни, е неестествено. Падналата човешка природа се съпротивлява, когато на нашето его се нанесе такъв удар. По човешки това е направо невъзможно — сами по себе си ние нямаме силата да водим такъв свръхестествен живот. Но чрез Божията сила е възможно; обитаващият в нас Свети Дух ни дава способността да поставим нашето „аз“ на заден план, така че други да бъдат почетени.

Гедеон е хубава илюстрация за нашия стих. След като неговите 300 мъже са разбили армията на мадиамците, той повиква мъжете от Ефрем, за да довършат врага. Те отрязват пътя за бягство на разгромената войска и пленяват двамата мадиамски князе. И въпреки това се сърдят, че не са били извикани на помощ по-рано. Гедеон им отговаря, че пабиръкът на Ефрем е по-добър от гроздобера на Авиезер (Съдии 8:2), т.е. че операцията за прочистване, проведена от ефремците, според него е била по-славна от целия военен поход на Гедеон. Тази безкористна позиция успокоява ефремските мъже.

Йоав също показва себеотрицание, когато превзема Рава и извиква Давид, за да нанесе последния удар срещу града (2 Царе 12:26-28). Йоав не е имал нищо против, дори е желаел Давид да получи славата от победата. Това е един от благородните моменти в живота на Йоав.

Апостол Павел е считал филипяните за по-горни от себе си. Той казва, че тяхното поведение и служение са истинската жертва за Бога, докато самият той е само възлиянието, което се принася върху жертвата и служението на тяхната вяра (Филипяни 2:17).

В по-ново време веднъж един много уважаван Божи служител чакал заедно с други известни проповедници в една странична стая, за да излезе в голямата зала. Когато се появил на сцената, гръмнали оглушителни ръкопляскания. Той обаче бързо отстъпил настрани, за да получат овациите другите, които излизали след него.

Най-великият пример за себеотрицание е Господ Иисус. Той се унижи, за да бъдем ние възвисени. Той стана беден, за да станем ние богати. Той умря, за да живеем ние.

„Имайте в себе си същия стремеж на ума, който беше и в Христос Иисус.“

3 януари

Не съдете по вида, а съдете справедливо.

Йоан 7:24

Една от най-дълбоко вкоренените слабости на падналото човечество е постоянната склонност да съдим по вида. Ние преценяваме човека по външността. Преценяваме една употребявана кола по състоянието на боята и лака. Преценяваме една книга по корицата. Независимо колко пъти сме се разочаровали и илюзиите ни са били разбивани, ние пак упорито отказваме да се научим, че не всичко, което лъщи, е злато.

В своята книга „Чувства за малоценност — истинска епидемия“ д-р Джеймс Добсън казва, че физическата красота е най-високо цененото човешко качество в нашата култура. По неговите думи ние сме я превърнали в „златния еталон за стойност на човека“. Така например възрастните обръщат повече внимание на едно хубавичко дете, отколкото на едно обикновено. Често учителите пишат по-високи оценки на външно привлекателните деца. Красивите деца биват наказвани по-малко от другите. Невзрачните деца много по-често трябва да отговарят за деянията си.

Самуил би избрал за цар високия, красив Елиав (1 Царе 16:7), но Господ го коригира: „Не гледай на вида му, нито на високия му ръст, понеже съм го отхвърлил; защото Господ не гледа на това, на което гледа човек; понеже човек гледа на лицето, а Господ гледа на сърцето“.

Най-драстичният пример за неправилна преценка в човешката история е отношението към Господ Иисус, когато Той идва на земята. Явно Той не е бил привлекателен, що се отнася до физическата Му външност. „Нямаше вид, нито великолепие, че да погледнем на Него, нито изглед, че да Го харесаме“ (Исая 53:2). Ние не видяхме красота в единствения истински красив човек, който някога е живял!

Сам Той обаче никога не е паднал в този ужасен капан на преценяването по външния вид. Още преди Той да дойде, за Него е пророкувано: „Няма да съди според гледането на очите Си и няма да решава според слушането на ушите Си“ (Исая 11:3). За Него има значение не лицето, а характерът; не опаковката, а съдържанието; не физическото, а духовното.

4 януари

Не чрез мощ, нито чрез сила, а чрез Моя Дух, казва Господ на Войнствата.

Захария 4:6

Този стих съдържа важната истина, че делото на Господа не се върши чрез човешки ум или сила, а чрез Светия Дух.

Виждаме това при завладяването на Ерихон. Стените не падат от силните оръжия на Израил. Господ предава града в ръцете му, когато свещениците надуват тръбите.

Ако ставаше въпрос за голяма войска, Гедеон никога не би победил мадиамците, тъй като неговата армия е била намалена от Господа до 300 мъже. А и тяхното крайно неконвенционално въоръжение се е състояло от факли и глинени делви. Никой друг освен Господ не може да е спечелил тази победа.

С човешките си способности и умения учениците са ловили риба цяла нощ и не са хванали нищо. Това е дало на Господ възможността да им покаже, че за своето ефективно служение те трябва да зависят от Него.

Лесно можем да се поддадем на мисълта, че парите са най-голямата нужда в мисионерската работа. Но това никога не е било така и няма и да бъде. Хъдсън Тейлър е бил напълно прав, когато е казал, че не бива да се страхуваме от твърде малко пари, а от твърде много непосветени на Господа пари.

Понякога ние се впускаме в дипломатически тактики зад кулисите, мащабни рекламни кампании, психологически манипулативни трикове или впечатляваща реторика. Инвестираме в гигантски строителни начинания и си изграждаме истински империи от организации — и сме достатъчно глупави да мислим, че това е ключът към успеха.

Но не чрез мощ, нито чрез сила, нито чрез някое от тези средства се върши успешно Божията работа. Това става чрез Божия Дух.

Голяма част от така наречената християнска работа би си вървяла много добре и ако не съществуваше Свети Дух. Но в истинската работа за Господа Светият Дух е незаменим. Там духовната борба се води не с плътски оръжия, а с молитва, с вяра и с Божието слово.

5 януари

Народът, който е при теб, е прекалено много.

Съдии 7:2

Всеки от нас, съзнателно или не, се стреми към големи бройки и е склонен да преценява успеха по статистиката. Към малките групи винаги се изпитва леко презрение, докато масите от хора предизвикват внимание и уважение. Какво би трябвало да бъде нашето отношение в тази област?

Не бива да презираме големите бройки, ако те са плод на действието на Светия Дух. Така е било на Петдесетница, когато повече от 3000 души наведнъж са влезли в Божието царство.

Трябва да се радваме на големите бройки, когато те означават слава за Бога и благословение за хората. За нас би трябвало да е съвсем нормално да копнеем за много, много хора, които издигат сърцата и гласовете си към Бога в поклонение и излизат по света със спасителното послание.

От друга страна обаче големите бройки са вредни, когато водят до гордост. Бог е трябвало силно да редуцира войската на Гедеон, за да не каже Израил: „Моята ръка ме избави!“ (Съдии 7:2). Е. Стенли Джоунс (1884–1973, американски мисионер в Индия и писател) веднъж е казал, че мрази „нашето днешно тичане след бройките“, тъй като то „води единствено до колективен егоизъм“.

Големите бройки са вредни, когато водят до зависимост от човешка сила вместо от Господа. Това вероятно е бил и проблемът с преброяването на народа, което е направил Давид (2 Царе 24:2-4). Йоав е усещал, че мотивите на неговия цар не са чисти, и е протестирал, но напразно.

Големите бройки не са желателни, ако ние, за да ги постигнем, снижаваме стандарта си, правим компромиси с библейски принципи, разводняваме посланието или пренебрегваме необходимата дисциплина в църквата. Ако сърцата ни са насочени към големите бройки вместо към Господа, постоянно ще изпадаме в подобни изкушения.

Големите бройки са вредни, ако водят до загуба на общението между хората. Ако отделният човек се губи в масата, ако може да го няма, без да липсва на никого, ако никой не споделя неговите радости и скърби, тогава цялата идея за живота в едното тяло Христово е изгубена.

Големите бройки са вредни, когато потискат развитието на дарбите в тялото. Неслучайно Господ Иисус е избрал само 12 ученици. С огромна група би било трудно да се работи.

От край време Бог е действал чрез свидетелството на един малък остатък. Големите маси не Го привличат, нито малките групички Го отблъскват. Ние не бива да се хвалим с големите бройки, но не бива и да се задоволяваме с малките бройки, ако те са резултат от нашия собствен мързел и безразличие.

6 януари

Защото зная, че в мен, тоест в моята плът, не живее нищо добро.

Римляни 7:18

Ако един млад вярващ научи този урок още в зората на своя християнски живот, това ще му спести огромни проблеми впоследствие. Библията учи, че в нашата стара, зла, неновородена природа няма нищо добро. Плътта не струва абсолютно нищо. При нашето обръщане тя не се подобрява и на йота. Не се облагородява дори и цял живот да водим последователен християнски живот. Дори и Бог не се опитва да я поправи. Той я е осъдил на смърт на кръста и иска ние да я държим в тази смърт.

Ако аз наистина схвана тази истина чрез вяра, тя ще ме предпази от напразни търсения и стремежи. Аз вече няма да търся нещо добро на място, където Бог е казал, че то просто не се намира.

Тази истина ще ме предпази и от разочарования. Вече няма да се разочаровам, когато не намирам в себе си нищо добро — защото отнапред знам, че такова просто няма.

Тя ще ме предпази и от вторачване в себе си. Аз изхождам от предпоставката, че със собствени сили не мога да победя. Напротив — занимаването със себе си задължително ще ме доведе до поражение.

Ще ме предпази също и от психологическа и психиатрична „помощ“, която обръща прожекторите към собственото ми „аз“. Такава терапия само усложнява проблема, а не го решава.

Това ще ме научи да се занимавам постоянно с Господ Иисус. Робърт Мъри Макчейн (1813–1843, шотландски пастир и писател) казва: „За всеки поглед, който отправяш към себе си, отправи десет погледа към Иисус“. Това е добро съотношение! Някой друг веднъж е казал, че дори и осветеното „аз“ е окаян заместител на прославения Христос. А поетът пише: „Колко е сладко да избягам от себе си и да прибягна при своя Спасител“.

Голяма част от нашите днешни проповеди и нови християнски книги насочват хората към безкрайни занимания със самите себе си и буквално ги хипнотизират с техния темперамент, самооценка, комплекси и чувства за малоценност. Цялата тази насока е трагично едностранчива и оставя след себе си поле, осеяно с човешки развалини.

„Аз съм прекалено лош, за да заслужавам и една мисъл за себе си; вместо това искам да забравя за себе си и да гледам към Бога, който наистина заслужава всички мои мисли.“

7 януари

Ние ходим с вярване, а не с виждане.

2 Коринтяни 5:7

Замисляли ли сме се някога защо за повечето хора един футболен мач е по-вълнуващ от едно молитвено събрание? Във всеки случай числеността на посетителите категорично показва това.

Или бихме могли да се запитаме защо позицията на президента на Съединените Щати е по-привлекателна от позицията на един старейшина на църква. Общо взето родителите не казват на децата си: „Изяж си закуската и бъди послушен, и може би някой ден ще станеш старейшина“. Не, казват им: „Който яде и е добро момче, ще порасне голям и силен и може и да стане президент“.

Защо успешната кариера в бизнеса е по-привлекателна от мисионерския живот? Често родители разубеждават децата си да стават мисионери и предпочитат да ги видят на добри позиции в управлението на светски фирми.

Защо един документален филм по телевизията приковава вниманието ни повече от изучаването на Божието слово? Нека се замислим за безбройните часове, прекарани пред синия екран, и беглите минути пред отворената Библия!

Защо хората са готови за пари да вършат неща, които не биха вършили от любов към Господ Иисус? Мнозина, които неуморно се трудят за фирмите си, са безразлични и вяли, когато Спасителят ги повика.

И накрая, защо нашата държава ни изглежда по-велика и значима от Божието събрание? Политиката е разнообразна и вълнуваща. А животът в църквата често ни изглежда скучен и лишен от сила.

Причината за всичко това е, че се опитваме да ходим с виждане, а не с вярване. Но нашият поглед е замъглен. Ние не виждаме нещата такива, каквито са в действителност. Ценим временното повече от вечното. Ценим естественото повече от духовното. Ценим човешката преценка повече от Божията преценка.

Ако наистина ходим с вярване, нещата се променят. Вярата прояснява духовния ни поглед. Ние започваме да виждаме нещата така, както Бог ги вижда. Ценим молитвата като неописуема привилегия на постоянен достъп до Владетеля на цялата Вселена. Разбираме, че един старейшина на църква означава за Бога повече от ръководителя на държавата. Виждаме, както е казал Спърджън, че ако Бог е призовал някого за мисионер, би било ужасно жалко той „да падне до положение на цар“. Виждаме, че от телевизията ни засипват илюзии и въздушни кули, докато в Библията имаме ключа към пълноценния живот. Готови сме да вложим докрай силите, средствата и времето си за Господа, което никога не бихме направили за някаква безлична фирма. Съзнаваме, че нашата местна църква е по-важна за Бога и Неговия народ от най-великата световна империя.

Съществената разлика е да ходим с вярване, а не с виждане!

8 януари

Проклет онзи, който върши небрежно делото Господно.

Еремия 48:10

Делото на Господа е толкова важно, спешно, възвишено и вдъхващо страхопочитание, че над всеки, който го върши небрежно, тегне проклятие. Бог, който иска и заслужава най-доброто, не може да понася мързел, колебание, вялост и несериозност. Ако се замислим за какви безкрайно важни неща става дума, това не е учудващо.

През есента на 1968 г. в Прага един млад християнин свидетелствал за Господа на един друг младеж на име Ян Палах. Ян показал искрен интерес и християнинът му обещал да му занесе Нов Завет. Той имал най-добри намерения, но минали седмици, преди изобщо да намери Новия Завет. После постоянно отлагал да мине покрай Ян и да му го даде.

На 16 януари 1969 г. Ян Палах се изправил на централния площад на Прага, залял се с бензин и се запалил. Той не доживял дори и само да види обещания Нов Завет.

Добрите намерения не са достатъчни. Често се казва, че пътят към ада е покрит все с добри намерения. Но само с тях работата не се свършва. Те трябва да се превърнат в дела. Ето няколко възможности да направим това.

Първо, нека никога не отказваме, когато Господ ни покаже, че иска да извършим нещо конкретно за Него. Ако Той е Господ, трябва да Му се подчиняваме, без „но“ и „ако“.

Второ, нека никога не отлагаме свършването на работата. Отлаганията са смъртоносни. Те ограбват другите от помощта и благословението, а нас изпълват с вина и угризения.

Трето, нека вършим работата старателно. „Всичко, което ръката ти намери да прави, направи със силата си“ (Еклисиаст 9:10). Ако изобщо си струва да се направи, значи си струва и да се направи добре.

И накрая, нека вършим всичко за Божия слава. „Ядете ли, пиете ли, или вършите нещо друго, всичко вършете за Божията слава“ (1 Коринтяни 10:31).

Ние всички би трябвало да имаме нагласата на Ейми Кармайкъл (1867–1951, английска мисионерка в Индия и поетеса), която е написала: „Обетите към Бога са на мен. Не мога да се спирам да играя със сенки или да бера земни цветя, преди да извърша делото си и да дам отчет за него“.

9 януари

Да показват благочестие към домашните си…

1 Тимотей 5:4

Може би сме чували израза „с чужди благ, вкъщи враг“. Той описва ужасната склонност да сме добри и любезни с външните хора, а груби и невнимателни у дома.

Тази грешка не се ограничава до определена група хора. Младите хора трябва да внимават да я избягват. Толкова е лесно да се представяш като кинозвезда пред връстниците си, а да бъдеш кошмар за родителите си. Съпрузите могат да представят усмихната фасада пред колегите си, но когато се върнат вкъщи, да изключат усмивката и да се върнат към обичайното си раздразнително естество. И проповедници понякога блестят на амвона, докато вкъщи са капризни мърморковци.

Това е една от извратените черти на нашата паднала природа, че понякога сме най-зли с онези, които са ни най-близки, които правят най-много за нас и които — в по-разумните си периоди — обичаме най-много. Ела Уилър Уилкокс пише:

Разбрах една голяма истина, когато пътувах на Запад.

Единствените хора, които истински раняваме,

са тези, които най-много обичаме.

Ласкаем беглите познати, любезни сме с временния гост,

а без замисляне нанасяме удар на любимия човек.

Един друг поет изразява това така: „Ние имаме поздрав за чуждия, усмивка за госта, а за своите често имаме само горчива дума, въпреки че най-много обичаме своите“.

Много е лесно да си вярващ в църквата или да си вярващ на молитвеното събрание, или да си вярващ в делото на Господа; съвсем друго е да си вярващ в ежедневието си. Да показваш благочестие към домашните си е един от жизненоважните елементи на християнството, но за съжаление и един от най-редките. Не е необичайно християните да „вършат правдата си пред хората, за да ги виждат“, а да се провалят в благочестието спрямо собствения си дом. Аз познавам един човек, който на седмичното молитвено събрание прави дълбоко впечатление на всички със силните си молитви и настойчиво поучение; но когато се връща вкъщи след молитвеното събрание, е толкова раздразнителен и сърдит, че жена му и децата му не смеят да кажат дума в негово присъствие.

Самуел Джонсън (1709–1784, прочут английски есеист и лексикограф) казва: „Всяко същество си отмъщава за болките си на онези, които случайно са около него“. Човек трябва да противостои на тази естествена склонност.

Това, което представляваме вкъщи, е по-ясно свидетелство за нашия християнски характер, отколкото това, което представяме пред обществеността.

10 януари

Нека тичаме с издръжливост в поставеното пред нас поприще.

Евреи 12:1

Много хора имат пресилена и идеализирана представа за християнския живот. Те смятат, че той би трябвало да бъде непрекъснат низ от върхови преживявания. Четат християнски книги и списания, слушат лични свидетелства за драматични опитности и заключават, че в това се състои целият живот. В техния фантастичен свят няма проблеми, болки, изпитания и обърканост. Няма място за тежък труд, ежедневна рутина, монотонно проправяне на път през джунглата. Вместо това постоянно се витае на седмото небе. И когато животът им не съвпада с тази илюзорна представа, те се обезсърчават, отчайват и изпадат в депресия.

Действителността обаче изглежда по друг начин. Огромна част от християнския живот се състои в това, което Кемпбъл Морган (1863–1945, английски библейски учител и проповедник) нарича „пътя на упорито постоянство във вършенето на привидно дребни неща“. Точно това съм преживял и аз. Имало е огромно количество неприятна, рутинна работа, дълги часове на дисциплинирано учене, служение без видни резултати. Понякога възникваше въпросът: „Постига ли се изобщо нещо?“. Точно тогава Господ ми подаряваше някой знак за насърчение — някой чуден отговор на молитва, някое ясно слово за Неговото водителство. Така получавах нови сили, за да продължа и да измина още една отсечка от пътя.

Християнският живот е маратон, а не спринт на късо разстояние. За да се справим с него, е нужна издръжливост. Добрият старт е важен, но най-съществена е издръжливостта — тя ще ни преведе през финала в бляскава слава.

На Енох е отредено завинаги почетно място в аналите на постоянството. Той е ходил с Бога — представете си това! — в продължение на 300 години (Битие 5:22). Но не бива да мислим, че това са били години на безоблачна радост или постоянно въодушевление. Той е живял в свят като нашия и е било неизбежно да е понасял своя дял от изпитания, объркване, трудности и дори преследвания. Но не се е изморил да върши добро. Устоял е до края.

Ако сме изкушени да се откажем, нека си спомним думите в Евреи 10:36: „Защото се нуждаете от търпение, така че, след като извършите Божията воля, да получите обещаното“.

Благородният живот не е блестящ венец на светкавично спечелена слава, а обикновен низ от дни, през които се върши Божията воля.

11 януари

От устата на двама или трима свидетели да се потвърди всяко нещо.

Матей 18:16

Според Библията, за да се направи валидна преценка, са необходими твърденията на двама или трима свидетели. Ако спазвахме този принцип, щяхме да си спестим цял океан от проблеми.

Нашата естествена склонност е да чуем едната страна в дадено дело и веднага да отсъдим в нейна полза. Човекът звучи убедително и веднага получава цялата ни симпатия. По-късно научаваме, че ни е разказал само едната страна на историята. Ако чуем и другата страна, ни става ясно, че първият човек е изкривил фактите, или поне ги е представил леко оцветени в своя полза. Така се изпълнява истината от Притчи 18:17: „Първият, който защитава делото си, изглежда прав, но идва ближният му и го изпитва“. Ако отсъждаме, преди да сме положили усилие да научим всички факти, ние постъпваме по-несправедливо от светското правосъдие и се излагаме на укора от Притчи 18:13: „Да отговаря някой, преди да чуе, е безумие и позор за него“.

Когато Сива казва на Давид, че Мемфивостей се е надявал да се възкачи на престола, Давид приема тази клевета, без да я разследва, и дава на Сива целия имот на Мемфивостей (2 Царе 16:1-4). По-късно на Мемфивостей се удава възможността да разкаже на царя истината. Тогава Давид разбира, че е взел решение без достатъчни доказателства.

Господ Иисус е признавал този принцип. Той казва, че Неговото свидетелство за Себе Си не е достатъчно (Йоан 5:31). Затова Той представя още четирима свидетели: Йоан Кръстител (ст. 32–35), Своите дела (ст. 36), Бог Отец (ст. 37–38) и Писанията (ст. 39–40).

Ако ние не си правим труда да съберем достатъчно свидетелства от двама или трима свидетели, можем да разбием човешки сърца, да сринем репутацията на някого, да разцепим църкви и да разрушим приятелства. Ако следваме Божието слово, ще предотвратим лавини от несправедливости и душевни рани.

12 януари

Какво имаш, което да не си получил?

1 Коринтяни 4:7

Това е добър въпрос, тъй като той ни свежда до истинската ни величина. Всъщност ние нямаме абсолютно нищо, което да не сме получили.

Физическите си и умствени заложби сме получили при раждането си. Как изглеждаме или колко сме умни — това са неща твърде далеч извън нашата сфера на влияние, за да можем да се гордеем с тях. Те са ни дадени по рождение.

Всичко, което знаем, е резултат от образованието ни. Други хора са ни напълнили с информация. Често си мислим, че самостоятелно сме стигнали до някоя съвсем нова мисъл, а после я откриваме в книга, която сме чели преди 20 години. Емерсън (1803–1882, американски поет и пантеист) казва иронично: „Класиците са откраднали всички мои най-добри мисли“.

А нашите таланти? Някои таланти са семейни. Ние ги развиваме с упражнения и практика. Но решаващото е, че не ги придобиваме сами. Те ни се подаряват.

Пилат е бил крайно самоуверен поради властта, която е упражнявал. Но Господ Иисус му напомня: „Ти нямаше да имаш никаква власт над Мен, ако не ти беше дадено от горе“ (Йоан 19:11).

В крайна сметка всеки наш дъх е дар от Бога. Затова Павел продължава да пита в 1 Коринтяни 4:7: „Но ако си го получил, защо се хвалиш, като че не си го получил?“.

По тази причина например Хариет Бийчър Стоу (1811–1896) отхвърля всякакво признание за написването на „Чичо Томовата колиба“: „Аз да съм авторката на «Чичо Томовата колиба»? Не, аз нямах власт над историята; тя се пишеше сама. Господ я написа, а аз бях просто инструмент в ръката Му. Цялата история ми се яви в картини, една след друга, а аз я записах с думи. Само на Него да бъде славата!“.

Ако постоянно помним, че нямаме нищо, което да не сме получили, това ще ни предпази от самохвалство и самовлюбеност и ще ни помогне да отдаваме на Бога славата за всяко добро, което е в нас, или което сме извършили.

И така: „Мъдрият да не се хвали с мъдростта си и силният да не се хвали със силата си, богатият да не се хвали с богатството си, а който се хвали, нека се хвали с това, че разбира и познава Мен, че Аз съм Господ, който върша милост, правосъдие и правда на земята, понеже в това имам благоволение, заявява Господ“ (Еремия 9:23-24).

13 януари

Всичко мога чрез Онзи, който ме укрепва.

Филипяни 4:13

Такъв стих лесно се разбира погрешно. Четем го и веднага си представяме стотици неща, които не можем да направим. В материалната област си мислим например за някакъв смешен акт на великанска сила. Или пък си представяме някакво велико духовно постижение, което е далеч извън възможностите ни. Така тези думи се превръщат в мъчение, а не в утеха.

Разбира се, стихът всъщност означава нещо съвсем друго, а именно че Господ ще ни даде сили да извършим всичко, което Той иска от нас. В рамките на Неговата воля няма нищо невъзможно.

Петър е знаел тази тайна. Той е знаел, че — оставен сам на себе си — не може да ходи по водата. Но също така е знаел, че може да го направи, ако Господ му заповяда. Щом Господ Иисус му казва: „Ела“, Петър излиза от лодката и тръгва към Него по водата.

Обикновено планините не се хвърлят в морето по моя заповед. Но когато между мен и изпълнението на Божията воля се издига планина, тогава мога да кажа: „Вдигни се“, и това ще стане.

В крайна сметка става дума за това, че заедно с Неговата заповед ни се дават и необходимите способности да я изпълним. Затова Бог ще ни даде сили да понесем всяко изпитание. Той ще ме направи способен да се съпротивя на всяко изкушение и да преодолея всеки порок. Той ще ми даде силите да поддържам чистота в мислите си, да имам чисти мотиви и винаги да върша това, което е угодно на сърцето Му.

Ако не получавам силата да извърша нещо, ако съм на ръба на физически, умствен или емоционален срив, тогава непременно трябва да си задам въпроса дали не съм се отклонил от Неговата воля и не преследвам задоволяването на собствените си желания. Възможно е да се работи за Бога, без това непременно да е Божията работа. За такава дейност не ни е обещана Неговата сила.

И така, важно е да знаем, че се движим напред по течението на Божиите планове. Тогава ще имаме и радостната увереност, че Неговата благодат ще ни крепи и поддържа.

14 януари

Всичко е ваше.

1 Коринтяни 3:21-23

Несветите светии в Коринт са се карали в църквата си за човешки водачи. За някои Павел е бил идеалът. Аполос е бил любимецът на други. А трети смятали, че Кифа превъзхожда всички останали. Павел им показва колко е смешно да ограничават избора си до един от тези мъже, след като те всички им принадлежат. Вместо „Аполос е мой“ те по-скоро трябвало да казват: „Павел, Аполос и Кифа — всички са мои“.

Това слово е особено актуално за нас днес. Ние се заблуждаваме, когато ставаме изключителни последователи на Лутер, Уесли, Буут, Дарби или някой от другите големи дарове на църквата. Всички тези мъже са наши и ние можем да се наслаждаваме на светлината, която е била дадена на всеки от тях. Никога не бива да ставаме последователи на един-единствен човек.

Но не само Божиите служители са наши. Наш е и светът. Ние сме наследници на Бога и сънаследници с Христос. Един ден ще се върнем и ще царуваме над света заедно с Господ Иисус. Междувременно всичко тук се управлява от невярващи хора, като че ли светът е техен. Но всъщност не е така. Те са просто настойници на този свят и го управляват за нас до времето, когато ние ще встъпим във владение.

Животът ни принадлежи. Това не означава просто, че имаме живот — всички хора го имат. Означава, че ние имаме преизобилния, преливащ живот, вечния живот, живота на Самия Христос. Нашият живот не е суета и угнетение на духа. Той е смислен, целенасочен и си заслужава да се живее.

Смъртта също ни принадлежи. Ние вече не сме поробени през целия си живот от страха от смъртта. Сега смъртта е Божият пратеник, който отнася душите ни в небето. Затова смъртта е придобивка. А освен всичко това ние принадлежим на Христос, а Христос принадлежи на Бога. Когато си мисля за всичко това, се сещам за странната забележка на Кай Кинг: „Какви баснословно богати просяци сме ние!“.

15 януари

Защото вие, братя, на свобода бяхте призовани; само че не използвайте свободата си като повод за угаждане на плътта, а си служете един на друг с любов.

Галатяни 5:13

Свободата на Божието дете е едно от неговите безценни богатства. Освободен от Сина, спасеният човек е наистина свободен. Но ние сме призовани към отговорна свобода, а не към разюзданост.

Децата искат да са свободни от наложените им у дома ограничения. Младите хора искат да са свободни от дисциплината на учението. Възрастните искат да са свободни от брачната клетва за вярност. Други пък се бунтуват, че са ограничени от редовното работене. Но не са това свободите, за които сме призовани.

Звездите нямат свободата да напуснат пътищата си и да се скитат из Космоса. Един влак няма свободата да излезе от релсите си и да се вие из полята. Един самолет не е свободен да напусне определения си курс — сигурността му зависи от това, пилотът да спазва предписанията.

Джоует (Джон Хенри, 1864–1923, английски проповедник, известно време работил в Ню Йорк) казва: „Няма област, в която беззаконният да е свободен. В която и посока да тръгнем, трябва да приемем ограниченията, ако искаме да открием свободата. Музикантът трябва да се подчини на законите на хармонията, ако иска да предизвика истинско ликуване в своя прекрасен свят. Архитектът трябва да се подчини на закона за гравитацията, иначе от усилията му няма да се роди сграда, а купчина развалини. А на каква свобода се наслаждава човекът, който постоянно предизвиква законите на здравето? Във всички тези области престъпването на закона означава осакатяване, робство, но не и свобода“.

Истина е, че вярващият е свободен от закона (Римляни 7:3). Но това не означава, че е беззаконен. Той е законно свързан с Христос, притеглен с връзките на любовта и задължен да се покорява на многобройните заповеди, които откриваме в Новия Завет.

Вярващият е свободен от робството на греха (Римляни 6:7, 18, 22), но за да бъде роб на Бога и роб на правдата.

Вярващият е свободен от всички хора (1 Коринтяни 9:19), но за да бъде слуга на всички хора, за да спечели колкото може повече хора.

Вярващият обаче не е свободен да използва свободата си като покривало на злото (1 Петрово 2:16). Той не е свободен да угажда на плътските си страсти (Галатяни 5:13). Не е свободен да става препънка или примка за другите (1 Коринтяни 8:9). Не е свободен да позори името на Господ Иисус (Римляни 2:23-24). Той не е свободен да обича света (1 Йоаново 2:15-17). Не е свободен да наскърбява обитаващия в него Свети Дух (1 Коринтяни 6:19).

Човекът не намира удовлетворение и мир, като преследва собствените си представи за щастие. Намира ги само, ако вземе върху себе си игото на Христос и започне да се учи от Него. „Неговата служба е съвършена свобода.“

16 януари

И Господното слово беше втори път към Йона.

Йона 3:1

Тук имаме едно послание, което струи обещание и надежда. Когато някой се провали, за Бога това не е причина да се откаже от него.

За престъплението на Давид е разказано с безпощаден реализъм. Когато четем тази история, потъваме в земята от срам. Но Давид се е оставил Господ да го съкруши и се е научил на решително покаяние. За Бога това не е бил краят на този човек. Той му прощава и го възстановява, за да принася плодове в живота си.

Йона е отказал да последва Божия призив за мисия и в крайна сметка е стигнал до дъното в корема на рибата. В тази жива подводница той се е научил на послушание. Когато Бог го призовава втори път, той отива в Ниневия, проповядва за непосредствено предстоящия съд и преживява как целият град се обръща в дълбоко покаяние.

Йоан Марк е започнал блестящо с Павел и Варнава, но после внезапно се е отказал и си е отишъл у дома. Но Бог не го е изоставил. Марк се е върнал отново в битката, възвърнал си е доверието на Павел и е бил призван да напише Евангелието за Слугата, който никога не се проваля.

Петър се е отрекъл от Господа въпреки клетвите си за вечна вярност. Хората биха го отписали и биха казали, че птицата с пречупено крило никога повече няма да полети толкова високо. Но Бог не го е отписал и Петър е полетял по-високо от когато и да било. На Петдесетница той е отворил вратата на Божието царство за 3000 души наведнъж. Той е работил неуморно и постоянно е бил преследван. Написал е двете послания, носещи неговото име, и накрая е увенчал един славен живот в служение на Бога с мъченическа смърт.

И така, що се отнася до служението, Бог е Бог на втория шанс. Той не приключва с някого, понеже той се е провалил. Винаги, когато намери съкрушено и покаяно сърце, Той се привежда, за да привдигне отново главата на Своя паднал боец.

С това в никакъв случай не искаме да оправдаем греха или провала. Съкрушението и угризенията поради това, че сме разочаровали Господа, би трябвало да ни плашат достатъчно.

Също така, това ни най-малко не означава, че Бог дава на непокаялия се грешник втори шанс след този живот. Смъртта е напълно и ужасяващо окончателна. За човека, който умре в греховете си, важат страшните думи: „На мястото, където дървото падне, там си остава“ (Еклисиаст 11:3).

17 януари

И служете с добра воля, като на Господа, а не като на хора.

Ефесяни 6:7

Напътствията на Павел към слугите (ст. 5–8) са изключително важни за всички, които искат да бъдат служители на Иисус Христос.

Първо те показват, че всяка почтена работа, независимо колко долна ни изглежда, може да се върши за Божия слава. Робите, на които е писал Павел, може би са чистели пода, приготвяли са храната, миели са чиниите, грижили са се за домашните животни или са работили на полето. Но апостолът казва, че всички тези ежедневни задължения могат да се изпълняват „като на Христос“ (ст. 5); че робите, когато изпълняват тези задължения, са „Христови слуги“, които вършат „Божията воля“ (ст. 6); че „служат на Господа“ (ст. 7); и че накрая ще бъдат наградени от Господа за „доброто“, което са направили (ст. 8).

Ние често изпадаме в грешката да правим разлика между „светска“ и „духовна“ работа. Ежедневната ни работа през седмицата е „светска“, а проповядването, свидетелстването и библейското поучение са „духовна“ работа. Но този текст ни учи, че за християнина не би трябвало да има такива различия. С това съзнание жената на един известен проповедник закачила над мивката си надпис: „Тук се извършват богослужения три пъти дневно“.

„Един слуга с такова мислене превръща ежедневието в божествена искра. Който измете за Твоя слава стаята, я осветява, както и метлата“ (Джордж Хърбърт, 1593–1633, англикански свещеник и поет).

Тук научаваме и още една скъпоценна истина — че колкото и да е ниско общественото положение на даден човек, той заради това ни най-малко не е ощетен от най-славните благословения и награди на християнския живот. Може би той никога в живота си няма да смени работните дрехи за смокинг, но ако работата му е толкова качествена, че прославя Христос, той ще получи пълна и богата награда. „… като знаете, че всеки, каквото добро направи, това ще получи от Господа — бил той роб или свободен“ (ст. 8). Ако вярваме това, нека да се помолим заедно с Джордж Хърбърт:

Научи ме, Боже мой и Царю мой, да виждам Теб във всичко. И каквото и да правя, нека бъде изцяло за Теб.

18 януари

Моето царство не е от този свят; ако беше царството Ми от този свят, служителите Ми щяха да се борят…

Йоан 18:36

Фактът, че царството на Христос не е от този свят, е достатъчен, за да ни държи далеч от политиката на този свят. Ако аз се впускам в политическа дейност, с това показвам доверието си в способността на настоящата система да реши проблемите на света. А, честно казано, аз нямам това доверие, защото зная, че „целият свят лежи в лукавия“ (1 Йоаново 5:19).

Политиката се е показала като изумително неспособна да реши проблемите на обществото. Политическите мерки не са нищо повече от лейкопласт върху гноясваща рана — те не достигат до огнището на инфекцията. Ние знаем, че грехът е основното зло в нашето болно общество. Всички средства, които не се опитват да се справят с греха, не могат да се възприемат като сериозен лек.

И така, въпросът е в приоритетите. Дали да инвестирам времето си в политически дейности, или да посветя същото това време на разпространение на благовестието? Господ Иисус отговаря на този въпрос, като казва: „Остави мъртвите да погребват своите мъртъвци, а ти иди и разгласявай Божието царство“ (Лука 9:60). Оповестяването на Христос има най-висш приоритет, тъй като Той е отговорът на проблемите на този свят.

„Оръжията, с които воюваме, не са плътски, а са силни пред Бога за събаряне на крепости“ (2 Коринтяни 10:4). И понеже това наистина е така, ние стигаме до дръзкото заключение, че чрез молитва, пост и Божието слово можем да повлияем на националната и международна история повече, отколкото бихме могли с каквото и да било участие в избори.

Един общественик веднъж каза, че политиката е покварена в самата си същност. И като предупреждение добави: „Църквата не бива да забравя истинската си задача и да навлиза в една област на човешки усилия, където тя неминуемо ще изглежда жалка… Ако се намесва там, тя ще изгуби чистотата на своето основание да съществува“.

Планът на Бога за нашата епоха е Той да призове от езичниците народ за Своето име (ср. Деяния 15:14). Вместо да прави живота на хората колкото може по-поносим и удобен в един покварен свят, Той се грижи да ги спасява от този свят. И аз би трябвало да се стремя да Му сътруднича в това славно спасително начинание.

Когато хората попитали Господ Иисус как да вършат Божиите дела, Той отговорил, че Божието дело е да повярват в Този, когото Той е пратил (Йоан 6:28-29). Следователно нашата задача е да водим хората до вярата, а не до изборните урни.

19 януари

Ако изповядаме греховете си, Той е верен и праведен да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда.

1 Йоаново 1:9

Без уверението на този стих би било практически невъзможно да напредваме в християнския живот. Когато растем в благодатта, ние придобиваме все по-дълбоко съзнание за пълната си греховност. Трябва да имаме възможност да се очистваме веднага от греховете, тъй като иначе сме осъдени на постоянно чувство на вина и непрекъснати провали.

Йоан ни казва, че за вярващите тази възможност е изповядването на греховете. Невярващият получава съдийското опрощение на наказанието за греховете си чрез вяра в Господ Иисус. Вярващият получава бащинското опрощение на омърсяването от греховете чрез изповедта.

Грехът нарушава общението с Бога в живота на Божието дете и това общение остава нарушено, докато грехът не бъде изповядан и оставен. Когато изповядам греха си, Бог действа съгласно Своето Слово — Той е обещал да прости. Но Той е и праведен, когато ни прощава, понеже делото на Христос на кръста е създало справедливата основа, на която Бог може да направи това.

Този стих също означава, че когато изповядаме греховете си, можем да сме сигурни, че всички записи в регистъра са изтрити, че сме напълно очистени, че в общението с Бога е възстановена чудесната семейна атмосфера. Веднага щом осъзнаем в живота си грях, ние можем да влезем в Божието присъствие, да назовем греха с името му, да го осъдим и със сигурност да знаем, че той е отмахнат.

Но кога можем да сме сигурни? Когато почувстваме прошката? Това изобщо не е въпрос на чувства. Ние знаем, че ни е простено, понеже Бог казва това в Словото Си. Чувствата са в най-добрия случай недостоверни. Божието Слово е сигурно.

Но някой може да каже: „Знам, че Бог ми е простил, но аз не мога да си простя“. Това на пръв поглед звучи много благочестиво, но всъщност позори Бога. Ако Бог ми е простил, Той иска да приема с вяра тази прошка, да й се радвам и да изляза като очистен съд в света да Му служа.

20 януари

И греховете им и беззаконията им няма да помня вече.

Евреи 10:17

Способността на Бога да забравя греховете, които са покрити от кръвта на Христос, е една от най-скъпоценните и успокоителни истини в Писанието.

Това е невероятно чудо: „Колкото е далеч изтокът от запада, толкова е отдалечил от нас престъпленията ни“ (Псалм 103:12). Фантастично е, че можем заедно с Езекия да кажем: „Ти хвърли зад гърба Си всичките ми грехове“ (Исая 38:17). Нашият разум отказва, когато чуем думите на Господа: „Изличих като гъста мъгла престъпленията ти и като облак — греховете ти“ (Исая 44:22). Но още по-чудно е да прочетем: „И греховете им и беззаконията им няма да помня вече“.

Когато ние изповядаме греховете си, Той не само прощава, но и веднага забравя. Не е преувеличение да кажем, че Той погребва греховете ни непосредствено в морето на Своята забрава. Това се илюстрира от опита на един вярващ, който водел тежка борба с един упорит грях, който се бил превърнал в навик. В момент на слабост той отново се поддал на изкушението. Веднага се втурнал в Божието присъствие и отчаяно извикал: „Господи, отново го извърших!“. Тогава чул Господ да казва: „Отново извърши какво?“. Идеята на историята е, разбира се, че за частите от секундата след изповедта на греха Господ вече бил забравил всичко.

Това, че всезнаещият Бог може да забравя, е скъпоценен парадокс. От една страна Той знае всичко. Той знае броя на звездите и нарича всички по име. Той знае всички наши борби и отбелязва всяка наша сълза. Той знае всяко врабче, което пада на земята. Той знае броя на космите на главата ни. И въпреки това забравя греховете, които сме изповядали и оставили. Дейвид Сиймъндс казва: „Не знам как Божието всезнание може да забравя, но знам, че забравя“.

И още една последна мисъл. С право се казва, че когато Бог прощава и забравя, Той поставя табела с надпис: „Риболовът забранен“. Забранено е да се ровим в собствените си минали грехове или в чужди минали грехове, които Бог е забравил. В това отношение трябва да развием слаба памет и силна забравливост.

21 януари

И Господният Дух се оттегли от Саул и зъл дух от Господа го мъчеше.

1 Царе 16:18

В Библията има стихове, от които изглежда, че Бог върши нещо зло. Например, след като Авимелех е царувал три години над Израил, Бог изпраща зъл дух между Авимелех и сихемските мъже (Съдии 9:23). В дните на Ахав Михей казва на безбожния цар: „Господ е сложил лъжлив дух в устата на всички тези твои пророци“ (3 Царе 22:23). Йов приписва загубите си на Господа, като казва: „Само доброто ли да приемаме от Бога, а злото да не приемаме?“ (Йов 2:10). А и сам Господ казва в Исая 45:7: „Аз образувам светлината и създавам тъмнината; правя мир, творя и зло“.

От друга страна знаем, че Бог е свят и затова нито може да върши зло, нито може да оставя злото ненаказано. Никой грях, никоя болест, никое страдание нито смърт не идват от Господа. Той е светлина и в Него няма никаква тъмнина (1 Йоаново 5:5). Немислимо е Той да бъде причина за нещо, което противоречи на Неговото морално съвършенство.

От други места в Писанието става ясно, че Сатана е причинителят на болести, страдания, нещастие и разрушение. Загубите на Йов и ужасните му страдания са били причинени от дявола. Господ Иисус казва, че прегърбената жена е била вързана от Сатана в продължение на 18 години (Лука 13:16). Павел нарича своя трън в плътта „пратеник на Сатана“ (2 Коринтяни 12:7). Зад всички страдания на човечеството стои Сатана.

Но как можем да съвместим това със стиховете, които представят Бога като причинител на злото? Обяснението е просто: в Библията често се казва, че Бог върши неща, когато Той позволява те да се случат. Това е разликата между Неговата „директивна“ (пряко желаеща) и „пермисивна“ (непряко позволяваща) воля. Той често допуска Неговите хора да преминат през опитности, които сам Той не би приготвил за тях. Той е допуснал израилтяните да скитат 40 години из пустинята, въпреки че Неговата директивна воля е била те да стигнат до Обещаната земя по много по-кратък път — ако Го бяха послушали.

Но и когато Бог допуска злото действие на демони и хора, пак Той си запазва последната дума. Той насочва всичко така, че да послужи за Негова прослава и за благословение на онези, които трябва да преминат през тези опитности.

22 януари

Той не гледа беззаконие в Яков и не вижда престъпление в Израил.

Числа 23:21

Валаам, подкупеният пророк, изрича велика истина, когато казва, че всевиждащият Бог не вижда никакъв грях в Своя народ Израил. Това, което е важало тогава за Израил, важи по чуден начин и за вярващите днес. Когато Бог погледне вярващия, Той не може да открие нито един-единствен грях, за който би трябвало да го накаже с вечната смърт. Вярващият е „в Христос“. Това означава, че той стои пред Бога в цялата заслуга и съвършенство на Христос. Бог го приема в цялата приемливост на Своя собствен възлюбен Син. Това е едно положение на особено благоволение и любов, което не може да стане по-добро и никога няма да престане. Колкото и да изследва, Бог не би могъл да намери нито едно обвинение срещу онзи, който е в Христос.

Това може да се илюстрира с едно преживяване, което един англичанин имал със своя Ролс Ройс. Той бил на почивка във Франция и там му се счупила задната ос. Местният сервиз не могъл да смени оста и се свързал по телефона с Англия. Фирменият сервиз изпратил не само задна ос, но и двама механици, които се погрижили смяната да стане професионално. Англичанинът си продължил почивката и след това се върнал в Англия. Очаквал да получи сметката за ремонта, но минали месеци и не получавал нищо. Накрая писал на фирмения сервиз, описал подробно случая и помолил да му изпратят сметката. Малко след това получил писмо от Ролс Ройс със следното съдържание: „Ние прегледахме внимателно цялата си документация и не намерихме никаква информация, че някога на Ролс Ройс се е чупила задна ос“.

Бог може да прегледа внимателно цялата Си документация и няма да намери никаква информация за грях на вярващия, който би го осъдил на пъкъла. Вярващият е направен приемлив във Възлюбения. Той е съвършен в Христос. Облечен е в Божията правда. Той има напълно съвършено положение пред Бога. С тържествуваща сигурност той може да каже:

„Иди първо при моя прославен Спасител, отдели Го от Божията любов, докажи, че Иисус има дори едно греховно петно, и после ми кажи, че съм нечист“.

23 януари

А ти търсиш ли за себе си големи неща? Не търси.

Еремия 45:5

Едно много коварно изкушение е дори в работата за Господа да искаме да бъдем „големи“, да виждаме имената си в списанията или да ги чуваме по радиото. Но това е опасна примка. Това ограбва славата на Христос. Ограбва самите нас от мира и радостта. Освен това ни прави мишена за атаките на дявола.

Ограбва славата на Христос. Ч. X. Макинтош е казал: „Когато един човек или неговото дело станат известни, винаги съществува огромна опасност. Той може да бъде сигурен, че Сатана постига целта си, когато вниманието се насочва към някого или нещо, различно от Самия Господ Иисус. Може някое дело да е било започнато в съвършена простота, но поради недостатъчна свята бдителност и духовност от страна на работника той или плодовете на работата му събуждат всеобщ интерес и той лесно пада в примката на дявола. Голямата и неотклонно преследвана цел на Сатана е да ограби славата на Господ Иисус. А когато това става чрез привидно християнска работа, той временно е постигнал още по-голям успех“. Дени (Джеймс, 1856–1917, шотландски теолог) също изразява това добре: „Никой не може да докаже едновременно, че самият той е велик, и че Христос е славен“.

Ние ограбваме и себе си. Някой е казал: „Никога не съм познавал истински мир и истинска радост в служението за Господа, докато не престанах да искам да бъда велик“.

Стремежът да сме велики ни превръща в огромни мишени за нападенията на Сатана. Падането на една публично известна личност носи много по-голям позор на делото на Христос.

Йоан Кръстител упорито е отхвърлял всякакви мисли за собственото си величие. Неговият девиз е бил: „Той трябва да расте, а аз да се смалявам“.

Ние също би трябвало да заемаме най-последното място, докато Господ не ни повика да минем по-напред. Ето една добра молитва за всеки от нас: „Остави ме да бъда дребен и неизвестен, обичан и ценен само от Христос“.

24 януари

Не се безпокойте за нищо.

Филипяни 4:6

Има толкова много неща, за които бихме могли да се безпокоим — опасността от рак, инфаркт и безброй други болести, вредни хранителни продукти, внезапна смърт поради нещастен случай, комунистическа диктатура, атомна война, неудържима инфлация, несигурно бъдеще, мрачни перспективи за децата, които трябва да растат в такъв свят. Възможностите са неограничени.

И въпреки това Божието слово ни казва: „Не се безпокойте за нищо“. Бог иска да водим безгрижен живот, и то съвсем основателно!

Безпокойството е ненужно. Господ се грижи за нас. Той ни държи в ръката Си. Нищо не може да ни се случи извън Неговата допускаща воля. Ние не сме подвластни на слепи случайности, произвол или съдба. Нашият живот е планиран, подреден и воден от Бога.

Безпокойството е безполезно. То никога не може да реши проблем или да предотврати криза. Някой е казал: „Грижите не отнемат болката на утрешния ден, но отнемат силата на днешния ден“.

Безпокойството е вредно. Лекарите са единодушни, че причините за много болести са грижи, безпокойства и нервно напрежение. Язвата на стомаха заема едно от първите места сред болестите, предизвикани от безпокойство.

Безпокойството е грях. „То поставя под съмнение Божията мъдрост — предполага, че Бог не знае какво върши. Поставя под съмнение Божията любов — твърди, че Бог не се грижи за нас. Поставя под съмнение и Божията сила — смята, че Той не може да се справи с обстоятелствата, за които се безпокоим.“

Често ние дори се гордеем с безпокойството си. Когато един мъж упрекнал жена си за нейните непрестанни безпокойства, тя отговорила: „Ако аз не се безпокоях непрекъснато, тук вероятно нямаше да се върши абсолютно нищо“. Ние никога няма да се освободим от безпокойството, докато не го изповядаме като грях и не го осъдим категорично. Тогава с надежда можем да кажем:

Аз не мисля за утрешния ден

моят Спасител ще се погрижи за него.

И да го изпълни с грижи и скръб,

ще ми помогне да нося болката.

Аз не мисля за утрешния ден —

защо отсега да нося товара му?

Ако не мога да заема благодатта и силата му,

защо да заемам скръбта му?

25 януари

Бог е любов.

1 Йоаново 4:8

Идването на Христос е донесло и една нова дума за любов в гръцкия език — „агапе“. Дотогава е имало дума за приятелство („фѝлия“), имало е и дума за страстната любов („ерос“), но не е имало дума, която да може да изрази тази любов, която е проявил Бог, когато е дал Своя единороден Син, и която иска и Неговите хора да проявяват един към друг.

Това е любов, идваща от друг свят, любов с други измерения. Божията любов не е имала начало и няма да има край. Това е любов, която не познава ограничения, която не може да се измери. Тя е абсолютно чиста, чужда на каквото и да било опетняване от плътска похот. Тя е жертвоготовна и никаква цена не е прекалено голяма за нея. Тази любов се изразява в даване, тъй като четем: „Защото Бог толкова възлюби света, че даде…“, и също: „… както и Христос ни възлюби и предаде Себе Си за нас“. Любовта постоянно се стреми към доброто на другия. Тя се простира към неприятните — също както и към симпатичните. Простира се към враговете си — също както и към приятелите си. Тя не се предизвиква от красота или добродетел на обекта, а единствено от добротата на любящия. Тя е напълно безкористна, никога не очаква отплата и никога не използва другите за собствена изгода. Тя не води сметка за причинените неправди, а милостиво покрива безбройни наранявания и обиди. На всяка неучтивост отвръща с любезност и се моли за бъдещите си убийци. Любовта винаги мисли за другите и ги счита за по-горни от себе си.

Но любовта може и да бъде твърда. Бог наказва онези, които обича. Любовта не може да търпи греха, понеже грехът е вреден и разрушителен, а любовта иска да запази тези, които обича, от вреда и унищожение.

Най-великото откровение на Божията любов е отдаването на Неговия възлюбен Син, който умря за нас на кръста на Голгота.

Кой може да измери любовта Ти, Боже, любовта, която заради нас съкруши своя Възлюбен — Него, в когото беше цялото Ти благоволение, Христос, Сина на Твоята любов?

26 януари

Възлюбени, понеже Бог така ни възлюби, то и ние сме длъжни да любим един другиго.

1 Йоаново 4:11

Не бива да си представяме любовта като неконтролируемо и непредсказуемо чувство. Бог ни заповядва да обичаме, а това би било невъзможно, ако любовта беше необяснимо моментно чувство, което идва и си отива като обикновена простуда. Любовта включва и нашите чувства, но много повече е въпрос на воля отколкото на чувства.

Ние трябва да се пазим от представата, че любовта е възможна само в някакъв приказен свят, който няма нищо общо с еднообразното и трудно ежедневие. За всеки час лунна светлина и рози има седмици наред мръсни чинии, метли и парцали.

С други думи, любовта е изключително практична. Когато например на масата се подава купа с банани и един от тях има черни петна, любовта взима него. Любовта почиства мивката и ваната, след като ги е ползвала. Любовта слага ново топче с тоалетна хартия, след като е свършила предното, за да не изпадне в затруднение следващият. Любовта угася лампата, когато не е необходима. Тя вдига смачканата хартийка от пода, вместо да я прескочи. Допълва бензин и масло, преди да върне взетата назаем кола. Любовта изхвърля кофата за боклук, без да я помолят за това. Тя не оставя хората да чакат. Обслужва първо другите, а после себе си. Взима хленчещото бебе и го изнася навън, за да не се смущава събранието. Любовта говори високо, така че да разбират и тези, които чуват тежко. И любовта работи, за да има средства, които да разделя с другите.

Любовта има дълга дреха с поли, които стигат до праха.

Тя стига до уличната мръсотия — и понеже може, и трябва.

Тя не бива само да почива на планината, трябва да слезе и в долината, защото не намира покой, докато не съживи отново падналите.

27 януари

… като изкупувате благоприятното време.

Ефесяни 5:16

В едно време, когато хората от този свят стават все по-алергични към труда, християните трябва да оползотворяват всеки миг по най-добрия начин. Грях е да се пилее времето.

Хората от всички времена свидетелстват колко е важен старателният и последователен труд. Сам Спасителят казва: „Ние трябва да вършим делата на Този, който Ме е пратил, докато е ден; иде нощ, когато никой не може да работи“ (Йоан 9:4).

Тома Кемпийски пише: „Никога не бъди безделен или ленив; бъди винаги зает или с четене, или с писане, или с молитва, или с размишление, или с някоя друга полезна работа за общото добро“.

Когато бил запитан за причината за своя успех като тълкувател на Божието слово, Дж. Кемпбъл Морган отговорил: „Труд, тежък труд и отново труд“.

Никога не бива да забравяме, че Господ Иисус е работил като дърводелец, когато е дошъл в света. По-голямата част от живота Му е преминала в работилницата в Назарет.

Павел е бил майстор на шатри. Той е разглеждал професията си като важен елемент от своето служение.

Погрешно е да се разглежда трудът като резултат от навлизането на греха в света. Още преди грехопадението Адам е бил поставен в Едемската градина, за да я обработва и да я пази (Битие 2:15). Проклятието включва мъката и потта, които вече са свързани с труда (Битие 3:19). Дори и в небето ще има труд, тъй като „Неговите слуги ще Му служат“ (Откровение 22:3).

Трудът е благословение. Чрез него ние задоволяваме своята потребност от творчество. Духът и тялото функционират най-добре, когато ние работим усърдно и съвестно. Когато сме заети с полезна дейност, ние сме и много по-добре защитени от греха, тъй като „Сатана винаги ще измисли някое злодеяние за безделните ръце“ (Исаак Уотс, 1674–1748, английски автор на песни и възпитател). Томас Уотсън казва: „Безделието изкушава дявола да ни изкушава“. Честният, усърден и съвестен труд е жизненоважна съставна част на нашето християнско свидетелство. А и плодовете на нашия труд може би ще ни надживеят. Някой е казал: „Всеки човек дължи на себе си да си осигури полезно занимание, дори и когато тялото му лежи в гроба“. А Уилиям Джеймс (1842–1910, американски психолог и философ) казва: „Най-голямата полза от един живот е, когато бъде употребен за нещо, което трае по-дълго от него самия“.

28 януари

Който вярва в Него, няма да бърза страхливо.

Исая 28:16

В едно време на свръхзвукови пътувания и високоскоростни комуникации, в една култура, в която бързането е норма, като гръм от ясно небе ни идва прозрението, че в Библията Бог рядко одобрява бързането. Казвам „рядко“, понеже имаме примера, в който бащата изтичва към завръщащия се блуден син, за да покаже, че Бог бърза да прости на грешника. Но като цяло Бог не бърза.

Когато Давид е казал: „Царската работа беше спешна“ (1 Царе 21:8), той е заблуждавал и ние не бива да използваме неговите думи като оправдание за нервното си тичане насам-натам.

Чистата истина е, както ясно четем в горния текст, че страхливото бързане е излишно, ако наистина се доверяваме на Господа. По-добре ще отговорим на спешността на задачата си, ако спокойно ходим в Духа, отколкото ако се впускаме бясно в плътски дейности.

Например един млад мъж много бърза да се ожени. Ако не действа бързо, мисли си той, някой друг ще вземе момичето. Но истината е, че ако Бог наистина е определил момичето за него, никой друг не може да я получи. А ако тя не е избрана от Бога за него, тогава по горчив начин ще трябва да научи истината на поговорката: „Жени се бързо, ще имаш много време да се разкайваш“.

Друг бърза да напусне професията си, за да работи изцяло за Господа. Аргументът му е, че светът загива и той не може да чака. Господ Исус не се е аргументирал така по време на годините в Назарет. Той е чакал, докато Бог Го е призовал за публично служение.

Твърде често ние прибързваме и в личната евангелизация. Толкова сме се вторачили в целта да имаме повярвали, че често откъсваме плода, преди да е узрял. Не позволяваме на Светия Дух да изобличи човека истински за грях. Като резултат от тези методи оставяме след себе си поле, осеяно с човешки развалини. „Търпението има съвършено дело“ — казва апостол Яков (1:4).

Истинската ефективност на нашия живот не се състои в паническото провеждане на наши собствени мисии, а във водената от Светия Дух дейност, потвърдена чрез търпеливо чакане на Господа.

29 януари

Да, Отче, защото така Ти се видя угодно.

Матей 11:26

Почти всеки човек има в живота си неща, които сам никога не би си избрал, от които с радост би се отървал, но които просто не могат да се променят. Може да става дума за физически недъг или недостатък, за някоя хронична болест, която просто не ни оставя на мира. Но и нервните разстройства и душевните болести се явяват като крайно неприятни посетители.

Много хора живеят един живот на горчиво отчаяние и мечтаят какво ли би било, ако… Ако само бяха по-високи. Ако само изглеждаха по-добре. Ако само се бяха родили в друго семейство, от друга раса или дори с друг пол. Ако имаха физическите данни, за да станат спортисти. Ако имаха съвършено здраве.

Урокът, който тези хора трябва да научат, е, че истинският мир се състои в това, човек да приеме нещата, които не могат да се променят. Това, което сме, сме чрез Божията благодат. Бог е планирал живота ни с безкрайна любов и безкрайна мъдрост. Ако ние можехме да преценим всичко така добре като Него, и ние щяхме да устроим нещата така. Затова трябва да можем да кажем: „Да, Отче, защото така Ти се видя угодно“.

Но всичко това отива и още една крачка по-нататък. Ние не просто трябва да приемаме нещата с кротко примирение. Като знаем, че те са допуснати от един Бог на любовта, ние можем да ги превърнем в повод за радост и хваление. Павел се е молил три пъти да се отмахне трънът в плътта му. Когато Господ му обещава достатъчно благодат, за да може да понася тръна, апостолът възкликва: „С голяма радост ще се похваля по-скоро с немощите си, за да почива на мен Христовата сила“ (2 Коринтяни 12:9).

Признак на духовна зрялост е да можем да се радваме в привидно неблагоприятни житейски обстоятелства и да можем да ги превърнем в средство за прослава на Бога. Фани Кросби (1823–1915, американска авторка на песни) е научила този урок много рано в живота си. Ослепяла на възраст от шест седмици, когато навършва осем години, тя пише:

О, колко щастливо дете съм аз,

въпреки че не виждам!

Решена съм да бъда доволна в този свят.

На колко благословения се наслаждавам,

които други хора нямат!

Затова, да плача или да въздишам, понеже съм сляпа —

не мога, не искам и няма!

30 януари

Даром сте приели, даром давайте.

Матей 10:8

Фриц Крайслер, един от най-великите световни цигулари е казал: „Аз съм роден с музиката в организма си. Инстинктивно знаех партитури, преди изобщо да науча «аб»-то. Това беше дар на провидението. Аз не съм го изработил. Затова всъщност и не заслужавам дори благодарност за музиката… Музиката е прекалено свята, за да бъде продавана. А безумните хонорари, които в днешно време изискват музикалните знаменитости, наистина са престъпление против обществото“.

Това са думи, които всеки, който работи в делото на Господа, трябва да вземе присърце. Служението на Христос е даване, а не взимане. Въпросът не е какво ще спечеля аз, а как мога да предам посланието на колкото може повече хора и колкото може по-добре. В делото на Господа е много по-добре, ако нещата ни струват нещо, отколкото ако от тях печелим нещо.

Вярно е, че „работникът заслужава своята заплата“ (Лука 10:7), и че „Господ е наредил така, че проповедниците на благовестието да живеят от благовестието“ (1 Коринтяни 9:14). Но това далеч не оправдава човек да иска определена цена за дарбите си. Не оправдава астрономическите такси за авторски права, които се искат за ползване на песни. Не оправдава безсъвестно високите хонорари за изяви на проповедници или певци.

Симон Магьосникът е искал да откупи властта да дава Светия Дух на други (Деяния 8:19). Несъмнено в това той е виждал нов източник на доходи. Чрез това действие той е оставил името си в нашия език като нова дума („симония“), която означава купуване и продаване на религиозни привилегии. Няма да е преувеличено, ако кажем, че днешният религиозен свят е изцяло пропит от симония.

Ако доларът или еврото можеха някак да изчезнат от така наречената християнска работа, голяма част от нея щеше незабавно да спре. Щяха обаче пак да останат верните служители на Господа, които щяха да продължават да се трудят, докато се изразходва и последният им грам сила.

Ние сме получили даром, трябва и даром да даваме. Колкото повече даваме, толкова повече се разширява благословението, толкова по-голяма е и наградата — добра мярка, натъпкана, стърсена, препълнена.

31 януари

Не съдете, за да не бъдете съдени.

Матей 7:1

Хора, които иначе не знаят почти нищо за Библията, често знаят този стих и го използват по най-странни начини. Дори когато някой бива критикуван заради явно, чудовищно зло, те „благочестиво“ избълбукват: „Не съдете, за да не бъдете съдени“. С други думи, те използват този стих, за да отхвърлят всяко осъждане на злото.

Факт е, че има области, в които ние не бива да съдим. Но също така има други области, където задължително трябва да преценяваме.

Ето няколко неща, които ни е забранено да съдим. Не бива да съдим мотивите на хората. Тъй като не сме всезнаещи, не можем да знаем защо те правят това, което правят. Не бива да съдим служението на друг вярващ — той стои или пада пред собствения си Господар. Не бива да осъждаме хора, които заради съвестта си имат предразсъдъци за неща, които са морално неутрални. Не е правилно да накърняваме тяхната съвест. Не бива да съдим по външността или социалното положение — съществено е какво е в сърцето. И, разбира се, трябва да избягваме острата, критична нагласа към околните, постоянното желание да ги порицаваме. Критикарският дух е много лоша реклама за християнската вяра.

Има обаче други области, в които ние трябва да преценяваме и да съдим. Ние трябва да преценяваме всяко учение — дали съответства на Писанието. За да избягваме впрягане в неравен ярем, трябва да преценяваме дали другите хора са истински вярващи, или не. Християните трябва да отсъждат всички спорни въпроси помежду си, вместо да ходят на съд. Местното събрание трябва да съди в случаи на крайни грехове и да изключи от общението си грешника, който отказва да се покае. Членовете на събранието трябва да преценяват кои мъже имат качествата, които се изискват за старейшини и дякони.

Бог не иска от нас да изхвърлим през борда способността си за преценка или да се откажем от всякакви морални или духовни стандарти. Той иска от нас да се въздържаме от съдене там, където е забранено, и да съдим справедливо там, където е заповядано.