Настойчивият глас на Светия Дух в Библията често напомня на нас, смъртните човеци, че животът ни е кратък. С многобройни илюстрации и сравнения Духът на Господа ни внушава, че дните ни са ограничени и бързо преминаваме.

Например, Той сравнява живота със совалка на тъкач (Йов 7:6), онзи инструмент, който така бързо прелита между опънатите на стана нишки, че трудно може да се проследи с око.

Йов казва, че животът е като дъх (Йов 7:7), който трае само за миг и вече не се връща. Псалмистът създава същото впечатление, говорейки за „лъх, който преминава и не се връща“ (Псалм 78:39).

Валдад (напълно ненужно) напомня на Йов, че земните ни дни са като сянка. Същия образ виждаме и в Псалм 102:11: „Дните ми са като удължена сянка“. Сянката е много краткотрайна, тя не стои дълго на едно и също място.

Йов сравнява живота си с отвеян лист (Йов 13:25), крехък, слаб и вехнещ, и със суха плява, носена от вятъра. Исая призовава състраданието на Господа с думите: „Всички вехнем като лист“ (Исая 64:6).

Давид пише: „Ето, направил си дните ми като педя“ (Псалм 39:5). Ако животът се разглежда като пътуване, според думите на Давид то би било само на разстояние от няколко сантиметра.

Мойсей, Божият човек, описва живота като сън (Псалм 90:5), през който времето минава, без изобщо да го усетим.

В същия псалм Мойсей сравнява хората и техния живот с тревата: „Сутрин са като трева, която никне. Сутрин цъфти и пониква, вечер се окосява и изсъхва“ (Псалм 90:5-6). Векове по-късно Давид използва същия образ, за да опише нашата преходност: „Дните на човека са като трева, като полско цвете — така цъфти. Защото вятърът преминава над него, и го няма, и мястото му не го познава вече“ (Псалм 103:15-16). Спърджън се е изразил така: „Тревата се сее, расте, цъфти, окосява се и я няма“. Това е нашият живот, изразен в най-кратка форма!

Тук и Яков добавя своето свидетелство. Той казва, че човешкият живот изчезва като пара. Той се явява за миг и вече го няма.

Това натрупване на образи и сравнения трябва да предизвика у нас две неща. Първо, трябва да накара невярващите да се замислят колко е кратко нашето време на земята и колко е важно да сме готови за срещата с Бога. Второ, трябва да накара вярващите да броят дните си така, че да придобият мъдро сърце (Псалм 90:12). Това води до живот, изпълнен със страхопочитание и отдаденост на Иисус Христос, към живот, живян за вечността.

2 октомври

Да не се намира между теб никой, който прекарва сина си или дъщеря си през огън, или врач, или астролог, или заклинател, или гадател, или който прави магии, или медиум, или спиритист, или който вика мъртвите.

Второзаконие 18:10-11

Бог предупреждава Своя народ да не се свързва по никакъв начин със света на окултното, скритото и свръхсетивното. Всички дейности, изброени в горните стихове, имат нещо общо с демонизъм и трябва да се избягват. Това предупреждение важи за вярващите днес точно както е важало по времето на Стария Завет.

Гадателството съществува и днес, и дори процъфтява. Тук се включват всички форми на ясновидство, гледането на ръка, на кафе, на карти и всякакви други опити за предсказване на бъдещето.

Към тази категория спада и астрологията, която изследва положението на звездите и планетите и твърди, че те оказват определено влияние върху човешкия живот. Навсякъде от масмедиите ни заливат хороскопи.

Врачовете съчетават гадателство с магически практики, които въздействат по духовен начин върху материалната действителност. За тази цел се използват заклинания. Има заклинатели, които действително могат да предизвикат болест, злополука или дори смърт на човек, когото са проклели. (При вярващи хора тези заклинания нямат ефект.)

Спиритистите и медиумите са способни да установят контакт с духовния свят на демоните, да се допитват до тях за бъдещето или да повлияват върху определени събития. Често тези духове се явяват в образа на мъртви роднини на човека, който се допитва до медиума. Такива връзки са зли и крайно опасни.

Християните трябва да избягват всякакви подобни неща, както и съвременните проявления на спиритизма като йога, трансцендентална медитация, Харе Кришна, окултни сбирки с викане на духове, черна и бяла магия, хипноза, радиестезия, екстрасенси и пр. Разширяващите съзнанието практики и химически вещества са особено опасни. Но дори и онези средства, които на пръв поглед изглеждат по-безобидни, като напр. карти, таро карти, пирамиди, махало, талисмани, амулети и др. подобни, водят до незабележимо обвързване с духовния свят на злото и пристрастяване.

3 октомври

Деца, покорявайте се на родителите си в Господа, защото това е правилно. „Почитай баща си и майка си“ — което е първата заповед с обещание, — „за да ти бъде добре и да живееш много години на земята“.

Ефесяни 6:1-3

Една от най-трудните области, в които трябва да практикуваме смирение, изглежда е отношението между родители и деца.

Поради някакво странно изкривяване на човешката природа ние изглежда обичаме най-малко тъкмо онези, които са ни най-близки. Много вярващи момичета са разкъсвани отвътре заради враждебността, която изпитват към майките си. А и също толкова момчета не се държат особено прилично с бащите си.

Никой не отрича съществуването на пропаст между поколенията. Но в действителност пропастта е гигантска бездна. Младите се оплакват, че родителите им не ги разбират, че ги потискат, че не вървят в крак с времето и са закостенели.

Но въпреки всичко много младежи чувстват вина и срам за това, че изглежда не могат да надраснат тези модели на поведение и да се държат със семействата си като християни. Ясно им е, че ако с връстниците си или дори с други възрастни могат да общуват мило и приятелски, а у дома са студени и нетърпеливи, това е сериозно поражение в духовния им живот. Изпитват омраза към себе си, понеже често са желали смъртта на родителите си, но е твърде горчиво да си го признаят. Когато Бог дава десетте основни закона на Израил, не е случайно, че един от тях засяга точно тази трудна и деликатна област от междучовешките отношения. „Почитай баща си и майка си, за да се продължат дните ти на земята, която Господ, твоят Бог, ти дава“ (Изход 20:12). Павел повтаря тази заповед в Новия Завет.

Да почитаме родителите си и да им се покоряваме, не означава само да правим това, което те казват, но и да ги уважаваме, да се държим мило с тях и, когато е нужно, да се грижим за тях. Павел привежда четири причини за това: това поведение е правилно, служи за доброто на младите хора, библейско е и води до изпълнен живот.

Но много момчета и момичета са почти напълно убедени, че това може би важи в други случаи, но точно при тях не е възможно. Техните родители са твърде властни и ограничени.

Но това, което липсва тук, е смирение. То би означавало да отидеш при баща си или майка си, или и двамата, и да кажеш: „Вижте, аз съжалявам, че винаги съм се карал(а) с вас. Никога досега не съм ви благодарил(а) за всичко, което сте направили за мен, но сега искам да го направя. Моля ви, простете ми, че винаги съм издигал(а) стени на съпротива срещу вас. С Божията помощ искам да променя нещата за в бъдеще“.

Нищо друго не може да допринесе толкова за промяната на враждебното отношение на друг човек като една такава молба за прошка. И когато следващия път се почувстваш изкушен да се държиш грубо с родителите си, скоро ще си спомниш пламтящия срам и съкрушение — а това е ефикасна спирачка.

4 октомври

Отвърни очите ми, за да не гледат суета.

Псалм 119:37

Този стих е особено актуален, ако го приложим към телевизията. Повечето телевизионни програми са суетни, глупави и нищожни. Те рисуват един свят, който изобщо не съществува, и един живот, който е много далеч от нашата действителност.

Телевизията ни краде ценно време. Зрителите пилеят часове пред апарата — безвъзвратно изгубени часове. Като цяло може да се каже, че при християните телевизията води до занемаряване на четенето на Библията. Божият глас просто се изключва и духовната температура на зрителя спада неусетно.

Вредното въздействие на телевизията върху децата е добре известно. Моралните им устои се подкопават, понеже насилието и сексът се боготворят, а порнографията се показва безсрамно от екрана. Интелектуалните способности на децата също се увреждат, те нямат нито време, нито желание да четат и да пишат. Ценностната им система се определя от това, което виждат на екрана, и цялостното им мислене се формира от антихристиянска пропаганда.

Вицовете, които ни заливат от телевизора, са нечисти, сценариите са пълни с двусмислени намеци.

Телевизионната реклама е не само глупава, тя е морално разрушителна. Изглежда, че нито един продукт не може да се продаде, ако цял рояк съмнителни дами не покаже съществени части от анатомията си и не положи сериозни физически усилия, за да възбуди желанието на купувачите.

В много семейства телевизията води до срив на комуникацията. И родители, и деца са така запленени от предаванията, че ако въобще се водят разговори, те са празни и безсъдържателни.

В областта на музиката текстовете често са твърде съмнителни. Те възхваляват похотта, разглеждат прелюбодейството и хомосексуализма като равноправни начини на живот и издигат в герои мъжете-насилници и властните, доминиращи жени.

Ако тук се възрази, че има и добри, съдържателни информационни предавания, моят отговор е, че това е само захарната обвивка, под която пак се крие отровно хапче. Неоспорим факт е, че цялостното влияние на телевизията е разрушително за духовния живот.

Сещам се за историята на един християнин, който си купил телевизор и поръчал да му го докарат вкъщи. Когато товарната кола пристигнала пред дома му, той видял рекламния надпис на нея: „Телевизията внася целия свят във вашия дом“. Това му било достатъчно. Той върнал телевизора.

Никой, който е залепнал пред екрана, не може през това време да върши велики дела за Бога. Телевизията е една от основните причини за духовния упадък в наши дни.

5 октомври

Всяко място, на което стъпи стъпалото на крака ви, Аз ви го давам, така, както говорих на Мойсей.

Иисус Навиев 1:3

Бог бил обещал на Израил да им даде ханаанската земя. Тя била тяхна по Божието обещание. Но те трябвало тепърва да превземат собствената си земя. Трябвало да я завладеят. Правилото, по което щели да я получат, гласяло: „Всяко място, на което стъпи стъпалото на крака ви, Аз ви го давам“.

Бог ни е дал много великолепни и скъпоценни обещания. Библията е пълна с тях. Но ние трябва и действително да ги приемем за себе си с вяра. Едва тогава те са наистина наши.

Нека например вземем обещанията за спасението. Бог многократно обещава, че ще даде вечен живот на онези, които се покайват за греховете си и приемат Иисус Христос като Господ и Спасител. Но това обещание няма никаква стойност за нас, докато не го приемем за себе си, докато не се доверим от сърце на Спасителя на грешниците.

Нека отидем още една крачка по-нататък! Човек може искрено да вярва в Господ Иисус Христос, но пак да не може да се радва на увереността в своето спасение. Например, казва, че би било нахално да твърди, че е спасен. И продължава да живее в съмнения и мрак. Божието слово ни казва, че онези, които вярват в Името на Божия Син, имат вечен живот (ср. 1 Йоаново 5:13), но ние трябва да приемем това с вяра лично за себе си. Едва тогава можем да му се наслаждаваме.

Бог обича да Му имаме доверие. Той се радва, когато възприемаме думата Му сериозно. За Него е слава, когато приемаме буквално и най-невероятните обещания и разчитаме, че Той ще ги изпълни.

Веднъж, когато Наполеон преглеждал войските си, конят му започнал да буйства и императорът без малко щял да бъде хвърлен на земята. Един прост войник, който бил наблизо, се втурнал, хванал юздите и успокоил коня.

Наполеон бил съвсем наясно, че този, който му е помогнал, няма никакви военни чинове, но въпреки това му казал: „Благодаря, капитане!“.

Войникът веднага се хванал за думите му и отвърнал: „От кой полк, Ваше величество?“.

По-късно, когато човекът разказвал случката на приятелите си, те му се присмивали, защото твърдо вярвал, че е произведен в капитан. Но това било истина! Императорът бил казал така и войникът веднага бил приел с вяра повишението.

Ситуацията на вярващия християнин е много подобна. От него зависи дали ще бъде произведен в капитан, или ще си остане прост войник. Той може да се наслаждава на богатствата, които му принадлежат в Иисус Христос, или да продължава да живее в духовна бедност. Съкровищата и благословенията на „Ханаан“ са на наше разположение и християните сами са си виновни, ако често се задоволяват с такива нищожни дялове от несметните Божии богатства.

6 октомври

Той целият е желателен. Този е любимият ми и този е приятелят ми, о, ерусалимски дъщери.

Песен на песните 5:16

Всеотдайната, вярна, непоклатима любов на Суламит към нейния любим е образ на любовта, която ние трябва да отдаваме на небесния Възлюбен на нашите души. Нека разгледаме някои от качествата на тази любов.

Първо, тя обича всичко в него. Тя възпява красотата на лицето му, на главата и косата, на очите, бузите, устните, ръцете, тялото, краката, осанката му и устата му (Песен на песните 5:10-16). За нас, разбира се, не са важни външните черти на Господ Иисус, но ние също така подробно и въодушевено трябва да възхваляваме Неговите превъзходни качества.

Тя мисли за него ден и нощ. Работи ли на лозето, или си ляга да спи, дори и когато сънува, той е единственият, който окрилява въображението й и занимава мислите й. И за нас е добре любовта ни към Господ Иисус да е толкова голяма, че Той да изпълва сърцата ни от сутрин до вечер.

Тя има очи само за него. Други могат да се опитват да я ухажват и да я спечелят за себе си с пламенни думи и ласкателства, но тя изобщо не приема тези хвалебствия за себе си, а ги отнася към любимия си. Затова ние, когато светът се опитва да ни примами, трябва да казваме: „Аз преминах през света, светът е хубав и голям, но копнежът ми ме привлича далеч от тази земя… Има мир за всички, близки и далечни, в раните на Божия Агнец на Голготския кръст“.

Тя с готовност говори за него. Устата й говори това, което изпълва сърцето й. Устните й са перо на бързописец (Псалм 45:1). И ние би трябвало да говорим за Господ Иисус с по-голяма готовност и радост, отколкото за каквото и да било друго. За съжаление при нас това невинаги е така.

Тя остро усеща собствената си недостатъчност. Извинява се за неподдържания си външен вид, за простотата си, за това, че не е откликнала веднага на любимия си. Когато ние мислим за собствената си греховност, за склонността си да бягаме далеч от Господа, за непослушанието си, имаме доста много причини да се чудим, че Христос изобщо се интересува от нас.

Най-голямата й радост е да бъде заедно с него. Тя пламенно копнее за мига, в който той ще дойде да я вземе като своя невеста. С колко по-голям копнеж трябва ние да се радваме и да очакваме завръщането на небесния Младоженец, за да бъдем заедно с Него през цялата вечност!

А дотогава сърцето й е като безпомощен пленник и тя изповядва, че е болна от любов. Копнежът е почти непоносим. Ние трябва да се стремим и нашето сърце да бъде пленено от Иисус и да е преизпълнено, да прелива от любов към Него!

7 октомври

Братя, аз не считам, че съм уловил.

Филипяни 3:13

Апостол Павел не е смятал, че вече е достигнал целта. И ние също не бива да смятаме това за себе си. Всички ние имаме нужда да работим върху себе си. Лиу Шао-чи е казал: „Хората трябва винаги да се разглеждат като същества, които имат нужда да се променят, и които могат да бъдат и други. Те не бива да се смятат за неизменни, съвършени, свети и достатъчни… иначе не могат да напреднат и на йота“.

Трудното е, че обикновено ние енергично се съпротивляваме срещу всякакви промени в себе си. Вместо това постоянно се опитваме да променяме другите. Техните лични особености ни ядосват и ние искаме те най-после да се променят. Но при това забравяме, че и самите ние имаме неприятни особености, понякога дори се гордеем с тях. Искаме да извадим треската от окото на другите и същевременно се възхищаваме на гредата в собственото си око. Грешките и слабостите на другите ни се виждат отвратителни, а нашите собствени — направо чаровни.

Същинският проблем се крие в нашата воля. Ние можем да се променим, ако го искаме. Ако смело приемем факта, че имаме някои неприятни черти на характера, вече сме сложили началото на пътя, по който ще станем по-добри хора.

Но как изобщо разбираме какви промени са ни необходими? Един начин е да се взираме в огледалото на Божието слово. Когато го четем и размишляваме върху него, виждаме какви би трябвало да бъдем и колко сме далеч все още от този мащаб. Ако Библията осъжда даден начин на поведение, който имаме, трябва смело да се изправим пред този факт и да вземем решение да предприемем нещо.

Друг начин, по който разбираме в какво отношение не се държим така, както би искал Христос, е да слушаме внимателно какво ни казват роднините и приятелите ни. Понякога те ни правят деликатни намеци, понякога ни го казват направо като удар с парен чук по главата. Независимо дали изразяват наблюденията си завоалирано или напълно ясно, във всеки случай трябва да внимаваме в съдържанието и с благодарност да го взимаме присърце.

Наистина е добра практика да се отправя любяща, положителна критика към приятелите. Един истински приятел ще приеме критика, и обратно, ще ни помогне с корекция.

Тъжно е, като се замисли човек, че има хора, които цял живот са тормоз за другите в църквата, у дома и в обществото като цяло, само защото никой не се е постарал да им каже това с любов, или защото те никога не са били готови да се променят.

Ако си отделим време и не се страхуваме от усилието да установим областите, в които притесняваме другите, и след това предприемем положителни стъпки, за да избягваме такова поведение, със сигурност ще станем хора, с които се живее по-добре.

8 октомври

Не говорете зло един за друг, братя.

Яков 4:11

Тук очевидно става дума за одумване, клюки и сплетни зад гърба на хората. От само себе си се разбира, че това е осъдено като неправилно.

Клюкарстването е споделяне на информация за друг човек, която го поставя в лоша светлина. С други думи, такова одумване е подло и не е приятелско. В повечето случаи се правят опити то да е тайно — този, който разпространява клюката, не иска да бъде споменаван впоследствие.

Има една характерна история за две жени от Бруклин. Едната казала: „Тили ми каза, че ти си й разказала това, което ти казах за нея. А аз ти казах да не и казваш!“. Другата отвърнала: „О, Тили е толкова подла! Изрично й казах да не ти казва, че аз съм й разказала това“. А първата казала: „Е, и аз казах на Тили, че няма да ти кажа, че тя ми е казала това. Сега само не й казвай, че съм ти го казала“.

На този свят има много малко хора, които наистина никога не казват нищо лошо за другите. Аз познавам такива хора и им се възхищавам повече, отколкото мога да опиша това. Единият ми разказа, че ако не можел да каже нищо добро за някого, просто не казвал нищо. Друг сподели, че винаги се опитвал да види в другите християни нещо, което да му напомни за Господ Иисус. Един друг веднъж започна да казва нещо отрицателно за един трети човек, но после се спря насред изречението и каза: „Не, това не би било особено изграждащо“.

Павел бил чул, че сред коринтяните имало разправии. Той им писал по този повод и в писмото казвал, че е чул това от семейството на Хлоя (1 Коринтяни 1:11). Тези хора със сигурност не са клюкарствали. Те само са предали информацията, за да могат да се разрешат проблемите.

Апостолът пише и тежки думи за Именей, Александър и Филет (1 Тимотей 1:20; 2 Тимотей 2:17), защото те са навреждали на делото на Христос. Той предупреждава Тимотей да се пази от Фигел, Ермоген и Димас (2 Тимотей 1:15; 4:10). Това са били мъже, които очевидно са се върнали назад, след като са сложили ръка на плуга. Но това не са били клюки. Това е било важно знание за вярващите, които са участвали заедно в борбата срещу злото.

Винаги, когато някой отидел при един известен проповедник, за да му разкаже някой новоизпечен слух, той изваждал едно черно тефтерче и казвал на онзи, който горял от нетърпение да предаде клюката, че най-съвестно ще запише всичко, ще му даде да го подпише и после ще предаде листа на човека, за когото ставало дума. Казват, че проповедникът бил отварял тефтерчето поне сто пъти, но нито един-единствен път не бил записал нищо в него.

9 октомври

… и да спазваш заповедите на Господа и наредбите Му, които днес ти заповядвам за твое добро.

Второзаконие 10:13

Особено внимание заслужават последните три думи на днешния библейски стих: „за твое добро“. Всички заповеди на Господа са замислени за наше добро. Много хора не разбират това. Те си представят Бога като строг съдия, който ни налага правила и наредби, които да ни развалят и последната радост от живота. Но това изобщо не е така! Бог се интересува на нас да ни е добре и да се радваме на живота си. Той е дал всички Свои заповеди с тази цел.

Нека вземем за пример някои от Десетте заповеди. Защо Бог казва да нямаме други богове? Защото знае, че хората винаги стават като този, на когото се покланят. Фалшивите богове водят до поквара.

Защо Той казва да не си правим кумири? Идолопоклонството е тясно свързано с демонизма. „Онова, което жертват езичниците, го жертват на демоните, а не на Бога“ (1 Коринтяни 10:20). А намерението на демоните винаги е унищожението на човека.

Защо Бог определя един ден в седмицата за почивен? Защото Той е създал човека и знае, че той се нуждае от почивка от труда. Държави, които са се опитвали да въведат седемдневна работна седмица, са установявали, че производителността на труда рязко спада, и е трябвало да се откажат от този експеримент.

Защо Бог заповядва на децата да се покоряват на родителите си? Защото това ще запази децата от арогантен и бунтовен живот и от преждевременна смърт.

Защо Бог забранява прелюбодейството? Защото знае, че то разрушава семейството и щастието на всички засегнати.

Защо Бог забранява убийството? Защото, освен отнетия живот на жертвата, то води и до вина и угризения на съвестта за убиеца, до затвор и понякога дори до смъртно наказание.

Защо Бог осъжда пожелаването на нещо чуждо? Защото грехът започва още в мислите ни. Ако му се поддадем там, в крайна сметка ще извършим и действието. Само ако държим под контрол извора, ще можем да овладеем и реката, която изтича от него.

Така е и с другите грехове — с използването на Божието Име напразно, краденето, лъжесвидетелстването и пр. Ние не можем да се отървем без последствия. Греховете оставят своите следи в духа, душата и тялото ни. Всеки наш грях предизвиква у нас болезнени емоционални реакции, ограбва мира, радостта и задоволството ни. Ние винаги жънем това, което сме посели. Рано или късно всичко се връща.

Преди много години някой беше написал една книга със заглавие: „Добрите Божии закони“. Те наистина са добри, защото са дадени за наше добро.

10 октомври

Нека всякакво огорчение, ярост, гняв, вик и хула заедно с всяка злоба да се махнат от вас.

Ефесяни 4:31

Животът е изпълнен с провокиращи ситуации, които могат наистина да докарат човека дотам, че да изгуби търпение. Може би ще се разпознаем в някои от следните случки. Келнерът разлива горещото кафе върху рамото ни или ни оставя безкрайно дълго да чакаме поръчаното ядене. Прибираме се вкъщи с нова покупка и веднага установяваме, че прекрасната вещ има дефект. При опита да си получим парите обратно търговецът грубо ни отказва. Дават ни погрешна информация и заради това изпускаме самолета. От една седмица сме горди притежатели на нова кола, а някакъв невнимателен шофьор вече успява да я блъсне. Магазинът обещава да ни докара закупения уред в уречен ден. Чакаме вкъщи целия ден, но никакъв уред не пристига! Повторните обещания на магазина пак не се спазват. Касиерката в супермаркета ни връща по-малко ресто и освен това се държи нахално, когато и обръщаме внимание на това. Съседката ни тормози вече няколко пъти заради неприятни караници между нейното дете и нашето, а ние добре знаем, че съседското дете е виновно. Друг съсед ни побърква със силна музика и буйни партита. Един колега постоянно ни дразни, вероятно защото знае, че сме християни. При месечното изчисление на заплатите компютърът прави грешка; многократно протестираме в счетоводството, но грешката се повтаря месец след месец. На любимия ни мач съдията свири и наказва някой играч явно несправедливо. Или в собствения ни дом избухва разправия, понеже много хора искат по едно и също време да гледат различни предавания по телевизията.

Няма възможност да избегнем поне някои от тези неприятни ситуации. Но решаващото за вярващия е как той реагира в тях. Естествената човешка реакция е да избухнем и да наругаем онзи, който ни е обидил. Но когато един християнин изгуби търпение, с това той изгубва и християнското си свидетелство. Ето го, пребледнял от гняв, очите му са като нажежена стомана, устните му потреперват. В това състояние той не може да каже нито дума за своя Господ Иисус. Държи се точно като човек от този свят. Тогава той вече не е свидетелство за Божието слово.

Трагичното при това е, че човекът, който го е засегнал, вероятно остро се нуждае от благовестието. Може би той тъкмо затова се държи така грубо, защото в момента преживява криза в личния си живот. Ако сега срещнеше любов и разбиране, може би можеше да бъде спечелен за Спасителя.

Изблиците на гняв са допринесли много за унищожаването на свидетелството на вярващите и често са опозорявали Господа. Един яростен християнин винаги е лоша реклама за вярата.

11 октомври

Ако тичаш с пешаците и те те изморят, то как ще се надпреварваш с конете? И ако се чувстваш сигурен само в мирна земя, какво ще правиш в прииждането на Йордан?

Еремия 12:5

Това е един добър стих, над който да размислим, когато се поддаваме на изкушението да се откажем твърде лесно. Ако не можем да се справим с малките трудности, как можем да очакваме да устоим в по-големите? Ако се сриваме под леките удари на живота, как ще понесем тежките — с парния чук?

Има християни, които се разяждат от яд, че някой ги е обидил. Други се затварят в себе си, защото някой ги е критикувал. Трети се оттеглят, дълбоко засегнати, че някоя от любимите им идеи не е била гласувана.

Хора, които временно понасят незначително физическо страдание, често се оплакват, като че ли свършва светът. Човек се пита какво ли биха направили, ако се разболееха от наистина тежка болест. Ако някой не може да се справи с ежедневни проблеми, най-вероятно няма да издържи на големи трудности.

Всички ние се нуждаем от известна жилавост. Не че трябва да станем корави и безчувствени. Но трябва да можем да понасяме удари. Нуждаем се от еластичност, за да можем отново да се изправим и да продължим.

Може би още днес внезапно ще се изправим пред криза. В момента тя изглежда гигантска и непреодолима. Много ни се иска да захвърлим всичко. Но въпреки това след една година цялата работа вече няма да ни изглежда толкова важна. В такъв момент трябва да кажем заедно с псалмиста: „С теб разбивам полк, с моя Бог прескачам стена“ (Псалм 18:29).

Авторът на Посланието до евреите прави една интересна забележка за онези, които призовава да издържат: „Не сте се съпротивили още до кръв в борбата си против греха“ (Евреи 12:4). С други думи, вие още изобщо не сте платили последната цена — мъченичеството. Ако християните се сриват, когато се счупи една чиния, когато любимата котка се изгуби или когато някоя любовна връзка завърши с разочарование, какво ли ще правят, ако им се наложи да умрат за Господа?

Ако се водехме от чувствата си, повечето от нас отдавна вече биха се отказали от борбата. Но в битката за вярата не може просто да се откажем и да изоставим всичко. Ставаме от земята, отърсваме се от праха и продължаваме напред, към конфликтите. Победата в житейските дреболии ще ни помогне да спечелим и по-големите битки.

12 октомври

Ето, всички вие, които запалвате огън и се обграждате с главни, ходете в пламъка на огъня си и сред главните, които сте разпалили! Това ще ви бъде от ръката Ми — ще легнете в място на скръб.

Исая 50:11

Всички неща могат да се правят по правилен или погрешен начин, и това важи особено, когато се търси Божието водителство. Днешният стих описва погрешния път. Той рисува един човек, който запалва огън и се обгражда с главни, за да освети пътя си.

Не се споменава нищо за допитване до Господа. Нищо не говори, че човекът се моли за пътя, който да избере. Той има безгранично доверие в себе си и смята, че ще намери най-добрия път. В тази високомерна независимост той разчита изцяло на своя разум. Както се изразява Хенли, той е господар на съдбата си и капитан на собствения си живот.

Но последиците са ужасни! „Това ще ви бъде от ръката Ми — ще легнете в място на скръб.“ Човекът, който сам наглася водителството си, свършва зле. Всеки, който е толкова упорит и своеволен, ще съжалява за това. Той ще трябва от опит да научи, че Божият път е най-добрият.

За разлика от това, в ст. 10 ни се описва начинът, по който можем да получим истинско водителство. Там се казва: „Кой измежду вас се бои от Господа и слуша гласа на Неговия служител? Който ходи в тъмнина и няма за него светлина, нека се уповава на Името на Господа и нека се обляга на своя Бог“. Такъв човек има три характерни черти. Първо, той се бои от Господа — в смисъл че се страхува да живее без връзка с Бога и да не Му е угоден. Второ, той слуша гласа на Неговия служител, т.е. на Господ Иисус. И трето, той е готов да признае, че се лута в тъмнината и няма светлина. Той смело признава, че не знае по кой път да върви.

Какво трябва да направи такъв човек? Той трябва да се довери на Името на Господа и да разчита на своя Бог. С други думи, той трябва да признае собственото си незнание, да помоли Господа да го води и напълно да се остави на божественото водителство.

Нашият Бог е Бог на безкрайна мъдрост и любов. Той знае кое е най-доброто за нас и допуска да се случва само това, което е добро за нас.

Господ познава Своите и винаги ги е познавал.

Големите и малките във всеки народ и всяка страна.

Той не ги оставя да загинат, Той ги въвежда и извежда.

В живот и в смърт са Негови и Негови ще си останат.

13 октомври

Има ли между вас човек, който, ако му поиска син му хляб, ще му даде камък?

Матей 7:9

Разбира се, отговорът на този въпрос трябва да е: „Няма!“. Обикновено никой баща не би дал на сина си камък вместо хляб. И съвсем сигурно е, че небесният Отец никога не би направил това.

Но тъжното е, че понякога ние даваме на ближните си камъни. Например, идва при нас някой в дълбока духовна нужда. А ние може изобщо да не разберем какво всъщност го тормози. Или го отпращаме с някакво повърхностно утешение, без да му кажем за Господ Иисус.

Е. Стенли Джоунс илюстрира това с една история, която самият той е преживял. (Трябва да си голям Божи човек, за да разкриеш така собствения си провал.)

Когато се видя, че членовете на новоизбрания индийския конгрес използват влиянието и властта си за собствена изгода, а не за доброто на страната си, това в един момент надхвърли границата, до която Джавахарлал Неру можеше да търпи. Той говореше, че обмисля да се оттегли от поста си на министър-председател и да отиде някъде надалеч, за да възвърне душевното си равновесие. Аз го посетих по това време и към края на разговора му подарих шишенце с таблетки, произведени от жито, които съдържаха всички известни витамини. Той прие шишенцето с благодарност, но каза: „Моите проблеми не са от физическо естество“. С това искаше да каже, че има духовни трудности. Аз трябваше да му разкажа за Божията благодат, но вместо това му дадох хапчета. Той искаше хляб, а аз му дадох камък… Знаех, че зная отговора, но не знаех как да му го кажа. Страхувах се да не навляза в личната територия на великия човек. А при това трябваше да си спомня за лозунга, написан на стената на Сат Тал Ашрам: „Няма място на света, където Иисус Христос да не е на място“. Но аз не казах нищо. Прекарах през ума си много неща, поради които се колебаех, и несигурността надделя.

Подарих му таблетки с витамини, а той всъщност искаше Божията благодат — благодатта и силата, които можеха да изцелят сърцето му. Тогава той би могъл да каже: „Сърцето ми е здраво. Нека сега светът пристъпи към мен — светът с неговите нерешими проблеми. Аз съм готов“.

Боя се, че тази опитност на д-р Джоунс е твърде добре позната на мнозина от нас. Ние срещаме хора, които са в тежка духовна нужда. Те отронват няколко думи, които широко ни отварят вратата, през която бихме могли да влезем и да им послужим чрез Иисус Христос. Но ние не се възползваме от тази възможност. Или набързо залепяме лейкопласта на здравия житейски разум върху духовната им рана, или сменяме темата и заговаряме за нещо незначително.

Господи, помогни ми да се възползвам от всяка възможност за свидетелство за Теб, да вляза през всяка отворена врата. Помогни ми да преодолея несигурността си и да раздавам хляб и благодат винаги, когато са необходими.

14 октомври

И ще познаете истината и истината ще ви направи свободни.

Йоан 8:32

Хората често цитират този стих, без да се замислят, че той е част от едно обещание, дадено при точно определени условия. В предния стих се казва: „Тогава Иисус каза на повярвалите в Него юдеи: Ако стоите в словото Ми, наистина сте Мои ученици“. И чак след това следва обещанието: „И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“. С други думи, освобождаващата сила на истината зависи от това, дали ние стоим в словото Му.

Не е достатъчно да знаем истината, в смисъл че сме я разбрали с ума си. Трябва и да й се покоряваме и да я претворяваме в дела. Ако живеем според предписанията на Библията, ние се освобождаваме от безброй лоши навици.

Щом последваме призива на благовестието, ние биваме освободени от вината и проклятието и биваме въведени в свободата на Божиите деца.

Тогава падат веригите на греха, който вече не може да бъде наш господар. Той вече не владее в живота ни.

Ние сме свободни и от закона. Това не означава, че сме беззаконни, а че вече сме под „закона на Христос“. Отсега нататък ние се стремим да живеем осветен живот, и то от любов към нашия Спасител, а не от страх от наказание.

Можем да се радваме, защото вече няма нужда да се страхуваме, понеже съвършената любов изгонва страха. Сега Бог е нашият любящ небесен Баща, а не суров Съдия.

Освободени сме и от връзките на Сатана. Той вече не може да ни командва, както си иска.

Освободени сме от сексуалната поквара и порочността, породена от похотта на този свят.

Освободени сме от лъжеучения. Божието слово е истината и Светият Дух води Своя народ във всяка истина и го учи да различава между истина и заблуда. Онези, които стоят в Словото Му, биват освободени от суеверия и от властта на зли духове. Какво освобождение е това — вече да не сме подвластни на демоничните сили!

Ние сме освободени и от страха от смъртта. Тя вече не е безмилостният косач, а привежда душата в присъствието на Господа. Сега смъртта е придобивка.

И накрая, ние сме освободени и от лошите навици, които искат да ни владеят, от любовта към парите, от безнадеждността и отчаянието. Затова сърцето ни пее:

При Твоите крака, Господи, там е моето място.

Там чух думите на истината, които ме освободиха.

Свободен от себе си, о, Господи, доведен в радостта.

Оковите на робството са счупени за вечността.

15 октомври

Ерусалиме, Ерусалиме!… Колко пъти съм искал да събера твоите деца, както кокошката прибира пилците си под крилата си, но не искахте!

Матей 23:37

Това събитие е било пропускането на един уникален шанс. Хората са били дарени с чудното посещение на Самия Бог, с една славна възможност, но не са се възползвали от нея и са я оставили да отмине. Въплътеният Божи Син вървял по прашните улици на Ерусалим. Белосаните къщи гледали надолу към Твореца и Вседържителя на цялата Вселена. Хората чували Неговите несравними думи и виждали чудесата, които Той вършел — чудеса, които никой човек никога не би могъл да извърши. Но те не Го признали. Не желаели да Го приемат.

Всичко би изглеждало много по-различно, ако Го бяха приели. Тяхното положение би било като описаното в Псалм 81:13-16: „О, да беше Ме послушал народът Ми, да беше ходил Израил в пътищата Ми! Скоро бих покорил враговете им и бих обърнал ръката Си срещу противниците им. Онези, които мразят Господа, биха се престрували на покорни пред Него, а тяхното време би траело до века. С най-тлъстата пшеница бих ги хранил и с мед от скалата бих те наситил“.

Исая също описва какво би могло да бъде: „О, да беше послушал заповедите Ми! Тогава мирът ти щеше да бъде като река и правдата ти — като морските вълни; потомството ти щеше да бъде като пясъка и рожбите на утробата ти — като зърната му; името му нямаше да се отсече и нямаше да се изтреби отпред Мен“ (Исая 48:18-19).

Брет Харт пише: "От всички казани или написани думи най-тъжните са: „А можеше да бъде…“.

Нека само се замислим за хората, които отхвърлят призива на благовестието. Иисус от Назарет е минал покрай тях, но те са Го пропуснали. И сега водят безсмислен живот и са на прага на вечното проклятие.

Или нека се замислим за вярващите, които са чули призива на Иисус за дадено служение, но не са откликнали. Те изобщо нямат представа какво земно благословение и каква вечна награда са пропуснали.

Истината е, че понякога възможността почуква на вратата ни само веднъж. Дори и да е натоварена с най-отбраните съкровища, в първия момент може да ни се струва, че само пречи на личните ни планове или изисква от нас лични жертви. Тази възможност е най-доброто, което Бог е избрал за нас, но по егоистични причини ние я оставяме да отмине неизползвана. Отхвърляме Божието предложение за най-доброто и залагаме на второто. А Той през цялото време ни казва: „Аз исках… но вие не искахте“.

16 октомври

Защото Божият гняв се открива от небето срещу всяко безбожие и неправда на хората.

Римляни 1:18

В определени моменти от историята на човечеството Бог внезапно е нанасял присъди, за да покаже на хората колко много Го разгневяват определени грехове, които те вършат. Съвсем явно е, че Бог не убива хората на място като незабавна реакция на извършването на тези грехове. Ако Той правеше това, досега населението на света щеше да е драстично намаляло. Но при определени случаи Той ясно е заявявал мнението Си, за да предупреди човечеството, че безбожието и неправдата му няма да останат ненаказани.

Когато Бог погледнал към земята и видял, че тя е напълно покварена и завладяна от насилие, Той изпратил големия потоп и унищожил целия свят (Битие 6:13). Само осем души оцелели.

По-късно градовете Содом и Гомора станали центрове на хомосексуализма (Битие 19:1-13). Освен това Содом бил виновен за „гордост, пресищане с храна и безгрижно спокойствие“ (Езекиил 16:49). И Бог излял Своя гняв от небето върху двата града, като ги унищожил завинаги с дъжд от огън и сяра.

„Надав и Авиуд умряха пред Господа, като принесоха чужд огън пред Господа“ (Числа 3:4). Трябвало е да вземат огън от олтара, както е било предписано (Левит 16:12), но те решили да се доближат до Бога по друг начин. Като ги наказал с незабавна смърт, Господ предупредил идещите поколения никога да не се опитват да се доближават до Него по някакъв друг начин освен този, който Самият Той е определил.

Навуходоносор, царят на Вавилон, не искал да признае Всевишния, който управлява всички човешки пътища. Вместо това той претендирал, че цялата слава на Вавилон е негово собствено постижение. Бог го наказал с лудост. Царят бил изключен от човешкото общество и трябвало да живее като животно на полето. Той „ядял трева като говедата и тялото му се мокрело от небесната роса, докато космите му пораснали като орлови пера и ноктите му — като птичи нокти“ (Даниил 4:29-33).

Анания и Сапфира създали впечатлението, че са пожертвали целия си имот за Господа, но тайно били задържали една част за себе си (Деяния 5:1-11). И двамата умрели на място. Това било сериозно предупреждение за опасността от нечестност в църквата и при поклонението.

Малко по-късно Ирод приел почитанията на народа като към божествена личност, вместо да отдаде славата единствено на Бога. Той бил изяден от червеи и умрял (Деяния 12:22-23).

Ние, грешните хора, не бива да се успокояваме, че Бог привидно мълчи по отношение на нашето поведение и не предприема нищо. Макар че Той невинаги наказва греха веднага, това далеч не означава, че никога няма да отмъсти за него. В отделни ситуации през вековете Той е произнасял присъдата Си и е налагал наказанията, които се полагат за греха.

17 октомври

Купувай истина и не я продавай.

Притчи 23:23

Често се налага да дадем нещо, ако искаме Божията истина. Ние също трябва да сме готови да платим тази цена, каквато и да е тя. А когато веднъж сме получили истината, не бива никога вече да я пускаме.

Разбира се, този стих не означава, че трябва да купуваме колкото може повече Библии и християнски книги и при никакви обстоятелства да не ги продаваме. Да купуваме истина, означава да правим жертви, за да придобиваме познание за Бога и Неговите принципи. Например, това може да ни навлече враждебността на собственото ни семейство, да изгубим работата си, да сме принудени да скъсаме предишни религиозни връзки. Може да означава финансови загуби и дори физическо малтретиране.

Да продаваме истина означава да правим нечисти компромиси или напълно да се отказваме от нея. Това не бива да правим никога.

Арно пише в своята книга „Църквата у дома“: „Всеобщо правило в естеството на човека е, че това, което идва с лекота, и си отива с лекота. А това, което сме придобили с тежка борба, него държим здраво — било то имотът ни или вярата ни. Хората, които без особени лични усилия и грижи са придобили голямо богатство, често го пропиляват и накрая умират в нищета. Рядко е обаче човек, който с огромен труд е придобил състояние, просто да разсипе това трудно спечелено богатство. Така е и с християнина, който е извоювал с борба пътя си към вярата. Ако е трябвало да премине през огън и вода, за да намери мястото на богатствата, той няма лековато да се откаже от това скъпоценно наследство“.

Във всички времена е имало свети хора, които са се отказвали от семействата си, славата си и богатството си, за да преминат през тясната порта и да вървят по тясната пътека. Като апостол Павел те са считали всичко друго за измет в сравнение със славата на познаването на Иисус Христос, Господа. Като Раав те са се отказвали от езическите идоли и са признавали Господа за единствения истински Бог, дори и това да е изглеждало като предателство спрямо собствения им народ. Като Даниил те са отказвали да продават истината, дори и това да е означавало, че ще бъдат хвърлени в огнената пещ, така нагорещена, че би могла да стопи и желязо.

Днес живеем във време, в което духът на мъченичеството е почти изчезнал. Хората по-скоро биха се отказали от вярата си, отколкото да страдат за нея. Гласът на пророка вече не се чува никъде. Вярата е вяла. Твърдите убеждения се осъждат като догматизъм. И за да се допълни картината, хората са готови да се отказват от основни учения на вярата. Те продават истина, а не я купуват.

Но Бог винаги ще си има избрани хора, които така ценят скритото съкровище на истината, че са готови да продадат всичко, което имат, само за да получат тази истина. И когато я придобият, вече не са готови да я продадат на никаква цена.

18 октомври

По-разумен съм от всичките си учители, защото Твоите свидетелства са размишлението ми. По-разумен съм от старите.

Псалм 119:99-100

На пръв поглед този стих звучи като незряло самохвалство или като надут егоизъм. Дори бихме могли да се изненадаме, че откриваме в Библията такива изречения. Те не звучат никак християнски.

Но ако разгледаме стиха внимателно, ще открием ключа, който отстранява трудностите. Псалмистът казва каква е причината за неговото превъзходно знание. Той казва: „… защото Твоите свидетелства са размишлението ми“. С други думи, той е по-мъдър от всички свои учители, които не познават Светото Писание. Той е по-разумен от старите, чиято мъдрост е земна, светска. И така, той не се сравнява с други вярващи, а с хората от този свят.

И в това, разбира се, има право! И най-простият вярващ може, коленичил, да види повече от най-учения невярващ, изправен на пръсти. Нека обясним това с няколко примера.

Един правителствен водач уверява народа си, че на света ще има мир, ако се тръгне в дадена посока и ако се направи това или онова. В някакво отдалечено село един селянин християнин слуша речта му по радиото. Той обаче знае, че на света никога няма да има мир, докато не се завърне Князът на мира и не установи царството Си на земята. Чак тогава хората ще изковат мечовете си на плугове и ще престанат да водят войни. Тук селянинът е по-мъдър от дипломата.

Или някой известен учен оповестява, че Вселената е възникнала без божествена намеса. Един от неговите студенти е младеж, който наскоро се е обърнал към Иисус Христос. Чрез вярата си той разбира, „че световете са били устроени с Божието слово, така че видимото не е станало от видими неща“ (Евреи 11:3). Този студент има познание, което професорът му няма.

Или нека помислим за психолозите, които се опитват да обяснят човешкото поведение, но не са готови да признаят факта, че грехът е вроден на всеки от нас. Вярващият, който знае това, е наясно, че всеки човек се ражда със зла, покварена природа, и докато това не се приеме и не се вземат необходимите мерки, всички решения на човешките проблеми ще са само привидни.

И така, псалмистът не е бил надут самохвалко, когато е казал, че е по-разумен от всичките си учители. Онези, които живеят с вяра, имат по-ясен поглед върху действителността от онези, които разчитат само на очите си. Онези, които размишляват върху Божиите свидетелства, виждат истини, които са скрити за мъдрите и умните на този свят.

19 октомври

Какво да върна на Господа за всичките Му благодеяния към мен? Ще вдигна чашата на спасението и ще призова Името на Господа.

Псалм 116:12-13

Що се отнася до спасението на душата ни, ние не можем да направим абсолютно нищо, за да го заслужим. Бог никога няма да ни бъде длъжник и ние по никакъв начин не можем да Му се реваншираме, защото спасението е дар на благодатта.

Единственият подобаващ отклик на Божия подарък на вечния живот е първо да вдигнем чашата на спасението, т.е. да приемем спасението с вяра, и след това да призовем Името на Господа, т.е. да Му благодарим и да Го прославим за Неговия неизразим дар.

И след като сме спасени, също не можем да направим нищо, за да отплатим на Господа за всичките добрини, които Той ни прави. Дори и целият свят да беше наш и ние да Му го предложехме, пак този подарък би бил твърде малък. Но все пак има подходящ отговор и това е най-разумното, което въобще можем да направим — изумителната божествена любов изисква като отплата моята душа, моя живот, всичко, което съм.

Ако Господ Иисус е дал за нас Своето тяло, тогава най-малкото, което бихме могли да направим в отговор на това, е да Му се отдадем изцяло — телом и духом.

Пилкингтън, един Божи човек от Уганда, е казал: „Ако Бог е Цар, то Той има право на всичко“.

Ч. Т. Стъд е казал: „Когато разбрах, че Иисус Христос е умрял за мен, вече не ми се виждаше тежко да се откажа от всичко заради Него“.

Бордън от Йейл се е молил: „Господи Иисусе, оставям в Твоите ръце всичко, което се отнася до живота ми. Поставям Теб на престола на сърцето си“.

Бети Скот Стам пише: „Предавам себе си, живота си, всичко, което съм, напълно в Твоите ръце и искам да Ти принадлежа завинаги“.

Чарлз Хадън Спърджън е казал: „В онзи ден, в който се предадох на моя Спасител, аз Му предадох тялото си, душата си, духа си. Подарих Му всичко, което имах, и всичко, което щях някога да имам, във времето и вечността. Дадох Му всичките си дарби, цялата си сила, способностите си, очите си, ушите си, съвестта си, частите на тялото си, чувствата си, преценката си, цялата си човешка същност и всичко, което би могло да възникне от нея, всяка нова способност или възможност, с която по-късно можех да бъда дарен“.

И накрая Исаак Уотс ни напомня в стиха на една песен: „И сълзите на скръбта не могат никога да платят това, което Ти дължа“. И после добавя: „О, Господи, аз подарявам себе си на Теб — само това мога да сторя“.

Страданията на Иисус, Неговите кървящи ръце и крака, Неговите рани и Неговите сълзи изискват единствения подобаващ отговор — ние да Му подарим живота си.

20 октомври

И Давид пожела и каза: Кой ще ми даде да пийна вода от витлеемския кладенец, който е при портата!

1 Летописи 11:17

Витлеем е бил родният град на Давид. Той е познавал всичките му улици и пътеки, пазарния площад и кладенеца. Но сега Витлеем бил завзет от филистимците, а Давид бил принуден да се крие в пещерата Одолам. Когато трима от мъжете му чули, че копнее за глътка вода от витлеемския кладенец, те проникнали през вражеските постове и му донесли водата. Той бил така затрогнат от тази храбра постъпка, от тяхната любов и вярност, че не пожелал да изпие водата, а я излял като жертва за Господа.

Тук Давид е образ на Господ Иисус. Както Витлеем е бил градът на Давид, така и цялата земя и всичко, което я изпълва, е на Господа. Всъщност Давид трябвало да седи на царския престол, а вместо това той клечал в една пещера. Подобно и нашият Господ всъщност би трябвало да седи на престола на света, но вместо това Той бива отхвърлен и лишен от законното Си право. Ние можем да сравним копнежа на Давид по глътката вода с копнежа на Спасителя по душите на хората по цялата земя. Той иска да бъде освежен от гледката на Своите творения, които са спасени от греха, собственото си аз и света. А тримата смели мъже на Давид са образ на неустрашимите войници на Христос, които отхвърлят всякаква мисъл за лично благоденствие, удобство и безопасност, за да задоволят копнежа на своя Военачалник. Те разпространяват благата вест по целия свят и после, образно казано, поднасят повярвалите на Господа като жертва на своята любов и преданост. Както Давид е бил трогнат, така и Спасителят се радва, когато вижда как Неговите овце се събират около Него от всяко племе и народ. „Ще види плод от мъката на душата Си и ще се насити“ (Исая 53:11).

Давид не е трябвало да заповядва на мъжете си, нито пък да ги убеждава или да им се подмазва. Те са чули само неговия намек и това им е било достатъчно — приели са го като заповед от своя господар.

Какво да правим ние, след като познаваме сърдечния копнеж на Христос по онези, които Той е изкупил със Своята скъпоценна кръв? Трябва ли да отправяме настойчиви апели за мисионерско служение, или да призоваваме към молитва? Не е ли достатъчно, че сме чули Неговия въпрос: „Кого да изпратя? И кой ще отиде за Нас?“. Наистина ли трябва да се каже за нас, че не сме готови да направим за своя Военачалник това, което мъжете на Давид с готовност са извършили за своя господар? Или не искаме и ние да кажем на Иисус Христос: „Твоите желания са закон за мен“?

21 октомври

Влезте през тясната порта, защото широка е портата и пространен е пътят, който води към погибел, и мнозина са онези, които минават през тях. Понеже тясна е портата и тесен е пътят, който води към живот, и малцина са онези, които ги намират.

Матей 7:13-14

Ако разгледа човек днешните религии, вярвания и култове, те изглеждат като объркващо многообразие. Но всъщност съществуват само две религии, както се казва и в днешния ни библейски текст. От едната страна е широката порта и широкият път, по който ходят мнозина, но който води към гибел. От другата страна е тясната порта и тесният път, по който ходят малцина, но който води към живот. Всички религии могат да се причислят към единия или другия вид. Белегът, който ги отличава, е един-единствен — едната религия казва на човека какво трябва да направи, за да си заслужи спасението, а другата му казва какво е направил Бог, за да изработи спасението на човека.

Истинската християнска вяра е уникална, защото призовава хората да приемат вечния живот с вяра като подарък. Всички други религии казват на човека, че трябва да заслужи спасението си чрез някакви дела или развиването на определени качества на характера. Евангелието разказва, че Иисус Христос е извършил делото, необходимо за нашето спасение. Всички други религиозни системи обясняват на хората какво трябва да направят, за да се спасят сами. Между двете има една съществена разлика — едното е дела, които сега и по-нататък трябва да се вършат, другото е дело, което е вече отдавна извършено.

Всеобщата представа е, че добрите хора отиват в рая, а лошите — в ада. Но Библията ни показва, че всъщност изобщо няма добри хора, и че единствените, които отиват в рая, са също такива грешници като другите, но с тази разлика, че са били изкупени от Божията благодат. Благовестието за Иисус Христос прави всяка гордост и хвалба от наша страна невъзможна. То казва на човека, че няма никакви дела, които той би могъл да извърши, за да спечели Божието благоволение, понеже е мъртъв в греховете и престъпленията си. Всички други религии обаче подхранват гордостта на човека, като му казват, че той сам може да направи нещо, за да се спаси или поне да допринесе за спасението си.

Всички лъжливи религии „изглеждат прави на човека, но краят им са пътища на смъртта“ (Притчи 14:12). И обратно, спасението, което човек получава, като вярва в Господ Иисус Христос, изглежда „твърде лесно“, но това е единственият път, който води към живот. В лъжливите религии Христос винаги е един измежду всичките. За истинската християнска вяра Иисус Христос е всичко.

В другите религии няма истинска увереност в спасението, понеже човек никога не може да е сигурен дали е извършил достатъчно и правилни добри дела. Но онзи, който вярва в Христос, може да знае, че е спасен, защото не става дума за неговите собствени дела, а за делото на Христос, извършено за него.

Има само две религии. Едната е на закона, другата — на благодатта. Едната води към гибел и смърт, другата — към оправдание и живот.

22 октомври

А Иисус, синът на Навий, беше изпълнен с дух на мъдрост, защото Мойсей беше положил ръцете си на него; и израилевите синове го слушаха и вършеха това, което Господ беше заповядал на Мойсей.

Второзаконие 34:9

Едно от важните неща, които можем да научим от този стих, е това, че Мойсей е определил Иисус Навиев за свой наследник, тъй като е знаел, че неговото собствено служение скоро ще приключи. С това той е дал добър пример за всички, които са поставени в положение на духовни ръководители, т.е. трябва да водят. Някои може би мислят, че това се разбира от само себе си и няма смисъл да се казва, но за съжаление мнозина непростимо пропускат да обучат свои наследници и постепенно да предадат работата в техни ръце. Тук изглежда има една естествена съпротива срещу представата, че ние всички можем да бъдем заместени.

Понякога това е проблем за някой старейшина на местна църква. Може би той е служил вярно в продължение на много години, но наближава денят, когато вече няма да може да пасе стадото. И въпреки това му е трудно да настави някой по-млад мъж, който впоследствие да заеме мястото му. Може би дори разглежда младите мъже като заплаха за своето положение. Или сравнява тяхната неопитност със своята зрелост и стига до заключението, че всички са напълно неподходящи. При това лесно забравя колко неопитен е бил самият той и как едва постепенно се е развил до сегашната си зрелост, като е събрал опит в процеса на работата си.

Същите трудности могат да съществуват и на мисионерското поле. Мисионерът знае, че трябва да обучи местни хора, за да бъдат и те способни да заемат водещи позиции. Но си казва, че те не могат да ръководят така добре като него. И все още правят толкова много грешки… И вече няма да идват толкова хора на събранията, ако той не проповядва всеки път. И изобщо, те не знаят как се върши правилно такава работа. Отговорът на всички тези аргументи може да бъде единствено, че този мисионер трябва да се научи да не гледа на себе си като на незаменим. Той трябва на всяка цена да обучава местни хора и да им предава отговорности и авторитет, докато може напълно да се оттегли от тази специална област. Винаги има необработени ниви другаде. Той положително няма да остане без работа.

Когато Иисус Навиев заел мястото на Мойсей, преходът бил гладък. В ръководството на Израил нямало вакуум, нямало празен ход. Божието дело не пострадало по никакъв начин. И така трябва да бъде винаги.

Всички Божии служители трябва да се радват, когато виждат млади мъже, които се издигат на ръководни длъжности. Те трябва да считат за особена привилегия да споделят с тях знанията и опита си и след това да предават работата на по-младите, преди да бъдат принудени да го направят поради собствената си смърт. Трябва да проявяват това неегоистично отношение, което Мойсей е показал при друг случай, когато е казал: „Да бяха всички от Господния народ пророци и да сложеше Господ Духа Си на тях“.

23 октомври

А когато дойде Онзи, Духът на истината, ще ви води в цялата истина; защото няма да говори от Себе Си, а каквото чуе, това ще говори, и ще ви извести за идните неща. Той Мен ще прослави, защото от Моето ще взема и ще ви известява.

Йоан 16:13-14

Когато Господ Иисус казва, че Светият Дух няма да говори от Себе Си, това не означава, че Той никога няма да спомене нищо за Себе Си. С това Иисус иска да каже, че Духът не говори от собствен авторитет или независимо от Бог Отец. Това се пояснява и от следните думи: „… от Моето ще взема и ще ви известява“. Това означава, че Той няма да говори по собствена инициатива.

Трябва още да добавим, че Светият Дух наистина обикновено не говори за Себе Си. Една от Неговите характерни задачи е да прославя Христос. Иисус казва: „Той Мен ще прослави, защото от Моето ще взема и ще ви известява“.

Това означава, че когато слушаме думи, които възхваляват славата на Господ Иисус Христос, можем да сме сигурни, че идват от Светия Дух. И обратното е вярно — когато слушаме речи, които изтъкват по-скоро говорителя отколкото Господа, можем да сме също толкова сигурни, че Светият Дух бива наскърбен от това. Защото Той не може да бъде едновременно свидетелство за величието на Иисус и за величието на говорителя.

Ч. X. Макинтош е казал: „Едно истински духовно поучение винаги се характеризира с пълно и трайно представяне на Иисус Христос. Той ще бъде червената нишка, съдържанието на такова поучение. Господ Иисус е темата на Светия Дух, към която Той постоянно се връща. За Него Духът говори с радост. Той обича да изтъква превъзходствата и съвършенствата на Христос в правилната светлина. И така, ако някой служи в силата на Светия Дух, тогава в говоренето му винаги Христос ще присъства повече от каквото и да било друго. В такава проповед ще има малко място за човешка логика и разсъждения… Единствената цел на Светия Дух… винаги ще бъде да постави Иисус Христос на преден план“.

В тази връзка евангелският свят също трябва да преосмисли практиката на представяне на гостите говорители чрез прекомерно почтително изброяване на техните академични титли и богословски степени. Просто не е реалистично да възхваляваме един човек и после да очакваме от него да проповядва в силата на Светия Дух.

За християнските книги също е важен пробен камък дали прославят Господ Иисус. Веднъж четох една книга за личността и делото на Светия Дух. Отначало ми се стори странно, че авторът изглежда повече описваше моралните превъзходства на Христос, отколкото говореше за Светия Дух. Но после разбрах, че точно това дава правилен поглед към личността и делото на Светия Дух.

Джим Елиът е записал в дневника си: „Ако хората бяха изпълнени със Светия Дух, те нямаше да пишат книги на тази тема, а за Личността, за чието разкриване е дошъл Светият Дух. Заниманието с Христос е Божията тема, не пълнотата на Духа“.

24 октомври

И ако някой не се намери записан в книгата на живота, той беше хвърлен в огненото езеро.

Откровение 20:15

Темата за пъкъла винаги предизвиква огромна съпротива в човешкото сърце. Тя най-често се изразява във въпроса: „Как може един Бог на любовта да допусне вечния пъкъл?“.

Ако Павел трябваше да отговаря на този въпрос, той вероятно първо щеше да каже: „Кой си ти, че да отговаряш против Бога?“, или: „Бог е прав, дори и всеки човек да е лъжлив“. Това означава, че творението наистина няма право да оспорва решенията на Твореца. Ако Бог е допуснал вечния пъкъл, то Той има основателни причини за това. Ние нямаме право да поставяме под съмнение Неговата справедливост, Неговата любов или Неговата мъдрост. Въпреки това обаче ние имаме достатъчно информация в Библията, за да защитим Бога в това дело.

Първо, знаем, че Бог не е приготвил пъкъла за хората, а за дявола и неговите ангели (Матей 25:41). Освен това знаем, че Бог изобщо не иска да погине който и да било, а всички да дойдат до покаяние (2 Петрово 3:9). Ако един човек действително попадне в пъкъла, това причинява голяма скръб на Божието сърце.

Грехът на човека предизвиква всички тези проблеми. Светостта и справедливостта на Бога изискват грехът да бъде наказан. Божественото решение е: „Душата, която е съгрешила, тя ще умре“ (Езекиил 18:4). Това не е произволно действие от страна на Бога. Това е единственото възможно отношение, което един свят Бог може да има спрямо греха.

Бог би могъл да остави нещата — така човекът е съгрешил, следователно трябва да умре.

Но тук се намесва Божията любов. За да не бъде човекът изгубен за вечността, Бог стига докрай. За да направи все пак възможно спасението на хората, Той изпраща Своя единствен Син на земята, за да умре като Заместник за грешните хора и да заплати тяхната вина. Чудесната благодат на Спасителя понася греха на хората в тялото Си на кръста.

И сега Бог предлага вечния живот като безплатен подарък на всички, които се покайват за греховете си и вярват в Господ Иисус Христос. Но Той няма да спаси никого против собствената му воля. Всеки сам трябва да вземе решение за пътя на живота.

Наистина, Бог не би могъл да направи повече. Той вече е направил много повече, отколкото бихме могли да очакваме. Ако хората отхвърлят Неговото предложение за милост, няма друга възможност. Пъкълът е съзнателното решение на онези, които не желаят рая.

И така, ако обвиняваме Бога, че допуска съществуването на вечен пъкъл, това е крайно несправедливо. Така ние пренебрегваме факта, че Той вече е дал най-доброто, което е имал, Своя единствен Син, за да спаси най-лошото на земята, човека, от мъките на вечното огнено езеро.

25 октомври

Има приятел, по-близък и от брат.

Притчи 18:24

Приятелството на Иисус е тема, която винаги и навсякъде предизвиква топъл отклик в сърцата на Божия народ. Когато е живял на земята, Той е бил осмиван като „приятел на бирниците и грешниците“ (Матей 11:19), но християните взели това присмехулно название и го превърнали в почетна титла.

Преди нашият Господ да отиде на кръста, Той нарекъл Своите ученици „приятели“. Той им казва: „Вие сте Ми приятели, ако вършите, каквото ви заповядвам. Не ви наричам вече слуги, защото слугата не знае какво върши Господарят му; а вас нарекох приятели, защото ви явих всичко, което чух от Своя Отец“ (Йоан 15:14-15).

Някои от най-любимите ни песни възпяват тази тема, например „О, Приятел толкоз верен“.

Защо приятелството, което ни оказва Иисус, предизвиква такава реакция у нас? Мисля, че първата причина за това е, че много хора са страшно самотни. Те може да са заобиколени от хора, но не от приятели. Или са в голяма степен изолирани от другите. Това често се случва с възрастни хора, които са надживели повечето от приятелите и познатите си.

Самотата е жестока. Тя е лоша за физическото, душевното и духовното здравословно състояние на човека. Тя подяжда съпротивителните му сили, прави го нервен и намалява желанието му за живот. Често самотата води хората към безразличие и отчаяние, така че накрая те са готови да се впуснат в някой грях или в неразумни приключения. За такива хора приятелството на Иисус е като целителен балсам от Галаад.

Друга причина да ценим така високо Неговото приятелство е, че Той никога не ни изоставя. Човешките приятели често ни разочароват или постепенно изчезват от живота ни, но този приятел се оказва верен и постоянен.

Когато земните приятели ни изоставят,

един ден ни обичат, другия ни мразят,

Този приятел винаги ще ни държи,

о, как ни люби Той!

Иисус е приятелят, който ни е по-близък от брат. Той е приятелят, който обича всякога (Притчи 17:17).

Фактът, че Господ Иисус не присъства при нас физически, не намалява реалността на Неговото приятелство. Чрез словото Си Той ни говори, а в молитва ние Му говорим. По този начин Той е съвсем реален до нас като приятеля, от когото се нуждаем. И така Той отговаря и на тази молитва:

„Господи Иисусе, Ти стани за мен жива, светла реалност. Ти бъди за мен все повече и повече присъстващ, за да Те усещам с вяра по-ясно от някой земен, видим предмет. Бъди ми Ти по-мил, по-близък от всяка, и най-мила, и най-близка земна връзка“.

26 октомври

Възлюбени, умолявам ви, като пришълци и чужденци на света да се въздържате от плътски страсти, които воюват против душата.

1 Петрово 2:11

Петър напомня на читателите си, че те всъщност са чужденци, които нямат граждански права — напомняне, което никога не е било по-необходимо от сега. Чужденците или странниците са хора, които пътуват от страна в страна. Страната, в която в момента се намират, не е тяхната собствена — те са пришълци. Истинската им родина е страната, към която са на път.

Типичният белег на такъв чужденец е палатката. И така, като четем, че Авраам е живял в шатри с Исаак и Яков, трябва да разбираме, че той е разглеждал Ханаан като чужда страна (въпреки че вече му е била обещана). Той е живеел във временно жилище, защото е очаквал „един град, който има вечни основи, на който Архитект и Строител е Бог“ (Евреи 11:10). Така странникът не се заселва никъде трайно. Той е постоянно на път.

И понеже е на дълъг път, може да носи само малко багаж. Той не допуска да се натовари с много материални притежания. Не може да си позволи да се обремени с ненужен баласт. Той трябва да отхвърли всичко, което пречи на свободата му на придвижване.

Друг характерен белег на странника е, че той се различава от останалите хора наоколо, които живеят трайно в страната. Той не се нагажда към техния начин на живот, към техните навици, а още по-малко — към тяхната форма на религия. За християнския странник това означава да приеме предупреждението на Петър „да се въздържа от плътски страсти, които воюват против душата“. Той не допуска характерът му да бъде формиран от околния свят и да заприлича на него. Той живее в света, но не е от света. Пътува през чужда страна, без да възприема нейния морал или ценностна система.

Когато странникът преминава през вражеска територия, той внимателно се пази да не се побратими с врага. Това би било измяна към неговия Водач. Би било предателство спрямо делото.

Християнският странник пътува през вражеска територия. Този свят не предложи на нашия Господ нищо, освен един кръст и един гроб. Да се сприятелим с тази система, би означавало да предадем нашия Господ Иисус. Кръстът на Христос е скъсал всички връзки, които някога са ни свързвали със света. Ние не се стремим към одобрението на този свят и не се страхуваме от осъждането му.

Странникът бива подкрепян по пътя си от знанието, че всеки ден път го доближава до неговата родина. Той знае, че един ден ще достигне целта си и тогава всички опасности и трудности на пътя ще бъдат бързо забравени.

27 октомври

Няма вече юдеин, нито грък, няма роб, нито свободен, няма мъж, нито жена, защото вие всички сте едно в Христос Иисус.

Галатяни 3:28

При такъв стих е изключително важно да знаем точно какво се има предвид и какво не се има предвид с тези думи. Иначе, без да се усетим, ще застъпваме твърде странни мнения, които противоречат на останалата част от Светото Писание, както и на фактите от живота. Ключовата дума в този стих е „в Христос Иисус“. Тук се описва нашето положение, т.е. това, което ние сме в Божиите очи. Тук не става дума за нашия ежедневен живот, за това, което ние представляваме сами по себе си или в обществото, в което живеем.

И така, стихът казва, че що се отнася до положението ни пред Бога, няма нито юдеин, нито грък. Както вярващият юдеин, така и вярващият неюдеин са в Христос Иисус и затова и двамата стоят пред Бога в положение на абсолютна благодат. Никой от двамата няма предимство пред другия. Това обаче не означава, че физическите различия или разликите в темперамента просто са премахнати.

В Христос няма нито роби, нито свободни. Робът е също така приет от Бога чрез Личността и делото на Иисус, както и свободният. Но въпреки това в ежедневния живот социалните разлики остават. Няма нито мъж, нито жена в Христос Иисус. Една вярваща жена е съвършена в очите на Христос, приета във Възлюбения, оправдана по благодат точно по същия начин, както един вярващ мъж. Тя има също така свободен достъп до Божието присъствие.

Но този стих не бива насилствено да бъде прилаган към ежедневния живот. Половата разлика си остава — има мъже и жени. Произтичащите от това роли съществуват — баща и майка. Определените от Бога функции на власт и подчинение остават — на мъжа е отредено мястото на глава на семейството, а на жената — мястото на подчинение под авторитета на мъжа. Новият Завет различава и особени служения на мъжа и жената в църквата (вж. 1 Тимотей 2:8-12; 1 Коринтяни 14:34-35). Онези, които твърдят, че в църквата не бива да има разлики между мъже и жени, са принудени да изкривяват цитираните току-що стихове, да приписват на Павел недостойни мотиви или дори да поставят под съмнение неговото вдъхновение чрез Светия Дух.

Трябва да разберем следното: що се отнася до положението ни пред Бога, расовите, социални и полови различия са премахнати; но в ежедневния живот те не са отменени. Трябва да съзнаваме, че тези различия нямат нищо общо с малоценност. Езичникът, робът и жената не са по-малоценни от юдеина, свободния и мъжа. В много отношения могат дори да ги превъзхождат. Вместо да се опитваме да променяме Божия ред, установен при Сътворението и чрез Неговото провидение, ние трябва да приемем този ред и да се радваме в него.

28 октомври

Един разпръсва, но изобилства повече, а друг пести без мярка, но пак достига до оскъдност.

Притчи 11:24

Тук Светият Дух ни съобщава една скъпоценна тайна. Тя изглежда противоположна на всичко, което бихме очаквали, но постоянно доказва своята истинност. Тайната е следната: колкото повече даваш, толкова повече имаш. Колкото повече къташ, толкова по-малко имаш. Щедростта се умножава. Стиснатостта, напротив, предизвиква бедност. Една поговорка гласи: „Каквото подаря, го имам; каквото съм изхарчил, съм го имал; каквото съм задържал, съм го изгубил“.

Това не означава, че ще получим в същата валута, в която сме посели. Не непременно верните настойници стават богати във финансов смисъл. Но човек може да посее пари и да пожъне спасени души. Или да посее милост и да пожъне приятели. Или да раздава съчувствие и да получава любов.

Това означава, че един щедър човек получава награда, която другите изобщо не познават. Например той отваря току-що полученото писмо и прочита, че паричното дарение, което е изпратил, е било точно необходимата сума за покриването на някаква остра нужда и е пристигнало точно в правилния момент. Той разбира, че книгата, която е купил за някой млад вярващ, е била употребена от Бога, за да промени цялостната насока на живота на този човек. Чува, че някое милосърдно дело, което е извършил в Името на Иисус, е било една брънка от цяла верига събития, довели до спасението на един човек. От всичко това той е щастлив и блажен. Радостта му няма граници. Той не би искал да се смени с никой друг, който външно погледнато притежава повече от него.

Другата страна на истината е, че спестяването винаги води до бедност. Ние не можем да изпитваме истинска радост от парите, които се трупат в банката. Те могат да ни подведат към фалшиво чувство на сигурност, но не могат да ни осигурят истинска и трайна радост. Всички мизерни лихви, които тези пари могат да ни донесат, са незначителни в сравнение с въодушевлението и радостта, които изпитваме, когато парите се влагат за слава на Иисус Христос и за благословение на ближните ни. Човекът, който задържа за себе си повече, отколкото е подходящо, може да има тлъста банкова сметка, но сметката на радостта му в този живот и салдото му в небесната банка са мършави.

Днешният стих не само ни пояснява един божествен принцип, но и ни поставя пред едно божествено предизвикателство. Господ ни казва: „Опитай сам. Дай хлябовете и рибите си на Мое разположение. Знам, че ги беше замислил за обяд. Но ако ми ги дадеш, ще има изобилно за теб, а и освен това за още хиляди други хора. Помисли си само за удовлетворението, което ще чувстваш, когато знаеш, че Аз съм употребил твоята храна, за да нахраня с нея голямо множество“.

29 октомври

Но ако някой има благата на този свят и види, че брат му е в нужда, а заключи сърцето си от него, как обитава в него Божията любов?

1 Йоаново 3:17

В медицинските кръгове би било немислимо някой да знае лекарство за рак и да не го съобщи веднага на всички болни от рак по света. Ако би задържал това знание за себе си, това би било нечовешко и жестоко.

Апостол Йоан рисува подобна картина в духовната област. Ето например един човек, изповядващ, че е християнин, който е натрупал сериозно богатство. Той живее в лукс и удобство и се радва на живота. Светът около него тъне в огромна духовна и материална нищета. Милиони хора по света никога не са чули благовестието. Те живеят в мрак, суеверия и безнадеждност. Много от тях страдат от глад, войни и природни бедствия. Богатият човек просто не вижда тези нужди. Той е способен да не чуе стоновете и плача на страдащото човечество. Би могъл да помогне, ако искаше, но той предпочита да си държи парите за себе си.

На това място Йоан хвърля бомбата. Той пита директно: „Как обитава в него Божията любов?“. Разбира се, че Божията любов не обитава в него. И когато нищо от нея не се усеща, имаме сериозна причина да се съмняваме дали този човек е истински вярващ.

Това е нещо много сериозно. Днешната църква обгражда с почит богатия човек, призовава го в кръга на старейшините, представя го на посетителите. Има едно всеобщо настроение, че винаги е приятно да виждаш богати християни. Но Йоан пита: „Ако той наистина е християнин, как може да си държи цялото това излишно богатство, когато толкова много хора викат за хляб и умират от глад?“.

Струва ми се, че този стих ни принуждава да поемем по един от следните два пътя. Първо, можем да отхвърлим ясното значение на думите на Йоан, да потиснем гласа на съвестта и да осъдим човека, който смее да предава такива послания. Или можем да приемем словото със смирение, да използваме богатството си, за да помогнем на брат си в нуждите му и след това да имаме чиста съвест спрямо Бога и хората. Вярващият, който се задоволява със скромен стандарт на живот, така че всичко, което го надхвърля, да отива за работата на Господа, може да живее в мир с Бога и със своя нуждаещ се брат.

30 октомври

За мен няма по-голяма радост от това, да слушам, че моите деца ходят в истината.

3 Йоаново 4

Апостол Йоан със сигурност е познавал радостта, която човек чувства, когато е спечелил някого за Бога. Огромна радост е да можеш да доведеш един грешник до Господ Иисус. Но за Йоан е било още по-голяма радост, дори най-голямата радост, да вижда, че децата му растат във вярата и твърдо стоят за своя Господ.

Д-р М. Р. де Хаан е писал: „Имаше в служението ми време, когато често казвах: «Най-голямата радост на християнина е да доведе един човек до Иисус Христос». Но с времето промених мнението си за това. Имаше толкова много хора, за които ликувахме, когато изповядваха вярата, но които скоро падаха и оставаха встрани от пътя, така че радостта ни се превръщаше в дълбока скръб и грижа. Но да се върнеш някъде години по-късно и да намериш тогавашните новоповярвали да растат в благодатта и да напредват в истината, това е още по-голяма радост“.

Когато попитали Лерой Еймс кое най-много го радва в живота, той казал: „Когато човека, когото съм довел до Иисус Христос, расте вътрешно и се превръща в отдаден, плодотворен, зрял ученик на Господа, който продължава нататък и води и други хора до Христос, на които той от своя страна помага да растат“.

Никак не е чудно, че това е най-голямата радост. Защото духовните неща имат своите паралели в естествената област. Голяма радост е, когато се роди едно дете, но вътрешно ни измъчва въпросът какво ще стане един ден от него. И колко се радват родителите, когато малкото момченце съзрява и се доказва като мъж с отличен характер и необичайни постижения! Така и в Притчи 23:15-16 четем: „Сине мой, ако сърцето ти е мъдро, и моето сърце ще се радва; и сърцето ми ще се радва, когато устните ти говорят право“.

Една съвсем практическа поука, която можем да извлечем от всичко това, е, че не бива да се задоволяваме с повърхностна евангелизация и ученичество. Ако искаме да имаме деца във вярата, които живеят в истината, трябва да сме готови да жертваме част от живота си за тях. А това е трудоемък процес, който изисква от наша страна молитва, поучение, насърчение, съветване и наставление.

31 октомври

Мъдър син радва баща си, а глупав син е тъга за майка си.

Притчи 10:1

От какво всъщност се определя дали един син ще се окаже мъдър или глупав? Какви фактори влияят, за да се превърне той в Йоан или в Юда?

Родителското възпитание със сигурност е важен фактор. Към това спада и сериозното обучение в Светото Писание. Освещаващото въздействие на Божието слово не може да се надцени.

Много е важно домът, в който детето расте, да се крепи с молитва. Майката на един прочут евангелски проповедник виждала една от причините за това, че той бил предпазен от всякакво морално и доктринално зло, в това, че тя „разранила коленете си“ в молитва за сина си.

Това означава и строга дисциплина, така че детето навреме да се научи да се подчинява на авторитети. Днес слушаме силни викове против строгите наказания, но прекалената толерантност е съсипала живота на много повече хора, отколкото пръчката (вж. Притчи 13:24; 23:13-14).

Но също така е и необходимо да се създаде на детето сигурността, че е обичано. Наказанието трябва да се извършва от любов, а не като изблик на гняв и отмъщение.

Освен това за доброто възпитание е необходимо родителите да са жив пример за това, което изповядват. Религиозното лицемерие е било препънка за много деца на родители християни.

Но освен всичко това и волята на детето играе роля. Когато то напусне дома на родителите си, то е свободно и може да взима собствени решения. И често деца, които са израснали в едно и също семейство, при едни и същи условия, се развиват съвсем различно.

Освен това трябва да се вземат предвид и още два фактора. Първо, повечето хора искат сами да опитат какво представлява светът. Второ, повечето хора предпочитат да се учат от собствен опит, дори и да е в срам и позор, вместо чрез мъдрите съвети на някой друг.

Мъдрите родители не притискат децата си да изповядат Христос. Ако децата искат да дойдат при Господа, трябва да бъдат насърчени за това. Но ако ги убеждаваме, докато най-накрая направят неискрена изповед, и в по-късните си години се отрекат от нея, те много по-трудно ще бъдат спечелени за Иисус Христос.

Но какво да кажем, ако вярващите родители са направили най-доброто, за да възпитат детето си в страха от Господа, но после пак са принудени да гледат как то преживява корабокрушение? Първо, те винаги трябва да помнят, че последната глава още не е написана. Няма случай, който да е твърде труден за Господа. Мнозина са продължавали да се молят усърдно и да държат отворени всички врати за разговор, и накрая все пак са дочаквали завръщането на изгубения си син. В други случаи молитвите на родителите са били чути едва след като самите те вече били при Господа.

Към следващата част или към съдържанието

Уилиям Макдоналд Светлина по пътя (10)

Метаданни

Данни

Светлина по пътя

Информация

История

Сваляне / Връзки

Октомври

1 октомври