Алексей Толстой
Златното ключе или приключенията на Буратино (14)

Разбойниците бесят Буратино на едно дърво

От умора Буратино едва си влачеше краката, както правят мухите по прозорците през есента.

Изведнаж през клонките на лещака той видя хубава полянка и сред нея малка, осветена от луната къщичка с четири прозорчета. На капаците им бяха нарисувани слънце, луна и звезди. Наоколо растяха небесносини цветя.

Пътечките посипани с чист пясък. Един фонтан хвърляше тънки струи вода, в която подскачаше шарена топка.

Буратино на четири крака стигна до входа на къщата. Потропа на вратата. Вътре беше тихо. Той потропа по-силно — изглежда, че стопаните спяха дълбоко.

В това време от гората пак изскочиха разбойниците. Те бяха преплували езерото, от тях се стичаше вода. Като видяха Буратино, ниският разбойник засъска гнусно по котешки, а вторият заджавка като лисица…

Буратино удряше врата с ръце и с крака:

— Помогнете, помогнете, добри хора!…

Тогава от прозореца се показа къдрокосо хубаво момиче, с хубаво, малко чипо носле.

Очите му бяха затворени.

— Момиченце, отворете вратата, гонят ме разбойници!

— Ах, глупости! — каза момичето, което се прозяваше с хубавата си устичка. — Спи ми се, не мога да отворя очи…

Тя вдигна ръцете си, протегна се сънливо и се скри зад прозорчето.

Буратино, отчаян, заби носа си в пясъка и се престори на умрял.

Разбойниците доскачаха:

— А-а, сега не можеш ни избяга!…

Мъчно можем да си представим какви ли мъчения не измисляха те, за да накарат Буратино да си отвори устата. Ако по време на преследването те не бяха си изтървали ножа и пистолета — тук ние бихме могли да завършим разказа си за нещастния Буратино.

Най-после разбойниците решиха да го обесят надолу с главата. Вързаха на краката му връв и Буратино увисна на едно дъбово клонче… Те седнаха под дъба, като проснаха мокрите си опашки и чакаха да се изсипят от устата му златните монети…

На разсъмване излезе вятър, зашумяха листата на дъба. Буратино се люлееше като чуканче. На разбойниците им омръзна да седят на мокрите си опашки…

— Повиси си така, другарче, до довечера, — казаха те зловещо и тръгнаха да дирят някоя крайпътна кръчма.