Андрей Гуляшки
Яков и дяволът (6)

1

Вървяха, вървяха и стигнаха до една горичка, покрай която кротко бълбукаше бистър поток. От небето грееше бяла, пълна луна, наоколо се виделееше, сякаш беше ден. Миришеше на здравец, на мента, на лайкучка и всякакъв треволяк.

— Дяволите да ме вземат, ако направя една крачка по-нататък! — каза Яков, тръшна се до потока, пи вода и се изтегна на гръб.

— На един час път оттук, оттатък горичката, има пощенска станция — каза Василчо. — Ако разполагахме с малко пари, можехме да наемем коне за град Н.!

Яков мълча някое време, може би твърде дълго мълча, сетне откъсна бисера на Златокосата от единия си ръкавел и го подаде на Василчо.

— Ето! — рече той. — Наемай коне и се върни да ме вземеш!

Василчо взе бисера, скри го в пазвата си и бързо пое пътя за пощенската станция. Когато се сля с тъмната сянка на гората и изчезна, Яков погали с очи бисера, който му беше останал, и дълбоко въздъхна. Образът на Златокосата изгря в душата му, той се унесе в спомени по загубената си любов и от мъка проплака.

— Дяволите да ме вземат! — проплака той. — Защо живея, защо съм толкова нещастен!

Зарови лице в дъхавата трева и затвори очи.

В тоя миг дочу тихи стъпки до себе си и ето че същият оня човек с наметалото и широкополата шапка отново застана до него.

— Аз съм дяволът! — каза той.

— Да беше отишъл по дяволите! — прокле го Яков.

— Защо ми се сърдиш? — каза дяволът. — Аз изпълнявам честно договора си с теб, а ти капризничиш. Дадох ти щастието на любовта — отказа се от него. Дадох ти щастието на парите — и от него се отказа. Поиска ми щастието на властта — дадох ти и него! Какво искаш още?

— Всичко, което изреди дотук — рече Яков, — е един медал с две лица. На едното му лице е изобразена измама, а на другото му лице — самоизмама. Всичко, което каза дотук — продължи Яков, — е като власинките на глухарчето. Полъхне ветрец, дори най-лек ветрец, и власинките се разпиляват. Всичко, което каза дотук — продължи той, — е целунато от устата на смъртта. Умира любовта, стопяват се парите, изплъзва се властта.

— Но това е животът! — каза дяволът. — Не съм го аз измислил, господ го е създал!

— Искам щастие, което да не мами и в което да не се мамя; искам щастие, което да не излита от първия полъх на ветреца; искам щастие, което да не умира!

— Няма такова щастие! — каза дяволът.

— Не хитрувай! — каза Яков. — Има такова щастие и ти отлично знаеш кое е това щастие. Това е щастието на изкуството. Най-висшето щастие! Аз имах това щастие някога, сега искам да ми го върнеш!

— Не мога отново да ти дам нещо, което вече си имал! — усмихна се с лоша усмивка дяволът. — Не си ли спомняш нашия договор? Ти се отказа от всичко, което притежаваше, за сметка на едно бъдещо щастие!

— Но от рисуването не се отказах!

— Защо крещиш? — каза дяволът. — Рисувай си! Още навремето ти казах, че не мога да ти взема дори с договор нещо, което бог ти е дал. Бог ти е дал талант да рисуваш. Е, хубаво, рисувай си!

— Лесно е да кажеш: „Рисувай си!“. Но аз нямам условия! Искам да ми създадеш условия! — каза Яков. — Да нямам други грижи и вълнения, освен грижите и вълненията да рисувам добре!

— Но това се разбира от само себе си! — усмихна се дяволът.

— Друго не искам! — каза Яков.

— Сбогом! — кимна дяволът и изчезна.

2

Преди да се качи на коня, който Василчо му доведе, той се наведе над потока, за да наплиска лицето си, и ахна от изненада: чертите на лицето му бяха станали отново нежни, нямаше ги торбичките под очите, нямаше я гушата. Опита хълбоците си — бяха станали мускулести, твърди, стопили се бяха тлъстините, които ги правеха заоблени. О, чудеса! Кой не вярва в чудесата? Ето че той отново беше възвърнал предишната си външност!

— Ваше благородие! — каза Василчо. — Научих на станцията една новина, от която навярно ще останете много доволен. Ректорът на кралската академия, оня старец с козята брадичка, когото веднъж доведох тайно у нас, ви предложил за пожизнен стипендиант на кралската награда „Лаврови листа“. Сега ви търсят навсякъде, за да ви съобщят тази щастлива вест.

— О! — каза Яков. — Ето че се сбъдна сънят, който сънувах, Василчо, аз ставам най-после наистина щастлив!

Два или три часа по-късно, има ли значение, Яков се яви при академика с козята брадичка. Академикът му предаде едно удостоверение, подпечатано със златен печат, а после го заведе в ателието, което му се полагаше като пожизнен стипендиант. Ах, какво ателие!

Ателието беше обширно, със специално осветление, със стаичка за моделите, с галерия за почивка, с бар, натъпкан с най-превъзходни напитки и закуски… Какво ателие! Ами боите — стотици туби, от всички възможни цветове и нюанси! Ами палитрите, стативите — те бяха най-малко десет!

— Е, да ви е честито! — каза академикът и си отиде.

Яков гореше, изгаряше от нетърпение да рисува. Той изми грижливо ръцете си, облече една нова, синя манта и застана пред централния статив, където имаше поставено грундирано вече платно. Той разтвори тубите, взе палитрата, приготви четките. И се замисли.

Някога, когато рисуваше на пасажа „Свети Стефан“, преди да сключи договора с дявола, сюжетите се втурваха в главата му като галопиращи жребци, стига да се замислеше! Така беше дошла и идеята му за онази картина, която той нарече „Пролет“. В душата му идеите извираха като гейзери, буйно и неудържимо… Стига да помислеше само!

Дълго мисли. И понеже нищо вълнуващо не му идеше наум, отиде в бара, отвори първата бутилка, която попадна пред очите му, и я надигна. После отново се върна пред статива и пак започна да мисли. И понеже нищо вълнуващо не му дохождаше наум, повика Василчо, настани го на подиума за моделите и започна да го рисува.

След една седмица портретът на Василчо беше завършен. Дойде академикът с козята брадичка, погледа портрета и рече:

— Василчо, и никой друг! И при това каква сръчност — гениална! Продължавайте, моля!

Яков свали портрета и постави на статива ново платно. И се замисли.

Дълго мисли. И понеже нищо вълнуващо не му идеше наум, отиде в бара и надигна първата бутилка, която му попадна. После отново се върна пред статива и продължи. И тъй като нищо вълнуващо не изскачаше от сърцето му, повика Василчо, настани го и захвана да го рисува отново.

След една седмица вторият портрет на Василчо беше завършен. Дойде академикът с козята брадичка.

— Каква сръчност, каква сръчност! — възхити се той. А на излизане го посъветва: — Опитайте извънпланетарните сюжети… Или нещо в стила на вашия автопортрет… Дето сте възседнали пръч с паунова опашка, встрани от вас дявол мърсува, а над главата ви хвърчи ангел и благославя… Опитайте!

Яков свали втория портрет и постави на статива ново платно. После, без да мисли, отиде в бара и надигна бутилката. Като се завърна пред статива, той си рече: „Има много здраве дъртият пръч. Кого ще развълнуват моите обърнати къщи, човеци с очи на тила и пръчове с паунови опашки?“

Той се замисли, дълго мисли и понеже нищо не изскочи от сърцето му, повика Василча…

Тази история се повтори десет пъти. На единадесетия път Василчо каза, че му се ходи по малка нужда, изчезна и вече не се завърна.

Яков го чака час-два и когато разбра, че Василчо наистина няма да се завърне, отиде в бара и изпи наведнъж цяла бутилка питие. После се завърна, откачи шапката на Василчо, която висеше на един гвоздей, тури я на подиума и започна да я рисува.

След една седмица нарисува едни вехти негови обувки, а още след една — някакви скъсани негови захвърлени гащи.

После си купи един кадифен каменарски костюм, облече го, напълни една чанта с цветни тебешири и отиде да рисува на пасажа „Свети Стефан“. Заобиколиха го старите му познайнички. Нямаше я само Лиза, но Яков не забеляза отсъствието й.

— Познахте ли ме? — попита ги той.

— Ами… като че ли! — отговориха те.

— Не съм ли същият?

— Ами… същият сте!

Една по-устата се обади:

— Същият сте, само оня огнец го няма в очите ви, дето накара бедната Лиза да се влюби във вас! Няма го вече оня огнец в очите ви, няма го!

— Е, нищо! — каза Яков. — По-добре, че го няма. Не ми се ще втора някоя Лиза да се влюби в мен!

— А… То пък сме се затичали! — изкикоти се онази, по-устатата, и му обърна гръб.

И другите си отидоха.

Тогава Яков разтвори торбата с тебеширите и дълго мисли какво да нарисува. Група стражари с натъкнати щикове върху пушките си преведоха през пасажа един осъден, окован във вериги. Водеха го на централния площад, за да го обесят.

Яков продължаваше да мисли.

Най-сетне запретна ръкави и нарисува едно езеро. На брега на езерото стоеше жена и белеше платно. Малко по-навътре в езерото плаваха гъски.

Всичко изглеждаше толкова истинско, толкова вярно нарисувано, че едно момченце хвърли камък по гъските, а една млада жена, стъпила, без да иска, във „водата“, изписка и захвана да бърше с кърпичка обувките си. До обяд нищо особено не се случи, минувачите разбраха илюзията и нарочно започнаха да минават през „водата“.

Около пладне Яков огладня силно. Той нарисува натюрморт: една варена кокошка, до нея — солница, бутилка вино и чаша. И голяма порязаница хляб.

Той седеше върху бордюра на градината, гледаше картината си и преглъщаше. По едно време някой го замери отдалече със сурово яйце и нажълтената му зелена шапка пльосна на земята. Яков се огорчи. Той изчисти шапката си, метна торбата с тебеширите на рамо и изостави рисунката си на произвола на съдбата. Едно момченце дойде отнякъде, извърна се и свърши малката си работа точно върху въображаемия отвор на чашата.

Повече Яков не стъпи на пасажа „Свети Стефан“.

Когато нарисува всичко, каквото Василчо беше изоставил, започна да си доставя разни неща отвън — празни бутилки, стари лампи, грохнали ваксаджийски сандъчета и столове.

Накрая се пристрасти към дребните и най-дребните неща: копчета, безопасни игли, карфици. Когато един ден дойде академикът с козята брадичка, Яков беше изчезнал „яко дим“. На платното, поставено върху централния статив, той с голяма мъка и с двойно увеличително стъкло успя да види последната рисунка на Яков: една БЪЛХА.

Академикът нареди тази последна рисунка на Яков да се занесе в Националния музей. Ако някой посети Н-ския национален музей, той може и сега да види тази картина. Ще потърси диапозитива й в музейния каталог на буква „Я“.

3

Някой ще каже: „Не, това не е истински край. Приказките не завършват така. Краят е друг. Яков се пробужда на полето, където е бил доведен от гвардееца, и съзира наблизо един овчар. Тоя овчар го е развързал, Яков си припомня сънищата, които е сънувал през нощта, и благодари на съдбата, че са били само сънища. Сетне се възхищава на изгрева и със сърце, преизпълнено с възвишени чувства, тръгва за съседния град, където пак ще рисува с цветни тебешири върху някой паваж «Пролетта», която иде…“

Не, любезни, Яков не пристигна в друг град, защото тази история е истинска — той просто изчезна.

Смали се като своите малки неща и ИЗЧЕЗНА. С неговата смърт Яковият род секна завинаги, тъй като последният Яков не остави подире си деца.