Андрей Гуляшки
Яков и дяволът (2)

1

Но сигурно дяволът отдавна беше взел под око нашия герой, беше завидял навярно на радостта и вдъхновението му, на сполуките му, на чудните картини, които създаваше, затова тоя ден той беше сполетян от събития, които измениха издъно живота му. Ние ще опишем тоя ден от утрото до вечерта, ще се спрем и на някои хора и случки, за да станат ясни на читателите не само неща, свързани с досегашния живот на Яков, но и други съдбовни неща, които предстоят да се случат занапред.

И тъй страната Н. се събуди в това майско утро, както се будеше всеки божи ден — бедните с грижи за насъщния, а богатите с кроежи как да спечелят още пари.

Кралят се събуди угрижен и в кисело настроение. Женеше се вуйчовият му син и по този случай устройваше тази вечер галаприем, царски бал. А чиновниците от височайшата му канцелария и тримата му първи политически съветници не бяха готови до снощи със списъците на гостите. И самият крал (това беше най-тревожно) още не беше измислил какво разковниче да предложи при съставянето на списъците, та и либерали, и консерватори да бъдат еднакво доволни. Тази работа със списъците изглеждаше само на пръв поглед лесна, но зад привидната й леснотия се криеха ужасни мъчнотии. Правителството беше коалиционно и коалицията трябваше да се представи на бала пропорционално, тоест според броя на министрите, които партиите имаха в правителството. А това означаваше на практика, че балът ще бъде либерален, тъй като либералната партия имаше шест министерски кресла, а консервативната — четири. Либералният облик на тържеството не допадаше на доста мъже от консервативната партия, не се нравеше и на кралицата, която беше възпитана в строг клерикален дух, и тя се боеше, че на тържеството ще се танцуват модерни танци и че дамите ще дойдат с прекалено разголени рамене. Архиепископът беше предупредил, че няма да вземе участие в кралския кадрил и че ще си помисли много да вдигне ли обичайната наздравица-благословия за щастието на височайшите младоженци, или да се престори на разсеян. Ето какви сложнотии изникнаха във връзка с предстоящия бал, който над всичко отгоре щеше да се състои в най-хубавия царски палат, в прочутия с мраморите и водоскоците си Летен дворец. И само един бог знаеше дали поради това щастливо празненство страната нямаше да се изправи отново пред една мъчно разрешима правителствена криза.

И кралицата се събуди в лошо настроение, въпреки че утрото беше прекрасно и през разтворените прозорци на спалнята й нахлуваше лъчезарно майско слънце, а чудният аромат на разцъфнали люляци и жасмини превръщаше белоснежната й стая в кътче от някаква райска градина. Впрочем кралицата отдавна, много отдавна беше минала възрастта, когато слънцето и разните люляци и жасмини можеха да поправят разваленото й настроение. Особено ако настъпеше някой честолюбието й — тогава и слънцето, и всичките люляци и жасмини на света не можеха да оправят работата нито на йота. А тоя път честолюбието й беше наранено от самия главен инспектор на конните състезания, полковник Давид, който никак не й беше безразличен. Кралицата, за чийто строг морал споменахме вече, имаше особено отношение към негово сиятелство и сиятелството доскоро се стараеше добросъвестно да й отговаря с взаимност. Но от някое време благородните му старания секнаха и кралицата се натъжи сякаш за цял живот. Макар и ревностна клерикалка и със строг характер, тя страдаше и проклинаше майското утро. Никакви майски хубости не можеха да я утешат.

Кой беше тоя полковник Давид, спрямо когото строгата кралица изпитваше особени чувства? Ние ще го представим, както при запознаване, само с няколко най-общи думи, тъй като допъти ще имаме случай отново да се върнем към него. Негово сиятелство полковник Давид, главен инспектор на конните състезания, беше потомствен аристократ, беше снажен мъж, владееше отлично сабята и разбираше много от коне. Но понеже от друго не разбираше твърде, освен от коне, паричните му работи не вървяха, коневъдната му ферма беше ипотекирана за дългове и ако кралицата не му беше помогнала навреме да сложи ръка на едно обширно полско имение, той щеше отдавна да фалира. Той беше значително по-млад от кралицата, но затова тя не му се сърдеше, защото беше набожна и знаеше, че годините са от бога.

Ние ще имаме удоволствието да се срещнем още няколко пъти с негово сиятелство и да опознаем личността му по-отблизо, а сега ще отбележим само, като при първо ръкостискане, още една подробност — че беше женен отскоро и че жена му се наричаше Естер. Тази Естер, с която също ни предстоят още много срещи, беше едно розово чаровно създание, пухкаво и миловидно, сновеше весден от един салон в друг, консервативен или либерален, покоряваше сърцата на политическите мъже и се славеше като най-осведомена по държавните въпроси светска жена.

И все пак, ще попитат читателите, с какво беше наранил благородният полковник Давид сърцето на строгата кралица? Нали тя го беше спасила от позорен фалит? Както споменахме вече, негово сиятелство се стараеше да отговаря с взаимност на особените чувства на височайшата си покровителка, но откакто се запозна с дъщерята на покойния артилерийски инженер Арон, прочутата златокоса красавица Елена, наричана от народа просто „Златокосата“, старанията му към кралицата изведнъж се изпариха, като лиснатата върху силен огън шепа вода. Коя беше впрочем Златокосата?

Нейният баща, артилерийският инженер Арон, изнамери снаряда, който се пълни с картеч и се пръска в мига, когато докосне земята или малко преди да я докосне. Обикновеният снаряд поразяваше при попадение сред пехотна верига двама или трима пехотинци, а снарядът на Арон избиваше наведнъж пет-шестима души и раняваше още толкова. Заради това историческо и патриотично изобретение кралят му присвои княжеска титла и му подари имението „Сансуси“, което се славеше с широки иглолистни гори, бистри реки и изобилен дивеч. Арон, тщеславен и авантюрист по дух, продаде тайно изобретението си и на Потидея, и на Керкирия, съседки на Н., закупи нови имения, построи си дворец в столицата и един малък павилион в околностите й, който нарече „Сан жен“. На върха на славата си той загина на дуел за една вариететна певица. Понеже съпругата му се спомина някое време преди дуела, единствена наследница на двореца, именията и на зестрата от един милион златни остана златокосата му дъщеря Елена.

Елена, или Златокосата, както я наричаха всички, несравнима по хубост и причудливости, навършваше по това време 22 години и усилено се занимаваше с търсене на жених. Като казваме, че се „занимаваше“ с търсене на жених, ние не преувеличаваме, нито пък влагаме някакъв лош смисъл в думата. Наследила импровизаторския талант на баща си, весела и авантюристична по дух като него, безгрижна поради богатството си, тя превръщаше избора си на съпруг в една весела комедия, която режисираше сама и на която се радваше същевременно и като зрител.

Има разни видове женска хубост — хладна като на богините, тържествена и умилена като на мадоните, спокойна и мъдра като на кралиците, да речем, изобразени върху златните монети. Ако от хладната хубост на някоя богиня отнемем класическия нос и на мястото му сложим прелестно чипо носле, ще се получи, разбира се, една лекомислена богиня. Богиня все пак, но лекомислена. Такава изглеждаше Златокосата.

Примамени от зестрата й от един милион златни, замаяни от хубостта й и заблудени от чипото й носле, мнозина кандидати за ръката й мислеха, че тя е една лесна за превземане крепост, и слепешком се втурваха на щурм. Но като не успяваха да стъпят на кой и да е от бастионите й, дори на най-издадените, разяряваха се, губеха си ума и сами започваха да се трепят един друг. До началото на нашия разказ шест души се бяха секли със саби за нея и други шест бяха се гърмели с пищови. При тия дуели двама души бяха намерили смъртта си, деветима бяха се осакатили толкова, че едни ходеха още с патерици, а други изобщо не бяха вече за пред хората. Само един кандидат остана цял и читав и за него Златокосата се сгоди с надежда, че и той ще си намери майстора, преди да настъпи сватбеният ден. Тоя временен щастливец се казваше Леонид и служеше като капитан в лейбгвардията на негово величество. Той произхождаше от стар благороднически род, беше силен и свиреп, но в главата си не беше кой знае колко развит. Той приличаше на античния герой Аякс, който налитал да се бие дори с безсмъртните богове, но не умеел на две магарета да раздели сеното по равно. Говореше се на ухо във високите кръгове на Н-ското общество, че гвардейският капитан бил интимен или доверен приятел и на кралицата и че тя го била изпратила да завоюва ръката на Златокосата от страх да не би Ароновата дъщеря да изкуси между другото и нейния Давид. Какви ли не слухове се носят във висшето общество! Ние не вярваме на този слух, защото кралицата беше много строга жена и с клерикални разбирания. Освен това като кралица тя не би се решила да общува с военен, който заема чин по-долен от полковник. А Леонид, макар да напомняше и на външност, и по ум древния Аякс, беше само гвардейски капитан. Така че ние не вярваме на този слух.

Негово сиятелство загуби ума си по Златокосата още от пръв поглед. (Така се беше случвало и с десетки други!) Но за разлика от капитана той не беше ерген, та да се състезава за ръката й, нито пък толкова отчаян от живота, за да се бие с противник, който напомняше по мускули един Омиров герой. Не рискуваше да се бие, нито искаше да се развежда с жена си, защото тя имаше солидни връзки с водачите на двете партии, а притежаваше и едно малко имение, което му носеше известни доходи. Той просто избра оня утъпкан път, по който бяха вървели мъжете любовници още от библейски времена — утъпкания и удобен път на домашния „приятел“. Беше готов да дели любовта на Златокосата с кой и да е от възможните й бъдещи съпрузи, дори с такъв дръвник, какъвто беше капитанът. Ето защо той с нетърпение очакваше Златокосата да се омъжи. Но за кралицата нямаше повече сили. Нито един мъж, влюбен веднъж в Златокосата, не можеше да мисли вече за друга жена. Такава магесница беше дъщерята на покойния артилерийски инженер.

Трети по ред, според протокола, но втори по значение след краля беше министър-председателят Йоасаф. Кралицата го мразеше заради либералните му идеи, а откакто беше разрешил на жените да носят поли над глезените и на публични места да танцуват валсове, тя записа името му в тайното си тефтерче и на един дворцов прием пред сто души избрани гости заяви, че е брат навярно на самия дявол. Тия думи паднаха като студен душ върху главите на присъствуващите, а на другия ден ги повтаряше целият град. Добре, че енчани не обичаха кралицата, та се отнесоха пренебрежително към думите й, иначе Йоасаф нямаше да дочака добро. Макар и с революционни традиции и антиклерикално настроени по дух, енчани вярваха в дявола и се бояха от него. Страхът от дявола у енчани беше почти всеобщ, защото рядко се намираше енчанин, който да не е бил препънат в живота си поне веднъж или два пъти от някаква невидима зла сила.

В борбата си срещу Йоасаф кралицата имаше пълната поддръжка на архиепископа и на няколко капитани от гвардията, сред които на първо място беше познатият ни вече Леонид-Аякс. Архиепископът нареждаше на епископите, а те на владиците, а владиците на поповете — които бяха повече от 10 000 — да уверяват народа, че водачите на либералите начело с Йоасаф са слуги на дявола, а може би и истински дяволи, престорени на човеци. Много попове разказваха на богомолците след литургия, че Йоасаф имал под перуката си две малки рогчета и че в дъното на раирания му панталон се спотайвала една космата опашчица. Попските твърдения се оспорваха много страстно от Естер, съпругата на негово сиятелство, която казваше на всеуслушание, че това са празни приказки, тъй като тя лично била виждала негово превъзходителство без перука. За опашчицата, разбира се, Естер не обелваше нито дума.

Архиепископът се бореше срещу либералите и Йоасаф посредством поповете си, а Леонид-Аякс разчиташе в тази борба главно на собствените си сили. Той държеше под хастара на гвардейския си калпак списък с имената на кралицините врагове и когато му паднеше случай — действуваше. Или предизвикваше враговете на дуел, или заповядваше на адютанта си да ги бие с камшик.

Тъй или иначе, Йоасаф се събуди в тази чудна майска сутрин едновременно и радостен, и разтревожен. При това и двете чувства нямаха нищо общо с майската сутрин, тъй като на него му беше все едно дали навън плющи студен мартенски дъжд, или пък грее лъчезарно майско слънце. Радостен беше, че му предстоеше да спечели днес сто хиляди златни, и разтревожен, че печалбата можеше (не дай си, боже!) да се изплъзне от ръцете му като мокър сапун. В какво се състоеше работата? Днес щеше да заседава министерският съвет, за да гласува едно почти „историческо“ предложение на либералите: да се премахне забраната върху свободната продажба на яйцата. Досега яйца се продаваха само в аптеките срещу рецепта или в централния държавен магазин, но срещу махленско свидетелство за политическа благонадеждност. Как се беше стигнало до такава чудновата забрана? Много просто! Когато яйцата се продаваха свободно, енчани замерваха с по-„отлежалите“ разни високопоставени личности-министри, политически дейци, висши чиновници; дори епископи. Рядко минаваше ден, без да бъдат омаскарени по няколко дузини личности от елита на Н-ското общество. Чашата на търпението преля, когато един ден изкусно метнато развалено яйце цъфна върху белоснежния кител на краля. Държавният глава правеше годишната си периодична среща с народа на централния площад и тогава някой го улучи с развалено яйце. Бившето консервативно правителство сякаш чакаше само тоя случаи — да замерят краля! Правителството издаде още същия ден драконовски декрет срещу свободната продажба на яйца, сурови или варени, все едно. Беше обявена безпощадна война на яйцата и на всичко, което ги снасяше. За употреба на яйце, например срещу министър, декретът предвиждаше наказание „доживотен затвор“, а срещу министър-председателя, архиепископа и кралското семейство — смърт. Бяха осъдени на доживотен каторжен труд стотици хора, а няколко души бяха обесени. Но по нелегален път можеше да се намери все пак някое и друго яйце и то веднага влизаше в работа.

Сега Йоасаф беше внесъл предложение в министерския съвет за незабавно премахване на тоя зловещ декрет. Народът очакваше заседанието със затаен дъх. Председателят на сдружението на яйцепродавците и на птицепродавците тайно обеща на Йоасаф 100 хиляди златни. Йоасаф се вдъхнови и от балкона на министерския съвет държа прочувствена реч: „Н-ският народ, лишен от най-питателната си храна, яйцата — рече той, — гине от недояждане и физически се изражда“. Това бяха много силни думи и народът, събран пред балкона, дълго вика „ура“.

Но в навечерието на това майско утро, за което става дума, консерваторите с помощта на кралицата и архиепископа подкупиха двама от министрите на Йоасаф и те заявиха публично на пресконференция, че поради съображения от държавен характер няма да гласуват за отменянето на декрета. Йоасаф незабавно ги заплаши с изключване от редиците на либералната партия, но те заявиха, че благото на държавата им е по-скъпо от всяка партия, и добавиха, че няма да продадат съвестта си на никаква цена.

Ето защо тревогата се заби не като трън, а като свредел в сърцето на Йоасаф и го въртя цяла нощ. Пропаднеше ли предложението му, пропадаха 100-те хиляди златни, потъваше вдън земя един мечтан замък, с няколко хиляди декара лозя, ливади и овощни градини! Тъжен живот се задаваше и за целия Н-ски народ. На власт щяха да дойдат консерваторите и над света щеше да легне дълга и скръбна безяйчена нощ.

Ах, ето какви печални времена щяха да настъпят и за него, и за народа поради измяната на ония двама негови министри! Цяла нощ се въртя, призори задряма и, кой знае защо, присъни му се Естер, съпругата на негово сиятелство. Той протегна ръка да я прегърне, но в обятията му измърка доволно в съня си собствената му съпруга. Той се отдръпна, спотаи се, но чувствуваше как появата на Естер го беше ободрила. И понеже вече се разсъмваше, измъкна се от леглото и докато плискаше лениво лицето си на чешмата, в главата му се роди една спасителна мисъл.

Той пристигна толкова необичайно рано в министерския съвет, че гвардейският капитан, който командуваше охраната, не само се учуди, но се уплаши, „Какво ли е замислила тази либерална лисица? — рече той. — Току-виж, че докато нищо неподозиращите почтени хора още спят (той имаше предвид солидните хора, консерваторите), тоя подлец извъртял някакъв преврат!“ Поради нерешените проблеми около предстоящия тази вечер бал и поради слуховете, които разпространяваха приближените на архиепископа, че Йоасаф замислял „удар“, за да извади консерваторите от правителството, в политическата атмосфера наистина се носеше миризма на преврат. Затова капитанът изпрати един поручик при адютанта на командуващ гвардията, за да пита дали да дислоцира за всеки случай два гвардейски ескадрона в близост до министерския съвет.

След двадесетина минути поручикът се завърна и докладва на капитана, че командуващ гвардията казал да не се безпокои, тъй като Йоасаф не замислял вече никакъв преврат, ами дошъл да си прибира партакешите, тъй като следобед щял да си подава оставката.

Междувременно, докато се водеха тия тайни разговори, Йоасаф изпрати записка до Естер по свой доверен човек. В записката пишеше: „Естер, трябва незабавно да те видя! Върховни държавни интереси налагат веднага да се срещнем! Точно в 9 часа ще те чакам в салона на кулинарната изложба, пред щанда с вегетарианските гозби. Там е най-безлюдно. Йоасаф.“

Точно в 9 часа пред щанда с вегетарианските гозби Йоасаф каза на Естер:

— Днес предобед негово сиятелство, твоят съпруг, ще открива в околностите на града нов хиподрум. На тържеството ще присъствува и кралят. Негово сиятелство да помоли краля да вземе в свитата си и моите двама министри, изменници. И да ги задържи на традиционния обяд. Докато обядът свърши, ние ще претупаме заседанието в министерския съвет. Поради тяхното отсъствие либерали и консерватори ще имат еднакъв брой министри и работата с яйцата ще реша аз, понеже като председател имам право на два гласа. Ясна ли ти е картинката?

— О — каза Естер. — Ясна ми е като бял ден!

Как е гласувано Йоасафовото предложение за отменянето на яйчения декрет всички ще се досетят навярно. Отсъствието на двамата министри-отцепници от това историческо заседание на министерския съвет спаси от заколение стотици хиляди кокошки, възвърна щастието на енчанки да чукат яйчица в тиганите си и помогна на самия Йоасаф да си купи замък с обширни ливади, лозя и овощни градини.

Всички бяха доволни, освен кралицата, архиепископът и една шепа най-доверени хора около тях. Дори консерваторите се радваха, защото им беше омръзнало да си бъркат коктейли без яйца и да ядат баници, които не приличаха на нищо. Много неща на тоя свят могат да минат без яйца, но баницата! Хайде да не говорим. Нали казахме още в началото на нашата приказка, че ще разказваме само за истината?

И тъй, предложението на Йоасаф беше прието, но без помощта на краля тази работа нямаше да стане. А как тъй, ще попитат някои, кралят е благоволил да окаже помощ на либерали? Нали либералите нито са били, нито ще бъдат някога негови приятели? Ето каква загадка се получава.

Но случаят изглежда загадъчен само на пръв поглед, иначе нещата са много прости. Кой цар, ще попитаме ние, обича сановници с изправени глави? Знае се от памтивека, че кралете харесват сановници с наведени глави. Е, добре, а кой сановник ще стои с изправена глава, когато мало и голямо са видели, че е бил замерян от народа с развалени яйца? Такъв сановник стои с наведена глава и съзнава, че само кралската милост го задържа на заемания от него висок пост. Сановниците, замеряни от народа с развалени яйца, са верноподанни и слушат своя крал.

Ами кралят, ще попитат някои, той не се ли бои от разваленото яйце?

Кралят си има обеца на ухото и когато му хрумне да се среща отново с народа, гвардейците ще държат хората на 50 крачки разстояние от него.

Ето защо кралят се реши да помогне на Йоасаф. Пък и народът, като види, че кралят помага на либерали, да каже: „Какъв демократичен крал!“

А за да е тихо и за да не мислят хората, че всичко им е разрешено, кралят напомни още същия ден на гвардейските командири да си отварят очите на четири. А на Йоасаф, когото милостиво остави да целуне десницата му заради помощта, която му оказа, рече строго:

— Довечера ще минат през пасажа „Свети Стефан“ гостите, които съм поканил за бала в летния ми дворец. Там някакъв художник рисувал разни работи. Нека си рисува, аз не му преча. Но искам пасажът да е чист, да е измит и да свети като стъкло!

2

Докато ядеше сандвича и наблюдаваше картината си, Яков забеляза няколко дребни грешки, които реши да поправи веднага. Той изсипа в устата си трохите, които бяха останали в шепата му, и кимна весело по посока на павилиона, където работеше Лиза. После се наведе да вземе тебешири от торбата си, но в тоя миг една необичайна шумотевица го накара изненадано да се изправи. В пасажа нахлуха, като гонени от зли кучета, тумба метачи, следвани по петите от група миячи с маркучи в ръце и от един началник на кон. Метачите стъпиха върху рисунката и размахаха метлите си, а маркучите на миячите блъвнаха силни струи вода.

— Стойте, какво правите! — изтича Яков насреща им и разпери ръце.

— Гледаме си работата! — насмалко не скочи с коня си отгоре му началникът. — Махай се, не ни пречи!

— Но нали вършите тази работа нощем? — отчаяно възрази Яков, като продължаваше да стои с разперени ръце.

Началникът изкриви лице от ярост и като го посочи на миячите с пръст, изправи се на стремената и изкомандува:

— По тоя смахнат тип, с маркучите, огън!

Шест водни залпа, всеки силен като ритник на жребец, тежко удариха нашия герой, покосиха го мигновено на земята и всички заедно захванаха да го давят. И навярно щяха да го удавят, ако един от метачите не беше се смилил и изтеглил до бордюра на градината с цената на собствения си живот.

Когато Яков дойде на себе си и отвори очи, метачът му рече:

— Довечера ще се сгодява вуйчовата дъщеря на краля. По този случай кралят дава бал в летния си дворец. Гостите, както винаги, ще минат през това място, затова първият съветник заповядал мястото тъй да се изчисти, че една прашинка от тебешир да не се залепи върху подметките на височайшите гости и гостенки. Ето защо ние дойдохме да метем и да мием в този необичаен час.

Яков кимна с тъжна усмивка на своя спасител и от благодарност реши да му подари един цветен тебешир, но когато се огледа — торбата с тебеширите беше изчезнала, боклукчиите бяха я изхвърлили навярно в кофата за боклук. Тогава потърси касичката си, консервената кутия, за да изсипе в ръката на метача грошовете, които му бяха подхвърляли от заранта. Но и касичката му беше сполетяна, изглежда, от участта на брезентната торба.

— Да ме вземат дяволите! — въздъхна Яков. — За какво съм сега, без един тебешир и без един грош!

— Шшшт! — сложи показалец върху устата си метачът. — И грошове ще имаш, и тебешири ще си купиш, пред тебе има много живот. Но ако още два пъти до довечера извикаш дявола, той ще изскочи от пъклото си и непременно ще те вземе, тъй да си знаеш! Ти не си ли слушал от по-стари хора какво си патят тия, дето викат дявола по три, че и повече пъти?

— Аз и без дявола си патя предостатъчно! — навъси вежди Яков, треперейки от студ в мокрите си дрехи. — Какви добрини от живота си ще загубя, ако стана поданик на рогатия?

Метачът се огледа страхливо, грабна метлата и се затири да мете чак на другия край.

Топлото майско слънце изсуши бързо мокрите одеяния на Яков, а чашката коняк, която Лиза му донесе, запали в жилите му огън и в душата му отново пламна неутолимо желание да рисува. Но понеже нямаше тебешири, той започна да си мечтае и да фантазира.

— Когато стана богат художник — рече той на Лиза и с благоговение целуна ръката й, — а аз непременно ще стана някой ден много богат, ще ти купя златна огърлица, украсена с едри сапфири, и обеци от червен янтар!

— Гладна кокошка просо сънува! — въздъхна благодушно Лиза.

— Ти не вярваш ли? — учуди се Яков.

— Не вярвам! — рече откровено Лиза.

— Дяволите да ме вземат — разгорещи се Яков, — ако до довечера не измисля някаква магия, която да те направи щастлива!

— Защо трябва да викаш дяволите на помощ, когато магията е толкова проста и ясна! — усмихна му се лукаво Лиза.

Ако в тоя миг се беше взрял в очите й, непременно щеше да се сети за „магията“, която Лиза имаше предвид. Тя беше препатила жена, нейните представи за нещата бяха практични и прости. Но Яков не погледна в очите й, защото една тревожна мисъл прониза светкавично съзнанието му и той се заслуша в себе си: „Внимавай! — предупреждаваше го гласът на метача. — Ти викаш дяволите за втори път!“

„Когато ги повикам за трети път, те ще изскочат от пъклото и ще ме вземат в царството си!“ — въздъхна Яков и се натъжи, защото безизходицата, в която се намираше, още не беше пратила по дяволите нито желанието му да рисува (макар и с цветни тебешири), нито склонността му да си мечтае за красиви и велики неща.

„Ще внимавам да не ги повикам трети път!“ — зарече се Яков, а на Лиза се усмихна.

— Ще измисля нещо! — рече той. — До довечера има толкова време! А огърлицата и обеците — викна подире й — смятай ги вързани в кърпа, непременно ще ги получиш!

Може би дяволът беше наблизо, защото очакваше Яков да го повика за трети път, навярно беше чул думите му и показал на Лиза среден пръст.

После Яков се изтегна на една затулена сред люляците скамейка и скоро заспа.

Събудиха го камбаните на катедралата, които от два века насам разлюляваха небето над столичния град тъкмо в четири часа. Небесният купол започваше да подскача и от бездънната му вис се отронваха безброй парчета лазур, които тутакси се превръщаха в медни звуци, щом доближаваха островърхите покриви на града.

Яков седна на обичайното си място върху бордюра на градината и с болка загледа излъсканата до блясък настилка на пасажа.

„Тук някога летеше моята «Пролет»!“ — с тъга поклати той глава и очите му се изпълниха с влага. После си рече: „Ще си ида до кея на дърварите пеша, но преди да си тръгна, ще погледам шествието на първенците, дето са поканени на царския бал. Това шествие ще ми подскаже какви ли не сюжети!“ И веднага си представи рогати дяволи, облечени в лъскави фракове, и до тях — трътлести дяволици, наконтени в модни рокли от китайска коприна. „Такава чудесна гледка не може да се види всеки ден!“ — каза си Яков, но не се усмихна, защото си спомни със смут, че до тоя час беше споменал името на нечестивата сила два пъти.

Най-напред пристигна ескадрон кралски гвардейци, с орлови пера на калпаците. Те се наредиха от двете страни на пасажа и замръзнаха върху конете си като статуи. Капитанът им закова коня си насред пасажа, изрева някаква команда, статуите измъкнаха шашките си и отново замряха. Когато измъкваха шашките си, по стъмнения мрамор на катедралата като че ли се появиха и изчезнаха мигновено огнени светкавици. Беше интересно и момчетиите, които се бяха покачили върху дърветата, ахнаха от възторг.

После заприиждаха гостите. Ах, това не беше обикновено шествие, дори в държавния театър, когато представяха исторически пиеси, не можеше да се види нещо подобно! Не, това не беше шествие, небесната дъга беше слязла сякаш на земята и се източваше бавно и тържествено към летния дворец. Блестяха ламета, искряха тафти и коприни, святкаха като лъчезарни звезди рубини и елмази. Ами голите рамене и шии на дамите, ами воалите и усмивките им, ами огънчетата в очите им, които можеха да стопят дори мъртвия мрамор на старата катедрала…

Яков гледаше и се радваше и душата му сякаш възнасяше благодарствен химн към небесата.

И изведнъж изтръпна — очите му се прехласнаха, душата му занемя, а сърцето му се сви от мъчително-сладостна болка. Насреща му се задаваше млада жена със златисти на цвят коси, с очи, в които се отразяваше огреният от залеза лазур на небето, с чувствено извити устни, на които би завидяла дори самата ненаситна богиня на любовта. Но в случая най-интересното беше това, че и хубавицата го гледаше с прехласнати очи и като че и нейната душа беше занемяла, и сякаш нейното сърце се беше свило от мъчително-сладостна болка.

Така Яков и тази жена не сваляха очи един от друг. Колко време продължи това? Може би повече, отколкото беше редно — не за Яков, разбира се, а за жената. Жената беше годеница и нейният годеник, един мустакат капитан от кралската свита, крачеше до нея и лицето му се наливаше с кръв. Той беше човек на реда, затова прошепна няколко думи на адютанта си и посочи Яков с глава.

Адютантът се отдели тутакси от шествието, дойде при Яков и му рече:

— Негоднико, така ли се гледат чуждите годеници?

— Но аз не зная, че тя е годеница! — каза Яков.

— Сега ще научиш! — поклати глава адютантът.

Той замахна с бича си, зашлеви Яков по лицето, после заповяда на едного от гвардейците да го върже на коня си и да го изведе вън от града.

— И повече да не си се мяркал тук! — закани му се той с юмрук.

Ето как Яков се намери посред нощ сам сред полето, под открито небе и с вързани ръце.

Той не се изплаши, защото пред очите му сияеше ангелското лице на онази жена, която обикна от пръв поглед и която щеше да обича през целия си живот. Само му дожаля за самия него и страшна мъка задави гърлото му.

— По-добре да ме вземат дяволите — изохка той, — отколкото да живея, макар и една само нощ без нея!

Едва беше изрекъл тия думи и сухите треволяци около него започнаха да шумолят и да съскат като настъпени змии от нечии тежки и приближаващи се стъпки. В тихата и слаба светлина на звездите Яков видя да застава над него една суха и висока фигура на мъж, загърнат в дълъг черен плащ и с широкопола черна шапка на главата си.

— Аз съм дяволът! — проговори мъжът с изненадващо мек и топъл глас. — Какво искаш от мен?

— Какво може да иска един човек от дявола! — рече Яков и по посинелите му устни пропълзя мъчителна усмивка. — Искам да бъда щастлив!

— Е, добре! — повдигна рамене дяволът. — Аз мога да ти дам всичко, което не си имал досега. Какво желаеш да имаш, за да бъдеш щастлив?

— Жената, която видях да минава с царските гости през пасажа „Свети Стефан“! — усмихна се замечтано Яков. — Жената със златните коси, с лазурните очи, с най-чувствените устни сред всичките жени на света! Тя има ангелско лице и навярно и сърцето й е ангелско. Искам тази жена да ми принадлежи, за да бъда щастлив!

— Аз мога да ти дам всичко, каквото не си имал досега! — усмихна се дяволът, но в слабата светлина на звездите Яков не видя усмивката му — добра ли беше, или зла. — Само че в замяна на щастието, което ще ти дам, аз ще взема всичко, което притежаваш и което е изпълвало душата ти с радост до тоя час. Съгласен ли си?

— Да не би да си правиш устата за моето рисуване? — настръхна Яков.

— О, не! — каза дяволът. — Аз не мога да отнемам дарованието, което бог ти е дал. Рисувай си! Но всичко друго, което те е правило щастлив, трябва да бъде мое. Завинаги!

Яков се попита: „Какво друго съм имал, освен рисуването? — И си отговори: — Живял съм в една изба, тъмна като гробница; събирал съм грошове в една консервена кутия; ходил съм облечен в сиромашки дрехи от каменарско кадифе.“

— Вземи го това щастие! — провикна се Яков. И без да се колебае, рече: — И нека бъде твое за вечни времена!

— Благодаря! — каза дяволът и килна назад широкополата си шапка.

— Няма защо! — каза искрено Яков.

— Онази жена ще бъде твоя! — кимна дяволът.

И в същия миг изчезна, като да се сля с нощта.

Над света остана да мъждука само студената и почти незрима звездна светлина.