Андрей Гуляшки
Яков и дяволът (3)

1

Събуди се от сутрешния хлад. Откъм морето духаше силен източен вятър, наоколо миришеше на водорасли и мокър пясък, на лайкучка и буренак. Градът се виждаше далече, кубетата на „Свети Стефан“, лизнати от лъчите на изгрева, приличаха на две сочни череши. Оттатък кея на дърварите една гемия, надула платна, поемаше курс към порозовелия хоризонт.

„Каква хубост!“ — възкликваше възторжено при подобни гледки Яков, но този път сърцето му остана равнодушно. В сърцето му нямаше вече място за друга хубост, освен за хубостта на жената със златистите коси, на която се беше усмихнал снощи влюбено и която също му се беше усмихнала с любов. Пробуждайки се, той виждаше пред очите си само нейната хубост, за прелестта на утрото сякаш беше ослепял.

Но образът на Златокосата събуди в душата му заедно с чувството на болезнено блаженство и едно цяло ято от черни грижи, които тутакси се разлетяха безредно, както правят гарвани през късна есен. Литнаха в душата му черни грижи и взеха да се стрелкат нагоре и надолу, досущ като грач-птиците, които никога и никому не са предвещавали добро.

Нямаше торбата си, която носеше на рамо, нито цветните тебешири, с които рисуваше чудеса и даваше образ на мечтите си, нито грош в кесията си, за да си купи сутрешното парче хляб. Бяха го били снощи, бяха го извели от града вързан, бяха му забранили да се мярка на пасажа „Свети Стефан“. Изведнъж беше се намерил сякаш вън от света.

Той не беше живял, както знаем, и до тоя момент в безгрижие и охолство, но в отчаяние и неизбродна безизходица като тази, в която сега се намираше, не беше изпадал. И понеже в главата му не се мяркаше никаква спасителна мисъл и отникъде не се подаваше ръка за помощ, той реши да предаде по-нататъшната си участ в ръцете на съдбата. Практически това означаваше да се тръшне на земята, да се зарови, до колкото може, в треволяка, за да не го пече силно слънцето, и да чака по-нататък „каквото бог даде“.

Речено, сторено! Коленичи, за да си изрови колибка, и в същия миг погледът му беше привлечен от нещо, което най-напред го изплаши, защото му заприлича на змия, а после изпълни душата му с най-светли надежди. Пред очите му лежеше на земята един кожен ремък, сгърчен като змия. Тоя същият ремък, с който бяха вързали ръцете му вчера, когато го изведоха вън от града. Около китките му още личаха синини от него, напомняше му уморителния и мъчителен път, който беше извървял от пасажа „Свети Стефан“ до това място, вързан като разбойник за седлото на гвардейския кон. Тоя ремък му напомняше ужасни неща и въпреки всичко той го сграбчи с такава буйна радост, сякаш беше намерил не парче изтъркана кожа, а тлъст кемер с жълтици.

Някой мъдрец казал някога си, че човекът е мярка за всички неща. Ако един богаташ беше намерил тоя ремък, той не би му обърнал никакво внимание, не би се навел в никакъв случай да го вдигне от земята. За богаташа ремъкът щеше да бъде едно нищо. Но за Яков той беше повече от нищо, защото щеше да го продаде за коматче хляб, а коматчето хляб щеше непременно да го научи как да изтръгне Златокосата от властта на мустакатия царски капитан. Кой казва, че човек не е мярка за всички неща?

Дали в тоя миг му дойде наум непременно златокосата хубавица, не твърдим, но едно е сигурно, че той почувствува живота си осигурен за един ден, а всеки знае, че в един ден могат да се случат всевъзможни неща, и най-обикновени, и най-чудни. Защо в частта на чудните неща да не измисли как да замести като годеник мустакатия капитан?

Яков прибра ремъка и с обнадеждено сърце тръгна към кея на дърварите. Когато първоначалната му радост от находката се поуталожи, той се замисли. Гвардейският сержант беше го оставил вързан на това място. Той добре си спомняше, че гвардейският сержант си отиде, без да го развърже. Яков му рече: „Добри човече, нима ще ме оставите с вързани ръце сред това безлюдно поле?“ Оня му беше отговорил: „Първо, аз не съм добър човек, а съм гвардейски сержант; второ, само прекият ми началник, лейтенантът, може да ми нарежда едно или друго; и трето — ти си вагабонтин, който не заслужава милост. Тъй ли се намига на чуждите годеници? Аз да бях на мястото на капитана, щях веднага да те съсека!“ Беше си заминал, без да му каже дори сбогом. Яков си спомняше, че когато го загуби от погледа си, веднага се строполи на земята, и дали беше от отчаяние, или от умора, земята захвана да се проваля под него, потъваше, докато пред очите му причерня съвсем.

Той не можеше да си даде сметка колко време беше потъвал в преизподните. Когато беше дошъл на себе си, видял беше пред очите си не друг, а дявола.

Като си спомни за дявола, Яков се уплаши и челото му се ороси с пот. Сън ли беше сънувал, или наистина се беше договарял с царя на пъклото? После си припомни дума по дума разговора, който беше водил с дявола, и се успокои. Ако имаше някой изигран в пазарлъка, това беше Рогатия, разбира се. Беше си запазил умението да рисува, а всичко друго (взели го дяволите другото, до гуша му беше дошло от него!) беше дал на дявола срещу щастието да притежава най-красивата жена на света, срещу великата радост да обича и да бъде обичан. Беше се отървал от мъки, а в замяна щеше да получи голямото щастие, което дарява любовта. Кой беше спечелил от среднощния пазарлък, дяволът или той?

Както и да премисляше нещата, печелившият излизаше все той. Едно безпокойство само го глождеше — дали пазарлъкът беше жива истина, или беше само сън…

Като наближи града, срещна го един въглищар с магаре.

— Този ремък ще ми върши добра работа! — рече му въглищарят. — Какво искаш за него?

— Коматче хляб.

— Моето коматче е толкоз малко, че като го разделя на две, ти няма да получиш нищо. Искаш ли лопата кюмюр?

— Нямам мангал! — рече Яков и отмина.

По пътя за кея на дърварите срещна един учител.

— Този ремък ще ми върши добра работа! — рече той. — Продаваш ли го?

— Не го продавам! — поклати глава Яков, като си представи „работата“, която учителят имаше наум.

Ремъкът остави в ръцете на една хубава, закръглена женичка. Тя носеше един топъл хляб под мишницата си, чупеше си от него и сладко дъвчеше.

— Продавате ли туй нещо? — запита го тя.

— Продавам! — отвърна шепнешком Яков, сломен напълно от сладкия мирис на топлия хляб. — За какво ви трябва?

— Ами да се вардя от някои по-нахални и палави ръце! — засмя се звънко жената. — Колко пари искате за него?

— О! — каза Яков. — Вземете го без пари. На мен и без туй не ми трябва. Вземете го! — И сложи ремъка върху ръката й.

Жената го изгледа с дълъг и нежен поглед, той беше красавец, нали, но нашият герой не погледна в очите й, той беше много влюбен, и най-вече — главата му се въртеше от глад.

Наближавайки кея, той се усмихна примирително и махна с ръка.

„По всичко изглежда, че ще се умира! — рече си той. — Сега няма какво да продам дори за едно коматче хляб! Но можех ли да правя търговия с една дама? — разпери той ръце. — Може ли потомъкът на придворния художник Яков-първи да прави търговия с една дама? — Той поклати глава и тоя път по устните му пропълзя усмивка, която беше едновременно и весела, и тъжна. — Яков-трети умира от глад, но не продава на дамите вехтории!“

С тая усмивка на лицето си той пристигна пред сградата, под чийто праг се намираше неговото мазе. И в същия миг зяпна от удивление, сякаш беше застанал по погрешка пред парадния вход на кралския палат. Отпреде му стоеше един висок момък, наметнат с черна пелерина и с черна барета на главата си, накичена с гарваново перо. Той държеше с лявата си ръка юздата на един гиздав бял кон.

— Вие ли сте художникът Яков? — попита той.

Яков едва сега забеляза, че зад момъка, между рамото му и шията на коня, се пули с жабешките си очи хазяинът му. Той имаше вид на човек, който гледа истински неща, а пък си мисли, че сънува.

— Аз съм художникът Яков — рече Яков.

— Правнук на резбаря Яков и праправнук на придворния художник Яков?

— Нямам основания да се срамувам от рода си! — каза Яков.

— Господине! — каза тържествено момъкът с гарвановото перо. Измъкна от една кожена цилиндрична кутия дебел лист хартия със златист цвят, подпечатана с големи и тежки восъчни печати, и започна бавно да чете:

Ваше благородие Яков Я. Яковов,

В управлението на Н-ската окръжна архива беше открит неотдавна препис от оригинала на смъртната присъда, издадена навремето срещу вашия прапрадядо, негово благородие придворния художник Яков. Вашият прапрадядо, осъден на смърт чрез изгаряне, не е бил лишен от благородническата си титла, а това означава, че всички негови преки наследници са имали и имат право на благородническа титла. Вие, господине, имате право на титлата „благородие“, която носи рента един златен наполеон годишно. Следователно вие имате право да получите от касата на Н-ското окръжно управление 28 (двадесет и осем) златни наполеона, които ние надлежно ви изпращаме по специален пратеник. Ние ви изпращаме също така емблемата на титлата „благородие“ — една златна звезда върху фон от синкав емайл. А в знак на уважението ни към вас, като наш почетен съгражданин, подаряваме ви един бял кон, надлежно обмундирован.

С почитание:

Председател на Н-ското окръжно у-ние

(подпис и печат)

Председател на финансовите служби при Н-ското управление

(подпис и печат)

Председател на управлението по титлите при Н-ското управление

(подпис и печат)

Приложение: 28 (двадесет и осем) златни наполеона и един бял кон за езда с надлежните му такъми за управление, пълен комплект.

Главен касиер на Н-ското управление

(подпис и печат)

Н-ски окръг, 20 май, 18… год.

Като свърши с четенето, пратеникът на Н-ския окръг извади от пояса си една кесия от червено кадифе и чинно я подаде заедно с документа на нашия герой. А той, понеже главата му се въртеше и без това от глад, не изглеждаше особено смаян. Той прие парите и документа мълчаливо и понеже не му идваше наум какво да каже или да направи, поглади коня по шията и попита ласкаво:

— Как се казваш?

Конят махна с опашка, но не проговори. Вмести него се обади момъкът:

— Конят се казва Безмер, ваше благородие. А златната звезда се намира в кесията с жълтиците.

Като окачи звездата върху каменарската си куртка, Яков попита:

— Защо Безмер?

— Защото, ваше благородие, нямат мярка нито красотата му, нито безподобната му бързина!

— Е, хубаво — каза Яков. — Да вървим!

Той сложи крак върху позлатеното стреме и понеже беше висок и лек, лесно възседна Безмер.

— Къде ще вървим? — попита момъкът.

— При Златокосата! — отговори Яков, не замисляйки се нито за секунда. — Без нея не мога да живея дори един час! Трябва да я открия веднага, за да й направя предложение за женитба.

— Ваше благородие! — обади се с мазен глас хазяинът. — Дължите ми за квартирата още 100 гроша. При това вие напускате без предупреждение!

Яков извади от кадифената кесия един наполеон и небрежно го захвърли в краката му.

— Дано моята квартира да ти послужи за гроб! — рече той.

Хазяинът се сепна от изненада, защото за пръв път чуваше от кроткия си до тоя час наемател подобни непристойни думи. Той опита наполеона в зъбите си, за да провери дали е истински, сложи го в пазвата си и поклати глава:

— Не сте прав, ваше благородие! В туй мазенце, дето спяхте зимно време, е топличко, пък и морето се чува!

Яков отмина гордо, без да отговори, но момъкът улови типа за яката на ризата му, разтърси го, както трябва, и с не много любезен глас му рече:

— Върни рестото до 900 гроша, докато не съм те удушил, жабо ококорена!

Като получи рестото до стотинка, той настигна Яков и му подаде парите. Но Яков се разсърди:

— Как можеш, приятелю, да ме занимаваш с подобни дреболии!

— Но толкова пари струва кон със седло, ваше благородие!

— Добре, купи си кон със седло, приятелю, ние ще минем и без туй през конския пазар. Но бързай, защото минутите текат. Ах, ако знаеш каква опасност грози моя златокос ангел! Има един мустакат капитан от кралската свита, един звяр, който може да я поведе към венчило всеки миг!

Момъкът се усмихна хитро и дори малко снизходително, но Яков го гледаше отвисоко и не можа да забележи усмивката му.

Така стигнаха до конския пазар.

Момъкът от Н-ския край се казваше Василчо. И така Василчо си купи едно много хубаво рижаво конче от породата на конете, дето теглят грънчарски каруци, търпеливо, яко и замислено. Имаше само един, и то несвойствен за породата му недостатък: обичаше скришом да хапе по задниците по-личните си събратя и особено ония, които го настигаха на път.

— Къде живее вашата дама? — попита Василчо.

— Не знам — каза Яков. — Но ако попитаме, да речем, най-прочутия фризьор, той навярно ще ни упъти. Не може най-прочутият фризьор да не знае адреса на най-прочутата красавица!

— Това е много сложно! — поклати глава Василчо. — Аз предлагам на вниманието ви един по-прост план. Знае се, че всички прочути дами правят сутрешните си разходки на коне по една прочута алея и че по тази алея се срещат със своите избраници. Вашата златокоса дама ще излезе да се разходи по тази алея и ние непременно ще я срещнем там!

— Трябва да вървим! — каза Яков. — Да питаме къде е тази алея, по която дамите се разхождат с коне, и да не губим повече време!

— Ваше благородие! — усмихна се Василчо. — Вашата златокоса дама още спи, часът е едва осем!

Яков погледна небето и въздъхна. Слънцето още не беше възседнало кубетата на „Свети Стефан“, времето вървеше наистина по-бавно от костенурка.

— Имам още две предложения — каза Василчо. — Първото е — да закусим. Една топла чорба ще ни дойде съвсем на място. Чорбата ще направи очите ни още по-лъскави и влажни, а дамите си умират по такива очи. Второто ми предложение е да помислите малко по тоалета си, ваше благородие. Каменарската ви премяна е добра, но кой благородник се облича като каменарин, когато ще прави предложение на една знатна дама?

— Моята дама не е суетна! — каза малко обидено Яков. — Снощи аз бях облечен в същия костюм, който нося сега на гърба си, а тя ми се усмихна така прелестно, както не са се усмихвали досега на нито един княз в света, натруфен в плюшове и коприна!

— Не се съмнявам, ваше благородие, но в нашия Н-ски край опитните мъже разправят, че жените вечер имали един ум, а заран — съвсем друг! Те били вечер много сговорчиви, но затова пък заран ставали много капризни и мъчни. Ще загубите малко време да си изберете един подходящ костюм, но затова пък ще се подсигурите срещу всякакви капризи. Нали въпросът е княгинята да бъде ваша?

Княгинята да стане негова още тоя час — тая надежда изпълни сърцето на нашия герой с толкова много ентусиазъм, че дори ребрата го заболяха. Главата му отново взе да кръжи и той си каза, че е сигурно от любов. После те закусиха с топла чорба и кръженето попремина, но болките в ребрата не изчезнаха съвсем.

И така към 10 часа преди обяд Яков и пратеникът на Н-ския окръг, който набързо се самообяви за негов адютант и доверен човек, към 10 часа и двамата излязоха на романтичната сенчеста алея, по която младите знаменити хора си правеха сутрешните разходки. Сега Яков беше облечен като истински княз, с атлазена синя пелерина и костюм от червен плюш, украсен с жълти гайтани, на главата си носеше благородническа барета, закичена с пауново перо. Той блестеше от хубост като древен млад бог и ако някой познавач на античното изкуство го видеше случайно, връщайки се от кръчма, непременно щеше да го вземе за някоя оживяла статуя на Праксител, пременена в съвременни одежди и тръгнала да се разхожда на кон по булевард „Кралица Мария“. Той щеше да се учуди кой знае колко. За щастие любители на античното изкуство не се шляеха по този булевард, те не го пресичаха дори, освен веднъж на 10 години, когато отиваха на симпозиум в съседната държава Керкирия и пътят им за гарата минаваше оттук. За разлика от господаря си Василчо се беше облякъл в една мантия и едни одежди черни от горе до долу и ако не беше голобрад, всеки щеше да го вземе за някой странствуващ монах или мисионер.

Такива изглеждаха нашите герои, когато към 10 часа заранта се появиха на булеварда „Кралица Мария“. Яков яздеше напред на своя бял красавец, а подире му крачеше тромаво неугледният, но як жребец на Василчо, намусен, сякаш беше ял незаслужен бой, и навъсен, защото си беше по характер мрачен и заядлив.

Разбира се, Яков правеше силно впечатление с хубостта си и всичките знатни дами като по команда се заглеждаха прехласнати в него. Някои се захласваха до такава степен, че гледайки го, забравяха да си затворят устата и минаваха покрай него зинали, сякаш на глътката им беше заседнала рибена кост. А други дами не сваляха очи от лицето му и като хипнотизирани насочваха конете си право срещу неговия кон, та ставаха малки суматохи, в разгара на които лукавият Василчов кон хапеше колегите си или каквото се мернеше около муцуната му. При това той се преструваше на разсеян и си придаваше такъв невинен израз, че на пострадалите не им идеше и наум да го подозират в какъвто и да било грях.

Но ето че най-после се зададе и Златокосата. До нея яздеше на вран кон мустакатият капитан от царската свита.

Времето спря да върви, слънцето се закова на едно място, а въздухът около ангелската главица на Златокосата затрептя, засия, превърна се на разтопено злато. За разлика от други знатни дами тя не зина от изненада, нито подкара коня си като хипнотизирана право срещу коня на нашия герой. Не, тя просто се спря, усмихна се и рече:

— Ах, ама това сте вие!

Когато тя се усмихна, засмя се и утрото сякаш, а когато отправи погледа на лазурните си очи към Яков, небето за миг се стрелна към земята и влюбено я целуна.

— О! — каза Яков. — Аз съм.

— Боже мой, вие сте наистина!

Капитанът от царската свита подръпна мустака си и предупредително се прокашля. Враният му кон удари с копито по земята и ядосано запръхтя.

— Аз съм! — повтори Яков.

Той не поглеждаше изобщо капитана. Сякаш никакъв капитан не съществуваше на тоя свят.

— Боже мой! — каза тя. — Вие сте естествено, но вчера лицето ви излъчваше една такава особена виделина, а днес я няма… или на мен тъй ми се струва! Но все едно, и такъв какъвто сте днес, пак изглеждате много добре! Нали, Мишел? — обърна се тя към своя годеник, капитанът от кралската свита Михал.

Лицето на Михал пламна и се поизкриви малко, сякаш го беше близнал лют пламък. Той погледна към разлистените корони на старите кестени, скръцна със зъби и не отговори. Враният му кон удари ядосано по земята с двата си крака.

— Ах, колко сте шик, боже мой! — възкликна Златокосата, като не сваляше очи от смутеното лице на нашия герой, който беше пребледнял от вълнение… — Мишел! — обърна се тя към своя годеник и строго го изгледа: — Аз мисля, че ти трябва да се извиниш на негово благородие за вчера, нали?

Преди да отговори, капитанът засука и двата си мустака и направи краищата им остри като шила. После се прокашля няколко пъти издълбоко, потупа коня си по шията и рече:

— Какво ще му се извинявам, княгиньо! Отде да съм знаел, че е благородник! Той беше облечен в мръсен каменарски костюм и се държеше като негодяй! — Той обърна изкривеното си от злоба лице към Яков и продължи: — Ти вчера не носеше кавалерската си звезда, помислих те за обикновен човек, затова заповядах да те набият и да те изхвърлят вън от града. Ако носеше звездата си, господине, аз щях да се съобразя с благородническия ти произход и вместо да карам други да те бият, сам щях да ти обявя дуел, и да те наредя, както трябва, защото…

— Ти трябва да му се извиниш, Мишел! — прекъсна го Златокосата и по чипото й носле премина лека тръпка. — Хайде! — И в ангелските й очи блеснаха сърдити пламъчета.

— … защото — продължи мисълта си капитанът — аз виждам, че ти си протегнал ръка към зестрата й от един милион, както са го правили една дузина кандидати преди тебе. Трябва да знаеш, господине, че тия една дузина алчни кандидати аз съм изпратил скоропостижно на оня свят, и ако ти…

— Мишел! — извика строго Златокосата.

Докато капитанът и нашият герой разговаряха така пред взора на княгинята, Василчовият таласъм неусетно избиколи врания змей на капитана и още по-незабелязано го ухапа по огромната му, красиво заоблена задница. Враният змей подскочи обезумял, от обида ли, от болка ли, хвърли къч и кралският капитан в същия миг се намери на земята, вирнал на възбог краката си, обути в червени ботуши от най-първокачествен лак.

Как звънко се изсмя Златокосата! Навярно нито един палячо от държавния цирк не можеше да я разсмее така. Блузата и се разлюля много силно, сякаш отвътре бяха се сборичкали за няколко мига всичките земни ветрове.

— Ах!… Ах! — смееше се тя.

Все пак капитанът беше кралски гвардеец, той се изправи чевръсто и най-напред сложи ръка върху дръжката на 30-сантиметровия си пищов, който стреляше като един малък ръчен топ и можеше да отнесе главата на нашия Яков „яко дим“. Но колкото и да беше разярен, веднага се сети, че тези работи не стават така в присъствието на една княгиня, пък и опитното му око долови, че нещо като острие на секирка блесна в десницата на Василча, затова остави на мира пищова си, прокашля се и рече с достойнство:

— Избери си оръжие, господине, и ми изпрати секундантите си още днес следобед!

— Какво оръжие? — учуди се Яков.

— Оръжие, с което ще се бием на живот и смърт, негоднико! — изрева капитанът и с такава сила подскочи, за да се качи отново върху коня си, че малко остана да отхвърчи чак оттатък канавката на пътя.

— Вие искате да се дуелираме? — попита още по-учудено Яков.

— Ами да, мамино синче, искам! Какъв мъж ще съм, ако оставя годеницата си неотмъстена? Тебе страх ли те е?

— А, не! — каза Яков. — Защо?

— Ще се стреляме с пищови, или ще се сечеме със саби? — оголи зъби капитанът. — Избирай!

— Изберете оръжието, с което ще се дуелирате! — усмихна се на Яков Златокосата. — Според мен — каза тя и още по-мило се засмя — пищовът е по-благородно оръжие. От малка изпитвам отвращение към ножовете!

Яков не беше докосвал до тоя час ни пищов, ни сабя, затова се колебаеше какво да предпочете, но в тоя миг Василчо се приближи до него и му намигна: „Елате насам!“

Като се отделиха няколко крачки встрани, Василчо рече:

— Ваше благородие, кажете на тоя разбойник така: „Искам да се бием с тояги още тази нощ, щом месечината залезе!“

— Добре! — кимна Яков. И като се върна на предишното си място, рече на капитана: — Искам да се бием с тояги още тази нощ, щом месечината залезе!

Капитанът беше весел човек. Той прихна да се смее и толкова се смя, че щеше насмалко да се задави.

— С тояги!… Как ти хрумна!… — превиваше се той.

Когато най-после се успокои, пое дъх и рече:

— Е, хубаво! Все ми е едно дали ще те застрелям, или ще те сека, или ще ти строша кокалите! Ей богу, все ми е едно! Изпрати ми, господине, секундантите си следобед. Живея до кралските конюшни: капитан от лейбгвардията на негово величество Михал Михалов! — И пренебрежително му се усмихна, подкарвайки коня си напред.

Златокосата изгледа с дълъг поглед нашия герой, усмихна му се нежно и с топъл глас му рече:

— Желая ви успех! Ако вие го пречукате в дуела, веднага ставате мой годеник!

Ах! Отново въздухът се превърна на запалено злато и от лазурния купол на небето се изсипаха безброй усмивки, весели и цветни като празнични конфети. Яков гледаше запаленото злато и цветните конфети и си мислеше примирено: — „Да умреш сред такъв разкош, пак щастие! — И си мислеше още: — Навярно това е щастието, което дяволът ми обеща!“

2

След като нае нова, обширна и луксозно мебелирана квартира на булеварда на Победите, Яков си легна да спи, а Василчо излезе да му търси подходяща тояга за предстоящия дуел.

Дуелът започна в полунощ, когато последното лъскаво парче от месечината потъна зад върхарите на гората и над поляната се възцари пълен мрак. Тъмнината беше толкова гъста, колкото и тишината, и само пръхтенето на конете, което се чуваше навремени откъм пътя, напомняше, че светът все пак живее и не му е до никакви дуели.

Малко преди светликът да изчезне съвсем, двамата главни секунданти, Василчо и един гвардейски лейтенант, разделиха противниците на 15 крачки един от друг. Михал и Яков държаха по една дебела дрянова тяга и чакаха сигнала на главния съдия, един артилерийски полковник от запаса, за да започнат битката. Тя щеше да се води според изявленията на двамата противници „на живот и смърт“, тоест, докато един от двамата престане да шава и да дава признаци, че е жив. При тая непрогледна тъмнина оня, който пръв паднеше на земята, не биваше да чака нищо добро от противника си; черният мрак, както се знае умее да пази и най-черните тайни.

Капитанът гореше от ярост и нетърпение да премахне конкурента си — той беше готов да се бие със самия дявол, но да не остави зестрата на княгинята (един милион) да падне в чужди ръце. Яков пък не изпитваше никаква ярост, той не пламтеше от желание да убива когото и да било. Той никога не беше се бил в живота си с никого и ако излизаше на тоя дуел, правеше го от любов — предпочиташе да умре по един достоен рицарски начин, вместо да живее в позор, като гледа любимата си да е съпруга на друг.

— Готови, ли сте? — обади се в тъмнината артилерийският полковник от запаса.

— Слушай, хлапако! — провикна се неочаквано от мястото си капитанът от кралската свита. — Ако се пръждосаш оттук още тоя час и ми обещаеш никога да не се завръщаш, ще ти пощадя живота. Чуваш ли? Защото ти не си за мене никакъв противник, ти си просто един бояджия, една плюнка и мене, честна дума, ме е гнус да се бия с такива!

— Да ти отстъпя Златокосата доброволно? — каза Яков и се засмя. Кой знае откъде намери сили за тоя смях, но истински се изсмя. — Туй дори и насън да не го мислиш! — рече той.

— Тогава умирай, глупако! — ревна капитанът и се спусна насреща му.

И Яков се устреми напред, но на третата си крачка се спъна и падна на колене. В същия миг тоягата на капитана свирна над главата му и един ботуш, тежък като планина, настъпи лявата му ръка. Яков изохка от болка, но измъкна ръката си и се изправи. И тогава тоягата на капитана пак свирна във въздуха, но много по-слабо, защото капитанът нямаше достатъчно място пред себе си, за да се засили. Все пак тя се стовари върху задника на Яков и нашият деликатен герой се просна безчувствен на земята.

Редно е да се предположи, че тоя удар на капитана е сложил край на битката и че по-нататък на капитана не е оставало нищо друго, освен да доубие противника си. Предположения могат да се правят в подобен дух и всяко от тях изглежда естествено и много правдиво.

Но в действителност нещата се развиха съвсем другояче и в противоположна посока. Нали в живота често се споменава за „невероятни“ случаи? Невероятни, пък стават! Ето такъв невероятен случай се случи и тая нощ в местността „Ястребово“, шест километра източно от града.

Какво толкова невероятно беше станало всъщност? Ами това, че битката между капитана и нашия герой продължи, милостиви господа! Оня удар на капитана покоси Яков на земята, но след това последваха яростни схватки на тояги, които се удряха една о друга със страшна сила, и тия ужасни схватки се съпровождаха с тупане на силни и тежки крака по земята и със задъхано и нажежено дишане. Сетне последва едно яко „бух“ и капитанът изрева с дебелия си глас като ранен глиган. Други няколко „бух“ и „прас“ накараха капитана да заквичи като шопар, търколен за клане. Когато капитанът започна да хърка, всички секунданти заедно с доктора хукнаха по посока на хъркането. Артилерийският полковник от запаса светна с фенер и Василчо извика: „Моят е в безсъзнание!“, а лейтенантът въздъхна: „Моят май бере душа!“

Василчо повдигна Яков от земята и бързо го понесе към онова място, откъдето се чуваше конско пръхтене. На пътя ги чакаше удобна кола, впрегната в два чифта силни коне.

 

 

Благодарение на Василчовите мехлеми и компреси, чиято лечебна стойност беше наистина чудотворна, Яков дойде до заранта на себе си, по обяд можеше да сяда, без да се мръщи, а след обяд започна да се готви за предстоящия тържествен прием у княгинята.

Какво ли не си мислеше Яков, докато нагласяше тоалета си и едни след други сменяше разни рединготи и връзки, за да си избере ансамбъла, който му отиваше уж най-много. Ах, колко по-лесно му беше, когато имаше само един костюм от каменарско кадифе! От това изминало време го отделяше само някакво денонощие, но кой знае защо, струваше му се вече „някогашно“, много отдавнашно и се мяркаше в съзнанието му едва забележимо, забързано, сякаш една птичка се стрелваше от едно дърво на друго, съседно.

Какво ли не мислеше Яков за предстоящата среща със Златокосата! Ще я целуне по устните и ще замре, вдишвайки дъха й, попивайки топлината й, сливайки се с душата й — свръхбанални неща се мяркаха във въображението му, едни и същи за всички влюбени хора, откакто съществуваше светът. После щяха да излязат в парка, който се простираше зад княжеския дворец, щяха да седнат на някоя усамотена скамейка, сгушена сред цъфнали жасмини и люляци, и дълго, дълго щяха да си говорят (целувайки се, разбира се!) как са се търсели до тоя час!

Познат диалог от хиляди години и думи, произнасяни милиони пъти от милиони влюбени! Какво друго можеше да измисли?

Но ако той не можеше да измисли, другата страна можеше и ето какво се случи по-нататък:

В пет часа двама лакеи го въведоха в залата с петте кристални полилеи. В тази зала Златокосата посрещаше гостите си и представяше на приятелите си някои свои нови познати.

— Негово благородие Яков! — извика високо лакеят, който беше застанал от дясната му страна.

Гостите се разстъпиха и в дъното на залата, в края на източения шпалир от лъскави рединготи и сребърни ламета Яков видя Златокосата — тържествена като богиня, в бяло, с голи, сияещи рамене. Тя пристъпи с плъзгаща се походка до средата на шпалира, застана неподвижна и Яков се досети, че и той на свой ред трябва да направи същото. Когато дойде до нея, тя протегна ръка, привлече го до себе си и едва-едва докосна устните си до неговите устни. После каза с престорен патетичен тон на актьор от любителска трупа:

— Добре дошъл, годенико мой! Поздравявам те с голямата победа!

Той се поклони малко пребледнял, а тя неочаквано и много звънко се изсмя:

— Бой с тояги в тъмна нощ! Представям си каква комедия е било!

После го улови под ръка и с нарочната отпуснатост, както веселата леля прави със срамежливия си племенник, започна да го представя на гостите си:

— Вижте го какъв е смутен моят красавец, госпожо, като момиче, когато изповядва първия си грях! Нали е прекалено красив?

— Може ли, ваше сиятелство да си представи, че тоя божествен пудел се е сражавал нощеска с оня носорог, капитана?

— Устните му са съвсем купидоновски, нали, госпожо?

— Ето го победителя, братовчеде! Няма грешка, нали?

Представянето продължи около един час. Всички й честитяха новия годеник много сърдечно. Мъжете й целуваха ръка, но имаше и такива мъже, които я целуваха по устните, толкова бяха възхитени от новия й годеник. Най-много възхита към Яков прояви първият й братовчед, младо конте, чиято преждевременно олисяла коса подсказваше една несдържана агресивност. Той я целуна толкова свойски и продължително по устните, че на самия Яков му се зави свят. „Какъв братовчед, дявол да го вземе!“ — ядосваше се той. Но най-много се ядосваше, задето годеницата му бършеше устните на нахалника с кърпичката си, нали беше оставила червилото си по тях! Ах, красивата кърпичка как отвратително почервеня!

Представянето продължи цял час. После гостите бяха призвани към масите, дето ги чакаха богати закуски и царски напитки.

Яков каза на годеницата си:

— Постой малко при мен!

Тя му се усмихна:

— После, мили! Нали трябва да сервирам на гостите?

Гостите отлично си сервираха и сами, но тя се въртеше около тях, сред тях, чукаше чашата си с техните чаши и толкова се смееше весело и до забрава, че ония ветрове в пазвата й отново взеха да се боричкат и да лудуват, да лудуват… На Яков чак му се доплака, но нямаше къде да се скрие, за да си поплаче, пък и време не стигаше, гостенките на тумби налитаха отгоре му, за да му честитят годеницата и да му пожелаят щастлив живот.

После, когато свършиха със закуските, всички отидоха в балната зала.

— Искам да танцувам с теб! — прошепна Яков в ухото й.

— О, мили, разбира се! — притисна се тя към рамото му и така му се усмихна, че дори сто ламповият полилей ахна на усмивката й и завистливо премига.

С какво блаженство я прегърна той, когато прозвучаха първите тактове на валса, какво щастие се разля в кръвта му, когато усети дъха й по лицето си и гърдите й на богиня — опрени в неговите гърди! Кой казва, че на света е имало по-щастлив мъж от него?

Но оркестърът не беше изсвирил и половината от валса, и ето че оня братовчед, чиито устни тя дълго беше бърсала с кърпичката си, безочливо го избута с думите: „И на мене се пада нещо от първия й валс!“ — и я завъртя под носа му, а тя избухна в смях. Защо трябваше да се смее, ах, защо?

Дамата, в чиито прегръдки той се намери тутакси, съпругата на сиятелството, побърза да го утеши:

— Не й се сърдете, те, двамата, много се обичат, сякаш са брат и сестра!

По дяволите, можеха да се обичат като брат и сестра колкото си искат, но защо трябваше той да я притиска толкова близо до себе си и защо трябваше тя да се обляга на рамото му толкова не по сестрински и лицето й да се смее от лукава радост?

През почивката Яков й каза:

— Бих искал втория валс да танцуваш от начало до край само с мен!

— Ах, мили! — прегърна го тя и го целуна по крайчеца на устните му. — Вторият валс съм обещала на негово сиятелство. Нека да оставим за нас третия валс!

В почивката между втория и третия валс тя се присъедини към една весела компания, която я отмъкна (не насила, разбира се) в бара, който се намираше в съседния салон. А Яков се замъкна в билярдната, по това време там нямаше никого. Още с влизането си той съзря на поставката до черната дъска два цветни тебешира — син и жълт… До тях беше захвърлено и едно парче бял тебешир. Като видя тебеширите, Яков изпита усещане подобно на онова, което изпитва човек, когато изведнъж го облъхне аромат, спомнящ му минали и вълнуващи неща… „Сега ще я нарисувам толкова несправедлива към мен и лекомислена спрямо братовчеда си, че като се види, да й стане мъчно!“ — помисли Яков, избърса бързо дъската и грабна тебеширите. Колко време му беше необходимо, за да нарисува любимата си такава, каквато я виждаше в огорченото си сърце?

Когато завърши рисунката, третият валс не беше започнал още. Той остави тебеширите и се дръпна назад, за да огледа по-отдалеч картината си. И едва не настъпи по пръстите един човек, който незабелязано беше влязъл в билярдната и мълчаливо беше наблюдавал работата му. Каква изненада! Яков потърка очите си. Да, тоя старец с бяла козя брадичка удивително напомняше неговия някогашен ректор, академика. Е, разбира се, че беше той!

Те се усмихнаха един на друг, всеки посвоему, после Яков каза:

— Нарочно я нарисувах малко несправедлива и лекомислена!

— Тъй ли? — повдигна рамене академикът. — Не виждам да сте вложили някакво по-специално отношение към княгинята. Постигнали сте удивителна прилика, като сте се придържали към класическа обективност. Но не личи отношение. Не забелязвате ли?

На дъската тържествуваше красивата, блестящата, веселата княгиня. Нищо повече.

— Хм! — каза Яков. — Може би! — И в душата му премина студена тръпка — нима вече не може да рисува така, както рисуваше до оня ден, до деня, преди да се договори с дявола? И почувствува в душата си една такава пустота, сякаш цялата пустиня Сахара се беше пренесла в гърдите му.

— Виждам, че сте преминали към академизма! — каза академикът. — Е, какво, това е по-добро от нищо!

Той се усмихна злъчно, обърна се на петите си и бавно излезе навън.

 

 

Третият валс беше започнал. Княгинята танцуваше с негово сиятелство.

Яков отиде в бара и помоли да му налеят чаша коняк.

Когато валсът свърши, той каза на годеницата си:

— Ще си ходя, защото ме заболя глава. Но искам утре целия предобед да си само с мен!

— О, мили! — погледна го недоумяващо тя. — Ти искаш фантастични неща! Утре до десет часа съм при фризьор, а от десет до дванайсет — при шивачка!

— Тогава утре вечер! — каза Яков.

— Какво, утре вечер?

— Да си само с мен!

Тя сложи ръката си върху ръката му и каза нежно:

— Утре вечер ще те представя на княгиня И. Много иска да те види, мили! Но ще гледам да танцувам един-два валса само с теб! А на кадрила ще останем цели две минути един до друг!

 

 

Тази вечер, когато Яков се прибра в новия си апартамент, Василчо го попита:

— Хубаво ли беше?

— Като във всеки дворец! — рече Яков.

— А ти беше ли щастлив?

„Много!“ — щеше да преглътне през сълзи Яков, но по мъжки се сдържа и на свой ред попита:

— А ти съмняваш ли се?

 

 

По-нататък нещата се развиха така:

На седмия ден от годежната вечер Златокосата устрои голям лов в планинското си имение Сансуси. По пътя, докато пътуваха с колите, тя издебна сгоден момент и му рече:

— Утре вечер по време на пиршеството ще седна до теб. А когато всички се напият както трябва, ще се измъкнем в парка и ще постоим сами!

— Дано! — усмихна се тъжно Яков.

По време на лова Златокосата се появяваше ту при едни от гостите си, ту при други, но най-често можеше да се види около братовчеда си или при негово сиятелство. Яков не взе участие в лова. Когато братовчедът уби първия елен, който гоначите изведоха на мушката му, той се разстрои и реши да се върне в имението.

Но по пътя се случи нещо, което обърна всичко, както се казва, наопаки. Това събитие навярно разкри и щастието, което дяволът беше обещал на Яков. Казваме „навярно“, защото човек, за разлика от дявола никога не узнава главната причина, която му е пречила, за да бъде щастлив.

Накратко ето какво се случи:

Като се завръщаше в имението на годеницата си, разсеян и тъжен поради смъртта на елена, Яков беше издебнат в един сенчест дол от разбойници, уловен и с вързани очи отведен в едно потайно скривалище. Главатарят на разбойниците рече на Яков:

— Ще съобщим на годеницата ти, че сме решили да те убием, ако не ни проводи един милион златни. Тя ще ли те откупи?

— Може ли! — каза Яков, макар един червей, който се нарича съмнение, вече да шаваше в душата му.

Когато Златокосата, натъжена дълбоко поради това нещастие, получи писмо от главатаря, тя повика братовчеда си и му рече:

— Трябва да изпратя моя милион на разбойниците, за да откупя Яков. Иначе те ще го убият!

— Ти луда ли си! — сопна й се братовчедът. — Можеш ли да си представиш какво ще стане с тебе, ако загубиш лихвите, които получаваш от банките за твоя милион? Ти няма да си в състояние да платиш заплатите на слугите си! Ти ще се принудиш да разпродаваш именията си едно след друго, докато накрая се превърнеш в последна беднячка! Ще износваш роклите си и за нови няма да помисляш!

Златокосата дълго плака, после написа писмо на главатаря: „Можеш ли да намалиш сумата наполовина?“ Главатарят отговори: „Мога, но ще ти върна твоя човек без един крак и без една ръка!“ Като получи този отговор, Златокосата въздъхна през сълзи и рече: „И без туй съпрузите на княгините нищо полезно не вършат. Защо му са на Яков непременно два крака и две ръце?“ И написа на главатаря писмо: „Питай моя годеник дали е съгласен да се върне при мен само с един крак и с една ръка. Ако е съгласен, аз ще ти изпратя половин милион!“

Главатарят попита за тази работа Яков. Нашият герой каза на главатаря:

— Пиши на моята годеница, че тя не ми е вече годеница и че не желая да ме откупва дори за един грош!

— Но в такъв случай ще трябва да те убием! — рече главатарят.

— Убийте ме! — рече Яков. — Вече ми е все едно.

На другия ден главатарят нареди да обесят Яков на едно чепато дърво, но до обесване не се стигна. През нощта пристигна Василчо, предрешен като разбойник, и изведе Яков от скривалището.

— По-добре да ме вземе дяволът, отколкото да живея! — рече Яков, като видя Василча, но тръгна подир него.

Те дълго вървяха през разни ниви и пусти места и когато изминаха много път, Василчо рече:

— Сега трябва да поспим!

— По-добре щеше да бъде дяволите да ме бяха взели! — въздъхна Яков, но нали беше съсипан от ходене, търколи се на земята и веднага заспа.

Събуди се посред нощ. Духаше силен вятър, треволяците съскаха, храсталаците пищяха. Месечината, тънка като сърп, хвърляше от небето слаба, студена светлина.

Яков се огледа, Василчо беше изчезнал.

— Да бях и аз отишъл по дявола! — въздъхна той.

И в тоя миг из тъмното пак се появи оня човек с мантията и широкополата шапка.

— Нали те направих щастлив, като ти дадох любов, защо ме викаш пак?

— Не ти ща това щастие! — каза Яков. — Проклето да бъде! Любовта е самоизмама и като я пожелах, аз сам се измамих. Доста неща минаха през главата ми, за да разбера, че в моя живот главното нещо не е любовта. Главното нещо са парите. Милионът! Ако имах милион и любовта ми щеше да бъде щастлива! Искам пари!

Нащърбеният сърп на месеца се скри зад облак, настъпи голяма тъмнина. И дяволът изчезна.

Тогава Яков си спомни, че има кибрит. Като вадеше клечки и палеше, за да си свети по малко, той тръгна към онова място, откъдето се чуваше слабо звънтене на звънчета и глухо пръхтене на коне.

Голямата мечка беше се надвесила на север. Минаваше полунощ.