Андрей Гуляшки
Яков и дяволът (1)

1

… Имаше някога в една страна млад и много талантлив художник на име Яков. Това библейско име носел прадядо му, за когото се знае, че бил ненадминат резбар, прочут майстор на иконостаси и на сребърни обковки за евангелия и псалтири. И туй, дето се знае за него, не е измислено, защото, ако някой и сега иде в Н-ския край и посети манастира „Света Ана“, непременно ще забележи в десния долен ъгъл на украсения с резба олтар едно скромно, но отчетливо изрязано „Я“. Колкото до обковките, и това не е измислено, защото в Н-ския национален музей се пази едно евангелие, подшито с кожа и разхубавено със сребърни филиграни, изобразяващи също буквата „Я“. В рода на най-младшия Яков, за когото става дума в нашия разказ, има още един Яков, прадядото на резбаря. Според една легенда, която старите хора от Н-ския край са слушали на младини, най-старият Яков бил придворен художник на краля, но веднъж послушал дявола, нарисувал височайшия си господар с муцуна на магаре и рога на пръч и затова бил изгорен жив на столичния площад „Свети Стефан“. В това господарство законът забранявал да се слуша дяволът и гражданите, които го слушали, макар и понякога с едно ухо, непременно били наказвани със смърт. (Ако някой ги наклеветявал, разбира се, но в кое господарство от онова далечно време нямало клеветници?)

И тъй, последният от Яковците (който живял доста отдавна) бил толкова надарен художник, че когато завършвал академията, професорите му предрекли славното бъдеще на един безсмъртен Рафаело. Само ректорът не бил съгласен с тази висока оценка. Като подръпвал замислено козята си брадичка, той рекъл на професорите: „От този младеж няма да излезе нищо!“ Когато го запитали защо мисли толкова скептично, той пак подръпнал брадичката си и отговорил зловещо: „Защото дяволът ще го обсеби!“ Той бил на 80 години, през дългия си живот видял много знаменити художници да се предават във властта на дявола, а и по характер бил мрачен човек.

Но да оставим професорите и ректора да си гледат академическите работи и да се върнем отново към нашия художник, който бил праправнук на изгорения някога на площада „Свети Стефан“ придворен живописец. Освен дето беше изключително талантлив, Яков трети нямаше равен на себе си по хубост. Момичетата, които се разхождаха самотно и търпеливо в късите следобедни часове около Градската градина, пременени в евтини пъстри роклички, дълго се застояваха пред неговите смайващи рисунки. О, не мислете, че това правеха от голяма любов или от неудържимо любопитство към чудното изкуство, което той твореше! Не, разбира се. Неговите картини, нарисувани с цветни тебешири върху черния гранит на пасажа, който разделяше Градската градина от катедралата „Свети Стефан“, не теглеше погледите им; или поне не ги привличаше повече от една модна рокля, която прави под кръста ония меки движения, дето разнежват толкова силно душата на мъжа. Не, момичетата, които започваха своя ден, когато кубетата на катедралата почервеняваха в лъчите на залеза, те не се заглеждаха кой знае колко в картините на нашия художник. Те гледаха него. Те съзерцаваха с копнеж светлината, която излъчваше лицето му, а тя наподобяваше лунния блясък, беше едновременно студена и гальовна, непостижима и безкрайно близка на сърцето. Обезсилени и сякаш омекнали, момичетата търсеха очите му, в чиято ласкава и кадифена дълбочина блестяха съзвездия, нежни като Касиопея и могъщи като Орион. Тези момичета в пъстри евтини роклички гледаха прехласнати нашия художник, но не се застояваха по-дълго около него, защото той беше беден, по-беден от най-бедния художник в Н-ската страна, и не можеше да ги почерпи дори с просто коняче в градинското кафене, камо ли да им осигури вечеря в един по-шик ресторант, каквито ги имаше доста по крайбрежния булевард.

Яков, далечният потомък на придворния художник, изгорен жив някога на площада „Свети Стефан“, живееше в една изба, близо до кея, където стоварваха дървени трупи, и понеже нямаше ателие, нито пари за бои, платна и рамки, рисуваше с цветни тебешири върху гладката и лъскава настилка на пасажа „Свети Стефан“. Тоя тих пасаж, затворен дори за каляските на градските първенци, се провираше като една черна река между вечнозелените кипариси на Градската градина и изветрелите през вековете мрамори на величествения храм. На това кротко място, в пъпа на столичния град, майстореше Яков своите чудновати картини. Някои минувачи се спираха, оглеждаха картините и отминаваха, а други минувачи, преди да отминат, хвърляха в касичката му (една празна консервена кутия) по някой грош. Със събраните грошове Яков плащаше наема за избата, купуваше си хляб и цветни тебешири и по една скромна дрешка от каменарско кадифе, най-евтиното, защото катедралата „Свети Стефан“ беше обявена за свят паметник и градските власти бяха забранили на гражданите да минават покрай нея в небрежно облекло. Яков се надяваше, че все някога ще спести толкова грошове, че да му стигнат за бои и малко платна, но такъв ден не идеше, изглеждаше просто непостижим като вълшебните неща, за които се разказва в приказките. Тогава се опитваше да пести от хляба си, но излезе, че за една туба блажна боя трябва да гладува повече от седмица, а това означаваше, че четвъртата туба боя щеше да му бъде напълно излишна, тъй като до края на месеца той щеше непременно да умре от глад.

Но за цветните тебешири имаше пари, можеше да рисува, а рисуването поддържаше духа му, правеше го бодър, вдъхваше му неизчерпаеми вътрешни сили. Рисуването палеше с божествен блясък ония две съзвездия в очите му, нежната Касиопея и могъщия Орион, и по някакъв тайнствен и необясним начин даваше сила на ръцете му, та не усещаше умора, макар че рисуваше от зори до припадането на лилавосинкавия вечерен здрач.

Какво рисуваше впрочем потомъкът на някогашния придворен художник, който се беше одързостил да изобрази владетеля на Н-ската страна с муцуна на магаре и рога на пръч? Той рисуваше всичко, каквото му дойдеше наум — цветя, плодове, бутилка вино с недопита чаша, една смачкана шапка върху разкривен ваксаджийски стол. Тия неща изглеждаха добре и хората казваха, че са като „истински“, макар да се намираха други хора, който твърдяха, че съвсем не са като истински. „Къде сте виждали черно лале?“ — питаха те. „Ами петли с жълти гребени и червени клюнове?“ Черните лалета и червените човки предизвикваха понякога спорове, но другите неща, които Яков рисувате, будеха в най-добрия случай смайване, а много често — недоумение и дори гняв. Така например той изобрази проститутката Лиза като непорочна Богородица, която се възнася към небесния престол, благославяйки с невинна усмивка зяпналите я отдолу миряни. Лиза беше доскоро една от тигриците на Афродитината професия, но откакто видя родения сякаш от Зорницата Яков, влюби се в него, загуби си ума и започна да се отнася с ухажорите си така, както се държи, да речем, водата с огъня. Тя изтърва постоянната си клиентела и за да свързва някак двата края, спазари се за сервитьорка при павилиона на Градската градина. Вече не ядеше сито, както преди, защото от трите сандвича, които получаваше срещу заплатата си, единият непременно пъхаше в брезентовата торба, където Яков си държеше тебеширите.

— Защо правиш това? — попита я нашият художник, когато забеляза за пръв път, че слага сандвича в торбата му.

— Не обичам сандвичите с шунка! — каза тя. — От сандвичите с шунка направо ми се повръща!

— Но аз нямам пари! — повдигна рамене Яков.

Той не лъжеше, защото с медните монети, които някои минувачи бяха подхвърлили в касичката му до тоя час, не можеше да си купи дори един билет за конския трамвай. До кея на дърварите пътуваше всеки час трамвай на два ката, впрегнат в шест чифта коне, накичени с шарени панделки и медни звънчета.

— Няма за какво да плащаш! — поклати изрусената си глава бъдещата Богородица. — Тия сандвичи аз ги получавам без пари, като добавка към заплатата си! — излъга тя.

В тоя миг, когато тя лъжеше, че получава сандвичите безплатно, на Яков се стори, кой знае защо, че вижда една светица да стои пред очите му, затова на другия ден я нарисува като Богородица. Като я забелязаха такава, „въздигната“ на картина, дружките й завидяха, а един поп, който беше спал с нея, много се разгневи. Той отиде при владиката, за да наклевети Яков в богохулство. Владиката попита за жената, дето беше изобразена като Богородица, и като разбра за коя жена става дума, засмя се кисело, позасука мустаци и обеща на попа да отнесе тоя въпрос до епископа. Но дали е отнесъл „въпроса“ до епископа — нищо не се знае, пък и едва ли някога ще се узнае. За тази работа в канцеларията на епископията и до ден-днешен не е намерен никакъв документ.

Тъй или иначе, на следващия ден Лиза пак донесе на Яков своя сандвич, а сетне тази „сандвичева“ история започна да се повтаря редовно. Яков, от своя страна, захвана да я рисува ту като светица със златен нимб около косите, ту като мадона, притиснала до гърдите си пухкав младенец. Като гледаше превъплъщенията си на Богородица и разни светици, Лиза злобливо се усмихваше и дори пускаше по техен адрес по някоя мъжка псувня, но мадоната с пухкавия младенец до гърдите си я развълнува, кой знае защо, до сълзи. Тя доведе фотограф да заснеме рисунката на цветна лента и за картичката плати с последната си сребърна монета, която беше спечелила от любов.

Разбира се, Яков рисуваше не само каквото виждаше от света, но и това, което мислеше за света. Ето защо някои негови човеци имаха вместо едно по две и три лица, загатнати, то се знае, с отделни черти и в най-различни ракурси. Едно от лицата на министър-председателя Йоасаф излъчваше например честност, съседното — алчност, а третото — лукавство. А едното лице на архиепископа изразяваше демоническа плътска страст, а другото — смиреност и равнодушие на евнух. Тия двулицеви и трилицеви образи много сърдеха двамата отговорни мъже. Йоасаф беше водач на либералната партия, а архиепископът беше първият човек на консерваторите.

Министър-председателят Йоасаф повика в кабинета си ректора на академията, онова старче с козята брадичка и като отвори дума за Яковите безобразия, възмутено запита:

— Може ли човек да има две, че и три лица? Що за измислици са това?

Старият академик се намръщи, подръпна брадата си и рече:

— Не си струва ваша светлост да се тревожи! Младежът, чиито рисунки имате предвид, не е нито реалист, нито сюрреалист, нито имажинист, нито фовист, нито кубист, той не е изобщо никакъв „ист“ и поради това обстоятелство за него изобщо не бива да се приказва, защото е едно нищо. Освен това аз съм предрекъл още когато завършваше академията, че той рано или късно ще бъде обсебен от дявола!

Като разбра, че Яков не е никакъв „ист“ и че ще бъде обсебен от дявола, министър-председателят Йоасаф си даде вид, че е удовлетворен, но все пак препоръча на главния секретар да не изпуска тази работа от очите си. Главният секретар го разбра добре и на часа повика началниците на службите, които поддържаха чистотата в центъра на града. Когато те се събраха, той ги изгледа строго и с още по-строг глас им заяви, че отсега нататък всяка заран ще проверява лично и с кърпичката си дали по настилката на пасажа „Свети Стефан“ не са останали следи от цветен тебешир.

— За една прашинка от тебешир уволнявам, а за повече… — Той не довърши, но началниците отдавна биха се научили да се досещат за смисъла на недоизказаните думи.

От тоя ден насетне нито една картина на Яков не осъмна — каквото рисуваше денем, миячите с маркучите си и метачите с метлите си унищожаваха безмилостно през нощта.

Кой знае защо, и министър-председателят, и архиепископът, и главният секретар, и църковните отци, всички си помислиха едно и също: „Сега — рекоха си те — оня тип няма да ни рисува с две и три лица, пък и изобщо ще престане да шари каквото и да било! Защото — рекоха си те, — може ли един художник, дори да се казва Яков, да измисля всеки ден нови неща?“

Но събитията не се развиха така, както бяха предположили градските първенци и царските сановници. Пасажът „Свети Стефан“ наистина осъмваше всеки ден измит и излъскан като паркета на кралската приемна, но само след няколко часа Яков отново го покриваше с рисунки. Някои предишни рисунки той възстановяваше по памет и ги правеше дори по-хубави, но повече работеше върху нови сюжети — те избликваха буйно и разточително от душата му като гейзери, неудържимо, нажежени от мечти за щастие, от копнежи за красота, от видения за един свят, изпълнен с добро. Рисуваше, докато ръцете му отмаляваха, докато тебеширите се стопяваха и пръстите му започваха да треперят и да го болят. Тогава спираше. Беше изнурен, гладен, но сърцето му преливаше от задоволство; каквото имаше да каже на света и да го сподели с хората — беше го казал и споделил. Чувствуваше душата си удовлетворена, като войник, който е изпълнил честно докрай своя войнишки дълг.

Сядаше върху каменния бордюр на градината и лакомо изяждаше скромния сандвич, който доскорошната проститутка Лиза бързаше да му донесе. Сандвичът беше сух, едва беше намазан с масло, но той го изяждаше с превелико удоволствие, сякаш ядеше бадемов или ягодов сладкиш, приготвен в прочутата придворна сладкарница „Алказар“.

Една слънчева майска сутрин преведоха през пасажа „Свети Стефан“ един осъден на смърт, за да го обесят на централния градски площад. Той беше замерил с развалено яйце някакъв виден сановник, а употребата на развалени яйца за такива цели се наказваше от закона най-строго. Това шествие не беше кой знае колко импозантно, но развълнува силно нашия художник и той нарисува до обяд една от най-чудните си картини, която нарече „Пролет“. Пролетта се спускаше над града, но откъм катедралата „Свети Стефан“ кралски артилеристи я обстрелваха с картеч. Картечът беше разкъсал бялата й туника на много места и оттам капеше кръв, но капките още във въздуха се превръщаха на безбройни алени макове. Разстрелваната пролет летеше тържествено усмихната, а въздухът над града пламтеше — като буреносно зарево — от кърваво разцъфналите цветове. Разбира се, картината беше нарисувана в стила на една неподправена наивност, сякаш от ръката на гениално дете, което дори не подозира, че на тоя свят съществуват такива неща като перспектива и закони на перспективата. И тъкмо затова може би картината беше прелестна и вълнуваше зрителите от пръв поглед.