Андрей Гуляшки
Кавалерът Химериус (8)

Глава осма

На другия ден чичо Добрета напълни съдовете с медовина, а на своите хора заръча да заколят най-тлъстия овен. Щеше да кани цялото селище на угощение, нали храненицата му беше си избрала най-после жених по сърце. Но тъкмо бяха подкарали жертвения овен, закичен със зелени китки по рогата, пристигна вестоносец на княз Славуна, плувнал в пот, съсипан от умора и с някакъв странен и тревожен огън в очите. Тия, които бяха подкарали овена, побързаха да му поднесат дълбока паница с медовина — пълни съдове имаше навсякъде из двора, който минеше, можеше сам да си гребне и да пие.

Човекът отблъсна паницата, не му беше до пиене, а вдигна ръка и направи знак на всички да мълчат. Сетне изрече думи, които не прилягаха на празника, а когато свърши, над селището като да беше полегнал вече най-страшният от градобитните облаци на бог Перун.

Славун заповядваше на всички мъже и жени, годни за война, веднага да изоставят всяка работа, да грабнат каквито оръжия имат подръка и на часа да тръгнат по пътя, който води за укрепеното селище Преслав. Никой да не се суети, а да знае, че бавежът може да бъде само от полза за ромеите, които са нахълтали в страната и избиват и палят всичко, каквото им се изпречи пред очите. Ханът на българите зове славините на помощ, работите вървят лошо и ако ромеите не бъдат отблъснати, всичката земя ще премине в робство. Който иска да бъде роб и децата му роби, и жената, и сестрите му безчестени, той да остане на мястото си или да се бави — ако тръгне за бой…

Химериус прокле земята, задето още не се е издънила под краката му, за да го погълне цял. Зашеметен сякаш беше изпил сам всичката медовина, която чичо Добрета беше налял за гостите, изгарящ от срам и мъка и горчиво безсилие, нашествениците бяха негови сънародници, братя, той притули с ръка очите си и се извърна настрана. Хората крещяха наоколо, тичаха, суетяха се, слънцето беше се превърнало на червено огнено кълбо, нямаше на земята такова място, където да не капе огън. После всичко утихна и когато чичо Добрета го запита свойски и много простичко дали ще тръгне с тях, той се наведе, целуна ръката му и мълчаливо кимна с глава.

* * *

Отрядите на славяните започнаха да се спущат от планините, вървяха ден и нощ, по разкаляни черни пътища, по кози пътеки, а някои слизаха към равнините направо, през гори и поляни, без път.

В равнината ги пресрещаха началници от войската на българския хан. Даваха оръжие на ония, които нямаха или бяха тръгнали само с вили и тояги. Разпределяха ги по отряди, назначаваха им командири, посочваха им местата, които трябваше да заемат.

На двадесет и пети юли вечерта отрядите на княз Славун стигнаха до височините, където им беше отредено да останат и да приемат боя. Позицията беше установена по склона на един горист рид, стръмно надвесен над прохода, който лъкатушеше в подножието му. Насреща също се издигаше такъв стръмен рид, и там, сред шубраките, други отряди бяха заели вече местата си.

Още по пътя, като гонеха укрепеното селище Преслав, хората на княз Славуна чуха от уста на уста най-различни разкази за хода на тази страшна война. Разправяше се, че при Маркели ромеите настъпили в няколко колони, обкръжили в проходите българската войска и я избили до крак. Крум срещнал Никифоровите войски пред Плиска, дал им голяма битка, а после се затворил в града и отбранявал пътя, който водел за Славуновите земи. Така дал възможност на вестоносците си да вдигнат в тревога славянските племена, а на славянската войска — време, за да се събере и придвижи до местността около селището Преслав. Когато това било сторено, той оставил в Плиска малко прикритие, а по-голямата част от войската си извел по оня път, който още държал в свои ръце. И най-после Плиска паднала, но войска вече нямало вътре, ромеите клали мирни хора, жени и деца…

* * *

На двадесет и шести юли плисна проливен дъжд. Цял ден се сипеха пороища от небето, хората седяха свити сред шубраките, измръзнали и мокри до кости. Привечер времето се изясни, духна вятър, а на другия ден слънцето напече и изсуши земята. На зазоряване беше дадена заповед никой да не приказва по-силно и никой да не се изправя, и всеки да държи оръжието си готово за бой.

Малкият отряд на чичо Добрета заемаше крайната левофлангова позиция, разположена върху склона, който ограждаше прохода откъм запад. На това място, както и по целия склон, растеше нагъсто лещак, сплитаха се трънки и боровинки, зеленееха жилави клонаци, избуяли над стари коренища. За да се види проходът, който лъкатушеше петдесетина стъпки по-долу, в дъното на клисурата, човек трябваше да се изправи и дори да се повдигне на пръсти. Но тъй като беше заповядано да се лежи, в краен случай — да се пълзи на четири крака, проходът беше изчезнал някъде си, виеше се само в мислите на ония, от чиито очи сънят бягаше като подгонен елен.

Когато ливна големият дъжд и посивялото небе се свлече над склона, Химериус пропълзя до Вита и внимателно наметна раменете й с бойната пелерина на Бутаул. Кой знае защо, вместо да му благодари, това можеше да направи дори само с очите си, тя свали наметалото, като че ли я пареше, и с презрителен жест го запокити настрана. Тя не каза нищо, нито думичка зениците й притъмняха като небето, извърна глава и погледът й се заплете в дивия къпинак.

Водните камшици плющяха по храсталаците, откъм билото запълзяха тънки ручейчета, проправяха си път сред изгнилата шума, рядка белезникава мъгла започна да спуща валмата си от височините и да се застоява за дълго по зашумелите места. Химериус постоя някое време на колене, мълчалив, приличаше на една забравена вещ, изтървана случайно в пущинака, после протегна ръка, прибра наметалото си и тихо отпълзя на онова място, където му беше определено да лежи.

Сви се под волската кожа и затвори очи. Беше мокър от петите до главата, земята, върху която лежеше, беше прогизнала, но не усещаше студ — изглеждаше невероятно и много странно, като че ли не съществуваше нищо навън, извън него, или ако все пак имаше нещо — то не се отнасяше до него, не проникваше до съзнанието му. Дъждът трополеше по волската кожа, вадички бълбукаха наблизо, от далечните гори долиташе могъщият и проточен вой на планината, приглушеният рев на придошли реки, но всичко това ставаше в някакъв друг свят, а в неговия свят цареше непоклатима, застинала тишина. Тук, под наметалото на Бутаул, грееха с черен блясък само две зеници, притъмнели като небето, рееше се скъп поглед, безнадеждно заплетен в зелените дипли на дивия къпинак.

Това не беше от днес, това започна от завчера, когато пътят им се преплете с тълпи от бежанци и с малки групи войници, чиито войскови части бяха пометени и почти стопени през последните битки. Бежанците бягаха от опожарените селища, обезумели от мъка по близките си, по изкланите си деца и изсечени градини, по овъглените си купни и хамбари. Войниците, кои пеш, кои на коне, търсеха дружините си като възкръснали из мъртвите, с разсечени ризници и със спечена кръв по ръкавите, с очи опустошени от поражението, подивели от злоба и горчивина. От часа, когато тия мътни потоци захванаха да пресичат пътя им, около Химериус започна да се образува празно пространство — колкото и да им беше станал близък в последно време, колкото и да го имаха вече за свой, хората на чичо Добрета усещаха в него брата на ония, чужденците, които бяха нахълтали в земята им, за да колят и безчестят. Взеха да отбягват очите му, да не му приказват или ако той ги заговаряше, да му отвръщат троснато и набързо. Разбира се, с лоша дума никой не го замеряше, никому не беше причинил зло, но полека-лека всеки гледаше да кривне по-настрана от него, да не го настига и да не крачи редом до рамото му. Дори Вита се отдели при дружките си, в групата на жените. Когато погледът му случайно срещаше нейния, по лицето й като да преминаваше сянка — това близко лице ставаше изведнъж чуждо, не помнеше и не искаше да знае нищо от онова, което беше преживяно и останало назад, във времето. Като че помежду им нищо не е имало и никога не е било.

Така стигнаха до земления вал, който опасваше отдалече селището Преслав. Посрещнаха ги конници от гвардията на хана, отново ги разпределиха на отряди, дадоха им водач, оръжие и храна. И към залез-слънце всеки отряд тръгна към позицията, която трябваше да заеме.

Вървяха припряно, бързо, без почивки, през пустинни места, разливи и тресавища. Навремени над главите им кръжаха ястреби и други някакви черни грабливи птици, каквито в планините не се срещаха, грачеха като вещици и сенките им се носеха, същински задгробни привидения по изсъхналата трева. Но случваше се да минат и покрай стари познайници, дългоклюнести щъркели, и тогава, макар и капнали от пътя и бързането, все се намираше някой да им подвикне приятелски, и тая земя беше своя и родна, и да им махне за добра среща с ръка.

Настъпваше голямата нощ, когато стигнаха най-после до онова място, където трябваше да се заслонят. Двойка чакали изпълзяха из храсталаците, шмугнаха се по нанагорнището, но не отидоха много надалеч, а се притулиха сред шубраките и оттам завиха жалостиво като натирени деца. Чичо Добрета, който разбираше езика на горските зверове, каза, че това е добър признак и никой да не се смущава, защото тия два звяра колкото и да припявали тъжно, вещаели за славините най-хубави неща. Хилвуд отвърна, че тази работа сигурно така ще свърши, на хубаво, че е наострил секирата си, както трябва, и че ще отсече лявата си ръка, ако не натръшка поне една дузина ромейски глави. Химериус захвърли пелерината на Бутаул, просна се на земята по гръб, усмихна се тъжно на Голямата мечка, която вече възсядаше купола на небето, и примрял от умора, унесе се тутакси в тежък сън.

Събуди го утринният вятър, а може би тътнежът на далечна гръмотевица. Събуди се завит с Бутауловата пелерина, а когато протегна ръка, докосна до рамото си малка бохчичка, в която имаше два стръка лук, парче сирене и коматче ръжен хляб. Бохчичката не беше кой знае каква, света Магдалено, той беше виждал хиляди пъти по-изящни неща, от сърма, от пурпур, но нито едно от тия изящни неща не беше извиквало сълзи в очите му. А сега трябваше да преглътне, за да се държи пред тази бохчичка достойно и кораво, като истински мъж. Кой беше разстлал над него захвърлената пелерина, както се завива заспало дете, чия беше бялата бохчичка? На няколко крачки от него, обърнат с гръб, Хилвуд точеше секирата си. Откъм дясната му страна, пак на няколко крачки, седеше Вита — безучастна, загледана пред себе си, чужда, никога не е имало никакъв Химериус, дори насън не се е появявал в живота й. Над всички се спущаше все по-ниско, по-ниско, мрачно, посивяло, натъжено небе.

После дойде дъждът и когато камшиците заплющяха, Химериус пропълзя до Вита и наметна върху раменете й волското наметало на Бутаул, света Магдалено, наметалото от пурпур, везано по огърлието с бисер и сърма.

А после не остана нищо. Една волска кожа лежеше на земята и дъждът плющеше отгоре й.

Дъждът вали, вали, а той си мисли: ето, Хилвуд се е сгушил някъде си, в някакъв друг свят и точи секирата си, опитва острието й по руното на мускулестия си лакът. Славен мъж е Хилвуд! Дори света Магдалена не обръщала гръб на мъже като Хилвуд! Какво да му остави за спомен, та да го помни?

Нямаше какво да му остави, пращаше мисълта си по други, слънчеви места и се питаше: „Кой беше най-хубавият ми ден?“

Като търсеше най-хубавия си ден, той нито веднъж не си спомни за Константинополис и това беше много чудно. Из шубраките изскочи лисица, затихна за миг, четеше миризмите, и тогава той отпусна тетивата и стрелата прониза пухкавата й сребърна шия. Това се беше случило преди една седмица, в планината, на половин час път от селището на чичо Добрета. Като се връщаше в селището, представяше си как ще поднесе сребърната кожа на Вита. И се усмихваше, тананикайки си някаква кръчмарска еретическа песенчица, такива песенчици пееха в квартала около пристанището, и си мислеше тогава, че ето, днес е извървял най-хубавия си ден.

Истина беше, че нито веднъж не си спомни за кавалера с перото. Тоя негов двойник като че ли беше се затрил завинаги сред пущинаците на Славуновите земи.

Така течеше времето през тоя ден, а дъждът все валеше и валеше.

Към здрачаване през прохода захвана да се източва ромейската войска. Когато всичко долу почерня от народ, коне и коли, от двата срещуположни рида екнаха сигнални тръби, а в далечината, където започваше устието на прохода, лумна голям пожар. Двете насрещни войски от българи и славяни наскачаха с дружни викове и като неудържими вихрушки през камънаци и шубраки полетяха към прохода. Долу екна вой, пронизителен и страшен, пътят заприлича на скотобойна, където колят неизброими черди добитък, побеснял от ужас и предсмъртен страх.

Заедно с другите и Химериус се втурна сред сгърченото пълчище на ромеите. Той размахваше секирата си без въодушевление и само от време на време случайно закачаше по някого. Затова пък Хилвуд, който се промъкваше редом с него, сечеше като хала, бясно, де когото завари.

Топлата кръв, която плискаше на всички страни замая главата на Химериус. Реши да се върне назад, да се измъкне, но тъкмо в тоя миг пред очите му се мерна императорското знаме, знамето на Никифор Геник. Около това парче зелен атлаз, тръпнещо и увиснало като крило на простреляна птица, тряскаше най-яростната сеч. По-рано, на тържествените паради, почти не го забелязваше, но сега грабна очите му и ги притегли към себе си с необуздана сила. Малко го беше грижа за Никифор Геник, нито го трогваше някаква жалост по ромейската войска и ромейската бойна слава. За тия неща никога не беше се тревожил, и сега не се сещаше. А само почувствува, като гледаше тръпнещото парче атлаз, простреляната птица, че ето на, губи всичко, което има, което носеше в душата си и което го свързваше с живота. Може би това бяха ония коринтски колони, сред които беше живял в Аполония; веселите нощи в Константинополис; или златният потир, от който пиеше виното си, и голото място под туниката на Ниса, кой знае — целият негов изминал живот беше в това умиращо парче зелен атлаз. А животът при славините и радостта, която беше намерил в земята им — за тия неща забрави, като че не са били. Сякаш една зъбата стрела го улучи в сърцето и пред очите му притъмня. И тоя човек, който възнамеряваше да се изтегли от боя, комуто се гадеше от стипчивата миризма на кръвта, изведнъж вдигна секирата си и връхлетя върху Хилвуд. Полудял, налиташе на славините, удряше, не гледаше къде, всякак се мъчеше да се добере до императорското знаме. Докато и него най-после някой удари по гърба. Блесна светкавица и той тутакси потъна в непрогледна ревяща тъмнина…

Поведе го другият Химериус, оня, с перото. Беше се измамил, като си мислеше, че го е загубил някъде из прелестните пущинаци на Славуновите земи.

А ромеите бяха изклани почти всичките докъм среднощ.