Андрей Гуляшки
Кавалерът Химериус (5)

Глава пета

Ти се усмихваш, усещаш, че хитрувам, „многото неща“ са една примка — ще попаднеш в нея и аз ще те задържа по-дълго при себе си. Може би е така, кой знае, самотата е по-страшна от острите зъби на Панас, гледа ме с миши очи от всеки ъгъл, а като стоиш при мене, ето какво става, сеното ухае, навесът се превръща в сребърна къщичка, птички чуруликат, отпред на поляната, зайци играят на „прескочикобила“. Затова подхвърлих примката, да няма миши очи от всеки ъгъл, да не се запилееш някъде с оня дръвник, както събирате сеното. Ти се усмихваш, бездруго не ти е минавало наум да излизаш навън, излишни са били малките хитрини с тази примка. Е добре, утре аз ще се поразходя из гората, ще убия две лисици и ще ти ги подаря, за да си направиш ново кожухче. Само че някой трябва да смъкне кожите им, това е една неприятна работа, която не умея да върша както трябва.

Царственият ден на хана започваше с изгрева на слънцето и завършваше със залеза. От залез-слънце до полунощ, когато си лягаше, той живееше с радостите и грижите на човек, който няма нищо общо с управлението на държавата.

Всяка от стражевите кули завършваше в най-горната си част с открита площадка, оградена с парапет от облицовани правоъгълни камъни. В момента, когато слънцето изгряваше на хоризонта, двадесет души тръбачи, застанали като статуи върху площадките и обърнати с лице към четирите посоки на света, двадесет души тръбачи надигаха огромни рогове и със страшен вой, който оповестяваха началото на новия ден. Тоя вой, който сигурно караше мъртъвците да потръпват в гробовете си, продължаваше доста време, предълго време за несвикналите уши, докато слънцето източваше целия си бляскав диск над смълчаната и тиха равнина.

През мъгливо и облачно време тръбачите получаваха указание кога да надуят роговете си от нарочен човек. В централната стражева кула имаше една малка зала, където дежуреха на смени началниците на дворцовата охрана. Тук оня арабин с бялата брада беше измайсторил часовник по подобие на ония, които бях виждал вече в Магнаурската школа и в тържественото преддверие на императорския дворец. Два еднакви затворени съда като кълбета, направени от прозрачен кристал и съединени помежду си с тънко общо устие, последователно си разменяха едно и също количество лъскав дребнозърнест пясък. Дежурният по охраната следеше преливанията, броеше ги и на едно определено число, което съвпадаше приблизително с изгрева на слънцето, нареждаше на помощника си да даде знак на тръбачите да свирят. Така в добро и в лошо време ханските сигналисти приветствуваха неизменно, гръмогласно и с една ужасяваща тържественост раждането на новия ден.

Преди да затихнат тръбите, ханът беше вече на крак. Спалнята му блестеше с разкошната си наредба — златни свещници, сребърни корнизи, плътни килими и кадифени завеси, редки и скъпи кожи! Но самият той спеше на просто и тясно дървено легло, жалък одър, покрит с още по-жалки овчи кожи. Съпругата и другите му жени имаха отделни спални, а той спеше в своята като самец.

Обличаше се бързо, сръчно и без ничия помощ. Плискаше лицето си със студена вода, после пъргаво се спускаше на двора, за да избъбри сутрешната си молитва в малкия дворцов храм. Струва ми се, че това траеше толкова, колкото да се изброи примерно до двадесет, но без припряност.

Излязъл от храма, той се мяташе на коня си — оседлан от личния му коняр, с червено седло и червени юзди. От дясната страна на седлото, прикрепено на подходящо място, винаги стърчеше късо бойно копне с позлатено острие и с триъгълно атлазено знаменце под острието.

Така, придружен само от първия си телохранител, ханът пресичаше малкия двор, копитата на конете отекваха като удари на чукове и тишината като че ли се губеше страхливо зад малахитовите колонади.

До голямата порта го очакваше конен отряд от шестима добре въоръжени конници, водени винаги от личната му охрана. Конниците повдигаха копията си за почест, подреждаха се по двама и шествието начело с хана бавно се изнизваше през сводестите врати на крепостта.

Отрядът стигаше до широкия ров, който опасваше града, по най-късия път, като се движеше в лек и равен тръс. Минаваше през подвижния мост, покрай дървените укрепления, окопите и валовете и накрая излизаше на открито поле, прихлупено в далечината от порозовелия хоризонт. Тогава ханът пришпорваше белия си жребец, навеждаше се над гривата му и се понасяше в лудешки галоп нанякъде, по моравите, като вятъра от изток, който не търсеше пътища. Препускаше, летеше, спущаше се в падини, изкачваше ниските заоблени хълмове. Великолепното пауново перо, закичено на кожения му шлем, чертаеше невидими линии по небето, дръзки предизвикателства, които караха християнските светци да тръпнат от страх. А варварите, извели вече стадата си на утринна паша, потънали до колене във високата жилава трева, с криваци, с вити кинжали в широките си поясници, гледаха с прехласнати очи тоя змей и в зениците им святкаха отблясъци на далечни пожари — опиянение някакво ли или отражение на червеното небесно зарево…

Когато слънцето се изтърколваше по небето на един остен път и на изток въздухът още розовееше, ханът се завръщаше в двореца си, пак в оня спокоен тръс, и ранобудните занаятчии и търговци по главната улица славеха с благодарствени и признателни поклони железния господар. Те не го бяха виждали да беснее из полето, да предизвиква и да плаши светците на християните, вярваха, че спокойният тръс, с който минаваше покрай кирпичените им дюкяни, е признак на непоклатима склонност към строг порядък и мирен живот.

Придворните хора и близките му закусваха разточително: медени питки, пилафи, залени със сироп, подсладени пирожки от бяло пилешко месо, каймак, разбит с пчелен мед… Той изпиваше само една чаша силно изстудено мляко.

Сетне отиваше в приемната си зала да раздава правосъдие. Обвиняемите гледаше по привичка с безизразни очи, но дойдеше ли ред до свидетелите — заприличваше на рис, който дебне жертвата си. Към престъпниците се отнасяше с презрение, изпитваше гнусливост, когато заповядваше да ги бесят или да отсичат ръцете им. Но спипаше ли някого от свидетелите в лъжа, оплиташе ли се някой, или не успяваше да докаже думите си с показанията на други свидетели — тежко му на такъв! Рисът излизаше из скривалището си, скърцаше със зъби, показваше хищни нокти, от очите му изхвърчаха искри. Смазал с погледа си нещастника, той се замисляше някое време, защото всички обикновени наказания му се виждаха меки като памук. Ах, тежко на свидетеля, който не успяваше да докаже думите си! Понякога го продаваха в робство, режеха ушите или езика му, но случваше се често да го окачат за брадата на остър ченгел. Света Магдалено!

Веднъж, като беше в добро настроение, се осмелих да го запитам откъде извира и защо е тая вълча жестокост спрямо лъжесвидетелите. Той веднага отговори:

— Няма да се озлобя, нито ще се разсърдя заради въпроса ти, макар че като ме питаш така, ти всъщност ме клеветиш. За клеветничество аз продавам в робство и режа езика, сигурно си имал случай да се увериш в това?

Казах му, че съм имал случай да се уверя в това, и той кимна доволно с глава.

— Според мене — започна ханът — най-големите злини в живота са лъжата и клеветничеството. У нас крадецът краде, подтикван обикновено от сиромашия, убиецът и блудникът убиват и блудствуват поради глупост или природни недостатъци. На крадците отсичам ръцете, а убийците беся, за да бъде имотният сигурен в имота си и никой да не се плаши, че ще стане жертва на някого си, било за блудстване, отмъщение или грабеж. Затова наказвам и като наказвам — не се горещя, просто върша работата си, за да има в страната спокойствие и мир. А какво са лъжците и клеветниците? Изроди, които с мърсуване на езика си гледат да се домогнат до облаги — имот, а най-често — власт, защото, който има власт и е по душа мръсник, той се сдобива много лесно и с имот. Като са некадърни да си пробият път по честен начин и с честни средства, тия хора викат на помощ лъжата и клеветничеството. Намислил съм например да издигна някого на висока служба. Но идва друг, който има достъп до двореца ми, и казва: „Какво си решил, господарю? Да прикъташ змия в пазвата си! По-добре ми отрежи главата, за да не доживея деня, когато тоя подлец ще ти види сметката.“ И започва да изрежда как оня поддържал връзки с еди-кой си род, който пък имал вземане-даване ромеите, и как тия хора се сговаряли, за да ме катурнат някой ден от ханската власт… И ето, ако му повярвам, аз ще изпратя оня човек на заточение или ще наредя на хората си да го следят тайно, а на високия пост ще издигна тогова — нали той предпочита да му отрежат главата, отколкото да ме види отровен! И представи си, че постъпя така, а оня човек е невинен и чист? Какво ще се получи? Първо, ще загубя истински приятел. Второ, страната ще загуби способен и честен управник. Трето, високият пост ще заеме мерзавец. Виждаш ли? Злината е стократно по-голяма от злината, която може да причини един крадец или един убиец. И ако крадеца и убиеца наказвам с посичане и бесило, с какво трябва да наказвам клеветника, чиято вина спрямо хората и страната е сто пъти по-голяма? За клеветниците и лъжците посичането и бесилото са милувка, каквато е росицата за изжаднялата земя. Ако измислиш нещо по-добро от ченгела и рязането на езика, ще те наградя с шепа златни пари, че и един породист жребец ще ти дам в прибавка. Помисли!

Обещах му, че ще помисля, и преглътнах — гърлото ми беше изсъхнало, пред очите ми подскачаха ченгелчета и колелца.

След като раздадеше правосъдие, ханът измиваше ръцете си, сваляше военната си премяна и се обличаше в обикновено домашно облекло. После отиваше в онази зала, където го бях видял за първи път. Там го очакваха боили, за да разговарят с него по държавни въпроси, специалисти оръжейници, за да му покажат някой нов модел каменохвъргачка или стенобитна машина.

Обядваше в тесен домашен кръг, винаги със съпругата си. Докато другите унищожаваха и лакомо поглъщаха най-различни видове ястия, той се задоволяваше винаги с едно и също — неизменният къс слабо обжарена овнешка плешка. Хранеше се мълчаливо, рядко и скъпернически отронваше по някоя дума. Всички пиеха вино, и жена му, от гръцки сребърни потири, а той — малко медовина, от гледжосан славянски пахар.

След ядене ханът се оттегляше в спалнята си, полягваше на дървеното си и тясно войнишко легло. Но не спеше, а караше някого от писарите си да му чете извадки от гръцките законници. Понякога само слушаше, но случваше се да прекъсне четеца, заповядваше му да седне пред писалището и да вземе перото. Започваше да диктува на гръцки и оня пишеше, нижеше изречение след изречение върху пергаментните свитъци, докато от площадката на централната кула тръбачът не известяваше с късия вой на сигналния си рог края на обедната почивка.

Следобедното време ханът прекарваше из оръжейните работилници, на площадките, където изпробваха новите бойни машини, понякога излизаше на полето, за да наблюдава упражненията на редовите войскови части. Строг спрямо прегрешенията на цивилните хора, ханът ставаше направо зъл, когато забележеше, че някой от командирите прави грешки в подреждането на частите или че се отнася несправедливо — прекалено сурово или прекалено милостиво — към провиненията на по-долните чинове. Тежко на тоя командир! Рано на другата сутрин той пътуваше вече на юг, към границата, където го очакваше напрегната обстановка и денонощно обикаляне по заставите.

Тоя начин на живот се променяше само в дните в които ханът излизаше на лов или посещаваше по-отдалечените области на страната. Затова пък вечерите му бяха устроени в съвсем друг порядък, или по-точно — сам ги нагласяваше така, че в тях да липсва какъвто и да било порядък. Почнеха ли звездите да златеят, той отиваше в залата на пиршествата наметнат с червена мантия, закичен с най-разкошното пауново перо. В огромното огнище, където можеше удобно да се опече един вол, вече горяха букови цепеници, а в ъглите на залата пламтяха факли, натопени в благовонни масла. Всякакви ястия имаше в сребърната посуда, плодове, сладкиши, в златните потири искреше старо рубинено вино, музиканти, насядали върху мечи кожи, свиреха и пееха весели песни. Когато се появяваше ханът, гостите се изправяха на крака, музикантите започваха тържествен церемониален марш, виночерпците заставаха като статуи зад трапезата, а млади момичета, робинки, вадеха от кошничките цветя и ги запокитваха навсякъде из залата. Ханът, красив и строен като младо божество, сега не изглеждаше строг нито много замислен, но пък и не приличаше на човек, който възнамерява да изпусне юздите из ръцете си. Леопардите миролюбиво лежаха на местата си, но бяха леопарди все пак.

Ханът сядаше срещу най-личния от гостите си и посягаше за потира с виното. Надигаше го мълчаливо, пиеше, гостите стояха на крака, музикантите свиреха тържествения си марш. После оставяше изпразнения съд, обърсваше устата си с ръка и се усмихваше. Гостите сядаха по местата си и пиршеството започваше.

Пиеше много, но гледаше гостите да пият повече от него. Разговаряше, но подхващаше разговорите така, че гостите да поговорят и за онова, което иначе таяха скрито в душата си. Колкото пъти съм имал възможност да го наблюдавам, все ми се е струвало, че дори в най-веселите мигове на тия пиршества той не изпускаше от око никого — претегляше, изучаваше, правеше изводи, взимаше решения, понякога фатални за нещо или някого. Ако тоя човек беше през деня законодател, държавник или пълководец, през веселите вечери се превръщаше в находчив и опитен ловец. Дебнеше и ловеше истината за хората си, силното и хубаво вино му служеше така, както добрите кучета — при истинския лов.