Андрей Гуляшки
Кавалерът Химериус (3)

Глава трета

Когато се пробуди, Голямата мечка вече се възкачваше по лявата издутина на тъмния небесен купол. Тя не бързаше твърде, защото звездните храсталаци, сред които се промъкваше, бяха много и нагъсто и затрудняваха пътя й. На двадесетина разкрача до него гореше голям огън, оттам идеше неравна глъч, смесица от тежки мъжки гласове и женски гласове, които не изглеждаха нито много нежни, нито пък звучаха някак особено грубо. Лежеше завит с наметалото си (Да си жив сто години, славни стотнико Бутауле!), слушаше глъчта на хората, знаеше, че се намира на по-малко от хвърлей камък до тях, но му се струваше, че е накрай света и сам повече откогато и да било досега. Доведоха го на смрачаване и тогава целият род на чичо Добрета се юрна да го разглежда като някаква рядка и невиждана птица. Въртяха го най-много жените, опипваха кадифеното му елече, една сбръчкана старуха отпра дантелата на яката му, голо тумбесто момченце впи зъби в златното копче на маншета му като пор. Щяха да изпокъсат съвсем дрехите му, да го оскубят, изщипят, въртяха се като развеселени дяволи наоколо му, а той нямаше сили да се брани, светът се люлееше пред очите му и всички лица се сливаха в едно неясно и разкривено лице. Виеше му се свят от слабост, защото беше гладен до смърт, изтърва из ръцете си рибата, която Хилвуд му подхвърли, когато бяха при подмолите. Току-що се беше свестил и Хилвуд му подхвърли шарана, за да го оглозга и залъже глада си. Двамата ловяха риба, гмуркаха се в ямите под коренищата и търпеливо пълнеха едно дълбоко кошле, плетено от зелени върбови пръчки. Но той изпусна рибата във водата, защото беше хлъзгава и скачаше ужасно в ръцете му. Никога не беше имал работа с жив шаран! Хилвуд се ядоса, махна с ръка и му обърна гръб. Но чичо Добрета се показа по-снизходителен: той разпра със зъби корема на един шаран, изкорми го с два пръста и любезно му го подаде, за да яде. В края на краищата те нямаха време да кладат огън, нали бързаха, а той можеше да посмуче малко от месото на шарана или да сдъвче едно или друго по-тлъсто парченце — това даваше сили все пак, беше повече от нищото. Макар и изкормена, тази люспеста твар продължаваше да мърда отчаяно с опашката си и това гърчене накара червата му да се свият на топка — той се потърси, извърна се настрана и повърна. Повърна зелените и недозрели ягоди, които беше изгълтал заранта.

Чичо Добрета изсумтя обидено, погледа го някое време така, както вълкът гледа хилавото си и за нищо негодно вълче, което вълчицата му, кой знае защо, още не е удушила, после захвърли изкормения шаран в кошчето и отново нагази във водата. Към залез-слънце двамата поеха пътя за колибите. А той се тътреше подире им с походката на пиян човек. Когато най-сетне стигнаха и светът излезе шумно насреща му, той изпитваше само едно желание, всичко у него беше се превърнало на едно страстно и непреодолимо желание — да се тръшне на земята и да забрави, че е жив.

Сега, като си припомняше унизителната сцена на посрещането, тая тайфа побеснели от любопитство жени в кожи, в ризи от сукно и кълчища, старухата, която с алчни пръсти отпра дантелата от яката му, виковете, крясъците, ощипванията — струваше му се наистина, че е някъде на края на света, че по-нататък няма хора, че тия хора са най-последните, най-изостаналите представители на човешкия род. Такива бяха първите му впечатления и затова се чувствуваше безнадеждно сам, макар и на двадесетина разкрача от него да гореше голям огън и около огъня весело да приказваха много мъже и много жени. Къде можеше да ги сравни с българите! Когато вървеше по тихите улици на Плиска, между цветните шатри или в сенките на смълчаните каменни къщи, жените, които срещаше, млади и стари, или се преструваха, че не го забелязват, или правеха равнодушни, безизразно студени лица. Мъжете го изпращаха със сурови и надменни очи, дори децата млъкваха и се отдръпваха от пътя му, когато минаваше край тях. Да, българите умееха да се правят по-важни, по-надменни, по-жестоки, отколкото бяха всъщност, възправяха непреодолима стена между себе си и чужденците, а тия хора тук се отдаваха на първичните чувства, вършеха всичко, което им беше по угода, и никому като че ли наум не минаваше да се показва по-важен, по-жесток или по-недостъпен, отколкото беше всъщност. Хилвуд го гледаше отвисоко, но му подхвърли риба, за да яде, старейшината Добрета кипеше от негодувание заради тази негова непривична гадливост, а жените не се успокоиха, докато не пипнаха кадифето и сърмата на дрехите му, докато не се увериха с ръцете си, че не е момиче, а мъж като всички мъже. Господи, как щеше да живее с тия хора? И българите бяха варвари, но имаха своята Плиска, кули от дялан камък, пазар, където можеше да си купи сто лакти атлазена коприна или бъчва със старо, престояло вино… А тук? О, света дево Марийо!

Когато го доведоха, колкото и да не му беше до зяпане, все пак можа да види туй-онуй и това, което видя, не само че не развесели очите му, а потопи, както се изразяваше един техен поет, сърцето му в униние. На една огромна поляна, оградена от всички страни с тъмни и вековни букаци, бяха наклякали като квачки и в полукръг пет-шест ниски колиби, плетени от клони, мазани с глина и покрити отгоре с дебел слой сплъстено сено, потъмняло от времето и дъждовете. Имаше още и няколко пристройки, затрупани с шума, и ъгъл за добитъка, ограден с ниска ограда от нагъсто забити неодялани колове. Такова беше царството на чичо Добрета — много сиромашко и неугледно, за да се надува от гордост тоя пуяк Хилвуд. Ах, на какво отгоре? В най-западналите тесалийски чифлици слугите и сезонните работници живееха със семействата си в по-добри къщи — стените им бяха от кирпич, имаха си комини и по един прозорец, а пък сградите на господарите… от дялан цветен камък, със слънчевите си веранди, с мраморните си колони, с подовите мозайки на преддверията си… Та всеки един от слугите в тия чифлици имаше хиляда пъти повече основание да се надува, пък вървеше смирено по божията земя и не вдигаше очи! Чуваш ли, Хилвуде? А ти гледаш на света с очите на великия Цезар. Засрами се, глупако! Какъв Цезар си ти с твоите кожени гащи и с твоя коптор от пръти и слама!

Ето в какъв свят трябваше да живее, в какъв свят го беше изпратил ханът, тоя железен и загадъчен човек… Господи, помилуй!

Химериус се надигна, може би за да се прекръсти, да се оплаче горчиво на своя бог, а може би го беше заболял гърбът — лежеше на твърда и гола земя. Но в мига, когато се възправяше, наблизо до него започна грозно да ръмжи някакъв пес, голям колкото теле, изглежда, защото ръмженето му беше гръмовито, яростно, разклащаше нощта и караше звездите да треперят от страх. „Само това ми липсваше!“ — замръзна Химериус и тозчас се свлече като труп на земята. По булевардите и площадите на Константинополис не беше срещал овчарски псета, но знаеше от приказки, че са много опасни, че ненавиждат смъртно чужденците и че не разбират от никакви шеги. Откъде се беше взел проклетникът? И колко такива като него бдяха сега в мрачината и молеха бога да скочи на краката си, да направи крачка-две нанякъде, за да му видят сметката! „Господи, спаси!“ — прошепна Химериус и още повече се натъжи. Докога трябваше да лежи като умрял? Ей вие, Добрета и Хилвуде, къде се губите, дяволи? Нали уж сте любопитни хора, защо не дойдете по-наблизо?

Идеше му да се разреве, да извърне лице към небето, да свие юмруци и да изрече най-богохулните думи, каквито му дойдат наум.

И докато обмисляше какво да предприеме, да ругае ли бога, или да вика ония на помощ, за да го отърват от четириногия вампир, усети въздуха да се пълни с една позната, замайващо сладка, будеща живот и радост миризма. Най-хубавата от всичките най-хубави миризми на света!

На огъня жареха овен. Въртяха на шиш тлъст овен и миризмата на печеното месо, на съскащата върху жаравата лой, тая упойваща миризма правеше нощта да се гърчи като вълчица, примираща от глад. Месо, месо! Ноздрите му се разшириха, бояха се да не изпуснат глътчица сладък въздух, звездите гаснеха, святкаха, като че ли под небесния купол беше излязла вихрушка. Господи, спаси! Той забрави четириногия вампир, който го дебнеше в тъмното, надигна се на лакът, отвори уста. Месо!

Да можеше всичките си царедворски парфюми да размени за късче горещо ожарено месо! Ето ги фарфоровите съдинки с извити шийки, украсени с благородни камъни, благоуханните масла, нарцисът, жасминът. Взимай, Хилвуде, какво се двоумиш, дръвнико, изливай това на главата си и бягай в двореца, при куртизанките, при хетерите, всяка от които струва по шепа злато, ах, само ми подхвърли в замяна късче топло месо!

Той впиваше пръстите си в земята, задъхваше се, вълчицата лазеше по корем, обезумяла от тази мамеща, подлудяваща миризма.

Някой тръгна към него, може би Хилвуд, защото приличаше на Одисеевия циклоп, закриваше половината огън зад гърба си. Той държеше в ръката си голям къс месо, много голям, плешката на овена сигурно, идеше насам, към него, и стъпваше като бог. И плешката имаше позлатени краища, защото огънят блестеше отдире й, озаряваше я със сиянието си.

Химериус се изправи на колене, протегна ръце. Кучето изръмжа свирепо, но той не го чу. И не можеше да го чуе, защото беше потънал в очите си, а очите му следяха плешката и не даваха дори половин бакърена пара за кучето.

Човекът спря, замахна с ръка и плешката тупна на няколко само крачки до Химериус. Той се хвърли към месото отчаяно и слепешком, като удавник, който гледа да се улови на всяка цена за някаква спасителна дъска. Същото направи и кучето — то изскочи из тъмнината, жълто, по-малко от теле, разбира се, но едроглаво и със святкащи очи.

Тоя пес и Химериус стояха един срещу друг, а помежду им ухаеше опечената овнешка плешка. Химериус не можеше или не искаше да чака — той се наведе и сграбчи месото. Тогава кучето, настръхнало, извило гръбнака си като тетива, разтвори челюсти и подскочи — чу се щракане на зъби, вик и две тела се запремятаха върху тревата вкопчени едно за друго, врагове на живот и смърт.

Кучето хапеше, ръфаше със светкавични удари със зъбите си каквото му попадне: парченца кадифе и пръски кръв хвърчаха на всички страни. Но и Химериус не се даваше — с окървавени ръце на касапин той докопа най-сетне гръкляна на животното, сви обръч с пръстите си и натисна, натискаше с всичките си сили, душеше сръчно, като че ли беше правил такова нещо много пъти през живота си.

Кучето риташе, извиваше се под него, хъркаше и скимтеше глухо през ноздрите си. Сетне движенията му отслабнаха, станаха по-хлабави и по-меки. Химериус продължаваше да стяга врата му, за да го удуши, и усещаше с пръстите си как животът на това космато същество изтича, отначало на бурни тласъци, а после все по-немощно, сякаш се изцеждаха последните капки вино от гърлото на вече изпразнена бутилка. Той не можа да дочака най-последната капка — отвращението от това съприкосновение със смъртта разхлаби ръцете му — отпусна шията на животното и се отдръпна назад.

Приседна на коленете си и пое дълбоко въздух. Сега му се стори, че нощта се гърчи и че звездите бягат из небосвода, изтръпнали и обезумели, коя накъдето види. Жълтото куче дойде някак на себе си и като лазеше по корем, натежало, натъпкано сякаш с камъни, изчезна бавно в тъмнината. Дори не обърна очите си към овнешката плешка, която лежеше на земята непокътната и забравена.

— Хм — каза замислено Хилвуд, който беше наблюдавал мълчаливо и безучастно тази битка, — аз си мислех, че нашият Панас ще надвие ромея, че ще прегризе гърлото му, пък то не излезе нищо.

Химериус извърна глава потресен — тия думи му се сториха по-ужасни от острите зъби на кучето. Такива думи обикновено предизвикваха в душата му смут, недоумение, но накрая всичко завършваше с една не много силна и не твърде дълготрайна тъга. Между хубавите ястия се случваше и лошо и той въсеше вежди и се сърдеше, но не взимаше работата надълбоко, защото беше уверен, че следващото блюдо ще бъде непременно чудесно. Имаше ли смисъл да помрачава за дълго настроението си? Но сега, след като беше гледал смъртта в лицето, победител в един неравен двубой, още опиянен от успеха си, той не беше склонен да се примирява с никакви лоши ястия, а очакваше заслуженото, макар и от един дивак. И затова, като чу Хилвуд да съжалява, че Панас не го е надвил, че не прегризал гърлото му, той изпита непреодолимо желание да плюе в лицето му и да го зашлеви с най-мръсната дума, каквато беше научил в Плиска от конярите на Славун.

Ах, тази вечер Химериус беше неузнаваем. Дори най-близките му приятели и любовници не биха повярвали на очите си, ако някой им кажеше: „Та това е той, същият, нашият мил и деликатен, безгрижен и нежен Химериус!“ Ах, милият и деликатен Химериус, който не беше стъпкал дори една по-голяма буболечка през живота си, да се бори на живот и смърт с огромен див пес заради някаква си недопечена както трябва овнешка плешка? Какво говорите, какво говорите? Не може да бъде!

Химериус се надигна, за да удари Хилвуд по главата с онази най-мръсна дума, която беше научил от слугите на Славун. Но Дали защото губеше много кръв от раните си, стори му се, че до сами гиганта стои някаква млада жена, девойка може би, с кожухче без ръкави и с широка пола от бяло сукно, която едва покриваше коленете й. Той беше уморен, губеше кръв и поради това не вярваше кой знае колко на очите си, но все пак можа да забележи, че косите на девойката са разпуснати и стегнати под тила с нещо като панделка, че около кръста си има широк колан от кожа и че гърдите й са малко по-издути от тия на Ниса. За да се увери, че девойката не му се привижда, а е истинска и стои наистина до рамото на оня дръвник, той потърка очите си, но от това нещата не се поправиха — ръцете му бяха кървави и тая топла и лепкава кръв го заслепи съвсем. „Господи, спаси!“ — мярна се в ума му, но устните му останаха неподвижни, пък и сам той не знаеше дали всъщност се оплаква на бога, или го моли за нещо. Тъй или иначе, но той изведнъж забрави онази дума. Колкото и да беше станал неузнаваем за приятелите си, той си беше пак същият оня Химериус, стесняваше се да произнася мръсни думи пред жени. Свенеше се от неприличните изрази дори когато оставаше на тъмно с най-евтините си любовници. А тази жена, девойката с кожухчето без ръкави, той виждаше за пръв път.

— Ако Панас беше сдавил тоя човек, аз щях да му счупя главата! — възнегодува девойката.

— Не си права — каза Хилвуд. — Панас пази овците от вълци. — И като видя, че доводът в полза на кучето не затрогна особено девойката, важно допълни: — И от неканени гости! — и кимна многозначително към Химериус.

Момичето го изгледа едновременно учудено и насмешливо: хайде де, ти сериозно ли говориш това? А? Тоя ли човек ще ни открадне овците?

— Вита — каза Хилвуд, комуто не стана много приятно от странния начин, по който тя разговаряше с него, — Вита — рече той, — не ти ли се струва, че вече е време да се прибираме при огъня?

— Е — повдигна рамене Вита, — отивай, кой те спира?

— Хм — поклати глава Хилвуд, — то се знае, че никой не ме спира. — Той се прокашля, макар и да не му се кашляше, и запита: — Ти не чу ли какво каза одеве баща ти за тоя чужденец?

— Нищо не съм чула — отвърна Вита.

— Каза да не се грижим много-много за него. Утре щял да ходи при Славуна, за да пита какво да го правим.

— Аз бях при извора, чистех овена — Вита повдигна ръце и приглади косите си. — Значи, така е казал, да не се грижим много-много за чужденеца?

Хилвуд кимна с глава.

— Хайде, върви при огъня и му кажи, че аз ще се погрижа малко-малко за него!

Тя се изсмя звънко, но смехът й тутакси секна. Голяма работа, че татко Добрета казал нещо си, ще потърка нос о рамото му и старецът ще се разкисне. Но как да се наредят работите така, че и Хилвуд да не се засегне? Тя не иска Хилвуд да се засегне, пази боже, нали някой ден ще му бъде жена!

— Ти недей да забравяш, че този чужденец е наш враг! — промърмори мрачно Хилвуд.

— Тъй ли? — плесна с ръце Вита. — А пък аз съм слушала татко Добрета да казва, че само тия, които идват с оръжие при нас, само те били наши врагове!

— Хм — изсумтя Хилвуд. — Византиецът, дори когато е без оръжие, пак е наш враг!

Каква упоритост, мили сестрици русалки, окото му все в опаката страна гледа! Ей, Хилвуде, ти си водач на дружина, във военно време думата ти е закон, но сега е мир, нямаш власт над никого, нито пък някой мисли да те слуша. А аз съм дъщеря на старейшина, и баща ми е бил син на старейшина, и ти си правиш криви сметки, ако се надяваш, че ще ти се кланям като на татко Добрета за било и не било. И ако татко Добрета нямаше бели коси, щеше да види и той едни поклони, макар че ме е отгледал и че съм му осиновена дъщеря. Внимавай, Хилвуде, хората от моя род не са свикнали да чупят гръбнак, дори жените, и не ме гледай отвисоко, защото всички знаят на половин ден път оттук, че те надстрелях на лък!

Тя сложи ръце на хълбоците си, високи като у сърна, и тропна с крак:

— Враг, не враг, този чужденец ни е гостенин, дошел е при нас доброволно и с мир. Така ли е?

Хилвуд не отговори.

— А щом като ни е гостенин — продължи Вита, — ние сме длъжни да го нахраним и напоим, да му намерим сушина под навес и да му дадем черга да се завие. Това иска законът на дедите и ти трябва да се подчиняваш. И да не ме гледаш като вълк, а да знаеш, че Вита няма да отгледа деца от мъж, който не уважава законите на рода!

Тя отпусна ръце от хълбоците си и бързо тръгна към огъня. Хилвуд изсумтя, помърда с рамене, сякаш отърсваше нещо от себе си, после въздъхна тежко и с широки крачки се запъти към мястото, където беше изчезнал жълтият пес.

Вита се завърна с паница медовина, няколко парцала бяла овнешка лой и две стиски изсъхнала възморава трева. Тя сложи тия неща на земята, коленичи и скръсти ръце под гърдите си.

Месецът току-що беше възлязъл над гората и сега поляната сияеше потопена в дълбока сребърна вода — поне на Химериус се струваше така, защото той беше изгубил много кръв и светът не изглеждаше съвсем истински пред очите му.

Той попита Вита за името й, после каза, че е чел някъде за нея, може би у Овидий, но не знае дали това е точно, или си мисли, че е така, защото тия неща са ставали преди много векове, а човек не може да помни всичко и особено случки, които са отминали кой знае кога. Вита му даде да пие от медовината, той отпи няколко глътки и веднага попита от кое заведение е купила това питие, за да изпрати Андреас да купи и за него. Тя му каза, но съвсем тихо и кротко, да не дрънка глупости, а да изпие паницата докрай. Тогава Химериус я увери, че ще изпие още една дузина такива паници, щом като това й прави удоволствие. Като го слушаше да приказва така, Вита изпитваше желание да се засмее, колкото й глас държи, но се сдържаше, защото мислеше, че бълнува поради раните си. Да се смее човек на друг човек, който страда от раните си, това не беше хубаво, нямаше сърце за такъв смях. И после той каза, че ще изпие една дузина паници с медовина, щом като това й правело удоволствие. Виж ти! Може би приказките му бяха налудничави — как тъй ще изпие толкова медовина, пък и отгоре на всичко за нейно удоволствие! — но тия думи прошумяха покрай ушите й като оня полъх на южния вятър, който всяка пролет топеше снеговете и будеше в кръвта й някаква странна, чудновато вълнуваща тревога. Ах, мили сестрици русалки, какви хора имало по тоя свят!

Погледна ръцете му, от които още капеше кръв, и поклати глава:

— Излиза ли се срещу такъв звяр, какъвто е Панас без една по-дебела тояга?

— Не знаех, че тоя ваш Панас е толкова лош! — въздъхна Химериус.

— Той можеше да ти прегризе гърлото като нищо — каза Вита.

— Да — кимна Химериус, — и ако го беше разкъсал, сега нямаше да разговарям с тебе?

Вита усети горещина по бузите си — нещо, което се случваше за пръв път с нея — и затова се разсърди:

— Я си протегни ръцете да те превържа! — намръщи се тя, но кой знае защо гласът й беше станал някак особено топъл и тих. — И вече да не се разправяш с Панас! — Тя имаше в ума си Хилвуд. Бъдещият й мъж можеше да го пребие заради жълторунтавия пес. — Панас е зъл — каза тя, — зъбите му са вълчи!

Държеше ръката му и се чудеше — откъде идеше силата у тия пръсти, тънки като вретенца, за да придушат Хилвудовия вълкодав? Мъжки, пък като на момиче и по-деликатни дори! И докато им се чудеше, тя изведнъж се сети, че беше забравила да донесе парцали — с какво ще превърже тия кървящи рани? Да изтича до колибата? Ами ако през това време Хилвуд пръкне отнякъде?

Ох, сестрици, колко е трудно понякога на жената!

Тя се огледа, после, без да му мисли много, откъсна парче от ризата си и бързешком го разполови на две.

Така, така! Най-напред от тревата, изсъхнала на слънце, съсирваща кръвта, сетне — парче прясна лой отгоре и накрая — стягай здраво с това късче от ризата! Освен нас двамата нали никой друг няма да знае откъде е?

Тя му се усмихна и тъкмо навреме, защото светът беше започнал отново да се люшка и да се превръща в разноцветни светлинки.

— По-добре ли ти е? — долетя гласът й чак от другия край на гората.

Сред тоя хаос от люшкане и светлини имаше една добра и хубава усмивка и един съчувствуващ, угрижен глас. Всичките усмивки на хубавиците, които познаваше, бяха събрани в една усмивка и всичките добри гласове, които беше чувал през живота си, сега звучаха в един глас. Ей, Химериус, твоята робиня Ниса е императрица в сравнение с тази дивачка, какво правиш? Забрави ли, че си потомък на Клавдиевци, които са имали свои вили на Капитолийския хълм?

— Ще те облека в атлаз и кадифе — каза Химериус. — На шията ти ще окача огърлица от бисери. Ниса е само спомен, а Клавдиевци са сенки. Да вървят по дяволите! Бутаул ми даде наметалото си от волска кожа, а ти — парче от ризата си. Аз съм по-богат от лихварите, които имат мраморни къщи. Ако не ме пребие твоят Хилвуд, ще стана лихварин и ще раздавам пари назаем. Но знаеш ли какви ще са моите пари?

Всъщност той не каза нищо. Дори не помръдна устните си. Те бяха посинели и той ги стискаше, за да не охка.

После дойде чичо Добрета. Вита свършваше вече с превръзката на лявата му ръка. Старейшината донесе една огромна пръстена паница, пълна догоре с мръвки от печения овен. Под мишницата си стискаше дебел комат ечемичен хляб. Попита Вита дали Панас не е видял сметката на някоя от по-важните жили и като разбра, че кучето не е прегризало нито една, развесели се и каза, че тази работа щяла да мине и замине за ден-два. Повечето ромеи, каза той, били градски хора, изнежени, че и кучетата им приличали кои на котки, кои на лалугери, истински се срещали много рядко. Нека Химериус да не си мисли, че той не познава ромеите — ехе! Краката на чичо Добрета са газили ромейска земя чак до Солун! Но това са други работи и нямало защо да ги разправя сега — Химериус му е гост и той не иска да го огорчава. И друг път да не се закача с кучетата, защото тия кучета са истински и може да пати лошо от тях.

Докато чичо Добрета приказваше така, Вита срещна на няколко пъти очите на Химериус и макар срещите да бяха къси, все успяваше да му каже някои неща. Татко Добрета е бъбрив, той може да реди думи до среднощ, но ти си мълчи, не му отговаряй. Химериус разбираше този език на очите, отдавна го беше научил и сега с радост откриваше, че той е един и същ навсякъде — и в Константинополис, и в дивата земя на Славуна. Нека говори, каквото си ще — нито ще го слушам, нито ще му отговарям. На мене ми е добре, защото ти си до рамото ми. Защото превързах раните ти? Не, защото си до мене. Случва се всеки ден да седя до Хилвуд, но той не ми е казвал това. Знаеш ли, че аз не съжалявам за тази малка схватка с Панас? Внимавай, татко Добрета ще забележи, че не го слушаш!

— Виждам, че си капнал за сън — кимна с глава чичо Добрета. — Когато човек позагуби кръв, все го избива на спане. Хайде, дъще, вземи паницата, а аз ще вървя напред, за да покажа на тоя чужденец къде ще спи. Ще го настаним под навеса до нашата къща. Там сме настлали сено за добитъка, хубаво сено, току-що прибрано от поляните — той отново се извърна към Химериус, — на него ще спиш като на царски одър. Пък Вита ще ти донесе черга, за да се завиеш. Аз имам една черга, дебела три пръста. Тъкала я е покойната ми жена. Тази черга ще ти дам за завивка.

— Тя е много четинеста — каза Вита. — Ще го боде.

— Може да боде, но е топла — настоя чичо Добрета. — Ти слушай аз каквото ти казвам! Ромеецът е изнежен, не е спал никога на открито, а тук е планина, заран става студено.

— Добре! — Вита повдигна рамене, даваше си вид, че й е все едно. — Ами да сложа ли под чергата един кат от бялото сукно? — Тя се прозина: тази разправия с чужденеца я отегчаваше донемайкъде. — Ако сложа отдолу един кат бяло сукно, чергата няма да го боде — допълни тя.

Чичо Добрета се ухили, подръпна Химериус за лакътя и лукаво му смигна:

— Виждаш ли каква ми е умница моята Вита?!