Андрей Гуляшки
Кавалерът Химериус (7)

Глава седма

След като всичко, което можеше да работи, замина в планината на сенокос, мъже, жени и по-големите от децата, селището заприлича на напуснато, животът беше отхвърчал нанякъде, можеше да се помисли, че забравена и никому ненужна старуха чука коноп в големия двор, но това беше щъркелът, който потракваше навремени с клюн върху Добретовия комин.

Химериус лежеше под навеса със затворени очи, така му се струваше, че ще задържи за по-дълго Вита при себе си, макар да знаеше, че тя отдавна вече е в планината, с оня дръвник Хилвуд, сред моравите, където тревата е до колене и дивият бъз прави главите да се въртят. И той пропадаше и се възкачваше, но не беше от миризмата на дивия бъз, поляните бяха далеко, а от загубената кръв, от зъбите на жълторунестия Панас.

Онази забравена старуха чукаше коноп. Вита остана при него, за да не бъде сам, нали снощи превърза ръката му с парче от ризата си. В отблясъците на огъня коляното й изглеждаше бакърено.

Колко е хубаво, като стои така до него и той може да се взира в кестенявите й очи. Очите й са добри, окъпани са в топлина, може всичко да им разкажеш, привикнали са да бъдат търпеливи.

Какво от това, че е отишла в планината и сега събира сено с оня дръвник. Тя всъщност е тук, при него, под навеса, ако я попитат къде е, непременно ще каже, че е под навеса.

Чудно, чудно, сега като че ли още една забравена старуха започва да чука коноп.

Старецът Мусокий, който не виждаше, но не беше съвсем сляп, дойде при Химериус малко преди пладне, донесе му гърне медовина и го накара да пие. Допря със съсухрената си ръка челото му, поклати ободрително беловласата си глава и му каза, че всичко ще мине, че като пийне още от медовината, ще се почувствува много по-добре. Защото към питието бил примесил целебна отвара от различни билки и треви — едни давали сила на кръвта, други вадели огъня, някои пък развеселявали сърцето.

Химериус пи от медовината и след някое време наистина се почувствува по-добре. Светът се избистри пред очите му и макар че Вита изчезна, не се натъжи, знаеше, че ще се върне, когато денят склони към залез. Старецът Мусокий приседна до него, на сеното, каза му, че бил приятел с Витиния дядо, че имал Вита като своя внучка, пък и тя го тачела, месела му понякога ръжени питки, разпитвала го това и онова за нейния род. Ето, тази заран го помолила, преди да тръгнат за планината, да занесе нещо на чужденеца за здраве и сила. И той приготвил каквото трябва, и нека Химериус пак да пие, от това вреда няма, а ще има само добро.

После Мусокий попипа раменете му, ключиците, мускулите на ръцете и краката. Слабичък си, каза му той, за мъж си слабичък, у тебе силата е малко, не стига за такъв живот, какъвто водим ние, славяните. И се замисли, и както си мислеше, вторачен в светлината с избелелите си очи, забъбри си нещо, думи някакви, неразбрано и на пресекулки. Вътре под навеса жужаха приспивно пчели, а двата щъркела чукаха горе, върху Добретовия комин. Сънят дойде неусетно, тихо, както ходят сутрин босоноги момичета по оросените морави, и Химериус се пренесе с развеселена душа в други светове.

Събуди се, когато слънцето разперваше вече червеното си ветрило над синята планина. Беше му леко, хубаво, надигна се от сеното бодър, с разведрени очи. Съгледа онова гърне с медовината и добрите билки, имаше още, надигна го и пресуши всичко, до капка. Засмя се и избърса устата си с ръка, както правеха простите хора, които нямаха на шапката си пауново перо.

Но той не помисли за никакво пауново перо, а разкърши ръце и излезе навън. Обиколи селището насам и натам и като даваше ухо на ромона, който идеше от близката долчинка, запъти се нататък, през извисили се високи папрати и цъфнали бъзови храсти. В долчинката скачаше бистър поток, разливаше между камъните сребърна пяна. Наведе се, загреба вода с лявата си ръка, която не беше превързана, и жадно я плисна на лицето си. Повтори, потрети, започна да пръхти и да тръска глава, защото водата беше студена като лед. Това миене не беше много удобно, но пък колко свежест имаше, всяка пръска като че ли вливаше в кръвта му по една шепа радост и ведрина.

Сетне потича малко по течението, дори се изсили веднъж, та прескочи през реката. Не беше правил така от детинство. Учуди се, но махна с ръка и се засмя. Пътьом набра шепа къпини, изсипа ги в устата си, примижа от киселината им и пак избърса устните си с ръка.

Да го видеше оня Химериус, с перото!

Прибра се в селището, помисли да потърси стареца Мусокий, трябваше да му върне празното гърне, но дочу гълчава откъм поляните — връщаха се косачите. И сърцето му, което не беше очаквало с трепет никого досега, нито онази арменка, на която плащаше със злато, запърха в гърдите му като птичка, притисната с длан.

Селището изведнъж се напълни с живот, тишината избяга в гората, из комините се заизвиваха синкави къдели дим.

Седеше на прага и когато видя Вита да влиза в двора, поляните, изпъстрени с най-чудните горски цветя, дългобедрената сърничка, която припка към брода, за да утоли жаждата си, когато я видя да влиза през портата, той се надигна от мястото си, онази птичка, притисната с длан, искаше да изхвърчи в простора.

Тя го погледна бегло и не тръгна към него, а се запъти към пруста на къщата. Преди да прекрачи вътре, извърна глава:

— Татко Добрета иде подире ми — каза тя, — ще чуеш от него добри новини.

Чакаше я работа, да омеси хляб, да нажари подницата, къде ще се занимава с чужденеца, дошел и си отишел като пролетния дъжд. Химериус се натъжи, шмугна се под навеса и се сви на сеното.

Още се виделееше, когато старейшината го повика да излезе навън. Какви новини! Славун знаел отлично цялата тази работа, пращал му много здраве и ето тия дрехи, за да се облече като хората. Щом му се отвори път по тия места, щял да мине, за да види с очите си как живее и дали му върви.

И така, в тъмното под навеса Химериус облече новата си премяна, но чак когато излезе навън, можа да добие представа какво представлява: късо кожухче, дебела конопена риза, широки панталони от бял шаяк и широк пояс от червена кожа. Не можеше да има никакво съмнение, тия дрехи бяха майсторени в Плиска и той се досещаше кой му ги изпраща…

Ако преди година някой дръзнеше да му каже, че ще навлече някога варварски дрехи, щеше да го мисли за луд. Щеше да му каже, че предпочита да умре, отколкото да се предреши като дивак. Но сега дивашките дрехи му се виждаха удобни, чудесни, идеше му да подсвирне с уста от възторг.

Сложиха вечерята навън, на двора, запалиха борина. Вита, като го видя в новите дрехи, плесна с ръце, отвори уста да каже нещо, сигурно най-хубавото, което знаеше, но се сдържа, само притисна гърдите си с ръка.

Бяха поканили Мусокий, имаше една дузина още мъже и жени. Помежду им беше и Хилвуд. Когато Вита насипа чорба в паницата на Химериус, Хилвуд каза, че има закон, който запрещавал на тия, които не са излизали на работа, да ядат.

— Тоя закон не важи за старците и за болните — пресече го чичо Добрета.

— Хм — каза Хилвуд и посочи ръката на Химериус, — това болест ли е?

— Болест е! — сопна му се Вита.

Хилвуд заяви, че не е гладен, стана от трапезата и се затири в тъмното. Никой не се обади. После Мусокий заприказва за минали времена, когато целият род сядал на една трапеза, а не като сега, да сяда на една трапеза само семейството.

— По онова време всичката земя е била на рода, а сега е разделена на семействата, затова семействата ядат поотделно — обясни чичо Добрета.

— Ония времена бяха по-добри! — въздъхна Мусокий.

В края на вечерята на трапезата останаха трима старецът, чичо Добрета и Химериус. Чичо Добрета каза, че утре заранта Химериус ще трябва да излезе с косачите, но няма да коси, а само ще носи тревата и ще я трупа на купчинки. Тази работа е лека. Може и вода да донесе на косачите, реката е близо. Мусокий предложи да цепи дърва, но след няколко дена, като посвикне с по-леката работа. Цепенето на дърва, каза Мусокий, прави човека по-як, по-издръжлив. Неговите мускули са меки, като на момиче, дори повече. Туй е, защото не е похващал секира. Нека започне да цепи дърва, отначало по-тънки, а сетне все по-дебели и по-чворести. Когато захване да надвива и на най-чворестите, без да го боли кръстът и да прималяват ръцете му, тогава ще стане истински мъж, ще може да се пребори и с мечка.

Дойде Вита с борина в ръка. Тя кимна на Химериус, усмихна се и му подаде борината. Трябва добре да се наспиш, каза тя, защото утре ще те събудя рано, много рано. До ония поляни, горе, има много път.

Така започна животът на Химериус при славините, в страната на княз Славуна. Отначало събираше откоси сено, но и това го уморяваше. Ако не бяха очите на Вита, които скришом го търсеха и му се усмихваха, дните щяха да му се струват дълги като години. Понякога си мислеше, че ако падне на земята, не ще има сили да се изправи.

Две седмици по-късно той започна да надвива и на най-чворестите цепеници. Наистина, не можеше да се закълне, че кръстът не го боли, но пък замахваше със секирата като с тояжка.

Научи се да разпалва огън на открито, в дъждовно време, да лови риба с кош, да стреля по зурлест глиган с тежък лък. Сега, ако останеше сам в планината, нямаше да умре от глад.

И като привикваше с тоя живот, всеки ден откриваше нови радости. Един глухар, улучен с бърза стрела, това беше голяма, несравнима радост. Брод, който откриваше сам, пътека, която извеждаше най-пряко, крясъкът на птица в гората, по който отгатваше присъствието на пъстрия рис — това бяха открития, радваха душата му като гъсто вино.

Нито веднъж не си спомни за царствения Константинополис. Може би защото не му оставаше време да мисли за миналото, а може би и затова, че оня Химериус, с перото, вече не идеше при него, дори насън.

Наближаваше средата на месец юли. И една привечер, когато звездите блещукаха някак особено в бездънния купол на небето, Вита го запита дали не му е омръзнало това сено под навеса и самия навес и дали не мисли да си дигне покрив, под който някога, кой знае, може да зашета жена. Без да проговори, той я притисна до гърдите си. Тя не се противеше, остави се в ръцете му, като че ли така е било съдено да бъде, а сега е настъпил само часът.