Андрей Гуляшки
Скъпоценният камък (8)

VII

Кой е „невидимият“? Успя ли Андрей да стигне до оная загадъчна жила, която неудържимо го влечеше към себе си със своята топла изумрудена зеленина?

Вие ще узнаете скоро тия неща, но аз не мисля, че те са най-важните в моя разказ.

Аз съм, както знаете, сух и разсъдъчен по характер, а разсъдъчните хора обичат последователността.

И тъй в името на тая последователност аз — макар и за малко — отново ще ви върна към ония скъпи образи на ранната младост, които винаги ще греят в душата ми с най-чиста светлина. Ако бях лиричен човек, щях надълго и нашироко да ви разказвам за тях. А вие виждате — аз ги изваждам на сцената няколко минути преди самия финал, тоест няколко минути, преди режисьорът да махне с ръка и да каже: завеса — край.

Вие се досещате — става дума за Теменужка и Радан.

Бай Димо продаде Теменужкините козички — той беше човек с високо обществено съзнание, пък и цял ден се ровеше из машинариите на мелницата, та нямаше време кога да се занимава с поразиите, които хайванчетата лекомислено, но упорито вършеха всеки ден. Продаде ги, а опечалената си дъщеря реши да изпрати при сестра си в село Цвят.

Една заран Радан ми свирна откъм плета, дето ни делеше от бай Димовия двор. Той, разбира се, можеше и да не ми свири, защото свиренето, както и да го тълкувате, е признак на известно лекомислие на духа. Той просто можеше да прескочи до чичовия хамбар и да ми викне: Хей, Анастасе, буден ли си? А аз щях да му отговоря: Буден съм, заповядай! Но Радан беше целият изтъкан от романтизъм, затова и така лекомислено ми подсвирна през плета.

Аз не му се разсърдих. Надух устни, свирнах и подадох глава. Не беше твърде разумно да подавам, невчесан още, главата си навън, защото нали Теменужка можеше да ме види. Но аз все пак се подадох и викнах:

— Тук съм! — И запитах: — Какво има?

— Има такова нещо — каза Радан, — бай Димо изпраща щерка си в село Цвят. Искаш ли да я изпроводим?

Слънцето току-що беше надникнало зад стария им орех, а на мен ми се стори, че се свечерява. Какво приказвам! Стори ми се, че припада над мен, над целия свят една ужасна и тъмна нощ. Аз бях чел астрономия през ония дни и оприличавах момичето на небесното светило. Вярно е, че това светило не ме топлеше, но светеше около мен и аз му се радвах.

— Ти още ли дремеш? — подметна Радан и много грубо се изсмя. Той беше весел момък, обичаше да се смее.

— Не, буден съм — казах аз.

— Ще дойдеш ли с нас?

Дали да ида с „тях“!… Защо трябваше Радан да подчертава това? Впрочем на романтичните хора е свойствено да са безсърдечни.

— Слизам — рекох аз.

След един час ние тръгнахме за село Цвят. Вървяхме по старата римска магистрала, която новата история беше превърнала в един изоставен и тесен междуселски път, легнал като пребита змия сред горския пущинак. Тук и там, особено на завоите, стърчаха отломъци от дялани гранитни блокове, заровени до половина в земята, покрити с мъх и зашумени наоколо в папрати и трева.

Радан имаше поетично въображение, затова, колчем видеше повалено от буря дърво или ударено от гръм, или започнало да съхне поради годините си, веднага се тюхкаше, сочеше с ръка:

— Обзалагам се — горещеше се той, — само това дръвце ще може да напали три градски фурни за хляб!… А от тоя дъб гледайте какви бичмета биха се извадили за строеж!

И въздишаше, нали беше сантиментален.

— Така ще си изгният. Жалко!

Аз нямах поетично въображение, но затова пък тия оскъдни останки от дървения римски път дърпаха мислите ми към античното минало, към Траяновото време, и пред очите ми се мяркаха някакви железни редици на маршируващи кохорти, ту се източваха дълги колони от коли, натоварени с коприна, злато, порфири и какви ли не други чудесии. Но аз не изпитвах влечение нито към златото, нито към коприните, не ме вълнуваше и военното изкуство. Затова кохортите и керваните така си минаваха и отминаваха по широкия каменен път, а аз дори не обръщах глава да ги гледам.

За всякакви неща от онова далечно минало си мислех аз, пък Теменужка и Радан се гонеха из пътя или щукваха в гората, за да откъснат някоя гъба, а после дълго да спорят: отровна ли е, или не е.

Ако не е Радан — мечтаех си аз — да я залъгва с поетични дреболии като гъбите например, а с нея бях само аз… Е, тя веднага щеше да види какво значи положителен, зрял и улегнал човек. Аз нямаше да я занимавам с това — колко кубика дърва могат да се насекат от еди-кое си прогнило дърво, — а щях да върна въображението й към античните времена и накрая щях да завърша с пословицата „Сик транзит глория мунди“ — но непременно на латински… Наистина, какви гъби — били те печурки, сърненки или отровни червенушки, — какви гъби могат да се сравнят с един такъв зрял и във висша степен занимателен разговор?

Но аз, уви, не бях сам. Затова си мълчах. Все пак нека тя види, че аз съм сериозен човек. А може би ще остане озадачена от мълчанието ми? Ще дойде при мен и ще ме запита: защо мълчиш, какво ти е? Аз няма нищо да й отговоря. Само ще се усмихна.

 

 

Към обяд ние бяхме вече при кооперативната мандра. Овчарите ни срещнаха любезно, гостиха ни с подквасено мляко и прясно сирене. Но загубихме цели три часа, докато Радан разгледа кошарите и вникне в технологията на маслобойния и сиренарски занаят.

После, когато се бяхме отдалечили доста от мандрата, между нас тримата възникна спор: на онова място, където пътят се разклоняваше на три ръкава и всеки ръкав представляваше една тясна и зашумена пътечка, Теменужка сочеше напред — нататък било село Цвят, Аз — наляво, а Радан — надясно. Теменужка ни увещаваше да я слушаме — миналата година, като отивала с баща си на гости, тя минала точно по тази пътека. Извеждала точно в горната махала на селото. Радан си спомняше, че преди три или четири години ходил в село Цвят по някаква работа и че точно на този кръстопът поел по пътеката, която се намирала от дясната му страна. Аз не бях стъпвал в това село, но за да се покажа сведущ човек, усмихвах се пренебрежително и мълчаливо сочех все наляво. Дори тръгнах по пътеката, като безгрижно си подсвирквах.

Не зная какво ги накара да тръгнат след мен. Дали за това, че не искаха да си отстъпят един на друг, или пък аз им повлиях с авторитетното си поведение, но те се повлякоха подпре ми и аз изтръпнах: ами ако тази пътека не извежда в никакво село Цвят? А води на юг, към границата?

Ще кажете: защо не погледнахте слънцето, за да се ориентирате поне за основните посоки?

Там е работата, че по това време небето се беше заоблачило от всички страни — не можеше да се разбере къде е слънцето и има ли въобще някъде слънце. На всичко отгоре ние нямахме хоризонт — отпред, зад нас, отстрани, — навсякъде гора, равна, гъста тъмна гора.

И тъй ние тръгнахме и аз още повече се умълчах. Беше съвсем очевидно, че по пътеката, из която се провирахме, скоро не е минавал човешки крак.

Вървяхме така час, два. Започна да се здрачава, идеше нощ. А никакво село не се мяркаше отпред. Теменужка престана да пее, Радан взе да бави крачките си и по едно време спря.

— Аз предлагам да установиме тука бивака си — каза той. — Може да е неприятно, но е разумно. Както сме тръгнали наслуки — току-виж, че сме налетели на някой пограничен пост. Или пък сме се озовали зад граница като бегълци.

Теменужка прехапа устната си, а аз, кой знае защо, клекнах уж да завържа връзката на дясната си обувка.

— Утре аз ще се покача на някое по-високо дърво и ще разбера къде се намираме — каза Радан. — Сега ви препоръчвам повече спокойствие и вяра в бъдещето.

— Ама как — обади се Теменужка и веднага замълча. Тя сигурно искаше да каже нещо, но гласът й пресекна. Стори ми се, че в гърлото й напират сълзи, затова се приготвих да й искам извинение и да се порицая с най-лоши думи.

— Няма нищо страшно — изпревари самокритиката ми Радан. — Теменужка носи одеяло и палто. Ще накастрим шума и ще й стъкмим легълце. А ние ще запалим огън и ще дежурим край него цяла нощ.

— Да — казах аз, — ще дежурим.

— Ами ако ни нападне някой звяр? — попита Теменужка.

— Какви ти зверове! — изсмя се Радан. — Слушал съм, че из тая гора скитат само глигани и чакали. Те не са опасни. Пък и аз не съм без оръжие я! Гледай!

Той измъкна изпод винтягата си един дълъг и малко извит към върха си ловджийски нож.

— Това не е твърде сигурно оръжие — забелязах аз.

— Не е — каза той. — Но ако се намира в мастилени ръчички като твоите. А виж какво представлява, когато се намира в мои ръце.

Той отстъпи няколко крачки назад, улови ножа за върха, премери се в едно тънкостволо дърво и замахна. Чух само как стоманата свирна — беше се здрачило и аз не видях дъгата, която тя описа във въздуха.

— Елате и вижте — поведе ни Радан към дървото.

Ножът се беше забил дълбоко — повече от два сантиметра в напуканата кора.

— Майсторски! — възкликна Теменужка. — Ти си герой!

Аз вдигнах рамене. Искаше ми се да разбера дали ще вали дъжд, затова погледнах небето. Небето не видях, защото короните на дърветата го затуляха от очите ми. Знаех, че нищо няма да видя, но все пак погледнах.

— А сега, деца, ние трябва да си изберем подходящо място за нощувка — каза Радан, като прибираше ножа си. — Полянка — иначе не ще може да си запалим огън. Хайде след мен!

Явно беше, че се нагърбва с ролята на водач. Нямаше смисъл да споря — времето напредваше.

Насам-натам, изкачихме се по един леко наклонен скат, като се плъзгахме по нападалата шума и се препъвахме из коренищата. Горе наистина имаше нещо като полянка — едно продълговато коридорче, дълго двадесетина стъпки, заградено от три страни с гора. Четвъртата страна, към която водеше наклонът, беше открита като отворен прозорец. Тук баирчето стръмно се спускаше надолу, почти отвесно, в някакъв мрачен и гъсто залесен дол.

— По-добро от това — здраве! — каза Радан. — Да го бях мислил, надали щях да го измисля.

Той не беше силен в мисленето — като мен например — и аз се зарадвах, че си признава слабостта. Най-после нали всеки си има по някоя слабост?

Събрахме шума, направихме за Теменужка легло. После накладохме огън и когато пламъците се извисиха, ние изведнъж забелязахме, че се е стъмнило, че отвсякъде сме обгърнати от черна, гъста нощ.

Седнахме край огъня. Носехме си кое-що за ядене: хляб, сирене, червени домати, чушки. Манерките ни бяха пълни с вода. Хапнахме, поприказвахме си, а очите на Теменужка се притварят — виждаше се, тежат клепките, а главата й все клима към гърдите.

— Лягай си! — каза й Радан.

Тя му се усмихна, протегна се, пожела ни лека нощ. Тя каза „лека нощ“ на двама ни, но аз долових, че гледа само него. Може би тъй да ми се е сторило! Беше тъмно и макар да гореше огън, не можеше всичко да се забележи добре.

Наскубах папрат, постлах си до огъня и легнах.

— Ти можеш да спиш — казах на Радан. — Аз си лягам, но едва ли ще заспя до среднощ. Аз изобщо мъчно заспивам.

Така му казах. Бях уверен, че ще лежа буден. Но, изглежда, умората от пътя бързо ме е надвила: най-позорно съм се предал на съня десетина минути след декларацията ми, че ще бодърствувам до среднощ…

А ето какво се случило през нощта.

Радан ме завил с винтягата си, после насякъл още клони, поддържал огъня някое и друго време. Духнал вятър, разгонил облаците, над гората светнала голяма, пълна луна. Развиделило се като на разсъмване. И Радан решил да не поддържа повече огъня — омръзнало му да мъкне клони, пък и се боял да не ни събуди. Но му станало студено — нали бил само по риза? Започнал да ходи напред и назад из полянката, да кърши ръце, за да се сгрее. Но дочул някакъв шум. Тоя шум идвал откъм стръмнината, там, където полянката се спуща като стена към дола. Свлякъл се той по корем и запълзял. Притулил се зад един глог и погледнал надолу.

Всъщност тоя дол не бил толкова залесен, колкото му се сторил надвечер. Стърчали тук и там прегърбени, клонати дъбове, а помежду им се виели храсти, лъщял кой знае кога струпан камънак. И ето, сред храстите като изневиделица се появили двама мъже. Те сякаш изскочили направо изпод земята. Това било много интересно и чудно, приличало на приказка. Но Радан бил сигурен, че не е приказка, защото мъжете приказвали и се движели като истински хора, дори единият и тях, по-високият, се препънал и паднал, а другият се засмял и както често правят истинските хора в такива случаи, не му подал ръка, за да му помогне. Но той не могъл да види лицата им, защото те се държали все гърбом към стената. Повървели десетина крачки, сетне седнали зад един голям камък, така че само главите им се виждали над него. И двете глави били захлупени с каскети. По едно време над едната глава започнала да се извива тънка струя дим — доказателство, че единият от мъжете пушел. В приказките никой не пуши, така че Радан напълно се убедил в действителността на това, което виждал пред очите си.

Изминал около четвърт час. Мъжете станали. По-високия тръгнал надясно, по-ниският, който бил обут в ботуши — наляво. Погълнала ги гората, изчезнали.

Отново се накамарили облаци, пак станало тъмно и страшно. Радан полегнал върху горещата пепел, но не могъл да мигне до зори. Все мислел — кои ли са тия двама мъже, какво търсят тук, сред горската пустош и как така изникнали изведнъж из земята като възкръснали мъртъвци.

Зазорило се. Радан се надигнал, па се спуснал в дола откъм полегатата му и залесена страна. Най-напред отишъл до големия камък, за да определи оттам посоката към отвесната страна на нашия хълм. Това била скала със зеленикав цвят, по-тъмен в основата и изпръхнал на горния край. Имало и други камъни, по-дребни, едни с люспици блестяща слюда, други — най-обикновен гранит. Не видял нищо особено наоколо. Но нали бил свикнал да се заглежда и в най-дребните предмети, забелязал, че нещо златно лъщи сред тревата. Навел се, вдигнал го. Нищо и никакъв фас от луксозна папироса. Но не го захвърлил. Увил угарката в книжка и я пъхнал в джоба си.

После тръгнал към брега помежду папрати, диви къпини и висока до над глезените изсъхнала трева. Заничал, гледал — искал на всяка цена да открие онова тайнствено място, откъдето така внезапно изскокнали през нощта дамата мъже. А нищо забележително не се мяркало из храстите. Върнал се веднъж, сетне още веднъж, като се провирал ту наляво, ту надясно. При третата си обиколка, когато бил под самата стена, в подножието на нашия хълм, той се подхлъзнал, полетял с краката напред и докато разбере какво става — тупнал в някаква яма, която била скрита под клоните на един прекършен бук. Клоните му били сухи, почернели, но из коренището, пък и от двете страни на ямата растели разлистени нискостеблени фиданки, така че било почти невъзможно да се забележи хлътването на земята.

Тази яма била дълбока повечко от човешки бой, гнилата шума, която покривала дъното й, имала най-малко половин метър дебелина.

Радан бързо се опомнил, огледал се и тогава забелязал, че насреща му тъмнеел сводест отвор, висок около метър и половина и широк в основата си толкова, че двама души биха могли да влязат вътре, без да се бутат. Той пропълзял, надникнал предпазливо и останал смаян — пред очите му се откривала галерия, широка и равна като училищен коридор. Краят й не се виждал — потъвал някъде далеч в пещерен сумрак и тъмнина.

Къде била тази пещера? Представете си — под самите ни крака! Ние сме лежали върху нейния гръб. Ако се спуснем по стръмнината — ще бухнем направо в ямата през клоните на поваления бук.

Като установил откъде и как „тръгнали“ среднощните гости, Радан потрил доволно ръце и се завърнал при нас.

— А вие спите ли, спите! — засмя се той със снизходителна, но добродушна усмивка.

Теменужка го гледаше с широко отворени, учудени очи.

— Това прилича на сън — каза тя. — Да не би всички тия страшни истории ти да си сънувал?

Не зная защо, но и на мен ми се искаше разказът на Радан да е само някакъв чудноват, приказен сън. Какъвто беше романтик, той можеше да сънува всякакви небивалици.

— Споделям мнението на Теменужка — казах аз.

— Вие ще направите по-добре да споделите с мен една разходка до пещерата — отвърна Радан. — Искате ли?

— Добре — казах аз. — Пещери има навсякъде. Възможно е и под нас да зее пещера. В това няма нищо изключително. Но историята с двамата… ти сигурно я съчиняваш, за да изглеждаш по-интересен! Признай!

Радан бръкна в джоба си, извади една хартишка и я разви под носа ми.

— А това какво е? — запита ме той.

Аз видях един фас със златен мундщук. На големина той приличаше на отрязано късче от тлъст червей.

Бях притиснат до стената. Нямаше какво — тая угарка със златен мундщук доказваше по един безспорен начин, че Радан е наистина герой.

— Знаете ли какво? — оживи се Теменужка. — Хайде да слезем в пещерата! Там вероятно има много сталактити. Аз съм виждала сталактити само на картинка в учебника по география.

— Не — казах аз. — Сталактитите са най-обикновени неща. Калциев карбонат. Вместо да събираме калциев карбонат, аз предлагам да тръгнем по следите на двамата бандити. Ние трябва да открием леговищата им, това е наш дълг.

Радан ме гледа някое време, после много нахално се изсмя.

— Защо се смееш? — намръщих се аз.

— Ще ти кажа. — Той подаде на Теменужка филия хляб с парче сирене отгоре. Даде такава порция и на мен. — Ще ти кажа — повтори той, като завързваше раницата си. — Първо, ти не си от тия, дето гониш бандитите. Тая работа не е за теб. Ти си мила книжна душица, твърде чурук за такъв опасен лов.

Той каза така: мила книжна душица. И още: твърде чурук за такъв опасен лов. Аз не знаех какво точно означава думата „чурук“, но по инстинкт почувствувах, че съдържанието й не е ласкаво за един мъж. Разбира се, аз трябваше тутакси да се обидя, да грабна раницата си и да си тръгна, без да кажа „сбогом“ на тоя груб съкласник и другар. Ние с него, както ви казах вече, седяхме на един чин. Но аз знаех, че той има лирично сърце, а хората с лирични сърца приказват понякога най-безотговорно. Затова не взех раницата си и не тръгнах. Само направих обидено лице. Нищо друго.

— Второ — продължи Радан. — Времето е сухо и никакви следи не личат по земята. Трето — ти сигурен ли си, че тия двама мъже са бандити? Ами ако са иманяри? А може би са ловци?

— Най-добре е да слезем в пещерата за сталактити — каза Теменужка. Тя ме погледна предизвикателно и рече: — Нищо че са от калциев карбонат. Аз знам, че са красиви.

— Слушайте, деца — намеси се Радан. — В тоя час ние нито ще гоним Михаля, нито ще чупим сталактити. Аз ще се покача хей на онова дърво там — виждате ли го? То е най-високото. Ще разбера къде сме, а пък нататък предлагам да постъпим така. Първо — да стигнем в село Цвят. Второ — да съобщим на милицията за тия двамата. Теменужка може да не дохожда с нас. Ако намерим сталактити, аз ще й начупя цяла кошница.

Това, че той се отказа от Теменужка, а предпочете мен да викне за другар — това заличи тежката обида, възвърна доброто ми настроение, а аз се усмихнах с една много спокойна и мъдра усмивка.

— Трябва да бъдеш благоразумна, Теменужке — посъветвах я аз. — Ходенето из разни мрачни и неизследвани пещери не е много подходящо за момиче като теб. То е работа за мъже.

Тя ме стрелна с очи и аз видях пламъчетата, които блеснаха в зениците й. Може би това бяха присмехулни пламъчета, кой знае? Тя каза:

— Където ти ще пълзиш, аз там ще хвърча, разбра ли?

Аз разбрах, че тия думи се отнасят за мен и че те имат символично съдържание, но се отказах да ги тълкувам. Момичетата приказват всякакви неща.

— Ти без мен няма да идваш тук — каза тя на Радан. — Ти ще ми обещаеш. Нали си тръгнал за геологическата бригада?

— Аха! — кимна й Радан.

— Върви където искаш, но тук без мен няма да стъпваш!

По форма това беше заповед, но по звука на гласа аз забелязах — изглеждаше като нежна и сърдечна молба. И, вярвайте, съжалих, че тази заповед се отнася до Радан, а не до мен. Такава заповед аз на драго сърце бих изпълнил!

— Каквото ще правя, то си е моя работа! — вдигна рамене Радан.

Наистина какъв непоправим романтик!

И тъй, оказа се, че ние сме били на около три километра от горната махала на село Цвят. Ако не беше насрещният баир, ние още снощи щяхме да видим мъждукащите светлинни на най-крайните къщи.

— Видяхте ли — пъчех се аз. — Моята интуиция никога не ме лъже. Аз имам безпогрешен нюх, когато се касае до пътищата. Мога да ви преведа с вързани очи през цялата гора.

Теменужка прихна в смях. Кълвач почукваше с клюна си по едно дърво и тя сигурно на птичето се изсмя, защото него гледаше, а не мен.

Една подробност: малко наляво от нашето възвишение открихме изворче. Толкова чиста и прозрачна беше водата, че не устояхме — пихме, докато не започна да шурти из носовете ни.

Като си спомням за ония времена, мисля си: де ги сега тия свежи и нетърсени радости! Ходя по екскурзии пак пия вода от горски изворчета, а прежната сладост я няма. Дали изворчетата са станали по-лоши?

Та, значи, след час и половина ние пристигнахме в село Цвят. Теменужка се отби у лелини си, а ние с Радан — право в селсъвета.

В селсъвета намерихме само един човек. Пък и той изглежда, току-що се будеше от сън, защото дълго ни гледа и разглежда с блуждаещи, празни очи.

— Търся милиционерския началник — каза Радан.

— Търси го в село Рашково при бабалъка му — отвърна задрямалият човек и се прозина. — При бабалъка му — повтори той и допълни: — В отпуска е човекът. Защо ти е притрябвал?

— А кой го замества? — пак запита Радан.

— Замества го Тошо, ама и него го няма.

Ние се спогледахме, помълчахме.

— Вие какъв сте? — подхвана Радан.

— А ти какъв си бе? — разсърди се изведнъж човекът. Той съвсем се разсъни. — Я си дай личната карта. Ти — също! — извърна се той към мене.

После, като разбра на кого съм племенник — чичо ми беше прочут из целия край, — всичко тръгна от леко по-леко. Чиновниците с председателя начело заминали още в ранина за мястото, където цветовци възнамерявали да майсторят микроязовир. И Тошо милиционерът се потътрил с тях, санким, без него нищо не става. А нас, двамата, какво ни носи тъдява?

— Вие кой сте? — запита с убийствено спокойствие Радан.

Човекът едва не подскочи от кования си стол и аз много се зачудих как се сдържа.

— Майка му мечка! — удари той с юмрук по масата. — Кой си, та кой си! Е, касиерът съм аз. Дойде ли ти сърце на място! Най-довереният човек на властта. Казвай сега какво те боли!

Ние пак се спогледнахме. Зад човека имаше четвъртита желязна каса и, кой знае защо, тя ни вдъхна някакво особено доверие към него.

Радан му разправи накъсо за снощната случка, за двамата тайнствени мъже и за чудната пещера.

— Такива дупки тъдява има, колкото щеш! — махна човекът с ръка. — Това някога, в стари времена, са били мини, мед са вадили от тях и други работи. — После запита: — А какви бяха двоицата? Млади, стари?

— Не изглеждаха на стари — каза Радан.

— Тогава гледайте си живота! — засмя се касиерът.

Като всички касиери и той имаше олисяла глава и беше пълничък и червендалест и ръцете му приличаха на втасали за печене козуначени кифли.

— Гледайте си живота, момчета! — каза касиерът. — Знам ги аз тия, двоицата. Вчера идваха тук. Разбрах го от председателя: сигурни хора. Не бойте се!

— Какви хора? — запита Радан.

— Ти много искаш да знаеш, момко! — Касиерът поклати глава. — Не бива така: кой си, кои са. Има работи, дето се пазят в тайна. В интерес на службата и безопасността. Ние сме граничен район, нали така? Значи трябва да се проверява туй-онуй, местността например, ама тъй, че никой да се не досети.

Тия приказки му дойдоха в повече, защото той се прозина и лицето му изведнъж стана нажалено.

— Гледайте си младостта — посъветва ни той.

Разбрахме, че разговорът ни е приключил и че ни чака път.

Отидохме при Теменужка. Чеше по челото една кротка, сива кравичка и никак не се съобразява с дебнещата я опасност, скрита в закривените й рога.

— Ще те бодне! — предупреждавам я аз и стоя край входа на обора.

Радан се намъкна вътре, подвикна „ъс ма“ на кравата и махна с ръка: „Ела!“.

— Слушайте — започна той, — слушайте и решавайте. Лично за себе си аз съм решил, сега вие имате думата.

— Какво си намислил? — изгледа го тревожно Теменужка.

— Да изследвам пещерата, която тази заран открих там, под хълма. Ще й направя скица и ще изпратя скицата до централното настоятелство на туристическия съюз. Една нова пещера в България — струва си човек да плюе на ръцете си и да се залови за работа. После: ще събера разни минерали и ще ги подаря на гимназията — да украсяват салона ни по физика и минералогия. Ако пещерата е интересна, ще се разчуе из цялата страна, бас държа! Ще се навървят туристи — хиляди! А за туристите трябват хотели, ресторанти, забавления. Ето ви, деца, ново перо в приходния бюджет на село Цвят! Пещерата — казвам, — ако е интересна, ще се превърне в едно доходно стопанско предприятие. Оживление ще настане тук и пари ще потекат — слушайте ми думата.

— Каква ти пещера — прекъснах го аз, ядосан на поетичната му фантазия. — Ти не чу ли какво каза другарят касиер? Той много ясно каза: това са старинни рудници, разработвани през античните времена от хиляди роби. Така каза той. Тук са добивали мед, може би и желязо. Село Цвят е било индустриално средище на богат минен район. Майстори са ковали щитове, копия, двуостри мечове, отливали са блестящи шлемове, правили са ризници и непробиваеми брони. Спомнете си въоръжението на тракийските царе, които Омир описва в „Илиада“. Това въоръжение е било изготвяно тук. Да. Аз съм сигурен, че някъде из тия рудници е работил като роб и легендарният тракиец Спартак. Може би в тоя рудник, който ти си открил.

Така казах аз и погледнах Теменужка. Очаквах да я видя с развълнувано лице, пренесена в ония далечни спартаковски времена. Но тя погали кравата по челото, поднесе й ръчка сенце и каза:

— Нали е много добричка? Името й е Вътка.

— Чудесно име — кимна Радан. — Типично нашенско име. Звучно.

Аз си замълчах.

— Пещера или рудник — обърна се Радан към мене, — в края на краищата то е все едно. Нали е под земята? Подземните кухини винаги са привличали вниманието на хората. Слушал съм, че някои пещери в чужбина били електрифицирани. Сядаш си в трамвайчето, пътуваш, а пред очите ти се редят и сталактити, и сталагмити, и прочее Теменужкини мечти. Има богато поле за дейност. Тоя някогашен рудник, казвам ви, може да се превърне в един много интересен туристически обект. А където има наплив от туристи, там цари и стопанско оживление. Питам ви: защо районният кооперативен съюз ще трябва да изкупува тукашното грозде, когато продажбата му може да се реализира на място? Консуматорите — това ще са хилядите туристи. Същото важи и за млякото, и за сиренето.

Аз изтръпнах. Знаех, че поетичната фантазия на моя другар не познава граници, затова го прекъснах.

— Виж какво — казах му аз, — хайде да не говорим за сиренето и за млякото. Мен лично ме занимава въпросът за Спартак. Представете си, че открием един надпис от него в тоя старинен рудник!

— Не ми се вярва — каза Радан. — Отде накъде?

Такъв си беше той. Може да мечтае за всякакви абстрактни неща, а стигне ли до реалното, до конкретното — като случая със Спартак, — вдига ръце и казва отде накъде?

— И аз ще дойда с вас — каза Теменужка. Тя беше мъдра и не се намесваше в нашия спор.

— Ти ли? — Радан много безочливо се изсмя. — Мислиш си, че лелка ти ще те пусне?

Домъчня ми за момичето, затова казах:

— Опитай. Поговори с нея. Ако искаш, и аз ще се застъпя.

— Глупости! — рече Радан. — Ти си един голям наивник. Коя леля ще пусне племенницата си току-тъй?

Теменужка въздъхна. Замислихме се.

По едно време Радан започна да си подсвирква. Аз познавах характера му, затова още повече се натъжих. Беше съвсем очевидно: изоставил е девойката на съдбата й, повече не се интересува от нея.

— Слушайте, деца — каза той. — Аз предлагам да идем до геоложката бригада. Ние сме десенемисти, редно е да проявяваме интерес към науката и да помагаме на изследователите. Аз ще остана за по-дълго, а вие ще постоите ден-два и ще се върнете. В такъв случай лелята няма да има нищо против. Тя ще пусне Теменужка.

— Добре — съгласих се аз. — Ами рудника? Няма ли да изследваме неизвестното?

Пак щях да му развия теорията си за възможността да попаднем на следи от Спартак, но той махна с ръка:

— Нито дума! Нашата стратегическа цел е бригадата. Тази цел е много благородна и аз съм сигурен, че лелята няма да намери сили в себе си, за да ни отклони от нея. Опита ли се — ще й кажем, че не мисли обществено, и тя ще капитулира. Но за рудника — нито дума. Пък и да ви кажа ли — не виждам смисъл да приказваме за това. Рудникът е само една тактическа подробност. На път за бригадата ние ще се отбием вътре и ще разберем каква е стойността му като туристически обект.

— Чудесно! — възкликна Теменужка и изпляска с ръце. Тя прегърна кравата и я целуна по челото. Защо трябваше да прегръща добичето и да го целува и каква връзка имаше тоя неин мелодраматичен жест с плана на Радан — не ми беше ясно.

— Сега слушайте още — каза Радан. — Трябва да си осигурим храна за два дни. Необходими са ни вълнени парцали за факли. Теменужка ще има грижата да ни снабди с парцали. Ние ще й дадем пари и тя ще купи от селкоопа два-три литра газ. Това е всичко. А сега напред към лелята — тя е първият бастион!

 

 

Този „бастион“ се оказа много лесно преодолим. Като чу за намерението ни, лелята се усмихна мило-мило, па запретна ръкави.

— Добре сте го намислили — каза тя. — Ние имаме свой човек там, при инженерите. — Тя се извърна към Теменужка. — На чичо ти Лазар пръв братовчед — Стаменко мари. Не го ли помниш? Кога те довежда баща ти по-лани, нали той те води на сбор у Новоречене? Сещаш ли се?

— Ах, спомням си! — изчурулика Теменужка. — Бате Стаменко, разбира се. Как да го не помня.

— Той, той — кимаше засмяно лелята. — Сега служи у текезесето вардиянин, ама председателят го изпрати с бригадата.

Тя препаса един месал около кръста си, наведе се над нощвите и насипа в копанята чисто и бяло като тебешир брашно.

— Ей сегинка ще ви умеся една блага турта. А на Стаменко ще кажете по-скоро да се връща, че няма кой да варди склада. То склад ли е, чудо ли е! Ужким с катанец заптисан, ама едни такова зейки по стените — боже пази! Зло да не мисли човек.

Ние обещахме на лелята, че ще докараме тоя Стаменко с нас.

 

 

Наближаваше обяд, когато стигнахме пак при нашата височина.

Радан отсече три пръчки, омота горния им край с парцали — факлите бяха готови. Спуснахме се внимателно в ямата. Аз правех всичко, за да бъда полезен на Теменужка, и сигурно затова се изтърколих по надолнището. Може би щях хубавичко да се ожуля, ако Радан не ме беше задържал с ръка.

И ето ние прекрачихме през сводестия вход. И тутакси ни облъхна една влажна хладина. Намерихме се в мрачен каменен коридор, широк около три стъпки и достатъчно висок, за да не навеждаме главите си.

— Да запалим ли факлите? — запита шепнешком Теменужка.

— Още се вижда — каза Радан.

Така ние извървяхме около двадесетина крачки. Сумракът се сгъсти, започна да се превръща в тъмнина. И ние запалихме най-сетне нашите факли. По сивите каменни стени заиграха червени отблясъци и помежду тия отблясъци съзряхме силуетите си — черни, подвижни, сякаш оживели картинки, рисувани с туш.

— Наблизо ли са сталактитите? — запита Теменужка.

— А-ха! — успокои я Радан. — След час-два може и да срещнем.

Изминахме още десетина крачки и спряхме. Тук галерията се стесняваше, завиваше под остър завой надясно. Влязохме в нещо като цилиндър и веднага усетихме, че подът се наклонява надолу.

— Започва спущането — каза Радан.

Той тръгна напред, Теменужка след него, аз на края.

Сега стените не бяха гладки. От всички страни се подаваха остри камъни — ту сиви, ту червени, а някои имаха чудновато жълтеникав цвят.

— Прилича на истинска пещера — каза Теменужка. — Аз не съм влизала в пещера, но мисля, че те са точно такива. Колко ли метра сме под земята, знаете ли? — запита тя.

Тъкмо се канех да й отговоря, че ние тепърва започваме подземното си пътешествие, когато Радан изведнъж се закова на място.

— Я елате по-близо — повика ни той.

Ние го доближихме. Ние дори се притиснахме в него.

— Какво виждате насреща?

— Камъни — прошепна Теменужка.

— Гранит — казах аз.

— Лошо виждате — въздъхна Радан. — Вие само зяпате, а не виждате нищо. — Той протегна ръка. — Гледайте тук — това какво е?

— Връвчица! — извика Теменужка.

Тя извика така, като че беше забелязала там кой знае какво чудо, а не някаква си обикновена връвчица.

Ние мълчаливо гледахме тази тънка, бяла връв, дълга колкото един пръст. Тя се подаваше из една пукнатина в скалата и приличаше на отрязана миша опашка.

Радан ми намигна:

— Да не би Спартак да си е завързвал сандала тук, я виж!

Аз протегнах ръка, но той грубо ме блъсна.

— Това е парче от бикфордов шнур. От бикфордов шнур — подчерта той.

Замълчах. Нека пък да е парче от шнур. Но защо трябва да блъска ръката ми?

Докато обмислях какво да му кажа, той коленичи на земята и захвана да занича около камъните.

— А-ха, а-ха! — подвикна тихичко той. — Я се наведете, дечица. Това какво е?

В жълтеникавата светлина на факлите ние видяхме едва забележим черен прашец, а на две педи от прашеца — угарка от цигара със златен мундщук.

— Единият от двамата мъже, които си видял снощи е идвал тук — каза Теменужка. — И това ще е този от тях, който пуши скъпи цигари.

— Възможно е и двамата да са идвали — отвърна Радан. Той прибра златния фас и го скри в джоба си. — Но следа има само от тоя, който пуши цигари със златен мундщук.

— Голяма работа! — казах аз. — Идвали са да проверят местността ония двама души, за които ни спомена другарят касиер. На това място са спрели, единият е изпушил цигарата си, после са се върнали. Какво има толкова необикновено?

— Нищо необикновено няма — каза Радан. — Пробили са дупка в скалата, а може и да са използували една готова пукнатина, напълнили са я с динамит, сложили са детонатор и са подпалили фитила. Ето го прашеца. Той се е посипал върху тоя сив камък тъкмо под оная връвчица, която нашият приятел Анастас мисли, че е останала от сандала на легендарния Спартак. Анастас не е виждал бикфордов фитил, но моят баща е миньор — сам ме е карал да ги паля в новите шахти на мина „Черно море“. И така запаленият фитил е горял до някое място, а после е угаснал. Защо? Според мен има две прости вероятности. Или селитрата в шнура е овлажняла — вие виждате колко е мокра скалата, или някой плъх — а тук сигурно се въдят много плъхове — го е прегризал. И детонаторът не се е възпламенил. Ако се беше възпламенил — тук щеше да е краят на тази галерия. И може би — за вечни времена.

— Нищо не разбирам — казах аз. — За какво им е притрябвало на ония двама мъже да рушат тая стара шахта?

— Преди всичко аз се съмнявам, че двамата, които видях снощи, са същите, за които ни говори поспаланкото касиер. Но които и да са, целта им е била една — да сринат шахтата. Това е ясно като две и две.

Ние се умислихме, помълчахме. И огънят на факлите взе да бледнее.

— Трябва да се върнем — каза Радан.

— Тъкмо това щях и аз да предложа — призна си умърлушено Теменужка.

Погледнах я — лицето й беше сиво като камъните, които сивееха около нас. „Сигурно от лошия въздух“ — Помислих си аз.

А когато се измъквахме от ямата, срещнахме се с Андрей, дето се казва лице срещу лице. Разбира се, аз тогава не знаех, че се нарича Андрей, аз не знаех нищо за него, тъй като го виждах за първи път. Може би ако бях по-добър майстор разказвач, трябваше да започна разказа си именно оттук. Писателите така постъпват: начеват повествованието, след като изпълнят най-важното условие — да срещнат героите си, да ги съберат. Това прави разказа по-интересен, не ще и дума. Но аз, както ви казах вече, съм студент ветеринар и, за съжаление, не познавам твърде литературните правила. Аз дори никак не ги познавам. Ето защо се получи това нередно нещо: завръзката на разказа, тоест срещата на двамата най-важни герои, да изникне в края, вместо да се появи в началото, в първите редове на първата глава. Късно се сетих за това важно правило. Но вие не ми се сърдете. Когато се видим за втори път, аз ще ви разкажа друга историйка — там героите ще се срещнат още на първата страница и сигурно ще се усмихнат един на друг.

 

 

Кой остана изненадан — дали ние, или Андрей, — това не мога да ви кажа. И друго — какво си казахме, какви бяха нашите първи думи. Помня само, че той подаде манерката си на Теменужка и я посъветва да си глътне повечко вода. После и аз си пийнах, това не съм забравил. Сигурно съм бил много изжаднял.

Седнахме близо до ямата. Андрей извади кутия с цигари и запуши. Цигарите му бяха прости. Те даже нямаха златния герб на първото качество.

— За къде бяхте тръгнали? — запита го Радан.

— За онова място, откъдето вие идете — усмихна му се Андрей.

Усмивката му беше толкова добра, искрена и добродушна, че ние изведнъж изпитахме дълбока симпатия към тоя човек.

— Ами кога по-рано сте идвали на това място? — продължаваше да го разпитва Радан.

— Миналата година — отвърна Андрей.

— А как открихте рудника, дали съвсем случайно? Като нас?

Андрей го погледа някое време и пак се усмихна. Този път усмивката му беше някак си замислена и тъжна.

— За нас, геолозите, думата случайност има относително значение — каза той.

— Но вие геолог ли сте? — засмя се Теменужка. — От бригадата?

— Да, от бригадата — кимна й Андрей.

Аз видях как Радан скришно я ощипа за лакътя. Като човек с романтично въображение той беше ужасен скептик.

Андрей се изправи.

Ние с Радан минавахме за високи момчета, но той беше най-малко с една глава по-висок от нас.

— Каква сте върлина! — засмя се Теменужка.

Той забърка из джобовете си, намери две карамелки и ги подаде на бъбривката. Тя не заслужаваше такова внимание. Вие чухте, нали? Тя го нарече върлина.

— А вие докъде стигнахте? Сигурно до езерото?

— Езерото? — извикахме ние почти едновременно. — Какво езеро?

— Аз пък ви мислех за по-големи юнаци! — засмя се Андрей. — Като ви видях одеве такива прежълтели, особено девойчето, рекох си: тия приятелчета са прекарали поне половин ден под земята. А вие дори езерото не сте помирисали. Жалко! Изпуснали сте най-красивото.

— Стигнахме до първия завой и се върнахме — каза Радан. Той помълча. — Ами вие, като сте ходили вече, защо ще слизате пак? Заради това езеро ли?

— Не бих си мръднал крака дори! — засмя се Андрей. — За мен езерата са интересни дотолкова, доколкото представляват интерес от гледна точка на геологията. А това езерце, за което ви споменах, е една обикновена хлътнатина — нещо като фуния, в която се събира подпочвена вода. Все пак струва си да се види!

— Има ли сталактити? — запита Теменужка. — Вие сигурно за сталактити слизате, признайте си!

— Когато бях на вашите години, тогава се вълнувах от сталактитите! — усмихна й се Андрей. — Сега ме вълнува друг минерал, милион пъти по-ценен от тия обикновени висулки.

— Злато! — извиках аз. — Вие сте открили злато?

— Аз нищо не съм открил — каза Андрей. — Но ако открия нещо, то ще е по-ценно от златото.

Чуден човек! Има на ума си минерал по-скъп от златото, а приказва тъй, сякаш става дума за някакъв най-прост варовик. На негово място аз бих изгарял от треска, бих се задъхвал, уверявам ви!

Той извади от раницата си един огромен електрически фенер, натисна копчето му, за да провери дали свети, после внимателно го окачи върху една кукичка, която висеше пришита на якето му, под левия джоб.

— Както виждате, моята факла е малко по-модерна от вашите — смигна ни той. — Не изпуща дим и не обгаря ръцете. А най-голямото й преимущество е това че се носи на гърдите. Съветвам ви, ако станете някога геолози, да си купите такива фенерчета. Много ще ви улесняват! Една резервна крушка и три батерийки в запас — ето ви осигурена светлина за двадесет часа. И чисто, и практично, нали? — Той метна раницата на гърба си. — Е, какво — каза той, — ще се разделяме ли?

Ние мълчахме. Теменужка поизлезе напред, искаше й се, види се, да каже нещо, кой знае какво, но важно пък не намираше думи или не й достигаше смелост. Тя само пристъпваше от крак на крак, преглъщаше и измъчено поглеждаше към нас. Право да си кажа, в тоя миг аз много съжалявах, че не съм на мястото на Андрей. Сигурно за това, че той носеше на гърдите си голям електрически фенер…

Андрей повдигна геоложкия чук, с който се подпираше, канеше се да ни махне с ръка за сбогом, когато Радан най-неочаквано изтърси:

— Вие — каза той — не бива да слизате в тоя рудник. Поне сега — повтори той — вие не бива да влизате вътре. То се знае — ако ви е мил животът. Ако изобщо не сте решили преждевременно да се преселвате на оня свят.

Тогава аз не знаех нищичко за тия берилиеви истории, които ви разказах дотук. Затова аз очаквах, че Андрей ще се изсмее на Радановите думи, че той просто ще го потупа по рамото и ще му каже: „Гледай си работата, момко!“ — или нещо подобно. Това очаквах. А той отстъпи крачка назад, лицето му се изопна, веждите му се сключиха и надвиснаха над очите.

— Е — каза той и помълча. — Какво искаш да кажеш ти?

Вярвайте ми, тоя мил допреди минута човек сега изведнъж се преобрази, заприлича на настръхнал ястреб, който се готви за смъртен двубой или още по-лошо — на човек, който е решил твърдо в себе си да убие някого, за да постигне на всяка цена и въпреки всичко някаква си своя мрачна цел.

— Има бикфордов фитил там, на завоя! — извика Теменужка.

И, кой знае защо, тя изтича и застана пред Радан.

— Бикфордов шнур — каза тя. — Истински. Радан е работил с такива шнурове. Едно малко парченце е останало от него, но виси. Ние и тримата го видяхме.

Аз стоях малко встрани от Андрей и, не зная защо, погледът ми беше просто залепнал за ръцете му, за оная част от ръцете му, където той стискаше дръжката на геоложкия си чук. И аз забелязах как пръстите му се отпуснаха и чух как желязото тупна на земята. Трябва да ви кажа, че тоя звук ми се стори много приятен. Понякога и най-грубите звуци галят ухото.

— Не се чудете толкова! — каза Радан. — Завоят на галерията е миниран. Защо и за какво — това тепърва ще се установява. Но е глупаво да се въвирате вътре. Трябва да се изчака.

— Напротив, трябва да се бърза! — усмихна се със зла усмивка Андрей. — Много да се бърза! Иначе ще стане късно.

— Няма да стане късно — заупорствува Радан. — Ние ще обадим на милицията. Ще дойде охрана и ще заварди входа.

— От кого ще заварди входа? — настръхна отново Андрей. — От кого?

Ние го гледахме учудени и малко поизплашени, не знаехме какво да му отговорим. Тогава ние не знаехме нищо за „невидимия“, затова поведението на тоя човек ни изглеждаше твърде чудато.

— Вижте какво — каза по-спокойно Андрей, като попристягаше ремъчките на раницата си. — Рудникът не е дюкян — сложиш пост на входа и вече си сигурен, че никой не ще влезе. Тия стари рудници приличат на къща с много врати и прозорци, но с тая разлика, че на къщата вратите и прозорците се знаят, а при рудника те не се знаят и не се виждат. Ние с вас виждаме само една врата, ето — и той посочи в ямата. — Но с какво ще ми докажете вие, че тази е едничката врата и че други няма? Ами ако има друг вход? Охраната ще пази тук, отпред, а злосторникът ще се промъкне от друго място и ще възпламени не една, а десет мини. Сега злосторникът е спокоен, защото е сигурен, че е свършил работата си. Но ако вие вдигнете врява, той ще разбере, че нищо не е свършил, и отново ще се върне. Затова аз ви съветвам да си мълчите, да потърпите. Вместо да припкате до село Цвят да викате милиция — елате с мен. Ще видите и езерото, и сталактитите, и още много други приказни неща. Искате ли.

Някое време ние го гледахме възхитени, онемели от силата на неговата логика, поразени от блясъка на откритите му чисти очи.

Пръв се опомни Радан.

— Това е умно — каза той. — Но ще предложа една промяна във вашия проект. И съвсем дребна, а именно: да ви придружа в пътешествието под земята само аз. Анастас и Теменужка ще останат тук да дежурят. Видят ли нещо съмнително — ще запалят факлите и ще тичат при нас. — Той се позамисли за миг, два. — Разклонява ли се галерията?

— Има отклонения наляво и дясно — каза Андрей, — но те са тесни и ниски, така че не съществува опасност от загубване на пътя. Мястото, където ние ще се спрем, е отдалечено на около един час оттук.

Теменужка въздъхна, сълзи се появиха в очите й. Тя нищо не рече, а се извърна настрана и започна да чопли с крак по земята. Не зная какво интересно виждаше в земята, та трябваше да я чопли с крак.

А Радан се усмихна някак виновно и каза:

— Аз ще ти донеса малко сталактити, обещавам.

Теменужка мълчеше.

— Нека да помогнем сега на другаря геолог — каза той. — Пък утре, ако всичко е в ред, ще слезем заедно. — Той помълча. — Хем хубавичко да си отваряте очите, разбрахте ли?

— Бъди спокоен — казах аз. — Разчитайте на мен. — И се усмихнах насърчително:

— На добър час!

 

 

Измина нощта, настъпи утро — облачно, сиво. Всеки час небето се спускаше все по-ниско над главите ни, започна да ръми тих, необичайно кротък за лятото дъжд. Ние бяхме трима. Сврени в храстите, взирахме се нататък, в оная посока, откъдето очаквахме да се завърне Радан. Андрей пушеше цигара след цигара. Теменужка въздишаше, а аз поглеждах навремени към тъмния небесен купол, който едва прозираше през надвисналите клони, и напразно се мъчех да си припомня някакъв елегичен и много тъжен стих.

Ето — мислех си, — Теменужка въздиша за Радан. Андрей се тревожи за своя скъпоценен минерал. Пък аз зяпам нагоре и не зная за какво да въздишам, за какво да се тревожа. Само чувствувам, че ми е тъжно, че е някак празно в душата ми, а защо — както и да се мъчех — не можех да си обясня.

Впрочем за какво ли трябва да ви занимавам със себе си! Вие имате що-годе представа за моя сух и прозаичен характер, за склонността ми всякога и във всички случаи да се показвам такъв, какъвто съм си по природа: строго разсъдъчен и делови човек.

Нека дадем думата на Радан. Той е поетична душа и както мисли Теменужка — по-интересен е от мен. Но какво приказвате — ще кажете вие, — нали Радан го няма при вас?

Вярно е, че го няма. Простете. Аз никак не мислех да ви заблуждавам. Аз ще ви разкажа това, което чух от него, само че няколко дни по-късно, когато тази история с берила вече имаше своя край.

Андрей крачеше напред, а след него — аз. Фенерът му светеше като прожектор и това много улесняваше пътя ни — само след минута, две ние стигнахме онова място, където аз забелязах мината. Впрочем не стана нужда да му показвам фитилчето, той сам го видя. Той има удивителна способност всичко да забелязва навреме, нищо да не изпуска от око. „Тук наляво има трап, тук — хлътнатина“ — предупреждаваше ме той през целия път. И добре, че ме предупреждаваше, иначе щях хиляда пъти да си разбия главата, както лудешки бързахме из оня лабиринт. Та значи той зърна шнурчето и без да се бави нито секунда, измъкна ножа си, плюна върху острието му и внимателно го сряза до самия капсул. После ние продължихме пътя си напред.

А галерията стръмно пропадаше надолу. Всеки миг ми се струваше, че ще се хързулна и че така ще се търкалям из тоя наведен каменен цилиндър до самото пъкло адово, където ще бухна сред огън и дим. При това въздухът ставаше все по-тежък, приличаше на студена гъста каша и което е най-чудното — притискаше гърдите ми, налягаше ги като някаква желязна ръка.

Не зная какво сте изпитвали вие с Теменужка. Вие сте се движили по-предпазливо, говорили сте си, а когато човек разговаря — и пътят, и времето минават неусетно.

И ето наклонът най-после се повдигна, стана равен и въздухът като да се освежи. Стигнахме до оная зала, където се случи произшествието, където стигнахте и вие с Теменужка. Така… Залата всъщност представлява един конус, обърнат с върха си към галерията. Ти си забелязал — висока е като катедрала, от всички страни зеят стръмни канари, по които се стича бистра подпочвена вода.

Ние преминахме набързо през тази зала и се намерихме пред една вълшебна, приказна завеса от сталактити, от най-чудни дантели, извезани от млечни, каменни конци. Ние потънахме в един хаос от сталагмити — някои от тях наподобяваха хора, други — най-фантастични животни, живели по земята преди милиони години. На места сталагмитите се съединяваха със сталактитите и образуваха нещо като гигантски арфи. Над главите ни висяха бели гроздове, неподвижни клончета, окичени със сребърни цветчета, мяркаха се рога на елени, бивни на слонове и още какви ли не чудесии „Това е водосточен пояс, който е проникнал сред пластове от варовик“ — обясни ми накъсо Андрей. Пък аз си помислих: „Ето я златната мина на село Цвят!

Да… Както ти казах вече, ние преминахме транзит между всичките тия природни вълшебства. Отново навлязохме в мрачен, назъбен коридор, после най-неочаквано лъсна пред очите ни вода. Отдалече тя изглеждаше черна като разлят катран, но когато наближихме, златният лъч на прожектора я прониза и ние се огледахме в кристалнобистрата й дълбочина, така както бихме се огледали в кое да е салонно огледало.

Езерото не беше кой знае колко голямо. То имаше петнадесетина стъпки в диаметър, но имай предвид че под земята мерките «звучат», както се изразяваш ти, малко по-другояче, отколкото горе, на повърхността.

Ние обиколихме това езеро и Андрей ме улови за ръка. Той насочи прожектора си нагоре и тържествено ми каза: «Гледай!»

Аз извивах глава, зяпах, напразно се мъчех да забележа нещо по-особено. Тъмнееше гранит и сред тоя гранит, в който зееха много дупки, лъщяха тук и там дребни люспици от слюда.

— Тук, ето тук! — показа ми Андрей и задвижи прожекторния лъч точно над езерото, на около седем-осем метра височина.

На това място видях една зелена продълговата плоча. Тя имаше цвета на пролетната трева, меко сияеше и беше гладка като стъкло.

— Това е начало или край на изумрудена жила — каза развълнувано Андрей.

Той свали раницата си, извади едно дълго въже, навито на колело, и го преметна през раменете си. После изтърси десетина железни скобки и една по една — напъха ги във всичките си джобове така, че сигурно натежа с два-три килограма в повече. Взе късичък чук, заострен откъм единия си край, пъхна го в пазвата си и потри ръце.

— Има само една опасност — да не цамбурна във водата — каза той.

Сетне Андрей пропълзя до скалата. Тази ивица, по която той пълзеше, беше широка не повече от три педи. Под нея лъщеше черната вода на езерото.

Аз притаих дъх. Не съм страхлив, но в тоя миг усетих, че краката ми се подкосяват.

— Слушай! — извика той. — В раницата си имам още една батерия. По-малка е, но ще стигнеш някак догоре.

Той ме учеше как да излезна от рудника, в случай че се удави или че си разбие главата. В тая страшна минута той беше помислил за мен. Ето какъв човек е Андрей.

По-нататък работата тръгна така. Изправи се на колене и заби някъде първата скоба. В тази първа скоба преметна единия край на въжето, завърза широка примка и я намъкна на кръста си. Сега той имаше известна опора и макар да не беше твърде сигурна, изправи се на крака и заби втора скоба — този път над главата си.

Разбираш ли? Той ковеше стъпала нагоре, ту наляво, ту надясно, като търсеше естествените пукнатини на скалата, слюдата и по-меките й места. Както, струва ми се, правят алпинистите, когато изкачват по-стръмни височини.

И така стъпало по стъпало той наистина наближи зелената плоча. Но скобите се свършиха, а тя сияеше над главата му на около метър и половина височина. Протегна ръката си — чукът достигна до основата на плочата. Постоя няколко секунди, после се изправи на пръсти, замахна… Изглежда, че нещо се отчупи, полетя във въздуха… Ръката му описа дъга. Дали улови нещо?

В тоя миг се изкриви скобата, върху която беше стъпил, подгъна се и аз от ужас си затворих очите. Чух само как тя издрънча върху камъка. Когато погледнах видях, че Андрей висеше на въжето. Той се държеше за него с една ръка. В другата си стискаше вероятно парчето или част от парчето, което беше откъртил от плочата. Най-после той напипа с крака си по-долното стъпало и като се придържаше само с една ръка, успя да слезе на тясната ивица.

Аз видях как той мушна онова нещо в джоба си. Постоя няколко минути неподвижен, после пак така пълзешком бавно се домъкна при мен.

И без да проговори, бръкна в джоба си, сетне простря шепата си под лъча на фенера. Върху грубата му длан аз видях да блещукат две зрънца — две зелени камъчета, но толкова дребни, мънички, че приличаха на ония мъниста, с които невестите на село обшиват празничните си забрадки.

— Кристален фелдшпат — прошепна той. Ръката му трепереше.

— Какво е това нещо? — запитах аз.

А той отвърна:

— Вероятно изумруд.

Гледах го смаян, не вярвах на очите си. Той се усмихна.

— Тия зрънца са толкова малки, че само една силна лупа би могла да установи дали са частици от изумруд или обикновен берил. Но мен ми се струва, че са прозрачни, а прозрачният берил е изумруд… Нали са прозрачни?

Той беше толкова развълнуван, че аз кимнах с глава.

— Плиний Стари е казал: «Никоя вещ, сравнена с тях, по-зелено не зеленее.» Истина ли е?

— Истина е — казах аз.

Той сложи тия две зрънца в кърпичката си, уви я на възел и я мушна в левия джоб на ризата си — над сърцето.

После ние се полутахме доста време около езерото. Скалите бяха надупчени на стотици места. А на двадесетина крачки по-навътре ние отново се натъкнахме на сталактити. Тук и завършваше подземната галерия.

— Сега картината ми е ясна — каза Андрей. — Някога от тоя рудник са вадили изумрудена руда. В източния средиземноморски басейн са били разработвани много изумрудени рудници — според историците. Но нашият рудник е изчерпан, изчерпан е до дъно. Останал е само камъкът, от който откъртих тия две жалки зрънца. Имало е такъв обичай: последният камък да се изоставя в дар на боговете.

Той гледа дълго зелената плоча. Ако можеш да си представиш с какви очи я гледаше! Сякаш там седеше най-милото, най-очарователното същество в света и го викаше при себе си, махаше му с ръка.

После, обхванат внезапно от някакъв порив, той ме улови за раменете и силно ме разтърси.

— Но ние няма да оставим на боговете нито прашинка, съгласен ли си? Ние не се боим от техния гняв. Ние ще откъртиме тоя камък напук на всякакви богове и ще го подарим на нашия естественоисторически музей. Нека той да украсява с хубостта си най-прекрасния минералогичен щанд!

Той прекара ръка по челото си и се наведе над мен.

— Ти си по-лек и по-бърз. Би ли отишъл до лагера на бригадата?

— Защо да не ида — казах аз.

— Дотам има точно петнадесет километра. Пътят минава все през гората, през гората и право на изток. Всъщност то не е път, а посока и ти ще се движиш по компас. Аз ще ти дам моя компас. И ти ще си го задържиш за спомен от мен. А като стигнеш в лагера, ще попиташ за лаборантката Рашеева. Така ще й кажеш: Андрей те поздравява и моли да му дадеш още четири скоби. Нека са четири, за по-сигурно…

Ти знаеш, че малко преди залез-слънце аз тръгнах на път. А вие останахте да нощувате горе, на хълма.

Трябва ли да ти казвам, че аз не вървях, не тичах, а просто хвърчах? Андрей ми даде своя ръчен компас с букви, които блестят в тъмното. Той ми го подари. Ето! Нали е красив?

И тъй, аз хвърчах през гората.

Наближавах пътя, още не беше се стъмнило съвсем. И изведнъж — мярна се пред мен висок човек с рошави, закривени надолу мустаци. Застанал под един дъб, стои си, мълчи. Беше облечен във винтяга.

— Добър вечер! — поздравявам го аз. — Вие, другарю, от бригадата ли сте?

Той ме изгледа от горе на долу и някак неохотно отвърна:

— От бригадата. Какво има?

— Ами наблизо ли е лагерът?

— Два-три километра оттук.

— Радвам се — казах аз. — Вашият другар Андрей Андреев ме изпраща при лаборантката Рашеева.

— Така ли? — спря се той. — После попита: — Какво иска Андрей?

— Нищо особено — засмях се аз. — Само четири железни скоби. — И нали дяволът ме гъделичкаше по езика, взех, че с няколко думи му обясних за какво щяха да послужат скобите.

Той изведнъж заплете крака като спънат. Не рече нищо, а извади кутия с цигари, избра си папироса и запали. Когато клечката светна в ръката му, аз забелязах две неща. Папиросата имаше златен мундщук. Единият му мустак беше фалшив. Познах, че е фалшив, защото тъкмо под носа му лейкопластът се беше поотделил и образуваше гънка.

Сърцето ми се обърна и земята като че ли се издъни под краката ми.

А оня рече:

— Ти мини хей от тая страна — и посочи с ръка, — по-раншко ще стигнеш. Пък аз ще цепя гората оттука — така съм свикнал.

— Благодаря — кимнах му аз.

Потичах малко, колкото да се скрия от очите му, па погледнах компаса: посоката, която той ми беше посочил, водеше право на север.

«Не ще ме надхитриш ти, лисицо!» — помислих си аз и кръшнах отново на изток.

Излязох на пътя, забелязах светлинките на лагера. Един човек с пушка — сигурно тоя беше Стаменко, роднината на Теменужка — ме заведе право при лаборантката. Нямаше време за губене. Пък и тя ми се видя много мил и сериозен човек. Разправих й всичко — от игла до конец. Нищо не скрих.

Тя изхвръкна от палатката и къде ходи, какво прави — не разбрах, ама след половин час в лагера настана голям шум. Дотичаха при мене ония ми ти геолози, па като започнаха да ме разпитват за туй, за онуй — край няма. Беше пристигнал от София началникът им — ти го видя, едно много живо и строго старче. Та това старче на два пъти ме запита за оная зелена плоча в рудника и аз на два пъти трябваше да му обяснявам едно и също: че е зелена и толкова и толкова дълга и тъй нататък. Слуша ме той, клати глава и се заканва с пръст на един шишкав човек.

— Виждаш ли — казва, — другарю Власев, колко е опасно за един геолог да бъде стопроцентов скептик? Аз колко пъти съм ти казвал, че тоя скептицизъм у тебе е една лоша и много грозна ръжда.

После той се извърна към другите геолози:

— Нашият другар е в опасност — каза той. — Трябва да му се помогне, и то още в тоя час. Кой ще дойда с мен?

Лаборантката първа извика:

— Аз!

Ти знаеш, че всички дойдоха. Дори шишкавият човек — и той тръгна с нас. Нощно време, през гора, срещу невидим, но страшен неприятел — това не е шега, не прилича на обикновена разходка, нали? А в лагера остана само вардиянинът от село Цвят…

Аз описах точно мястото, пътя, посоката. Те взеха компаси, фенери, копачи — и всички нахълтахме в гората да спасиме Андрей и зеления изумруд.

Отначало вървяхме заедно, после групата ни се раздроби на части. Всички не бяха еднакво силни на път.

Най-отпред припкаше лаборантката — пъргава, подвижна като сърне. Вярно е, че тя се препъваше често, но как веднъж не се оплака, нито веднъж не каза: да починем, да спрем. Бедната лаборантка… Както и да е… Ние с нея толкова се отдалечихме от другите, че скоро престанахме да чуваме гласовете им. Изчезнаха светлините на фенерите. Блестеше само фосфорът на моя компас.

И ти знаеш: ние първи пристигнахме при вас в оная чудна и страшна зала.“

Това ми разказа Радан няколко дена по-късно, когато се завръщахме в село Цвят.

Но — ще кажете вие — как попаднахте в оная зала? Нали седяхте сгушени сред храстите пред ямата и зяпахте небето?

Така беше. Седяхме сред храстите и всеки си мислеше за нещо, мълчахме. А от потъмнялото небе ръмеше тих, кротък дъжд.

По едно време Андрей се надигна, изтърси капките, които бяха оросили якето му, усмихна се с онази добра своя усмивка, която ни караше да го чувствуваме като близък и скъп човек.

— Аз ще сляза — каза ни той — в рудника, за да начупя за Теменужка сталактити и други интересни неща. А вие се качете горе, на хълма, скрийте се под някое по-клонесто дърво, за да не ви вали дъждът, и гледайте оттам за Радан. Аз няма да се бавя много.

Той влезе в ямата, а ние се качихме горе.

Не бяха изминали десетина минути, и Теменужка ме побутна с ръка.

— Гледай! — прошепна тя и посочи с ръка надолу. — Човек!

Между дърветата се провираше нисък, набит мъж, в черна мушамена дреха, с ботуши. Той се отдалечаваше от хълма.

— Дали не е сторил някакво зло на Андрей — каза Теменужка. Тя прошепна тия думи едва чуто, но ми се стори, че в гласа й бликнаха сълзи. Момичетата имат такъв навик — да приказват през сълзи.

Аз вдигнах рамене. Какво можех да й отговоря? Реших да помисля.

— Ставай! — забута ме тя. — Ставай да слезем при Андрей!

Всъщност и на мен ми беше хрумнала такава мисъл, само че търсех по-подходящи думи, за да я изразя кратко и точно.

Грабнахме факлите, дамаджаната с газ и се втурнахме към ямата.

Когато прекрачихме сводестия вход, чухме гърмежи. Те не идеха отдалеко. Тия гърмежи бяха ужасни. Сигурно за това, че беше тихо и валеше дъжд.

Тичахме като подгонени из галерията. Не зная какво изпитваше Теменужка през тия минути, но на мен все ми се струваше, че някой ни следва по петите, че някой — а-ха, а-ха — ще ни сграбчи отзад.

Не поглеждахме ни наляво, ни надясно. Дали е стръмен наклонът или равен; свеж ли е въздухът или лош — нищо не усещахме.

Тичахме запъхтени, гълтахме въздуха с разтворени уста. Нещо бучеше в ушите ми, трещеше. Какво, защо? Не мислех?

И най-сетне ние видяхме светлина. Уверявам ви — никоя светлина не е радвала повече очите ми. Усетих, че сълзи парят клепачите ми. Сигурно беше от светлината.

Андрей ни гледаше учуден, усмихваше ни се. А Теменужка се хвърли на гърдите му.

— Човек! — хълцаше тя. — Видяхме човек с ботуши. А после чухме гърмежи. Помислихме, че той те е убил.

Тя хълцаше, едва си поемаше дъх. „От тичането“ — Помислих си аз.

Андрей я потупа по гърба, даде й манерката си, за да си сръбне вода. Сетне поиска да му разкажем, но по-спокойно какво сме видели, какъв е бил човекът и къде сме чули тия гърмежи.

Беше мой ред и аз започнах. И тъкмо стигнах до онова място на разказа, където описвах как дъждът шумолеше в шумата на дърветата — отляво и отдясно на тази зала се зачу шум. От дясната страна долетяха гласове. А над нас и малко вляво скръцнаха стъпки.

Андрей насочи фенера си по оная посока, отдето идеха стъпките. Златният лъч близна назъбените скали, изкачи се по-нависоко, застина.

И ние видяхме в сиянието му едно странно, бронзово привидение. То стоеше неподвижно, гледаше ни. Беше облечено във винтяга, на главата си носеше каскет, извити мустаци се спущаха над стиснатите му устни.

Колко време се гледахме така — не помня. Но привидението изведнъж се размърда, бръкна в джоба си и в ръката му блесна стоманата на един дълъг пистолет.

Миг — а в тоя миг станаха толкова неща! И как да разчленя тия неща, когато те се сляха с шеметна бързина в едно ужасно и неделимо цяло!

Аз ви казах, че от дясната страна на залата ние чухме гласове. Точно оттам влетя като вятър една жена. И тя навярно е забелязала привидението върху скалата, защото се хвърли с разперени ръце напред. Тя изписка, застана срещу Андрей, сякаш искаше да го заварди с тялото си. В тази именно секунда екна гърмеж. Жената се олюля и рухна на земята. И пак в същата тази секунда нещо свирна във въздуха и аз видях как един нож се заби със страшна сила в лицето на мустакатия човек. Той политна напред, главата му се удари в един камък, после в още един. Изглежда, че кракът му се закачи в някаква пукнатина, защото увисна надолу с безжизнено отпуснати ръце. И странно нещо! Горе на скалата той имаше мустаци, завити, рошави мустаци, а сега, върху окървавеното му лице не се виждаше дори косъмче от тях.

— Арсов! — извика някой с безкрайно учуден, изплашен и задъхан глас.

Обърнах се: до Радан стоеше, вдигнал ръце над очите си, висок и хубав човек. По-късно научих, че се нарича Папазов.

— Възможно ли е това, не сънувам ли? — шепнеше той с изкривено, почти обезумяло лице.

Казвам ви — всичко това се случи в няколко секунди, приличаше на миг от кошмарен, фантастичен сън.

После Андрей коленичи до падналата жена. Куршумът я беше ударил в дясното рамо и на това място резедавата й блузка беше почервеняла от кръв.

— Диша ли? — запита Папазов.

— Диша — кимна Андрей.

Тогава Папазов извади от походната си чанта едно руло бинт, наведе се и превърза жената. Ръцете му трепереха. Три лампи светеха в тая минута. Нашите две факли лежаха мъртви върху мокрия камък.

Аз видях лицето й — моминско, почти детско, ужасно бяло, като някаква отливка от гипс. То изглеждаше вцепенено, застинало, заспало дълбок сън, от който сякаш никога нямаше да се събуди.

Теменужка плачеше. Е добре, и на мен ми се плачеше, но защо тя бе склонила главицата си върху рамото на Радан? Мисля, че тя можеше да плаче и така, като си стои настрана.

Андрей повдигна жената, както се повдига от легло заспало дете. Тя беше много мъничка и дребна до гърдите му. Страшно бе да се гледа как лявата й ръка увисна надолу и как безцелно се поклащаха краката й, сякаш бяха откъртени, а сетне едва-едва пришити за група.

Ние тръгнахме към изхода.

— Ами този? — запита Теменужка, сочейки с разширени от ужас очи мъжа, който беше стрелял срещу нас. Тялото му се чернееше като дрипа, залепена за белия варовик.

Папазов промъмри нещо неразбрано и още по-бързо тръгна напред.

— Вие продължавайте — каза Радан. — Аз ще ви настигна.

Запитах го, когато след минута той отново се присъедини към нас:

— Мъртъв ли е?

— А ти как мислиш? — рече той и подсвирна. — Главата му отзад е сплескана като пита. — Той помълча и добави: — Аз се върнах за ножа си. Подарък ми е от татко. Хубав нож е, не е за губене!

 

 

През зимата миналата година аз най-неочаквано се почувствувах болен. Нищо не ме болеше, не кашлях, нямах температура, а се чувствувах болен.

Загубих съня си. Спях по два-три часа на денонощие, пък и това не беше сън, а някаква мъчителна просъница. През деня ме налягаше една тежка умора, сякаш бях пропътувал десетки километри по най-труден и изморителен път. Останех ли сам в стаята си, аз се заглеждах в нещо, седях неподвижен, докато се мръкваше, докато формите на това нещо, което гледах, начеваха да се топят и чезнат в тъмнината. Тогава излизах навън, на улицата, и уж тръгвах за някъде си, а след час или два аз изобщо не знаех закъде съм тръгнал, защо съм излязъл и по коя посока да вървя.

Бяхме в семестриална ваканция. Очакваха ме изпити, а аз бях много уморен. И точно по това време в една прекрасна утрин пристигна писмо от Радан. Той следваше минно инженерство в политехниката предстоеше му изпитна сесия, но беше решил да прекара ваканцията на село. И ето той ме канеше да му ида на гости, пишеше, че и чичо ми се е затъжил за мен, и между другото споменаваше, че и Теменужка би се зарадвала да ме види. Тя работела в партийния апарат при мините, но сега си дошла в отпуска и изобщо всичко било интересно и през тия снеговити зимни дни — от хубаво по-хубаво.

Аз се замислих. Аз имам такъв навик — дълго да мисля, преди да взема каквото и да било решение. Не съм сантиментален човек, но трябва да си призная, че някои редове от това писмо ме развълнуваха много дълбоко. Не бих могъл да ви посоча точно кои редове, но сигурно ще да са били тия, в които Радан ми пишеше за моя чичо. Аз препрочетох няколко пъти оня пасаж, където той споменаваше за Теменужка, но така случайно — може би затова, че с тоя пасаж завършваше писмото.

И тръгнах на път.

Да ви описвам ли ония весели дни, които прекарах на село? Дълбокия сняг, чистите синкави утрини, топлата подсладена ракия и тихите разговори около бумтящата печка?

Да ви описвам ли промените, които бяха настанали, след като нашето селце беше се превърнало в средище на кипящ рудничарски живот? Киното, клубовете, новите сгради, вечеринките и самодейните колективи — да ви описвам ли всичко това?

Бих се опитал, ако бях поне малко по-романтичен човек. Но вие знаете колко е чужда романтиката на сърцето ми. Романтичният човек ходи с бележник в джоба си, наблюдава, разпитва за всичко, записва си. А през ония дни аз не похванах молив в ръката си, не написах нито един ред. Шляех се по къра, дишах бистрия въздух, който миришеше на пресен сняг и овлажняла гора, пързалях се по заледените височинки и току си шепнех разни стихове, прилетели в ума ми кой знае откъде. Събирах се с младежи в клуба на ДСНМ, рисувах плакати, изрязвах и лепях картинки върху новогодишното младежко агиттабло. А вечер танцувах в читалищния салон, помагах на любителите актьори, или пък разговарях до среднощ с Теменужка и Радан.

Една такава вечер — бяхме в квартирата на Радан — ние си спомнихме миналото време, разчувствувахме се (за това помогна едрият сняг, който прехвърляше зад прозорците) и от приказка на приказка отворихме дума за нашия стар рудник, за геолозите от бригадата, за лаборантката и Андрей.

Както беше в онова време, така и сега Теменужка седеше все до Радан, усмихваше му се, вживяваше се в разказа му, дори нашепваше безмълвно, само с устни думите, които той произнасяше.

Аз седях в ъгъла, зад печката, взирах се в червените отблясъци на огъня и кой знае защо мъчех се да не извръщам главата си встрани.

— И все пак най-интересният случай в тази история е Игнат Арсов — казах аз. — За мен той е една истинска загадка.

— Ти във всичко търсиш загадки — засмя се Радан. — За тебе целият свят е много тайнствен и необикновен. А всъщност тайнствени и необикновени явления няма! Всичко е въпрос на виждане и разбиране. Такъв е и случаят с тоя Арсов. Аз бях особено заинтересуван от неговото житие и битие, защото изиграх, както знаеш, известна роля в неговия живот… Да, аз научих това-онова и нищо не тежи на съвестта ми, разбира се… Но защо да се ровим в кални неща, вижте какъв чист и хубав сняг вали навън! Аз ви предлагам да се разходим до воденицата, искате ли? Арсов е бил предател, шпионин, агент на чуждото разузнаване. Той е съобщил на шефовете си за откритието на Андрей и те, естествено, са изтръпнали: берил в България? Дори хипотезата за такова нещо ги е накарало да побеснеят. И заповядали на Арсов да направи всичко, каквото му дойде наум, но за берил изобщо да не се чува и да не се приказва.

Какво е трябвало да предприеме срещу Андрей? Най-страшното нещо за един честен човек — да го опозори, да го направи смешен и налудничав в очите на отговорните хора, в очите на цялото общество. След това — да му внуши да се занимава с всичко друго, но не и с търсене на берил.

Научил, че шефът на службата иска от Андрей да картографна скица, той изготвя друга с налудничаво съдържание. Една нощ, стъпил върху раменете на „свой“ човек, той се промъква в стаята на Андрей и ловко заменя истинската скица с лъжливата. И на другата сутрин Андрей е наистина опозорен.

Бригадата пристига около село Цвят и започва работа. Но след бригадата тръгват и двама опитни хора от Държавна сигурност.

Вие си спомняте онова дъждовно утро през юли. Шпионската централа е имала тук свой човек. Този човек подушва опасността от провала и след неуспеха с първата мина заповядва на Арсов да заложи още по-голяма, със закъснител. Промъквали са се през някакъв втори, неизвестен вход. Докато Арсов е работил вътре, нашите хора са спипали след кратка престрелка по-важния човек… Впрочем вие го видяхте, струва ми се… Спомняте ли си? Беше с ботуши каучукови ботуши, каквито носят миньорите… Приличаше на вълк, хванат в капан. А истинската скица, скицата на Андрей, беше намерена в джобовете на Арсов, когато извлякоха трупа му.

Това каза Радан. Ние помълчахме. В стаята беше тихо, сумрачно, само огънят пърпореше в печката.

И докато мълчахме, аз си спомних последната сцена от онова дъждовно утро. Бяха пристигнали и геолозите. Губили посоката на няколко пъти, затова закъснели. Изпреварил ги беше само Папазов — хубавият човек, когото видях в рудника.

Всички се втурнаха да правят носилка. А лаборантката отвори очите си — те бяха помътнели като небето, но бърже се избистриха, грейнаха с влажен блясък. Андрей коленичи до нея, улови ръката й. А тя му се усмихна с посинелите си устни едва-едва.

— Намери ли скъпоценния камък? — прошепна тихо тя.

— Намерих — каза Андрей и преглътна.

Той целуна ръката й благоговейно, просто и по устните й пак пропълзя онази едва доловима, тиха усмивка, която много приличаше на мигновено проблеснал слънчев лъч.

Такъв е краят на тази „берилиева“ история.

Рудникът, както сигурно се досещате, не можа да се превърне в туристически обект, макар и Радан да му предричаше голямо и „доходно“ бъдеще. Половин час след като беше изваден трупът на Арсов, вътре избухна мина и хиляди тонове камък и земя затрупаха централната галерия до мястото, където ние за първи път видяхме онова крайче от бикфордов фитил.

Сега Въльо Власев не пътешествува из планините, не участвува в геологическите походи. Мечтата му се сбъдна: той е началник на главната химическа лаборатория и по цял ден прекарва в кабинета си сред микроскопите, колбите и спиртните лампи. Всяка вечер играе домино с хазаина си, после препрочита някоя и друга страница от своя бележник и точно в десет часа гаси осветлението, нахлупва нощната си шапчица и спокоен и доволен от живота си, ляга да спи.

От една година Андрей е ръководител на геоложка бригада №3. Наистина той не можа да открие берил за промишлени цели, но казват, че е намерил много нови находища на олово и цинк. Слепоочията на тоя млад човек са вече прошарени, челото му е набраздено с бръчки, само очите му са запазили младежкия си блясък — един неспокоен, тревожен пламък озарява зениците им и те сияят като истински, полирани късчета изумруд.

Преди два месеца срещнах картографа Делчо Енев и от него узнах, че Андрей отдавна вече не живее при директора на бонбонената фабрика „Червена звезда“. Той рядко се прибира в София, а когато се наложи да стори това — прекарва свободните си от работа часове в гостоприемната къща на ловеца Зюмбюлев.

Лаборантката Рашеева е пръв помощник на Въльо Власев. Тя бързо се съвзе от куршума на Арсов, но нещо друго, което лекарите не могат да открият с клинични изследвания, непрекъснато подяжда крехкия й организъм и тя видимо линее из ден на ден като цвете, лишено от вода.

Слушал съм да се приказва, че изумрудът не носи всекиму щастие… Но какво е всъщност щастието. Аз нямам склонност към философските размишления, но със своя ум на практик си мисля така: щастието — това са усилията по красивото. Смелите и вечни усилия на човека да постигне по-радостна, по-съвършена красота.

Пък аз… аз следвам ветеринарна медицина. На такъв сух, практичен и делови човек като мене ветеринарната медицина подхожда най-много, нали?