Андрей Гуляшки
Скъпоценният камък (7)

VI

Вместо на четиринадесетия ден Андрей се завърна на седмия.

Случи се, че преди година, година и половина аз се видях с картографа Делчо Енев и той, представете си, веднага ме позна, спомни си за мен. Имайте търпение, аз ще ви кажа кога и къде се видяхме ние през това лято. Важното е, че той тутакси ме позна, макар и да не можеше да си спомни на часа кой съм и къде ме е срещал. Аз съм такъв човек, че види ли ме някой — запомня ме за цял живот. Странното е, че моите познати изпитват едно особено смущение, когато ги заприказвам. Като че ли не се досещат веднага кой съм и къде са ме виждали. Аз си обяснявам това с обикновената човешка разсеяност. Пък и времето, в което живеем, е много напрегнато и динамично.

Та, значи, спирам аз Делчо Енев, любезно му подавам ръка и се усмихвам.

— Как сте — питам го аз, — здрав ли сте? Как върви службата?

А той:

— Благодаря — казва, — здрав съм и службата върви.

— Ходите ли — питам го аз — из нашия край? — И възклицавам: — Какви промени станаха там!

Той се усмихва неловко.

— Извинете — казва, — за кой край става дума?

Обяснявам му, а той се чука по челото:

— Да, да, разбира се! Сега си спомних! Станал съм много разсеян. Извинявайте!

Аз му казах, че няма защо да се извинява, защото времето, нали, тече и ние се изменяме и тъй нататък. Той ме слуша, усмихва се, па току ме задърпа към аперитива, дето е срещу Народното събрание.

— Разгеле — казва, — добре сме се срещнали. Хайде — казва — да се чукнем с по една сливовица в чест на онова славно време.

Аз не обичам да пия, но като стана дума за онова славно време, да ви кажа ли — реших да изменя на принципите си, и то без кой знае какво вътрешно колебание.

— Добре — съгласих се аз. — Щом е за по чашка — с удоволствие.

Ние се срещнахме към 6 часа следобед. А се разделихме след три часа, когато келнерката мило ни посъветва да не си поръчваме повече питие. Всъщност тоя съвет се отнасяше към Делчо Енев, защото той чукаше по масата.

Много неща си припомнихме, станали през онова лято, и за всяко нещо чукахме чашките си от сърце. Най-много приказвахме за лаборантката, но аз ще ви предам онази част от спомените на Делчо Енев, която продължава непосредствено моя разказ за Андрей:

Ние тръгнахме от лагера мълчаливи, дори малко намусени. Ти трябва да ме разбереш — аз имах основание да съм в кисело настроение. На гърба си мъкнех планина товар. При това голяма част от тоя товар не беше предназначен за мен. Аз носех подаръци за Андрей, пъшках под тежестта на платнища и одеяла, с които една влюбена жена искаше да съхрани здравето на своя любим. Любимият не бях аз и това е, което най-много ме измъчваше. Нали ме разбираш? Изобщо в такава роля не зная дали някой мъж би се чувствувал щастлив! Сигурно няма такъв мъж. Значи, моето настроение беше кисело и аз вървях намусен. Навремени поглеждах крадешком моя спътник и се чудех: нему пък какво тежи? Торбата? Наистина и тя беше поиздута, стърчаха из нея разни дръжки и колчета, но върху огромния му гръб тя изглеждаше нищо и никаква — просто една дрънкулка. Явно беше, че торбата не му тежи. „Пари го в душата нещо“ — мислех си аз. И веднага се досетих: нали завчера началникът го е кастрил заради оная му скица с пъстървите? Не е леко да те сдави такъв човек като Спиридонов. Мене често са ме хокали, затова му съчувствувах. „А той си заслужава — мислех си. — Уж открил изумрудена жила, а на началника показва къде се въдят пъстърви.“ Но си мислех и друго: „Е, добре де, накастрили го. С кого не се случва? Ще си признае грешката, както му е редът. Ден ще мине, нов ще дойде и ще се забрави. То ако всичко се помни, къде ще му излезе краят? Тъй де! Има грешка, има и прошка, нали? Защо да се яде вътрешно? Млад е, здрав, момичетата въздишат по него, цял живот е отпреде — има ли смисъл да тъгува? На негово място аз бих си подсвирквал!“ — тъй си мислех.

Тъй си мислех и крачех, и гледах да не изоставам. А слънцето се беше вдигнало над гората и макар да нямаше девет часа — печеше, не се шегуваше. По едно време ми докривя за нещо си и тъй, без да продумам и дума, и най-несъзнателно — напипах шишенцето на Зюмбюлев, отвинтих капачката му и — гъл-гъл — пийнах си малко. Знаеш, стана ми добре. Сякаш ветрец пови в душата ми. А моят спътник като се наежи! „Дай“ — казва — и издърпа стъкълцето из ръката ми. Че като го метна — описа парабола над върхарите, не го чух къде се затри. „Ама защо? — питам го аз. — Нито е Папазов тъдява, нито е сянката му. Защо — викам — погуби шишето? Ами ти знаеш ли, че то е подарък от Зюмбюлев и че тоя подарък е на тебе направен? Бива ли тъй?“

А той ме гледа и представи си — не мигва.

— Бива — казва. — Нямам нужда от такива подаръци.

Аз кипнах.

— Тъй ли? — казвам. — Нямаш нужда! А постой малко. — И си свалих торбата. Развързах я и хвърлих в краката му: одеяло, платнище, термос, пакети, пакетчета. Всичко. Захарта се изсипа, изтърколиха се ябълките. — Това — казвам му — не е мое. Това — казвам — лаборантката ми го даде да завиваш лявото си краче, че имаш ревматизъм. Да те пази от дъжд. Да си вариш кафенце. Чакай! Ето и конфитюрец от ягоди. Да си услаждаш устата, когато ти загорчи. А ябълките са от Марко Маринов. Питието — казах ти вече — от Зюмбюлев. Така. Хайде сега, прибирай си багажа, твой е.

А той ме гледа, като да ме вижда за първи път.

— Не се ли шегуваш? — пита ме, а гласът му мек, мек като коприна.

И се наведе, взе една ябълка, ама не я захапа, а я подържа в ръката си, сякаш я теглеше колко тежи. И лицето му, и то омекна, разнежи се.

Пък аз си завързах торбата. Беше станала къде-къде по-лека!

— Е — казвам му, — всеки ще носи своето. Да вървим.

Така му казах, а нещо ме подяде. Едно такова усещане, особено. Изпитвал съм го винаги, когато се разкайвам.

Той сгъна одеялото, платнището, прибра и термоса. А другите работи притули зад едни храсти, па ми се усмихна, като че нищо не е ставало между нас.

— Трябваше да ми кажеш — аз не бих се съгласил да носиш мои вещи. — Така ми каза. И добави: — Ти си по-слабичък. Ако ти натежи товарът, не се стеснявай, обаждай навреме. Аз ще ти помогна. Аз мога да нося на гърба си и три пъти по-тежък товар. Такава ми е физиката. А ти прощавай, не знаех.

Аз не му отвърнах нищо.

Повървяхме още някое време мълчаливо и всеки гледаше пред себе си. Когато пътят излезе на билото, той извади скицата на района и ме дръпна за ръка.

— Приготви си бележника и взимай компаса — каза ми той. — Оттук ще започнем.

— Е…

И започнахме.

И преди съм ходил с експедиции, и после — това ми е работата. Ама каквото съм преживял ония дни с него — то е, казвам ти, неповторимо нещо, фантастично.

— Знаех го аз — упорит изследовател. Тръгне ли — за него няма преграда. На всичко ще намери чалъма, по корем ще лази, ще пълзи, ама ще стигне, където трябва. Тежко ти, ако вървиш с него, а си неповратлив! Ще се изпотрошиш из камънаците и — току-виж — и пльоснал си се в някоя пропаст. Или ти не достига търпение? Ще си скъсаш нервите, като го гледаш как сортира камъчетата, сякаш всяко едно е най-рядка скъпоценност, диамант.

Но в тия дни, дето се казва, той надмина себе си, надхвърли си боя поне с десет аршина. Отначало всичко си вървеше по реда, кротко, докато подуши първата жила, докато напипа първата жълто-зелена буца. И от тоя момент целият се превърна в една жива геометрична прогресия. Втората жила го настърви четири пъти повече и тъй нататък, докато заприлича на бясна стихия, за която нямаше ни почивка, ни сън.

Ровеше земята и не до мръкнало, а докато настъпи истинска, непрогледна нощ. Тогава палеше огън и на светлината му подреждаше пробите си, лепеше им номерца, записваше си ги в бележника. Караше ме да му давам точни координати за всяко място, където намираше руда. От първи зори до късна нощ смятах и пресмятах градуси и ъгли, чертаех скици и карти, нанасях пластове и наклони, а когато заспивах — връхлитаха ме урагани от цифри и формули и сънят ми не беше сън, а кошмар. Истина ти казвам: заран се събуждах с чувството на човек, комуто предстои едно безкрайно пътуване из всичките преизподни на ада.

И, моля ти се, имай предвид и друго. Сухоежбината ни се привърши още на третия ден. Наоколо ни имаше села и нищо не ни пречеше да слезем до тях и да се снабдим с провизии. На третия ден той ми каза: потърпи, утре ще сторим това. На четвъртия — пак същото. Вечерта той не яде, даде ми всичкия си кашкавал, който му беше останал. Петия и шестия ден прекарахме само със сухар и вода.

И сега се питам: защо той така стръвно работеше през ония дни? Каква беше тая луда битка с времето? Въльо Власев беше разчел срока много пестеливо: четиринадесет дни. А ние привършихме изследването и картографирането на района за седем. Питах го вечер: това твое темпо не е ли лудешко? Ти какво? Намислил си скоро да мреш или що? А той мълчи, мълчи и някак си тъжно се усмихне. „Ако ти е тежко — казва, — остани си тук. Или се върни в лагера. Аз — казва — и сам ще се справя със скиците. Твоя воля, не те насилвам!

Така ми говори. А лицето му измъчено, удължено. Той сякаш остаряваше всеки ден с по няколко години. Само очите му блестят, горят като на трескав човек.

Как да го оставя? Нали и аз имам някакво достойнство? И ме е яд на него, и ми иде да го псувам в себе си, а в същото време го жаля. Едно такова сложно чувство, не можеш да го разбереш.

Така беше.

На седмия ден към обяд ние привършихме изследването. Изпитвал ли си истинска радост?… Вятър си изпитвал! Такава радост, каквато аз изпитах, когато си тръгнахме към лагера, не може да се опише с думи. То не беше радост, а някакво диво чувство, чист спирт. Гълтал ли си чист спирт? Такова нещо.

Да. А той, представи си, нарами своята торба, че и моята. И тя беше, току-речи, пълна с камъни. Аз едва кретах — де ще имам сили да я нося?

Ние се спряхме под билото, на това място, където той беше скътал провизиите на лаборантката. Не беше покътнато нищо. Само бисквитите бяха изядени до троха. Сигурно от полски мишки. Ех, да ме беше видяла отнякъде сегашната ми жена как лапам с пръсти конфитюра като истински хотентот от времето на Майн Рид! Бас държа — нямаше да се омъжи за мен. Жалко наистина, най-вече за нея…

Лапам аз, блещя очи от блаженство, а моят герой хрупна едно-две захарчета лениво, като да беше станал от новогодишна трапеза. После седна на един пън и много грижливо се обръсна.

Още докато наближавахме лагера, аз усетих, че нещо ме рязна в стомаха. Започна да ми се вие свят. Предадох книжата си на Андрей, домъкнах се криво-ляво до палатката и както си бях облечен — катурнах се възнак върху одеялото и веднага потънах в една странна мъгла.“

Сега вие ще ми позволите сам да продължа разказа си, въпреки че изпитвам голямо неудобство: всъщност това, което аз ви разказвам — то е преразказ на всичко, което съм чул да се говори от други хора, очевидци и участници в тази интересна история.

Както ви казах вече, освен вардиянина от село Цвят и циганина, който пасеше двете мулета, в лагера на бригадата бяха останали само Въльо Власев и лаборантката Рашеева. Вие ще сгрешите, ако помислите, че тия хора прекарваха времето си само в спане или в празни приказки и весели разходки из околността. Аз бих казал без преувеличение, че те вършеха изследователската си работа не по-малко съвестно от другите работници на бригадата.

Въльо Власев ставаше рано, понякога преди изгрев-слънце, отчупваше си няколко залъка от коравия хляб, сетне поставяше едно сандъче до мулето Милчо, което беше по-ниско, и решително се покачваше на гърба му, като здраво обвиваше ръце около косматата му шия. Кога с думи, кога с пръчица той го насочваше към ония места, където работеха геолозите, и макар да не си служеше с компас и да пътуваше из еднообразна, гъста и равна гора, без пътища и пътеки — винаги излизаше точно на определеното място, с минимално отклонение, което се равняваше най-много на няколко секунди. Проверяваше работата, даваше наставления, после пълнеше дисагите на мулето със събраните проби и към 4 часа следобед се завръщаше в лагера. Лаборантката Рашеева приемаше пробите и веднага се запретваше да ги изследва и описва. Везни, лупи, микроскоп, нажежаване и стъклени тръбички — киселинни реакции, — всичко влизаше в действие, за да се открие истината — металът и процентът на тая истина в лъскавите буци руда.

А вардиянинът гледаше през открития вход на палатката, зяпаше със зинали уста и току поклащаше глава и цъкаше с език. Той непрекъснато се удивяваше на пъргавата като катерица девойка, тачеше я дори повече от „командира“. В очите му тя беше нещо като пророк ясновидец, гадател на природните тайни. Това нямо удивление се превърна в чудна привързаност; нощем стоеше на пост като истински часови не другаде, а при нейната палатка. Беше готов да застреля всеки, който би се опитал да й причини някакво зло.

Въльо Власев посрещна Андрей недружелюбно, навъсено, така както се среща неканен и неприятен гост. Що за лудост беше помрачила разсъдъка на тоя момък и какво ще го прави сега? Изследването на района ще изостане, а това изоставане ще подкопае из основа стройната система на работния график. Сега всички предвидени срокове ще рухнат и неговата здрава и обмислена, и добре скроена система ще се превърне на сапунен мехур!

— Казвай — изсумтя той, без да го погледне, и си помисли: „Какво наказание да му наложа? И да изпратя ли рапорт до Слави Спиридонов?“

— Ами ето, върнах се — каза Андрей. Той обкрачи един стол и се усмихна: — Върнах се, както виждате, благополучно.

— Да, аз виждам, че си се върнал — каза Въльо Власев, като се мъчеше да придаде на лицето си по-суров израз. — Това е очевидно. Но във връзка с тази очевидна истина аз бих искал да ми обясниш следното: кой ти позволи да напускаш работното място? Кого попита, за да преустановиш предсрочно изследването на района?

— Вие напразно вдигате шум — засмя се Андрей. Той разтърка зачервените си от безсъние очи и помълча. — Според вас аз съм един компрометиран човек, нали?

— Не съвсем — отвърна Въльо Власев. — Все още ти не си напълно компрометиран. Според мен ти си загубил около шестдесет процента от хубавото си име. Тридесет процента с приказките си за берила и другите тридесет — с тая магария, която направи при Спиридонов. Но сега виждам, че си на път да загубиш и тия четиридесет процента, които ти остават. Много съжалявам.

— И аз съжалявам — каза Андрей.

Той излезе навън и след няколко минути отново дойде, като домъкна и двете торби със събраните проби. После извади из планшетката си скиците на картографа и внимателно ги постави на масата.

— Съжалявам, че и тоя път не улучихте истината! — Той отново възседна стола, извади цигара и спокойно запуши. Това беше първата цигара, която палеше, след като напусна лагера преди седем дни. — И за миналото грешите, а и прогнозата ви за настоящето не е вярна. Позволете, въпреки че ми е крайно неловко да коригирам такъв изследовател като вас: във вашата настояща прогноза няма дори един процент истина. Тя е изцяло погрешна.

Той се изправи, разтвори двете торби, сетне почука с пръст върху купчината скици.

— Това са геодезките скици на целия район Х. Тридесет на брой. Като ги нанесете върху общия план на района, ще получите пълна картина за мястото и посоките на рудните жили. Всяко място е документирано със съответната проба. — Той посочи торбите. — Върху етикетчетата аз съм означил същите номера, които ги има и тук, в скиците, така че картината е напълно ясна.

— Чакай! — прекъсна го Въльо Власев, като отстъпи заднишком зад масата. — Какво искаш да кажеш ти? Че си изследвал целия район?

Андрей смачка недопушената си цигара и я захвърли навън. Той не отвърна нищо.

— Ти разиграваш същата комедия, както пред Слави Спиридонов, така ли?

— Районът е изследван по градуси, ветрилообразно, с точност до минута.

Той издуха пепелта от цигарата, която беше паднала върху ръкава му, и излезе.

Лаборантката стоеше пред входа на неговата единична, конусообразна палатка. Като го видя да иде, тя притисна ръце до гърдите си и лицето й изведнъж пребледня.

— Никакви произшествия — усмихна й се Андрей. После я попита, като се взря в лицето й: — Ти да не си била болна?

— Защо се завърна? — прошепна тя. И поклати глава: — Това не е хубаво! Трябваше да издържиш докрай!

— Така ли? — прозина се Андрей. — Докрай! — Той свали винтягата си и разкърши рамене. — Ето що — каза той, — дай няколко аспирина на Делчо Енев. И чай му направи, ако можеш. Изобщо това не е хубаво, че си боледувала.

Андрей се изтегна върху платнището и затвори очи.

— Сигурно е от времето… Непременно ще е от времето… Какво исках да ти кажа?

Гласът му утихна.

Тя приклекна до главата му, наведе се над него.

— Какво?

Но той вече дишаше дълбоко, беше заспал.

Тя се изправи, огледа се, видя в ъгъла на палатката своето одеяло от мериносова вълна. Разгъна го прехапала долната си устна, за да не диша шумно, грижливо го разстла върху Андрей.

Чак когато излезе навън, тя пое дълбоко въздух учудено погледна вардиянина, който — застанал от другата страна на пътя — й махаше с ръка.

— Вика те главният — съобщи й той.

А „главният“, забил нос в скиците и без да вдигне очи от тях, промърмори сърдито:

— Разправя, че бил изследвал целия район. Приказки! Той изобщо е фантазьор. Но защо е необходимо да заблуждава? Аз съм сигурен, че половината от тия етикирани проби са най-обикновен чакъл!

— Ей сега ще започна проверката! — каза лаборантката и лицето й пламна в червенина.

— Хубаво да внимаваш! — вдигна пръст Въльо Власев. — Отваряй си добре очите! — Той помълча. — Впрочем аз ще прегледам тия скици и ще дойда да ти помогна. Ти започни!

На другата сутрин Въльо Власев кипна кафе в едно голямо джезве и нареди на вардиянина да повика Андрей. Когато геологът влезе в палатката, той му кимна да седне до него, наля му един филджан и сдържано се усмихна:

— Проверката излезе май в твоя полза — каза той, като засърба шумно кафето. — От шестдесет и четири представени проби само една се оказа фалшива. Общо взето, може да се счита, че ти си изпълнил задачата си задоволително.

— Горе-долу! — засмя се Андрей.

— Разбира се — продължи Въльо Власев, — но най-радостното е това, че районът е богат с мед. Тоест изследването доказва, че моите предвиждания са били правилни. Сега аз ще съставя рапорт до началника на службата и ще му предложа да изпрати сондьори.

— А за мен няма ли да поискате наказание? — подхвърли Андрей.

Въльо Власев се замисли. Той обърна празното филджанче върху чинийката, подържа го така, после с разсеян поглед взе да разглежда картинката, която утайката от кафето беше образувала на дъното.

— Твоят случай е доста сложен — каза той. — Според мен ти заслужаваш и наказание, и похвала. Например четиридесет на сто наказание и шестдесет на сто похвала. Аз бих те похвалил за това, че от тия шестдесет и четири парчета, които ми носиш, само един камък е лъжлив. А бих те наказал заради лудешкото ти вдъхновение. Наистина какво собствено постигна ти с тоя необмислен щурм срещу времето? Изтощи и себе си и другаря си, а разбърка и моите планове. Аз бях предвидил четиринадесет дни за изследването на района, а ти привърши работите за седем.

— Да, това е вече беда — въздъхна Андрей.

— Именно — кимна Въльо Власев. — В известен смисъл — беда. Нашата изследователска работа предполага една спокойна ритмичност, в която всичко е предварително указано, уточнено, предвидено. А ти ме поставяш пред свършен факт, объркваш целия ми график! Какво ще остане от тоя график, ако никой не се съобразява със сроковете, които съм предвидил? Няма да има изобщо график. Ще настъпят хаос, каши. Изобщо — анархия и нихилизъм.

— Лошо — въздъхна Андрей и едва се сдържа да не се засмее с глас.

Въльо Власев помълча.

— Ето какво — каза той и лицето му изведнъж просветна. — Аз ще призная, че районът е изследван, но това ще стане чак на 15 юли, тоест след шест дена. По такъв начин и ритмичността ще бъде спазена, и графикът няма да претърпи промени. Всичко ще си остане в най-пълен и строг порядък.

— Когато се завърнем в София — каза Андрей, — аз ще възхваля пред най-отговорните хора вашия социалистически метод на работа.

Той подчерта думата „социалистически“, но водачът на бригадата, изглежда, не разбра смисъла на това подчертаване. Дори се усмихна:

— Не е хубаво да хвалиш началниците си — каза той.

— Дали ще ги хваля и как — това е вече моя работа. — Андрей се изправи. — Свободен ли съм? — запита той и лицето му изведнъж се удължи. Сякаш от отговора на този въпрос зависеше нещо много важно и съдбоносно в по-нататъшния му живот.

— Че прави, каквото знаеш! — Въльо Власев разпери ръце. — Другите групи са комплектувани, работят и ако те прикомандировам към някоя от тях, ти с твоето лудешко вдъхновение ще разстроиш дисциплината им, ще ги объркаш. Никой няма да тръгне в крак с тебе, защото там няма делчоеневци, които да водиш за носа, а има трезви хора със спокойни нерви, чужди на всякакъв вид авантюризъм. Не, аз те моля да не си правиш устата да ходиш при тях. Такова нещо аз няма да допусна!

— Ех, много скърбя! — въздъхна с облекчение Андрей. — Каквото кажете — това ще бъде. Ще ви слушам.

— Тъй, тъй! — Въльо Власев погледна младежа с доволни очи и потри ръце. — Трябва да слушаш! У тебе има примес от летлив темперамент. А добрите съвети на улегналите хора са нещо като химическите катализатори. Те ще ускорят изгарянето на тоя летлив примес в твоя характер и ти с течение на времето ще станеш положителен, зрял човек. Така. А сега ти си свободен и аз не бих искал да ме обременяваш с грижи. Аз и без това имам предостатъчно неприятни грижи. Ще се сетя за тебе на 15 юли заранта.

Андрей излезе навън, без да бърза, но едва направил няколко крачки, той хукна към палатката си като подгонен. Грабна раницата си и все така тичешком долетя при лаборантката.

— Нали ти си шеф на склада? — запита я той и без да чака отговор, започна да изрежда: — Трябва ми въже за скално катерене. Още: десет парчета стоманени скоби за стъпалца. Чук за набиване. Чук за къртене си имам, ето — той потупа раницата си. — Едно пакетче сухар, малко кафе и захар — и нищо друго. Бързо! Бързо, докато на Въльо Власев не му е хрумнала някаква друга идея!

А тя го гледаше с широко разтворени, недоумяващи очи и мълчеше. Цяла нощ беше изследвала неговите проби, ръцете й трепереха от умора.

— Хайде, мила, не се суети! — подкани я нетърпеливо Андрей.

В тази думичка „мила“ той не вложи никакво чувство, но девойката я почувствува като истинска милувка.

— Къде ще ходиш? — запита тя и страните й леко порозовяха. — Защо не останеш, та поне мъничко да си поговорим! Аз толкова се радвам на твоя успех! И какви ли страхове не минаха през сърцето ми, какво ли не премислих през тия седем дни! Остани!

— Ех, глупости! — разсърди се Андрей. — Само до приказки ми е сега! Хайде, давай въжето и другите неща, иначе сам ще вляза в склада!

Тя постоя някое време, сякаш тия груби думи я бяха зашеметили, после изведнъж отстъпи назад.

— Ти отиваш там… за берила? — прошепна тя.

Андрей се намуси.

— Отивам, където отивам, то си е моя работа! А ти не ме бави!

Тя пое раницата от ръцете му и тръгна към склада с наведена глава.

Тогава той седна пред масата, избута купчината епруветки и стъкленици, извади от походната си чанта листче хартия, компас, мащабната си линийка и започна да чертае.

Тя се завърна след четвърт час, като едва мъкнеше издутата раница.

— Да не си пак напъхала разни щуротии! — закани и се Андрей. — Все едно, аз ще ги изхвърля, тъй да си знаеш!

Тя мълчеше. Изглеждаше спокойна, само ръцете й все не можеха да си намерят място. Ту придърпваха кърпата, с която беше пристегнала косата си, ту мачкаха съвсем без нужда и без това измачканата й пола.

— Слушай — Андрей се наведе над нея, — ти знаеш какво е берил, нали? Въльо Власев ми дава шест дни отпуска и аз ще съм престъпник, ако не се възползувам от случая. Берилът е велико нещо, за него си струва да се потруди човек! Нека „невидимият“ се пукне от яд, аз ще го надхитря! — Той се усмихна. — Пък ако той ме надхитри… Ето на това листче аз съм означил посоката, разстоянието и онова място, където трябва да се търси… Защо ме гледаш така тъжно? Ти не искаш да тръгвам, така ли?

Тя поклати глава, помъчи се да се усмихне.

— Върви — каза тя, — търси. Желая ти успех.

Взе листчето и го скри на онова място до сърцето си, където жените крият най-тайните си и съкровени писма.

— Желая ти успех — повтори тя.

Сега, като стоеше до изхода, той изпита желание да й каже нещо хубаво, весело, но както винаги се случваше, хубавите и весели думи бяха щукнали от паметта му.

— Е, доскоро виждане — кимна й той. — А на Делчо Енев предай, че аз много съжалявам за оная случка с шишето. Той ще се сети за какво става дума. Щом се завърнем в София, ще му подаря една дузина такива шишета. Така му кажи.

Струваше й се, че го изпраща със засмени очи. Когато човек тръгва на път, той трябва да бъде изпращан от очи, които се усмихват, за да бъде пътят весел и лек.

Тя седна на тясното си походно креватче и се замисли. Всъщност нищо не мислеше. В душата й беше станало изведнъж леденостудено и пусто. И в тая студенина и сред пустотата, сред която потъваше, нито една ясна и съзната мисъл не смееше да подаде глава.

 

 

Същия този ден следобед Въльо Власев, яхнал мулето си, пристигна на обекта, където работеше партийният отговорник Павел Папазов. От приказка на приказка стана дума и за Андрей. Като научи, че той е изследвал района X само за седем дни, Папазов, който обикновено се държеше сдържано пред Въльо Власев този път не устоя на чувствата си — свали каскета си и с все сила го удари в земята.

— Юнак! — провикна се той. — Ето го положителния герой на нашето време, социалистическия човек. Браво! Аз винаги съм мислил, че в Андрей има нещо изключително, прекрасно. — Той взе каскета си и започна да го чисти от пепелта. — С тоя си подвиг момъкът ще заличи онова позорно петно, с което очерни името си пред Спиридонов. Кажете му, че се радвам, че много се радвам и че го поздравявам от сърце!

Въльо Власев вдигна пренебрежително рамене.

— Аз нямам особено доверие в такива хора — каза той. — Изобщо не харесвам тия научни работници, дето плащат сто процента данък на вдъхновението. Аз мисля, че са достойни за уважение ония труженици на науката, които не познават капризите на настроенията, а си работят винаги упорито, системно и спокойно. Андрей не е от тях.

— Вие сте знаменит геохимик, но в отношението си с хората плащате данък на стари разбирания. Както и да е! Във всеки случай аз ви моля да го поздравите от мен.

Въльо Власев махна с ръка.

— Къде ще го гоня — каза той, — за да го поздравявам. Тая заран той задимя нанякъде и аз предполагам, че ще се върне не по-рано от 4–5 дни.

Павел Папазов поднасяше една току-що запалена клечка кибрит към цигарата си, но като чу тия думи, клечката трепна в пръстите му и той я изпусна на земята.

— Какво приказвате вие? — намръщи се той. — Вие сте му разрешили отпуска? Пет дни?

— А защо да го задържам? — учуди се Въльо Власев. — Свършил работа, изпълнил задачата си — туйто! До 15 юли нека се пилее където ще! Аз не съм лишен от здрав разсъдък, за да ви го изпращам на помощ. Пази боже! Неговата помощ е с две остриета. Аз не рискувам.

— Не рискувате! — Павел Папазов поклати глава. — Не рискувате спокойствието си, зная аз! Заради това ваше спокойствие вие сте разрешили на момчето да върши нови щуротии. Вие сте го подтикнали да върши щуротии!

— Не ви разбирам — свъси веждите си Въльо Власев. — Какво искате да кажете с тия си приказки?

По тънките устни на партийния отговорник се плъзна болезнена усмивка.

— Знаете ли какво сте направили вие? — въздъхна той. — Вие сте му дали възможност отново да се шляе в дирене на оня фантастичен берил. Отново да занимава най-отговорните хора с всякакви глупости. Нали познавате неговата мания? Сега пак ще се излага и кой знае какви нелепости ще изтърси… А мислех да го представя за отличник на похода, та да умие някак онова позорно петно… Вие с вашето бездушие, другарю Власев, изтръгнахте от ръцете ми една сигурна награда. Вие провалихте един отличник — това ще ви кажа аз!

Въльо Власев смутено тъпчеше на едно място.

— Бях забравил за тоя проклет берил — каза той.

— Станалото — станало! — усмихна се тъжно Папазов. Той запали цигара и дълго мълча.

След един час, когато Въльо Власев наместваше дисагите върху гърба на мулето, Игнат Арсов дотича при него и припряно започна да му помага.

— Оставете, ще си изжулите ръцете с тия въжета! — мърмореше тихичко той. — Дайте аз! Моите ръце и без това са огрубели от кирката. Те не са никакви ръце, а лопати. Дайте!

Докато те спореха кой да завърже дисагите с камъните, при тях дойде партийният отговорник Павел Папазов. Той ги погледа, усмихна се и започна ласкаво сякаш беше съвсем забравил за оня случай с Андрей.

— Знаете ли, че вчера ме навести един познайник от село Цвят? Изпратила го партийната организация със специално поръчение.

— Какво поръчение? — понастръхна Въльо Власев.

— Кооператорите привършили вършитбата, изпълнили доставките, та искат сега да чуят какво става у нас и по света.

— Че да слушат вечерно време новините, кой им пречи! Селото им е електрифицирано, в читалището си имат радиоапарат, на мегдана — високоговорител. Какво повече?

— Вие забравяте, другарю Власев, че ние обсебихме читалището, като го превърнахме в склад, и че ключът от салона е в джоба ви — усмихна се Папазов. — Пък и те ни правят услуги, продоволствуват ни с хляб, изпращат ни туй-онуй.

— Плащаме си — каза Въльо Власев.

Павел Папазов трепна, но се овладя.

— Извинявайте — каза той, — но като ви слушам да говорите така, ей богу, иде ми да се червя от срам като момиче. Другарските услуги не се заплащат с пари. Тия чудесни хора съвестно са работили, навреме са изпълнили задълженията си към държавата — защо да не ги почетем с едно малко внимание, което те хиляда пъти са заслужили?

— Какво по-определено искате от мен? — запита го нетърпеливо Въльо Власев.

— Много малко. Да идем двамата с вас при тях. Ако сте възпрепятствуван, аз сам ще отида. Аз обещах, че ще им изнеса един доклад, и вие, струва ми се, знаете това.

— А нашия план кой ще изпълнява?

— С работата ние сме напред. Бъдете спокоен.

Водачът на бригадата потупа мулето по шията, после извади бележника си и дълго занича на страницата, най-отгоре на която беше написано с червен молив: „Група А“.

— Вие, другарю Папазов, сте само един процент над графика — каза той. — Много съжалявам. Срещу един процент не мога да ви разреша никаква отпуска.

Павел Папазов се изчерви, после пребледня. Очите му потъмняха, той направи крачка напред, но Игнат Арсов го дръпна за ръката.

— Моля ти се! — прошепна му той. — Нека това нещо с доклада да свърша аз. Защо да не изнеса един доклад? Не е ли все едно кой от нас ще го изнесе? Важен е резултатът, а докладчикът е нищо. Аз съм нищо наистина, но струва ми се, че съм подготвен за една беседа. Разрешете — обърна се той към Въльо Власев, — аз съм с петнадесет процента над графика.

Въльо Власев прегледа партидата му и кимна с глава.

— Точно толкова — петнадесет, — вие не грешите никога с процентите. Вие имате законно право на почивка от два дни. Вървете!

Той прибра бележника си, прегърна мулето за шията и тежко се покачи на гърба му.

— Ако не бяха тия петнадесет процента, аз в никакъв случай нямаше да ви разреша отпуска — каза той.

— А вие няма ли да дойдете? — запита го Игнат Арсов.

— Само това ми липсва. Всичко Мара втасала! — Той шибна мулето, дори не махна с ръка за сбогом.

Свечеряваше. Слънцето все още не беше залязло зад странджанските баири, но в равната и гъста гора настъпваше синкава нощ. Долу, при обрасналите с храсталаци изкорубени дънери, вече тъмнееше плътната сянка на здрача, а горе, през пролуките на зеления свод от пищно разлистена шума, проблясваха ту сини, ту виолетово-розови късчета от чистото лятно небе.

Мулето, навело глава, само търсеше пътя из шубраките, а Въльо Власев дремеше на гърба му, клатеше крака, мислеше си за неща, които нямаха нищо общо с геохимията, с бригадата, с новооткритите залежи от медна руда…

Пред входа на неговата палатка бяха седнали двама мъже. Те играеха на дама, а над главите им любопитно заничаше строгият вардиянин от село Цвят. Единият от непознатите беше облечен в карирана спортна риза, излязла до половината из дочения му панталон. Той беше обут в тежки туристически обувки, а врата си бе превързал с избеляла червена кърпа, под която лъщеше бронзовият загар на помургавялата му кожа. Другият имаше на главата си синьо кепе, а върху кадифеното си яке беше наметнал поизтъркана гумирана мушама.

Бай Стаменко направи войнишки стоеж, изкозирува после, като кимна към гостите, побърза да докладва:

— Тия двамата, другарю началник, питат за работа. Рекох им да те почакат, та да ги оправиш. Имат си лични карти, па и писмо носят от околийския комитет.

„Притрябвали са ми! — помисли Въльо Власев. — Вместо вкусна вечеря — неприятни разговори. Късмет!“

Той покани гостите в палатката си и реши много-много да не се церемони с тях. Какво от това, че носели писмо от околийския комитет?

— Напразно сте бъхтили пътя дотук — започна той, като сваляше тужурката си. — Съвсем напразно! Ние сме геологическа бригада и от общи работници нямаме нужда.

Тоя, който беше облечен в кадифено яке, огледа палатката, сетне спусна завесата й, без да бърза, със сигурни движения, като да се намираше в своя дом. Другият свали шишето на лампата, драсна кибрит и запали фитила.

— Не съм ви молил да домакинствувате! — намръщи се Въльо Власев.

Тоя с кадифеното яке се усмихна. Той беше по-възрастен от другаря си, имаше скулесто лице с малко завит към устата нос и остра брадичка, силно издадена напред — като у месечината, когато се намира в първата си четвърт. Той се усмихваше, а очите му гледаха втренчено и на Въльо Власев се стори, че те имат маслинено зеленикав цвят.

— Не се сърдете — каза тоя с кадифеното яке. — Ние сме особени гости, свикнали сме сами да си шетаме.

По-младият оправи ризата си, погледна се в огледалото, което висеше на подпорния стълб, и грижливо започна да реши бухналите си коси.

— Другарю Власев — каза тоя с кадифеното яке. — Ние много ви молим да не се сърдите на нашето внезапно посещение. Ние изпълняваме служебния си дълг.

Той извади от джоба си една служебна книжка и я подаде на началника.

Въльо Власев сложи очилата си, приближи се до лампата, прочете написаното, после дълго и старателно започна да разучава печатите, подписите, като да имаше пред очите си йероглифно писмо.

— Тук е граничен район — продължи по-възрастният. — Това и налага по-голяма бдителност. Бъдете добър да ми дадете списъка на вашите хора.

— Да бях поръчал поне кафенце да направят — преглътна Въльо Власев, като подаваше книжата.

— Не си правете труд — каза по-младият. — Ние ще ви пожелаем лека нощ, преди да кипне кафето.

— Нима вие няма да нощувате тук?

— Изглежда — каза по-младият.

— Че къде ще се дявате посред нощ из гората? — учуди се Въльо Власев. — Вие дори носовете си няма да виждате из тая тъмница. Ще сбъркате пътя, опасно е.

— А вие не бихте ли пътували нощем, ако се наложи?

Той каза това без всякакъв предумисъл, но Въльо Власев усети тръпки по гърба си.

— Не бих пътувал — рече той.

— Страх ви е от мечки? — засмя се по-младият. — Не бойте се! Нощно време из тия краища скитат само чакали.

Докато те разговаряха така, тоя с якето прегледа списъците, сетне запали цигара и запита:

— Вашите хора, доколкото разбрах, са по обектите, които вие сте означили с буквите А, Б, В и Х. Нали?

— По обектите са — кимна Въльо Власев.

— Не бързайте — каза меко по-възрастният. — В тоя час всичките ли ваши сътрудници са по обектите?

— Почти.

— Значи, има хора, които в тоя час не са на посочените места. Ако това не ви затруднява, аз бих ви помолил да си ги припомните. Да чета ли списъка?

— Няма нужда. Те са двама-трима. Един съвсем незначителен процент.

— Или двама, или трима — каза по-възрастният.

— Делчо Енев — започна Въльо Власев. — Той е тук, ето свири си на окарина. Чува се. Андрей Андреев… Вижте, за него не бих могъл да ви кажа нищо по-точно. Той привърши предсрочно изследването на район X… и аз реших да го пусна в отпуска за няколко дни. Много способен човек, но вдъхновен свръхмярка и затова върши понякога глупости.

— Например?

— Например въобразил си е, че някъде тъдява има следи от берил, и аз съм сигурен, че отново се е запилял из тия места. Впрочем знаете ли вие що е берил?

— Предполагам, че не се дроби с мляко — засмя се по-младият.

Тоя с якето го стрелна с поглед и по-младият изрече на един дъх:

— Минерал, от който се добива металът берилий, който е два пъти по-лек от алуминия.

— Точно така — каза Въльо Власев. — Стратегически минерал. Радвам се, че разбирате от минералогия.

— Вие казахте, че този Андрей Андреев — прекъсна го по-възрастният — отново се бил запилял някъде си. Вие казахте „отново“. Защо?

— Миналата есен той пак ходеше из тоя край. Мисля, че тогава се е натъкнал на следи, тоест на лъжеследи, от берил.

По-възрастният помълча някое време, после запита!

— А кой е третият?

— Игнат Арсов, от групата на партийния отговорник. Миналата есен той откри из тия места една богата находка от мед. Разреших му да изнесе доклад пред селяните от село Цвят, защото неговата група е с петнадесет процента над графика. Сигурен съм, че вече е пристигнал в селото.

По-възрастният пак замълча.

— А на колко километра оттук е онова място, където този Андрей предполага, че има берил?

— Вижте, това не мога да ви кажа с точност. Къде са тия фантастични места — и аз сам не зная. А може би и той самият не знае. Но сигурно скита в югозападна посока на 15–20 километра оттук.

По-възрастният остави книжата на масата и се изправи.

— Благодарим ви за сведенията — каза той. — Това е служебна задача и ние, където и да идем, задаваме горе-долу едни и същи въпроси. Желателно е, разбира се, да не осведомявате никого за нашия разговор.

Той дръпна завесата и излезе навън.

— Каква тъмница — каза по-младият, като се наведе над ухото на Въльо Власев. — Страшна работа, нали?

— Страшничко е — каза Въльо Власев.

Те нарамиха раниците си, сбогуваха се любезно с началника на бригадата и тозчас изчезнаха в непрогледната мрачина на нощта.