Андрей Гуляшки
Скъпоценният камък (3)

II

А през това време Андрей вървеше из улиците, без да вижда някого, без да съзнава накъде се движи. Инстинктивно, като лъкатушеше наляво и надясно, той се провираше сред минувачите, а на пресечките краката му сами намираха безопасния път между трамваите, тролеите и препускащите коли.

Толкова беше зашеметен от преживяното, че от привичното му спокойствие, от умението му да владее и да контролира нервите си не бе останала никаква следа.

Случваше се на изпитите, когато беше студент, да поседне на някоя от скамейките пред аудиторията и кротко да си подремне, унасян в сън от тревожното бръмчене на неспокойните си колеги. Наоколо шумяха, възклицаваха, вълнуваха се, а той тихичко си похъркваше, изпружил дългите си крака и обвесил глава на гърдите си, усмихнат — сякаш пътуваше с вагон на далечен и приятен път. Такъв беше и като играч от студентския отбор. Противникът можеше да води с два, с три, дори с четири гола аванс; можеше до края на мача да остават само няколко минути — това не го смущаваше, не влияеше лошо на нервите му, като че топката не беше докосвала нито един път мрежата на тяхната врата. Веднъж по време на последното странствуване на бригада №3 из Родопите непоклатимото му спокойствие насмалко не предизвика трагични за самия него последици.

Беше валял проливен дъжд и малката планинска рекичка, която пресичаше пътя, бърже набъбна, изпълни тясното суходолие и грозно замята разпенените си води около тънките подпори на дървеното мостче, което съединяваше срещуположните й брегове. Прииждането на водите стана внезапно, стремително и с такава бясна ярост, че мнозина от геолозите едва имаха време да приберат раниците си и да изтичат по мостчето, което жалко трепереше и скърцаше, като да беше обхванато от предсмъртни спазми. Само Андрей седеше приклекнал над минералогичната си торба и невъзмутимо опаковаше в книжки кристалите и камъните, които беше отломил през деня. Всеки къс той грижливо превързваше с канап и с червен молив отбелязваше върху обвивката поредния му номер. Срещу този номер в пътното му тефтерче личаха обяснения: място на намирането, посока на минералната жила, предполагаем състав.

Така той седеше на полегатия бряг, сортираше пробите си, а реката клокочеше все по-застрашително под него и мътните й води вече достигаха и пръскаха дъсчената настилка на моста. Още няколко минути, а може би още няколко мига, и всичко това щеше да рухне и да изчезне в разпенения въртоп.

На отсрещния бряг колегите му крещяха нещо, махаха му с ръка, сочейки моста, а Въльо Власев подскачаше като паток на късите си крака и му се заканваше с юмруци. Само партийният отговорник Павел Папазов стоеше настрана, гледаше го със замръзнала усмивка на устните си, а догарящата цигара пареше пожълтелите му пръсти и той не усещаше болка.

Когато и последният кристал беше опакован и номериран, Андрей се изправи, повдигна ципа на якето си, сетне нарами торбата и с широки и твърди крачки тръгна към моста.

— Назад! — дереше гърлото си Въльо Власев. — Стой!

Но реката ръмжеше, виеше и предупредителните викове на водача не стигаха до другия бряг, стопяваха се и заглъхваха на една крачка от него.

После всички утихнаха, замряха в очакване на най-лошото: той беше стъпил върху разлюления мост. Едва сега той като че ли се сепна от нещо, подвоуми се секунда-две, но не се повърна назад.

Минута по-късно подпорите изскърцаха за последен път, почернялото скеле въздъхна, гмурна се в дълбокото, сетне мигновено изплава отгоре и безнадеждно вдигна крака. Колове, греди и разчекнати дъски бяха понесени към равнината с лудешка бързина.

— Видя ли какво щеше да стане с тебе? — наскочи го настървено Въльо Власев, като напразно се мъчеше да скрие треперенето на кръглата си брадичка. — Ти си един безумец, това ще ти кажа аз и това ще си запиша в бележника, да знаеш!

А Павел Папазов стисна топло ръката му и го потупа по рамото.

— Смелчага! — усмихна му се той. — Търсач на редки преживявания. Герой!

— Нито съм безумец, нито смелчага — каза Андрей и облиза засъхналите си устни. Едва сега той започна да изпитва пристъпи на истински страх. — Аз съм просто един муден опаковчик… Аз винаги съм опаковал мудно моите камъни. Това е въпрос на сръчност.

Спокойствието, оптимизмът, който никога не го напускаше, сляпата увереност, която имаше в силите си — това бяха вродени, природни черти на неговия характер. Но той не ги съзнаваше, дори повече — смяташе, че природата го е лишила именно от такива черти. Той говореше малко за себе си, но заговореше ли — често можеше да се чуе: „Ех, ако бях малко по-спокоен!“ Или: „Ще се захвана с тази работа, разбира се, ама как ще свърши — един дявол знае!“

Беше син на учител по минералогия — възторжен човек, който до края на дните си твърдеше, и то с непоклатима вяра, че Родопският масив е „благословено от бога находище на мед и олово“ и че „в подземните недра на нашата чудно хубава татковина се крият несметни залежи от желязо и петрол“. Той умря в сиромашия, подиграван от колегите си, когато преподаваше из пловдивските прогимназии, и забравен от всички — Като пенсионер.

Може би любовта си към природата и влечението си по онова, което хилядолетия се таеше скрито в земните пластове, може би тия чувства бяха всадени у него от стария минералог. Но спокойствието, упоритостта, склонността му да се захваща с най-трудното — това беше дошло от майка му, една сладкодумна и весела жена, навремето ятачка и посестрима на много нелегални от Кючук Париж.

Андрей обичаше всичко онова, което обичат младите хора: и киното, и танците, и футбола, и разходките с хубави момичета. Но имаше само една голяма страст — камъните. Прозрачният планински кристал, в който се отразяваше лазурът на небето, за него беше по-красив от най-красивото момиче. Да се рови в сандъчетата си, където от малък подреждаше колекциите си — това беше по-забавно, по-увлекателно от най-интересния и напрегнат филм. Заради никое момиче в света той не би се катерил по отвесните родопски скатове, а за едно парченце кварц, обагрено с розовината на изгрева, рискуваше всичко, дори собствената си глава.

И ето че сега, люшнат сякаш от някаква невидима сила, той загуби опора, вървеше из улиците като човек, който изведнъж и по чудноват начин е попаднал на непозната и чужда земя. Дотолкова беше загубил вяра в действителността на възприятията си, че му идеше да се спре и да се ощипе по бузата, та да установи — ако почувствува болка, — че сетивата му са нормални и че видяното и чутото в стаята на началника не е било сън. Всъщност защо трябваше да се щипе по бузата, когато съвсем ясно усещаше как при всяко прегъване на обувката го щраква мазолът на левия му крак, сякаш се допира до нажежена игла? Това, че усещаше тази болка, доказваше, че е буден, че сетивата му са в ред и че всичко, което се беше случило в стаята на началника, бе една кошмарно чудновата, но жива действителност.

Тогава?

Чантата беше негова — между хиляда чужди чанти той можеше тутакси да я познае. Пък и как ще попадне чужда чанта в ръцете му, когато по пътя от квартирата си до канцеларията не се беше отбивал никъде дори за миг? Тази заран и вестник не си купи, това помнеше много добре. Сетне — тя лежеше все пред очите му, на масата, а той не стана нито веднъж от стола си, докато разсилният не дойде да го повика. Следователно чужда ръка не беше пипала вътре.

Но щом като чужда ръка не беше пипала вътре, как можеше да се обясни изчезването на неговия план и заменянето му с друг, лъжлив?

При това лъжливият план приличаше в много отношения на истинския: същата топографска скица, а обясненията в легендата — те като да бяха писани от него самия — нямаше разлика в почерка.

Липсваха само пунктираните линийки — с тях беше заградил онова място, където за пръв път видя зеления камък. Нямаше я червената звездичка — условен знак, който показваше отправната точка в сложната система на подземното ориентиране.

Вместо червената звездичка и пунктираните линийки планът беше почервенял от цял рояк дребни колелца. Едни сочеха по-дълбоките вирове на реката, други — пясъчните плажове, изобщо това беше една увеселителна топографска скица, каквато той не би могъл да си представи дори насън.

И все пак тази скица беше факт и той носеше тоя факт в чантата си, а неговият план не съществуваше, отнесли го бяха нанякъде невидими сили.

Отнесли — но кога, как?

Той беше работил над плана си до късна нощ. Легна си, без да се съблича — толкова бе уморен. От тия последни минути, преди сънят да го обори, помнеше две неща — че папката с готовия план бе поставил в чантата си и че преди да изгаси осветлението, изтърси пепелницата си през прозореца — открай време не можеше да понася миризмата на угарките и тютюневата пепел.

И това беше всичко.

После, когато сънят беше притиснал вече клепките му, в замъгленото му съзнание понадигна глава едно познато чувство. То винаги се появяваше у него като качулка след дъжд: ще извърши нещо лошо, некрасиво, а сетне ще съжалява и сам ще се ругае. Ето и сега — изтърси една купчина угарки на двора, току през прозореца си — нима така постъпва един културен човек? „Културният човек не хвърля мръсотии пред прозорците си — ще го смъмри утре Савка и ще въздъхне: — Ех, Андрей, защо постоянно ме излагаш пред мама? Толкова ли е трудно да се научиш на ред?“

Савка е дъщеря на хазяите. Тя е на деветнадесет години, има лекомислено носле и весели очи. Той на иска да огорчава тия очи, затова е готов да скочи през прозореца, с шепа да събере тия проклети угарки и с длан да забърше пепелта.

Да, той тутакси ще направи това…

Но сънят надвива желанието му — само ръката му се протяга и увисва надолу. Пръстите й докосват килима.

А през разтворения прозорец повява хладен нощен вятър, леко прошумяват разхвърляните по масата листа. Едра, бяла луна блести в резедавата коприна на небето и пълни стаята с мека, матова светлина… И сякаш не шептят белите листа върху масата, а тихо шумоли висока и гъста многодетна гора. Една тясна пътечка, покрита с изгнила шума, лъкатуши между мъхнатите стволове, губи се сред къпинови храсти и папрати, после навлиза в дълбока долчинка и чезне зад купища камъни. Ето я тази яма, обраснала по краищата с шипки и глог, бухнала в жилава, висока до коленете трева. Оттук през сводест отвор започва дълъг и тъмен коридор. Все по-надолу слиза тоя коридор, пресича една бяла дантелена гора…

Събуди го резкият, тревожен звън на будилника.

Главата му тежеше — това беше от многото, невъздържано пушене през нощта. Наплиска се със студена вода, грабна чантата си и за да не събуди хазяите — прекрачи рамката на прозореца, спусна се по стената и по настланата с плочи пътека мина през двора и изскочи навън.

 

 

И така, като премисляше всичко, което се беше случило от снощи до тоя час, той стигна до квартирата си, но не побърза да влезе веднага, а мина няколко пъти край оградата — може би се надяваше, че станалото чудо ще се изясни от само себе си в тия няколко последни минути. Възможно беше и друго — тази негова нерешителност да произлиза от един особен страх: страха, който изпитва човек, когато в една решителна и несигурна игра хвърля последния си коз. А последният коз — това беше вероятността, безкрайно малката вероятност да открие върху масата си своя истински план.

Къщата имаше два етажа. Стаята на Андрей се намираше в партера и гледаше с широките си четвъртити прозорци на двора. Това беше просторна и светла стая с висок таван и стени, облицовани до половината със скъпо червено дърво. Личеше си, че навремето е служила за кабинет или за малък салон, предназначен за игра на шмен де фер, покер и бридж. Бившият собственик на къщата, един известен инженер, устройваше тук всяка събота вечер големи приеми. На горния етаж младите се забавляваха, танцуваха, а долу инженерът уговаряше сделките си, пиеше горчив джин, доставян му от чужбина, после заемаше мястото си в импровизираното „каре“.

Сега в две от партерните стаи живееше със семейството си директорът на бонбонената фабрика „Червена звезда“. Бивш сладкарски работник, голям майстор на „пияните“ вишни и млечните шоколади, командир на партизански отряд в ония години, бай Атанас беше весел човек в личния си живот, а в обществената си работа — придирчив, строг и честен до вманиаченост. Готов от все сърце да гладува, за да помогне някому в нужда, за един грам преразходвана захар в предприятието наказваше, ругаеше, вдигаше такава олелия, че и старият портиер се чувствуваше някак си виновен и се свиваше гузно в дъсчената си будка. Макар и да имаше право на три стаи, бай Атанас доброволно се отказа от едната: срам го беше да се шири „като чокоин“, когато толкова „млади и способни хора“ нямаха покрив над главата си. Човек на остроумни хрумвания в професията си, той си беше изработил проста, но своеобразна житейска философия, която най-често споделяше с дъщеря си: „Живей честно, стреми се да станеш най-голям майстор в службата си, а за правото дело — ако трябва — отивай на смърт с весела душа.“ Като се догаждаше какви са чувствата, които изпитва дъщеря му към Андрей, той издебваше, когато са заедно двамата, за да подхвърли: „Да съм жена — нула внимание не бих ти обърнал, докато не извършиш в геоложките работи велики дела. — И допълняше, като поглаждаше с ръка прошарените си мустаци: — Аз, да ви кажа ли, не правя за грош уважение на исторически личности например като Наполеона, но винаги ми е наум това, дето го е казал на войниците си. Сиреч — войник, дето не се стреми да стане генерал, такъв войник не чини дори петак. Преведени на наш език, тия думи означават: прави, струвай, но създай нещо голямо в тоя живот. Иначе за какъв дявол си се родил? За това ли, само да късаш подметки?“

Веднъж Андрей го беше запитал:

— Ами ти, бай Атанасе, към какви големи цели се стремиш?

Директорът на „Червена звезда“ кротко се засмя:

— Аз ли? Аз, момко, се стремя моите бонбони да са най-добри на вкус и най-евтини на цена.

Жена му, Севастица, една суха свищовлийка от някога имотно, но отдавна западнало семейство, която все още носеше косата си навита на кок, блуждаеше като сянка насам и натам и изпадаше в ужас, колчем видеше прах някъде по облегалките на столовете или захвърлена угарка от цигара върху пометените и излъскани плочи на двора. Макар и да ходеше вече толкова години из тоя двор, тя не можа да привикне със статуйката на голия юноша, дигната в средата на едно кръгло басейнче, където шуртеше през валежните месеци малък водоскок. Минеше ли покрай голия юноша от потъмнял бронз, свиваше устни и извръщаше глава.

Горния кат на къщата държаха двама братя ергени, офицери от пограничните войски. Сега там живееха родителите им — кротки, безшумни хора, пенсионери. Майката по цял ден плетеше чорапи и пуловери за синовете си, а бащата прелистваше илюстровани списания, понякога четеше нещо на глас. Вечер съсредоточено и замислено играеха домино, а станеше ли девет часът — гасяха осветлението и лягаха да спят.

Такива бяха съквартирантите на Андрей.

Сега, като се поразходи около оградата на къщата, той събра сили и с твърди стъпки прекоси двора.

Във вестибюла срещна Савка. Тя държеше в ръката си един дебел учебник по химия — готвеше се за годишния си изпит в университета.

Беше светло и слънчево вътре. От нея, от скоро боядисаните стени, от всеки предмет сякаш лъхаше, идеше някакво чувство на сигурност и спокойствие, на мирен, безметежен живот.

Девойката го гледаше с донемайкъде учудени очи.

— Какво се е случило? Защо по това време? — запита го тя.

Андрей преглътна, насили се да изглежда спокоен.

— Нищо — каза той. — Нали следобед заминавам с бригадата?

А тя си обясни посвоему ранното му завръщане: „Иска да бъде с мен през тия последни часове преди раздялата“ — зарадва се тя.

„Колко хубаво си направил!“ — усмихнаха се очите й. Сигурно тия очи му казваха още: „Благодаря ти, мили, много ти благодаря!“ — но Андрей в тоя миг и не гледаше в тях. Пък и да гледаше в тях — едва ли би съзрял блясъка им, едва ли би разбрал ласкавия им език.

— Но защо си така бледен? — изведнъж се затревожи Савка и усмивката изгасна в очите й.

Той стърчеше с две педи над главата й и две такива момичета като нея лесно биха могли да се скрият зад широкия му гръб. А тя го гледаше угрижено, съчувствено, като да имаше отпреде си малко дете.

— Нищо ми няма — каза Андрей. И без да продума повече, запъти се към стаята си с чувството на човек, който отива да чуе за себе си една страшна присъда.

Най-напред огледа масата. Няколко тефтерчета, бележници, сметачна линийка, цветни моливи. И нищо друго. Нищо!

Той дойде по-близо, размести тефтерчетата, погледна под бележниците. Сякаш голямата кафява папка, тази, в която беше сложил скицата си, можеше да се скрие под тях!

Всичко това беше глупаво и ненужно.

И все пак той порови из книгите си, прегледа етажерката, дори надникна зад масата, под кревата.

От онази папка нямаше никаква следа.

Той се отпусна върху оправеното легло, подпря лакти на коленете си и наведе глава.

Един час! Инженер Спиридонов му беше дал срок от един час. Но какво можеше да стори той за един час, за да спаси честта си? Да запретне ръкави и да направи нова скица?

Погледна часовника си, усмихна се горчиво и вдигна рамене. За една нова мащабна скица му бяха необходими не по-малко от пет-шест часа…

Вниманието му се раздвояваше в две посоки. Едната посока водеше към въпроса: кога и как беше станало подменяването на скицата? Другата кръжеше около него самия — какво да предприеме, за да се измъкне от това заплетено положение?

Подменянето на скицата беше мистерия, тъмен случай, в който не можеше да съзре никаква светлинна. Сякаш изведнъж бе попаднал в средата на едно неизбродимо мочурище и е среднощ, и наоколо му има гъста, катранена тъмнина. Опита ли се да шавне, да помръдне с крак — веднага затъва, усеща как тинята го тегли все по-надълбоко, как се разтваря пред него, за да го погълне цял. По-добре ще е да стои мирно, да не мърда, да не прави никакво усилие, докато се развидели.

Сега са ясни две неща — че истинската скица е подменена с друга, лъжлива; че лъжливата скица го е представила пред ръководителите на службата като лекомислен, безотговорен и лишен от достойнство човек.

Какво ще стане по-нататък? Какво ще се случи с него, който е дръзнал да си прави неуместни шеги с най-известния геолог в страната?

Какво ще каже бай Атанас, когато се научи за станалото?

Ами партийната организация? Как ще се яви пред другарите си, с какви очи ще ги погледне?

И като предчувствуваше последствията, позора, той с болезнено отчаяние си помисли колко всичко това би изглеждало просто и невинно, ако снощи наистина не е бил на себе си, а под влиянието на някакво нервно разстройство сам е начертал тази чудновата скица.

За пръв път в живота си усети, че не му достига въздух, че нещо стяга сърцето му, а по челото му избива студена пот. Той се изправи, довлече се като болен до прозореца, облегна се на рамката и затвори очи.

А Севастица беше излязла рано тази сутрин, затова угарките, които Андрей беше изхвърлил нощес, така си и стояха непреметени върху лъскавите плочи. Това бяха угарки от прости, третокачествени цигари — той нямаше слабост към финия, ароматичен тютюн.

Както ви казах в началото, тази история започна с едно странно събитие. Ако Андрей беше надвил смущението си (а кой ли на негово място би могъл да запази спокойствие!), казвам, ако Андрей беше надвил смущението си, той щеше да забележи — както стоеше наведен над прозореца — между своя третокачествен боклук и една угарка със златен мундщук.

Как и откъде беше попаднал златният фас под прозореца, когато освен него никой друг не пушеше в този дом?

Имайте търпение, вие ще разберете, аз ще ви обясня това. Колкото и да е интересно, то не е най-важното, най-значителното в моя разказ. Вярно е, че в дъното на тази история лежи един прекрасен, приказен изумруд, но вие ще видите колко по-прекрасни са усилията за неговото овладяване и колко по-чиста и по-великолепна е и от самия него любовта, която вдъхновява тия прекрасни усилия.

А фасът със златния мундщук… Но преди да продължа разказа си за тоя фас, аз ще ви заведа на село, за да ви запозная по-отблизо и с някои други герои.