Андрей Гуляшки
Скъпоценният камък (4)

III

Аз ви предупредих още в началото на разказа си, че съм участник в много от събитията, за които ви разправям сега. Това не ще рече, че съм главен герой на тази история — пази боже! Ако аз бях главния герой, щях да ви съсипя от скука — вие знаете вероятно колко съм сух и прозаичен човек. Вие си спомняте, че когато се запознавах с вас, аз чистосърдечно ви открих, че следвам ветеринарна медицина. А в тази наука, както ви е известно, няма нищо романтично и хората, които я изучават, са чужди поначало на всичко онова, което моите колеги от филологическия факултет наричат „поезия“ на душата.

Зная, че някои от вас ще кажат: „Какво говорите, моля ви се, та ветеринарните кадри са дали на обществото много забележителни общественици и културни дейци!“ — това е вярно, признавам. И как да не признавам, когато всяко правило си има изключения! Но, уверявам ви, аз не спадам в числото на тия изключения. Макар и да съм писал някога стихотворения в проза и да съм препрочитал неведнъж и два пъти „Страданията на младия Вертер“, аз си останах по душа сух и много прозаичен човек. Но вие не се тревожете: ролята ми в този разказ е второстепенна, а това означава, че за себе си няма да приказвам повече, отколкото за другите си герои.

И така по онова време аз бях ученик, предстоеше ми матура. Учех в окръжния град, а лятно време прекарвах ваканцията си на село, където живееха и работеха роднините на баща ми. Гостувах обикновено на чичо си — един весел човек, превъзходен лозар, председател на кооперативната винарска изба. Баща ми много се отличаваше по характер от него. Скъп на думи, сдържан, строг, той се усмихваше само веднъж или два пъти в годината, но не беше зъл. Може би професията му го беше приучила да се държи хладно и отчуждено с хората — служеше в съдебното ведомство, прокурор. Дали тази професия допадаше на сърцето му — не зная, но една вечер го чух да се оплаква на майка ми. „Какъв юрист съм аз — казваше той. — Никакъв! Аз на мравката път сторвам, кокошка не съм заклал през живота си, а съдя хората на смърт, чунким съм по-добър от тях.“ Той имаше една особена страст — да събира старинни пари и предмети. Правните си книги беше накупчил в килера, а библиотеките си, етажерките, писмената си маса — всичко бе отрупал с глинени парчета, позеленели бронзови вазички и дъсчени кутийки с престари монети от сребро и бакър.

А чичо ми беше съвсем друг човек. Никакви противоречия не го тормозеха, затова изглеждаше винаги бодър и весел.

Откъм север селото беше обградено с няколко реда ниски и заоблени хълмове, които се спущаха постепенно и вълнообразно към прострялата се, докъдето окото вижда, равнина. Дълбоки суходолия браздяха нашир и надлъж тия плешиви гърбици, утайваха по малко от дъждовната вода и лятно време тук се събираха на прохлада и водопой и гъските, и свинете, че дори и биволите от кооперативния обор. По пладне, когато жегата ставаше най-тежка, захващаше се истинска битка за всяка локва, за всеки мочур. По-нататък, отвъд хълмовете, беше проснат един безкраен цветен килим, понабъбнал тук-там и прихлупен в мъгливата далечина от пепеливия връшник на небето. Където бяха лозя — там килимът преливаше в гъста зеленина, сред която керемидените покриви на къщурките аленееха като разцъфнали макове. Но златната боя преобладаваше — едно кротко море от жита и слънчогледи златееше до кръгозора чак, яркожълто в подножието на хълмовете, кехлибарено в средата и с цвят на презряла дюля в омарената далечина.

На запад и откъм юг нашето село беше опасано с ниски планински вериги, покрити с вековни дъбови и букови гори. Лесовете започваха току от горната махала и макар тук от десетилетия да беше играла бракониерската брадва — приличаха на истинска джунгла, по-лесно проходима само на ония места, където извиваха тесните горски пътеки, препречени с храсталак и настлани с дебел слой от изгнила шума.

Сред тишината на тоя стар, почти равнинен лес тихо влачеше водите си една кротка река, нито широка, нито много тясна. Колкото слизаше по-надолу, към морето, толкова по-спокойно се разливаше тя между равните си брегове, бистра, когато излизаше на слънчеви поляни, и черна — в сенчестите дебри на гората.

Разправяха, че нощно време тия усои се огласяли от птици, който крещели нещо си с човешки гласове, че зловещо виели чакали, че зиме бродели вълчи глутници, а в ранна есен едри глигани кръстосвали лесовете и стигали, току-речи, до селата, за да хрупкат зрели мамули от необраните кукурузни ниви.

Аз не бях ходил навътре в гората, но знаех, че там има всякакъв дивеч — палтото на стринка ми беше подплатено със заешки кожи, кованият й сандък бе покрит с вълчешко руно, а в голямата стая над скрина добродушно се зъбеше препарирана глава от глиган.

Но все пак вие имайте предвид, че като ви говоря за оня край, аз го описвам такъв, какъвто го виждах и възприемах по онова време, когато бях само на осемнадесет години, едва започнал деветнадесетата. Тогава, кой знае защо, гората беше някак си по-тайнствена и тъмна, реката — по-дълбока и пълноводна, гроздето в лозята — неизразимо по-сладко и сочно на вкус. Дори чичовата къща ми изглеждаше по-голяма, а овощната градина зад нея — толкова прелестна, че се чудя — аз ли съм станал друг, или всички тия неща, които са радвали някога очите ми, и тогава са си били такива обикновени и дребни, и сивички, каквито ги виждам сега.

Макар и по характер да съм сух и прозаичен човек и да съм бил винаги чужд на така наречените „поетични“ настроения, все пак в ония години аз много обичах да се изкачвам привечер на някои от хълмовете зад селото и оттам да гледам залеза и настъпването на нощта, докато над главата ми не започнат да пърхат прилепи, а от потъмнялото небе не замигат рояци едри и златни звезди. Стоях и гледах и нищо не мислех — само се радвах. Това беше една тиха, чудна радост! И не знаех на кое повече да се радвам: дали на златния залез, или на стадата, които се прибираха от паша; на далечните планини, извисили виолетови снаги в розовината на здрача, или на натоварените с жито коли, които протяжно проскърцваха по мекия път, криволичещ край мен.

Аз и като момче си бях такъв затворен и студен. Ще стана рано заран — щом зачуя стринка ми да излиза на пруста и да хвърля зърно на кокошките. Ще нацепя малко дърва на сечника и сам ще раздухам огъня в оджака. После ще седна на трикрако столче, ще зяпам как пърпорят пламъците и ще чакам да уври млякото в окаденото котле.

Хубави бяха тия прохладни и сипкави утрини, пълни с пробудил се, но още сънен живот! Как миришеше здравецът, посаден край бунара, и колко студена и бистра беше първата кладенчева вода, наляна в менците!

А стринка ми ще изтърколи малката синийка до огнището и ще насипе в дълбока паница от кипналото мляко. Навън Шарко маха с опашка и ме поглежда дружелюбно.

Но ето го и чичо, обул сандали на босо, препасал шаячните си панталони с тънка ремъчка, наметнат с бозаво сетре. Мярва ме с добра, снизходителна усмивка, па сваля от полицата емайлираното пъстро бардуче, налива си чашка жълта ракия и я изпива на един дъх. Отчупва си крайшник от хляба, наръсва го с щипка сол и изскача на двора.

След малко го виждам възседнал бялата кобила — излиза из вратницата с осанка на генерал, който ще приема тържествен парад.

И денят започва.

Ще взема някаква книжка, ще се покача в коша при раклите, където има още от ланшния кукуруз. И ще се изтегна върху халището, проснато на дъските, а книжката така и ще си лежи неразтворена до мен. Понякога прочитах някоя и друга страница, но дали защото мушиците ме смущаваха, или пък слънцето ми пречеше — четенето не спореше, мислите ми бягаха, пръскаха се като ято врабци.

Тогава поемах към полето. Забележете: все нещо ме теглеше към полето, а на гората обръщах гръб. Не обичах гората. Аз не бях романтично момче.

Взирах се в равното поле, а над мен прехвърчаше тънко бяло облаче, ластовички се стрелваха в синевата. Усмихвах се на облачето, махах с ръка на ластовиците, а в душата ми преливаше пак оная радост, която беше като някаква песен — носи се нито тъжна, нито много весела, но хубава — сякаш я пееше птичи хор.

Сетне слизах надолу, където започваше житният блок на стопанството. Най обичах да ходя из ония места, по които жънеше звеното на леля Василка. Види ли ме — на лицето й ще цъфне усмивка и то ще стане мило, ще грейне като пита слънчоглед. Тя беше едра, гърдеста жена, а по характер — властна, същински командир. Но командуваше повече с усмивка, с очи, а отвореше ли уста — гласът й се носеше меко, напевно, като из медна тръба. Та ще ме щипне тя по бузата ще вдигне ръка и трактористът, дето кара сноповръзвачката, ще ме приеме на драго сърце в сгорещената си кабинка. Но аз не обичах лютивата миризма на нафта и трясъка на моторите. Главата ми се замайваше, очите сълзяха, буца се надигаше в гърлото ми. Такъв си бях от малък: нямах вкус към романтиката. Аз предпочитах конските жетварки. Ех, ще седна на седалката, а топлият вятър ще ме бие по лицето и аз ще гледам отвисоко ширналото се море от пшеница и ще усещам миризмата на затоплено жито, напечена земя и още нещо — едва доловимо, — сигурно дъха на метличината, избуяла от двете страни на коларския път.

А сетне лягах под някоя трънкосливка, жумях срещу побелялото от жега небе и се мъчех да редя стихове. И в тия стихове се мяркаше забрадката на леля Василка — като крило на гълъб, — размахваше мотовили жетварката, лягаха снопи на дълги, чезнещи в хоризонта редове. Но нали нямах поетична душа — нищо не излизаше от стихотворните ми опити, дори се срамувах, червях се, като забелязвах, че съм се унесъл в търсене на рими, в лов на звучни словца. Бях като баща си — суров и делови човек.

На пладне аз седях до леля Василка, кусах чорба от общата паница и ми беше съвестно: с какво право ядях от хляба на тия хора, когато с нищо не съм им помагал? И си давах дума, че на, свърши ли обедът, тутакси ще захвана да правя нещо полезно, за общо добро.

Но обедът свършваше, пак гръмваха тракторите, понасяха се напред конските жетварки, а мен ми ставаше скучно. Сещах се за книжката си, която лежеше горе в коша, и гузно и тихомълком се измъквах от житния блок.

За село водеше дълъг път, пък и слънцето прежуряше. Да се върви бърже — беше истинска съсипия. Разумният човек не тича из полето, когато слънцето сипе върху главата му жар. Затова аз избирах сенчестите пътечки, почивах си под дивачките-круши и уверявам ви — не усещах как летят тия летни часове!

Казват — летният ден бил дълъг. Кой знае! Все така се случваше, че аз наближавах хълмовете, когато слънцето вече заничаше към залез. Да се прибера вкъщи, без да погледам как ще се разгори небето на запад; без да послушам как звънтят отдалече хлопатарите на овците; да се прибера в стаичката си и да не видя оная елмазена звезда, която първа ще блесне над порозовялото било на балкана — това значеше денят, започнал така славно и богато, да завърши с един глупав и сиромашки край. Моят баща казваше: „Доброто начало трябва да има отличен завършек.“ Аз уважавах баща си, дал си бях дума да се вслушвам в съветите му, та да стана и аз един железен човек като него. Затова оставах на хълма до късно, дочаквах вечерта и се завръщах с последните волски коли, които се прибираха от хармана. Случваше се, че някой от коларите ще ме покани да се покача между ритлите, и аз не отказвах, разбира се, макар и да ме беше малко срам — нали с нищо не бях заслужил вниманието на тия добри хора?

Бих ви запитал: имали ли сте щастието, да се возите на волска кола? И то вечер? Не? Жалко. Вие може би предпочитате моторните коли? Ваша работа. Пък аз мисля, че няма нищо по-приятно от това, да се изтегнеш надлъж между ритлите, да гледаш как звездите мигат на небето и да слушаш как колелетата тихо, едва чуто проскърцват по мекия междуселски път!

Така беше някога.

Може би ще ми забележите, че се отклонявам по странични пътеки, че забравям за най-главното — тази странна история за берила? Бъдете спокойни, за берила аз не съм забравил. Аз пак ще подхвана главната нишка на разказа, но преди това искам да ви представя още две други действуващи лица. Те взимат важно участие в по-нататъшното разнищване на историята, без да бъдат, естествено, най-важните, главни герои.

И така течаха си летните ваканционни дни и нищо особено не се случваше в моя живот. Нищо особено нямаше, докато една заран не направих чудно откритие. И както става при всички велики открития, истината блесна изведнъж и много просто, без сложни уводи и лирични въведения.

Както се бях запътил към дръвника, за да понацепя дърва, чух, че някой от съседите вади вода. Познах по острото скърцане на скрипеца. Бай Димо беше вдовец, живееше самотно и в къщата му всичко скрибуцаше — нямаше кой да намаже с катран дори скрипеца на бунара. Аз отдавна се канех да сторя това добро, но все не ми оставаше време. Та като чух, че някой навива синджира, аз понадзърнах през плета. Тъй — без особено любопитство. Бай Димо беше строг човек — и наум не ми идваше да го заприказвам. Но погледнах.

Нямаше го бай Димо при бунара. Вадеше вода дъщеря му Теменужка. Той имаше само една дъщеря.

Разбира се, аз познавах Теменужка, ние бяхме съседи. Беше с една година по-малка от мене. Момиче като всяко момиче. Чул бях от стринка ми, че баща й я бил записал в средното земеделско училище. Добре, нека учи в земеделско училище — стопанството има нужда от подготвени специалисти, нали?

Но аз си имах свои залисии и почти не я забелязвах. Пък и към агротехниката не изпитвах никакво голямо влечение. Аз ви казах колко лошо понасям миризмата на разните моторни горива.

Баща ми често употребява думата „съвкупност“. И аз обичам тази дума. Та по съвкупност на всички тия причини аз не обръщах внимание на Теменужка.

Но в оня миг, когато я зърнах през плета, съвкупността се превърна в една празна дума и всичкото ми внимание полетя към девойката като птиче, изхвръкнало от кафез. Стоеше тя до бунара и слънцето, току-що надникнало над прасковата им, обливаше косите й, правеше ги да лъщят като източена свила. Тя имаше светли руси коси и те грееха в меките утринни лъчи, сякаш бяха посипани със златен прашец.

Личеше си, че беше току-що станала от леглото. По риза, накъдрена около шията й, с басмена поличка, която, види се, отдавна й бе окъсяла. Толкова тънка ми се видя тогава в кръста, а кожата на коленете й беше млечнобяла, като да бе сложила чисти, непипани с ръка наколенки над помургавелите си прасци!

Гледах я и знаех, че това е Теменужка, а ми се струваше, че я виждам за първи път. Забравих, че бях тръгнал да цепя дърва, дори не усещах тежестта на секирата, която държах в ръцете си. И както ставаше, когато стоях горе, на хълма, и гледах в далечината, а нещо запяваше в душата ми, така и сега в ушите ми звънна една радостна песен, пееше, свиреше всичко наоколо и аз се радвах — толкова ми беше добре.

Но това продължи само миг, два. Кой знае как — тя усети погледа ми, извърна глава и очите й се срещнаха с моите. Аз и сега си мисля, че жените имат във всяка своя клетка по едно скрито, но остро наблюдателно, хитро око. Тя леко ми кимна и пак се зае със синджира — бунарът им беше дълбок и ръчката, която го навиваше, трябваше дълго да се върти. Защо ли не беше бездънен тоя бунар? Тогава, разбира се, щях да я гледам до насита.

— Да ти помогна ли? — запитах я аз. Трънливият плет стигаше до шията ми, но аз ловко се покатерих по него и честна дума — не усетих никакви бодли.

Тя поклати глава.

— И сама ще си налея — каза тя.

Още едно усилие, и щях да прескоча плета.

— Няма нужда — повтори тя. — Да не ми е първинка това? — И се засмя.

Аз си замълчах. Висях на плета като пришит.

— Знаеш ли — рече тя и се наведе, за да напълни ведрото, — татко ми купи две кози. От утре ще стана козарка. Искаш ли да видиш козичките? И двете са бели.

Тя се изправи и пак ме погледна в очите.

— Татко забравил да пита за имената им. Трябва сега аз да ги кръщавам!

— Ей сега ще дойда — казах аз.

— Не, ти след малко ела — рече тя и се усмихна. — Нека занеса по-напред ведрото. Татко ме чака, за да се умие. Ще му дам кърпата да се обърше и ще ти свирна.

Така стоях няколко минути, сетне чух — тя наистина ми свирна. Скочих от плета и изтичах пред къщата им.

Бай Димо, зачервен от студената вода, спускаше ръкавите на ризата си.

— Гледай ти, и гражданчетата умеели да скачат през плет! — поусмихна се той. И ми подаде ръка: — Ха добре подранил, заповядай!

Ръката му беше огромна, тежка и въпреки че още влажнееше от водата, усетих мазолите й — бяха едри и твърди като възли на въже.

— Кога ще ми дойдеш в мелницата, да ти покажа машинариите? — запита ме той.

Бай Димо беше механик на моторната мелница.

— Ще дойда някой ден — казах аз.

— Ти за инженер ли ще учиш?

Вие знаете, че аз нямах слабост към машините.

— Може и за инженер — излъгах аз.

— Анастас е дошъл да види моите козички — намеси се в разговора ни Теменужка. — Аз му казах, че си ми купил две козички.

Кога беше успяла да наметне блузка на раменете си, да си смени полата — това не разбрах.

— Ха, чудо голямо! — махна с ръка механикът. — Ами купих й, да има с що да се залъгва през деня. — И добави по-тихо, като да ми съобщаваше своя тайна: — Нали е сам-саминка, сиротинката, тежко й е!

Тя сложи на масичката под разшумения им орех хляб и сирене, напълни с мед една паничка и ни покани да закусим. Покани ни на закуска като стопанка, в чиято къща са дошли гости, а тя е хазяйката и прави всичко, каквото е необходимо, за да останат гостите доволни. Бай Димо я гледаше как припка из двора, поклащаше мълчаливо глава и аз чувствувах, че хлябът засядаше в гърлото му.

— Къщовницата ми! — каза по едно време той и въздъхна. Но се сепна, като да се беше издал в слабост, и тутакси заприказва за мелницата, за валците й, за това, как сам измайсторил начин за тройното пресяване на бялото брашно.

— Хлябът трябва да се услажда — говореше бавно той. — Едно време само соят на Печеняшките ядеше бял хляб. Аз и тогава работех в мелницата, та знам кой какво брашно мелеше. Ние Теменужка сме я захранили с просеник. Първата й кашица забъркахме от царевично брашно. Затуй искам сега хлябът да е бял, да е сладък като симид. Аз това, дето измислих за пресяването, ще ти го покажа. Не е бог знай що, ама върши работа. Ти ела някой ден. Щом ще ставаш инженер — ела и виж. Аз нямам образование. От ей такъв сополанко съм тръгнал да слугувам по чуждите къщи. А ти, като се изучиш, ще измайсториш нещо по-голямо. Хората трябва да ядат сладък хляб, момчето ми. Сладкият хляб прави и кърската работа по-лека, и децата по-весели.

Бай Димо изниза още такива приказки, но аз го слушах разсеяно: към техниката никога не съм проявявал особен интерес. Аз си мислех за Теменужка. Сляп ли съм бил досега, та не съм обърнал внимание на хубостта й? Кое момиче можеше да се похвали със златни коси като нейните, с тъмни очи, в които потъваш цял, сякаш се хвърляш в най-дълбокия вир на реката?

Бай Димо тръгна за мелницата и ние останахме сами.

Тя разтреби масичката, премете трохите, после изтича до кокошарника, за да нагласи по-удобно кошчето на една квачка.

— Ей сегичка ще ти покажа козите — рече тя. — Ти почакай, докато отребя малко боб. Само две шепи.

Тя изнесе една тепсия, върху която се белееше купчина фасул. Тури тепсията на коленете си и започна да вади боклука.

— Ще сложа боба на огъня, а после ще изведа козите. Много са кротки.

Аз никак не се интересувах от нейните кози, но казах:

— Наистина ли? Много се радвам!

Сетне, за да правя нещо, протегнах ръка и захванах да местя бобените зърна.

Тя помълча, па изведнъж прихна в смях.

— Ама ти какво чистиш? — рече тя. — Това, дето съм отребила, ти пак го смесваш с боклука. Бива ли?

Все пак ние отребихме боба. Тя го изсипа в едно издуто гърне, натъкми гърнето на санджака и клекна на земята, за да раздуха огъня.

„Защо не съм художник! — натъжих се аз. — Какъв сюжет за битова картина!“ И ми беше съвестно. Ето стоя до момичето и не си мърдам пръста да му помогна. Така ли трябва да се държи един млад човек?

Съвестно ми беше, но да си кажа право, аз никога не съм изпитвал влечение към домакинската работа. Не че съм мързелив, а тъй, просто не изпитвам потребност да върша какво и да е. Това е въпрос на вкус, на характер, ако щете, нали?

 

 

Но ще кажете: какво общо има всичко това със зелените изумруди? Ще видите.

На другия ден, след като открих какво интересно момиче е Теменужка, пристигна от града моят съкласник Радан.

Лежах си в коша до раклите с ланския кукуруз и размишлявах. Трябваше да избирам едно от двете: или да се затиря из стръмнините и да търся Теменужка и нейните две кози, или да сляза към полето, да погледам как работи звеното на леля Василка. Изборът не беше лек. Аз разбирах, че в душата ми се борят две чувства: общественото и личното. Общественото чувство ме влечеше нататък, където кипеше стопанският труд. Вярвайте ми, аз искрено желаех да съм сред хората, които се трудят. А да търся Теменужка — пак не се решавах. Що за индивидуализъм е това — да обърнеш гръб на труда и да дадеш воля на някакво си лично чувство! Добрият десенемист никога не би постъпил така. Добрият десенемист трябва да дава преднина преди всичко на общественото чувство.

В такова състояние на душевно раздвоение ме завари Радан.

Съкласник, приятел, седяхме с него на един чин. Беше дошъл да погостува на вуйчо си — един много любезен човек, участъков зъболекар. Вадеше кътните зъби с виртуозна бързина.

С Радан, макар да бяхме най-добри приятели, ние се различавахме по характер като деня от нощта. За разлика от мен той беше поетична натура, вие сами ще имате случай да се уверите в това. На ръст бе по-висок, имаше грубовато лице или „мъжествено“, както някои се изразяват. Според моите разбирания той не бе красив, а в града се приказваше, че момичетата много го харесват. Наистина, какво ли се нравеше на тия момичета — това не ми беше ясно. Те сигурно нямаха вкус към истинската, одухотворена, изтънчена красота.

Ние се здрависахме, потупахме се, както се полага в такива случаи, по раменете, после аз му предложих да поседне на халището, та да си побъбрим за това-онова.

— Какво си се заврял в тая сушилня! — засмя се той. — Срамота е. Я тръгвай да се поразходим към балкана! — И ме затегли с ръка.

Разходка към балкана — това значеше, че ще срещна Теменужка. Вярно е, че хората се трудеха из къра, а ние страняхме от тях — но когато един грях се върши от двама, той изглежда по-лек.

Аз облякох жарсена риза, сресах си косата на път.

— Какво толкова се гласиш! — изгледа ме учудено Радан. — Ти като че за среща се готвиш?

— А, не — казах аз. — Как ти дойде наум? Жарсето държи хладно, затова.

Той беше с дочен панталон и с цветна басмена риза, доста поизбеляла от слънцето. На краката си имаше гуменки, обути на босо. Запитах го наслуки, за да отклоня вниманието му от себе си:

— Ходи ли при баща си? Как е той?

— Старият ли? Чудо е! Пращи от сили. Назначили са го за началник на най-трудния фронт.

Бащата на Радан беше миньор. Работеше в мини „Черно море“.

— Щеше ми се да поостана при него — продължи той. — Знаеш ли какви чудесии са това — подземните комбайни? Гълтат въглищата като халва. Да не вярваш на очите си! Много ми се щеше да остана, ама старецът се заинати: „Имаш нужда, казва, от слънце и въздух, иди работи на село, там постой!“ Кога ли бащите са разбирали синовете си!

— Какво познаваме ние от агротехниката! — въздъхнах аз.

— А, ще има да вземаш! — Той ми показа дланите си — Виждаш ли? Тая заран съм връзвал снопи, другарю мой! Направо от рейса скочих. Видях блока, жътварите и сърцето ми не удържа. А да връзваш снопи — за такава наука не са нужни академични познания!

Той ме прегърна през раменете и се засмя.

— Ех ти, книжна душа!

Всъщност аз отлично знаех, че той има книжна душа, а не аз, но си замълчах. Видял жътвари и скочил от рейса! Какво по-голямо доказателство за поетично, книжно възприемане на обществените явления! Аз в никакъв случай не бих си позволил такъв литературен жест.

— Тъй или иначе, но тука ще ти доскучае — рекох аз.

— Да скучая? — Той се наведе, взе едно камъче от пътя, замахна и то свирна във въздуха. — Слушай — каза ми той. — Аз мисля така: само загубените хора скучаят. Тъй ами! Аз например ще ходя в счетоводството и ще събирам трудодните на кооператорите с машинка. Или ще се бутна в читалището да подреждам книгите. Аз от миналото лято зная какъв безпорядък е там! Как тъй — ще скучая? Глупости!

„Какъв романтик! — мислех си аз. — Все хвърчи, хвърчи, пилее се на хиляди страни и защо? Само един шум. Неспокойна, поетична душа. Чунким книговодителката на стопанството няма да събере трудодните и без негова помощ? А читалището си има библиотекар — защо ще се бърка в чужди работи? Виж, ако кажат: имаме нужда от помощник, то вече е съвсем друго. Тогава и аз ще ида.“

Така си мислех аз, но не му възразих. Аз изобщо не обичам да възразявам. И тогава си бях такъв улегнал и спокоен по характер. Вървях до него и гледах — няма ли да зърна Теменужка с нейните две кози? Бях сигурен, че тя много ще се зарадва, като ме види.

— Знаеш ли най-интересното? — запита ме Радан.

Помъчих се да отгадая какво ли ще е интересно за него и вдигнах рамене. Той се интересуваше от всичко. Трябваше да му изброя най-малко хиляда неща.

— Тия дни в нашия край пристига геоложка експедиция. Разбра ли? В рейса пътуваха двама инженери от бакърената мина. От тях го чух.

— Това е хубаво — казах аз. — Ще търсят нови залежи. Ти защо се вълнуваш?

— Как защо? — Той ме зяпна с отворена уста. — И питаш още? Ех, че си чудак! Ами ще ида при началника на експедицията и ще го замоля да ме зачисли като общ работник. Има ли по-интересно от това — да участвуваш в една експедиция от изследователи? Ще им нося вода, ще стържа калта от кирките им, всичко ще върша, на всичко съм готов! Ех, само да ме приемат!

Слушах го и си мислех: ето, той пламти от желание да стане някакъв геолог. А аз? Какво ще запиша догодина аз? Право? Но как ще запиша право, когато не изпитвам никакво влечение към тази наука? И наистина, какво ще следвам аз, какъв ще стана? Погледнах приятеля си и за пръв път в живота си му завидях.

Така вървяхме ние по тясната пътечка, която криволичеше из храсталаците. Отляво зад дълбок и урвест дол започваше тъжна и безкрайна гора. А пред нас надигаше плешиво теме един нисък хълм, обрасъл с диви къпини, папрати и лещак.

И тук на един завой ние се срещнахме с Теменужка.

Как да ви опиша тази среща? Ако не бях сух и прозаичен човек, щях да затрогна сърцата ви с най-лирични думи. Зная ги тия думи, но не ми прилича да изпадам в поетични излияния.

Тя се спря, като ни видя, спряха се зад нея и двете и кози. Държеше тънка пръчица в едната си ръка, а в другата носеше кошница, плетена от върбови клонки. Беше накичила косата си с маргаритки и тази украса много отиваше на мургавото й лице, на бялата й блузка и на очите й, поръсени сякаш с точици от злато.

Няколко секунди ние стояхме и се гледахме, без да си проговорим.

— Ама това Теменужка ли е? — провикна се Радан. Той сложи ръце на хълбоците си и зацъка, учуден до немай-къде — Гледай ти, гледай ти! Каква хубавица се източила, брей!

И аз видях как я доближи и как най-безцеремонно и измъкна една от нейните маргаритки. Да, той направи това, а после затъкна цветето в един от илиците на избелялата си риза.

Той беше поетичен човек и аз не трябваше да му се сърдя. Пък бяхме и приятели, седяхме с него на един чин.

— Да си жива и здрава — каза той на момичето, пламнало от червенина. — Ами тия две хубавици твои ли са?

— Мои са — прошепна Теменужка.

Той се наведе, опипа вимето на едната коза, като да бе вещ познавач на тия работи, и поклати глава.

— Пълна е с мляко — рече той. — Браво! Кажи на бай Димо, че тая вечер ще съм му гост. Ти ще ми дробнеш ли паничка млекце?

— Защо не! — засмя се Теменужка.

— Тогава дай ми кошничката си и да вървим.

Аз стоях настрана. Бях сигурен, че тя ще ми се усмихне. Но тя мина покрай мен, без дори да ме погледне. Понавела глава, с едва видима усмивка в ъгълчетата на устните си, тя внимателно слушаше бъбренето на Радан.

Аз тръгнах след тях.

 

 

Не зная какво ми беше станало, но от тоя ден като че загубих добрия си апетит, а вечер дълго се въртях в леглото си и заспивах чак към среднощ. Трябва да ви кажа, че спрямо астрономическата наука никога не съм изпитвал влечение, но през ония нощи се взирах много търпеливо в небето, гледах звездите, търсех познатите ми на име съзвездия и не усещах как летят нощните часове. Намерих в читалищната библиотека една популярна книжка по астрономия и за да я чета спокойно преместих се в онова отделение на коша, където — вече ви казах — имаше кукуруз, насипан още от миналата година. Тук миришеше на изсъхнали какалашки, на прах и на мишки, светлината се цедеше през тесни ниши между летвите, но беше уютно, никой не можеше да ме види. Снабдих се с пергел, линия, цветни моливи и усърдно се заех да чертая звездни карти. И си мислех ето, довечера тя ще ме види, непременно ще ме види като започне да вади вода от бунара. Аз ще се разхождам наблизо до плета, унесен в мисли, а тя ще ме запита: „Какво прави днес? Защо не излезе на разходка към Оброчището? Аз цял ден бях сама с моите две кози!“ „О — ще кажа аз и уверено ще пригладя косите си. — Току-що привърших една звездна карта. Една звездна карта на северния хоризонт. Отне ми всичкото време.“ Тя ще ме погледне с очи, светнали като въглени от възхищение, и ще каже: „Много звезди има по небето. Коя е най-хубавата?“ Пък аз ще се усмихна „Избери си една и тя ще бъде най-прелестна от всички!“

Така си мислех. А от картата не излезе нищо. А никога не съм изпитвал влечение към разните там елипси и параболи. Не обичах математиката.

Взе да се здрачава и аз пак облякох жарсената си риза. Сресах косата си на път и зачаках. Колко дълги бяха тия минути! Чувствувах ги като часове.

По едно време вратницата на бай Димови изскърца и сърцето ми трепна от радост. Припнах към плета. Но още преди да стигна до вършините, в душата ми нахлу мраз и аз застанах на място вдървен.

Чуруликаше, кършеше се гласът на Теменужка, а заедно с него бучеше като водопад и тежкият бас на Радан. Познах го веднага. Ние бяхме съкласници, седяхме на един чин.

Стана излишно да отивам до плета.

Качих се в коша и се излегнах на халището. Опитах се да си припомня съзвездията, които изгряваха към полунощ на северния хоризонт. Струваше ми се, че е много необходимо това, да си припомня тия съзвездия. Но оттатък, в двора на бай Димови, гърмеше гласът на Радан, пък и Теменужкиният не оставаше назад. Аз не съм свикнал да мисля по-надълбоко, когато наоколо ми шумят. Аз изобщо не мога да мисля, ако наблизо до мен някой приказва на висок глас. Затова не успях да си припомня съзвездията, които изгряват нощем на северния хоризонт.

И понеже нямаше какво друго да правя, аз се изправих на колене и допълзях до отвора, през който се влизаше в горния кат на коша. Оттук дворът на бай Димови се виждаше цял и — както се казва — като на длан. Нищо такова не се мярна пред очите ми, което по рано да не съм забелязвал: и старият орех, и ниската бяла къщичка, и яхърчето зад нея, покрито с навес от слама — всичко беше на мястото си, познато, виждано хиляди пъти.

И все пак сигурно съм очаквал да видя нещо ново, иначе защо щях да се взирам нататък, и то коленичил?

Отпред, под навеса на къщата, бай Димо беше сковал една широка скамейка. Лете, когато времето позволяваше, той я постилаше с черги и спеше навън. Кой знае защо, аз очаквах да зърна нещо интересно там: ето, Радан и Теменужка са седнали един до друг и той й разправя някакви весели историйки, а тя се смее. Ако аз бях в двора на бай Димови, точно това щях да правя — да нижа приказки за звездите, за вселената, за устройството на разните галактики. Трябва да ви кажа, че никога не съм изпитвал влечение към празните весели историйки. Аз щях да занимавам Теменужка с проблемите на световното пространство. Дори и за тия елипси и параболи щях да кажа нещо, макар и в училище смъртно да ги ненавиждах, защото все не успявах да зауча теоремите им. Знаете ли? Това не са теореми, а непроходими джунгли, преплетени с квадратни и всякакви други корени. Към коренуването аз никога не съм изпитвал влечение. Във всеки случай щях да занимавам Теменужка с интересни и умни разговори.

Аз не видях никого на скамейката и първото чувство, което изпитах, беше добро. Зарадвах се. Една скамейка, на която никой не седи — и това може да радва понякога, уверявам ви!

А Радан правеше всичко, за да блесне в очите на Теменужка като герой от някакъв роман. Тя напълни две ведра с вода и ги понесе, но той изтича, взе ги от ръцете й и сам ги внесе вкъщи. В този жест нямаше нищо особено, защото той беше силен момък и носенето на тия две съдинки не му причиняваше никаква мъка. Сетне насече дърва, внесе ги в собата и аз пак не открих и в тоя му жест нещо особено.

Сетне тя седна на едно ниско столче и се зае с доенето на козите.

Тя правеше това доста несръчно и Радан най-безцеремонно я избута настрана. Той така изкусно вършеше тази работа, че мен ми се стори, като да дочувам църкането на млечната нишка в котлето.

Да ви кажа ли, аз никога не бих се решил на такова нещо. Чужд съм на поетични хрумвания от тоя род. Беше ми ясно, че Радан иска да мине за герой в очите на девойката, но кажете ми, моля ви се, какво героично има в доенето на една коза?

После всичко завърши с най-обикновена сцена. Бай Димо толкова се трогна от подвизите на моя приятел, че го прегърна насред двора, като да му беше син или най-близък роднина. Пък аз знаех, че помежду им нямаше никакво роднинство. Вуйчото на Радан не беше дори съсед на мелничаря.

Странно беше, че тази вечер никой от тях не се сети за мен. Аз бях съученик на Радан, а от бай Димови ни делеше само един плет.

Но време е да завърша тази част от разказа. След няколко дена бай Димо продаде козите. Тия животни имаха лекомислен характер, а Теменужка беше милостива по сърце, гледаше на прищевките им през пръсти. И за да не скучае самичка вкъщи, мелничарят реши да я изпрати в село Цвят, където имаше омъжена сестра.

Ето как непоправимият лекомислен нрав на двете кози стана причина да се намесим и ние в тази берилиева история. Ако те бяха малко по-кротки и послушни, нямаше да ни се наложи това пътешествие до село Цвят, в чиято околност беше се установила на лагер геоложката бригада №3.