Карел Чапек
Животът и творчеството на композитора Фолтин (8)

VIII.
Две бележки

В разказа на госпожа Карла Фолтинова стана дума за две лица, които са играли определена, макар и епизодична роля в живота и творчеството на Беда Фолтен. По напълно понятни причини не бе възможно да се запишат техните спомени за покойния композитор; на това място, заради последователността във времето и връзката между отделните събития, предлагаме поне частично някои факти и подробности, които успяхме да съберем пряко или косвено от споменатите лица.

Първото от тях бе онази „чужда певица“, както я нарече госпожа Карла Фолтинова. Някога тя наистина бе една от най-прочутите оперни звезди и за нейните примадонски романи, за нейните любовни приключения и бижута, за нейните хонорари и скъсани договори се разказваха невероятни неща. По времето, когато гостуваше на наша сцена, разбира се, нейната певческа слава вече бе доста избледняла; отдавна бе прехвърлила петдесетте, докато Беда Фолтен — едва тридесетте. И все пак, тя продължаваше да бъде импозантно женско видение, а нейните концерти не бяха такъв провал, както бе подметнато, поне за актьорското й изкуство можеше да се каже, че все още предизвикваше огромен ефект.

Пишещият тези редове също беше в театъра, когато тя пя като гост в „Кармен“; през антракта се срещна във фоайето с Беда Фолтен.

— Хареса ли ви? — попитах го.

Фолтен направи лека гримаса.

— Никак — отвърна сухо. — Прекалено е стара.

— Че как не — казвам. — Направете сметка сам: вече беше известна, когато беше любовница на… — и назовах едно от най-големите оперни имена в света, който по онова време вече повече от двайсет и пет години бе покойник. Такива неща не се казват от злонамереност, но човек не може да ги премълчи.

Беда Фолтен облещи насреща ми очи.

— Сериозно? Но това е ужасно! Откъде знаете?

— Че то е всеизвестно — казах. — След това имаше връзка с този, този и този — и изброих един голям държавник, един велик тенор и един прочут писател. На Фолтен това явно направи впечатление.

— Слушайте, тогава тя трябва да е фантастична жена! — възкликна възхитен. — Бих искал да се запозная с нея!

Когато след финала падна завесата, видях Фолтен изправен до първия ред; ръкопляскаше като побъркан, едва не падна в оркестъра, но все пак дочака прославената примадона да му се поклони специално и да му изпрати въздушна целувка.

След два дни избяга с нея някъде в Алпите; тя трябваше да пее в „Мадам Бътерфлай“ или нещо друго, но това бе само една от поредните й авантюри. Три дни по-късно при мен дойде Беда Фолтен, съсипан и отчаян, та чак брадичката му се тресеше.

— Моля ви — зашепна, — много ви моля, нека да остана няколко дена у вас; не ми се иска още да се прибирам у дома…

Плеснах с ръце.

— Какво става, да не би старата Венера да ви е зарязала?

Той се изчерви и обидено се смръщи.

— Какво говорите! — процеди през зъби. — Тя така страстно се влюби в мен… Ужасна жена! Ще видите, че ще дойде да ме търси… Не бих желал да ме открие!

— Фолтен — казвам, — тогава защо избягахте от нея?

Устните му затрепериха и той с усилие преглътна.

— Ами… ами аз си мислех, че в нея има бог знае какво! Нали вие ми разказвахте кои са я обичали…

Остана при мен почти седмица; от някои намеци и изпуснати приказки подразбрах, че бил наел с нея вила някъде край Волфгангс, но още първата нощ станал ужасен скандал и неукротимата оперна богиня хвърлила върху главата му цял сервиз кристални чаши. Както изглежда, на другия ден сутринта заминала за Италия, а Фолтен тихичко се прибрал.

Стана ми жал за него. Струва ми се, че в неговия случай това не бе, както се казва, любовно безумие, а по-скоро някакво честолюбие: защото е била любовница на един от най-големите композитори, на някакъв крал и на кого ли още не; защото тя самата беше знаменита и известна, изобщо кой знае защо; понякога си казвам, че може би по този начин е искал да стане нещо като приемник на онзи забележителен музикант и творец, който някога е я обичал. Може би е приемал това като достойна за големия артист съдба — да изгори пръстите си на същия почти исторически пламък. Дълги години след това обичаше да показва някаква следа от скрофулоза на врата си и твърдеше, че това бил белег от удар с кама. От ревност. След това загадъчно намекваше, че му го била направила божествената тази и тази, нали знаете, дето е била любовница на онзи знаменит композитор. На мене също разказа тази версия; вероятно беше забравил, че с този случай съм запознат малко по-отблизо.

Другата личност, за която споменава госпожа Фолтенова в своите спомени, е „слепият Канер“. Вероятно става дума за Ладислав Канер, вече покойник, който на времето бе доста известен в определени музикални кръгове, както и в най-съмнителните места на пражкия нощен живот. Действително беше почти сляп и голям музикант; къде се е учил да свири, никой не знаеше. Мразеше до фанатизъм консерваторията и презираше „учените господа музиканти“; достатъчно бе да му посочат някого и да кажат, че „господинът е от консерваторията“ и вече бе готов да скочи и да го удуши в изблик на ярост. Беше дребен, плешив и ужасно мръсен; в лице приличаше на нещо между Верлен и Сократ. Живееше, както изглежда, някъде зад Олшанските гробища в дъсчена барака, където, разбира се, не само че нямаше пиано, но каквото и да било; от какво живееше, не се знаеше, ала към полунощ човек винаги можеше да го открие в една или друга кръчма от квартал Жижков чак до квартал Коширже, стига там да имаше поне една дебела бюфетчийка и каквото и да е жалко и раздрънкано пиано; пиян до козирката, той ломотеше несвързано и пулеше като невменяем стъклените си почти невиждащи очи. От време на време ставаше и отиваше да свири на пианото; когато беше пиян, винаги отиваше да свири — така, както някои отиват в тоалетната; при него това бе нещо като непреодолима, настойчива и нечиста потребност да се излее. Понякога гневно и отмъстително пародираше произведения на „господа музикантите“ — един бог знае откъде при неговия начин на живот е могъл да ги чуе; друг път свиреше сам за себе си необуздани и мрачни импровизации; често свиреше и за пари, но никога чужди композиции или песни. Ако някой му кажеше: Канер, изсвири ми валс от „Кавалера на розата“ или нещо друго, той скръцваше с остатъците от прогнилите си зъби и изсъскваше: „Канер не свири!“. Но ако му се кажеше: „Канер, Канер, изсвирете ми, че плюя на целия свят! Канер, изсвирете ми например, че трябва да откъсна главата на моята, мръсницата й недна! Канер, изсвири нещо адски вулгарно!“ — Канер веднага започваше да свири. Аз самият не съм музикант, макар че безкрайно обичам музиката; но веднъж специално заведох един много голям диригент в нощен локал, където Канер тъкмо свиреше на раздрънканото пиано. Той го слушаше толкова напрегнато и трескаво, че дори почна да гримасничи като луд. „Този тип е гениален! — хриптеше и стискаше ръката ми той. — Боже господи, това животно дори не знае какво свири! Чакайте, чакайте — лицето му отново се изкривяваше като от тик, — какво е това, което свири?… Боже господи, ама че прасе! Чуйте, сега… и сега…“ А Канер разливаше своята варварска рапсодия с безсрамен екстаз и грачещо се смееше. „Още! Още! — крякаше и подскачаше като побъркан върху столчето пред пианото. — И още! А така!“

Не можех да удържа диригента; скочи, отиде при Канер и сложи банкнота от хиляда крони на пианото му.

— Слушайте, прасе такова — каза му, пребледнял от вълнение, — а сега ще изсвирите нещо, което подхожда на такъв велик и гениален музикант, какъвто сте вие, говедо с говедата.

Канер се надигна, посинял и наежен; помислих си, че ще се нахвърли върху моя диригент и ще го удуши, но той само отстъпи крачка назад и изпелтечи:

— Канер не свири! Канер не свири!

Маестрото го сграбчи за яката:

— Канер! — викна му заканително.

Изведнъж Канер започна странно, някак жалостиво да се хили.

— Зная — изрече, заеквайки, внезапно изтрезнял, — вие сте този и този. — И нарече големия диригент по име — как го позна този полусляп тип, не мога да разбера.

— Е, какво? — процеди през зъби диригентът. — Ще изсвириш ли нещо прилично?

Канер имаше вид, сякаш всеки миг ще падне на колене.

— Моля ви, Маестро — хриптеше, — моля ви, не… Моля ви… Пред вас не!

— Защо?

Канер трепереше като лист.

— Аз съм свиня, Маестро… Аз няма да мога… Моля ви, пуснете ме!

— Ела да седнеш при нас, Канер — каза маестрото. — И можеш да ми говориш на „ти“. Аз също разбирам малко от музика, знаеш ли?

Това бе невероятна вечер. Канер с мъка обръщаше езика си и с отчаяние и фанатично не откъсваше от маестрото изцъклените си, потъмнели от зеленото перде на глаукомата очи. Ако се споменеше пред него Бах или Бетховен, или пък Сметана, или друго такова име, удряше чело в масата и сумтеше: „Маестро, не съм достоен…“. После всичко някак се омота; на нашата маса беше седнал някакъв бояджия и на всички ни говореше на „ти“. „Аз също съм маестро! — крещеше той. — Канер, свири!“

— Канер, днес ще ти посвиря аз — каза маестрото и седна на пианото. — Помниш ли това?

Канер удари чело в масата и изхлипа.

— Не съм достоен!

— А спомняш ли си това, Канер? А познато ли ти е туй? Това е Глук! А туй знаеш ли го? Това е Хендел! — Маестрото не беше изключителен пианист, но пък имаше невероятна памет. — А това на Бах знаеш ли го? Чакай, сега ще дойде онзи момент. Слушаш ли, Канер?

Всичко това приличаше на някаква объркана литургия, която той отслужваше за блудната душа човешка; или на трескаво пропъждане на дявола. Беше блед и настръхнал, а по лицето му пробягваше нервен тик; никога не бях го виждал така строго и вглъбено съсредоточен в музиката.

— Канер, сега внимавайте! Слушате ли? Ей, приятелю! Боже каква музика! Канер, още ли не сте достоен?

А Канер отчаяно клатеше глава.

Призори изпращах господин диригента до дома му. Беше се намръщил като дявол.

— Жалко за този проклет нехранимайко! — мърмореше съкрушен. — Този тип има повече музика в малкия си пръст, отколкото аз в цялата си ръка!

А маестрото не беше от онези, които мислят за себе си прекалено скромно.

Припомням тази дребна случка, само защото тя обяснява що за човек беше Канер. Толкова по-интересно е, че се бе сприятелил с Беда Фолтен, или по-скоро Фолтен с него. Който познаваше елегантния, напарфюмиран Фолтен с неговата сладострастна грива, с монокъл и златна верижка на китката, чувствения Фолтен, изтънчен и светски, трудно можеше да проумее как може да понася до себе си такава жалка човешка развалина, и то не само да я понася, но и да поддържа най-близки отношения с Канер. Човек можеше да ги види заедно в мизерните кафенета, където Канер свиреше; обикновено след това Фолтен го качваше в колата си и го откарваше у дома си. Намекваше, че се стреми да го спаси и морално, и като артист; при това го напиваше до безсъзнание и дори той самият така се занемари, сякаш изпадна под неговото опустошително влияние. Видимо и почти демонстративно се изоставяше; дори вече държеше да изглежда като лекомислен и донякъде западнал бохем. Страстно пригласяше на Канер в неговото презрение към учените господа музиканти. Човек трябва да носи музиката тук, казваше, тупайки се по гърдите, а не в дипломата; Канер, ние ще им покажем на тия вдаскалени педанти! Човек трябва да е завладян от музиката, крещеше и пулеше очи; да твориш е бяс и опиянение! Канер клатеше глава на всичко това и крякаше безсмислено; Фолтен го натоварваше в колата и потегляха. Странна двойка.

Защо се разделиха след известно време, не зная. Срещам веднъж Фолтен; отново изискан, напарфюмиран и с монокъл, и го питам как е Канер. Той се намръщи и сбърчи нос.

— Невъзможен тип — промърмори с неприязън. — Неспасяем случай. Опитах се да направя нещо за него, но… — и той махна с добре поддържаната си ръка със златната верижка на китката.

След известно време срещнах една нощ Канер на улицата, естествено, пиян; попитах го между другото за Фолтен. Смотолеви нещо, че Фолтен бил искал да го убие с нож. И все плещеше за някаква Юдит.

— Юдит все пак беше моя… — гъгнеше, — той нямаше право… нямаше право… Плюя му на парите, господине — скърцаше яростно зъби той, — кажете му това, господине! И му предайте, че няма да му дам Юдит!

Най-напред си помислих, че говори за операта, за която Фолтен бе проглушил ушите на всички; но после се сетих, че в едно малко кафене, където ходеха заедно, имаше бюфетчийка, която те бяха нарекли Юдит — една такава едра, чернокоса грешница. Мисля, че и двамата тичаха подире й и че поне Канер беше лудо влюбен в нея; чух го веднъж да импровизира сам „Песен за Юдит“ — един такъв необуздан сексуален триумф, не знам как точно да го нарека; съжалявам само, че го нямаше диригентът да го чуе. Вероятно заради тази Юдит са се скарали и разделили; спомените на госпожа Фолтинова обаче свидетелствуват по-скоро за първото предположение на пишещия тези редове.

Както вече бе казано, скоро след всичко това Ладислав Канер изчезна; просто престана да се появява в кафенетата и локалите и докато някой от компаниите се сети за него, доста вода изтече, и Канер пропадна безследно. Всяко артистично поколение си има своите чудаци; този налудничав и полусляп музикант изчезна твърде рано, без дори да заеме заслужено място поне във вестникарските хроники на своето време.