Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Život a dílo skladatele Foltýna, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
johnojhn (2021 г.)

Издание:

Автор: Карел Чапек

Заглавие: Животът и творчеството на композитора Фолтин

Преводач: Васил Самоковлиев

Година на превод: 1983

Език, от който е преведено: чешки

Издание: първо

Издател: Издателство „Христо Г. Данов“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1983

Тип: роман и разкази

Националност: чешка

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — Пловдив

Излязла от печат: 25.VII.1983 г.

Редактор: Надя Чекарлиева

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Виолина Хаджидемирева

Художник: Людмил Чехларов

Коректор: Елена Цветкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14486

История

  1. — Добавяне

I.
Околийският съдия Шимек
Приятел от младежките години

Запознах се с Беда Фолтен — тогава той все още надписваше ученическите си тетрадки Бедржих Фолтин — когато бях почти на шестнайсет години. Бях се прехвърлил в шести клас на гимназията, където учеше и Фолтин, и случайността, която тъй често направлява съдбата на младите хора, ме сложи да седна до него на изподраскания и разнебитен чин.

Спомням си шестокласника Фолтин така добре, сякаш сам го виждам вчера: източен юноша с нежна кожа и гъсти, ситно къдрави златистокестеняви коси, за които очевидно полагаше големи грижи; имаше светлосини, късогледи изпъкнали очи, дълъг нос и силно хлътнала брадичка; големи вечно потни ръце, които не знаеше къде да дене, и въобще уплашен и стеснителен вид на момче в пубертета. Винаги изглеждаше така, сякаш някой го е обидил, на което той отвръщаше с мълчаливо и предизвикателно презрение. На пръв поглед никак не ми хареса; освен това знаех, че в класа той няма нито един приятел и че високомерно избягва всякакви контакти с останалите момчета.

Не мога да кажа, че бях кой знае колко добър ученик, но поне упорито и мрачно се борех с училището, учението и учителите; бях дребен на ръст, късокрак и грозноват хлапак, а това ме изпълваше с войнствено чувство да не се предавам. Вероятно тъкмо затова успях да избутам успешно училището, макар и с хиляди мъки. Фолтин бе много по-зле от мене: ужасно му се искаше да изпъкне с нещо, а бе безнадеждно стеснителен; вкъщи зубреше като луд, но когато го вдигнеха на дъската, брадичката му почваше да трепери и не можеше дума да обели; само нервно преглъщаше и адамовата му ябълка подскачаше по дългия му мек врат.

— Седнете си, Фолтин — казваше през зъби учителят почти с погнуса. — Вместо да се занимавате с къдриците си, по-добре да бяхте научили математиката!

Съкрушен, Фолтин си сядаше, продължаваше да преглъща, а воднистите му очи се наливаха със сълзи; устните му все още мърдаха, сякаш едва сега формулираха правилния отговор. За да не проличи, че всеки миг може да се разплаче, страхотно се намръщваше и вирваше надменно глава, с което искаше да покаже, че ни най-малко не го интересуват нито двойката, нито учителят, нито математиката и изобщо училището. Учителите не го обичаха и го тормозеха както си искаха. Беше ми жал да го гледам до себе си с разтреперана брадичка и подскачаща адамова ябълка и почнах да му подсказвам. Отначало, кой знае защо, се обиди:

— Нямам нужда от помощта ти, разбра ли? — шепнеше ми ядосано и с пълни със сълзи очи, докато сядаше на мястото си, след изкараната с голяма мъка тройка по латински език. — Никого за нищо не съм молил!

Но той свикна да му помагам; учеше много по-съвестно и по-старателно от мен, беше способен и необичайно схватлив, но изглежда нямаше необходимото самочувствие или бог знае какво; на мен нищо не ми се удаваше толкова лесно, но затова пък не ми липсваше смелост. Не след дълго Фолтин вече изцяло разчиташе на мен и приемаше всичко това като служба, разбираща се от само себе си, даже ми се разсърдваше жестоко, ако някой път пропуснех да му напиша домашното, при което си придаваше толкова надменен и нещастен вид, че едва ли не трябваше да го моля за прошка. И аз продължавах да му служа.

Доколкото знам, и той като мен произхождаше от бедно семейство; баща му бе чиновник или нещо подобно. Живееше у леля си — стара мома от местния хайлайф, но от какво в същност живееше тя, никой не можеше да каже, вероятно от наеми; само че не мога да си представя как може някой да се издържа с това, което получава от един беден гимназист. Винаги съм си мислел, че живее като молец — от старите вълнени пелерини и шалове. Тя обичаше безкрайно своя Бедржишек, както го наричаше, и го глезеше, доколкото й позволяваше беднотията. Те се заяждат с Бедржишек, оплакваше се тя, защото е много по-талантлив от тях; един ден той обаче, ще им покаже на какво е способен и тогава всички ще се срамуват от себе си! „Все ми е едно кой какво мисли за мене, лельо — отвръщаше Фрицек с болезнено високомерие и отмяташе гледаната си грива. — Ако не бе татко, отдавна да съм зарязал това глупаво училище… Аз зная с какво трябва да се занимавам, има да се чудят тогава!“

Често ходех у тях да си пишем с Фрицек домашните. Живееха в малка стаичка и кухня; половината от стаята заемаше старо раздрънкано пиано като паметник от времето, когато лелята с ръкавици до лактите, както се среща по фотографиите, се е учила да свири „Молитва на девата“ и „Вечерни звънчета“. Постепенно, както това става при момчетата в пубертета, се сприятелихме. Странна двойка бяхме; той — дълъг, с нежно моминско лице, сини очи и златисти гъсти къдрици; аз — набит, възчерен, със сресана нагоре четина — накратко, момчетата ни се присмиваха за този съюз. Веднъж бяхме седнали у тях и си говорехме за какво ли не; здрачаваше се, печката бумтеше, а мене просто сърцето ме болеше от изблика на внезапно и необяснимо умиление; Фрицек се бе умълчал и само от време на време прокарваше през косите си дългите си бледи пръсти.

— Почакай малко — прошепна тайнствено той и изчезна в кухнята.

След миг се върна; облякъл бе някакъв виолетов копринен халат и крачеше като лунатик, сякаш се възнасяше. Вдигна мълком капака на пианото, седна на столчето и започна да импровизира. Знаех, че взема уроци по пиано, но това бе ново за мен. Фрицек свиреше, преминавайки от мелодия към мелодия, с отметната назад глава и затворени очи; след това отново се навеждаше ниско над клавишите, като прекършен, и едва-едва ги докосваше. Когато мелодията се усилваше, той се изправяше, сякаш нейното форте го издигаше и понасяше, след туй ликуващо удряше по клавишите, отметнал назад глава; той остана така и след като пианото заглъхна, с бледи, вторачени сякаш в някакъв отвъден свят очи и тежко, поривисто дишаше.

Аз не разбирам от музика; мене еднакво може да ме плени както латерната, така и класическата музика, но кое е по-добро не мога да кажа. Музикалният екстаз на Фолтин по-скоро ме изплаши; малко се срамувах за него и същевременно се чувствувах очарован.

— Прекрасно беше! — изрекох с възхищение.

Фрицек сякаш се пробуди от сън, прекара ръка по челото и стана.

— Извинявай — промълви той, — но когато ме завладее, не мога иначе… Това е по-силно от мен.

— А защо ти е този виолетов халат? — попитах.

Фрицек сви рамене.

— Винаги го обличам, когато свиря. Иначе не мога да творя, разбираш ли?

Нищо не разбирах, но пък и не бях сигурен, дали всичко това е свързано по някакъв начин с музиката. Фолтин се приближи до мен и ми подаде ръка.

— Слушай, Шимек, никому ни дума. Това е нашата тайна.

— Кое това? — попитах аз недоумяващо.

— Че съм артист — прошепна Фолтин. — Нали знаеш, момчетата ще се смеят, а даскалите още повече ще се заяждат с мен. И без това ги е яд, че плюя на тяхното учение. Не можеш да си представиш колко унижен се чувствувам, когато трябва да повтарям всички техни думички и формули. В клас аз просто седя и слушам музика, музика…

— Отдавна ли знаеш, че си артист?

— Отдавна. Преди две години бях на един концерт… бе нещо потресаващо! Този човек така свиреше, че косите му падаха на клавишите… Тогава го разбрах. Почакай — въздъхна той тайнствено, — пипни ме тук, по слепоочията. Чувствуваш ли?

— Какво? — учудих се аз. Напипвах само косите му — къдрави и гъсти като на пудел.

— Какви изпъкнали слепоочия имам. Това означава изключителен музикален талант. То е всеизвестно — добави той небрежно. — Както и пръстите ми. Аз вземам десет клавиша като едното нищо. Не се чуди, на мен ми трябва гаранция, че ще постигна нещо в изкуството. А аз чувствувам това, Шимек, аз го зная с положителност…

Помня всичко като да бе днес. В стаята на лелята започна да се смрачава, само от време на време проблясваше по някое въгленче, докато падаше през скарата. Седяхме хванати за ръце, две бедни смутени момчета; ръката му бе неприятно студена и влажна, но в този миг я стисках развълнуван с преливащо от обич и възторг сърце.

— Фрицек — шепнех, — Фрицек…

— Наричай ме Беда — поправи ме нежно Фолтин, — но не и в училище, само когато сме двамата, нали разбираш? Това е артистичното ми име: Беда Фолтен. Никой не бива да го узнае. Беда Фолтен — повтори той с наслаждение. — А ти какъв псевдоним би си измислил?

— Шимон — отвърнах, без да се замисля. — Беда, ти не пишеш ли стихове?

— Стихове ли? — проточи той неуверено. — Но защо? Ти пишеш ли?

— Пиша — най-сетне това, което от известно време ревниво ме измъчваше, беше казано. Не си въобразявай, драги Фрицек, че само ти имаш своя голяма тайна! — За сега имам само няколко тетрадки — добавих скромно.

Фрицек ме прегърна.

— Значи ти си поет! Виждаш ли, а аз дори не предполагах… Шимон, ще ми покажеш ли стиховете си?

— Някой друг път — смънках смутено. — А ти защо не пишеш?

Фрицек вторачи очи в тъмнината.

— Аз ли? Как да ти кажа, това е твърде странно, но аз мисля в стихове; започна ли нещо да си мърморя, то излиза стихотворение. Не бих смогнал дори да ги записвам; просто бликат у мен от само себе си…

Малко ме беше яд, че при него това става толкова лесно; моите стихове се раждаха с кръв и пот, с гризане на перодръжката и бясно задраскване на написаното; вероятно бе така, защото бях упорито, мрачно пролетарско момче — липсваше ми явно онзи вътрешен дар божи! Никога не съм си въобразявал, че стиховете ми са кой знае какви, и все пак, сега ме потискаше мисълта, че сигурно не ме бива и че само се насилвам с това стихоплетство. Сега, естествено, зная, че всичко е било обикновено пубертетско фукане; днешните момчета излизат от тази възрастова криза по-скоро със спорт и цинизъм, но по наше време спортът не беше много на мода; при нас този преход протичаше по-скоро духовно и нравствено; почти половината от момчетата в класа пишеха тайно стихове. Е, скоро и аз като другите се отказах; наистина, по-късно тук-таме публикувах по някое и друго стихотворенийце, но това вече никой не го помни — дори и самият аз. Само си мисля, колко ли са били безжизнени и незрели тези мои шестокласнически стихчета.

— Ето, чуй например тия стихове — обади се Фрицек от тъмното. — Стоеше ти гола в сребристия кръг от брези…

Почервенях, въпреки тъмнината.

— Ти… си виждал…

— Виждал съм.

— Къде?

— Не мога да ти кажа. Казваше се… Мануела. — Той прокара ръка през косите си. — Нямаш си представа, Шимон, колко нещо съм преживял вече. Всеки артист трябва страшно много да преживее. Аз познавам вече толкова жени…

— Оттук ли? — изразих съмнение аз. Чудно ми беше, нали познавах Фрицек като нерешителен.

— Не, от къщи. Близо до нас има графски замък. А баща ми е управител на графа. Една вечер графинята ме чула как свиря на пиано… и оттогава почна да ме кани в замъка. Ония брези са там, в парка… Аз си имам ключ от вратите на парка. Къде ти тук! Тук с никого не искам дори да разговарям… Това не е среда за мен. Там, в замъка, имат двестагодишен клавесин и аз свиря на него; в червения салон горят само свещи в сребърни свещници… Графинята е голяма почитателка на музиката; винаги ще зарови пръсти в косите ми… — И Фрицек сладострастно простена.

— Красива ли е? — В тъмното и отдалеч всичко ми се струваше възможно.

— Една такава зряла красота — поде Фолтин като голям познавач. — Аз в същност… давам уроци по пиано на нейната дъщеря. Възпитана е в испански манастир…

— Тя ли е Мануела?

— … Не. Казва се Изабел Мария Долорес. Та тя е още дете, приятелю; на шестнайсет години е — рече с мъжка снизходителност той. — Наистина, изглежда, че е влюбена в мен; но аз, нали разбираш… — Сви рамене. — Графът има такова доверие… Много е сложно. Един-единствен път съм я целунал, но нямаш представа колко огън има в нея… Какво пък! Артистът не бива да има никакви скрупули, не смяташ ли? Той не бива да се ограничава; та нали твори от това, което е преживял… Велико нещо е да си артист, нали? Дай си ръката, Шимон! Обещай ми, че никому няма да разкажеш… за контесата, и изобщо. Имам ли честната ти дума?

— Честна дума! — Ръката му бе още по-мокра и по-студена от преди и трепереше от вълнение.

— И ако искаш да знаеш… ако искаш да знаеш… контесата също ми даде доказателства за своята любов. Ти си поет, Шимон, ти ще разбереш… Ти също плюеш на предразсъдъците, нали? Да знаеш само колко е красива Изабел! Ти не познаваш моя двойствен живот, Шимек, ти ме знаеш само от училище; за твое сведение, аз… аз живея като артист, нали разбираш? Безумно… неудържимо… с всеки свой нерв. — През цялото това време конвулсивно свиваше и разпущаше големите си мечешки лапи, сякаш ловеше нещо с тях. Бях объркан; искаше ми се да вярвам във всичко романтично на този свят, но изпитвах трезво чувство на нещо неестествено и недействително; освен това ужасно се срамувах заради бедната си фантазия и недоверието към приятеля си.

— Разказвай по-нататък — смотолевих мрачно.

— Ще ти кажа — продължи, заеквайки, Фрицек, сякаш го тресеше, — най-добре творя, след като съм преживял нещо велико. Голяма любов… или голям грях. Това също принадлежи към изкуството — и на теб ти е познато, нали? Някой път трябва да ми разкажеш какво си преживял… като поет. Но музиката е нещо много по-голямо, музиката е… онова, неизразимото с думи в нас, разбираш ли? Знаеш ли, Шимон, аз съм дионисиева натура. Аз съм… почакай — каза изведнъж с друг глас. — Леля иде.

Старата госпожица отвори вратата и влезе с горяща свещ.

— Момчета, момчета, защо седите на тъмно?

— Ние само преговаряме по история — смънка Фрицек, премигвайки заслепен с късогледите си очи. С дългата си бяла шия и хлътналата си брадичка изведнъж ми заприлича на обидена и докачлива гъска.

След този разговор станахме приятели до гроб; първото голямо приятелство е нещо почти така голямо и красиво като първата любов. Ролите ни бяха добре разпределени; Фолтин бе дионисиевата натура, преливаща от пориви и мечти, разкрепостена и оргиастична; пусна си грива като папуас и ходеше с шапка в ръка и с буен, развят от вятъра перчем. На мен, за мое огромно задоволство, бе предопределен хефески характер; бях черен, с щръкнали коси дребосък, ковях стиховете си край огнището и представлявах приземната сила — груба и скептична; дори се опитвах да понакуцвам като Хефес. Така се скитахме из малкото градче и неговата околност като два бога: презирахме безгранично останалите беотийци и феаки, вечер срещахме на корсото плахи нимфи или страстни менади, а понякога се прокрадвахме покрай местния съмнителен локал, за да зърнем с разтуптени сърца поне през пролуките на вратите червеното сияние на пещерата на Венера. Какво бе в сравнение с това антично опиянение някаква си там двойка по старогръцки или латински език! В училище Дионисий отчаяно плуваше с подскачаща адамова ябълка и разтреперана брадичка, докато мрачният Хефес ловеше трескаво изпод чина дребни знания от учебниците и пищовите. Най-накрая Дионисий безмълвно се провали при неправилните глаголи и седна с насълзени очи и наранено достойнство, а Хефес здраво и предано стисна под чина изпотената му ръка. Но дори и боговете не са защитени от завистливата съдба. Шестокласното плебейство злорадо се забавляваше при нашите битки с учителите-харпии — какво друго можеха да очакват боговете от малодушните мирмидони. И все пак, макар и един-единствен път, Дионисий геройски се опълчи срещу тъпия свят, който не го разбираше и го изтезаваше; това се случи, когато плешивият ни учител по чешки език се спря до него и с укор рече: „Фолтин, Фолтин, кога най-сетне ще се подстрижете, та да ви се проветри онова, което имате в главата си вместо мозък!“. Фрицек почервеня, скочи и със святкащи очи стовари юмруци върху чина. „Господин учителю — извика той истерично с прескачащ глас, — намираме се в училище, а не в бръснарница! Моите коси съвсем не ви засягат и няма да позволя да ме дърпате за тях!“ Последва директорско порицание за непристойно държание, а Фрицек за известно време стана герой сред горните класове на гимназията. И все пак той отстоя правото си на артистична грива, дори прибави към нея и артистична фльонга; учителите го оставиха на мира, независимо че често в час демонстративно прекарваше гребен през обожаваната си фризура.

След време се разделихме с Фрицек — това стана в същност заради моите стихове. Непрекъснато ме тормозеше да му ги дам, докато най-сетне — след дълги колебания и без особено желание — му занесох омачканите си и гъсто изписани тетрадки. Не исках да го питам какво мисли за моите стихове, а той сам не отваряше дума за тях. Едва след няколко месеца между другото подхвърлих, че би могъл да ми ги върне.

Фрицек се учуди.

— Какви стихове?

— Тетрадките, които ти дадох.

— Ах, да — спомни си Фолтин и се обиди. — Утре ще ти ги донеса, щом не ми вярваш — смънка той и демонстративно се наду. Продължихме да вървим мълчешком; Фрицек пръхтеше от възмущение и само тръскаше глава, като човек, срещнал нараняващо неразбиране и неблагодарност. Изведнъж спря и ми подаде студената си ръка: — Е, хайде, аз тръгвам…

— Но какво съм ти направил?

— Нищо — отвърна той и преглътна сълзите си. — Аз… аз исках да напиша музика по някои от твоите стихове, а ти… сякаш съм искал да ти ги открадна!

— Че ти нищо не си ми казал за това!

— Исках да те изненадам… Едно имам вече почти готово, онова, дето започва: „И пак съм сам, и пак съм сам под небето натежало…“.

Стиснах вялата му ръка.

— Не се сърди, Фрицек, но аз не знаех! Толкова се радвам, че поне нещо ти е харесало! Но ти нищо не си ми казал…

— Аз съм така изпълнен от тях, постоянно звучат в главата ми, а ти… Един артист не постъпва така — извика той сълзливо. — Това е унизително недоверие… Не бой се, ще ти върна тетрадките! Аз не се нуждая от никого… аз мога и сам… — Най-неочаквано рязко ми обърна гръб и тръгна в обратна посока. Настигнах го и близо час го увещавах: че не съм искал да кажа такова нещо, че може да задържи тетрадките ми докогато си иска…

— Не биваше да ми го казваш, Шимек — повтаряше наранен. — Нали знаеш, че съм бохем… Как мога да помня кому какво имам да връщам! Така ми се пада, щом се залавям с хора, които… които не са на моето ниво!

С две думи, развалихме си приятелството; Фрицек почти не разговаряше повече с мен… Наближаваше краят на срока, а Фолтин нижеше двойка след двойка; напразно се мъчех да му подсказвам, упорито отхвърляше помощта ми и си сядаше, преглъщайки с мъка, с плувнали в сълзи очи и трагично обвиняващ вид; на лицето му направо патетично бе изписано, че за всичко съм виновен само аз. Този срок на седми гимназиален клас оставиха Фолтин с двойки по три предмета; пребледня, като видя бележките си, и брадичката му жално се разтрепери, но пак ми обърна гръб, когато понечих да му кажа да не се притеснява. Това е по твоя вина, казваше гърбът му, разтърсван от потискани хълцания. Безкрайно ми беше жал за него… както и за себе си.

Скоро след това Фрицек завърза ново голямо приятелство. Този път с отличника на нашия клас, образцов ученик и любимец на всички учители: изтънчен, блед и нежен момък, хубав като момиче, старателен и вежлив… В класа го считаха за прекалено тих и се отнасяха към него с леко пренебрежение и недоверие заради неговата безупречност в училище. Как тези двамата успяха да се сприятелят и какво намериха един в друг, не мога да ви кажа; отчаяно и яростно ревнувах, вероятно защото сам дълбоко в душата си мечтаех за приятелството на нашия Адонис, първенеца на класа. Чувствувах се крайно нещастен и изоставен, когато ги виждах заедно. Веднъж нарочно грубо подвикнах след Фрицек: „Да беше ми върнал все пак тетрадките!“. Фрицек не отвърна, само с повдигане на рамене изрази своето презрение към мен. На другия ден по средата на часа пребледня като мъртвец и се надигна, залитайки, сякаш всеки миг ще припадне.

— Какво ви е, Фолтин? — попита учителят.

— Извинете, господин учителю — изстена Фолтин, — не мога повече да седя тук. Шимек мирише.

Почервенях, сякаш ме бе ударил по лицето.

— Не е вярно — възпротивих се, потънал в земята от срам и обида. — Нека кажат другите…

— Мирише на нечистоплътност — повтори Фолтин твърдо.

Учителят свъси вежди.

— Седнете тогава някъде другаде и не пречете!

Фолтин прибра учебниците си и с тънка победоносна усмивка, на пръсти — сякаш ще полети — се премести на чина при своя отличник. Оттогава с него повече не разговарях. А тетрадките така и не ми върна.

Не зная, възможно е спомените ми за Бедржих Фолтин да са обагрени от този случай, който тогава така страшно ме нарани и унизи. Днес като съдия гледам на човешките постъпки по-снизходително и главно не приемам така трагично младостта с нейните лъжи и измени; свикнах да не гледам на младостта като на нещо повече от състояние, при което съдебната отговорност е минимална. Тогава, разбира се, бях неизразимо потресен; искаше ми се да се хвърля в реката или да избягам… Днес бих казал, че вероятно Фолтин просто е искал да бъде колкото може по-близо до своя отличник, за да може по-сигурно и по-резултатно да се възползува от неговата помощ, а не да разчита на такъв посредствен съученик, какъвто бях аз. И наистина, успехът на Фолтин по онова време се подобри. Но вероятно в това имаше и нещо повече, някакви страстни общи интереси или възвишена дружба, както става на тази възраст. Спомням си веднъж двамата бяха извикани при директора на audiendum verbum[1]; проведе се тайно разследване, но за какво точно ставаше дума, класът така и не разбра.

Не мога да твърдя, че след тези младежки впечатления наистина съм познавал характера на Бедржих Фолтин; животът и професията ме научиха на известна предпазливост в преценките за човешката душа. Днес бих обобщил познанията си приблизително по следния начин: прекалено чувствителен, честолюбив и леко разглезен младеж с артистични наклонности; вероятно и с определен музикален талант — не мога да преценя това; себелюбие, развито до мания за величие, и същевременно болезнено усещане за социална и физическа непълноценност и неувереност в самия себе си; леко повишена склонност към лъжи и хвалби, често характерна за определена възраст. При нормални обстоятелства би могъл да се развие ако не като особено активен, то поне като мъж с над средни и благородни интереси. Изразен стремеж към духовно сластолюбие. Астенична и сантиментална натура. Това е всичко, което мога да кажа със сигурност.

Бележки

[1] Словесно внушение (лат.). — Б.пр.