Карел Чапек
Животът и творчеството на композитора Фолтин (10)

Свидетелство на жената на писателя

Още няколко свидетели трябваше да допълнят подробностите и да съдействуват с разказите си за изявяване края на композитора Фолтин. За съжаление, авторът не можа да ги изслуша, нито да помоли за писмени сведения. Останаха само отделни бележки на късче хартия, безмълвни като смъртта. Няколко реда с познатия скъп почерк, който е повече от лицето и повече от гласа на изгубения човек. Трудно биха доразказали те на непосветения, ако не беше трагичното щастие на неотдавнашните вечери, когато все още двама души под един покрив си говореха за своята работа.

Този, за когото пишеше Карел Чапек, беше повече от жив човек; Чапек, неразговорчивият, умееше да говори с часове за него, с пламтящи очи, с някакъв особен израз, който правеше лицето му по-красиво, когато говореше за изкуството. Затова зная толкова много за композитора Фолтин; осмелявам се обаче да допълня сведенията за него, без особени подробности, защото смятам, че след многоточието, което смъртта постави, не бива да следват много чужди думи.

Зная, че авторът искаше да остави Фолтин най-сетне да сглоби изцяло операта „Юдит“. От плагиатства, фалшификати и кражби — жалко, уродливо музикално създание, което години наред беше негова мания. На него Чапек не му даде друго, освен болезнената честолюбивост да бъде артист, човек тъй неспособен за изява още в училище, в любовта, във всичко.

— Някога може би е имало нещо в него, което толкова го е завладяло — каза ми веднъж Карел Чапек в здрача, от който вече трудно можехме да се гледаме в очите, — но го погуби голямата лъжливост, горкия; в живота той навлезе с лъжа и никога не успя да се освободи от нея. Той бе изтъкан от измамна фантазия, без никаква представа за реалната действителност, скъсал бе с нея моралната зависимост, разбираш ли? — Как след всичко това този нещастен глупак би могъл да твори?

Естествено никой не прие операта му, колкото и да се стараеше като богат човек да отстранява препятствията и трудностите с пари, но веднъж, след като вече бе напълно съсипан и жалък, успя да си намери „свои хора“, които помогнаха на „Юдит“ да види бял свят.

Това стана така: Беда Фолтен, по това време вече смачкан и отслабнал, ходеше по кръчмите и търсеше стари и нови приятели. Плачеше, пъчеше се, дърдореше, пиеше и всекиму разправяше за своята опера. После си тръгваше без шапка, развявайки разкошната си артистична грива и тук-таме учудваше закъснелите минувачи с гръмкия разговор със самия себе си. Често се подпираше о студения зид на сградите и притискаше афектирано ръка към сърцето си; скитниците и глупаците, минаващи покрай него, му се присмиваха, защото никой не подозираше колко наистина го стягаше и болеше.

По едно време някаква весела компания се сетила за Фолтен и за „Юдит“. Какво пък, защо да не разиграят с този луд чудесна комедия, а самите те да се позабавляват. „Тази несправедливост трябва да се поправи, Фолтен! Ние ще ви помогнем да се прославите, Маестро!“

Търчеше като луд и канеше когото му падне от своя стар свят, особено тези, които някога не повярваха в „Юдит“.

Един от „добрите приятели“ осигури салон за това коварно замислено представление, някакво киностудио, където прожектират филми пред собствениците на кина; зад екрана там имаше малка сцена, едва няколко квадратни метра площ, но и без това нямаше много пари, за да може да се плати на по-голям брой хористи. Фолтин сам си осигури оркестър и певци от редиците на изпаднали артисти и начинаещи, тичаше по репетиции, държеше се за сърцето и грееше. На своята най-голяма вечер дойде с фрак, взет под наем, и няколко пъти размята с благодарност грива към първия ред, където седяха приятелите, които му бяха помогнали да осъществи това събитие. Не подозираше, разбира се, че отдавна никой не го смята за нормален човек, че е въвлечен в страшна игра, че времето го е превърнало в луд, палячо и комична фигура, в дърдорко и лъжец, мошеник и нещастник, защото лицето на всеки, колкото и дълго да се прикрива зад една или друга фраза и духовен грим, в крайна сметка лъсва пред очите на хората.

Не ще и съмнение, че операта имаше бурен успех пред поканената публика, аплодисментите и овациите извадиха зачервения и блажен Беда Фолтен пред завесата, където той благодареше, отмятайки грива и демонстрирайки пълно нервно изтощение, предизвикано от творческото напрежение. Впери поглед с великодушна признателност към редиците на тези, които му помогнаха за този триумф, а след това и към редиците на ликуващата публика и… руменината от славата и успеха по лицето му се смениха с мъртвешка бледност.

Защото изведнъж Беда Фолтен за първи път видя ясно, без лъжи и себеизмами своя свят такъв, какъвто в действителност изглеждаше оттук, от авансцената, стотици познати лица, които знаеше от своите чайове и музикални вечери, стотици хора, които посвещаваше в своето съмнително и нечисто дело, лица на критици, които напразно се опитваше да подкупи с изискано артистично покорство и надменност.

Голобрадата му челюст започна странно да увисва, нямаше сили да държи устата си затворена, както е прието и се полага в такъв тържествен момент, защото ясно и отчетливо видя, че цялата тази аплодираща тълпа му се присмива. Господата от кръчмите, които си бяха организирали малко скъпо забавление, бивши приятели, които приеха поканата, за да могат до насита да се посмеят на лудия.

Неговите зрители разиграха с него същата комедия, която той играеше с тях, сега оттук този съсипан, разкрит лъжец и нещастник виждаше как взаимно се подканват да викат и да се възторгват още по-силно, виждаше подбутващи се лакти, редици лица, изкривени от насмешка, полюшващи се пред него, сякаш малката сцена бе корабна палуба в буря.

Той се промъква зад кулисите, смален от ужас, срам и отчаяние, със свито като на пребито куче сърце и с мъка, с огромна мъка диша. От залата долитат бурни подигравателни аплодисменти, няколко чифта крака даже тропат неприлично и неговото име се подема от подли и иронични гласове.

Беда Фолтен се срамува да припадне и няма сили да избяга, пък и няма накъде, тесните задкулиси са препълнени от телата на участниците в спектакъла, които го обграждат с мека и непробиваема стена.

— Викат ви, господин композитор!

— Ама идете да благодарите, Маестро!

— Излезте, Беда Фолтен!

— Излезте, Беда Фолтен — врещят омекнали гласове на жалки музиканти, които срещу няколкостотин крони са наети за тази весела комедия… излезте, подканват присмехулните им очи… покажете се на тази ревяща паплач, която е дошла да ви създаде успех, защото вие, нещастнико, цял живот не сте държали на нищо друго! Покажете се, нали най-сетне ви виждат такъв, какъвто сте, нека се порадват така, както ние тук, на които също сте много смешен!

Още няколко пъти той бе избутан пред завесата и още няколко пъти се връща при присмехулните лица на артистите. Нищо не остана от него, от стария Беда Фолтен, цялата стойка на тялото и главата издават това, косите падат пред побелялото лице по друг начин, различен от времето, когато владееше дългия си врат, потта грозно се стича по ревера на жалкия фрак и краката се огъват в коленете. Това е голямо, огромно забавление за аплодиращата тълпа и най-много се смеят, когато се хваща с две ръце за сърцето, защото до днес това чучело всичко само играеше и това тук е само комично продължение на изтощения, покорен от славата гений.

Как е възможно, мисли си Фолтен, пристегнат от сърцето и якичката, подът на сцената предателски и безсрамно се изплъзва изпод краката му. Какво стана с неговите и техните очи, че изведнъж се виждат такива, каквито са. Колко зла, жестока и предателска тълпа е публиката, чиито викове и ръкопляскания пристягат с винт сърцето и гърлото му. Плаче му се като на малко дете, подпира се на фаготиста, а с другата ръка изтрива потта с мръсна кърпа и премисля кого да помоли за милост, за да спре най-сетне да излиза да се показва на тази подла и злонамерена банда в залата.

Фаготистът търпеливо поддържа изпотеното и омекнало тяло и на Беда Фолтен му остават няколко минути, за бога… Цял живот съм се блъскал и страдал, измъчвах се и плащах, за да дочакам този ден! Цял живот съм служил на нещо, което приемах за свое призвание!… Той си мисли, че подсмърча, а в същност плаче на глас, сърцето — пребито куче, се мята в страшна болка… Как е възможно, та нали това ми струва целия живот, господи, цялото това въшливо, ненужно време, което си ми предопределил!

Същата вечер „Юдит“ не се игра до края, защото Беда Фолтен полудя, нещо, което сигурно не са желали тези в залата, които отдавна го смятаха за луд. Откараха го, нещастния, в Бохнице така, както си беше, във взетия под наем фрак, и директорът на лудницата, който в бележките на автора бе отбелязан като предпоследен свидетел, трябваше да разкаже за неговата кончина. Мога само да кажа това, което знам от автора и от изповедта на госпожа Фолтинова: че след два дни умрял.

— Погребението му ще бъде прекрасно — разказваше ми гласът на Чапек в онзи последен здрач на нашия съвместен живот. — Много от познатите му ще идат да го погребат с някакво трогателно съчувствие. Знаеш ли, животът в края на краищата трябва да има и своите нещастни луди, а смъртта остава като последен божи акт, пред който хората трябва да запазят малко почит. Госпожа Фолтинова, като добродушна женица, му урежда красиво погребение, както съответствува на доброто име на семейството й. При кремацията му, към края, един известен професор от консерваторията изпълнява на орган Хенделовото „Ларго“, а съвсем в края най-добрият ни струнен квартет свири Бетховен. Това не се случва на всеки, нали?

То се знае, че ще ги попитам, как така и защо, — но още отсега, предварително, зная какво ще ми отговорят: макар да не беше артист, той изгоря в изкуството. Както се случва с много от нас: поставяме си задачи, които не са по силите ни, а това винаги ражда трагедия. И после — непременно ще каже един от тях — знаете ли, с този Фолтин се получи някак странно. Такъв плагиат, жалък тип и дилетант, но все пак в него имаше няколко зрънца. Наистина, това не е достатъчно за цял живот, твърде е малко, господине, но пред страшния съд не бива да пропадне ни една прашинка злато. А Фолтин ни остави две в своята объркана и жалка „Юдит“. Има там едно място с много комичен текст: „О, печал, о, печал“ и после мотивът с девицата — там музиката е чиста и съвършена като светена вода. Много умувахме над тях, господине, един бог знае откъде ги е взел!

— Тези неща не ги ли съчини за него онзи Фати, когото ти остави да умре от Паркинсонова болест?

— Да, същият. Знаеш ли, по-рано никой не искаше да признае таланта на това момче; и все пак пиесите му останаха, а това е най-важното. Поне заради тях погребаха нещастника Фолтин като артист.