Карел Чапек
Животът и творчеството на композитора Фолтин (7)

VII.
Ваша Амброж
Меценат

В класа по оркестрация бяхме три бедни момчета: цигуларят Прохазка, наричан Ладичек, дебелият и сънлив Микеш, по прякор Фати^[1], и аз. От какво живеехме, един бог знаеше; вероятно от това, че постоянно си давахме назаем един на друг банкнотата от двайсет крони, която една щастлива вечер Фати бе спечелил на пианото в някакъв нощен локал.

Веднъж ни повика нашият любим учител и Маестро и радостно ни заяви: „Момчета, намерих ви меценат!“. Дошъл при него заможен „поклонник на изкуството“ и му казал, че е готов да подпомогне двама или трима талантливи бъдещи композитори. „Сто и петдесет крони месечно, момчета! Не е много, но ако се представите добре, по-късно може да станат и повече. И внимавайте, калпазани, да не ме изложите, — привърши развълнуван старият добряк, — и добре да се държите! Помнете, че трябва винаги да сте с чиста якичка и че бомбето не се слага на пианото. Е, хайде, побързайте да му се представите!“

То се знае, че ще побързаме; сто и петдесет крони — за нас това бе невероятен дар от небето. Когато позвънихме на вратата на господин Фолтен, имахме чувството, че сме цяло стадо надеждни композитори в черни, лъснали от дългото носене костюми и се правехме на възможно най-слаби, за да не изглеждаме толкова много. Камериерката, с бяла престилка, ни заведе при господин Фолтин; седнал бе зад огромно бюро в златист брокатов халат и нещо пишеше. Вдигна глава, сложи си очилата, които го правеха по-възрастен и по-строг, и внимателно, един след друг ни разгледа. Вероятно (не знам, естествено, защо), остана доволен от нас, защото ни кимна приятелски и каза:

— Значи, това сте вие? Препоръча ви вашият учител. Той е велик артист, господа! Велик артист и човек!

Смънкахме: да, разбира се, така е. Господин Фолтен позвъни и стана. Уплашихме се, че може би нещо сме объркали и че ще каже да ни изгонят; Фати ядосано сумтеше, а Ладичек с широко отворени очи оглеждаше кадифената стая. Но не ни изгониха; дойде само наперената камериерка и направи реверанс като в театър.

— Ани, донесете на господата чай — разпореди се господин Фолтен. — А вие седнете, господа! Ето тук, моля.

Смънкахме, че предпочитаме да останем прави, но все пак трябваше да седнем в кресла, в каквито досега не бяхме сядали. Фати потъна така дълбоко, че чак замря от уплаха; Ладичек не знаеше къде да дене дългите си крака, а аз, като по-инициативен, открих разговора с това, че се изкашлях плахо. Господин Фолтен се настани в креслото си и събра върховете на дългите си пръсти.

— Велик артист! — повтори той още веднъж. — Поздравявам ви, господа, с такъв учител. Изобщо, да се посветиш на изкуството е прекрасна житейска цел. Прекрасна… и трудна. Аз самият най-добре зная какво страдание е да бъдеш артист.

Той прокара дългите си пръсти през гривата си.

— Трябва да сте готови за суров и изпълнен с лишения живот…

Фати-Микеш мигаше уплашено, а Ладичек блуждаеше с поглед по завесите и килимите. Господин Фолтен говореше за неразбирането, с което се сблъсква големият артист, а аз от време на време издавах звуци, подобни на съгласие. Дойде камериерката с огромен поднос; Ладичек скочи насреща й, за да поеме от галантност подноса, но сигурно не трябваше да го прави, защото тя дори не го забеляза и остави цялата тази прелест пред нас. Откакто се помнехме, такова нещо не бяхме виждали: чаши от най-фин порцелан, безброй крехки чинийки, чайниче със запарен чай, чайник с гореща вода, кристално шише с ром, гарафа с лимонов сок, купичка със сметана, плато със сандвичи, фруктиера с бисквити, сладки и какво ли още не; и всичко това камериерката нареждаше пред нас на масата. Ладичек съвсем безсрамно я оглеждаше с големите си замечтани очи и сякаш му се искаше да я хване за ръката; Фати с ужас бе притаил дъх и ме риташе под масата, а аз от името на всички поддържах разговора с това, че понякога казвах „да“.

— Заповядайте, господа — прикани ни господин Фолтен и сам взе да ни налива чай. — По-силен? По-слаб? — питаше. Този ден още не бяхме яли; Фати посегна към сандвичите и поднесе към устата си отрупана богато с шунка и сьомга филийка. Успях навреме да го ритна да почака. Господин Фолтен вече си бе налял чай и бавно го разбъркваше със сребърна лъжичка; захар не си сложи. И аз направих същото. От смущение Фати сложи сандвича си върху дантелената покривка, за да не изцапа чинийката си и също взе да бърка чая. Господин Фолтен продължи да бърка замечтан, като размишляваше на глас за тежката участ на артиста в наше време; после взе малка бисквитка, отхапваше по малко от нея и отпиваше от горещия чай. Фати ме погледна въпросително и също си взе бисквита. Надявам се, че направихме добро впечатление на господин Фолтен. По едно време Ладичек се съвзе от вцепенението си, наля си чаша ром и започна да се тъпче със сандвичи; за съжаление, него не можех да ритна. Винаги съм казвал, че цигуларите не знаят как да се държат и прекалено много си въобразяват. Като видя това, Фати също взе сандвича и го захапа. Сигурно не биваше да го прави, защото господин Фолтен го загледа и каза:

— Значи вие сте пианист, господин… господин…?

Горкият Фати пламна, преглътна с пълна уста и сложи останалата част от сандвича си отново върху покривката.

— Микеш — изтръгна от себе си сподавено. — Да.

Господин Фолтен взе да го разпитва, а през това време Ладичек най-невъзмутимо лапаше сандвич след сандвич. После дойде моят ред: господин Фолтен дружелюбно ме заразпитва откъде съм, какъв е бил баща ми, каква музика предпочитам и тям подобни въпроси, съобразени с възрастта ми. След това погледна към Ладичек. Ладичек стана, протегна се като сит котарак и без ни най-малко смущение тръгна към пианото, върху което имаше тъмнокафява цигулчица; взе я, подрънна струните й с жест на познавач и с половин уста попита:

— Митенвалд, нали?

Това бяха първите слова, които произнесе.

Господин Фолтен засия.

— Да. Собственоръчна работа на майстора Матиас Клотц. Един момент, ще ви покажа паспорта й.

Ние с Микеш се спогледахме. Почакай, Ладичек, няма да ти се размине! В това време Ладичек Прохазка нагласи присипналата цигулчица под брадичката си, плъзна с лъка няколко пъти по струните и започна да свири „Песен“ на де Файа. Биваше си го момчето, сякаш цял живот бе общувал само с меценати. Господин Фолтен потъна в креслото си и се заслуша със затворени очи, поклащайки насърчително глава.

— Добре — каза накрая. — Нямате ли нещо свое?

Ладичек дори не мигна и засвири свои вариации на детска тема; изсвири три, каза „Така“, остави цигулката и отиде пак да седне при сандвичите. Господин Фолтен погледна към мен. Седнах на пианото и смело засвирих своето „Анданте“; сега зная, че съм присвоил в него сума неща от нашия скъп учител, но тогава бях много горд със своя „Опус №3“. Дойде ред и на нашия гениален Фати; той страшно се вълнуваше и изсвири лошо великолепната си „Шакона“ с прекрасна тема. Господин Фолтен не каза нищо; да си призная, това малко ме ядоса; наистина, Фати него ден свири много лошо и при всяка грешка кривеше лице като дебело дете, което, а-а ще заплаче, но неговата Шакона бе толкова чиста творба, че който поне малко разбира от музика… само че кой ли наистина разбира?

В общи линии всичко мина добре; господин Фолтен заяви, че живо се интересува от нас и с голям такт ни връчи по един залепен плик; оказа се, че в тях има по две чисто нови стотачки. Дори ни подаде сърдечно ръка, другия месец пак да сме отидели и да сме му изсвирели нещо ново. Връщахме се опиянени от щастие; имахме си свой меценат, имахме — според нас — куп пари и изобщо в нас звучаха хиляди цигулки; единствено дето Ладичек се връщаше мислено със съжаление при камериерката. „Момчета — припомняше си той, — забелязахте ли обувчиците й, а шапчицата?“ Странно, когато отидохме там за втори и трети път, тя далеч не ни изглеждаше вече толкова хубава; оказа се, че и с двете стотачки не живеем по-добре, отколкото докато ги нямахме. Как става така, не зная.

След месец отново довтасахме; всеки с няколко нотни листа под мишницата: скромна творба, посветена на маестро Беда Фолтен. Ладичек съчини „Фанданго за цигулка и пиано“, аз написах музика по едно стихотворение, а Фати носеше малко романтично „Рондо за пиано“. Господин Фолтен бе обзет от искрена и голяма радост; сам седна на пианото и изсвири моята песен, тананикайки си мотива й; изсвири и рондото на Микеш и доволен поклащаше глава. Свиреше доста непрофесионално, но с видима рутина и музикално чувство. После с Ладичек изсвирихме неговото фанданго; Ладичек вмъкна и дяволски импровизирано pizzikato à la guitara, а господин Фолтин направо сияеше.

— Добре, момчета, много съм радостен.

После заговори за композирането.

— Мисля, че е грешка, момчета, да композирате каквото ви хрумне. На един такъв млад композитор аз бих поставил конкретна задача: хайде сега, момчето ми, да видим на какво си способен! За лично вдъхновение ще имаш много време, когато откриеш собствения си стил.

Замисли се и после каза:

— Любопитен съм да видя например как бихте разработили една и съща тема. Така по-добре бих ви опознал и ще мога да ви посъветвувам къде да се насочите… — Потри чело. — Например една такава малка прелюдия: нощ във военен лагер. Нощ пред битка. Това е силна музикална представа, нали?

Фати облещи очи:

— А… греят ли звезди?

Господин Фолтен закри очи с длан:

— Не. По-скоро е пред буря. Аз виждам алени отблясъци на хоризонта. В лагера кънтят барабани и стражата тръби…

— Каква трябва да бъде армията? — попита сухо Ладичек.

— Защо?

— Заради инструментите.

— Правилно — съгласи се господин Фолтен и кимна одобрително. — Да речем… войската на цар Навуходоносор, а? За да бъде много екзотично.

Фати изглеждаше съкрушен.

— Та те са били езичници! — извика той.

Господин Фолтин го погледна изненадан.

— Това ще ви пречи ли?

Фати се изчерви и доби съвсем нещастен вид.

— Когато човек не знае нищо за тях — запелтечи. — Поне да имаше звезди… Така по-ясно може да се изрази!

— Истинският творец може да си представи всичко! — заяви нашият меценат. — Но аз не ви принуждавам. Това бе само едно мое хрумване.

Този път в пликовете имаше по три стотачки за всеки. За наша изненада, не ни стигнаха нито за ден повече от предишните две. Парите са сякаш някак странно прокълнати: никога да не стигат, независимо дали ги имаш повече или по-малко.

Естествено, заловихме се с Навуходоносоровия лагер, за да зарадваме господин Фолтен. Без много-много да му мисли, Ладичек реши, че това трябва да бъде нещо „сарацинско“ и наблъска партитурата с турски тъпани, тимпани и проточен далечен вой, „все едно че пее муезин“ (само че Ладичек упорито казваше „музеин“); при мен излезе нещо като лирично ноктюрно с плах намек за войнишка вечерна заря; затова пък Фати по цели нощи се поти над Навуходоносоровия лагер и отчаяно си скубеше косите, че не може да постигне онези „алени отблясъци на хоризонта“. Все звезди виждал — нощ без звезди — твърдеше безпомощно — не била никаква нощ, а само празна черна дупка! Най-накрая се получи малко героично ларго за пиано, вероятно най-доброто нещо, което дотогава Фати бе написал; но с военен лагер нямаше кой знае колко общо.

Нашият любезен меценат остана много доволен; изучаваше творенията ни с очила на носа и бавно мърдаше устни.

— Не е лошо — брътвеше одобрително над партитурата на Ладичек. — Този чакалски мотив е добро хрумване.

Ладичек ни риташе под масата да не се изпуснем за неговия „музеин“. Аз бях похвален за вечерната заря; ала над ларгото на Фати се мръщи и си човърка с клечка за зъби ухото.

— Малко е студено — отсъди. — Липсва му мащаб.

— Да — прошепна съкрушен Фати.

— Знаете ли — реши господин Фолтен, — на вас като че ли най-добре ще ви легне един малък пасторал. Представете си стадо овце… и млад овчар свири на пастирска свирка любовна песен…

— Да, да — размърда устни Фати, премигвайки предано, но по неговите дундести бузи изразът на ужас се сгъстяваше, докато най-сетне пот изби по челото му при представата за овцете и пастирската любовна песен. Ладичек получи за задача тържествен марш на варварския пълководец. „Нещо такова“ — рече Ладичек с готовност и забарабани с пръсти по масата варварски марш. На мене господин Фолтен връчи някакви стихове — да съм се опитал да напиша музика по тях. Това бил хорът на жените, нареждащи над ужасите на войната. Стиховете ми се сториха кошмарни, всяка втора дума: „О, печал, о, печал“ и от този род. Но ръката на господин Фолтен този път бе още по-щедра и ние се постарахме да задоволим желанията му колкото може по-добре.

— Знаеш ли какво, Фати — казах, — аз ще ти направя стадото овце, заедно със свирката и любовната песен; блеенето и любовните мечти са тъкмо мой специалитет. А ти в замяна ще ми напишеш музика към онуй „О, печал“. Ти си сякаш роден за „О, печал“ и за хор на майките. Господин Фолтен и без това няма да разбере кой какво е направил.

Любовната песен я докарах тъй, че добродетелният Фати чак се изчерви — само гугукане и страстни копнежи. „Моля ти се — възпротиви се Фати, — не мога да му го дам така, та той ще ми се изсмее! Нима имам вид на такъв?“ Затова пък „О, печал“ бе станала великолепен контрапункт във вида на cantus firmus; прибавил бе ехо и завършваше с проточена алтова монотонност, от която чак тръпки те побиваха.

Когато предадохме работите си на господин Фолтен, той не скри своето задоволство; само иззад листа на моя пасторал погледна почти укорително Фати.

— Малко е студена — каза той със съжаление. — Добре е разработена, но съвсем без страст.

— Да — смънка нещастен Фати. Очевидно нашият меценат си го беше нарочил.

— Вие още не сте обичали, нали?

— Не — прошепна Фати гузно.

— Това е пропуск — отсъди господин Фолтен. — Артистът е длъжен да обича страстно, неудържимо, по дионисиевски.

— Да — простена Фати и уплашено запремига с малките си очички; вероятно се боеше нашият меценат да не поиска от него за следващия път доказателства за неудържима страст. Вместо това обаче му бе възложен „мотив на девица, която отива с амфора за вода“. Пролича, че си отдъхна; това бе тъкмо работа за него. На мен бе поверен речитатив на херолд, който обявява някому война; а Ладичек получи за задача любовния дует на пастира Езрон с някоя си Юдит. Дуета написах аз, а Ладичек направи вестителя, защото обичаше фанфарите; прибави там шест тръбача — шест тромпета, това се казва звучене, братле, наслаждаваше се той.

Господин Фолтен едва не ни запрегръща, когато му занесохме партитурите си. Остана бащински доволен от нас.

— Тези листове, младежи, аз ще запазя; един ден вие ще станете големи музиканти.

Обичахме го наистина; беше великодушен и безкрайно обичаше музиката — какво повече можехме да искаме от човека? Разпитваше ни как живеем, какви връзки поддържаме и какво ли още не.

— Не може така, момчета — каза веднъж енергично, — май ще трябва да ви въведа в обществото. Големият артист трябва да умее да се държи и сред най-изискани среди. Трябва да е като княз. Ще дойде време, когато ще сядате на една маса с крале и ще обичате най-нежни принцеси…

От ужас очите на Фати едва не изхвръкнаха, а Ладичек само премигна, сякаш искаше да каже: Що се отнася до принцесите, туй може да стане и веднага.

— Знаете ли какво? — продължи господин Фолтен. — Почти всяка седмица при мен се събира музикално общество. Забележителни артисти, интелектуалци, критици и все такива хора… Съвсем интимно общество, но един ден на вас може да ви бъде полезно, нали така? Ще си създадете редица познанства — за артиста това е задължително. Поне пред вас ще се отворят вратите на успеха. Момчета, какви костюми имате?

Оказа се, че най-хубавите са тези на нас.

Господин Фолтен ни разгледа критично и смръщи нос.

— Така не върви. Знаете ли какво, ще поръчам да ви ушият по един хубав смокинг. А вие ще се представите пред тези хора, като им изсвирите по нещо свое, става ли? Това ще бъде за вас най-добрият старт към живота.

Очевидно бе щастлив, че може да ни направи и тази услуга; изпрати ни при отличен шивач и поиска да му се представим с новите костюми.

Е, какво пък толкоз, отидохме; бе жарък летен ден и ние имахме чувството, че всичко живо се обръща след нас, тримата младежи, тръгнали по улицата посред бял ден във вечерно облекло. Дългият Ладичек крачеше нехайно като красив и изтънчен принц, аз се чувствувах като пред първото причастие, а Фати се потеше и нещастно издуваше бузи, сякаш го бяха повели на екзекуция и смокингът го стиска под мишниците. Господин Фолтен плесна с ръце, като видя ризите и обувките ни.

— Не върви така, момчета — заяви, — ще трябва да си купите и прилични папийонки, ризи и лачени обувки; другия четвъртък ще дойдете у дома точно в осем часа вечерта, ще имам гости. Ще се радвам, ако им изсвирите произведенията си, които посветихте на мен.

Е, добре, пристигнахме в пълно снаряжение точно в осем: Ладичек — пренебрежителен като княз, аз — тържествено развълнуван, а Фати Микеш — скован от притеснение, сякаш бе издялан от дърво. Натиснахме звънеца на Фолтенови; дойде да ни отвори лакей в копринени чорапи и бяла перука.

— Олеле, майчице! — простена Фати, но Ладичек влезе величествено, сякаш вкъщи си има най-малко десет лакея; да се чудиш откъде се взема всичко това у цигуларите!

В антрето нямаше никого.

— Господата музиканти ли са? — попита лакеят. — Оттук, моля, заповядайте, ще известя господаря за вас.

Напъха ни в малка стаичка и ни остави да се гледаме. След малко се появи господин Фолтен в кадифен кафяв халат с развята фльонга.

— Привет, младежи — каза забързано и разсеяно, — веднага ще поръчам да ви донесат нещо за ядене.

И изчезна.

След малко влезе камериерката с поднос.

— Трябва да се нахраните — заяви.

Ладичек напъха в устата си сандвич и започна да я задиря; тя прие това като нещо естествено, кимайки „ах, вие“ и „я оставете“ — нещо от тоя род. На Фати му се бе свило гърлото, та чак нищо не можеше да хапне; аз, най-младият от нашето трио, бях съвсем объркан, без да знам защо. Когато камериерката — след като се изплези на Ладичек — си тръгна, Ладичек вдигна вежди и каза:

— Момчета, струва ми се…

— Какво? — попита Фати сподавено.

Ладичек сви рамене.

— Бих предпочел да си тръгна.

После на вратата се показа лакеят.

— Господин Фолтен ви чака.

Тръгнахме като гъски след него. В големия салон стоеше господин Фолтен до непривлекателна, обикновена и плахо усмихваща се госпожа.

— Скъпа моя — рече господин Фолтен рицарски, — позволете да ви представя моите млади приятели.

Смънкахме нещо, че за нас е голяма чест и целунахме нейната мека къса ръка. През това време господин Фолтен вече радостно посрещаше първия си гост.

— Заповядайте, заповядайте — нареждаше възхитено той, — чувствувайте се като у дома си!

После дойде втори, трети гост; господин Фолтен повече не ни забелязваше. Ладичек ме побутна с лакът: гледай — никакви смокинги! Стояхме в ъгъла като черно островче, а през това време господин Фолтен надаваше сърдечни приветствени викове, а неговата госпожа подаваше на новодошлите ръка с несигурна и мила усмивка. Гостите пристигаха един след друг, хвърляха въпросителен безразличен поглед към нашата черна групичка и пъргаво се понасяха към съседния салон, където вероятно се намираше бюфетът. На нас ни ставаше все по-горещо и по-горещо: никой не беше в смокинг. И никой не разговаряше с нас.

— Какво да правим? — прошепнах.

— Почакай — изсъска Ладичек и смушка в ребрата Фати, който стоеше вдървен като дребен дебел идол. — Размърдай се бе, човек!

Фати наистина премигна и взе да трепери.

— Трябва да се разпръснем — прошепна ядосано Ладичек — и да не си личим толкова!

— Накъде? — простена Фати с ужас.

Вероятно така се измъчваше, че бе готов всеки миг да заплаче — от унижение или нещо подобно; детските му устни се кривяха и трепереха. Ладичек пребледня и свъси вежди; в този момент изглеждаше блестящо. Точно в същия миг господин Фолтен водеше към бюфета някаква много известна личност, съдейки по това с какъв преливащ възторг я бе посрещнал. Ладичек направи две крачки и леко се поклони.

— Позволете, господине — изрече на висок глас, — да ви представя композитора Микеш.

Известната личност погледна изненадано, а горкият Фати се поклони като падащ чувал с брашно. Господин Фолтен се изчерви и леко преглътна.

— Да, да — изстреля забързано и нервно. — Много талантлив композитор. А това е господин… господин… господин Прохазка.

Ладичек протегна ръка към известната личност с вродена непосредственост на принц.

— Приятно ми е, господине!

— Кой бе това? — прошепна вцепененият Фати.

— Откъде да знам? — отвърна Ладичек равнодушно и мрачно.

Господин Фолтен се върна от бюфета и право при нас:

— Господа — изрече с тиха ярост, — не забравяйте, че тук сте не като гости, а като… като…

— … платени музиканти — подсказа спокойно Ладичек. — Както обичате.

Господин Фолтен се завъртя на токовете си и тръгна към входа. А големият салон вече се пълнеше с групички гости, връщащи се от бюфета.

— Заповядайте, момчета — прошепна Ладичек. — Заповядайте в музикалния салон!

Там, насред стаята, вече бе нагласено пиано „Стейнуей“, а върху него тъмнокафява цигулка „Митенвалд“. И нашите произведения с краснописното посвещение: „На Маестро Беда Фолтин“. Зная, че от наша страна това бе бунт на прислугата, но нищо друго не можехме да направим. Изведнъж зазвуча: там-там-там-ра-ра-там-та-там-та-рам-ра, аз и Фати на четири ръце на пианото, а Ладичек с цигулката под брадичката, с две думи, първокласна пошлост от нощен локал; Фати се хилеше възторжено, а Ладичек се въртеше и пляскаше като истински циганин-виртуоз, дори отмяташе от челото си кичур къдрици. На вратата се подадоха уплашени лица. Дънехме все по-разпалено, а Ладичек се пъчеше и недвусмислено се гласеше да тръгне да свири на гостите на ухо. Но в този миг се появи господин Фолтен, който затръшна след себе си вратата.

— Да не сте се побъркали, ах вие… вие…

— Извинете, господине — рече Ладичек, надигайки изумено вежди, — нали сте ни поканили като домашен оркестър?

След половин минута вече бяхме на улицата; затова пък ни олекна. Сутринта изпратихме на господин Фолтен новите си дрехи; отмъстителният Ладичек обаче предварително намери свещ, за да покапе с восък смокинга си.

 

 

Тогава имахме чувството, че сме се излъгали в своя меценат; след този случай като музиканти често бяхме принуждавани да преглъщаме какво ли не, а то не бе кой знае колко по-добро. Пък и господин Фолтен се бе излъгал в нас: никой от трима ни не стана композитор. Нашият нещастен Фати, нашият гениален Микеш малко след това, подир прекаран грип, умря от Паркинсонова болест; Ладичек Прохазка се запиля нейде из Русия, а аз съм само, както пише по афишите — „на пианото Ваша Амброж“.