Джон Голсуърти
Бившият номер 299 (3)

1

— Мамо, това не може да продължава повече! Просто не може. Винаги, когато съм с него, се чувствувам като абсолютен червей. Ще се махна като Берил. Той сякаш има една-единствена цел в живота — да накара всекиго да се чувствува жалък и подъл.

— Помни какво е преживял!

— Не виждам защо ние трябва да сме част от неговото отмъщение. Нищо не сме му направили, само страдахме заради него.

— Той не иска да наскърби нас, пък и когото и да е.

— Във всеки случай пред него хората загубват дар слово, сякаш ги вцепенява. Това е напаст.

— Човек може само да го съжалява.

— Мамо, та той е съвсем щастлив. Връща си на хората.

— Стига първата вечер…

— Опитахме се. Нищо не излезе. Той няма никаква нужда от когото и да е. Какво ще кажеш за утре вечер?

— Джак, не можем да го оставим на връх Коледа.

— Тогава ще трябва да го водим у Берилови. Не мога да издържа тук! Ето, гледай го!

Бившият номер 299 мина покрай прозореца. Крачеше широко и леко с книга под ръка.

— Няма как да не ни е видял. Сякаш не съществуваме!

2

Бившият номер 299 влезе с книга под ръка в ботаническата градина и седна на една пейка. Дойде гувернантка с поверените й деца и се настани до него.

— Питър, Джон и Майкъл — съвсем по модата — каза бившият номер 299.

Гувернантката неспокойно се размърда. Джентълменът имаше много странна усмивка!

— А на какво ги учите?

— Четене, писане, аритметика, господине, а също и библейски случки.

— Възприемат ли?… Аха, не особено. Послъгват ли? Да! Всички деца послъгват.

Гувернантката закърши пръсти:

— Питър! — рече тя. — Къде е топката ти? Трябва да вървим да я търсим.

— Но тя е тука, госпожице Сомърс.

— О, така ли? Във всеки случай тук вятърът е много остър и не можем да останем повече. Тръгвайте!

Бившият номер 299 продължи да се усмихва. Дребно кученце, което се опъваше на каишката си и дърпаше пред себе си пълна, стара дама, подуши крачолите му.

— Точно така, имам котка — каза бившият номер 299. — На кучетата и котките им прави удоволствие…

Пълната стара дама грабна кученцето, притисна го под лакътя си като гайда и се забърза като подплашена гъска.

Минаха няколко минути. Дойде работник с жена си. Седнаха и се загледаха в пагодата.

— Странна сграда! — рече бившият номер 299.

— Японска била, казват — отвърна работникът.

— Китайска, приятелю. Чудесни хора са това китайците — не ценят човешкия живот.

— Това пък какво е? Чудесни ли казахте?

— Точно така.

— Ъ?

Жената надникна иззад работника:

— Хайде, Джон! Тука ми свети в очите слънцето.

Работникът стана.

— „Чудесни“ казахте, нали? Чудесни!

— Да!

Жената дръпна работника за ръката.

— Не влизай в спорове с непознати. Хайде!

И работникът бе отмъкнат от пейката.

Някакъв часовник удари дванадесет. Бившият номер 299 стана и излезе от градината. Повървя малко между къщичките и позвъни на страничния вход на едно магазинче. Отвори му младо момиче.

— Ако баща ви е все още сляп, дошъл съм да му почета.

— Моля ви се, господине, той ще си остане сляп.

— Така и предполагах.

На канапето, под сноп червено боядисана трева от пампасите, седеше нисък масивен човек и дялкаше дървена фигурка. Той подуши и обърна слепите си очи към посетителя. Всяка черта и гънка на четвъртитото лице сякаш казваше: „Мене няма да сломиш!“

— Какво ще правите? — попита бившият номер 299.

— Бъдни вечер е, господа бога дялкам. Много хубави ги правя. Искате ли да ви дам този?

— Благодаря.

— Не е като да не е мислил за себе си нашият бог, нали? „Обичай ближния си, както обичаш себе си!“, което означава, че трябва себе си да обичаш. И според мен той го е правил, и то не против божията воля.

— Като че ли е по-лесно да обичаш ближния си, когато не можеш да го видиш, а?

— Това пък какво е? Имате ли нещо против да опипам лицето ви за малко? Много ми помага в резбарството. Правя ги като живи, разбирате ли?

Бившият номер 299 се наведе и слепецът започна да изучава чертите му с върховете на пръстите си.

— Високи скули, очи хлътнали навътре, много особена форма на надочните ръбове, доста ниско чело, което завършва с гъста коса. Надолу две дупки под скулите, нос — леко извит, брадичка — остричка, без мустаци. Усмихвате се, нали? И зъбите са си вашите? Трябва да ви кажа, че сте един доста добър модел. Не одобрявам тези, дето разправят: „Винаги съм имал брада“. Как искате фигурката — да виси от кръст, или да носи кръста?

— Както искате. Използували ли сте понякога и вашето лице за модел?

— Не, защото съм… всъщност за държавници и герои го използувам. Направих фигурка на капитан Скот по моето лице. Моето има доста войнствен вид, докато вашето е остро, малко кисело, подходящо за светци, мъченици и тям подобни. Само още веднаж да го опипам, а после ще го възпроизведа. Тънък врат, едното рамо малко издадено напред, ушите леко вирнати. Вие сте възвисок, възслаб човек, нали? И когато ходите, изнасяте краката си напред със замах, нали? Дайте ми за малко ръката си. Аха, виждам, че си гризете ноктите. Очите ви са сини, а… остър поглед, да? Косата ви е била червеникава, преди да се прошари — така ли е? Благодаря ви, много ви благодаря. А сега, ако искате, почетете, а аз ще се заема с тази работа.

Бившият номер 299 отвори книгата.

„… Но най-сетне, с течение на времето, Хедлибърг има нещастието да предизвика един непознат странник, вероятно, без да знае това и положително без да се интересува, защото Хедлибърг можеше да се справя с всичко сам и хич не се интересуваше от странниците и тяхното мнение. Но в този случай би било добре да направи изключение, защото човекът беше непримирим и отмъстителен.“

— Аха! — вметна замислено слепецът, — ето ти на. И тъй като говорим за чувства, какво ви кара да ми съчувствувате, ако смея да запитам?

— Приятелю, аз мога да ви гледам, без вие да ме виждате.

— Така ли? А другите хора?

— Те могат да ме гледат, без аз да ги виждам.

— Разбирам! Мизантроп. Имате ли основание да сте такъв?

— Затвор.

— Охо. Прогонен и отхвърлен от хората.

— Не. Точно обратното.

Слепецът престана да дялка и дълбае.

— Обичам независимите хора — рече той. — Харесвам хората, които могат сами да вървят по пътя си. Забелязали ли сте котките? Повечето хора са като кучетата. Рядко ще срещнете хора, които да са като котките. Ако въпросът ми не е удобен, бихте ли ми казали какъв сте били? Данъчен агент?

— Лекар.

— Какво помага на киселини?

— Къде?

— Вятър и мъгла, нали? Но виждам какво имате предвид. Отначало, когато си загубих зрението, ми беше много тежко, но го превъзмогнах. От това полза няма. По-лошо не може да ти се случи. А тази мисъл създава у човек чувството, че е застрахован.

— Прав сте — рече бившият номер 299 и стана да си ходи.

Слепецът вдигна глава едновременно с него.

— Усмихвате ли се? Само ми дайте възможност още веднаж да опипам усмивката ви, може ли?

Бившият номер 299 доближи лицето си до протегнатите пръсти.

— Да, с вас е същото — опрели сте до дъното. Следващият път, като дойдете, ще ви покажа нещо, което според мен ще ви хареса. Благодаря за четенето.

— Кажете, ако ви досаждам.

— Ще ви кажа — рече слепецът и проследи, без да шавне, шума от стъпките на посетителя, които постепенно заглъхнаха.

3

Коледна вечер, неспокойна и ветровита. По улиците плющи силен дъжд. Бившият номер 299 върви на две крачки пред жена си, синът им върви на две крачки зад майка си. От един вход ги наблюдава крехка фигура, завита до носа с кожи.

— Хайде, мила. Съжалявам, че трябваше да го вземем.

— Разбира се, че ще го вземете!

— Виж. Та той даже да върви заедно с мама не може. Това е напаст. Днес ходи на черква и през цялото време не отдели поглед от свещеника — бедният старец, само дето не умря.

— За какво говореше?

— Братската обич. Мама казва, че го правел неволно — но това е също като… как беше онова, дето си стои така вторачено?

— Базилиск.^[1] Опитвам се да се поставя на негово място, Джак. Сигурно е трябвало да преглъща много неща там — почти три години да те командуват като куче разни прости хора. За да не се пречупиш, трябва да престанеш да си човек. По-добре така, отколкото да беше излязъл пълзешком оттам.

— Може би. Я гледай какъв дъжд! Ще ти вдигна качулката.

Дъждът плющи, шепотът заглъхва.

Осветен, отворен вход, червено преддверие, висящ сноп имел, под него момиче с гъста коса…

— Честита Коледа, татко!

— Благодаря. Искаш ли да те целуна?

— Както искаш. Е, мамо миличка! Хей, вие двамата, здравейте! Влезте! Роди, вземи палтото на татко!

— Как сте, господине? Отвратително време!

— Това е едно от преимуществата на затвора. Нас никога не ни безпокоеше времето. Изписваха „Мир и любов“ с плодовете на бодливата зеленина! Чудесно нещо! Закачаха ни ги ей тук. Не смятате ли, че християнството е една забележителна измама?

И отново четиримата на улицата, камбаните бият за полунощна служба.

— Каква вечер!

— Нека поне отминат напред, за да не ни чуват, Джак.

— По-лошо от всякога. Господи! С този поглед може да накара и млякото да се пресече! А аз мислех, че алкохолът ще го направи поносим. Той си пийна доста.

— Нищо! Остават само още няколко дни, а после!…

— Съгласна ли си с мама, че той не го прави нарочно, Мейбъл?

— Разбира се, че да!

— Как седи само и се усмихва! Защо не вземе да се отпусне?

— Може би точно това прави…

4

— Ето ви го! — каза слепецът. — Най-доброто, което мога да направя при тези обстоятелства. Кръстът ме позатрудни. Боя се, че го направих малко тежичък, но си помислих, че ще предпочете да го носите.

— Истински шедьовър!

— Сериозно ли говорите? — попита слепецът. — Можете да купите кутия бои и да го направите още по-хубав, повече да прилича на човек.

— Ще го направя.

— Не пипайте лицето, нито пък кръста. Оставете ги с цвета на дървото, но косата и дрехата и кръвта от трънения венец ще освежат малко фигурката. Как е човекът, който разврати Хедлибърг?

Бившият номер 299 отвори книгата.

… Гудсън го огледа от горе до долу, като че търсеше по него място, което най-много да презира, а после рече: „Значи вие сте анкетната комисия, така ли?“ Саулсбъри отвърна, че той май е нещо такова. „Хъм! Подробности ли искате, или смятате, че мога да отговоря по-общо?“ „Ако искат подробности, ще дойда отново, г-н Гудсън, сега засега ще се задоволя с общия отговор.“ „Добре тогава! Кажете им да вървят по дяволите. Предполагам, че това е достатъчно общо казано. И ще ви дам един съвет Саулсбъри — когато се върнете за подробностите, вземете и кошница, за да занесете в къщи това, което ще остане от вас.“

Слепецът се засмя.

— Божичко! Колко ми харесва този Марк Твен. Чудесно чувство за хумор — нищо сладникаво!

— Реже, нали?

— Направо сече — отвърна слепецът. — А вие какво мислите за човешката природа?

— Не особено хубави неща.

— И все пак у човека има и хубави неща. Вижте себе си и мен. Имаме своите неприятности и все пак сме весели и жизнерадостни! Човек трябва да е независим. В противен случай много ще страда. Така мислите, нали? Или ми се стори само, че кимнахте?

— Кимнах. Вие сякаш виждате с очите си.

— Святкат, нали? Ние двамата с вас много пъти сме могли да седнем и да плачем, та очите си да изплачем, нали? Но не сме го сторили. Ето защо ви казвам, че у нас има нещо хубаво. Постави разстояние между себе си и света и дръж челото си вдигнато! И едва тогава, когато не можеш да се сетиш за нещо още по-лошо от това, което вече ти се е случило, ще си щастлив. Не по-рано. Вярно ли е?

— Напълно.

— На мен ми бяха необходими пет години. А на вас?

— Близо три.

— Е да, вие имате предимството, което ви дава произходът и образованието. Познавам по гласа ви. В него има някаква остра подигравателна нотка. Работех в бръснарница. Бедата дойде от една маша за коса. Това, което най-много ми липсва, е възможността да ходя за риба. Няма кой да ме заведе. Не ви ли липсва това, че не можете да кълцате хората?

— Не.

— Е да, предполагам един джентълмен никога не се пристрастява към нещо. Аз пък се бях пристрастил много към рибарлъка. Не пропусках неделя, даже и да вали. Затова се научих и на това резбарство. Трябва да имам някакво хоби, та да минава времето. Готвите ли се да пишете книга за вашия живот? Не съм се излъгал, поклатихте ли наистина глава?

— Поклатих. Моето хоби е да гледам как се разиграва представлението.

— Беше време, когато това можеше да ме задоволи — обичах да гледам как реката тече надолу. Малко философ падам. А вие, според мен, не.

— Защо не?

— Имам чувството, че прекалено много ви се иска животът да подвие опашка пред вас. Може би в това се състои неудобството от това да се роди човек джентълмен. Прав ли съм?

Бившият номер 299 затвори книгата, стана и рече:

— Гордост!

— Аха — рече слепецът и затърси с очи. — За вас това е душа и свят. Така си и мислех. Елате пак, ако не ви дразня.

— Да ви заведа ли на риба?

— Наистина ли? Ще го направите ли? Дайте си ръката!

Бившият номер 299 подаде ръка. Старецът я намери с напипване…

5

— В сряда пак, нали, колега? Ако не ви е неприятно, разбира се.

— Да, в сряда.

Слепецът постоя малко на вратата на своята къща с „улова“ в сламена торба, заслушан в шума от отдалечаващите се стъпки на своя партньор, после с опипване намери пътя си до канапето под снопа трева от пампасите. Зави студените си крака в одеялото, въздъхна дълбоко и заспа.

Бившият номер 299 мина между оголените акации и люляци на малките вили. Влезе в къщи, отиде в кабинета си и седна, протегнал крака към огъня. Като подуши, че мирише на риба, котката скочи на коленете му.

— Филип, мога ли да вляза.

— Можеш.

— Прислугата предупреди, че ще напусне. Искам да те попитам имаш ли нещо против да оставим всичко и да отидем заедно някъде в чужбина?

— На какво дължим тази неочаквана саможертва?

— О, Филип! Защо правиш всичко толкова трудно. Какво всъщност искаш да направя?

— Да вземеш половината от доходите ми и да се махаш.

— Какво ще правиш сам.

— Ще наема приходяща жена. Ние двамата с котката много обичаме приходящи чистачки.

— Филип!

— Да?

— Няма ли да ми кажеш какво ти е на сърцето. Завинаги ли искаш да останеш самотен?

Бившият номер 299 вдигна очи.

— Действителността няма стойност за тези, които не живеят с нея. Аз живея с действителността.

— Но защо?

— Мила ми Берта, така, струва ми се, се казваше, нали?

— О, господи! Ти си наистина ужасен!

— А какъв би предпочела да съм — хленчещ червей? Да се гърча пред хората, които презирам, да пълзя от едно двусмислено положение към друго? Или пък искаш покаяние? Какво искаш?

— Искам да си човек.

— Тогава получаваш точно това, което искаш. Аз съм толкова човек, че ще оставя света да отиде по дяволите, преди да приема неговото съжаление, или да ям от ръката му! Остави ме на мира! Така съм спокоен.

— Нищо ли не мога да направя за теб?

— Можеш. Не стой между мене и огъня!

6

Две фигури стоят в тъмното пред прозореца. Пердето не е дръпнато.

— Виж, Мейбъл!

— Внимавай! Може да ни види. Шепни!

— Прозорецът е затворен.

— Защо след като ще стои така, не дърпа пердетата?

Пустиня тъмна и безмълвна,

ни капчица вода, троха храна,

навсякъде безкрайната тъма пустинна.

— Джак, аз го съжалявам.

— Той не страда. Само тези, които обичат хората, могат да страдат. Той има всичко, каквото иска. Погледни го!

Светлината на огъня осветява лицето — неговите издатини и вдлъбнатини, бляскавите очи, неговата неподвижност и напрежение, усмивката и котката, наместила се в извивките на топлото тяло. И двама млади се измъкват, минават между малките къщи, хванати за ръце.