Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Late-299, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
debora (2020)
Допълнителна корекция
Karel (2020)

Издание:

Автор: Джон Голсуърти

Заглавие: Първите и последните

Преводач: Цветан Петков

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издател: Профиздат

Град на издателя: София (не е указано)

Година на издаване: 1978

Тип: сборник разкази

Националност: британска (не е указано)

Печатница: ДП „9 септември“ — София

Излязла от печат: 25. XII. 1977 г.

Редактор: Георги Митев

Художествен редактор: Лиляна Басарева

Технически редактор: Лиляна Недевска

Художник: Любка Рашкова

Коректор: Кръстина Велчева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4916

История

  1. — Добавяне

Съпоставени текстове

II

1

Във вътрешната стая на малка къща близо до Кралската ботаническа градина госпожа Филип Рейдър стоеше вторачена в телеграмата, която държеше в ръката си. Сякаш държеше паяк, а от паяци тя имаше вроден ужас. Синът й, който до скоро седеше срещу нея, бе скочил, а дъщеря й внезапно престана да свири Вариациите на Брамс по тема на Хайдн.

— Казва, че тази вечер!

Момичето отдръпна ръцете си от клавишите.

— Тази вечер! Аз смятах, че другия месец. Съвсем в стила на баща ми — без никакво предупреждение!

Синът извади механично лулата си и започна да й лъска чашката. Имаше свежо лице, руса коса и малка глава.

— Защо не ни предупреди да го чакаме в Лондон? Той трябва да разбере, че е необходимо да постигнем някакво споразумение.

Дъщерята също стана и се облегна на пианото — беше дребничка, с гъста, тъмна, късо подстригана коса.

— Какво ще правим сега, мамо?

— Джак трябва да отиде и да предупреди Мейбъл и Родерик да не идват тази вечер.

— Това добре, ами ако той остане тук? Той знае ли, че и двамата с Берил сме сгодени?

— Струва ми се, му писах в последното си писмо.

— А ти мамо, какво ще правиш?

— Толкова е внезапно… просто не зная.

— Това е непочтено! — рече момчето с ожесточение.

Сестра му вдигна падналата на пода телеграма и погледна откъде е изпратена.

— Та той може всеки момент да дойде. Джак, побързай! Не може ли да разбере, че тук никой не знае за станалото?

Госпожа Рейдър се обърна към огъня.

— Баща ви знае само себе си.

— И все пак той трябва да разбере, аз ще го накарам…

— Доктор Рейдър, госпожо.

Бившият номер 299 стоеше усмихнат при вратата, която слугинята затвори след него.

— Е, Берта? — рече той. — Е, Берил! Е, Джак!

Отвърна му само дъщерята.

— Е, татко! Можеше да ни предупредиш по-рано.

Бившият номер 299 се вгледа поред в лицата им.

— Горчиво лекарство се дава без предупреждение. Как сте?

— Съвсем добре, благодаря. А ти?

— Никога не съм се чувствувал по-добре. Животът в затвора е много здравословен.

Като насън госпожа Рейдър пресече стаята. Подаде непохватно ръка. Бившият номер 299 не я пое.

— Тук е доста приятно — рече вместо това той. — Може ли да се измия.

— Джак, заведи баща си в тоалетната!

— В банята, ако обичаш!

Синът, който стоеше при прозореца, погледна усмихнатото лице на баща си и тръгна пред него.

Първа заговори госпожа Рейдър — слаба, бледа, тъмнокоса жена:

— Бедният Филип!

— Невъзможно е човек да го съжалява, мамо. Никога не е било възможно. И не забелязвам особена промяна, ако не се смята това, че няма мустаци. Аз тебе съжалявам. Той просто не може да остане тук. Та нали всички знаят, че си вдовица.

— Хората обикновено знаят повече, отколкото показват, Берил.

— С нищо не са го проявили. Не можа ли да ни попита.

— Такова нещо и през ум не му е минало.

— Той не помисли за нас, когато извърши онова ужасно нещо. А излиза, че го е направил съвсем безвъзмездно, освен ако… Мамо, понякога съм си мислела, че той просто е бил принуден да го направи. Освен неин лекар, той е бил и неин любовник!

Госпожа Рейдър поклати глава.

— Щеше да ми каже. Баща ви винаги е бил прав за себе си.

— Какво да правя с Роди?

— Трябва да почакаме.

— Ето го Джак. Е?

— Къпе се с толкова гореща вода, колкото може да понесе. Каза ми само: „Това е първото нещо, което прави човек, когато влиза в затвора и първото, което прави, когато излиза оттам. Има симетрия, нали?“ Трябва да му занеса чаша кафе. Това е истинско безобразие! Прислугата няма как да не се сети, че един доктор Рейдър, който, пристигнал-непристигнал, влиза в банята, е баща ни.

— Комично, нали?

— Така ли? Той просто не знае какво е това срам. Готов е на покрива да се качи и да се разкрещи. А аз си мислех, че положително ще замине за чужбина.

— Всички така смятахме.

— Човек би го съжалил, ако е сломен. Но той изглежда ужасно горд със себе си. А неговото престъпление е така отвратително — как да го кажа на Мейбъл? Ако й кажа, че е бил в затвора, тя ще помисли сигурно, че е направил нещо още по-лошо. Мамо, моля ти се настоявай веднага да си отиде. Можем да кажем на прислугата, че е някакъв чичо, който… който е бил в контакт с едра шарка.

— Мамо, ти му занеси кафето… О боже, ти не можеш да направиш това, ако наистина ни е чичо! Джак, кажи му, че никой наоколо не знае и мама няма да може да го понесе. Побързай! Вече е шест и половина.

Синът прекара пръсти през гладко сресаната си назад коса. По младото му лице се четеше отчаяние.

— Наистина ли?

Госпожа Рейдър кимна.

— Кажи му, че ще тръгна с него, където и да отиде, че винаги съм предполагала, че ще уреди нещата по този начин, че така всичко е… много тежко… — тя сложи ръка на устата си.

— Добре, мамо! Ще не ще, ще го накарам да разбере. Но недей казва нищо на прислугата. Ами ако трябва ние да си отидем? Тази къща е негова.

— Наистина ли, мамо?

— Да. Купих я с негови пари, с пълномощното, което ми остави.

— О, колко ужасно е това!

— Всичко е много ужасно, но ние трябва и за него да мислим.

Момичето разтърси къдри.

— Наистина не може да се каже, че го приехме особено топло. Но татко винаги е бил много затворен в себе си. Не трябва да очаква от нас да започнем да се лигавим около него. Не само той е преживял тежки моменти. И ние страдахме.

— Да отивам ли?

— Да, занеси му кафето. Побързай, момчето ми, и бъди мил с него.

Синът каза с младежка непреклонност:

— О да, ще бъда много мил с него! — и излезе.

— Мамо, не гледай така.

— Ти какво искаш? Да се смея ли?

— Не се усмихвай така, защото започваш да приличаш на него. Изплачи си мъката.

2

Бившият номер 299 седеше във ваната и усмихнато гледаше през парата и дима от цигарата към палеца на крака си. Той се подаваше малко над нивото на водата и нокътят беше почернял от удар — някаква тежест бе паднала върху него. Взе кафяната чашка от сина си.

— Цели две години и девет месеца съм копнял точно за такова нещо, но това надминава всички очаквания, Джак.

— Татко… аз трябва…

— Хубаво кафе, тютюн, гореща вода… най-големите блага, които може да ти предложи животът. Прекарваш половин час така и вече си пречистен — телом и духом!

— Татко…

— Да? Имаш ли да прибавиш нещо?

— Ние сме тук от две години.

— По-малко, отколкото аз прекарах там. Харесва ли ти тук?

— Да.

— А на мен там не ми хареса. Медицина ли следваш?

— Не. Ботаника.

— Хубаво. Така няма да имаш работа с хора.

— Обещават ми да ме вземат на работа в Ботаническата градина в началото на идущата година. Аз съм… сгоден съм.

— Прекрасно. Според мен хората трябва млади да се женят.

— И Берил е сгодена.

— А майка ти случайно да е сгодена?

— Татко!

— Драги мой, човек очаква да го изоставят. Защо да смята, че неговите роднини са по-добри от останалите. Нали така?

Като гледаше как горещината изтласква затворническата бледнина от усмихнатото лице, поставено на необикновено жилест врат, момчето изпита угризения на съвестта.

— Така и не успяхме да ти кажем колко много те съжалявахме. Само че и досега не можем да проумеем защото го направи.

— Щях ли да го направя, ако знаех, че ще ме открият? Една жена отиваше към гибел, рискът за мен беше малък… и ето докъде стигнахме. Никога не спасявай другиго с риск за себе си, Джак. Нали си съгласен с мен?

Момчето силно се изчерви. Как да изрече това, което трябваше да каже?

— Нямам намерение да свивам опашка между краката си. Може ли да вземеш тази чашка?

— Искаш ли още, татко?

— Не, благодаря. Кога вечеряте?

— В седем и половина.

— Услужи ми с бръснач. Тази сутрин се бръснах с нещо като птича човка.

— Сега ще ти дам.

Веднаж откъснал се от усмихнатия чужденец във ваната, младежът се отърси. Ще каже това, което трябва.

Когато се върна с принадлежностите за бръснене, баща му лежеше опънат, дълбоко потопен, със затворени очи. Младежът се облегна на вратата и изтърси:

— Тук никой не знае. Смятат мама за вдовица.

Очите се отвориха и усмивката отново взе власт над положението.

— Убеден ли си в това?

— Убеден съм. Сигурен съм, че Мейбъл, момичето, за което съм сгоден, съвсем не подозира. Тя ще дойде на вечеря, а също и годеникът на Берил — Роди Блейдз.

— Мейбъл и Роди Блейдз — радвам се, че научих имената им. Бъди така добър и ми подай онзи, големия пешкир. Ще си измия главата.

Момчето му подаде пешкира и се обърна. Но на вратата се спря:

— Татко…

— Точно така. Естествените връзки са неотменимо установени.

Момчето се обърна и побягна.

Долу при стълбите го чакаха майка му и сестра му.

— Е?

— Нищо не излиза. Просто не мога да му кажа, че искаме да си отиде.

— Така е, миличък. Разбирам те.

— Но мамо… Джак, ти трябва!…

— Не мога! Ще отида да им кажа да не идват — и като грабна шапката си, той побягна.

Тичаше между малките къщи, във вечерната омара, и се мъчеше да измисли какво да каже. Позвъни на звънеца на последната от редицата малки вили.

— Мога ли да видя госпожица Мейбъл?

— Облича се, господине. Ще влезете ли?

— Не, ще я почакам тук.

В тъмния вход той се опитваше да репетира. „Ужасно съжалявам! Някой дойде… неочаквано… по работа! Да? По каква работа?“

— Здравей, Джак!

Едно видение в рамката на вратата — руса коса, розово, кръгло лице, със сини очи над пухкава яка.

— Виж какво мила… Затвори вратата!

— Защо? Какво се е случило. Случило ли се е нещо?

— Да. Има нещо много лошо. Не бива да идваш у нас тази вечер, Мейбъл.

— Не стискай така силно! Защо да не бива?

— Ъъ… има причина!

— Зная. Баща ти е излязъл.

— Какво? Как?…

— Ами, разбира се. Всички знаем за това. Трябва да сме много мили с него.

— Да не искаш да кажеш, че Роди и всички… А ние си мислехме, че никой не знае!

— Разбира се, че сте си мислили. Някои хора гледат на въпроса по един начин, други по друг. Аз гледам по другия.

— Знаеш ли какво направи той?

— Да. Намерих вестника. Четох всичко за процеса.

— Защо не ми каза?

— А ти защо не ми каза?

— Всичко беше така отвратително. Е?

— Смятам, че с него са постъпили безобразно.

— Но такова нещо не бива да се допуска.

— А защо не?

— Какво ще стане тогава с прираста?

— Та ние сме пренаселени. Всички го разправят.

— Това е нещо съвсем различно. Има си закон.

— Виж какво! Ако искаш да спориш, ела вътре. Студено ми е.

— Не искам да споря. Трябва да отида и да кажа на Роди. Ти така ме успокои, мила. Само че… само че ти не познаваш баща ми.

— Значи не бива да идвам?

— Тази вечер не. Мама…

— Вярно. Предполагам, че тя е ужасно щастлива.

— Ъ? Да, да! Тя… да!

— Добре, лека нощ. И виж какво, връщай се. Аз ще кажа на Роди. Недей! Ще ми смачкаш роклята.

Докато тичаше обратно между малките къщи, момчето си мислеше: „Господи божичко! Колко странно! Всичко е обърнато наопаки! Тя… тя!… Ужасно съвременна работа!“

3

Бившият номер 299 седеше на светлината на огъня. До него имаше чаша, а между устните му — цигара. Въглените пукаха, часовникът удари единадесет! Хвърли угарката в пепелта, протегна се и стана. Качи се по стълбите и отвори първата врата. В стаята беше тъмно. Някой тихо попита:

— Филип?

— Да.

Той светна лампата. Жена му седеше на леглото с бледо лице и треперещи устни:

— Тази вечер… трябва ли?

Бившият номер 299 се приближи до леглото. Устните му все още се усмихваха, очите му жадно блестяха.

— Съвсем не. В затвора човек се научава на въздържание. Никакви долни контакти? Добре. Лека нощ!

Гласът от леглото бе тих:

— Много съжалявам, Филип. Всичко стана толкова внезапно, затова… аз… аз…

— Моля, моля — ключът на лампата щракна. Вратата се затвори.

Трима души лежаха будни, един спеше. Будните си мислеха: „Само да допускаше хората да го съжаляват! Да можеше човек да го обича! Неговото самообладание спира всекиго. Той просто не е човек! Той трябва да търси нашето съчувствие. Той трябва да се отнася с разбиране към нас. Като че ли не изпитва съчувствие към себе си, към нас, към никого. А какво ще стане утре? Невъзможно е да се живее повече тук! Ще можем ли да го понасяме в къщата и въобще около нас? Той е ужасяващ!“

Спящият лежеше за първи път в легло от хиляда и една нощи. Очите му бяха скрити между веждите и кокалестите скули, лицето му беше изваяно сякаш от слонова кост, устните все още се усмихваха на мекото легло.

На развиделяване будните заспаха, а спящият се събуди. Очите му потърсиха познатите очертания на малката пирамида с принадлежности на полицата в ъгъла, лъскавите тенекии долу, кръглата шпионка, линията туткална боя по протежение на стената, затворената солидна масивност на малката килия. И сърцето му се сви. Нямаше ги! Сън ли е това? Цялото му същество търсеше реалността. Наистина се намира в стая и светлината идва през прозорци, покрити с кретонени пердета. Ръцете му не са голи, а това е чаршаф. За момент потрепери, несигурен в каквото и да е, после се отпусна на гръб и се усмихна на покрития с тапети таван.