Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Late-299, 1923 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Цветан Петков, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джон Голсуърти
Заглавие: Първите и последните
Преводач: Цветан Петков
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издател: Профиздат
Град на издателя: София (не е указано)
Година на издаване: 1978
Тип: сборник разкази
Националност: британска (не е указано)
Печатница: ДП „9 септември“ — София
Излязла от печат: 25. XII. 1977 г.
Редактор: Георги Митев
Художествен редактор: Лиляна Басарева
Технически редактор: Лиляна Недевска
Художник: Любка Рашкова
Коректор: Кръстина Велчева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4916
История
- — Добавяне
II
1
Във вътрешната стая на малка къща близо до Кралската ботаническа градина госпожа Филип Рейдър стоеше вторачена в телеграмата, която държеше в ръката си. Сякаш държеше паяк, а от паяци тя имаше вроден ужас. Синът й, който до скоро седеше срещу нея, бе скочил, а дъщеря й внезапно престана да свири Вариациите на Брамс по тема на Хайдн.
— Казва, че тази вечер!
Момичето отдръпна ръцете си от клавишите.
— Тази вечер! Аз смятах, че другия месец. Съвсем в стила на баща ми — без никакво предупреждение!
Синът извади механично лулата си и започна да й лъска чашката. Имаше свежо лице, руса коса и малка глава.
— Защо не ни предупреди да го чакаме в Лондон? Той трябва да разбере, че е необходимо да постигнем някакво споразумение.
Дъщерята също стана и се облегна на пианото — беше дребничка, с гъста, тъмна, късо подстригана коса.
— Какво ще правим сега, мамо?
— Джак трябва да отиде и да предупреди Мейбъл и Родерик да не идват тази вечер.
— Това добре, ами ако той остане тук? Той знае ли, че и двамата с Берил сме сгодени?
— Струва ми се, му писах в последното си писмо.
— А ти мамо, какво ще правиш?
— Толкова е внезапно… просто не зная.
— Това е непочтено! — рече момчето с ожесточение.
Сестра му вдигна падналата на пода телеграма и погледна откъде е изпратена.
— Та той може всеки момент да дойде. Джак, побързай! Не може ли да разбере, че тук никой не знае за станалото?
Госпожа Рейдър се обърна към огъня.
— Баща ви знае само себе си.
— И все пак той трябва да разбере, аз ще го накарам…
— Доктор Рейдър, госпожо.
Бившият номер 299 стоеше усмихнат при вратата, която слугинята затвори след него.
— Е, Берта? — рече той. — Е, Берил! Е, Джак!
Отвърна му само дъщерята.
— Е, татко! Можеше да ни предупредиш по-рано.
Бившият номер 299 се вгледа поред в лицата им.
— Горчиво лекарство се дава без предупреждение. Как сте?
— Съвсем добре, благодаря. А ти?
— Никога не съм се чувствувал по-добре. Животът в затвора е много здравословен.
Като насън госпожа Рейдър пресече стаята. Подаде непохватно ръка. Бившият номер 299 не я пое.
— Тук е доста приятно — рече вместо това той. — Може ли да се измия.
— Джак, заведи баща си в тоалетната!
— В банята, ако обичаш!
Синът, който стоеше при прозореца, погледна усмихнатото лице на баща си и тръгна пред него.
Първа заговори госпожа Рейдър — слаба, бледа, тъмнокоса жена:
— Бедният Филип!
— Невъзможно е човек да го съжалява, мамо. Никога не е било възможно. И не забелязвам особена промяна, ако не се смята това, че няма мустаци. Аз тебе съжалявам. Той просто не може да остане тук. Та нали всички знаят, че си вдовица.
— Хората обикновено знаят повече, отколкото показват, Берил.
— С нищо не са го проявили. Не можа ли да ни попита.
— Такова нещо и през ум не му е минало.
— Той не помисли за нас, когато извърши онова ужасно нещо. А излиза, че го е направил съвсем безвъзмездно, освен ако… Мамо, понякога съм си мислела, че той просто е бил принуден да го направи. Освен неин лекар, той е бил и неин любовник!
Госпожа Рейдър поклати глава.
— Щеше да ми каже. Баща ви винаги е бил прав за себе си.
— Какво да правя с Роди?
— Трябва да почакаме.
— Ето го Джак. Е?
— Къпе се с толкова гореща вода, колкото може да понесе. Каза ми само: „Това е първото нещо, което прави човек, когато влиза в затвора и първото, което прави, когато излиза оттам. Има симетрия, нали?“ Трябва да му занеса чаша кафе. Това е истинско безобразие! Прислугата няма как да не се сети, че един доктор Рейдър, който, пристигнал-непристигнал, влиза в банята, е баща ни.
— Комично, нали?
— Така ли? Той просто не знае какво е това срам. Готов е на покрива да се качи и да се разкрещи. А аз си мислех, че положително ще замине за чужбина.
— Всички така смятахме.
— Човек би го съжалил, ако е сломен. Но той изглежда ужасно горд със себе си. А неговото престъпление е така отвратително — как да го кажа на Мейбъл? Ако й кажа, че е бил в затвора, тя ще помисли сигурно, че е направил нещо още по-лошо. Мамо, моля ти се настоявай веднага да си отиде. Можем да кажем на прислугата, че е някакъв чичо, който… който е бил в контакт с едра шарка.
— Мамо, ти му занеси кафето… О боже, ти не можеш да направиш това, ако наистина ни е чичо! Джак, кажи му, че никой наоколо не знае и мама няма да може да го понесе. Побързай! Вече е шест и половина.
Синът прекара пръсти през гладко сресаната си назад коса. По младото му лице се четеше отчаяние.
— Наистина ли?
Госпожа Рейдър кимна.
— Кажи му, че ще тръгна с него, където и да отиде, че винаги съм предполагала, че ще уреди нещата по този начин, че така всичко е… много тежко… — тя сложи ръка на устата си.
— Добре, мамо! Ще не ще, ще го накарам да разбере. Но недей казва нищо на прислугата. Ами ако трябва ние да си отидем? Тази къща е негова.
— Наистина ли, мамо?
— Да. Купих я с негови пари, с пълномощното, което ми остави.
— О, колко ужасно е това!
— Всичко е много ужасно, но ние трябва и за него да мислим.
Момичето разтърси къдри.
— Наистина не може да се каже, че го приехме особено топло. Но татко винаги е бил много затворен в себе си. Не трябва да очаква от нас да започнем да се лигавим около него. Не само той е преживял тежки моменти. И ние страдахме.
— Да отивам ли?
— Да, занеси му кафето. Побързай, момчето ми, и бъди мил с него.
Синът каза с младежка непреклонност:
— О да, ще бъда много мил с него! — и излезе.
— Мамо, не гледай така.
— Ти какво искаш? Да се смея ли?
— Не се усмихвай така, защото започваш да приличаш на него. Изплачи си мъката.
2
Бившият номер 299 седеше във ваната и усмихнато гледаше през парата и дима от цигарата към палеца на крака си. Той се подаваше малко над нивото на водата и нокътят беше почернял от удар — някаква тежест бе паднала върху него. Взе кафяната чашка от сина си.
— Цели две години и девет месеца съм копнял точно за такова нещо, но това надминава всички очаквания, Джак.
— Татко… аз трябва…
— Хубаво кафе, тютюн, гореща вода… най-големите блага, които може да ти предложи животът. Прекарваш половин час така и вече си пречистен — телом и духом!
— Татко…
— Да? Имаш ли да прибавиш нещо?
— Ние сме тук от две години.
— По-малко, отколкото аз прекарах там. Харесва ли ти тук?
— Да.
— А на мен там не ми хареса. Медицина ли следваш?
— Не. Ботаника.
— Хубаво. Така няма да имаш работа с хора.
— Обещават ми да ме вземат на работа в Ботаническата градина в началото на идущата година. Аз съм… сгоден съм.
— Прекрасно. Според мен хората трябва млади да се женят.
— И Берил е сгодена.
— А майка ти случайно да е сгодена?
— Татко!
— Драги мой, човек очаква да го изоставят. Защо да смята, че неговите роднини са по-добри от останалите. Нали така?
Като гледаше как горещината изтласква затворническата бледнина от усмихнатото лице, поставено на необикновено жилест врат, момчето изпита угризения на съвестта.
— Така и не успяхме да ти кажем колко много те съжалявахме. Само че и досега не можем да проумеем защото го направи.
— Щях ли да го направя, ако знаех, че ще ме открият? Една жена отиваше към гибел, рискът за мен беше малък… и ето докъде стигнахме. Никога не спасявай другиго с риск за себе си, Джак. Нали си съгласен с мен?
Момчето силно се изчерви. Как да изрече това, което трябваше да каже?
— Нямам намерение да свивам опашка между краката си. Може ли да вземеш тази чашка?
— Искаш ли още, татко?
— Не, благодаря. Кога вечеряте?
— В седем и половина.
— Услужи ми с бръснач. Тази сутрин се бръснах с нещо като птича човка.
— Сега ще ти дам.
Веднаж откъснал се от усмихнатия чужденец във ваната, младежът се отърси. Ще каже това, което трябва.
Когато се върна с принадлежностите за бръснене, баща му лежеше опънат, дълбоко потопен, със затворени очи. Младежът се облегна на вратата и изтърси:
— Тук никой не знае. Смятат мама за вдовица.
Очите се отвориха и усмивката отново взе власт над положението.
— Убеден ли си в това?
— Убеден съм. Сигурен съм, че Мейбъл, момичето, за което съм сгоден, съвсем не подозира. Тя ще дойде на вечеря, а също и годеникът на Берил — Роди Блейдз.
— Мейбъл и Роди Блейдз — радвам се, че научих имената им. Бъди така добър и ми подай онзи, големия пешкир. Ще си измия главата.
Момчето му подаде пешкира и се обърна. Но на вратата се спря:
— Татко…
— Точно така. Естествените връзки са неотменимо установени.
Момчето се обърна и побягна.
Долу при стълбите го чакаха майка му и сестра му.
— Е?
— Нищо не излиза. Просто не мога да му кажа, че искаме да си отиде.
— Така е, миличък. Разбирам те.
— Но мамо… Джак, ти трябва!…
— Не мога! Ще отида да им кажа да не идват — и като грабна шапката си, той побягна.
Тичаше между малките къщи, във вечерната омара, и се мъчеше да измисли какво да каже. Позвъни на звънеца на последната от редицата малки вили.
— Мога ли да видя госпожица Мейбъл?
— Облича се, господине. Ще влезете ли?
— Не, ще я почакам тук.
В тъмния вход той се опитваше да репетира. „Ужасно съжалявам! Някой дойде… неочаквано… по работа! Да? По каква работа?“
— Здравей, Джак!
Едно видение в рамката на вратата — руса коса, розово, кръгло лице, със сини очи над пухкава яка.
— Виж какво мила… Затвори вратата!
— Защо? Какво се е случило. Случило ли се е нещо?
— Да. Има нещо много лошо. Не бива да идваш у нас тази вечер, Мейбъл.
— Не стискай така силно! Защо да не бива?
— Ъъ… има причина!
— Зная. Баща ти е излязъл.
— Какво? Как?…
— Ами, разбира се. Всички знаем за това. Трябва да сме много мили с него.
— Да не искаш да кажеш, че Роди и всички… А ние си мислехме, че никой не знае!
— Разбира се, че сте си мислили. Някои хора гледат на въпроса по един начин, други по друг. Аз гледам по другия.
— Знаеш ли какво направи той?
— Да. Намерих вестника. Четох всичко за процеса.
— Защо не ми каза?
— А ти защо не ми каза?
— Всичко беше така отвратително. Е?
— Смятам, че с него са постъпили безобразно.
— Но такова нещо не бива да се допуска.
— А защо не?
— Какво ще стане тогава с прираста?
— Та ние сме пренаселени. Всички го разправят.
— Това е нещо съвсем различно. Има си закон.
— Виж какво! Ако искаш да спориш, ела вътре. Студено ми е.
— Не искам да споря. Трябва да отида и да кажа на Роди. Ти така ме успокои, мила. Само че… само че ти не познаваш баща ми.
— Значи не бива да идвам?
— Тази вечер не. Мама…
— Вярно. Предполагам, че тя е ужасно щастлива.
— Ъ? Да, да! Тя… да!
— Добре, лека нощ. И виж какво, връщай се. Аз ще кажа на Роди. Недей! Ще ми смачкаш роклята.
Докато тичаше обратно между малките къщи, момчето си мислеше: „Господи божичко! Колко странно! Всичко е обърнато наопаки! Тя… тя!… Ужасно съвременна работа!“
3
Бившият номер 299 седеше на светлината на огъня. До него имаше чаша, а между устните му — цигара. Въглените пукаха, часовникът удари единадесет! Хвърли угарката в пепелта, протегна се и стана. Качи се по стълбите и отвори първата врата. В стаята беше тъмно. Някой тихо попита:
— Филип?
— Да.
Той светна лампата. Жена му седеше на леглото с бледо лице и треперещи устни:
— Тази вечер… трябва ли?
Бившият номер 299 се приближи до леглото. Устните му все още се усмихваха, очите му жадно блестяха.
— Съвсем не. В затвора човек се научава на въздържание. Никакви долни контакти? Добре. Лека нощ!
Гласът от леглото бе тих:
— Много съжалявам, Филип. Всичко стана толкова внезапно, затова… аз… аз…
— Моля, моля — ключът на лампата щракна. Вратата се затвори.
Трима души лежаха будни, един спеше. Будните си мислеха: „Само да допускаше хората да го съжаляват! Да можеше човек да го обича! Неговото самообладание спира всекиго. Той просто не е човек! Той трябва да търси нашето съчувствие. Той трябва да се отнася с разбиране към нас. Като че ли не изпитва съчувствие към себе си, към нас, към никого. А какво ще стане утре? Невъзможно е да се живее повече тук! Ще можем ли да го понасяме в къщата и въобще около нас? Той е ужасяващ!“
Спящият лежеше за първи път в легло от хиляда и една нощи. Очите му бяха скрити между веждите и кокалестите скули, лицето му беше изваяно сякаш от слонова кост, устните все още се усмихваха на мекото легло.
На развиделяване будните заспаха, а спящият се събуди. Очите му потърсиха познатите очертания на малката пирамида с принадлежности на полицата в ъгъла, лъскавите тенекии долу, кръглата шпионка, линията туткална боя по протежение на стената, затворената солидна масивност на малката килия. И сърцето му се сви. Нямаше ги! Сън ли е това? Цялото му същество търсеше реалността. Наистина се намира в стая и светлината идва през прозорци, покрити с кретонени пердета. Ръцете му не са голи, а това е чаршаф. За момент потрепери, несигурен в каквото и да е, после се отпусна на гръб и се усмихна на покрития с тапети таван.