Джон Голсуърти
Бившият номер 299 (1)

John Galsworthy
Late-299 (1)

1

Управителят беше объркан. Човекът се усмихваше така особено. Няма и съмнение, че с образовани затворници, като доктори, адвокати и свещеници, не можеш да се разделиш без известно неудобство. Тук няма как да отпратиш с обикновеното: „Дай си ръката! Надявам се, че ще вървиш по правия път и ще имаш късмет!“ О, не! С изтичането на присъдата джентълменът възприемаше отново равноправно държане, преставаше да е само един номер, преставаше да е име без обръщение, към което законът и вестниците, с тяхното безпогрешно чувство за редно и нередно, го свеждаха веднага след, а понякога даже и преди обвиняемият да бъде осъден. Номер 299 беше отново доктор Филип Рейдър, облечен в костюм от тъмносив туид, строен и гъвкав, със стоманеносива коса, пусната навреме да порасне, за да е готов за външния свят, с дълбоко хлътнали бляскави очи и особена усмивка. Изобщо труден случай. И управителят внезапно реши да каже само едно „Е, довиждане, доктор Рейдър!“, но установи, че протегнатата му ръка не влиза в допир с каквото и да е.

Значи така, а — този излиза предизвикателно настроен. Управителят сметна това за прекалено, след като онзи е прекарал при него повече от две години, и мислено се върна назад в спомените си за затворника: Незаконен аборт! Необщителен. Поведение — примерно. Сведенията на свещеника: с този нищо не става, или нещо подобно. Работата — в книговезницата. Точно така! Но над всичко оставаше споменът за една висока, гъвкава фигура, с широка вълча крачка по време на разходка. Ето го сега пред него! В този момент високият управител се почувствува някак странно недорасъл. Прибра ръката си от не дотам гордото й уединение и с един жест сложи край на срещата. Устните на номер 299 се раздвижиха:

— Това ли е всичко?

Свикнал докрай да го наричат „господине“, управителят почервеня. Но тонът, с който му говореха, бе толкова изискан, че реши да не прави въпрос.

— Да, това е всичко.

— Благодаря! Довиждане!

Очите блеснаха изпод веждите, устните се свиха в усмивка под дългия, тънък и леко извит нос, човекът се отправи с широки леки крачки към вратата. Не се чудеше къде да си дене ръцете. Излезе безшумно. По дяволите! Този тип сякаш искаше да му каже: „Нещастнико жалък!“ Управителят огледа кабинета си. Много особена професия имаше, ама наистина! На прозорците имаше решетки, защото рано сутрин тук водеха непокорните затворници. Пъхна ръце в джобовете и свъси вежди.

Отвън, облечен в сива униформа, строен и посивял, главният надзирател тръгна пред номер 299 със сноп ключове в ръка.

— Всичко е наред — рече той на облечения в синя униформа портиер. — Номер 299 излиза. Има ли кой да го чака?

— Не, господине.

— Добре. Отваряй!

Ключът изщрака в ключалката.

— Довиждане — рече главният надзирател.

Освободеният затворник се усмихна и кимна. Обърна се към портиера, отново кимна и мина между тях, като си слагаше меката сива шапка. Ключът отново щракна в ключалката.

— Усмихнат! — отбеляза портиерът.

— Хладнокръвен тип — отвърна главният надзирател. — Но казват, че бил умен човек.

В гласа му се четеше недоволство, даже изненада, сякаш казвайки това, е останал длъжен на бившия затворник.

Освободеният затворник вървеше, без да бърза, по средата на тротоара с ръце в джобовете. В този октомврийски ден слънцето светеше притулено. Улиците бяха пълни с хора, тръгнали да търсят къде да обядват. Тези от тях, които случайно спираха поглед върху този минувач, отместваха веднага очи, също както пръстът отскача от нагорещено желязо.

2

Този ден свещеникът на затвора беше свободен и отиваше в града. На перона той видя едно лице, което му се стори познато под сивата шапка.

— Точно така — рече някакъв глас. — Номер 299, Рейдър.

Свещеникът се изненада.

— О, а! — запелтечи той. — Струва ми се, днес трябваше да излезете. Надявам се, че…

— Благодаря, много благодаря!

Влакът пристигна с трясък. Свещеникът влезе в едно третокласно купе. Бившият номер 299 го последва. Свещеникът почувствува шок. Помисли си: съвсем непривично за един затворник! А този затворник, до когото не бе успял да стигне през двете изминали години, винаги го караше да се чувствува неудобно. Ей го на̀, отсреща. Седи, обръща страниците на вестника си, пуши цигара, сякаш са съвсем равни. Като отпусна надолу собствения си вестник, свещеникът се загледа през прозореца, като се опитваше да избере някаква линия на поведение, а после почувствува, че го оглеждат, и хвърли бърз поглед към човека отсреща. Лицето на онзи сякаш казваше: „Чувствуваш се малко неудобно, а? Но не се тревожѝ! Към теб нямам лошо чувство. И на теб не ти е лесно.“

Като не можа да намери подходящ отговор на погледа, свещеникът забеляза:

— Приятен ден. Хубава местност, нали?

Бившият номер 299 обърна своите бляскави очи навън към местността. Въпреки усмивката си, човекът изглеждаше гладен и свещеникът попита:

— Ще вземете ли сандвич?

— Благодаря…

— Извинете, че ви питам — рече след малко свещеникът, докато издухваше трохите от коленете си, — но какво ще правите сега? Надявам се, че ще…

Как да го каже? „Ще обърнете нова страница?“ „Ще се поправите?“, „Ще тръгнете по правия път?“ Никак не вървеше и затова взе цигарата, която му предлагаше бившият номер 299. Човекът също говореше. През цигарения дим думите идваха бавно, сякаш все още нямаше навика да говори на този език.

— Тези две години бяха безценни.

— Да? — каза свещеникът с надежда в гласа.

— Чувствувам се великолепно.

Свещеникът се обезсърчи.

— Искате да кажете, че не съжалявате… че не сте, ъ…

— Безценни.

Този израз на лицето отсреща изпълни свещеника със съжаление. Беше хладен, странно усмихнат. Никакво смирение. Той ще разбере, че обществото не понася такова отношение. В никакъв случай! Ще го постави на мястото му.

— Боя се — каза меко той, — ще се убедите, че обществото не прощава лесно. Имате ли семейство?

— Жена, син и дъщеря.

— Как ще ви посрещнат?

— Не мога да ви кажа. Просто не зная.

— А приятелите ви? Искам само отчасти да ви подготвя за това, което ви очаква.

— За щастие имам собствени средства.

Свещеникът бе поразен. Какъв късмет! Или пък нещастие?

— Ако се пречупвах, вашият затвор щеше вече да ме е пречупил. Още една цигара?

— Не, благодаря.

Свещеникът много се опечали. Винаги е казвал, че докато волята им не се пречупи, с тях нищо не може да се направи. Колко жалко е да видиш човек, посрещнал голямата поука така непреклонно. И като вдигна вестника, той се опита отново да чете. Но тези очи пробиваха сякаш дупки през хартията. Неприятно. Съвсем неприятно!

1 §

It was disconcerting to the Governor. The man’s smile was so peculiar. Of course, these educated prisoners—doctors, solicitors, parsons—one could never say good-bye to them quite without awkwardness; couldn’t dismiss them with the usual “Shake hands! Hope you’ll keep straight and have luck.” No! With the finish of his sentence a gentleman resumed a kind of equality, ceased to be a number, ceased even being a name without a prefix, to which the law and the newspapers with their unfailing sense of what was proper at once reduced a prisoner on, or even before, his conviction. No. 299 was once more Dr. Philip Raider, in a suit of dark-grey tweeds, lean and limber, with grey hair grown again in readiness for the outer world, with deep-set, shining eyes, and that peculiar smile—a difficult subject. The Governor decided suddenly to say only: “Well, good-bye, Dr. Raider”; and, holding out his hand, he found it remain in contact with nothing.

So the fellow was going out in defiant mood—was he! The Governor felt it rather hard after more than two years; and his mind retraced his recollections of this prisoner. An illegal operation case! Not a good ‘mixer’—not that his prisoners were allowed to mix; still, always reassuring to know that they would if not strenuously prevented! Record—Exemplary. Chaplain’s report—Nothing doing (or words to that effect). Work—Bookbinding. Quite! But—chief memory—that of a long loose figure loping round at exercise, rather like a wolf. And there he stood! The tall Governor felt at the moment oddly short. He raised his hand from its posture of not too splendid isolation, and put the closure with a gesture. No. 299’s lips moved:

“Is that all?”

Accustomed to being ‘sirred’ to the last, the Governor reddened. But the accent was so refined that he decided not to mention it.

“Yes, that’s all.”

“Thank you. Good-morning.”

The eyes shone from under the brows, the smile curled the lips under the long, fine, slightly hooked nose; the man loped easily to the door. He carried his hands well. He made no noise going out. Damn! The fellow had looked so exactly as if he had been thinking, ‘You poor devil!’ The Governor gazed round his office. Highly specialised life, no doubt! The windows had bars; it was here that he saw refractory prisoners in the morning, early. And, thrusting his hands into his pockets, he frowned....

Outside, the head warder, straight, blue-clothed, grizzled, walked ahead, with a bunch of keys.

“All in order,” he said to the blue-clothed janitor. “No. 299—going out. Anyone waiting for him?”

“No, sir.”

“Right. Open!”

The door clanged under the key.

“Good-day to you,” said the head warder.

The released prisoner turned his smiling face and nodded; turned it to the janitor, nodded again, and walked out between them, putting on a grey felt hat. The door clanged under the key. “Smiling!” remarked the janitor.

“Ah! Cool customer,” said the head warder. “Clever man, though, I’m told.”

His voice sounded resentful, a little surprised, as if he had missed the last word by saying it....

Hands in pockets, the released prisoner walked at leisure in the centre of the pavement. An October day of misty sunshine, and the streets full of people seeking the midday meal. And if they chanced to glance at this passer-by their eyes would fly away at once, as a finger flies from a too hot iron....

2 §

On the platform the prison chaplain, who had a day off and was going up to town, saw a face under a grey hat which seemed vaguely familiar.

“Yes,” said a voice. “Late—299. Raider.”

The chaplain felt surprise.

“Oh, ah!” he stammered. “You went out to-day, I think. I hope you—”

“Don’t mention it!”

The train came clattering in. The chaplain entered a third-class compartment; Late—299 followed. The chaplain experienced something of a shock. Extremely unlike a prisoner! And this prisoner, out of whom he had, so to speak, had no change whatever these two years past, had always made him feel uncomfortable. There he sat opposite, turning his paper, smoking a cigarette, as if on terms of perfect equality. Lowering his own journal, the chaplain looked out of the window, trying to select a course of conduct; then, conscious that he was being stared at, he took a flying look at his vis-à-vis. The man’s face seemed saying: “Feel a bit awkward, don’t you? But don’t worry. I’ve no ill feeling. You have a devilish poor time.”

Unable to find the proper reply to this look, the chaplain remarked:

“Nice day. Country’s looking beautiful.”

Late—299 turned those shining eyes of his towards the landscape. The man had a hungry face in spite of his smile; and the chaplain asked: “Will you have a sandwich?”

“Thanks....”

“Forgive my enquiring,” said the chaplain presently, blowing crumbs off his knees, “but what will you do now? I hope you’re going to—” How could he put it? ‘Turn over a new leaf?’ ‘Make good?’ ‘Get going?’ He could not put it; and instead took the cigarette which Late—299 was offering him. The man was speaking too; his words seemed to come slowly through the smoke, as if not yet used to a tongue.

“These last two years have been priceless.”

“Ah!” said the chaplain hopefully.

“I feel right on top.”

The chaplain’s spirit drooped.

“Do you mean,” he said, “that you don’t regret—that you aren’t—er—?”

“Priceless!”

The man’s face had a lamentable look—steely, strangely smiling. No humility in it at all. He would find Society did not tolerate such an attitude. No, indeed! He would soon discover his place.

“I’m afraid,” he said kindly, “that you’ll find Society very unforgiving. Have you a family?”

“Wife, son, and daughter.”

“How will they receive you?”

“Don’t know, I’m sure.”

“And your friends? I only want to’ prepare you a little.”

“Fortunately I have private means.”

The chaplain stared. What a piece of luck, or was it—a misfortune?

“If I’d been breakable, your prison would have broken me all right. Have another cigarette?”

“No, thank you.”

The chaplain felt too sad. He had always said nothing could be done with them so long as their will-power was unbroken. Distressing to see a man who had received this great lesson still so stiff-necked; so far from profiting by it. And, lifting his journal, he tried to read. Hut those eyes seemed boring through the print. It was most uncomfortable. Most!...