Джон Голсуърти
Бившият номер 299 (1)

1

Управителят беше объркан. Човекът се усмихваше така особено. Няма и съмнение, че с образовани затворници, като доктори, адвокати и свещеници, не можеш да се разделиш без известно неудобство. Тук няма как да отпратиш с обикновеното: „Дай си ръката! Надявам се, че ще вървиш по правия път и ще имаш късмет!“ О, не! С изтичането на присъдата джентълменът възприемаше отново равноправно държане, преставаше да е само един номер, преставаше да е име без обръщение, към което законът и вестниците, с тяхното безпогрешно чувство за редно и нередно, го свеждаха веднага след, а понякога даже и преди обвиняемият да бъде осъден. Номер 299 беше отново доктор Филип Рейдър, облечен в костюм от тъмносив туид, строен и гъвкав, със стоманеносива коса, пусната навреме да порасне, за да е готов за външния свят, с дълбоко хлътнали бляскави очи и особена усмивка. Изобщо труден случай. И управителят внезапно реши да каже само едно „Е, довиждане, доктор Рейдър!“, но установи, че протегнатата му ръка не влиза в допир с каквото и да е.

Значи така, а — този излиза предизвикателно настроен. Управителят сметна това за прекалено, след като онзи е прекарал при него повече от две години, и мислено се върна назад в спомените си за затворника: Незаконен аборт! Необщителен. Поведение — примерно. Сведенията на свещеника: с този нищо не става, или нещо подобно. Работата — в книговезницата. Точно така! Но над всичко оставаше споменът за една висока, гъвкава фигура, с широка вълча крачка по време на разходка. Ето го сега пред него! В този момент високият управител се почувствува някак странно недорасъл. Прибра ръката си от не дотам гордото й уединение и с един жест сложи край на срещата. Устните на номер 299 се раздвижиха:

— Това ли е всичко?

Свикнал докрай да го наричат „господине“, управителят почервеня. Но тонът, с който му говореха, бе толкова изискан, че реши да не прави въпрос.

— Да, това е всичко.

— Благодаря! Довиждане!

Очите блеснаха изпод веждите, устните се свиха в усмивка под дългия, тънък и леко извит нос, човекът се отправи с широки леки крачки към вратата. Не се чудеше къде да си дене ръцете. Излезе безшумно. По дяволите! Този тип сякаш искаше да му каже: „Нещастнико жалък!“ Управителят огледа кабинета си. Много особена професия имаше, ама наистина! На прозорците имаше решетки, защото рано сутрин тук водеха непокорните затворници. Пъхна ръце в джобовете и свъси вежди.

Отвън, облечен в сива униформа, строен и посивял, главният надзирател тръгна пред номер 299 със сноп ключове в ръка.

— Всичко е наред — рече той на облечения в синя униформа портиер. — Номер 299 излиза. Има ли кой да го чака?

— Не, господине.

— Добре. Отваряй!

Ключът изщрака в ключалката.

— Довиждане — рече главният надзирател.

Освободеният затворник се усмихна и кимна. Обърна се към портиера, отново кимна и мина между тях, като си слагаше меката сива шапка. Ключът отново щракна в ключалката.

— Усмихнат! — отбеляза портиерът.

— Хладнокръвен тип — отвърна главният надзирател. — Но казват, че бил умен човек.

В гласа му се четеше недоволство, даже изненада, сякаш казвайки това, е останал длъжен на бившия затворник.

Освободеният затворник вървеше, без да бърза, по средата на тротоара с ръце в джобовете. В този октомврийски ден слънцето светеше притулено. Улиците бяха пълни с хора, тръгнали да търсят къде да обядват. Тези от тях, които случайно спираха поглед върху този минувач, отместваха веднага очи, също както пръстът отскача от нагорещено желязо.

2

Този ден свещеникът на затвора беше свободен и отиваше в града. На перона той видя едно лице, което му се стори познато под сивата шапка.

— Точно така — рече някакъв глас. — Номер 299, Рейдър.

Свещеникът се изненада.

— О, а! — запелтечи той. — Струва ми се, днес трябваше да излезете. Надявам се, че…

— Благодаря, много благодаря!

Влакът пристигна с трясък. Свещеникът влезе в едно третокласно купе. Бившият номер 299 го последва. Свещеникът почувствува шок. Помисли си: съвсем непривично за един затворник! А този затворник, до когото не бе успял да стигне през двете изминали години, винаги го караше да се чувствува неудобно. Ей го на̀, отсреща. Седи, обръща страниците на вестника си, пуши цигара, сякаш са съвсем равни. Като отпусна надолу собствения си вестник, свещеникът се загледа през прозореца, като се опитваше да избере някаква линия на поведение, а после почувствува, че го оглеждат, и хвърли бърз поглед към човека отсреща. Лицето на онзи сякаш казваше: „Чувствуваш се малко неудобно, а? Но не се тревожѝ! Към теб нямам лошо чувство. И на теб не ти е лесно.“

Като не можа да намери подходящ отговор на погледа, свещеникът забеляза:

— Приятен ден. Хубава местност, нали?

Бившият номер 299 обърна своите бляскави очи навън към местността. Въпреки усмивката си, човекът изглеждаше гладен и свещеникът попита:

— Ще вземете ли сандвич?

— Благодаря…

— Извинете, че ви питам — рече след малко свещеникът, докато издухваше трохите от коленете си, — но какво ще правите сега? Надявам се, че ще…

Как да го каже? „Ще обърнете нова страница?“ „Ще се поправите?“, „Ще тръгнете по правия път?“ Никак не вървеше и затова взе цигарата, която му предлагаше бившият номер 299. Човекът също говореше. През цигарения дим думите идваха бавно, сякаш все още нямаше навика да говори на този език.

— Тези две години бяха безценни.

— Да? — каза свещеникът с надежда в гласа.

— Чувствувам се великолепно.

Свещеникът се обезсърчи.

— Искате да кажете, че не съжалявате… че не сте, ъ…

— Безценни.

Този израз на лицето отсреща изпълни свещеника със съжаление. Беше хладен, странно усмихнат. Никакво смирение. Той ще разбере, че обществото не понася такова отношение. В никакъв случай! Ще го постави на мястото му.

— Боя се — каза меко той, — ще се убедите, че обществото не прощава лесно. Имате ли семейство?

— Жена, син и дъщеря.

— Как ще ви посрещнат?

— Не мога да ви кажа. Просто не зная.

— А приятелите ви? Искам само отчасти да ви подготвя за това, което ви очаква.

— За щастие имам собствени средства.

Свещеникът бе поразен. Какъв късмет! Или пък нещастие?

— Ако се пречупвах, вашият затвор щеше вече да ме е пречупил. Още една цигара?

— Не, благодаря.

Свещеникът много се опечали. Винаги е казвал, че докато волята им не се пречупи, с тях нищо не може да се направи. Колко жалко е да видиш човек, посрещнал голямата поука така непреклонно. И като вдигна вестника, той се опита отново да чете. Но тези очи пробиваха сякаш дупки през хартията. Неприятно. Съвсем неприятно!