Джон Голсуърти
Бившият номер 299 (3)

John Galsworthy
Late-299 (3)

1

— Мамо, това не може да продължава повече! Просто не може. Винаги, когато съм с него, се чувствувам като абсолютен червей. Ще се махна като Берил. Той сякаш има една-единствена цел в живота — да накара всекиго да се чувствува жалък и подъл.

— Помни какво е преживял!

— Не виждам защо ние трябва да сме част от неговото отмъщение. Нищо не сме му направили, само страдахме заради него.

— Той не иска да наскърби нас, пък и когото и да е.

— Във всеки случай пред него хората загубват дар слово, сякаш ги вцепенява. Това е напаст.

— Човек може само да го съжалява.

— Мамо, та той е съвсем щастлив. Връща си на хората.

— Стига първата вечер…

— Опитахме се. Нищо не излезе. Той няма никаква нужда от когото и да е. Какво ще кажеш за утре вечер?

— Джак, не можем да го оставим на връх Коледа.

— Тогава ще трябва да го водим у Берилови. Не мога да издържа тук! Ето, гледай го!

Бившият номер 299 мина покрай прозореца. Крачеше широко и леко с книга под ръка.

— Няма как да не ни е видял. Сякаш не съществуваме!

2

Бившият номер 299 влезе с книга под ръка в ботаническата градина и седна на една пейка. Дойде гувернантка с поверените й деца и се настани до него.

— Питър, Джон и Майкъл — съвсем по модата — каза бившият номер 299.

Гувернантката неспокойно се размърда. Джентълменът имаше много странна усмивка!

— А на какво ги учите?

— Четене, писане, аритметика, господине, а също и библейски случки.

— Възприемат ли?… Аха, не особено. Послъгват ли? Да! Всички деца послъгват.

Гувернантката закърши пръсти:

— Питър! — рече тя. — Къде е топката ти? Трябва да вървим да я търсим.

— Но тя е тука, госпожице Сомърс.

— О, така ли? Във всеки случай тук вятърът е много остър и не можем да останем повече. Тръгвайте!

Бившият номер 299 продължи да се усмихва. Дребно кученце, което се опъваше на каишката си и дърпаше пред себе си пълна, стара дама, подуши крачолите му.

— Точно така, имам котка — каза бившият номер 299. — На кучетата и котките им прави удоволствие…

Пълната стара дама грабна кученцето, притисна го под лакътя си като гайда и се забърза като подплашена гъска.

Минаха няколко минути. Дойде работник с жена си. Седнаха и се загледаха в пагодата.

— Странна сграда! — рече бившият номер 299.

— Японска била, казват — отвърна работникът.

— Китайска, приятелю. Чудесни хора са това китайците — не ценят човешкия живот.

— Това пък какво е? Чудесни ли казахте?

— Точно така.

— Ъ?

Жената надникна иззад работника:

— Хайде, Джон! Тука ми свети в очите слънцето.

Работникът стана.

— „Чудесни“ казахте, нали? Чудесни!

— Да!

Жената дръпна работника за ръката.

— Не влизай в спорове с непознати. Хайде!

И работникът бе отмъкнат от пейката.

Някакъв часовник удари дванадесет. Бившият номер 299 стана и излезе от градината. Повървя малко между къщичките и позвъни на страничния вход на едно магазинче. Отвори му младо момиче.

— Ако баща ви е все още сляп, дошъл съм да му почета.

— Моля ви се, господине, той ще си остане сляп.

— Така и предполагах.

На канапето, под сноп червено боядисана трева от пампасите, седеше нисък масивен човек и дялкаше дървена фигурка. Той подуши и обърна слепите си очи към посетителя. Всяка черта и гънка на четвъртитото лице сякаш казваше: „Мене няма да сломиш!“

— Какво ще правите? — попита бившият номер 299.

— Бъдни вечер е, господа бога дялкам. Много хубави ги правя. Искате ли да ви дам този?

— Благодаря.

— Не е като да не е мислил за себе си нашият бог, нали? „Обичай ближния си, както обичаш себе си!“, което означава, че трябва себе си да обичаш. И според мен той го е правил, и то не против божията воля.

— Като че ли е по-лесно да обичаш ближния си, когато не можеш да го видиш, а?

— Това пък какво е? Имате ли нещо против да опипам лицето ви за малко? Много ми помага в резбарството. Правя ги като живи, разбирате ли?

Бившият номер 299 се наведе и слепецът започна да изучава чертите му с върховете на пръстите си.

— Високи скули, очи хлътнали навътре, много особена форма на надочните ръбове, доста ниско чело, което завършва с гъста коса. Надолу две дупки под скулите, нос — леко извит, брадичка — остричка, без мустаци. Усмихвате се, нали? И зъбите са си вашите? Трябва да ви кажа, че сте един доста добър модел. Не одобрявам тези, дето разправят: „Винаги съм имал брада“. Как искате фигурката — да виси от кръст, или да носи кръста?

— Както искате. Използували ли сте понякога и вашето лице за модел?

— Не, защото съм… всъщност за държавници и герои го използувам. Направих фигурка на капитан Скот по моето лице. Моето има доста войнствен вид, докато вашето е остро, малко кисело, подходящо за светци, мъченици и тям подобни. Само още веднаж да го опипам, а после ще го възпроизведа. Тънък врат, едното рамо малко издадено напред, ушите леко вирнати. Вие сте възвисок, възслаб човек, нали? И когато ходите, изнасяте краката си напред със замах, нали? Дайте ми за малко ръката си. Аха, виждам, че си гризете ноктите. Очите ви са сини, а… остър поглед, да? Косата ви е била червеникава, преди да се прошари — така ли е? Благодаря ви, много ви благодаря. А сега, ако искате, почетете, а аз ще се заема с тази работа.

Бившият номер 299 отвори книгата.

„… Но най-сетне, с течение на времето, Хедлибърг има нещастието да предизвика един непознат странник, вероятно, без да знае това и положително без да се интересува, защото Хедлибърг можеше да се справя с всичко сам и хич не се интересуваше от странниците и тяхното мнение. Но в този случай би било добре да направи изключение, защото човекът беше непримирим и отмъстителен.“

— Аха! — вметна замислено слепецът, — ето ти на. И тъй като говорим за чувства, какво ви кара да ми съчувствувате, ако смея да запитам?

— Приятелю, аз мога да ви гледам, без вие да ме виждате.

— Така ли? А другите хора?

— Те могат да ме гледат, без аз да ги виждам.

— Разбирам! Мизантроп. Имате ли основание да сте такъв?

— Затвор.

— Охо. Прогонен и отхвърлен от хората.

— Не. Точно обратното.

Слепецът престана да дялка и дълбае.

— Обичам независимите хора — рече той. — Харесвам хората, които могат сами да вървят по пътя си. Забелязали ли сте котките? Повечето хора са като кучетата. Рядко ще срещнете хора, които да са като котките. Ако въпросът ми не е удобен, бихте ли ми казали какъв сте били? Данъчен агент?

— Лекар.

— Какво помага на киселини?

— Къде?

— Вятър и мъгла, нали? Но виждам какво имате предвид. Отначало, когато си загубих зрението, ми беше много тежко, но го превъзмогнах. От това полза няма. По-лошо не може да ти се случи. А тази мисъл създава у човек чувството, че е застрахован.

— Прав сте — рече бившият номер 299 и стана да си ходи.

Слепецът вдигна глава едновременно с него.

— Усмихвате ли се? Само ми дайте възможност още веднаж да опипам усмивката ви, може ли?

Бившият номер 299 доближи лицето си до протегнатите пръсти.

— Да, с вас е същото — опрели сте до дъното. Следващият път, като дойдете, ще ви покажа нещо, което според мен ще ви хареса. Благодаря за четенето.

— Кажете, ако ви досаждам.

— Ще ви кажа — рече слепецът и проследи, без да шавне, шума от стъпките на посетителя, които постепенно заглъхнаха.

3

Коледна вечер, неспокойна и ветровита. По улиците плющи силен дъжд. Бившият номер 299 върви на две крачки пред жена си, синът им върви на две крачки зад майка си. От един вход ги наблюдава крехка фигура, завита до носа с кожи.

— Хайде, мила. Съжалявам, че трябваше да го вземем.

— Разбира се, че ще го вземете!

— Виж. Та той даже да върви заедно с мама не може. Това е напаст. Днес ходи на черква и през цялото време не отдели поглед от свещеника — бедният старец, само дето не умря.

— За какво говореше?

— Братската обич. Мама казва, че го правел неволно — но това е също като… как беше онова, дето си стои така вторачено?

— Базилиск.^[1] Опитвам се да се поставя на негово място, Джак. Сигурно е трябвало да преглъща много неща там — почти три години да те командуват като куче разни прости хора. За да не се пречупиш, трябва да престанеш да си човек. По-добре така, отколкото да беше излязъл пълзешком оттам.

— Може би. Я гледай какъв дъжд! Ще ти вдигна качулката.

Дъждът плющи, шепотът заглъхва.

Осветен, отворен вход, червено преддверие, висящ сноп имел, под него момиче с гъста коса…

— Честита Коледа, татко!

— Благодаря. Искаш ли да те целуна?

— Както искаш. Е, мамо миличка! Хей, вие двамата, здравейте! Влезте! Роди, вземи палтото на татко!

— Как сте, господине? Отвратително време!

— Това е едно от преимуществата на затвора. Нас никога не ни безпокоеше времето. Изписваха „Мир и любов“ с плодовете на бодливата зеленина! Чудесно нещо! Закачаха ни ги ей тук. Не смятате ли, че християнството е една забележителна измама?

И отново четиримата на улицата, камбаните бият за полунощна служба.

— Каква вечер!

— Нека поне отминат напред, за да не ни чуват, Джак.

— По-лошо от всякога. Господи! С този поглед може да накара и млякото да се пресече! А аз мислех, че алкохолът ще го направи поносим. Той си пийна доста.

— Нищо! Остават само още няколко дни, а после!…

— Съгласна ли си с мама, че той не го прави нарочно, Мейбъл?

— Разбира се, че да!

— Как седи само и се усмихва! Защо не вземе да се отпусне?

— Може би точно това прави…

4

— Ето ви го! — каза слепецът. — Най-доброто, което мога да направя при тези обстоятелства. Кръстът ме позатрудни. Боя се, че го направих малко тежичък, но си помислих, че ще предпочете да го носите.

— Истински шедьовър!

— Сериозно ли говорите? — попита слепецът. — Можете да купите кутия бои и да го направите още по-хубав, повече да прилича на човек.

— Ще го направя.

— Не пипайте лицето, нито пък кръста. Оставете ги с цвета на дървото, но косата и дрехата и кръвта от трънения венец ще освежат малко фигурката. Как е човекът, който разврати Хедлибърг?

Бившият номер 299 отвори книгата.

… Гудсън го огледа от горе до долу, като че търсеше по него място, което най-много да презира, а после рече: „Значи вие сте анкетната комисия, така ли?“ Саулсбъри отвърна, че той май е нещо такова. „Хъм! Подробности ли искате, или смятате, че мога да отговоря по-общо?“ „Ако искат подробности, ще дойда отново, г-н Гудсън, сега засега ще се задоволя с общия отговор.“ „Добре тогава! Кажете им да вървят по дяволите. Предполагам, че това е достатъчно общо казано. И ще ви дам един съвет Саулсбъри — когато се върнете за подробностите, вземете и кошница, за да занесете в къщи това, което ще остане от вас.“

Слепецът се засмя.

— Божичко! Колко ми харесва този Марк Твен. Чудесно чувство за хумор — нищо сладникаво!

— Реже, нали?

— Направо сече — отвърна слепецът. — А вие какво мислите за човешката природа?

— Не особено хубави неща.

— И все пак у човека има и хубави неща. Вижте себе си и мен. Имаме своите неприятности и все пак сме весели и жизнерадостни! Човек трябва да е независим. В противен случай много ще страда. Така мислите, нали? Или ми се стори само, че кимнахте?

— Кимнах. Вие сякаш виждате с очите си.

— Святкат, нали? Ние двамата с вас много пъти сме могли да седнем и да плачем, та очите си да изплачем, нали? Но не сме го сторили. Ето защо ви казвам, че у нас има нещо хубаво. Постави разстояние между себе си и света и дръж челото си вдигнато! И едва тогава, когато не можеш да се сетиш за нещо още по-лошо от това, което вече ти се е случило, ще си щастлив. Не по-рано. Вярно ли е?

— Напълно.

— На мен ми бяха необходими пет години. А на вас?

— Близо три.

— Е да, вие имате предимството, което ви дава произходът и образованието. Познавам по гласа ви. В него има някаква остра подигравателна нотка. Работех в бръснарница. Бедата дойде от една маша за коса. Това, което най-много ми липсва, е възможността да ходя за риба. Няма кой да ме заведе. Не ви ли липсва това, че не можете да кълцате хората?

— Не.

— Е да, предполагам един джентълмен никога не се пристрастява към нещо. Аз пък се бях пристрастил много към рибарлъка. Не пропусках неделя, даже и да вали. Затова се научих и на това резбарство. Трябва да имам някакво хоби, та да минава времето. Готвите ли се да пишете книга за вашия живот? Не съм се излъгал, поклатихте ли наистина глава?

— Поклатих. Моето хоби е да гледам как се разиграва представлението.

— Беше време, когато това можеше да ме задоволи — обичах да гледам как реката тече надолу. Малко философ падам. А вие, според мен, не.

— Защо не?

— Имам чувството, че прекалено много ви се иска животът да подвие опашка пред вас. Може би в това се състои неудобството от това да се роди човек джентълмен. Прав ли съм?

Бившият номер 299 затвори книгата, стана и рече:

— Гордост!

— Аха — рече слепецът и затърси с очи. — За вас това е душа и свят. Така си и мислех. Елате пак, ако не ви дразня.

— Да ви заведа ли на риба?

— Наистина ли? Ще го направите ли? Дайте си ръката!

Бившият номер 299 подаде ръка. Старецът я намери с напипване…

5

— В сряда пак, нали, колега? Ако не ви е неприятно, разбира се.

— Да, в сряда.

Слепецът постоя малко на вратата на своята къща с „улова“ в сламена торба, заслушан в шума от отдалечаващите се стъпки на своя партньор, после с опипване намери пътя си до канапето под снопа трева от пампасите. Зави студените си крака в одеялото, въздъхна дълбоко и заспа.

Бившият номер 299 мина между оголените акации и люляци на малките вили. Влезе в къщи, отиде в кабинета си и седна, протегнал крака към огъня. Като подуши, че мирише на риба, котката скочи на коленете му.

— Филип, мога ли да вляза.

— Можеш.

— Прислугата предупреди, че ще напусне. Искам да те попитам имаш ли нещо против да оставим всичко и да отидем заедно някъде в чужбина?

— На какво дължим тази неочаквана саможертва?

— О, Филип! Защо правиш всичко толкова трудно. Какво всъщност искаш да направя?

— Да вземеш половината от доходите ми и да се махаш.

— Какво ще правиш сам.

— Ще наема приходяща жена. Ние двамата с котката много обичаме приходящи чистачки.

— Филип!

— Да?

— Няма ли да ми кажеш какво ти е на сърцето. Завинаги ли искаш да останеш самотен?

Бившият номер 299 вдигна очи.

— Действителността няма стойност за тези, които не живеят с нея. Аз живея с действителността.

— Но защо?

— Мила ми Берта, така, струва ми се, се казваше, нали?

— О, господи! Ти си наистина ужасен!

— А какъв би предпочела да съм — хленчещ червей? Да се гърча пред хората, които презирам, да пълзя от едно двусмислено положение към друго? Или пък искаш покаяние? Какво искаш?

— Искам да си човек.

— Тогава получаваш точно това, което искаш. Аз съм толкова човек, че ще оставя света да отиде по дяволите, преди да приема неговото съжаление, или да ям от ръката му! Остави ме на мира! Така съм спокоен.

— Нищо ли не мога да направя за теб?

— Можеш. Не стой между мене и огъня!

6

Две фигури стоят в тъмното пред прозореца. Пердето не е дръпнато.

— Виж, Мейбъл!

— Внимавай! Може да ни види. Шепни!

— Прозорецът е затворен.

— Защо след като ще стои така, не дърпа пердетата?

Пустиня тъмна и безмълвна,

ни капчица вода, троха храна,

навсякъде безкрайната тъма пустинна.

— Джак, аз го съжалявам.

— Той не страда. Само тези, които обичат хората, могат да страдат. Той има всичко, каквото иска. Погледни го!

Светлината на огъня осветява лицето — неговите издатини и вдлъбнатини, бляскавите очи, неговата неподвижност и напрежение, усмивката и котката, наместила се в извивките на топлото тяло. И двама млади се измъкват, минават между малките къщи, хванати за ръце.

1 §

“It can’t go on, Mother. It simply can’t. I feel an absolute worm whenever I’m with him. I shall have to clear out, like Beryl. He has just one object all the time—to make everyone feel small and mean.”

“Remember what he’s been through!”

“I don’t see why we should be part of his revenge. We’ve done nothing, except suffer through him.”

“He doesn’t want to hurt us or anyone.”

“Well, whenever people talk to him they dry up at once, as if he’d skinned them. It’s a disease.”

“One can only pity him.”

“He’s perfectly happy, Mother. He’s getting his own back.”

“If only that first night—”

“We tried. It’s no good. He’s absolutely selfsufficient. What about to-morrow night?”

“We can’t leave him on Christmas Day, Jack.”

“Then we must take him to Beryl’s. I can’t stick it here. Look! He’s just going out!”

Late—299 passed the window where they stood, loping easily, a book under his arm.

“He must have seen us. We mightn’t exist!...”

2 §

Late—299, with a book under his arm, entered Kew Gardens and sat down on a bench. A nursery governess with her charges came and settled down beside him.

“Peter, Joan, and Michael,” said Late—299, “quite in the fashion, for names.”

The governess stirred uneasily; the gentleman looked funny, smiling there!

“And what are you teaching them?”

“Reading, writing, and arithmetic, sir, and Bible stories.”

“Intelligent?... Ah! Not very. Truthful?... No! No children are.”

The governess twisted her hands. “Peter!” she said, “where’s your ball? We must go and look for it.”

“But I’ve got it, Miss Somers.”

“Oh, well, it’s too sharp, sitting here. Come along!”

She passed away, and Peter, Joan, and Michael trailed after her.

Late—299 smiled on; and a Pekinese, towing a stout old lady, smelled at his trousers.

“It’s my cat,” said Late—299. “Dogs and cats their pleasure is—”

Picking up the Pekinese, the stout old lady pressed it under her arm as though it were a bagpipe, and hurried on like a flustered goose.

Some minutes passed. A workman and his wife sat down beside him, and gazed at the Pagoda.

“Queer building!” said Late—299.

“Ah!” said the workman. “Japanese, they say!”

“Chinese, my friend. Good people, the Chinese—no regard for human life.”

“What’s that? Good—did you say?”

“Quite!”

“Eh?”

The workman’s wife peered round him.

“Come on, John! The sun gits in me eyes ’ere.”

The workman rose. “‘Good,’ you said, didn’t you? Good people?”

“Yes.”

The workman’s wife drew at his arm. “There, don’t get arguin’ with strangers. Come on!” The workman was drawn away....

A clock struck twelve. Late—299 got up and left the Gardens. Walking between small houses, he rang at the side entrance of a little shop.

“If your father’s still blind—I’ve come to read to him again.”

“Please, sir, he’ll always be.”

“So I supposed.”

On a horsehair sofa, below the dyed-red plumes of pampas grass, a short and stocky man was sitting, whittling at a wooden figure. He sniffed, and turned his sightless eyes towards his visitor; his square face in every line and bump seemed saying: ‘You don’t down me.’

“What are you making?” said Late—299.

“Christmas Eve. I’m cuttin’ out our Lord. I make ’em rather nice. Would you like this one?”

“Thank you.”

“Kep’ His end up well, our Lord, didn’t He? ‘Love your neighbour as yourself’—that means you got to love yourself. And He did, I think; not against Him, neither.”

“Easier to love your neighbours when you can’t see them, eh?”

“What’s that? D’you mind lendin’ me your face a minute? It’ll help me a lot with this ’ere. I make ’em lifelike, you know.”

Late—299 leaned forward, and the tips of the blind man’s fingers explored his features.

“’Igh cheekbones, eyes back in the ’ead, supraorbital ridges extra special, rather low forehead slopin’ to thick hair. Cornin’ down, two ’oilers under the cheekbones, thin nose a bit ’ooky, chin sharpish, no moustache. You’ve got a smile, ’aven’t you? And your own teeth? I should say you’d make a very good model. I don’t ’old with ’im always ’avin’ a beard. Would you like the figure ’angin’, or carryin’ the cross?”

“As you wish. D’you ever use your own face?”

“Not for’Im—for statesmen or ’eroes I do. I done one of Captain Scott with my face. Rather pugnacious, my style; yours is sharp, bit acid, suitable to saints, martyrs, and that. I’ll just go over you once more—then I’ll ’ave it all ’ere. Sharp neck; bit ’unchy in one shoulder; ears stick up a bit; tallish thin man, ain’t you, and throw your feet forward when you walk? Give us your ’and a minute. Bite your fingers, I see. Eyes blue, eh—with pin-points to ’em—yes? Hair a bit reddish before it went piebald—that right? Thank you, much obliged. Now, if you like to read, I’ll get on with it.”

Late—299 opened the book.

... “‘But at last in the drift of time Hadleyburg had the ill-luck to offend a passing stranger, possibly without knowing it, certainly without caring, for Hadleyburg was sufficient unto itself and cared not a rap for strangers and their opinions. Still, it would have been well to make an exception in this one’s case, for he was a bitter man and revengeful.’”

“Ah!” interjected the blind man deeply, “there you ’ave it. Talkin’ of feelin’s, what gave you a fellow-feelin’ for me, if I may ask?”

“I can look at you, my friend, without your seeing me.”

“Eh! What about it with other people, then?”

“They can look at me without my seeing them.”

“I see! Misanthropical. Any reason for that?”

“Prison.”

“What oh! Outcast and rejected of men.”

“No. The other way on.”

The blind man ceased to whittle and scoop.

“I like independence,” he said; “I like a man that can go his own way. Ever noticed cats? Men are like dogs, mostly; only once in a way you get a man that’s like a cat. What were you, if it’s not a rude question. In the taxes?”

“Medico.”

“What’s a good thing for ’eartburn?”

“Which kind?”

“Wind, ain’t it? But I see your meanin’. Losin’ my sight used to burn my ’eart a lot; but I got over that. What’s the use? You couldn’t have any worse misfortune. It gives you a feelin’ of bein’ insured—like.”

“You’re right,” said Late—299, rising to go.

The blind man lifted his face in unison. “Got your smile on?” he said. “Just let me ’ave another feel at it, will you?”

Late—299 bent to the outstretched fingers.

“Yes,” said the blind man, “same with you—touched bottom. Next time you come I’ll ’ave something on show that’ll please you, I think; and thank you for readin’.”

“Let me know if it bores you.”

“I will,” said the blind man, following without movement the footsteps of his visitor that died away.

3 §

Christmas night—wild and windy, a shower spattering down in the street; Late—299 walking two yards before his wife, their son walking two yards behind his mother. A light figure, furred to the ears, in a doorway watching for them.

“Come along, darling. Sorry we had to bring him.”

“Of course you had to, Jack!”

“Look! He can’t even walk with mother. It’s a disease. He went to church to-day, and all through the sermon never took his eyes off—the poor old vicar nearly broke down.”

“What was it about?”

“Brotherly love. Mother says he doesn’t mean it—but it’s like—what’s that thing that stares?”

“A basilisk. I’ve been trying to put myself in his place, Jack. He must have swallowed blood and tears in there—ordered about like a dog, by common men, for three years nearly. If you don’t go under, you must become inhuman. This is better than if he’d come out crawling.”

“Perhaps. Look out—the rain! I’ll turn your hood up, darling.” A spattering shower, the whispering hushed....

A lighted open doorway, a red hall, a bunch of hanging mistletoe, a girl beneath, with bushy hair.

“Happy Christmas, Father!”

“Thanks. Do you want to be kissed?”

“As you like. Well, Mother darling! Hallo, you two! Come in! Roddy, take father’s coat.”

“How are you, sir? Beastly weather!”

“That was the advantage we had in prison. Weather never troubled us. ‘Peace and Goodwill’ in holly-berries! Very neat! They used to stick them up in there. Christianity is a really remarkable fraud, don’t you think?”...

Once again those four in the street; and the bells chiming for midnight service.

“What an evening!”

“Let them get out of hearing, Jack.”

“Worse than ever! My God, he’d turn the milk sour! And I thought liquor might make him possible. He drank quite a lot.”

“Only a few days now, and then!...”

“Do you agree with mother that he doesn’t mean it, Mabel?”

“Oh, yes, I do.”

“The way he sits and smiles! Why doesn’t he get himself a desert to smile in?”

“Perhaps he does...”

4 §

“’Ere you are!” said the blind man. “Best I can do under the circs. ’Ad a bit o’ trouble with the cross; got it too ’eavy, I’m afraid; but thought you’d rather carry it.”

“Quite a masterpiece!”

“Speaking serious?” said the blind man. “You could improve it with a box o’ colours; make it more ’uman-like.”

“I’ll do that.”

“I wouldn’t touch the face, nor the cross—leave ’em wooden; but the hair and the dress, and the blood from the crown o’ thorns might be all the better for a bit o’ brightenin’. How’s the man that corrupted’Adleyburg?”

Late—299 opened the book.

“‘... Goodson looked him over, like as if he was hunting for a place on him that he could despise the most; then he says: “So you are the Committee of Enquiry, are you?” Sawlsberry said that was about what he was. “H’m! Do they require particulars, or do you reckon a kind of general answer will do?” “If they require particulars I will come back, Mr. Goodson; I will take the general answer first.” “Very well, then; tell them to go to hell—I reckon that’s general enough. And I’ll give you some advice, Sawlsberry; when you come back for the particulars, fetch a basket to carry what’s left of yourself home in.’”

The blind man chuckled.

“Ah! I like that Mark Twain. Nice sense o’ humour—nothin’ sickly.”

“Bark and quinine, eh?”

“Bark and bite,” said the blind man. “What do you think of ’uman nature yourself?”

“Little or nothing.”

“And yet there’s a bit of all right about it, too. Look at you and me; we got our troubles; and ’ere we are—jolly as sandboys! Be self-sufficient, or you’ve got to suffer. That’s what you feel, ain’t it? Am I mistook, or did you nod?”

“I did. Your eyes look as if they saw.”

“Bright, are they? You and me could ’ave sat down and cried ’em out any time—couldn’t we? But we didn’t. That’s why I say there’s a bit of all right about us. Put the world from you, and keep your pecker up. When you can’t think worse of things than what you do, you’ll be ’appy—not before. That’s right, ain’t it?”

“Quite.”

“Took me five years. ’Ow long were you about it?”

“Nearly three.”

“Well, you ’ad the advantage of birth and edjucation; I can tell that from your voice—got a thin, mockin’ sound. I started in a barber’s shop; got mine in an accident with some ’air-curlers. What I miss most is not bein’ able to go fishin’. No one to take me. Don’t you miss cuttin’ people up?”

“No.”

“Well, I suppose a gent never gets a passion; I’d a perfect passion for fishin’. Never missed Sunday, wet or fine. That’s why I learned this carvin’—must ’ave an ’obby to go on with. Are you goin’ to write your ’istory? Am I wrong, or did you shake your ’ead?”

“I did. My hobby is watching the show go by.”

“That might ’ave suited me at one time—always liked to see the river flowin’ down. I’m a bit of a philosopher myself. You ain’t, I should say.”

“Why not?”

“Well, I’ve a fancy you want life to come to heel too much—misfortune of bein’ a gent, perhaps. Am I right?”

Late—299 closed the book and rose. “Pride !” he said.

“Ah!” said the blind man, groping with his eyes, “that’s meat and drink to you. Thought as much. Come again, if I don’t worry you.”

“And take you fishing?”

“Reelly? You will? Shake ’ands.”

Late—299 put out his hand. The blind man’s groped up and found it....

5§

“Wednesday again, is it, partner, if I’m not troublin’ you?”

“Wednesday it is.”

At the door of his house, with the ‘catch’ in a straw bag, the blind man stood a minute listening to his partner’s footsteps, then felt his way in to his horsehair sofa under the pampas grass. Putting his cold feet up under the rug, he heaved a sigh of satisfaction, and fell asleep.

Between the bare acacias and lilac-bushes of the little villas Late—299 passed on. Entering his house, he sought his study, and stretched his feet towards the fire, and the cat, smelling him fishy, sprang on to his knee.

“Philip, may I come in?”

“You may.”

“The servants have given notice. I wanted to say, wouldn’t you like to give this up and go abroad with me?”

“Why this sudden sacrifice?”

“Oh, Philip! You make it so hard for me. What do you really want me to do?”

“Take half my income, and go away.”

“What will you do, here, alone?”

“Get me a char. The cat and I love chars.”

“Philip!”

“Yes?”

“Won’t you tell me what’s in your heart? Do you want always to be lonely like this?”

Late—299 looked up.

“Reality means nothing to those who haven’t lived with it. I do.”

“But why?”

“My dear Bertha—that is your name, I think?”

“Oh, God! You are terrible!”

“What would you have me—a whining worm? Crawling to people I despise—squirming from false position to false position? Do you want humility; what is it you want?”

“I want you to be human.”

“Then you want what you have got. I am so human that I’ll see the world damned before I take its pity, or eat its salt. Leave me alone. I am content.”

“Is there nothing I can do?”

“Yes; stand out of my firelight...”

6 §

Two figures, in the dark outside, before the uncurtained window.

“Look, Mabel!”

“Be careful! He may see. Whisper !”

“The window’s shut.”

“Oh, why doesn’t he draw the blinds—if he must sit like that?”

“‘A desert dark without a sound....

And not a drop to eat or drink And a dark desert all around!’

Jack, I pity him.”

“He doesn’t suffer. It’s being fond of people makes you suffer. He’s got all he wants. Look at him.”

The firelight on the face—its points and hollows, its shining eyes, its stillness and intensity, its smile; and on the cat, hunched and settled in the curve of the warm body. And the two young people, shrinking back, pass on between small houses, clutching each other’s hands.