Джон Голсуърти
Бившият номер 299 (2)

John Galsworthy
Late-299 (2)

1

Във вътрешната стая на малка къща близо до Кралската ботаническа градина госпожа Филип Рейдър стоеше вторачена в телеграмата, която държеше в ръката си. Сякаш държеше паяк, а от паяци тя имаше вроден ужас. Синът й, който до скоро седеше срещу нея, бе скочил, а дъщеря й внезапно престана да свири Вариациите на Брамс по тема на Хайдн.

— Казва, че тази вечер!

Момичето отдръпна ръцете си от клавишите.

— Тази вечер! Аз смятах, че другия месец. Съвсем в стила на баща ми — без никакво предупреждение!

Синът извади механично лулата си и започна да й лъска чашката. Имаше свежо лице, руса коса и малка глава.

— Защо не ни предупреди да го чакаме в Лондон? Той трябва да разбере, че е необходимо да постигнем някакво споразумение.

Дъщерята също стана и се облегна на пианото — беше дребничка, с гъста, тъмна, късо подстригана коса.

— Какво ще правим сега, мамо?

— Джак трябва да отиде и да предупреди Мейбъл и Родерик да не идват тази вечер.

— Това добре, ами ако той остане тук? Той знае ли, че и двамата с Берил сме сгодени?

— Струва ми се, му писах в последното си писмо.

— А ти мамо, какво ще правиш?

— Толкова е внезапно… просто не зная.

— Това е непочтено! — рече момчето с ожесточение.

Сестра му вдигна падналата на пода телеграма и погледна откъде е изпратена.

— Та той може всеки момент да дойде. Джак, побързай! Не може ли да разбере, че тук никой не знае за станалото?

Госпожа Рейдър се обърна към огъня.

— Баща ви знае само себе си.

— И все пак той трябва да разбере, аз ще го накарам…

— Доктор Рейдър, госпожо.

Бившият номер 299 стоеше усмихнат при вратата, която слугинята затвори след него.

— Е, Берта? — рече той. — Е, Берил! Е, Джак!

Отвърна му само дъщерята.

— Е, татко! Можеше да ни предупредиш по-рано.

Бившият номер 299 се вгледа поред в лицата им.

— Горчиво лекарство се дава без предупреждение. Как сте?

— Съвсем добре, благодаря. А ти?

— Никога не съм се чувствувал по-добре. Животът в затвора е много здравословен.

Като насън госпожа Рейдър пресече стаята. Подаде непохватно ръка. Бившият номер 299 не я пое.

— Тук е доста приятно — рече вместо това той. — Може ли да се измия.

— Джак, заведи баща си в тоалетната!

— В банята, ако обичаш!

Синът, който стоеше при прозореца, погледна усмихнатото лице на баща си и тръгна пред него.

Първа заговори госпожа Рейдър — слаба, бледа, тъмнокоса жена:

— Бедният Филип!

— Невъзможно е човек да го съжалява, мамо. Никога не е било възможно. И не забелязвам особена промяна, ако не се смята това, че няма мустаци. Аз тебе съжалявам. Той просто не може да остане тук. Та нали всички знаят, че си вдовица.

— Хората обикновено знаят повече, отколкото показват, Берил.

— С нищо не са го проявили. Не можа ли да ни попита.

— Такова нещо и през ум не му е минало.

— Той не помисли за нас, когато извърши онова ужасно нещо. А излиза, че го е направил съвсем безвъзмездно, освен ако… Мамо, понякога съм си мислела, че той просто е бил принуден да го направи. Освен неин лекар, той е бил и неин любовник!

Госпожа Рейдър поклати глава.

— Щеше да ми каже. Баща ви винаги е бил прав за себе си.

— Какво да правя с Роди?

— Трябва да почакаме.

— Ето го Джак. Е?

— Къпе се с толкова гореща вода, колкото може да понесе. Каза ми само: „Това е първото нещо, което прави човек, когато влиза в затвора и първото, което прави, когато излиза оттам. Има симетрия, нали?“ Трябва да му занеса чаша кафе. Това е истинско безобразие! Прислугата няма как да не се сети, че един доктор Рейдър, който, пристигнал-непристигнал, влиза в банята, е баща ни.

— Комично, нали?

— Така ли? Той просто не знае какво е това срам. Готов е на покрива да се качи и да се разкрещи. А аз си мислех, че положително ще замине за чужбина.

— Всички така смятахме.

— Човек би го съжалил, ако е сломен. Но той изглежда ужасно горд със себе си. А неговото престъпление е така отвратително — как да го кажа на Мейбъл? Ако й кажа, че е бил в затвора, тя ще помисли сигурно, че е направил нещо още по-лошо. Мамо, моля ти се настоявай веднага да си отиде. Можем да кажем на прислугата, че е някакъв чичо, който… който е бил в контакт с едра шарка.

— Мамо, ти му занеси кафето… О боже, ти не можеш да направиш това, ако наистина ни е чичо! Джак, кажи му, че никой наоколо не знае и мама няма да може да го понесе. Побързай! Вече е шест и половина.

Синът прекара пръсти през гладко сресаната си назад коса. По младото му лице се четеше отчаяние.

— Наистина ли?

Госпожа Рейдър кимна.

— Кажи му, че ще тръгна с него, където и да отиде, че винаги съм предполагала, че ще уреди нещата по този начин, че така всичко е… много тежко… — тя сложи ръка на устата си.

— Добре, мамо! Ще не ще, ще го накарам да разбере. Но недей казва нищо на прислугата. Ами ако трябва ние да си отидем? Тази къща е негова.

— Наистина ли, мамо?

— Да. Купих я с негови пари, с пълномощното, което ми остави.

— О, колко ужасно е това!

— Всичко е много ужасно, но ние трябва и за него да мислим.

Момичето разтърси къдри.

— Наистина не може да се каже, че го приехме особено топло. Но татко винаги е бил много затворен в себе си. Не трябва да очаква от нас да започнем да се лигавим около него. Не само той е преживял тежки моменти. И ние страдахме.

— Да отивам ли?

— Да, занеси му кафето. Побързай, момчето ми, и бъди мил с него.

Синът каза с младежка непреклонност:

— О да, ще бъда много мил с него! — и излезе.

— Мамо, не гледай така.

— Ти какво искаш? Да се смея ли?

— Не се усмихвай така, защото започваш да приличаш на него. Изплачи си мъката.

2

Бившият номер 299 седеше във ваната и усмихнато гледаше през парата и дима от цигарата към палеца на крака си. Той се подаваше малко над нивото на водата и нокътят беше почернял от удар — някаква тежест бе паднала върху него. Взе кафяната чашка от сина си.

— Цели две години и девет месеца съм копнял точно за такова нещо, но това надминава всички очаквания, Джак.

— Татко… аз трябва…

— Хубаво кафе, тютюн, гореща вода… най-големите блага, които може да ти предложи животът. Прекарваш половин час така и вече си пречистен — телом и духом!

— Татко…

— Да? Имаш ли да прибавиш нещо?

— Ние сме тук от две години.

— По-малко, отколкото аз прекарах там. Харесва ли ти тук?

— Да.

— А на мен там не ми хареса. Медицина ли следваш?

— Не. Ботаника.

— Хубаво. Така няма да имаш работа с хора.

— Обещават ми да ме вземат на работа в Ботаническата градина в началото на идущата година. Аз съм… сгоден съм.

— Прекрасно. Според мен хората трябва млади да се женят.

— И Берил е сгодена.

— А майка ти случайно да е сгодена?

— Татко!

— Драги мой, човек очаква да го изоставят. Защо да смята, че неговите роднини са по-добри от останалите. Нали така?

Като гледаше как горещината изтласква затворническата бледнина от усмихнатото лице, поставено на необикновено жилест врат, момчето изпита угризения на съвестта.

— Така и не успяхме да ти кажем колко много те съжалявахме. Само че и досега не можем да проумеем защото го направи.

— Щях ли да го направя, ако знаех, че ще ме открият? Една жена отиваше към гибел, рискът за мен беше малък… и ето докъде стигнахме. Никога не спасявай другиго с риск за себе си, Джак. Нали си съгласен с мен?

Момчето силно се изчерви. Как да изрече това, което трябваше да каже?

— Нямам намерение да свивам опашка между краката си. Може ли да вземеш тази чашка?

— Искаш ли още, татко?

— Не, благодаря. Кога вечеряте?

— В седем и половина.

— Услужи ми с бръснач. Тази сутрин се бръснах с нещо като птича човка.

— Сега ще ти дам.

Веднаж откъснал се от усмихнатия чужденец във ваната, младежът се отърси. Ще каже това, което трябва.

Когато се върна с принадлежностите за бръснене, баща му лежеше опънат, дълбоко потопен, със затворени очи. Младежът се облегна на вратата и изтърси:

— Тук никой не знае. Смятат мама за вдовица.

Очите се отвориха и усмивката отново взе власт над положението.

— Убеден ли си в това?

— Убеден съм. Сигурен съм, че Мейбъл, момичето, за което съм сгоден, съвсем не подозира. Тя ще дойде на вечеря, а също и годеникът на Берил — Роди Блейдз.

— Мейбъл и Роди Блейдз — радвам се, че научих имената им. Бъди така добър и ми подай онзи, големия пешкир. Ще си измия главата.

Момчето му подаде пешкира и се обърна. Но на вратата се спря:

— Татко…

— Точно така. Естествените връзки са неотменимо установени.

Момчето се обърна и побягна.

Долу при стълбите го чакаха майка му и сестра му.

— Е?

— Нищо не излиза. Просто не мога да му кажа, че искаме да си отиде.

— Така е, миличък. Разбирам те.

— Но мамо… Джак, ти трябва!…

— Не мога! Ще отида да им кажа да не идват — и като грабна шапката си, той побягна.

Тичаше между малките къщи, във вечерната омара, и се мъчеше да измисли какво да каже. Позвъни на звънеца на последната от редицата малки вили.

— Мога ли да видя госпожица Мейбъл?

— Облича се, господине. Ще влезете ли?

— Не, ще я почакам тук.

В тъмния вход той се опитваше да репетира. „Ужасно съжалявам! Някой дойде… неочаквано… по работа! Да? По каква работа?“

— Здравей, Джак!

Едно видение в рамката на вратата — руса коса, розово, кръгло лице, със сини очи над пухкава яка.

— Виж какво мила… Затвори вратата!

— Защо? Какво се е случило. Случило ли се е нещо?

— Да. Има нещо много лошо. Не бива да идваш у нас тази вечер, Мейбъл.

— Не стискай така силно! Защо да не бива?

— Ъъ… има причина!

— Зная. Баща ти е излязъл.

— Какво? Как?…

— Ами, разбира се. Всички знаем за това. Трябва да сме много мили с него.

— Да не искаш да кажеш, че Роди и всички… А ние си мислехме, че никой не знае!

— Разбира се, че сте си мислили. Някои хора гледат на въпроса по един начин, други по друг. Аз гледам по другия.

— Знаеш ли какво направи той?

— Да. Намерих вестника. Четох всичко за процеса.

— Защо не ми каза?

— А ти защо не ми каза?

— Всичко беше така отвратително. Е?

— Смятам, че с него са постъпили безобразно.

— Но такова нещо не бива да се допуска.

— А защо не?

— Какво ще стане тогава с прираста?

— Та ние сме пренаселени. Всички го разправят.

— Това е нещо съвсем различно. Има си закон.

— Виж какво! Ако искаш да спориш, ела вътре. Студено ми е.

— Не искам да споря. Трябва да отида и да кажа на Роди. Ти така ме успокои, мила. Само че… само че ти не познаваш баща ми.

— Значи не бива да идвам?

— Тази вечер не. Мама…

— Вярно. Предполагам, че тя е ужасно щастлива.

— Ъ? Да, да! Тя… да!

— Добре, лека нощ. И виж какво, връщай се. Аз ще кажа на Роди. Недей! Ще ми смачкаш роклята.

Докато тичаше обратно между малките къщи, момчето си мислеше: „Господи божичко! Колко странно! Всичко е обърнато наопаки! Тя… тя!… Ужасно съвременна работа!“

3

Бившият номер 299 седеше на светлината на огъня. До него имаше чаша, а между устните му — цигара. Въглените пукаха, часовникът удари единадесет! Хвърли угарката в пепелта, протегна се и стана. Качи се по стълбите и отвори първата врата. В стаята беше тъмно. Някой тихо попита:

— Филип?

— Да.

Той светна лампата. Жена му седеше на леглото с бледо лице и треперещи устни:

— Тази вечер… трябва ли?

Бившият номер 299 се приближи до леглото. Устните му все още се усмихваха, очите му жадно блестяха.

— Съвсем не. В затвора човек се научава на въздържание. Никакви долни контакти? Добре. Лека нощ!

Гласът от леглото бе тих:

— Много съжалявам, Филип. Всичко стана толкова внезапно, затова… аз… аз…

— Моля, моля — ключът на лампата щракна. Вратата се затвори.

Трима души лежаха будни, един спеше. Будните си мислеха: „Само да допускаше хората да го съжаляват! Да можеше човек да го обича! Неговото самообладание спира всекиго. Той просто не е човек! Той трябва да търси нашето съчувствие. Той трябва да се отнася с разбиране към нас. Като че ли не изпитва съчувствие към себе си, към нас, към никого. А какво ще стане утре? Невъзможно е да се живее повече тук! Ще можем ли да го понасяме в къщата и въобще около нас? Той е ужасяващ!“

Спящият лежеше за първи път в легло от хиляда и една нощи. Очите му бяха скрити между веждите и кокалестите скули, лицето му беше изваяно сякаш от слонова кост, устните все още се усмихваха на мекото легло.

На развиделяване будните заспаха, а спящият се събуди. Очите му потърсиха познатите очертания на малката пирамида с принадлежности на полицата в ъгъла, лъскавите тенекии долу, кръглата шпионка, линията туткална боя по протежение на стената, затворената солидна масивност на малката килия. И сърцето му се сви. Нямаше ги! Сън ли е това? Цялото му същество търсеше реалността. Наистина се намира в стая и светлината идва през прозорци, покрити с кретонени пердета. Ръцете му не са голи, а това е чаршаф. За момент потрепери, несигурен в каквото и да е, после се отпусна на гръб и се усмихна на покрития с тапети таван.

1 §

In the withdrawing-room of a small house near Kew Gardens, Mrs. Philip Raider was gazing at a piece of pinkish paper in her hand, as if it had been one of those spiders of which she had so constitutional a horror. Opposite her chair her son had risen; and against the wall her daughter had ceased suddenly to play Brahms’ Variations on a theme by Haydn.

“He says to-night!”

The girl dropped her hands from the keys. “To-night? I thought it was next month. Just like father—without a word of warning!”

The son mechanically took out his pipe, and began polishing its bowl. He was fresh-faced, fair, with a small head.

“Why didn’t he tell us to meet him in London? He must know we’ve got to come to an arrangement.”

The daughter, too, got up, leaning against the piano—a slight figure, with bushy, dark, short hair.

“What are we to do, Mother?”

“Jack must go round, and put Mabel and Roderick off for this evening.”

“Yes, and what then, if he’s going to stay here? Does he know that I’m engaged, and Beryl too?”

“1 think I told him in my last letter.”

“What are you going to do, Mother?”

“It’s come so suddenly—I don’t know.”

“It’s indecent!” said the boy violently.

His sister picked up the dropped telegram. “‘Earl’s Court, five four.’ He may be here any minute. Jack, do hurry up! Doesn’t he realise that nobody knows, down here?”

Mrs. Raider turned to the fire.

“Your father will only have realised his own feelings.”

“Well, he’s got to begin with others. I’ll have to make him—!”

“Dr. Raider, ma’am.”

Late—299 stood, smiling, in front of the door which the maid had closed behind him.

“Well, Bertha! Ah, Beryl! Well, Jack!”

His daughter alone replied.

“Well, Father, you might have let us know beforehand!”

Late—299 looked from one face to the other.

“Never tell children they’re going to have a powder. How are you all?”

“Perfectly well, thank you. How are you?”

“Never better. Healthy life—prison!”

As if walking in her sleep Mrs. Raider came across the room. She put out her hand with a groping gesture. Late—299 did not take it.

“Rather nice here,” he said. “Can I have a wash?”

“Jack, show your father the lavatory.”

“The bathroom, please.”

The son crossed from the window, glanced at his father’s smiling face, and led the way.

Mrs. Raider, thin, pale, dark, spoke first. “Poor Philip!”

“Oh, Mother! It’s impossible to pity father; it always was. Except for his moustache being gone, I don’t see much change anyway. It’s you I pity. He simply can’t stay here. Why, everybody thinks you’re a widow.”

“People generally know more than they seem to, Beryl.”

“Nobody’s ever given us a hint. Why couldn’t he have consulted us?”

“We must think of him.”

“He didn’t think of us when he did that horrible thing. And it was so gratuitous, unless—! Mother, sometimes I’ve thought he had to do it; that he was her—her lover as well as her doctor!”

Mrs. Raider shook her head.

“If it had been that, he’d have told me. Your father is always justified in his own eyes.”

“What am I to do about Roddy?”

“We must just wait.”

“Here’s Jack! Well?”

“He’s having a bath as hot as he can bear it. All he said was: ‘This is the first thing you do when you go in, and the first thing you do when you come out—symmetrical, isn’t it?’ I’ve got to take him a cup of coffee. It’s really too thick! The servants can’t help knowing that a Dr. Raider who gets into the bath the moment he comes to call must be our father.”

“It’s comic.”

“Is it? He doesn’t show a sign of shame. He’ll call it from the house-tops. I thought, of course, he’d go abroad.”

“We all thought that.”

“If he were down in the mouth, one could feel sorry for him. But he looks as pleased as Punch with himself. And it’s such a beastly sort of crime—how am I to put it to Mabel? If I just say he’s been in prison, she’ll think it’s something even worse. Mother, do insist on his going at once. We can tell the servants he’s an uncle—who’s been in contact with smallpox.”

“You take him the coffee, Mother—oh, you can’t, if he’s to be an uncle! Jack, tell him nobody here knows, and mother can’t stand it; and hurry up! It’s half-past six now.”

The son passed his fingers through his brushed-back hair; his face looked youthful, desperate.

“Shall I?”

Mrs. Raider nodded.

“Tell him, Jack, that I’ll come out to him, wherever he likes to go; that I always expected him to arrange that; that this is—too difficult—” She covered her lips with her hand.

“All right, Mother! I’ll jolly well make him understand. But don’t launch out about it to the servants yet. Suppose it’s we who have to go? It’s his house!”

“Is it, Mother?”

“Yes; I bought it with his money under the power of attorney he left.”

“Oh, isn’t that dreadful?”

“It’s all dreadful, but we must consider him.”

The girl shook back her fuzzy hair.

“It does seem rather a case of ‘coldly received.’ But father’s always been shut up in himself. He can’t expect us suddenly to slobber over him. If he’s had a horrible time, so have we.”

“Well, shall I go?”

“Yes, take him the coffee. Be quick, my dear boy; and be nice to him!”

The son said with youthful grimness: “Oh, I’ll be nice!” and went.

“Mother, don’t look like that!”

“How should I look? Smiling?”

“No, don’t smile—it’s like him. Cry it off your chest.”

2 §

Late—299 was sitting in the bath, smiling through steam and the smoke of his cigarette at his big toe. Raised just above the level of the water, it had a nail blackened by some weight that had dropped on it. He took the coffee-cup from his son’s hand.

“For two years and nine months I’ve been looking forward to this—but it beats the band, Jack.”

“Father—I—ought—”

“Good coffee, tobacco, hot water—greatest blessings earth affords. Half an hour in here, and—spotless, body and soul!”

“Father—!”

“Yes; is there anything you want to add?”

“We’ve—we’ve been here two years.”

“Not so long as I was there. Do you like it?”

“Yes.”

“I didn’t. Are you studying medicine?”

“No. Botany.”

“Good. You won’t have to do with human beings.”

“I’ve got the promise of a job in the Gardens here at the beginning of next year. And I’m—I’m engaged.”

“Excellent. I believe in marrying young.”

“Beryl’s engaged too.”

“Your mother isn’t, by any chance?”

“Father!”

“My dear fellow, one expects to have been dropped. Why suppose one’s family superior to other people’s? Pas si bête!”

Gazing at that smiling face where prison pallor was yielding to the heat, above the neck whose sinews seemed unnaturally sharp and visible, the boy felt a spasm of remorse.

“We’ve never had a proper chance to tell you how frightfully sorry we’ve been for you. Only, we don’t understand even now why you did such a thing.”

“Should I have done it if I’d thought it would have been spotted? A woman going to the devil; a small risk to oneself—and there we were! Never save anyone, at risk to yourself, Jack. I’m sure you agree.”

The boy’s face went very red. How could he ever get out what he had come to say?

“I have no intention of putting my tail between my legs. D’you mind taking this cup?”

“Will you have another, Father?”

“No, thanks. What time do you dine?”

“Half-past seven.”

“You might lend me a razor. I was shaved this morning with a sort of billhook.”

“I’ll get you one.”

Away from that smiling stranger in the bath, the boy shook himself. He must and would speak out!

When he came back with the shaving gear, his father was lying flat, deeply immersed, with closed eyes. And setting his back against the door, he blurted out: “Nobody knows down here. They think mother’s a widow.”

The eyes opened, the smile resumed control.

“Do you really believe that?”

“I do; I know that Mabel—the girl I’m engaged to—has no suspicion. She’s coming to dinner; so is Roddy Blades—Beryl’s fiancé.”

“Mabel, and Roddy Blades—glad to know their names. Give me that big towel, there’s a good fellow. I’m going to wash my head.”

Handing him the towel, the boy turned. But at the door he stopped. “Father—!”

“Quite. These natural relationships are fixed, beyond redemption.”

The boy turned and fled.

His mother and sister stood waiting at the foot of the stairs.

“Well?”

“It’s no good. I simply can’t tell him we want him to go.”

“No, my dear. I understand.”

“Oh! but, Mother—! Jack, you must.”

“I can’t; I’m going to put them off.” Seizing his hat, he ran. He ran among small houses in the evening mist, trying to invent. At the corner of the long row of little villas he rang a bell.

“Can I see Miss Mabel?”

“She’s dressing, sir. Will you come in?”

“No. I’ll wait here.”

In the small dark porch he tried to rehearse himself. ‘Awfully sorry! Somebody had come—unexpectedly—on business!’ Yes! On what business?

“Hallo, Jack!”

A vision in the doorway—a fair head, a rosy, round, blue-eyed face above a swansdown collar.

“Look here, darling—shut the door.”

“Why? What is it? Anything up?”

“Yes; something pretty badly up. You can’t come to-night, Mabel.”

“Don’t squeeze so hard! Why not?”

“Oh! well—there—there’s a reason.”

“I know. Your father’s come out!”

“What? How—?”

“But of course. We all know about him. We must be awfully nice to him.”

“D’you mean to say that Roddy and everybody—We thought nobody knew.”

“Bless you, yes! Some people feel one way and some the other. I feel the other.”

“Do you know what he did?”

“Yes; I got hold of the paper. I read the whole trial.”

“Why didn’t you tell me?”

“Why didn’t you?”

“It was too beastly. Well?”

“I think it was a shame.”

“But you can’t have that sort of thing allowed.”

“Why not?”

“Where would the population be?”

“Well, we’re over-populated. Everybody says so.”

“That’s quite another thing. This is the Law.”

“Look here! If you want to argue, come in. It’s jolly cold.”

“I don’t want to argue; I must go and tell Roddy. It’s an awful relief about you, darling. Only—you don’t know my father.”

“Then I can’t come?”

“Not to-night. Mother—”

“Yes; I expect she’s frightfully glad.”

“Oh! yes—yes! She—yes!”

“Well, good-night. And look here—you go back. I’ll tell Roddy. No! Don’t rumple me!”

Running back between small houses, the boy thought: ‘Good God! How queer! How upside-down! She—she—! It’s awfully modern!’

3 §

Late—299 sat in the firelight, a glass beside him, a cigarette between his smiling lips. The cinders clicked, a clock struck. Eleven! He pitched the stump of his cigarette into the ashes, stretched himself, and rose. He went upstairs and opened the first door. The room was dark. A faint voice said:

“Philip?”

“Yes.”

The light sprang out under his thumb. His wife was sitting up in bed, her face pale, her lips moving:

“To-night—must you?”

Late—299 moved to the foot of the bed; his lips still smiled, his eyes gazed hungrily.

“Not at all. We learn to contain ourselves in prison. No vile contacts? Quite so. Goodnight!”

The voice from the bed said faintly:

“Philip, I’m so sorry; it’s the suddenness—I’m—”

“Don’t mention it.” The light failed under his thumb. The door fell to...

Three people lay awake, one sleeping. The three who lay awake were thinking: ‘If only he made one feel sorry for him! If only one could love him! His self-control is forbidding—it’s not human! He ought to want our sympathy. He ought to sympathise with us. He doesn’t seem to feel—for himself, for us, for anything. And tomorrow—what will happen? Is life possible here, now? Can we stand him in the house, about the place? He’s frightening!’

The sleeper, in his first bed of one thousand and one nights, lay, his eyes pinched up between brows and bony cheeks of a face as if carved from ivory, and his lips still smiling at the softness under him.

Past dawn the wakeful slept, the sleeper awoke. His eyes sought the familiar little pyramid of gear on the shelf in the corner, the bright tins below, the round porthole, the line of distemper running along the walls, the closed and solid smallness of a cell. And the blood left his heart. They weren’t there! His whole being struggled with such unreality. He was in a room staring at light coming through chintz curtains. His arms were not naked. This was a sheet! For a moment he shivered, uncertain of everything; then lay back, smiling at a papered ceiling.