Джон Голсуърти
Първите и последните (9)

IX

Един мъж може да скрие от любещата го жена своето настроение също толкова трудно, колкото е и това, да заставиш сърцето си да остане безразлично към музиката. И ако това е страдала жена, познала за първи път благото на любовта, нейният любим няма да успее да прикрие това, което го вълнува, колкото и да се опитва! Но с по-силно развитото си чувство за саможертва, в повечето случаи, жената успява да запази в себе си онова, което знае.

Когато Кийт си отиде, момичето не се завайка, не заразпитва, не даде на Лари повод да подозира какво е уловила нейната интуиция. През цялата вечер се държа така, сякаш не разбираше онова, което става в него, а чрез него и в нея.

Думите му, милувките, голямата готовност, с която й помагаше да приготви угощението, цветята, които донесе, виното, което я накара да пие, старанието, с което отбягваше всяка дума, способна да наруши тяхното щастие — всичко, всичко това й говореше. Беше пресилено весел и любещ. За нея всяка дума и всяка целувка имаха отчаяната стойност на последна дума и целувка, и тя се стараеше да не направи нещо и да се лиши от тях, да не издаде със знак или жест това, какво знае. Приемаше всичко, би приела и повече, стократно повече. Не искаше да пие виното, което Лари й наливаше непрестанно в чашата, но с търпението на жените, живели като нея, не му отказваше. Никога и нищо не му отказваше.

Лорънс пи много. Виното направи още по-приятни тези няколко часа удоволствие, вдъхна му огромна енергия. То притъпи и милостта му. Страхуваше се точно от тази милост, милост към себе си и момичето. За да направят тази жалка стая красива на светлината на огъня и свещите, с тъмния кехлибар на виното в чашите, с дългите розови лилии, които сега изпускаха своя тежък аромат, трябваше тя и той да изглеждат по-добре от всякога. И музика не липсваше на тяхното угощение. От другата страна на улицата някой свиреше на пианола. Съвсем слабият звук идваше крадешком — засилваше се, заглъхваше, весел, тъжен, със свой собствен далечен живот, също като трептящите пламъци на огъня, пред който лежаха прегърнати, или като нежните лилии сред свещите. Лари слушаше музиката, проследяваше с пръст тъничките вени на гърдите й, лежеше като човек, който след унес идва на себе си. Никаква раздяла, а сън, подобен на съня на пламъците, когато огънят угасне, като съня на музиката, когато струните престанат да трептят!

А момичето го гледаше.

Стана почти десет и той я помоли да си легне. Тя отиде послушно в спалнята, а той взе мастило и хартия и седна до огъня. Човекът, който се оставяше на течението, неуравновесеният, за нищо негодният човек не се поколеба. Мислел си бе, че като дойде този момент ще измени на себе си, но някаква ярост го тласкаше напред. Ако остане жив и си признае, ще го затворят, ще го отделят от единственото обичано същество, ще го откъснат от нея, ще затрупат единствения извор в неговата пустиня. Да вървят по дяволите! И той пишеше на светлината на огъня, който смекчаваше белотата на листовете, а момичето, в сянката на тъмната завеса, облечено в нощницата си, не усещаше студа, стоеше и го гледаше.

Когато човек се дави, спомня си миналото. Дотук Лорънс бе живял като „отнесен от вихъра“ поет. Сега му оставаше да бъде верен на себе си по свой собствен начин. В продължение на седмици човек може да се колебае, волно, неволно, даже и насън, но идва момент, когато няма повече място за колебание. Мъничкото, подплашено сиво човече, което гледа с удивление към черната барета^[1] — нямаше място за колебание! Свърши да пише, но остана загледан в огъня.

Огънят, свещите и огънят — идваше краят на трепета и пламъка!

А при тъмната завеса момичето гледаше.