Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The First and the Last, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
debora (2020)
Допълнителна корекция
Karel (2020)

Издание:

Автор: Джон Голсуърти

Заглавие: Първите и последните

Преводач: Цветан Петков

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издател: Профиздат

Град на издателя: София (не е указано)

Година на издаване: 1978

Тип: сборник разкази

Националност: британска (не е указано)

Печатница: ДП „9 септември“ — София

Излязла от печат: 25. XII. 1977 г.

Редактор: Георги Митев

Художествен редактор: Лиляна Басарева

Технически редактор: Лиляна Недевска

Художник: Любка Рашкова

Коректор: Кръстина Велчева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4916

История

  1. — Добавяне

Съпоставени текстове

X

Кийт не се прибра, а отиде в клуба и в стаята, предназначена за приемане на гости, празна в този час на деня, прочете подробностите по делото. Глупаците бяха изградили едно съвсем тежко обвинение. Дълго ходи замислен назад-напред по дебелия килим, който правеше стъпките му безшумни. Може да се срещне със защитника в ролята си на специалист, който смята, че е извършена съдебна грешка. Трябва да обжалват, в краен случай да се направи молба за помилване. Цялата тази работа може, не, трябва да се уреди, стига Лари и момичето да не направят нещо.

Нямаше апетит, но привичката да се храни бе прекалено силна. Ядеше и гледаше с раздразнение членовете на клуба. Изглеждаха съвсем спокойни. А над човек невинен като тях да виси такъв черен облак — каква несправедливост! Приятели, ценители на този род неща, между тях и един съдия, дойдоха специално на неговата маса да изразят своето възхищение от начина, по който спечели наследственото дело. Тази вечер имаше всички основания да е горд със себе си, но гордост не чувствуваше. И все пак добре отопленото и приятно осветено помещение, пълно с хора, които се хранеха възпитано, разговаряха възпитано, той почувствува някакво успокоение, макар и за него да нямаше разумно обяснение. Това беше действителността, а онова, другото — само жалостивият писък на вятъра — него човек оставя да звучи вън от къщи, също като беднотията и мръсотията, които не съществуват реално за осигурените и заможните. Пи шампанско. То му помогна да закрепи чувството за реалност, направи сенките да изглеждат още по-смътни.

Слезе в пушалнята и седна пред огъня в едно от онези кресла, които са в състояние да балсамират сънищата, родени от пълния стомах. Към единадесет часа му се доспа и стана да си ходи. Но веднаж слезнал по ниските мраморни стъпала и излязъл навън през въртящата се врата, която не пропускаше студа, страхът го връхлетя отново, сякаш влезе в него, заедно със студения полъх на януарския вятър. Лицето на Лари и момичето, което го гледаше! Защо го гледаше така? Усмивката на Лари! Цветята, които носеше! Да купува цветя в такъв момент. Момичето е негов роб и ще направи каквото му каже. То няма да може да го спре. Може би точно в този момент той тича да се предаде!

Бръкна дълбоко в джоба на коженото си палто и ръката му докосна нещо студено. Ключовете, които Лари му даде още на времето. Така са останали, забравени в джоба. Случайният допир го накара да се реши. Сви към „Бороу стрийт“. Вървеше бързо. Ще отиде да види още веднаж. Ще спи по-спокойно, ако знае, че е опитал всичко. На ъгъла на неприветливата улица изчака, за да се увери, че е наистина сам, преди да се отправи към къщата, която сега го изпълваше със смъртно отвращение. Отвори външната врата и я затвори зад себе си. Почука, но никой не отвори. Може би са легнали? Почука отново и отново, после отвори вратата, влезе и внимателно я затвори зад себе си. На масата горяха запалени свещи, гореше и огънят в камината, на пода пред нея имаше разхвърляни възглавници и цветя! На масата също имаше цветя и остатъци от вечеря. През полуотворените завеси видя, че вътрешната стая също е осветена. Дали са излезли и са оставили всичко както е било? Излезли! Сърцето му се разтупка. Бутилки! Лари е пил!

Дали това, от което се плашеше, вече е станало? Значи ли това, че трябва да си отиде в къщи опръскан с тази кал и да знае, че брат му е признал се и осъден убиец? Бързо отиде до открехнатата завеса и надникна. До стената видя легло, а в него тях двамата. Отскочи с удивление и облекчение. Да спят? Когато пердетата са дръпнати и лампата свети? Да спят след всичкото това чукане! Трябва и двамата да са пияни. Кръвта нахлу в главата му. Спяха ли наистина! И като се втурна напред извика:

— Лари!

При леглото простена:

— Лари!

Никой не му отговори! Никой не помръдна! Хвана брат си за рамото и грубо го разтърси. Рамото беше студено. Лежаха прегърнати, притиснали устни и лицата им бяха бели на светлината на нощната лампа. Разстроен, Кийт се хвана за бронзовото табло на леглото. После се наведе и като навлажни пръст, го поднесе до слетите им устни. Никой не може да спи така непробудно, като тях. Колкото и да са пияни двама души, не биха могли да останат така плътно притиснати един към друг. На влажния си пръст не почувствува и най-слабо дихание, не можа да напипа и пулс в китките им. Бездиханни! Безжизнени! Очите на момичето бяха затворени. Как необикновено, невинно изглеждаше то! Отворените очи на Лари бяха сякаш вперени в нейните затворени очи, но Кийт видя, че са безжизнени. Изхлипа и дръпна клепачите надолу. После някакъв необясним импулс го накара да сложи едната си ръка на главата на брат си, а другата на русата коса на момичето. Завивката се беше смъкнала малко от голото й рамо и той я дръпна, сякаш да го завие. Забеляза блясък на метал: мъничко позлатено кръстче, не по-голямо от нокътя на палеца му, закачено на тъничка стоманена верижка. Беше се изплъзнало от пазвата й в свивката на ръката, с която прегръщаше Лари. Кийт го скри под завивката и забеляза на нея един плик, закачен с карфица. Наведе се и прочете: „Моля, предайте това веднага в полицията. — ЛОРЪНС ДАРЪНТ.“ Пъхна го в джоба си. Като ластик, опънат извън предела на своите възможности и после отпуснат в съзнанието му, с трясък се прибраха разумът, волята, способността за преценка, решителността. През ума му премина: „Трябва нищо да не зная за това! Трябва да си ходя!“ И още преди да усети, че се движи, вече бе изкочил на улицата.

Нямаше да е в състояние да каже какво е мислил на път за в къщи. Дойде на себе си едва когато се озова в своя кабинет. С треперяща ръка си наля уиски и го изпи на един дъх! Ако не беше отишъл там, чистачката щеше да ги намери сутринта и да предаде плика в полицията! Извади го! Той имаше право… имаше право да знае какво пише вътре! Отвори го.

„Аз, Лорънс Дарънт, преди да сложа край на живота си, заявявам, че настоящето е тържествено и искрено признание. Аз извърших престъплението, известно като «убийството на „Глав лейн“ през нощта на 27 ноември миналата година по следния начин…» и така нататък до последните думи: Ние не искахме да умрем, но не бихме могли да понесем раздялата, а аз не можех да понеса мисълта един невинен да увисне на въжето заради мен. Друг изход не намерих. Моля да не се извършва аутопсия върху нашите тела. Глътнахме част от отровата, която ще намерите на тоалетката. Моля да бъдем заровени заедно.

ЛОРЪНС ДАРЪНТ

28 януари, около 10 часа вечерта“

Дълго стоя с листовете в ръка, а часовникът тик-такаше, отвън вятърът стенеше слабо в клоните на дърветата, пламъците ближеха пъновете с глухо пукане и пращене и живееха някакъв свой живот там, долу в огнището. После Кийт се сепна и зачете отначало.

Всичко беше така, както му го разказа Лари — нямаше нищо изпуснато, всичко беше ясно, даже и адресът на хората, които биха могли да идентифицират момичето, като бивша жена или любовница на Уолън. Звучеше убедително. Да! Наистина звучеше убедително.

Листовете паднаха от ръката му. Много бавно до него стигна мисълта, че там долу на пода край стола, лежи нещо, от което зависи животът или смъртта на един човек, че като е взел самопризнанието, е взел в собствените си ръце съдбата на скитника, над когото тежеше смъртна присъда, че не може да му върне живота, без да си навлече петното на позора, даже без да постави самия себе си в опасност. Ако остави това самопризнание да стигне до властите, той не би могъл да избегне най-сериозното подозрение, че през двата месеца е знаел за тази история. Ще се наложи да присъствува на предварителното следствие, а това означава да го познае полицаят, който го видя да стои при свода и да посещава момичето в нощта след убийството. Кой би повярвал, че тези посещения са просто съвпадение, след като е брат на убиеца? А освен подозрението, скандалът, който ще се разрази във връзка с една такава сензационна афера, ще опетни неговата кариера, живота му, живота на дъщеричката му. И без това двойното самоубийство на Лари и момичето ще предизвика голяма сензация, но тя по нищо няма да може да се сравни с другото. В такава смърт има нещо романтично. Тя по никакъв начин не го засяга, освен като опечален, даже би могла да се потули! А другото — нищо няма да е в състояние да го потули, нищо няма да е в състояние да предотврати ужасния шум, който ще се вдигне. Стана от стола и дълго ходи назад-напред из стаята, без да може да вземе решение. Пред него се появяваха различни образи. Образът на човека, който всяка сутрин му подава перука и тога, с гадна усмивка на подпухналото и любопитно лице, което никога преди не е забелязвал; вдигнатите вежди на дъщеричката си, извитите надолу устни, тревожните й очи; мъничкото позлатено кръстче, което блестеше в свивката на ръката на мъртвото момиче, безжизнените, отворени очи на Лари; даже собствената си ръка, която затваря клепачите. А после видя някаква улица и безкраен поток от хора, които минават край него и се обръщат да го видят. И като спря на едно място, си каза на глас: „Да вървят по дяволите! Всяко чудо за три дни!“ Не е ли той всъщност довереник на това признание! Довереник! В края на краищата той не е направил нищо, от което да се срамува, даже и това, че е знаел и нищо не е казал. Брат му е! Кой ще го обвини? И той взе от пода листовете хартия. Но като някаква лепкава ръка по него премина видението на скандала. Сякаш груб и злорад глас крещеше: „Вес’ци!… Вес’ци!… Убийството на «Глав лейн»! Самоубийство и признание на брата на известен адвокат… убийство и самоубийство… Вес’ци!“ Да отприщи ли този поток от мръсотия? Трябва ли той, който нищо не е направил, да опетни живота на собствената си дъщеричка, да опетни името на мъртвия си брат, покойната си майка — самия себе си, своето важно, ценно бъдеще? И то заради един плъх от каналите! Нека го обесят, нека увисне на въжето, ако трябва! Пък и не е сигурно, че ще го обесят. Обжалване! Молба за помилване! Той би могъл… наистина би могъл да бъде спасен! Да стигнеш толкова далеч, а после сам да направиш така, че да се сринеш!

С внезапно, рязко движение бутна признанието сред горящите въглени. И в гънките на неговото тъмно лице заигра усмивка, така както пламъците заиграха в листовете. После листовете се сгърчиха и почерняха. С върха на обувката си Кийт разпръсна сбръчканата и крехка пепел. Да я затъпче сред останалата пепел! Да стъпче живота на един човек! Нека изгорят! Стига съмнения и колебания! Стига този разяждащ страх! Изгорял? Един човек, един невинен… един плъх от каналите! Отскочи от огъня и се хвана за челото. То пламтеше.

Е добре, всичко свърши. Само глупци без воля и цел в живота могат да страдат от съжаления. И изведнаж се засмя. Значи Лари умря напразно! Той нямаше ни воля, ни цел в живота и сега е мъртъв! Той и момичето можеха да живеят, да се обичат в топлата вечер, далеч оттук, на другия край на света, вместо да лежат мъртви и студени в мразовитата нощ! Само глупците и слабите духом съжаляват и страдат от угризения на съвестта. Истинският мъж върви твърдо напред, право към своята цел, независимо от това, което ще се случи по пътя му към нея!

Отиде до прозореца и дръпна пердето. Какво е това! Бесило, от което се люшка тяло? О, не! Това са само дърветата, тъмните дървета-скелети! Върна се и седна на стола пред огъня. И тогава, когато Лари дойде при него, онзи след обяд преди два месеца, огънят проблясваше по същия начин, пламъчето на лампата беше намалено, а столът му придърпан към камината. Ами! Та той изобщо не е идвал! Това е бил някакъв кошмар. Той е спал. Как му гори главата! Скочи и погледна календара на бюрото. „28 януари!“ Не е било сън. Лицето му стана кораво и потъмня. Напред! Не като Лари! Напред!

1914 г.

Край