Джон Голсуърти
Първите и последните (3)

III

Има хора, така устроени, че като им предстои да бъдат обесени в десет, могат в осем часа да играят шах. Такива винаги се издигат. Стават много добри владици, редактори на вестници, съдии, импресария, министър-председатели, лихвари и генерали, или с други думи, те могат достойно да заемат всякакви постове, които дават власт над останалите. Те разполагат с камера за дълбоко духовно замразяване, където пазят нервните си системи. У такива хора има съвсем малко, или въобще липсва тази променливост и приемственост на чувствата, известна под мъгляви понятия като гадание, поезия, или философия. Хора на фактите и на решенията, които пускат в ход или спират по желание своето въображение, които подчиняват чувствата на разума… За такива не се сещаш, когато пред погледа ти се вълнуват житни нивя или пък се реят лястовици.

По време на вечерята у Теласонови, Кийт Дарънт чувствуваше нужда да е един от тези хора. Когато излезе от голямата къща на „Портлънд плейс“, удари единадесет и той не взе такси. Искаше да походи, за да може по-добре да помисли. Каква груба и безотговорна ирония имаше в неговото положение! Да се превърне в изповедник на един убиец! Той, комуто предстоеше да бъде избран за съдия! Кийт презираше слабостите, които тласкат хората към пропаст и затова всичко му се струваше така недостойно, толкова „невъзможно“, че само с усилие на волята успяваше да мисли разумно за него. Но трябваше! Към това го подтикваха два могъщи инстинкта — инстинктът за самосъхранение и роднинската привързаност.

Все още духаше ленив, мек вятър, но не валеше. Стана му топло и разкопча връхната си дреха. Естеството на мислите му придаваше още по-суров израз на лицето с тънки, добре очертани устни, винаги стиснати, сякаш за да се справят с всяка мисъл още при възникването й. Вървеше мрачен по препълнения с хора тротоар. Дразнеше го празничната атмосфера на весел заговор, която се спуска по улиците, заедно със запалването на вечерните светлини. Свърна по една по-тъмна улица.

Каква противна история! Знаеше, че е истина и все пак не можеше да я възприеме. Тя живееше в мислите му, но не като картина, а като неоспоримо доказателство. Разбира се, Лари не го е направил умишлено. И все пак си е убийство. Хора като Лари — слаби, импулсивни, сантиментални, вглъбени в себе си, никога нямат намерение да направят това, което правят! Този човек, този Уолън… доколкото разбираше, такива по-добре да ги няма. Не си струва въобще да мисли за него! Но престъплението… ужасът… неудовлетвореното правосъдие! Прикрито престъпление… и неговият собствен дял в укриването! И все пак… нали все пак са братя! Ставаше въпрос само за това какво да посъветва Лари. Да мълчи, да изчезне! Имаха ли шанс да успеят? Да, стига да е отговорил вярно на въпросите му. А момичето? Ами ако изровят нейната връзка с убития? Можеше ли човек да очаква, че тя няма да постави Лари в опасност? Такива жени са непостоянни като водата, емоционални и безотговорни — циреи на обществото. А освен това едно неразкрито престъпление, което да тегне над брат му за цял живот. Тайна, която ще го преследва навсякъде, където и да се скрие и ще търси удобен момент, за да се отрони от устните му в пристъп на пиянско откровение. Неприятна мисъл! Да си признае всичко? Сърцето му трепна. „Братът на известния адвокат, г. Кийт Дарънт…“ ходи при улична жена, удушава с голи ръце мъжа й. Преднамереност няма, но има убит. Убитият е изнесен от къщата и скрит под тъмен свод! Предизвикателство! Препоръчва се снизхождение — доживотна каторга! Какъв съвет да даде на Лари утре сутринта?

Внезапно пред него възкръсна това, което видя в Пентънвил, когато ходи там на посещение при един затворник: хора с ниско остригани глави и сиви, повехнали лица. Лари! Същият този Лари, когото видя да прохожда, когото караше като малък да върши разни работи вместо него, на когото помогна да завърши колеж, на когото многократно е давал пари назаем и когото многократно е молил да се поправи. Лари е пет години по-млад и на умиране майка им го помоли да се грижи за него. Същият този Лари да се превърне в един от онези хора с лица на болни растения, с ниско остригана коса, с дрехи на жълти райета! Лари! Да го подкарват като овца, да го командуват някакви простаци! Един джентълмен, собственият му брат да живее робски живот, да го гонят нагоре-надолу ден след ден, година след година! Нещо вътре в него се скъса. Не може да му даде такъв съвет. Невъзможно! Но в такъв случай трябва да е сигурен в почвата, на която стъпва, трябва да провери, трябва да знае. Тази уличка „Глав лейн“, сводът? Сигурно не са много далеч от мястото, където се намира в момента. Огледа се дали има кого да попита. На ъгъла стоеше полицай. Лампата осветяваше безстрастното му лице. Компетентен и бдителен, без съмнение отличен полицай. Но Кийт обърна настрана глава и го отмина, без да попита. Колко странно е да чувствуваш неудобство пред представителя на закона! Мрачно напомняне за значението на станалото! После изведнаж видя, че пресечката отляво е самата „Бороу стрийт“. Тръгна по едната страна, после пресече от другата и се върна назад. Мина край номер 42 — малка къща с фирми по тъмните прозорци на първия и втория етаж, с дръпнати пердета на приземния. Дали наистина от онова ъгълче се прокрадва светлинка? В каква посока е тръгнал Лари? Накъде е тръгнал, приведен под ужасния си товар? Петдесет крачки по тази тясна, тъмна, празна и мизерна уличка. Слава богу! „Глав лейн“! Ето къде е! И внезапно се озова при свода. Тухлен мост, който свързваше две части от един склад. Наистина е тъмна!

— Точно така, началство! Това е мястото!

Обърна се към говорещия, без да бърза, но за това трябваше да събере цялото си самообладание.

— Ето тук намериха тялото. Точно на това място. Ето тук беше облегнато. Още не са го хванали. Последно издание, господине!

Говореше едно дрипаво момче, което му подаваше смачкан жълтеникав вестник. Под редките кичури надничаха очи на невестулка, в гласа му се четеше собственическата нотка на човек, чийто „ъгъл“ е намерил място в новините. Кийт взе вестника и подаде две пени. Даже извлече известно успокоение от факта, че младият таласъм висеше около мястото. Това означаваше, че тук идваха и други, подтиквани от болно любопитство. На мъждеещата светлина на лампата прочете: „Мистерията с удушения на «Глав Лейн». Все още не е установено нищо във връзка със самоличността на убития. Ако се съди по дрехите, може да се предполага, че става дума за чужденец.“ Момчето беше изчезнало. Кийт видя как към него, по мръсната уличка, бавно се приближава полицай. За миг се поколеба, после остана на мястото си. Очевидно тук не може да го е довело друго, освен „мистерията“ и той продължи спокойно да оглежда свода. Полицаят дойде и застана до него. Кийт видя, че това е същият полицай, край когото беше минал малко преди това. Видя как, като забеляза блясъка на бялата риза под отворената кожена яка, в очите му замря студеният, обиден въпрос. И като посочи с вестника рече:

— Тук ли намериха убития?

— Да, господине.

— Доколкото разбирам, загадката все още не е разкрита?

— То на вестниците човек не винаги може да вярва, но ми се струва, че не са разкрили много нещо по този въпрос.

— Мястото е тъмно. Има ли да спят под него разни?

Полицаят кимна.

— Няма свод в Лондон, под който да не са спали.

— Струва ми се четох, че по него не са намерили нищо.

— И стотинка нямаше. Джобовете бяха обърнати. Из този квартал се навъртат разни съмнителни типове — гърци, италианци, каквито щеш.

Странно усещане! Да се радваш на доверието, с което ти говори един полицай!

— Е, тогава лека нощ!

— Лека нощ, господине! Лека нощ!

Погледна зад себе си към „Бороу стрийт“. Полицаят все още стоеше там, вдигнал фенера си така, че светлината му да пада под свода, сякаш се опитваше да разгадае тайната му.

Сега, след като видя това тъмно, безлюдно място му се струваше, че шансовете са по-добри. „Джобовете бяха обърнати!“ Или Лари е имал присъствието на духа да направи много умно нещо, или пък друг някой е пипал тялото, преди да го намери полицията. Мястото беше далеч от руслото на живота. В три часа, в най-мъртвия от мъртвите часове, петминутната страховита разходка на Лари дотук и обратно наистина може да е минала незабелязана! Сега всичко зависеше от момичето, от това дали Лари е бил видян да влиза или да излиза от тях, от това, дали ако се разкрие връзката й с убития, на нея ще може да се разчита да не казва нищо. Сега на „Бороу стрийт“ нямаше жива душа, даже и осветен прозорец нямаше и той се реши на една доста отчаяна стъпка, на каквато са способни само хора, свикнали да вземат непрекъснато подобни решения. Реши да отиде у тях и сам да се увери. Стигна до вратата на номер 42. Беше една от онези сгради, които се заключват само нощно време. Опита с по-големия ключ. Той стана и Кийт се озова в осветен с газова лампа коридор. Подът беше покрит с линолеум, имаше една-едничка врата отляво. За миг се поколеба. Трябва да й даде да разбере, че му е известно всичко. Но не бива да се казва нищо повече от това, че е приятел на Лари. Не бива да я плаши, а от друга страна трябва да я накара да си даде и душата. Враждебен свидетел, с когото не бива да се държи като с враждебен свидетел. Трябва деликатно да пипа. Почука, но никой не му отвори.

Дали да не се откаже от това мъчително, отчаяно усилие да стигне до някаква основа за своята преценка. Да си отиде и да каже на Лорънс, че просто не може да му даде съвет? А после? После какво? Трябва нещо да се направи. Почука отново. Пак не му отговориха. И както не беше свикнал нещата да му се опират, една черта, вродена и развита от условията, при които живее, той опита другия ключ. Вътре беше съвсем тъмно. Чу някой да говори с чужд акцент. В задъхания глас се четеше облекчение.

— О! Та това си бил ти, Лари! Защо чукаш? Така ме изплаши! Светни, миличък. Влизай!

Кийт потърси пипнешком ключа на лампата, но изведнаж усети прегръдката на две ръце около врата си, към него се притисна топло, полуоблечено тяло. После тя сепнато се отдръпна, ахна и прошепна с ужас в гласа:

— Божичко! Кой е?

По гърба на Кийт премина вледеняваща тръпка. Той отвърна:

— Приятел на Лорънс. Не се плашете!

Настъпи пълна тишина, в която чуваше цъкането на часовника и шумоленето на собствената си ръка, която опипваше стената, за да открие ключа на лампата. Намери го и във внезапно лумналата светлина видя, край тъмната завеса, която очевидно отделяше спалнята, да стои вцепенено едно момиче. То притваряше с ръка дълга тъмна дреха при врата си, под късата й, светлокестенява коса и очертанията на четвъртитото й лице изглеждаха сякаш отделени от тялото. Лицето й беше бяло като алабастър и широко разтворените й, сепнати, тъмносини или кестеняви очи и бледорозовите устни, стояха като цветни петна върху бяла маска, лице деликатно, искрено и трогателно, с изражение, което само страданието може да създаде. Макар и да не се поддаваше на естетически вълнения, Кийт се почувствува някак странно затрогнат. Заговори внимателно:

— Няма от какво да се страхувате. Не съм дошъл да ви направя нещо лошо. Тъкмо напротив. Може ли да седна и да поговорим? — показа ключовете и добави. — Лорънс не би ми ги дал, ако ми нямаше доверие, нали?

Тя остана неподвижна. Кийт имаше впечатлението, че гледа някакъв дух, излязъл от своята плът. Нито за миг не му се стори странно, че такава мисъл му идва на ума. Огледа се. Стаята беше чиста и безвкусно подредена с потъмняло огледало в позлатена рамка, малка масичка с мраморен плот и плюшено канапе. Сигурно са минали повече от двадесет години откак е бил в подобна стая.

— Защо не седнете? Съжалявам, че така ви изплаших.

Но все още без да се помръдне, тя прошепна:

— Моля ви, кажете ми кой сте вие?

И развълнуван от ужаса в гласа й дотам, че забрави всякаква предпазливост той отвърна:

— Братът на Лари.

Нейната облегчителна въздишка го прободе в сърцето. И като продължаваше да придържа с ръка черното палто при врата си, момичето мина напред и седна на канапето. Той видя, че е обула чехлите си на бос крак. С късата си коса и тези откровени и стреснати очи тя имаше вид на пораснало дете. Притегли един стол и седна.

— Трябва да ми простите, че идвам по такова време. Видите ли, той ми каза.

Очакваше да трепне или да възкликне, но тя само приплете ръце на коленете си и попита:

— Така ли?

И у него отново оживя ужасът и неудобството.

— Ужасна история!

Шепотът й бе като негово ехо.

— Да, да! Ужасна… Съвсем ужасна!

Кийт изведнъж осъзна, че човекът сигурно е паднал мъртъв точно на мястото, където седеше той и застина в мълчание, втренчил очи в пода.

— Да — прошепна тя, — точно там. Все ми е пред очите как се свлече.

Как го каза! С какво странно, кротко отчаяние! Какво имаше в това създание, родено от грозната страна на живота, момичето, което им донесе тази трагедия! Какво имаше у него, та го вълнуваше и го караше да изпитва неволно съчувствие.

— Изглеждате много млада — рече той.

— На двадесет години съм.

— А обичате ли… брат ми?

— Бих умряла за него.

Нейният тон, изразът в очите й — очи дълбоки, истински славянски и тъмнокестеняви, а не сини, както помисли отначало, не оставяха място за съмнение. Лицето беше много хубаво. Или животът, който водеше, не го бе похабил, или страданието през последните часове, или пък нейната любов към Лари бяха изчистили от него всички следи. Седнал тук с това двадесетгодишно дете, той, четиридесетгодишният човек с жизнен опит, чиято професия го е свикнала с всички страни на човешката природа, се чувствуваше объркан. И рече с леко заекване:

— Аз… аз дойдох тук да видя доколко сте в състояние да помогнете да го спасим. Слушайте и отговаряйте на въпросите, които ви задавам.

Тя вдигна ръце от скута си, стисна ги и прошепна:

— О, на всичко ще ви отговоря.

— Този човек, вашият… вашият съпруг… той лош човек ли беше?

— Ужасен човек.

— Колко време не го бяхте виждали, преди да се появи отново снощи?

— Година и половина.

— Къде живеехте тогава?

— В Пимлико.

— Тук има ли някой да ви познава като госпожа Уолън?

— Когато дойдох тук, след смъртта на момиченцето си, дойдох, за да водя един лош живот. Никой не ме познава. Аз съм съвсем сама.

— Ако установят кой е, ще търсят ли жена му?

— Не зная. Той не оставяше у хората впечатление, че е женен за мен. Бях много млада и ми се струва, че е имало още много, с които се е отнасял по същия начин.

— Смятате ли, че е бил известен на полицията?

— Беше много хитър — поклати глава тя.

— Под какво име сте известна сега?

— Ванда Ливинска.

— Това ли е бащиното ви име?

— Собственото ми име е Ванда. А Ливинска просто съм си го избрала.

— Може би откакто сте дошли да живеете тук?

— Да.

— Виждал ли е брат ми този човек преди това?

— Никога.

— Вие ли сте му разказвали как се е отнасял с вас?

— Да. И освен това Уолън първи се нахвърли върху му.

— Видях синината. Дали според вас някой е видял брат ми да идва тук?

— Не зная. Той казва, че не.

— Знаете ли дали, докато е носил… това нещо, не го е видял някой?

— На улицата нямаше никого. Аз гледах.

— И на връщане ли?

— И на връщане.

— А когато излезе оттук сутринта?

— Мисля, че и тогава.

— Имате ли прислуга?

— Само една жена, която идва сутрин в девет и стои един час.

— Тя познава ли Лари?

— Не.

— Приятели? Познати?

— Не. Аз не вдигам шум около себе си. А откакто познавам брат ви, с никого не се виждам. Вече от много време тук не е идвал друг, освен него.

— От колко време?

— От пет месеца.

— Излизахте ли днес?

— Не.

— А какво правихте?

— Плаках.

Каза го с някаква ужасяваща простота и като стисна ръце, продължи:

— Той е в опасност заради мен. Така се страхувам за него.

Кийт вдигна ръка, за да я успокои и рече:

— Погледнете ме!

Тя спря тъмните си очи на него. Палтото се беше отворило на шията и той видя как храбро преглъща своята възбуда.

— Ако се стигне до най-лошото — ако успеят да проследят връзките на този човек и да стигнат до вас, мога ли да разчитам, че няма да предадете брат ми?

Очите й блеснаха. Тя стана и отиде до камината.

— Вижте! Изгорила съм всичко, което ми е дал — даже и неговата снимка. Сега вече нямам нищо негово.

Кийт също стана.

— Добре! Още един въпрос. Известна ли сте на полицията с… с вашия живот?

Поклати отрицателно глава и тъжните и искрени очи се вгледаха напрегнато в него. Почувствува срам.

— Длъжен бях да попитам. Знаете ли къде живее брат ми?

— Да.

— Не бива да ходите там. И той не бива да идва тук при вас.

Устните й потрепераха. Тя наведе глава. И изведнъж той я усети близо до себе си, чу я да шепти:

— Моля ви, не ми го отнемайте съвсем. Много ще внимавам. Няма да направя нищо, с което да му навредя, но ако поне от време на време не го виждам, ще умра. Не ми го отнемайте! Моля ви!

Хвана с отчаяние ръката му с двете си ръце и я стисна. Минаха няколко секунди, преди Кийт да може да каже:

— Оставете това на мен. Ще уредя всичко. Трябва да оставите всичко на мен.

— Добре, но вие ще бъдете добър?

Кийт усети, че момичето му целува ръката. При допира на нежните, влажни устни го обхвана някакво странно чувство — покровителствено и едновременно с това малко животинско, примесено с чувственост. Дръпна ръката си. Сякаш доловила, че е била прекалено настоятелна, тя смирено се отстрани. Но внезапно се обърна, вцепени се, после едва доловимо прошепна:

— Чуйте! Отвън има някой.

После се стрелна покрай него и угаси лампата.

Почти веднага на вратата се почука. Осезаемо усещаше ужасът, който обхвана момичето, застанало в тъмното до него. Самият той почувствува ужас. Кой ли можеше да е? „Никой освен Лари“ — му каза тя. Кой друг би могъл да е? Отново се почука. Тя зашепна и той долови дъха й.

— Ами ако е Лари? Трябва да отворя!

Кийт се притисна до стената. Чу я да отваря вратата и тихо да пита:

— Да, моля! Кой е?

По отсрещната стена пропълзя тънка ивица светлина. Кийт чу познат глас да казва:

— Не се бойте, госпожице. Оставили сте отворена външната врата. Трябва да я заключвате, след като се стъмни.

Господи! Онзи полицай! За това е виновен той! Той не затвори на влизане вратата след себе си. Чу я да казва покорно с чуждестранния си акцент:

— Благодаря ви, господине!

Стъпките на полицая се отдалечиха, външната врата се затвори и той отново я почувствува до себе си. Сега, като не я виждаше, остротата на неговото раздразнение не се притъпяваше от младостта и странната й красота, която го покърти и го накара да бъде нежен с нея. Всички тези жени са едни и същи! Не могат да говорят истината! И рече припряно:

— А ми казахте, че не ви знаели!

Гласът й беше като въздишка:

— Така смятах, господине. Толкова отдавна не съм излизала из града. Откакто имам Лари.

При тези думи отвращението, което през цялото време клокочеше у Кийт, се надигна. Неговият брат, синът на неговата майка. Един джентълмен — притежание на това момиче, свързан с нея телом и духом чрез това отвратително събитие! Но тя светна лампата. Дали не почувствува интуитивно, че тъмнината работи против нея? Да, тя е наистина красива, с това нежно лице, което някак странно го вълнува, лице, излъчващо детска доброта.

— Сега си отивам — рече той. — И помнете! Лари не бива да идва тук. Вие не бива да ходите у тях. Утре ще се видя с него. И ако наистина го обичате така, както казвате, внимавайте! Внимавайте!

Момичето прошепна: „Да! О, да!“ и Кийт тръгна към вратата. Тя остана така, облегнала гръб на стената и само с извъртане на главата проследи неговото движение. Това подобно на гълъб лице! Целият живот му е в очите, които сякаш казват: „Надникнете в нас. Ние нищо не крием! Всичко, всичко е тука вътре!“

Кийт излезе.

Преди да отвори външната врата, Кийт се спря за момент в коридора. Не искаше да се среща отново с полицая. После реши, че в своята обиколка полицаят би трябвало вече да се е отдалечил много от тази улица, натисна внимателно дръжката и се огледа. Не се виждаше никой. Остана за момент така, питайки се дали да тръгне наляво или надясно, след което бързо пресече улицата. Чу глас отдясно да му казва:

— Лека нощ, господине!

Полицаят стоеше в сянката на един вход. Този сигурно го е видял как излиза! Той не съумя да се овладее навреме, трепна, промърмори „Лека нощ“ и закрачи бързо.

Измина няколкостотин метра, преди да преодолее това сепване и неудобство и да изпита саркастично раздразнение, че него, Кийт Дарънт, го бяха взели за човек, който ходи при проститутка. Всичко това… Всичко това е някаква зловеща и отвратителна история! Сякаш самото му съзнание бе сепнато и зацапано и трябваше да мине много време, преди неговият дух, излязъл от калъфката си, да се плъзне отново на място и Кийт отново да е в състояние да разсъждава. Наистина вече разполага с необходимата информация. Има много по-малко опасност, отколкото си представяше. Очите на момичето! Не може да има и съмнение в нейната преданост към Лари. Тя не би го издала. Да! Лари трябва да изчезне. Южна Америка! Далечният изток! Няма значение къде. Но не изпита облекчение. Евтината и безвкусно наредена стая бе завладяла въображението му със своята атмосфера на мрачна любов, на чувства, заключени между жълтеникавите стени и червения плюш на мебелите. Лицето на момичето! Преданост и искреност, и красота, рядка и вълнуваща на този мрачен и ужасен фон, в това гнездо на разврат и безпътица!… Тъмният свод, ликуващият уличник, който казва: „Още не са го пипнали!“, допирът на голите ръце около врата му; ужасеният шепот в тъмното и над всичко, отново над всичко, нейното детинско лице, което така доверчиво гледа нагоре към него! И той изведнаж спря. С какво за бога се е заловил? Какво е това гротескно ровене из сенките, каква загадъчна и страшна приумица е всичко това? Силите на реда и рутината, навикът, цялата действителност на неговото ежедневие се втурнаха и пометоха всичко друго пред себе си. Това е сън, кошмар! Това не може да е истина! Просто смешно! Той, не друг, а той, да се свърже с такава мрачна и необикновена история!

Стигна до „Стренд“, булевардът, по който всеки ден отиваше в съда, на работа. Булевард, изпълнен с достойнство и ред, безупречен и установен. Не! Цялата тази история е някакъв чудовищен кошмар! Ще се освободи от него, ако се съсредоточи върху познатите предмети, ако чете имената по витрините, ако гледа лицата на минувачите. Далеч надолу по булеварда той различи очертанията на старата църква, а по-нататък сградата на съда. Чу камбаната на пожарната кола, край него преминаха двама полицаи, крепейки помежду си пиян, който налиташе на бой и ругаеше — гледка успокоителна, в реда на нещата, която предизвика само временно раздразнение, интерес и отвращение. Започна да вали и дъждът по лицето му беше приятен, нещо действително, обикновено, ежедневно.

Тръгна да пресича улицата. Последният омнибус беше минал и такситата профучаваха по нея с ужасяваща скорост. Необходимостта да поеме този действителен, обикновен, ежедневен риск, го отвлече от мислите му. Докато пресичаше булеварда и дъждът мокреше лицето му, а край него фучаха такситата, той за първи път възвърна своята увереност, отърси се от чувството, че е в плен на нещо, и тръгна решително към ъгъла, където завиваше за в къщи. Докато пресичаше това по-тъмно разстояние, спря отново. От другата страна на улицата се зададе полицай. Не, не можеше да бъде… Абсурдно! Та те всички изглеждат еднакви… Невъзможно! Тръгна рязко и влезе в къщи. Но докато се качваше, все пак не можа да се сдържи, повдигна ъгълчето на пердето и погледна от прозореца на стълбището. Полицаят крачеше невъзмутимо — отминал бе на около двадесет метра и не обръщаше на нищо внимание.