Джон Голсуърти
Първите и последните (8)

VIII

На 28 януари след обяд Кийт излезе от съда като победител в едно отчаяно оспорвано наследствено дело и изведнаж пред очите му се изпречи един плакат: „Убийството на «Глав лейн»: процесът и присъдата.“ Изпълни се с ужас при мисълта: „Господи, боже мой! Даже и не погледнах вестника тази сутрин!“ Изведнаж приповдигнатото му настроение, опиянението от така трудно спечеленото дело му се сториха отвратително тривиални. Как можа даже и за момент да забрави тази ужасна история? Стоеше като вкаменен на препълнения с хора тротоар и не беше, наистина не беше в състояние да си купи вестник. Но когато най-сетне пристъпи с монета в ръка, лицето му беше като излято от стомана. Ето: „В последната минута“ — „Убийството на «Глав лейн». Съдебните заседатели признаха подсъдимия за виновен. Наложено му бе смъртно наказание.“

Отначало само се подразни. Как са могли да свършат такава дивотия? Чудовищно! Доказателствата… После внезапно и с ожесточение си помисли, че няма никакъв смисъл да чете подробностите, даже да преценява как са могли да стигнат до такава присъда. Станалото бе станало и той не може да направи или да каже нищо, с което да го промени. Каквото и да прави, не може да промени тази идиотска присъда. Положението наистина е отчайващо! Петте минути, необходими му, за да стигне от съда до кантората си му се сториха безкрайно дълги.

Решителните хора рядко знаят предварително какво биха направили при непредвидени обстоятелства. Защото те просто не могат да приемат, че наистина има непредвидени обстоятелства. Всъщност Кийт не бе и помислял за това, какво ще прави, ако все пак осъдят скитника. През изминалите седмици често си казваше: „Разбира се, друго би било, ако го признаят за виновен.“ Но след като това стана, той се изправи пред същите аргументи и чувства — привързаността и покровителството над Лорънс, интуитивното желание да защити и двамата, само че сега те бяха подсилени от непосредствената опасност. И все пак има човек, комуто предстои да бъде обесен за нещо, което не е направил! Но пък, от друга страна, този човек е безполезен скитник, мародер, ограбил един труп. А ако на негово място бяха осъдили Лорънс? Щеше ли съдебната грешка да е по-малка? Продължил си да стискаш за гърлото няколко секунди повече, отколкото е трябвало, звярът, който те е ударил, и си го удушил. Има ли в това повече вина?… Повече, отколкото ако ограбиш съзнателно един труп? При хората, за които успехът е насъщен, лицемерието често върви рамо до рамо с преклонението пред реда, пред справедливостта и установените факти.

В тесния, покрит с плочи коридор, който водеше към стълбите за неговата кантора, един приятел се провикна:

— Браво, Дарънт! Голямо нещо направи! Поздравявам те!

Кийт изкриви едва-едва устни в горчива усмивка и си помисли: „Поздравяват ме! Мен!“

Веднага след като му се откри възможност, излезе бързо на „Стренд“, спря такси и поиска да го оставят на един ъгъл близо до „Бороу стрийт“.

Почука. Отвори момичето. То се стресна и преплете пръсти. Стори му се странна, облечена в черна пола и блуза от подобна на кадифе материя с цвета на увехнали рози. Закръгленият й, доста дълъг врат стоеше открит. Кийт забеляза с раздразнение, че носи златни обеци. Очите й, катраненочерни на фона на бялото лице, и късата, подгъната навътре коса, сякаш търсеха и едновременно с това умоляваха.

— Брат ми?

— Няма го, господине. Не се е върнал още.

— Знаете ли къде е?

— Не.

— Сега при вас ли живее?

— Да.

— Значи все още го обичате по същия начин?

Тя притисна ръце към сърцето си, сякаш с това движение искаше да му каже, че няма думи, с които да го изрази, и той продължи:

— Разбирам.

Изпитваше същото чувство, което го обхвана при първото му посещение, и тогава, когато я видя през цепката на пердетата коленичила — съжаление, примесено с някакво слабо полово влечение. Отиде до огъня и попита:

— Мога ли да го почакам?

— Но моля ви се. Няма ли да седнете?

Кийт поклати глава. Тя задавено попита:

— Няма да ми го вземете, нали? Иначе ще умра.

— Аз не искам да ви го отнема. Искам да ви помогна да го имате. Готова ли сте веднага да тръгнете с него?

— Да, о, да!

— А той?

— Ами бедният човек? — прошепна тя.

— Бедният човек е гробищен крадец, хиена, мародер. Не си струва да се мисли за него! — сам се учуди на резкия си тон.

Тя въздъхна:

— Може да е така, но аз го съжалявам. Може да е бил гладен. Аз съм била гладна. Когато е гладен, човек прави неща, които не бива да прави. А може би не е имал кого да обича. Когато нямаш кого да обичаш, ставаш много лош. Често си мисля за него… за това, че сега той е в затвора.

Кийт процеди през зъби:

— А Лорънс?

— Никога не говорим за това. Страхуваме се.

— Значи не ви е казал за процеса?

Очите й се разшириха.

— Процесът? Аха, значи затова се държа така странно снощи. А тази сутрин стана рано. Той… той приключи ли?

— Да.

— Какво стана?

— Виновен.

За момент Кийт помисли, че тя ще припадне. Затвори очи, олюля се, а той направи крачка и я хвана за ръцете.

— Слушайте! Помогнете ми! Не оставяйте Лорънс без наблюдение! Трябва да печелим време. Трябва да разбера какво имат намерение да правят. Не ми се вярва да обесят този човек. Трябва ми време, разбирате ли? Трябва да направите така, че той да не се предаде.

Тя стоеше, вперила поглед в лицето му, докато той продължаваше да я държи за ръцете, впил пръсти в меката плът под кадифените ръкави.

— Разбирате ли?

— Да…, но ако го е направил вече!

Долови трепета, който премина по тялото й. После в главата му се втурна мисълта: „Боже мой! Ами ако полицията дойде, докато аз все още съм тук! Ако Лари наистина е отишъл там! Ами ако онзи полицай, който го видя в нощта след убийството, го намери отново тук, веднага след произнасянето на присъдата?“ И рече с някакво ожесточение:

— Мога ли да разчитам на вас да не оставяте Лари без наблюдение? Бързо! Отговорете ми!

Притиснала ръце към гърдите си, тя смирено отвърна:

— Ще се опитам.

— Следете го неотлъчно, ако все още не го е направил! Не го оставяйте да излиза без вас. Ще дойда утре сутринта рано. Католичка сте, нали? Закълнете се пред мен, че няма да го оставите да направи нищо, докато не се срещне с мен!

Тя не отговори. Гледаше покрай него към вратата. Кийт чу как в ключалката се превъртя ключ. Беше Лорънс, с голям букет розови лилии и бели нарциси. Лицето му бе бледо и изпито. Рече тихо:

— Здравей, Кийт!

Очите на момичето не се отделяха от лицето на Лари и Кийт, който поглеждаше ту единия, ту другия, разбра, че трябва да внимава така, както никога не е внимавал.

— Видя ли? — попита той.

Лорънс кимна. Изражението на лицето му, което обикновено издаваше неговите чувства, остана съвсем неразбираемо.

— Е?

— Очаквах го.

— Това няма да остане така. Положителен съм. Трябва ми обаче време и да прегледам протокола, за да видя какво мога да направя. Разбираш ли ме, Лари, трябва ми време!

Знаеше, че говори напосоки. Имаше един изход — да ги изпрати по-далеч, за да не могат да направят признания, но не смееше да го каже.

— Обещай ми, че няма да предприемеш нищо! Че даже няма да излезеш, преди да дойда утре.

Лорънс отново кимна. Кийт обаче гледаше момичето. Щеше ли то да се погрижи Лорънс да не наруши обещанието си? Очите й все така не се отделяха от лицето на Лари. И Кийт тръгна да си ходи с чувството, че нищо повече не може да направи.

— Обещай ми! — рече той.

— Обещавам! — отвърна Лорънс.

Усмихваше се. Кийт не можа да разбере нищо от тази усмивка, нито пък от израза в очите на момичето. И си тръгна с думите:

— Имам твоето обещание. Разчитам на него!