Джо Ан Елджърмисън
Момичето от сънищата (9)

Девета глава

— Кафе? — попита Гилда, като вдигна стъклената каничка. — Две рохки яйца и палачинки, същото, като за Джимбо?

— Да, моля — отвърна Каролайн, като минаваше покрай масите, за да отиде при брат си.

Широката усмивка на лицето му я накара да се запита дали бе научил нещо, докато се правеше на детектив. Дали знаеше, че бе оставила Джъстин в „Шептящите дъбове“, за да бъде с Лий? Като поразмисли, реши, че няма откъде да разбере. Ако я бе следил, не би имала такива неприятности.

— Видях Лий пред вратата ти, когато влизах в града. Иначе щях да те взема? — Джимбо стана, за да прегърне сестра си, после попита: — Къде е той?

— Не ми е казал какви планове има за днес.

Беше неделя. Джимбо изглеждаше особено хубав в тъмносивия си костюм, бяла риза, вратовръзка на червени и сребристи райета. Тя пък бе облечена с прилепнал тюркоазеносин панталон и блузон. Хората щяха да си изпуснат книжките с химните, ако влезеше така в храма. От следващата седмица ще се погрижи за облеклото си и ще ходи на черква с брат си.

— Лий вероятно е отишъл за риба — отвърна Гилда и намигна на Каролайн.

Объркан, Джимбо попита:

— За риба? Че откога Лий е станал рибар?

— Не обръщай внимание — намеси се отново Гилда, преди Каролайн да отговори и го погледна настоятелно, докато му наливаше втора чаша. — Хората ще ти кажат онова, което искат да знаеш и без да питаш.

Джимбо вдигна чашата си и отпи.

— И какво ще правиш днес, сестричке?

— Мислех да прегледам книжата си, за да ги занеса във фабриката утре.

— Когато си на свободна практика, неделята по нищо не се различава от останалите дни, нали? Смятам за преимущество, че имам определено работно време.

— Какво ще кажеш да напуснеш?

Джимбо остави чашата си.

— Да работя за теб?

— С мен — поправи го Каролайн.

— Къде? В Атланта или тук?

— Тук. Като административен директор в текстилната фабрика.

Тя си наля мъничко сметана в кафето.

— Имам нужда от някой, на когото ще мога да поверя фабриката, докато съм в Атланта да наемам търговци за продажба на тъканите. Предприятието „Ноубъл“ ще си създаде репутация и купувачите ще чакат на опашка пред офиса ти. — Тя спомена заплатата и в сините очи на брат й светна пламъче. — Интересуваш ли се?

Джимбо се ухили до уши.

— Току-що си нае административен директор. О-хо! Не поглеждай към вратата, защото нашият „любим“ роднина току-що влезе. Идва насам.

Каролайн се стегна и сграбчи горещата чаша. Вдигна брадичка предизвикателно. От години не бе срещала Хектор, но трябваше насила да си напомни, че вече не бе във властта му да я тероризира. Разгъна пръстите си един по един и се обърна към вратата. Примигна от изненада. Помнеше го като канара — поне метър и осемдесет и силен като бик. От този ли измършавял мъж, който се тътреше към нея с приведени рамене, се бе страхувала? Единствено очите — присвити и злобни — бяха останали от заплашителния му образ.

— Какво правиш с нея? Подмазваш се, нали? — изръмжа Хектор на Джимбо.

— Пием си кафето — отвърна Джимбо. — Ще седнеш ли при нас?

— Закусвах с теб, когато госпожа Превземка дойде с шикозната си лимузина. — Хектор се обърна да види кой ги слуша. — Май че злорадстваше, а момче? Мислиш си, че щом е богата, ще ти вземе имението, знам аз. — Той се олюля, сложи мръсната си ръка на масата и се наведе напред. — Няма да го вземе, момче. Даже и като опъна петалата, ако не се държиш с мен както подобава с роднина, пак няма да го получиш.

Изминаха няколко напрегнати секунди, през които Джимбо гледаше Хектор гневно, той пък хвърляше мръснишки погледи на Каролайн, а тя се задави при спомена, че Лий бе използвал полицата, за да си разчисти сметките с нея.

— Тайната ти е разкрита — каза Каролайн. — Лий ми показа полицата.

Хектор изруга по адрес на Лий и премести поглед към племенника си.

— Той се закле да мълчи. Мислех, че ще е честен и ще мълчи.

Каролайн видя как чичо й гледаше нервно към вратата, като че очакваше Лий да влезе всеки момент.

— Не разчитай на нищо, което не е на хартия — каза Джимбо и се усмихна широко на сестра си. — За да е почтено споразумението, са необходими двама почтени хора. В твоя случай единият липсва.

— Въобще не се притеснявай, момче. Имам всичките писмени документи, съвсем законни. Имението е мое, докато пукна. А личните ми имоти подарявам. Вие двамата няма да вземете и парченце, защото ме зарязахте. Какво ще кажете за това?

— Ще кажа, че затова има адвокати, Хектор. Във всеки законен документ има вратички, включително и в полицата, която ти си подписал — отвърна Каролайн сухо.

— Да, вероятно не струва и колкото хартията, на която е написана — съгласи се Джимбо.

После бръкна в джоба си и хвърли двайсетдоларова банкнота на масата.

— Изтичай да си купиш някое евтино уиски, старче, и се напий до смърт. Не ти искаме ни имението, ни скапаните ти пари.

Хектор светкавично сграбчи банкнотата и я мушна в джоба си.

— Така и ще направя. Пак ще се видим.

— Не и ако зависи от мен — промърмори Джимбо, докато Хектор се промъкваше покрай масите към изхода.

— Как сме живели под един покрив с тази измет?

— Той е десет пъти по-лош от времето, когато живеехме заедно. Поне се къпеше тогава. — Каролайн сбърчи нос. Все още усещаше ужасната воня. — Едва го познах.

— Ето какво прави пиянството — каза Джимбо и се поизправи, като видя Гилда да носи закуските им. — Унищожило е и тялото, и ума му.

— Заповядайте. — Гилда сложи чиниите и каза: — Рохки яйца за теб, Каролайн, и палачинки за Джимбо. Много жалко, че Лий е за риба — продължи Гилда. — Той много обича да закусва тук в неделя.

Като си отиде, Джимбо попита:

— Какво става с нея? Какъв е този внезапен интерес към риболова?

— Аз и Лий й вързахме тенекия. Дочу един разговор и бе сигурна, че става дума за злато.

— Какви шансове имаш да придумаш Лий да ти прехвърли онази полица?

— Той предложи да ми я даде.

— Значи е у теб? — извика Джимбо. — Защо не я размаха пред носа на Хектор? Щеше да се побърка.

— Защото не приех тази… — спря се тя, за да намери подходящата дума — щедрост на Лий.

— Би трябвало да знам, без да питам. Изненадан съм, че сте спрели да се карате за известно време, за да може да ти предложи имението. — Каролайн забеляза самодоволната му усмивка и се загледа ядосано в бучката топящо се масло. — Вие двамата винаги сте се джафкали като куче и котка, докато не се намеси трети. И тогава заставате гръб до гръб и се борите заедно до край.

— А ти пък винаги си неутрален — добави Каролайн и пусна бисквитата в чинията си.

— Неутралността се придобива с годините.

— Миналата вечер не отидох на вечерята у Джъстин, а в къщата на Лий.

— О, така ли?

Тя се загледа най-напред в салфетиерата, после в солницата. Не искаше очите й да разкрият цялата истина. Брат й я погледна с възхищение. Щеше ли да има по-лошо мнение за нея, ако знаеше, че се е любила с мъж, решил, че тя очаква да й плати за това.

— Мъничко се сджафкахме, както казваш ти. Когато се връщах, някой се опита да ме прегази на магистралата.

Джимбо изруга тихо, като избърса ъгълчето на устата си със салфетка.

— Звучи като онова изпускане на гумите. Имаш ли представа кой може да е?

Тя вдигна глава, докато очите им се срещнаха.

— Лий беше бесен, когато си тръгвах. Искаше да ме удуши.

— Едва ли е имал предвид това, дори и да го е казал, сестричке. И двамата сте особени характери.

Можеше да не казва на брат си за всичко, което се бе случило в къщата, но споменът за нежността му я накара да попита с надежда брат си:

— Значи не мислиш, че е Лий?

— Не съм казал това. Доста се ослушвах, но никой в града не изглежда да знае за оня вандализъм, освен ти, аз и… Лий. Единствената клюка, която чух бе, че ще се събереш с Джъстин, за да купиш „Шептящите дъбове“. Което е още една причина Лий да иска да те удуши. — Джимбо изучаваше лицето й. — Защо си така унила? Има ли нещо, което не си ми казала?

„Нима съм влюбена в Лий?“ Скритата й мисъл отново изплува в съзнанието й. Каролайн бе поразена. Докато се любеха, тя съвсем истински бе вярвала, че причината е в невероятното сексуално привличане между тях. Плюс чувството за вина, че бе пренебрегнала приятелството им. Не беше секс или вина. Тя го обичаше. Когато го каза на глас, въпросът вече го нямаше.

— Влюбена съм в него.

— Разбира се — усмихна й се Джимбо. — Знам. Ти винаги си го обичала.

— Не, не разбираш. Преди да напусна, аз го обичах така, както обичам теб.

— Като брат? — Джимбо поклати глава. — Не мисля, че той изпитваше същото. Струва ми се, че гледаше на теб, така както Карл.

Сърцето й спря.

— Като наставник?

— Както един мъж гледа на единствената жена в живота си — поправи я Джимбо. — Лий може и да е криввал от правия път, но ми се струва, че е от мъжете, които обичат само една жена. И тази жена си ти.

Каролайн се почувства нещастна. „Защо съм била толкова сляпа?“ Прекалено близо ли бе стояла или прекалено далеч? Не бе забелязала дърветата заради гората. Лий й бе предложил два пъти женитба, но го бе приела просто като начин да избяга от къщата на Хектор. Възможно ли е любовта му да е причината да й подари имението на майка й?

— О, Джимбо, аз му казах толкова ужасни неща — прошепна тя и скри лицето си с ръце. — Миналата вечер, когато ми даде полицата все още си мислех, че Лий ме смята за съблазнителка. Захвърлих я обратно в лицето му.

— Както казах, Лий има безброй причини да иска да те удуши. — Той се пресегна и нежно свали ръцете от лицето й. — Признай грешките си пред него, не пред мен.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Какво да кажа? Хей, Лий, бях в кафенето да си поговоря с Джимбо и разбрах, че те обичам. За да ти го докажа, ще взема подаръка, който захвърлих в лицето ти миналата вечер. — Каролайн изохка. — Ужасно е трудно да поправя всички грешки.

Джимбо я погледна в отговор на самозащитния й сарказъм.

— Едно обикновено „Обичам те“ е съвсем достатъчно.

— След като го обвиних, че ме е нападнал на пътя, когато се връщах в мотела?

Джимбо пусна ръцете й.

— Забрави да ми кажеш тази мъничка подробност.

— Може би най-доброто решение е да му дам време да охладнее. — „И да се моля желанието му за отмъщение да е по-малко от желанието му по мен“, добави тя наум.

Чуха черковната камбана да бие и Джимбо погледна часовника си, после вдигна ръка, за да повика Гилда.

— Защо не отидем до фабриката след църквата? — предложи тя. — Необходими са ми съветите ти за подреждането на офиса.

— Съжалявам, сестричке, но имам отдавнашна покана за обяд с един специален приятел.

— Приятел-ка? — Тя погледна брат си весело.

— Ами… Да.

Каролайн го изчака сам да обясни, но когато той не го направи, отбеляза:

— Аз ти разкрих душата си.

— Не искам да цитирам Гилда, но не бъди любопитна. Хората сами ще ти кажат онова, което искат да знаеш.

Той спря щом видя Джъстин да влиза.

— Джъстин идва насам.

— Добро утро, Каролайн — поздрави Джъстин, без да обръща внимание на Джимбо. — Хубава си като розова пъпка тази сутрин.

— Благодаря — отвърна Джимбо с безизразно лице и настъпи сестра си. — Изглеждаш доста забързан.

Каролайн избърса устните си без нужда, а за да потисне смеха си. Защо толкова години не бе забелязала какъв надут пуяк е Джъстин?

— Извинявай, ама хич не ми е до смях — каза Джъстин и оправи възела на вратовръзката си.

— Извинен си — отвърна Джимбо, отпращайки го. — Приятно ми бе да си поговорим.

— Мислех… да ти предложа да отидем на църква, Каролайн — покани я Джъстин. — След това бихме могли да отидем до „Шептящите дъбове“.

— Струва ми се, че снощи оттегли предложението си да продаваш къщата. — Каролайн очакваше реакцията му. Той трепна, когато я чу да казва: — Лий се интересува от имението.

— Както и ти — отвърна Джъстин.

— Да, така е. Ще ми е приятно да отидем след църква. Да се срещнем във фоайето на мотела на обяд.

— Ще бъда там.

Джъстин се усмихна наперено на Джимбо, завъртя се и се запъти гордо към вратата.

— Няма да отидеш с него — рече брат й безцеремонно.

Каролайн се усмихна:

— Измислих начин да компенсирам пропуснатото за всичките тези години и за това, че измъкнах фабриката изпод носа му. „Шептящите дъбове“ са имението, което винаги е искал, но не е могъл да има. Аз съм тази, която може да даде домът Карсън на този, който най-много го заслужава.

— А може би Джъстин те е нападнал миналата нощ. Това, че си отхвърлила поканата му заради Лий, е достатъчно основание да поиска да те изгони от града.

— Не би убил патицата, докато мъти златни яйца — възрази Каролайн.

— Вярно е — призна Джимбо, — но ако Лий разбере?

— Няма, ако ти не му кажеш.

— Ясно. До скоро, сестричке. — Прегърна я и веднага след това завъртя пръст пред лицето й: — Междувременно, внимавай!

— Ще внимавам — обеща тя. — Не съм спала много миналата нощ. Като се върна от „Шептящите дъбове“ веднага си лягам. — Усмихна се закачливо и добави: — Ако просто си лежа сама в леглото, нищо лошо няма да ми се случи, нали?

Джимбо отвърна на усмивката й:

— Ако това изобщо е възможно…

Няколко часа по-късно Каролайн смъкна покривката и въздъхна облекчено, когато се мушна между чаршафите. Очите я боляха от недоспиване и от напрежението да чете ситния шрифт на договора с Джъстин за продажбата. Веднага ги затвори.

Обиколката на „Шептящите дъбове“ я бе забавила повече, отколкото очакваше. Усмихна се, когато видя кристалния полюлей в преддверието да свети с ярка светлина. Мислите й я изкачиха по извитото дъбово стълбище. Един мъж вървеше до нея. Висок, изправен, с тъмна коса и сиви очи, които грейваха с любов, щом я погледнеха.

— Лий — промълви тя в съня си.

След минути изтощението я надви. Не можа да чуе прокрадващите се стъпки пред вратата, нито пъхането на ключа в ключалката. Не усети неприятната миризма на мръсни дрехи, нито лошия дъх на бира. Не усети, че леглото леко се заклати, докато чаршафът я обгърне цялата без ръката, свита под главата й. Не усети и раздвижването на въздуха, когато възглавницата до нея бе вдигната предпазливо. Докато не бе притисната към лицето й.

Събудила се внезапно, Каролайн се опита да скочи. Махаше като луда с лявата си ръка, а дясната и двата й крака бяха стегнати. Въртеше главата си наляво и дясно обезумяла от липсата на въздух.

— Не! — успя да извика тя.

Гласът й, дрезгав от страха, бе притъпен от дебелата възглавница. Скъпоценна глътка въздух се изтръгна от гърдите й. Задушаваше се.

„По дяволите!“, изруга наум тя, без да спира и за миг борбата, нямаше да позволи да я удушат!

Със свободната си ръка яростно забута нападателя, притиснал възглавницата върху лицето й. Силна мазолеста ръка сграбчи нейната и я изви. Пръстите й се удариха в таблата на леглото.

Успя да си поеме дъх, когато тежестта му се премести.

Тъмни петна се носеха шеметно пред очите й. Занизаха се картини от нейния живот, като черно-бели снимки. Лий я носи към къщи, защото си е ожулила коляното, докато са играли на гоненица. Лий й помага да се качи между клоните на дъба при рекичката. Лий я моли да се омъжи за него. А тя отказва.

„Лий!“, извика тя негласно. „Лий!“

Освободи китката си и заби лакът в тялото на нападателя. Лий би се гордял с нея. Чу как мъжа изсумтя, възглавницата леко се отмести, а коляното му се удари в леглото.

Главата й се въртеше. Почерпила сила от жаждата за живот, тя се опита с последно усилие да се надигне и заби лакътя си настървено в тялото му. Той изстена и се сви на две. Пръстите й сграбчваха въздуха в опит да се доберат до ризата му. Той залитна и натиска върху възглавницата отслабна. Докато се мъчеше да я отмести и да вдъхне дълбоко с изтощените си дробове, чу тътренето на подметки по килима. Вратата се отвори и затръшна, когато я завладя пристъп на кашлица.

Каролайн все още дишаше трудно, но постепенно кашлицата отмина. Изтърколи се от леглото и падна на колене. Усети нещо твърдо метално да се врязва в кожата й и посегна да го вземе.

Златно кръстче увисна в пръстите й и като отровна змия се уви около китката й, все още топло от тялото на притежателя си. Не беше нужно да светва, за да го познае. Не го виждаше за първи път. Беше си играла с него и бе шептяла любовни думи на собственика му.

Поток от сълзи рукна от очите й. Неговото име бе повтаряла, както в моменти на екстаз, така и в минути на ужас. Бе отхвърлила доказателствата за предишните три случая. Той бе там, когато колата бе надраскана, когато гумите бяха срязани и когато автомобилът я бе проследил от къщата му.

Но един глас все още й крещеше: „Не, не може да е той!“

Отпусна рамене. Изтощена от борбата на живот и смърт, тя щеше да е по-доволна, ако Лий я беше убил, вместо да разбере, че мъжът, когото обича, се е опитал да го направи.