Джо Ан Елджърмисън
Момичето от сънищата (10)

Десета глава

Най-силният инстинкт — за самосъхранение, я накара да се изправи на колене, когато чу някаква кола да се движи на паркинга. Тя рязко си пое въздух. Би ли посмял да се върне? Защо не? Трябва да е забелязал досега, че е скъсала кръстчето му. Какво би загубил, ако се върне и свърши с тази мръсна история? Само ако преживееше тази нощ, би могла да свидетелства срещу него!

Страхът я накара да се спусне към вратата. Върна се назад и усети синджира около пръстите си. Разтърси ги и го захвърли. Златото блесна на оскъдната светлина, сякаш й намигна. Не й беше до шеги! Погледна отново единствената преграда между нея и ужаса. Тази верига на вратата нямаше да го спре. Мускулестите му рамене щяха лесно да се справят с нея. Отиде до прозореца и надникна между завесите. Колата не бе спряла. Видя стоповете й надолу по пътя.

Да се измъкне оттук! Да се скрие! Къде?

Докато отиваше към гардероба, изхлузи бързо нощницата си, захвърли я настрани, после издърпа джинсите и някаква фланелка. Сърцето й биеше неравномерно. Махна веригата, отключи и се втурна към мотопеда. С треперещи ръце пъхна ключа в стартера и включи. „Трябва да се махна от града!“

Когато светлината от паркинга нахлу през отворената врата на стаята, малкото късче злато светна на пода. Тя поклати глава. Не би се върнала за нищо на света! Нервна конвулсия разтвори устните й. За нищо на света? Ами от любов или за пари! Или едното, или другото! Двете не се смесваха, поне не за нея!

Каролайн форсира мотора. Гумите изсвистяха в знак на протест, както и сърцето й. Като се обърна да види дали не се връща, забеляза светлините на джип по улицата към задната част на паркинга. „Бързо!“, спусна се тя към предния вход.

Светофарът на ъгъла на Мейн стрийт светна червено, когато тя приближи, като се молеше да намери колата на шерифа, паркирана пред магазинчето за понички. Чу сирената и видя въртящата се синя лампа, после се вкопчи в кормилото.

Като непрестанно се обръщаше назад, накрая установи, че никой не я преследва. Бе изминала няколко мили, преди да разбере, че сълзи се стичаха по бузите й и незабелязано падаха върху фланелката й. Започна бързо да ги бърше. Няма да си позволи да плаче! „И една сълза няма да пролея за него!“ Разтърси глава. Няма да слуша разбитото си сърце.

„Лий! Лий Карсън! Необикновеният лъжец! Измамник на жени! Съблазнител. Ето кой бе той! Не! Да! Да. Довери се на сърцето си да разбереш истината… Млъквай! Познах кръстчето му щом го видях!“

Тя захапа устни. Лий Карсън не беше единственият човек в града, който можеше да си позволи такова златно кръстче.

„Доказателствата са срещу него… Не!“

Избърса страните си. Премигна няколко пъти, за да вижда по-добре, но сълзите рукнаха още по-силно. Не можеше да мисли, да плаче и да се кара сама със себе си. Бе избягала от своя преследвач. Погледна за последен път зад себе си, после сви от магистралата по тясна алея. Ако ще плаче, по-добре да намери някое усамотено място. Не искаше никой да я види.

Бе карала около стотина метра, когато й се стори, че познава разнебитената телена ограда и избуялите храсталаци. Не беше нужно да се вглежда напред, за да разбере къде се намира. Някакъв първичен инстинкт трябва да я бе довел обратно в къщата, където бе родена и израсла. Отби встрани.

Старата сграда изглеждаше празна и неприветлива. Изоставена.

Стон се изтръгна от гърдите й. Горещи солени сълзи, потискани цял живот, рукнаха от очите й. Слезе от мотопеда и седна на земята. Притисна чело към коленете си. Раменете й се тресяха от неудържимия плач. Не от страх или обида, а от горчива мъка. Плачеше за нещастното си семейства, плачеше за всекидневните тревоги, които я бяха направили диво и трудно дете. Потънала в самосъжаление, дълго се наслаждава на утешителното чувство.

Когато изплака всичките си сълзи, бавно започна да идва на себе си. Изтри мокрото си лице с фланелката. Със сухи бузи се почувства малко по-добре. Въздъхна дълбоко и стана. Не можеше да прекара нощта пред дома на Хектор. Реши да отиде у Джимбо, качи се на мотопеда, запали двигателя и включи фара.

Всички мускули на гърба й се обтегнаха, когато видя Хектор на верандата. По потник и с мърляв, голям за него, гащеризон, с червен парцал, небрежно вързан на врата, той й махна да отиде при него.

— Ела да си поговорим.

„Такъв кльощав и прегърбен!“, помисли си тя, както и преди в кафенето. Това ли беше човекът, от когото се бе страхувала? Причината за толкова много кошмари, от които се бе будила, обляна в студена пот. Защо, та той беше просто една стара развалина!

Сякаш беше дете, което са сварили да наднича в килера, след като се е измъкнало изпод завивките си. Нямаше никакви злодеи! Нямаше от какво да се страхува. Почувства се по-скоро глупаво, отколкото изплашена. Изключи двигателя и угаси фара. Водена само от светлината на луната, тя внимателно си пробиваше път през нахвърляните празни бутилки от алкохол.

— Време беше да се появиш — измърмори Хектор и влезе вкъщи.

Каролайн хвана вратата, за да не я удари. „Не е станал по-възпитан“, помисли си тя и го последва.

Дневната се бе променила. Без нейните грижи и тези на майка й, всичко бе потънало в мръсотия, трупана с години. Единствената светлина идваше от лампа, която Джимбо бе направил, а прашният й абажур се бе килнал на една страна. Застояла миризма накара Каролайн да си запуши носа.

— Искаш ли една глътка? — попита Хектор и наля три пръста уиски в една мръсна стъклена чаша.

— Не, благодаря.

— Винаги си била превзета — измърмори Хектор, а думите му се сливаха една с друга. Пресуши чашата. — И дръпната. Като оня кучи син, дето измъкна имението изпод носа ми.

Каролайн усети как косата й настръхна. Хектор беше пиян! Какво правеше тя тук? От опит знаеше, че Хектор ставаше зъл, когато пиеше много.

— По-добре да тръгвам. Късно е.

„Прекалено късно“, помисли си тя, когато той протегна ръка, бърз като светкавица, и я блъсна. Удари се в канапето и падна заднишком така силно, че отскочи на една страна.

— Сядай — заповяда Хектор. — Никъде няма да ходиш, докато не си поприпомним добрите стари времена. — За секунда се видя дете, свито в ъгъла на същото това канапе и Хектор, крещящ отгоре й. — Не можеш да имаш никакви тайни от мен, момиченце. Знам за тебе и него. Видях те как му правиш мили очички насред площада, пред очите на Господа и на всички. — Хектор се изкикоти. — Затова ти надрасках колата и ти срязах гумите. — Той размаха пожълтелия си пръст пред лицето й. — Знам какво се правила в къщата му — убеждавала си го да ти прехвърли имението ми.

— Значи ти си бил! — прошепна Каролайн.

Той ли я бе накарал да изскочи от пътя? Той ли бе искал да я убие тази нощ? Устата й зейна от изненада. Тя погледна към вратата, като се чудеше дали ще успее да избяга, преди да я хване. Хектор беше самохвалко. Трябваше да го остави да говори.

— Ти си ме следил?

— Изплаших те, нали?

Когато се ухили, Каролайн забеляза, че няма един преден зъб. Повдигаше й се от лошия му дъх.

— И сега си изплашена! — злорадстваше той.

— Не — отрече тя с престорена смелост. — Не ме е страх от теб!

— Страх те е — възрази Хектор. Думите му все повече се сливаха. — Недей да лъжеш твоя стар чичо Хектор. Мислиш се за умна. Като ония умни адвокати, дето се хвалиш с тях. Ама аз съм по-умен от теб, госпожице Манекен.

Каролайн видя как очите му се свиха. „Сега или никога“, помисли си тя и се оттласна от канапето, за да се втурне към вратата. Извика, когато Хектор я сграбчи за китката и я бутна назад. Пръстите му здраво се бяха вкопчили. Бе подценила силата и пъргавината му.

— Пусни ме!

Чу стъпки на верандата. Вратата се отвори така силно, че едва не изпадна от ръждясалите си панти. Хектор я дръпна към себе си и уви ръка около врата й.

— Пусни я — нареди Лий.

Каролайн се изви, за да се освободи, но Хектор Затегна прегръдката си. Погледът й се премести от гневните очи на Лий към врата му. Кръстчето го нямаше.

Чичо й си бе признал за вандалщината, но не и опита за убийство.

— Нищо не съм й направил — изхленчи Хектор. — Само я поизплаших. Не съм искал да я нараня.

— Тя ще дойде с мен.

Лий Карсън бе нейното наказание. Но той беше и нейният спасител, отскоро и неин любовник, при това единствен. Инстинктивно разбра, че трябва да го последва. Дръпна се от Хектор и сложи ръката си в тази на Лий.

— Стой далеч от моята жена, Хектор — предупреди го Лий и прегърна Каролайн. — Само ако те заподозра, че се намираш на по-малко от петдесет метра от нея, лично ти гарантирам, че зле ще си изпатиш. Добре ли ме чу?

Хектор видимо се смали. Раменете му се прегърбиха, главата му се отпускаше ту на едната страна, ту на другата.

— Да. Чух те — изхленчи той.

Каролайн прегърна Лий през кръста.

— Изведи ме оттук. Заведи ме вкъщи, моля те, Лий.

След по-малко от минута бяха в джипа му и пътуваха надолу по пътеката. С едното си око Лий наблюдаваше изровения път, а с другото — Каролайн. Искаше да я прегърне, да я увери, че е на сигурно място, но сега не му беше времето, нито мястото. Бе го помолила да я заведе вкъщи, а той знаеше, че само едно място тя счита за свой дом… Атланта.

Бе се свила при вратата, защото любовта му не бе достатъчно силна, за да я защити. Не можеше да я обвинява, че иска да си отиде. Веднъж се бе опитал безуспешно да я спре. И се беше поучил от грешките си. Какво обичаше да казва тя? Че сама избира човека, мястото и времето. Е, той не беше този човек. Грейсвил не беше мястото. И сега не бе моментът. Само мисълта, че ще го напусне, разкъсваше сърцето му. Но и заради цялата си любов не можеше да я накара да остане.

— Съжалявам, Каролайн. Това можеше и да не се случи. Грешката е моя.

— Твоя?

— Да. Аз позволих чувствата ми към Джъстин да ме заслепят. След като дадох парите на Хектор, за да изплати полиците, ми се случиха няколко „инцидента“. Предупредих го и всичко се уталожи.

Лий спря джипа, щом стигнаха асфалтовото шосе. Наляво беше Грейсвил, а надясно — Атланта. Една последна, отчаяна надежда го накара да изчака. Този път трябваше да го чуе направо от устата й.

— Накъде, Каролайн?

Имаше само едно място, където щеше да се чувства напълно в безопасност — в ръцете на Лий, в неговия дом.

— Към къщи, където е мястото ми — отвърна тя тихо, като се молеше всичко онова, което се бе случило между тях, да не е убило любовта й.

Лий се почувства нещастен до смърт. Каролайн искаше отново да го напусне, но този път бе много по-лошо от първия.

— Сигурна ли си? — бе единственото нещо, което успя да промълви.

— Абсолютно.

Надяваше се да й се усмихне, но вместо това той се обърна и погледна пътя. Усмихна се, но очите му останаха студени. „Сигурно се досеща, че съм го подозирала“, заключи тъжно тя. Но това не беше честно. Сега, когато картите бяха свалени, тя му се бе доверила. Бе поверила живота си, когато всички доказателства бяха срещу него. Той трябваше да разбере това.

— Намерих кръстчето ти на пода, след като Хектор се опита да ме удуши — каза тя.

Лий кимна. Неспособен да изтръгне и звук, заради буцата в гърлото си, той бръкна в джоба си и извади златната верижка. Преглътна с мъка.

— Намерих го в стаята ти. Когато видях вратата отворена, знаех, че си в опасност.

Объркана, Каролайн попита:

— Но как разбра, че съм тук?

— Имах няколко фалшиви позвънявания. Когато вдигах слушалката, никой не ми отговаряше. Същото ми се бе случвало и преди това, когато имах проблеми с Хектор. Но разбрах какво става, едва когато, малко преди да си легна, забелязах, че кръстчето липсва от нощното шкафче. Невинаги включвам алармената система и вероятно Хектор се е промъкнал в такъв момент. Когато видях, че верижката я няма, разбрах, че се кани да направи нещо лошо и да ме замеси. После не те намерих в мотела, а вратата беше отворена, така че очаквах най-лошото и тръгнах направо към имението.

Той подаде кръстчето на Каролайн.

— Купих го в деня, когато получих документа за имението. Винаги си харесвала кръстчетата, които момичетата носеха в училище. Мислех, че ще ти хареса и ти да имаш.

Каролайн го взе. Не можеше да проумее последователността на събитията, но това нямаше значение. Златото прехвърли топлината от ръката му направо в сърцето й.

— Една сатенена панделка бе съвсем достатъчна, Лий.

Но взе верижката и я сложи на врата си.

— Сатенът не ти подхожда. Бих ти купил перли или диаманти, или есмералди, но тогава не можех да си го позволя.

— Въпреки онова, което си мислиш, любовта ми не се купува с пари. Знам, че все още смяташ, че съм се омъжила за Карл, заради парите му.

— Ш-ш-шт, Каролайн. — Той преметна ръка през рамото й и я притегли към себе си. — Сега си разстроена. Не трябва да говориш за това.

— Искам да знаеш защо той се ожени за мен и защо аз се омъжих за него. За мен няма значение мнението на другите, но не искам ти да си мислиш, че съм се омъжила заради пари.

Усети как пръстите му се плъзнаха по ръката към талията й и я прегърнаха силно. Тя спря за момент, пое си неуверено въздух, преди да обясни причините за женитбата си.

— Аз го обичах.

— Каролайн, спри!

Тези три думи бяха повече от онова, което искаше да чуе. Можеше да го нарече егоизъм, отказ или просто стар инат, но тези три думи бяха прекалено много!

— Чичо ти Хектор ти е взел ума. Стига за днес, моля те.

Каролайн сграбчи ръката му.

— Заклевам те, Лий Карсън, да ме изслушаш. Искам да ти разкажа за Карл Ноубъл!

— Казах ти, че не искам да знам. Карл бе един възрастен мъж, комуто се искаше млада съпруга. И двамата получихте онова, което търсехте. Сега си тук и си в безопасност. Забрави миналото!

Но тя не можеше да забрави. Изпитваше нужда той да знае всичко.

— Карл не се омъжи за мен, заради секса!

— Не мога да повярвам, че има мъж, който да не те желае — каза Лий, напълно объркан.

— Карл беше мой приятел и настойник.

— Както и аз. Но това не ти бе достатъчно, за да се омъжиш за мен.

— Да, така е. Когато ми предложи за първи път, бе, защото Хектор ме накара да напусна училище. Помниш ли?

— Да, но…

— Вторият път беше след изненадата на Джъстин за рождения ми ден. За да не избягам в Атланта.

— Аз те обичах, по дяволите!

Каролайн се усмихна тъжно.

— Не знаех.

— Щеше ли да е по-различно, ако ти бях казал?

Не искаше да го наранява, но трябваше да е откровена с него.

— Вероятно не. Бях решила на всяка цена да напусна Грейсвил час по-скоро. Никой и нищо не би ме спряло. Така и направих.

— И никога не погледна назад — каза Лий горчиво, като си спомни колко го болеше, когато трябваше да изтръгва от Джимбо някакви новини за нея. — Освен, за да държиш връзка с Джимбо. Сякаш не бях между живите.

Като усети болката в гласа му, тя сплете пръсти в неговите.

— Борех се да оцелея. Трябваше да забравя дома си и всички тук или да се откажа и да се върна. Щях да загубя и малкото самоувереност, която имах. Много пъти едва не се провалих, преди Карл да ми помогне. Карл знаеше, че умира, когато ми предложи женитба. За него бях дъщерята, която не е имал. А той бе бащата, който винаги ми е липсвал. Искаше да имам всичко. — Тя го погледна сериозно: — Няма да твърдя, че мисълта да бъда финансово осигурена ме отблъсква. Разбира се, че не. Покажи ми някой, който си ляга гладен или пък носи все едно и също изтъркано палто и не му пука дали е осигурен. Няма такъв.

— Богатство и сигурност не са едно и също. И аз можех да ти дам сигурност.

Каролайн пусна ръката му и прокара пръсти по челото си, което пареше от напрежение и вълнение.

— Отказах ти, защото трябваше да разчупя този безкраен кръг на бедността — зарязване на училище, ранна женитба, бебета, после бебетата порастват, зарязват училище, женят се млади, раждат деца… Исках по-добър живот за мен и за децата ми. Не съжалявам, че се омъжих за Карл. Той ми даде нещо много, много по-голямо от парите. Отношенията ни бяха необикновени. — Сложи ръка на сърцето си, вдигна очи и мислено се помоли Карл да не се почувства предаден, заради онова, което се готвеше да каже. — И макар че бракът ни бе лишен от страст и интимна близост, това въобще не означаваше, че не изпитвахме любов. Карл нямаше физическата възможност, но ако не беше така, щяхме да спим в една и съща спалня.

Лий не можеше да откъсне очи от нея. Бързо си припомни казаното. Без страст! Без интимна близост! Карл не се е любил с нея!

Каролайн не можеше да разбере защо я бе зяпнал така. Искаше да обясни как се чувства, но Лий изглеждаше стъписан.

— Лий?

Гласът му прозвуча недоверчиво.

— Да не искаш де кажеш, че си била девствена? Докато се любихме за момент ми се стори, че е така. Но си помислих, че сигурно си въобразявам.

— Възможно ли е?

— Да, възможно е, когато един мъж твърде често си мечтае, че те люби, а ти всъщност си на километри от леглото му. — Той се усмихна за първи път. Протегна се и я прегърна. — Ето каква шега може да си изиграе един мъж, когато години е живял в измисления си свят със своето момиче от сънищата.

Каролайн се сгуши в него, почувствала се в безопасност за първи път, откакто Хектор я нападна.

— Нека отидем у вас, Лий.

Той все още я гледаше изумен.

— У нас? Нали каза, че искаш да отидеш в Атланта.

— Не, казах, че искам да си отида вкъщи…

— В моята къща? — Искаше да е сигурен, че не се лъже.

— Където ми е мястото. Не е ли при теб?

Дъхът му спря, когато видя очите й да блестят в сълзи. Със сълзите на радост можеше да се справи, но не и с тези, причинените от тъга. Хвана лицето й в длани и каза:

— Там ли искаш да бъдеш? С мен? Сега?

— Да.

За да премахне всяко съмнение, тя леко докосна с устни неговите и го погали.

— Моля те, заведи ме вкъщи.

Запечатаният от години страх в душата му го накара да попита още веднъж:

— И няма да избягаш?

— Само ако и ти дойдеш с мен.

Лий целият потръпна и вплете пръстите си в нейните, преди да ги поднесе към разтрепераните си устни. Нежно целуна всеки пръст поотделно. Прошепна любовни думи в дланта й, а после сви пръстите, за да съхранят нежността му.

— Да вървим — промълви той.

Краткото пътуване се стори безкрайно на Каролайн. Лампите, оградили пътеката към входната врата, изглеждаха подредени като тези по пистата на летището в Атланта. Няколкото стъпала към спалнята изглеждаха по-стръмни и от тези към рая.

Времето бе спряло в заключената стая. Хавлията на Лйй лежеше до леглото, където я бе оставила. Без да вдига възглавницата, знаеше, че полицата бе там, където я бе пъхнала в яда си. Забеляза червената сатенена панделка, паднала на пода.

Чувствителен към всеки неин поглед и движение, Лий отиде и вдигна панделката. Ръцете му трепереха, когато й я подаде. Тя се приближи към него с обърната нагоре длан и той пусна панделката нежно да се увие между пръстите й, там, където я бе целувал.

— Не съм те лъгал за причините, поради които купих полицата за имението Джаксън. Оставих я на възглавницата ти, защото вярвах, че ще ти покаже колко много те обичам.

Каролайн му се усмихна.

— Няма да забравиш тези причини утре, когато се събудиш и намериш облигацията за продажба на „Шептящите дъбове“ на твоята възглавница, нали? — За миг й се стори, че бе избрала неподходящо време, за да му съобщи новината. Той сграбчи ръцете й и я притегли към себе си.

— Дар от любов? — попита той с глас, натежал от чувства.

— Да.

Тя нетърпеливо започна да разкопчава ризата му. Мушна ръце и помилва голата гореща кожа.

— Ремонтирай я… Разруши я… Каквото искаш прави с нея. Тя е твоя. Джъстин напуска Грейсвил.

Той прошепна името й, целуна я жадно и се отпусна в леглото.

Как можеше да й благодари? Това, което му даваше, бе много повече от една сграда — това бяха корените му. Когато легна до него, той зарови пръсти в копринено меките й коси. Помилва устните й и надникна в сините й очи.

Любовта, която видя там, върна детската му вяра, че всичко е възможно, щом тя е до него.

— Каролайн, с теб можем да построим нов, по-добър град. Ще бъде различен. Но няма да останем отвън и да надничаме… Ние няма да сме вече нещастници.

Каролайн покри тялото му със своето, без да спира да го гали по гърдите, кръста и хълбоците му. После откопча колана и отвори ципа на панталона му. Струваше й много усилия да го направи бавно, съвсем бавно и възбуждащо.

— Никой от нас не може да бъде нещастник, щом сме заедно…

Устните му нежно си играеха с нейните, докосваха я, хапеха я леко, докато и двамата се отдадоха изцяло на удоволствието.

Окуражителен шепот, потръпване, плъзгане на ръце и крака — моменти от техния таен любовен език, чрез който събличаха дрехите си изискано, грациозно и нетърпеливо.

— Тук ли? — попита Каролайн, като обходи с пръст набръчканото ръбче на плоското му зърно.

Мускулите на гърдите му се опънаха, когато предизвика същото прелестно усещане, докосвайки гърдите й. Чу го да си поема шумно въздух, когато вместо с пръст, направи същото с езика си.

— Да?

Лий плъзна ръка по гърба й, стисна хълбоците й, после леко докосна обратната страна на коленете й. Усети, че тя се усмихна и обсипа с целувки гърдите му.

— Хубаво ли е?

— Да.

— Нека да ги целуна.

— Онова чувствително място зад коленете ми?

— М-м-м, да.

Тя легна по корем, доверчива и нетърпелива да опита всичко, което той поиска. Усети как брадата му подразни кожата й, после устните му нежно погалиха одрасканото. Бе очаквала, че няма да изтърпи. Напротив — пръстите й се свиха, а бедрата й се стегнаха. Стон се изтръгна от устата й, когато той повтори всичко отново по прасците й. А щом сгъна коляното й и целуна стъпалото, тя вече не беше на себе си. Безброй сладостни тръпки преминаха от краката по цялото й тяло.

— Стига — прошепна тя, обърна се по гръб и попита: — Знаеше ли как ще реагирам?

Лий поклати глава. Гласът му бе дрезгав от страст, когато добави:

— Нито аз.

Тя го притегли към себе си и обви крака около него, като копнееше да успокои болката, която бе предизвикал с необичайните си ласки. Затвори очи, когато той се наведе над нея, но все още упорито отказваше да стане част от нея.

— Лий — извика тя, почувствала пристъп на леки конвулсии и се изви към него. — Не ме карай да чакам. Подлудяваш ме!

Ако това беше лудост, Лий с охота прекоси границата, за да потъне в сладостната топлина и омая. Разтърсван от безумно желание, той проникна в нея.

Невероятната й мекота и изгарящата топлина направи удоволствието така силно, че той задъхано прошепна:

— Никога… не е… било така. Не мога да издържам повече!

Лий протегна ръце, стегна мускулите на гърдите, корема и бедрата си, за да се овладее. Щеше да се отдръпне, но краката й го държаха здраво впримчен в собствената си слабост. Когато се изви към него, той разбра, че е достигнала върха и избухна неудържимо.

Каролайн се сгуши до него. Като го милваше лениво, тя попита:

— Всеки път ли е различно?

— Да — отвърна той кратко.

Питаше се дали трябва да рискува и да й предложи женитба отново? Ами ако му откаже? И той имаше достойнство! Накрая се реши. Пъхна ръце в косата й с неизразима нежност и предпазливо прошепна:

— Ще се омъжиш ли за мен, Каролайн Джаксън Ноубъл?

Сърцето й подскочи от радост и от очите й бликнаха сълзи. Отвърна му с думите, които бе искал да чуе в деня, когато тя се качи на автобуса за Атланта.

— Да, Лий. Искам да се омъжа за теб.

Той се наведе и с целувка изтри сълзите от клепачите й. Устните му нежно докосваха страните и слепоочията й.

— Обичам те, Каролайн. Вярвай ми, скъпа, и ми позволи аз да бъда твоята опора. Никога няма да те пусна да си идеш.

Какво щастие! Ръцете й прегърнаха мъжа, когото обичаше. Чувстваше се в безопасност, сигурна… И обичана.

Най-после си беше вкъщи.