Джо Ан Елджърмисън
Момичето от сънищата (2)

Втора глава

Съдията чукна три пъти и съобщи, че последната цена, предложена от Каролайн, е приета. Макар че залата бе препълнена и всяко ново наддаване бе посрещано с вълна от шушукане, няколко секунди след последния удар на чукчето вътре бе тихо като в гробница.

Лий очакваше всеки момент Каролайн да скочи, да извика победоносно и да затанцува от радост. Като не чу нищо такова, той погледна през рамо. Защо седеше като статуя? Беше го победила честно и почтено. Стисна устни. Мразеше спокойната й уравновесеност. Щеше да е по-доволен, ако я чуеше да злорадства. Искаше му се да прескочи пейките и да я разтърси така, че изтънченото й лустро да се свлече и под него да се появи истинската Каролайн Джаксън. Можеше да преглътне гордостта си и да я признае като новия собственик на фабриката, но никога нямаше да отстъпи пред Каролайн Ноубъл. Никога!

Джъстин Карсън скочи, започна да ръкопляска и да окуражава другите да сторят същото.

Изминаха няколко секунди. Каролайн очакваше незабавно да го последват с одобрение, но хората седяха унило.

Дали това, че я бяха оставили да купи фабриката, не беше всъщност отказ да я приемат? Уважението към Лий ли ги възпираше? Или просто нежелание да се съгласят с Джъстин?

Бе разочарована, но решена да не покаже чувствата си. Наложи се настойчиво да си повтаря, че не е тук, за да печели конкурс за популярност.

Бе постигнала първата си цел — притежаваше фабриката. С търпение и упорит труд щеше да получи уважението и признанието, които така отчаяно желаеше.

Погледът й потърси Лий. И той като нея бе в неблагоприятно положение, макар и уважаван. Незаконното му раждане и фактът, че майка му го бе изоставила, го бяха белязали за цял живот. Чосър Карсън го бе подпомагал финансово, но не го бе признал за свой син. И въпреки това Каролайн виждаше напълно промененото отношение на хората, които се бяха присмивали на единственото незаконно родено дете в града.

Съгражданите й не ръкопляскаха, защото сега бяха на страната на Лий.

От гордия начин, по който бе свел глава, Каролайн разбра, че за него загубата на фабриката, която по право му принадлежеше, е само временен неуспех. Един слаб мъж просто би преклонил глава след такова поражение. „Белегът на оцеляващите“, помисли си Каролайн, като се възхищаваше на профила му. Нищо чудно, че Лий бе издържал и дори бе забогатял в Грейсвил.

Щеше ли да оцелее и тя, ако беше останала?

Но не желаеше да си задава въпроси като „Какво би станало, ако…“. Решително и грациозно се изправи. Не можеше да промени миналото, но можеше да го приеме и да продължи нататък. Парите няма да й купят уважение нито в Атланта, нито в Грейсвил. Трябваше да го спечели. Щеше да им докаже колко струва!

Направи усилие, за да овладее гласа си и каза на Реджайна:

— Ще ти бъда благодарна, ако се погрижиш за всичко около приключването. Ще те чакам в колата.

Реджайна вдигна чека, който бе извадила от куфарчето си:

— Цената е по-висока от очакваната, но съм сигурна, че съдията няма да има нищо против. Значително повече е от оценката на банката.

Джъстин приближи, но тя му даде знак да почака. С високо вдигната глава и горд поглед, Каролайн отиде до края на реда. Мълчаливо слушаше как някои ахнаха, когато я познаха. Шепнеха моминското й име из цялата зала.

Щом реши, че моментът е подходящ, тя обяви намеренията си:

— Сега компанията „Ноубъл“ притежава и фабриката „Карсън“. Молби за работа ще се приемат след започването на ремонта, идния месец. Заплатите ще бъдат възможно най-високи.

Никой не помръдна. Сякаш бе говорила на чужд език, който не разбираха. По стар навик тя погледна към Лий. Винаги, когато й бе било трудно, се бе осланяла на него.

„Помогни ми, Лий!“, помоли го мислено тя.

Но той остана безмълвен, с безизразно лице.

— Поздравления! — проехтя гласът на Джъстин и той се приближи към нея. Стисна ръката й. — Градът има нужда от свежи сили.

Каролайн рязко изправи глава. Не се бе излъгала по отношение на злобния пламък в сивите му очи — така еднакви по цвят с тези на Лий. Джъстин злорадстваше, защото Лий бе загубил фабриката.

— Името Каролайн Джаксън за свежа сила ли ти говори? — попита тя хладно.

Очите му се разшириха от изненада. Прекалено слисан, за да бъде учтив, той пусна ръката й сякаш петното от „бедния бял боклук“ щеше да го изцапа.

— Дъщерята на Хектор Джаксън?

— Племенницата — поправи го Каролайн. — Баща ми загина при нещастен случай във фабриката. Спомняш ли си?

— Каролайн Джаксън — повтори той и се опита да скрие изненадата си, като хвана и двете й ръце и леко ги стисна.

Прецени с поглед на познавач костюма й, направен по поръчка. — Господи… Малката Каролайн Джаксън… Съвсем е пораснала! Променила си се, но как е възможно да забравя най-хубавото момиче в цялата околност.

Много лесно, мислеше си Каролайн, без да се впечатлява от опитите му да я ласкае. С ъгълчето на окото си забеляза, че Лий идва към тях и освободи ръцете си.

— Знаех си, че някой ден ще станеш красива жена, но ти си надминала очакванията ми — каза Джъстин с очарователна усмивка. — Ще останеш ли в Грейсвил?

— Да.

Над раменете на Джъстин тя видя Лий да минава покрай тях. Няма да позволи да си отиде, без да е говорила с него.

— Лий?

— Госпожо Ноубъл?

Лий не се поддаде на желанието си да спре при тях. Никога не му бе било лесно да отмине Каролайн, дори когато бяха деца и след училище слизаха на една и съща спирка. Направи жест, сякаш й отдаде чест и продължи. Стори му се, че това е най-дългият път в живота му.

— Невъзпитано копеле! — измърмори Джъстин. — По-скоро бих разрушил фабриката с голи ръце, отколкото да му позволя да седне зад бюрото на баща ми.

Засърбяха я ръцете да смъкне самодоволната му усмивка. Лий беше копеле само поради стечение на обстоятелствата. Похотливостта на стария Карсън бе известна из цялата област. При един обрат на съдбата Джъстин би могъл да е копелето, а Лий — законно роденият.

— Къде ще отседнеш? — попита Джъстин, насочвайки цялото си внимание към Каролайн. — Някак си не мога да си представя, че ще отседнеш в къщата на чичо ти.

— В „Кълониъл ин“.

— Не се шегувай.

На лицето му се изписа ужас и това се стори забавно на Каролайн. В сравнение с къщата, която бе неин дом осемнайсет години, „Кълониъл ин“ беше мотел с пет звезди.

— Не се шегувам — отвърна любезно тя.

Намести чантата си и се запъти към вратата. Лий беше някъде напред, но тя бе решена да говори с него, преди да е напуснал града.

— Не, не може новият собственик на фабриката да отседне в мотел!

Джъстин отвори вратата пред нея и я хвана под ръка, когато заслизаха по стълбите:

— Спомням си, че някога ти харесваха „Шептящите дъбове“. Защо не ми гостуваш?

Лицето й стана бяло като платно, а след това почервеня от срам. За да не се издаде, тя бързо наведе глава. Беше я забравил. А дали беше забравил онова, което за нея бе най-неловкото положение в живота й?

Когато го погледна крадешком отстрани, Каролайн си отдъхна. Джъстин не само я бе забравил, той бе забравил и тържеството по случай осемнадесетия й рожден ден, което бе организирал за нея в нощта, преди да напусне Грейсвил. Очевидно не е била единствената, нищо не подозираща наивница, любопитна да разгледа „Шептящите дъбове“.

— Не, благодаря.

Когато слязоха по стълбата, видя, че Лий бе застанал до лимузината и я чакаше. Намръщеното му лице я накара да освободи ръката си. Не искаше Лий да си помисли, че Джъстин означава нещо за нея.

— Не желая да се натрапвам. Ще отседна в „Кълониъл ин“, докато си намеря жилище.

Джъстин се усмихна:

— Нима „Шептящите дъбове“ не гъделичкат самолюбието ти?

Убедена, че Джъстин използва дома си за примамка, тя отказа да се хване на въдицата. Да, искаше „Шептящите дъбове“. Това бе една съществена част от плана за победоносното й завръщане в родния град и завоюване на високо обществено положение. Всеки, който живееше в къщата на Карсън, автоматически отиваше на върха на социалната стълбица.

Но Каролайн се съмняваше, че Джъстин би я продал. Според финансовия отчет, който бе прегледала, щеше да се наложи да продаде фабриката, но при внимателно боравене със средствата, можеше и да не се разделя с „Шептящите дъбове“ поне за още няколко години.

— Не си спомням да съм видяла табела „Продава се“ пред „Шептящите дъбове“, когато влизах в града. Продава ли се?

— Мога да бъда убеден да я продам… на подходящ човек. — Той погледна бегло към Лий и леко повиши глас: — Защо не вечеряш с мен? Да кажем в седем? Ще ти покажа имението и къщата.

Каролайн се вгледа внимателно в лицето му. Зеленикавите петънца в сивите му очи й напомняха цвета на доларови банкноти. Дали Джъстин не кроеше нещо? Не му вярваше.

— Ще съм заета с фабриката през следващите няколко дни — отвърна тя предпазливо.

— Утре е събота. Едва ли ще работиш вечерта.

Очарователната му усмивка трябваше да накара сърцето й да запърха, но не успя да постигне предназначението си.

— Би ми било приятно да вечерям в къщата на Карсън, но ще го направя единствено, защото се интересувам от „Шептящите дъбове“. Все още съм в траур заради съпруга ми.

— Моите съболезнования, Каролайн. Но позволи ми да кажа, че си прекалено привлекателна, за да останеш неомъжена. Траурът само подсилва естествената ти красота. Значи утре вечер? Да кажем — в седем?

Като кимна в знак на съгласие, тя добави:

— Чудесно — в седем.

— Ще те чакам с нетърпение.

Той изглеждаше доволен и изпълнен с увереност. Наклони се към нея, за да я целуне, но Каролайн му хвърли хладен предупредителен поглед.

— До скоро, Каролайн.

Тя горчиво се усмихна, докато наблюдаваше как Джъстин се отдалечава. Някога, в момичешките й фантазии, Джъстин Карсън беше красивият принц, който живееше в приказен палат. Той имаше всичко, което тя искаше — пари, власт, почит.

А се бе отнасял към нея като с „беден бял боклук“.

Завъртя широката златна халка на пръста си и се усмихна. Затова ли Карл настояваше тя да се върне в Грейсвил? Може би е искал да погледне с очите на възрастен човек хората, които са й създали толкова комплекси. Сега за нея Джъстин бе кръгла нула — голяма риба, която плува в локва. Ами Лий? Кога се бе превърнал в човек, когото местните хора обичат?

Той ходеше напред-назад около лимузината. Преглътна гордостта си и я поздрави за първокласната покупка.

След като чу, че прие поканата за вечеря, той се вбеси. Нима бе забравила, че Джъстин винаги бе използвал „Шептящите дъбове“ като шоколад, размахван пред очите на дете? Жените, които се хващаха на въдицата му, напускаха „Шептящите дъбове“ в ранните утринни часове само с горчивия вкус на загубените си илюзии. Би трябвало и Каролайн да е научила този безвкусен урок на осемнадесетия си рожден ден!

Когато замислените й сини очи се обърнаха към него, дъхът му спря. Тайно се присмя на слабостта си. Присви очи, сякаш те можеха да се окажат защитната преграда към неговата душа.

— Прекалено много даде за фабриката — каза студено той, като се приближи. — С толкова пари можеш да купиш още скъпият ми брат плюс сватбена халка.

— Вероятно — съгласи се Каролайн, — но аз не се интересувах от цената.

Лий вдигна скептично едната си вежда. Очите му — сиви и сурови — се спряха на ръцете й. Той хвана китката й и полека свали меката италианска ръкавица от лявата й ръка. Палецът му бавно проследи линията на живота по дланта й до халката.

Странно! Каролайн се почувства гола, незащитена и уязвима. Неволният чувствен трепет, който подкоси коленете й, я накара да обвие пръстите си около палеца му. Някакъв стаен женски инстинкт й нашепваше да го прегърне и да не се отделя от него. Никой мъж не я бе карал да се чувства така, никой! Дори някогашният Лий.

— Каква фина ръка — отбеляза Лий сухо, като се опитваше да прикрие сериозната грешка, която допусна, като я докосна. Нейните пръсти върху палеца му така силно разпалиха желанието му, както когато друга жена го докосваше по най-интимен начин. За да запази благоразумие, той пусна ръката й.

— Предполагам богаташите могат да си позволят скъп крем за ръце.

Думите му й прозвучаха обидно, но не го показа и го погледна право в очите.

— Та ти не знаеш почти нищо за мен, Лий Карсън.

— Знам всичко, което си струва да се знае за вас, госпожо Ноубъл. Омъжи за човек три пъти по-стар от теб. Инвалид. Негови са парите за фабриката.

— Как смееш! — избухна Каролайн. — Не познаваш Карл, нито знаеш защо се омъжих за него.

Тя наведе глава и започна припряно да слага ръкавицата си.

Лий наблюдаваше действията й вбесен. Не можа да устои да не се нахвърли върху нея на раздяла:

— Не сме приключили, госпожо Ноубъл. Имам нещо, което искаш, но то не може да се купи със златото на починалия ти съпруг.

Каролайн натисна дръжката на лимузината, отвори вратата и влезе вътре. „Проклета да е арогантността ти, Лий Карсън! — изруга тя наум, впила очи в красивата му глава, когато той скочи в своя чероки и излезе на заден от паркинга. — Не притежаваш нищо, което да желая! Не се върнах в Грейсвил заради теб!“

Тъй като никой не можеше да я види, тя остави краката си да треперят. Когато си слагаше ръкавиците, ръцете й също трепереха. Сърцето й биеше неравномерно и силно. Рязко свали шапката си и я метна на седалката, после заопипва перлената огърлица около врата си. Можеше да диша спокойно, само когато се освободеше от всички дрънкулки, с които се чувстваше като окована.

Докосна с пръсти смръщеното си чело — то гореше. Случеше ли се да излъже — дори и себе си — лицето й винаги пламваше. Отпусна ръце в скута си.

„Но ти го искаш“, осмели се да й възрази вътрешният й глас.

Тя разтри врата си, опитвайки се да го прогони. Да, бе обичала Лий някога, но като приятел, само като приятел! Никога не бе карал сърцето й да спира и кръвта й да кипва.

„Ти наистина го искаш“, прошепна съкровено гласът.

А тя отвърна гласно:

— Аз искам фабриката. Искам имението на майка си. Искам „Шептящите дъбове“. Искам всеки, който ме е смятал за дивата некадърна дъщеря на Джаксън, да ме уважава. Не съм дошла за любовни авантюри с Лий Карсън.

Почувства се малко по-спокойна, когато докосна с ръка челото си. Беше охладняло.

Вратата до нея се отвори.

— Подписано, подпечатано… — подаде й Реджайна документацията от съда и комплект стари ключове — и доставено. Можеш да си горда — вече си собственик на една нефункционираща текстилна фабрика. Поне Лий Карсън имаше достатъчно разум да спре наддаването. Премаля ми, когато видях, че ще платиш и двойна цена и окото ти няма да мигне.

Каролайн не отвърна, а само се премести на другия край на седалката. Разгъна книжата, погледна последната страница, прокара пръст по релефния печат на нотариуса и се усмихна.

— Благодаря.

— Моля те, не ми благодари. Освен това имам чувството, че се забъркваш в някаква семейна вражда, която ми изглежда като бой със снежни топки през юли.

Каролайн пъхна документите в чантата си и я затвори с решително щракване.

— Джъстин няма да се бие. Смята се за любовник.

— Твой ли? — полюбопитства Реджайна.

— Не, но не липсва желание от негова страна. Джъстин върви точно по стъпките на баща си. И двамата вярваха, че девиците в Грейсвил им принадлежат.

— Наблюдавах го как ръси очарование около себе си — Реджайна се намръщи. — Брат му има точно обратните реакции. Току-що видях Лий разгневено да се изпарява оттук.

Развеселена от киселата гримаса на Реджайна, Каролайн поклати глава:

— Не се тревожи. Джъстин е безобиден, а на Лий вярвам достатъчно и бих му поверила дори живота си.

— Хм! Така си е мислела и медената питка, докато лисицата й повтаряла „Довери ми се, нищо лошо няма да ти сторя“. И двете знаем края на приказката.

— Господи! — простена Каролайн тихо.

Двойна доза поуки от приказките бе сигурен знак, че майчинският инстинкт на Реджайна е на път да се прояви.

За да я отклони, Каролайн попита:

— Къде е Том? Обикновено ни чака.

Реджайна отвори вратата, като се канеше да слезе. Но видя Том да се връща от обяд и седна обратно на мястото си.

— Ето го, идва.

Имаше много време. До обяд щеше да е изпратила Том и Реджайна за Атланта и щеше да успее да се преоблече и да отиде до фабриката, преди да тръгне за „Шептящите дъбове“. Колкото и да харесваше компанията на Реджайна, два пъти по-силно желаеше да се възползва от връзката месингови ключове.

Очакваше Том да е отворил вратата отпред, докато се бе залисала в мисли. Но Том стоеше на двойната бяла линия по средата на Мейн стрийт, вперил очи в колата. Имаше нещо нередно. Каролайн сграбчи дръжката на вратата.

— Том?

— Кой глупак е направил това!

Не разбра какво точно иска да каже и се обезпокои. Тонът му говореше, че се е случило нещо ужасно и Каролайн излезе от лимузината. Том прекоси и се насочи към задната броня. Внимателно докосна дълбоката драскотина между стоп-лампата и задната врата.

— Някой кучи син е надраскал колата ми с ключ.

Реджайна рече загрижено:

— Мислиш ли, че Лий е бил чак толкова ядосан?

— Не обвинявай Лий, без да си сигурна. Винаги е бил набеждаван за всичко лошо, което се случва в Грейсвил. Ненавиждах това преди, а и сега не ми харесва. Всеки би могъл да го направи и то, без да иска. Половината град е минал покрай нея на отиване или връщане от съда.

От скептичните изражения на Том и Реджайна разбра, че напразно си хаби думите да защитава Лий. За да сложи нещата на мястото им, тя се усмихна мило на Том и попита:

— Ами мотора работи ли?

— Разбира се.

— В такъв случай е по-добре да ме закараш до мотела. Обещах на Реджайна по обяд да е вече на половината път към Атланта.

— Не ми е приятно да призная, че Том бе прав, но очевидно има нещо подозрително в Грейсвил. Искам да премислиш решението да останеш.

Каролайн се премести назад, докато Том сядаше зад волана и се усмихна закачливо-заговорнически на Реджайна:

— Окей. Премислих. Ти се връщаш в Атланта, а аз оставам тук. Така искам и така ще стане.

Лий влезе със своя чероки през задната страна на фабриката Карсън. Вратите от ковано желязо, които водеха към предната част на сградата, бяха заключени, но вятърът и соленият въздух бяха оставили своите отпечатъци върху тях. Той паркира под тополите и изключи мотора.

Бе се насилил да не мисли за Каролайн през десетте минути, докато шофира от града насам. Преценяваше как ще му се отрази това, че бе победен в търга за фабриката. Бе планирал да я купи за по-малко от онова, което Джъстин дължеше на банката. Така щеше да накара брат си или да започне работа, за да живее, или да продаде „Шептящите дъбове“ и да напусне Грейсвил.

Денят на разплата с Джъстин временно се отлагаше.

Но ако разговорът, който бе дочул между него и Каролайн означаваше онова, за което си мислеше, то Джъстин възнамеряваше да укрепи финансовото си положение или като продаде „Шептящите дъбове“, или като се ожени за Каролайн.

Лий кръстоса ръце върху волана и подпря глава.

— Каролайн-н-н…

Гласът прозвуча като стон. В деня, в който бе узнал, че се е омъжила за Карл Ноубъл, бе спотаил болката си зад стена от мълчание. Завръщането й бе разрушило тази крехка бариера.

— Каролайн… Каролайн… Каролайн!

Разтърси глава, сякаш се мъчеше да отрече онова, което чувстваше всеки път, щом я погледнеше. По дяволите, би трябвало да я мрази! Та тя го бе зарязала. И се беше омъжила за пари. А когато се бе върнала вкъщи, бе донесла чековата си книжка.

Стисна зъби. Но защо тогава се чувстваше толкова объркан? Защо искаше да върне назад стрелките на часовника към онзи момент, когато я бе видял пред съда и да опита отново? При втора възможност всичко щеше да е различно.

Внезапно си представи как я грабва в ръцете си и я завърта около себе си, а Каролайн му удря звучна плесница пред очите на Бог и на всички присъстващи. Вътрешно потрепери.

Точно така, Карсън. При втора възможност щеше да станеш за смях!

Твърдоглавата гордост не ще да е нещо крайно лошо. Беше му помогнала по време на търга. За нещастие, гордостта му бе наранена, когато видя как Джъстин се опитваше да очарова Каролайн и тя спокойно приемаше ласкателствата му.

Ядосан на себе си, Лий забарабани с пръсти по волана. Така става, когато се налага гордостта му да го спасява! Това би трябвало да го накара веднага да подкара джипа си и да се омете оттук. Не, нямаше да стане! Бе стоял до лимузината на Каролайн като лакей, надяващ се да го погалят по главата.

Последните му думи, че той притежава нещо, което тя иска, още пареха на езика му. Искаше тя да дойде при него, но не за да купи полицата за имението на майка й, която той притежаваше. Искаше…

Искаше…

— Каролайн Джаксън — прошепна той.

Лий се отпусна тежко назад. Това, че желаеше Каролайн, за него бе познато състояние, от което трябваше да се спаси, защото онази Каролайн Джаксън, която бе обичал, вече не съществуваше. Той трябваше да свикне с факта, че госпожа Каролайн Ноубъл е дамата, купила фабриката, една изтънчена непозната, която съвсем леко напомняше на неговата Каролайн.

— Приеми го, най-сетне.

Гласът му се накъса, когато спомените за неговото любимо момиче се сблъскаха и звъннаха като чинели в душата му.

— Господи, помогни ми, сам не мога!

Затвори очи и видя Каролайн, не в костюм, шит по поръчка, а с евтина памучна рокля, която сама си бе ушила за първия учебен ден в гимназията…