Джо Ан Елджърмисън
Момичето от сънищата (5)

Пета глава

— Я гледай! Та това наистина е Каролайн Джаксън!

Бо Блантън, директорът на Националната банка в Грейсвил, блъсна стола си назад, стана и я покани да седне на неговата маса. Надебелял и оплешивял, той беше точно копие на проспериращ банкер в своя ушит по поръчка костюм. Носеше пръстен с огромен диамант на най-малкия пръст, а друг диамант украсяваше иглата на копринената му вратовръзка.

— Добре дошла отново в Грейсвил.

Каролайн бързо огледа кафенето, преди да реши къде да седне. Всеки посетител си имаше място — общественият елит бе отдясно, чиновниците — в центъра, а работниците — отляво. Неориентираните сядаха в едно от сепаретата край пътеката към кухнята.

Поколеба се за миг, когато видя Лий в едно от тези сепарета, където често бяха седели заедно. Звук на изненада се изтръгна от гърдите й, когато усети сивият му настойчив поглед върху себе си. Тя весело му се усмихна, все едно че нищо не се бе случило. И двамата се държаха цивилизовано.

— Няма ли да седнеш при мен? — подкани я свойски банкерът, като й задържа стола. Сърдечността на господин Блантън не можеше да заблуди Каролайн. Той вършеше много повече работа в кафенето, отколкото в облицования си с орехова ламперия офис. А и тя имаше тайни намерения. Един обяд с Бо Блантън щеше да й даде възможност да разнищи тайната около липсата на документи за имението на майка й.

Забеляза, че три от столовете на масата на банкера бяха свободни. Обикновено бяха запазени за Мейсън Колдфийлд — адвокатът на банката и за кмета. Възможността да размести обичайното подреждане й се стори забавна.

— Няма да имаш нищо против, ако един приятел седне при нас, нали? — каза тя.

Преди Бо Блантън да каже да или не, тя покани Лий: — Ела да обядваш с нас.

Когато Лий кимна в знак на съгласие, Каролайн се обърна отново към банкера.

— Джимбо ще дойде след няколко минути.

Бо щракна с пръсти, за да привлече вниманието на Гилда.

— Гилда, един леден чай за Каролайн.

— Подсладен или обикновен? — дотича Гилда веднага.

— Няма защо да бързаш, Гилда. Когато приключиш с поръчката на госпожа Роуз Торнтън, ми донеси обикновен чай.

Каролайн забеляза сянката, пробягала по лицето Бо Блантън. Възнаграждението за това, че бе внимателна към Гилда и Роуз дойде от съвсем неочаквано място… От Лий Карсън. Очите му я гледаха топло и с одобрение, когато сядаше на масата им.

— Роуз е една от клиентките на банката, нали? — каза Каролайн с приятен глас. — Не искам да си закрие сметката заради мен.

Достави й удоволствие да види как банкерът пъха пръст между колосаната яка и врата си, сякаш се задушаваше.

— Съжалявам, Роуз. Не видях, че Гилда взима поръчката ти. Както каза младата дама, няма нищо спешно. — После се обърна към Лий и му подаде ръка. — Как върви земеделието, Карсън?

— Както всички сте разбрали, загубих сделка тази сутрин.

— Не изглеждаш прекалено разстроен от загубата.

Лий издърпа листа с менюто измежду салфетиерата и бутилката с кетчуп и го подаде на Каролайн. Майстор в прикриването на чувствата си, той сви рамене и отвърна меко:

— „Карсън Ънлимитид“ ще оцелее и без фабриката.

Тя пое листа от ръцете му, очите им се срещнаха и в този момент усети, че притиска коляното й. Очите й се разшириха и топла вълна се разля по бедрото й чак до върха на пръстите.

„Масата е малка, но не чак толкова“, мислеше си тя, докато сърцето й възстановяваше естествения си ритъм. Имаше достатъчно място за дългите му мускулести крака. Това ли е неговият начин мълчаливо да се извини? И той ли бе така нетърпелив да сложи край на враждата като нея? Тя вдигна менюто, така че банкерът да не забележи и промълви:

— Примирие?

Лий кимна, усмихна се, а после протегна ръка под карираната покривка и погали коляното й. Когато Каролайн остави салфетката в скута си и докосна ръката му, той въздъхна с огромно облекчение. Не можеше да я мрази, въпреки че го бе забравила. Борбата с Каролайн го караше да се чувства безкрайно самотен, когато гневът му стихнеше. Всеки път!

— Струва ми се на всички е приятно, че една жена, израсла тук в Грейсвил, я купи — каза Бо високо. — Няма нищо по-хубаво от това, Каролайн! Кажи ми какво си правила, след като напусна хубавото ни градче?

От тишината в кафенето Каролайн разбра, че всеки е стаил дъх, наострил уши и очаква отговора й. Щеше да задоволи любопитството им, като каже истината. Но трябваше да им припомни, че Хектор я бе принудил да напусне гимназията:

— Трудно е да си намериш прилична работа без диплома. Първите няколко години работех като прислуга — миех чинии, чистех, гледах деца. Вечер ходех на училище, посещавах лекции в университета. Не можете да си представите колко бях щастлива, когато си взех последния изпит!

Лицето на банкера не промени изражението си, докато я слушаше, но тя чу останалите да ахкат. Усети как ръката на Лий потръпна, преди да я махне от коляното й. С ъгълчето на окото си зърна свитите му устни. Той изтръпна от прямотата й. Беше ли забравила, че показването и на най-малка слабост щеше да я направи уязвима от клюките? Докато историята й се повтори десетина пъти, истината ще бъде така изопачена, че няма да я познае. Той побутна крака й, искаше да я спре.

Каролайн се размърда и кръстоса крака, за да избегне предупредителните му подритвания. Много добре знаеше какво върши. Тайните правеха клюките сочни, а истинските факти — новините отегчителни.

— Големият ми шанс бе, когато започнах работа като продавачка в дизайнерския бутик на магазина „Ноубъл“. Благодарение на постоянното ми самоусъвършенстване при Ноубъл аз взех дори научна степен в областта на текстила.

Тя замълча и се усмихна на Гилда, която постави пред нея висока чаша с леден чай и допълни тази на банкера. Каролайн едва не се изкикоти, когато видя Бо да поглежда Гилда гневно, затова че бе прекъснала разказа й.

— Готова ли е поръчката, госпожо Ноубъл? — попита Гилда. — Специалитетът на деня е печено говеждо със зеленчуци по избор и сладкиш с праскови за десерт. Разбира се, можете да не поръчвате сладкиша, защото ще го опитате утре вечер.

— Така ли?

— Е, да… Искам да кажа, предполагам. Сади, готвачката в „Шептящите дъбове“ се обади и попита дали ще имам време да опека няколко сладкиша с праскови. Джъстин искал нещо специално за десерт, заради вас.

Внезапен шепот плъзна по масите. Каролайн усети как косата й настръхна. Чувстваше изпепеляващия поглед на Лий.

— В такъв случай — отвърна Каролайн, като се усмихна на Гилда — ще взема хамбургер със сирене, с гарнитура и пържени картофи. Два пъти.

— Два пъти бургери и два пъти пържени картофи?

— Джимбо ще дойде скоро.

— В такъв случай по-добре три бургери и шоколадов малц. Джимбо обикновено взема двойна порция от сладките неща…

— Гилда-а… Хамбургерите-е! — прекъсна я Бо. И понеже спазваше благоприличие заради Каролайн, измърмори: — Моля те.

Недоволна, Гилда пъхна бележника с поръчките в джоба на престилката, обърна се и извика:

— Три хамбургери, два пъти картофи и шоколадов малц, Джей!

Бо изчака, докато Гилда тръгне към кухнята и попита:

— Докъде бяхме стигнали, преди Гилда да се разбъбри.

— Продължих с моделирането на дрехи.

— При Ноубъл? Не чух ли Гилда да те нарича госпожа Ноубъл?

Лий погледна предупредително Бо Блантън.

— Да, така беше. — Тя си каза наум да не забрави да каже на Гилда да й говори на ти. — Омъжих се за Карл Ноубъл. Сега съм вдовица.

— Но ти си ужасно млада, за да бъдеш вдовица.

Бо поклати глава, като че е бил личен приятел на покойния й съпруг.

— Благословен ли е бракът ти с дечица?

— Не, нямам деца. — И без да й мигне окото, обясни: — Карл беше на твоята възраст, Бо. Бяхме се посветили един на друг и на взаимното ни щастие. Карл ми предложи да купя фабриката. Разбира се, остави на мен да реша.

Лий се чувстваше ужасно. Щастие? Бе й предлагал да се ожени за нея, за да я защитава, за да печели за нея, но никога не й бе предлагал щастие. Той се загледа безрадостно някъде над главата й.

— Всички сме доволни, че си взела правилното решение — избоботи Бо добродушно. — Това, което е добро за фабриката, е добро и за града. Ще направиш много хора щастливи, като им осигуриш честно заработени заплати.

Каролайн вдигна чашата си като мълчалив поздрав за думите на Бо. Беше направила първата стъпка към приемането й в Грейсвил. Погледна към Лий и забеляза гнева в очите му. Сърцето й замря. Лий никога нямаше да й прости, че купи фабриката.

— Ще имаш нужда от текуща сметка в банката — заговори Бо. — Ще видиш, че сме много отзивчиви.

Каролайн се усмихна на добронамереността му. Банкерът, като всички богати хора, нямаше намерение да позволява на когото й да било да бърка в неговия мед, ако не плати лихва по-висока, отколкото ако работи с друг. Това я бе накарало да приеме предложението му да седне до него. Беше готова да плати лихвата и основната сума и по полицата на Хектор.

— Тъй като започнахме делови разговор, аз имам един проблем, за който трябва да се погрижа веднага.

Тя остави чашата върху масата, като наблюдаваше как очите му светнаха, сякаш бе улучила кода за отваряне на касата. Лий изглеждаше разярен. Искаше й се да го увери, че не си е загубила ума. По-скоро би заровила парите си в консервени кутии зад фабриката, отколкото да позволи на Бо да води счетоводните й сметки.

— Имаш нужда да прехвърлиш средства от Атланта в нова сметка ли? — попита Бо обнадежден. — Или от заем?

Каролайн забеляза, че тракането на вилици и ножове спря. Никой не говореше. Всички бяха наострили уши.

Освен Лий. Той понечи да й каже, че за разлика от президента на Националната банка в Грейсвил, неговият колега в Савана е чувал за тайна на влоговете. Но тогава забеляза блясъка в очите на Каролайн и притисна устни с ръка, за да не се изкикоти. Бо се смяташе за хитър като лисица, докато всъщност лисицата бе тя.

— Бих искала да купя всички неизплатени полици на имението Джаксън.

Като се протегна за чантата да извади чековата си книжка, тя дочу сподавен смях и кашлица иззад нея.

Лий блъсна чашата си и чаят се разля. Само бързият рефлекс я спаси. Тя бутна стола назад и скочи.

— Гилда! — извика Бо. — Ела тук бързо!

— Моя е вината. Аз ще почистя — заизвинява се Лий. — Изцапах ли те, Каролайн?

Преди да успее да отвърне, тя усети как гърдите й мигновено реагираха, когато Лий докосна блузата й със салфетката. Зърната й се втвърдиха, щом пръстите му докоснаха дантеления й сутиен. Останала без дъх, тя не можеше да промълви и дума.

Отвръщайки сам на въпроса си, той каза съвсем естествено:

— Само няколко капки. По-добре да те закарам до мотела. — Той се обърна към бара: — Донеси бургерите и картофките, Гилда. Тръгваме.

Каролайн бе напълно объркана от смущение, но не и Бо.

— Добра идея, Карсън. Нямах какво повече да й кажа, освен че Хектор е изплатил полиците.

Това бързо върна Каролайн към разговора. Тя стрелна Лий с убийствен поглед и се отпусна в стола си.

Лий я погледна вбесен. Бе се проявил като недодялан тип за нищо! Единственият начин да я измъкне от този обяд и да й обясни насаме някои неща за стопанството, беше да я извлече насила. „И тогава, помисли си той, тя ще е прекалено разярена, за да ме слуша“. Изключително трудно положение! Лий нямаше друг избор, освен да седне отново, да си затвори устата и просто да я слуша какво говори с Бо. По-късно, когато никой нямаше да го чуе, щеше да й каже всичко.

— Хектор изплати полиците, а ти не знаеш откъде е взел парите, нали? — попита тя изненадана.

— Плати със стодоларови банкноти. Имаше достатъчно дебела пачка да купи и замък.

— Стодоларови банкноти? — Тя погледна към Лий, но лицето му бе непроницаемо. — Попитах Хектор на шега дали не е изкопал златото на майчиното ти семейство, скрито през войната между Севера и Юга.

Бо направи гримаса.

— Но ти го знаеш чичо ти. — Сви устни, мушна банковите разписки във външните си джобове и се накани да тръгва. — Мисля, че ако лекичко бях понатиснал тук-там щях да науча, откъде е намерил парите. Който и да му ги е дал, сигурно го е накарал да се закълне, че ще го запази в тайна.

Каролайн се намръщи и погледна Лий. Забеляза, че сивите му очи искряха развеселено. Нищо чудно, че останалите клиенти се бяха изсмели. От „лекото притискане“ на Бо до престъпното изнудване имаше една крачка. Това трябва да е първият и единствен път, когато е запазвана тайна в Грейсвил.

Нетърпелива да сподели наученото с Джимбо, тя погледна часовника си. Явно Бо не беше притискал Джимбо, иначе той щеше да й каже, докато пътуваха в камиона. Обърна се към бара и видя Гилда да оставя книжните пакети със сандвичите.

— Беше ми полезно да поговоря с теб, Бо… — Щеше да сбърка, ако го нарече господин. — Ще ме извиниш, но ще отида да видя защо се бави Джимбо.

Лий погледна Бо победоносно и помогна на Каролайн да стане от стола.

— И аз отивам натам — каза той с тон, който не търпеше възражения. — Ще те изпратя донякъде.

Бо Блантън протегна ръка на Каролайн.

— За мен бе истинско удоволствие да поговорим, госпожо Ноубъл. — Когато видя, че Лий посяга към джоба си, той направи знак и каза: — Не, настоявам аз да платя сметката. Бяхте мои гости.

Но тъй като не искаше да бъде длъжник на банкера, Лий метна двайсетдоларова банкнота на масата.

— Нека Гилда задържи рестото.

Докато чакаше на бара да опаковат малца за Джимбо, Каролайн си помисли, че Карл би се посмял с удоволствие, ако можеше да чуе разговора. Беше му приятно, когато хората си разменяха ролите. И бе доказал това, като бе лишил от наследство роднините си в нейна полза. По същата причина щеше да му допадне и историята за тези стодоларови банкноти. — Заповядайте, госпожо Ноубъл — каза Гилда, като й подаде два кафяви хартиени плика. — Три хамбургери, два пъти картофи и шоколадов малц.

— Ще почувствам, че отново съм си у дома, ако ме наричаш Каролайн.

Гилда се усмихна и крадешком погледна към банкера, за да види дали е чул молбата й.

— Добре… Каролайн. И бъди сигурна, че ще има от сладкиша за „Шептящите дъбове“.

Минута по-късно Лий вървеше заедно с Каролайн към сервиза на Мак. Чакаше да го попита дали знае нещо за забогатяването на Хектор. Дразнеше се, че тя смята банкера за по-добре запознат с работите на Хектор от него. Но това, което наистина го ядосваше, бе, че Каролайн ще отиде в „Шептящите дъбове“. Бе станал още по-язвителен, когато каза:

— Винаги съм те смятал за умно момиче. Май че съм се лъгал.

— Какво искаш да кажеш? — попита Каролайн обезпокоена.

— Нищо особено, освен че се опитвам да се поуча от грешките си. Странно, но си мисля, че нощта на осемнадесетия ти рожден ден бе повратна точка в твоя живот. Забравила ли си?

— Не.

Почувства как лицето й пламва от унижение. Първата й мисъл бе да грабне пликовете с храна, които Лий носеше, и да избяга. Но през по-голямата част от живота си бе бягала от очевидните истини. Трябваше да се изправи накрая срещу глупавите грешки, които бе направила. И защо да не покаже точно сега на Лий Карсън, че вече може да се справя сама.

— Ти ме беше поканил да ходим на кино в Савана. Аз обаче пожелах да отида в „Шептящите дъбове“ на „рождения ден-изненада“, подготвен от Джъстин специално за мен. Изненадата бе, че аз бях единственият гост, а подаръкът му за мен беше кратка разходка из „Шептящите дъбове“, която започваше и свършваше в спалнята му.

— Който ти не прие, ако добре си спомням думите ти.

Лий предусещаше, че Каролайн или ще му удари плесница, или ще хукне като луда, когато зададе следващия си въпрос, затова я подхвана за ръката, наклони се към нея и каза тихо:

— Отиването ти на тайна вечеря за двама в „Шептящите дъбове“ не означава ли, че повтаряш грешката си?

— Отивам да видя къщата — отсече тя. — Точка!

— И последния път те примами по същия начин.

— Има една огромна разлика, Лий. Аз отивам там като бъдещ купувач. И с пръст няма да ме пипне.

— Добре — избоботи Лий скептично.

— Ти си предубеден. С Джъстин никога не сте се разбирали. Кажи ми една причина, която да разколебае намеренията ми да купя нещо, което винаги съм искала.

— Защото „Шептящите дъбове“ са само символ на онова, което искаш. Винаги си мечтала за уважение. Но не беше необходимо да напускаш Грейсвил, за да го получиш и съвсем сигурно е, че не е нужно да притежаваш „Шептящите дъбове“. Уважението не се купува. То се заслужава, Каролайн!

— Предполагам, че се смяташ за живо доказателство на тази теория.

— Да, така е. — Лий я видя да хапе долната си устна, после сви рамене. — За какво се замисли сега?

— За годините, които са ти трябвали да спечелиш всеобщото уважение. Не искам да започвам отначало! А и не се налага. Ако не си забелязал, ще ти кажа, че всички в кафенето седяха на ръба на столовете си, очаквайки да чуят какво ще кажа.

— Любопитство, примесено със завист. Няма да е задълго. След седмица впечатляващото ти пристигане ще е забравено. Ще бъдеш отново отхвърлена, ще стоиш с нос, залепен на стъклото и ще се чудиш защо никой не играе с теб — като някога.

Каролайн чу думите му, но дълбоко в сърцето си вярваше, че съдбата на всеки обитател на „Шептящите дъбове“ е предопределена. А старите убеждения трудно се променят. Всъщност, онова, което бе казал Лий, бе нечувано. Наистина ли вярваше, че „Шептящите дъбове“ няма да й помогнат да получи уважение? Или за него къщата бе киселото грозде?

— Кажи ми истината, Лий. Ако Джъстин ти предложи да купиш „Шептящите дъбове“, няма ли да го направиш?

Лий премести пакетите в другата си ръка, за да обмисли отговора си. Можеше да я излъже и да каже „не“ или пък да потвърди очакванията й и да отвърне с „да“, но рече:

— Ситуациите са различни, Каролайн. Баща ти не е притежавал „Шептящите дъбове“.

Като се усмихна на това измъкване, тя каза:

— Значи, все пак, би купил къщата?

— Не съм казал това.

— Окей. Не си. Значи не би я купил?

— Казах, че основанията ни са различни.

— Добре. Ако притежаваш „Шептящите дъбове“, ще узакониш правото си да станеш член на семейство Карсън и ще си спестиш униженията, които са ти били нанасяни като дете. Би я купил! — Тя щракна с пръсти. — На часа! Аз също.

— Забравяш репутацията на Джъстин. Причините да те кани там не са се променили. Направи си услуга и ми позволи да ти уредя среща с брокер по недвижими имоти.

— Както казах, ти си предубеден. Мисля, че причината да иска да уреди сделката насаме е проста. По този начин ще избегне комисионата на брокера.

Лий закрачи по-бързо. Струваше му се, че тя ще загуби. Нямаше никаква вяра на Джъстин. От клюките, които се носеха, знаеше, че жените намирали Джъстин изключително привлекателен. Беше си поживял хубаво на младини из цялата област. Поне трябваше да признае благоразумието му да не доказва мъжествеността си с рояк сивооки дечица.

Лий потръпна от омраза. Не можеше да рискува и да позволи Каролайн да попадне в ръцете му. Крайно разтревожен, той реши да направи онова, което чувстваше, че бе пропуснал преди десет години.

— Забранявам ти да отиваш в „Шептящите дъбове“!

— Моля?

Вдигна ръка, за да предотврати избухването, проличало в очите й.

— Нека да го кажа по друг начин. Сама би стигнала до извода, че отиването в „Шептящите дъбове“ е неразумна постъпка.

— Внушаването на мисли едва ли е нещо по-добро от даването на заповеди!

Каролайн пристъпи към него и издърпа пликовете с храна.

— Ще отида там, където поискам, по дяволите! Не можеш да ме спреш.

— Помни ми думата. Този път ще те спра, Каролайн. Можеш да ми вярваш.