Минчо Кънчев
Видрица (6) (Спомени, записки, кореспонденция)

Препис на първите ми получени писма

760 Драгий ми сине!

Писмата ти от 28 февруарий и 5 март приех и крайно се благодарих от ония редовце, които ми съобщиха, че след всички страдания в пътя и след осмодневний затвор в диарбекирските тъмници освободили сте се най-после по настояванието на православните араби, на които ние от своя страна, за да изкажем благодарността си, не ни стигат ни думи, нито пък перото ни може описа.

Обаче не е нужно нито дълги и широки благодарения да им правим писмено, нито пък устно да похвалим делото им, защото не е дело, което може да се награди тука, на тойзи свят, а е дело, за което Ар[абската] пр[авославна] община ще приеме достойната награда в бъдещий век според обещанието на самаго Ис. Христа, който говори: „Блажени милостиви, яко“ — и пр.

Пишеш ми за 5 л. турски и за няколко видове дрехи, обаче едногласно решихме всички, които имат при тебе синове, братя и проч., да ви проводиме пари повече, за да си направите там дрехи, защото за всяка ока дрехи нужни са няколко гроша за пренасянието им, и тъй проваждам ти сега 15 (петнайсет) л. турски, които да ти послужат за няколко време и за дрехи, и за иждивявание.

От вересиите ви се събраха по мое, п. Костадиново и Бакал Иваново^[1] настоявание почти половината, а другата половина е оздравена със записи.

761 Коня досега (от 15 януарий) язди п. Костадин, с когото гледа и твоята, и неговата си енория, но сега ти отнеха Ахърито и М. Кадиево, а наместо тях ти дадоха Сюлмешлий и Енекчиево, които п. К. не може гледа. Колкото за децата, бъди спокоен и не имай грижа, защо аз, братята ти и п. К. не ги оставяме да отсъствуват ни един ден от училището освен Вълчо, който йоще не може да привикне редовно да ходи всяка сутрена.

На пръчките 70 дълдърми направихме, а останалите ще направим след лятото.

От вересии и готови пари ти направих 72 акции в з[емледел-ческото] дружество и управлението на това дружество с всяка благодарност прие назначеното число акции. Управлението му е от 4 лица тая година, от председател, касиер, подкасиер и писар, а именно: пред[седател] С. Тодоров, касиер Ив. Степанов, подкасиер Янко Станчев, писар брат ви Герго (…)

Оставам със здравие, чадолюбивий ти отец:

Писъмце,

написано от момчето ми Теня п. Минчев в същото писмо

Чадолюбивий ми тейко!

Във всяко твое писмо ние, твои любезни чада, четем и слушаме, че не забравяш да споменеш нещо за нас и за наша полза; затова и ний от своя страна крайно ти благодарим за толкозито голямата ти любов, която имаш към нас, и те молиме да не се грижиш безмерно за нази, защото ние при дяда и баба, както и при чичови за всичко сме спокойни и за нищо друго не се грижим, освен кога честното правителство ще узнае невинността ви да ви разпусне да се върнете в отчеството си при нази.

Оставаме със здраве твои синове: Т. п. Минчев и К. п. Минчев

Пенка е здрава и ви поздравя.

Поздравлявам те аз, Георги Кънчев, и Марийка Петкова. Поздр. и дядо Петко Велев, Недялко и Димитър Нейкови. Поздр. аз, Киро Стоянов, и дядо ти, Петър Генчев, Рахни и госпожите им, поздр. и уйчо Драго Минчев и недей се грижи толкоз, защото ний не те забравяме, ний ти посещаваме къщата и насърчаваме чадата ти.

Писмо,

изпроводено от свещеник Костадина Новачков от с. Топракхисар

Благоговейний отче п. Минчо Кънчев,

Честното ви писъмце от 28 февруарий приех и крайно се благодарих, задето се известих, че сте биле свободни, и се зарадвах още повече, като узнах, че сте биле живо и здраво, за което не сме преставали да молиме Бога. Особна благодарност произнасяме и ний от страната си на православната Арабска община, задето се показала толко человеколюбива и е подействувала за освобождението ви, с което се е показала истинно християнска и е изпълнила една от най-големите си длъжности.

763 Отче, дето ни задължавате да нагледваме децата ви както в къщата ви, тъй и в училището, от тази страна бъдете спокойни, понеже аз твърде често посещавам къщата ви и постоянно съветувам рожбите ви да бъдат кротки, смирени и послушни на дяда си, на баба си и на всякого по-стараго от тях; да се поминуват добре със съучениците си в училището и на всяко място; да бъдат покорни на учителя си и да внимават добре на това, щото им разказва.

Задето ни пишете, че добре ще сторя, ако ида на Арабаджиево с къща, за това аз имам намерение, но още средства нямам.

Понеже ме задължавате да ви пиша за всичко, затова ще ви пиша за положението на селските работи, като захващам най-напред за училището, което е един от най-първите предмети и за което ви явя, че не е в толко добър ред, понеже учителят е такъв, какъвто го оставихте, но уверявам ви, че занапред ще се поправи този недостатък в училището, защото характерът и делата на учителя се узнаха почти от цялото население: тъй щото чака [да изтече] времето на този и изяви желание да прибере занапред г-на Петка Сивчев и г-на М. Генчев, като ги е вече и предизвестило да се приготвят за бъдещи учители в родното си село. И тъй, бъди уверен, че след 20 юлий 874 ще си излезе г-н Минко Минев със съгласието на цялото население, без да се появи ни най-малка партийка от негова страна.

(…)

764 Понеже ви е известно, че подир моето ръкополагание комисията набави пълна енория на отца п. Паскала, тази негова енория той отстъпа на г-на С. Широв, който се и ръкоположи на 1873, 25 дек., и ви явя, че братски се поминуваме до днес с него.

Коня ви от февруари 874 аз гледам и яздя, с когото ходех по вашата и моята енория, обаче сега ви се отнемат Ахърито и Малко Кадиево, от които първото за акарджанските свещеници, а последното за отца п. П. Пенчев, вместо тях ви дават Сюлмешлий и Енекчиево, които сега аз че не ще мога да гледам, вие познавате.

Пишете ми да ви проводя моята книга Илияминията^[2] и други любопитни книжки, както и епитрахил, требник и воскресник заедно с херувика, обаче не ми стига ума как може да бъде това, когато уверяват хората, че едно писмо, написано на твърде тънка книга, за да се пренесе в Диарбекир, нужни са няколко гроша за пренасянието му, а за таквизи тежки книги ще трябва колко пъти повече?! Това може да бъде другояче: сиреч да ви се проводят пари, та можете си купи от Цариград, отгдето по-лесно някак могат ви се прене.

Като не ми иде на ума що да ви пиша още, оставам със здравие, ваш искрений

1874, април 13 Пр[иятел] п. К. Новачков

Топракхисар

765 П. П. Добре ще сторите, ако се съгласите всички в Диарбекир българи и си приемете един лист от българското издание на англо-французки вестник „Левант таймс“^[3], защото е добър тоя лист и много ще се ползувате от него.

Писмо,

изпроводено от Бакал Ивана Степанов от с. Арабаджиево

Благоговейний ми отче!

Честното ви писъмце от 28 февр. приехме, проумяхме съдържанието му и се сърдечно зарадвахме, като узнахме, че сте биле живо и здраво, и всекидневно молитствуваме на Всемогъщий да ви покровителствува от всяка беда и неволя до онзи час, в който, дай Боже да бъде скоро, ще се видим „лицем к лицу“.

Задето ни питате „събрахте ли ми вересиите и направихте ли ги на акции“, за тях не имайте никаква грижа, защото почти половината се събраха, а останалите се оздравиха със записи. От вересии и от готови пари направихме ви 72 акции.

Пишете ни да не ви мислим за лош человек. О! Приятелю, да не ви блазни такова нещо, че ви мислим за такъв, защото, който е най-лош, най-варвар, най-груб и най-будалщина, пак не може да ви отрече честността, кроткий и смирений живот; труда ви, думам, труд в пълен смисъл на думата, за да се съгради училището в селото ни и в същото време да се тури в един превъзходно добър ред — такова нещо, което не се е извършило от друга личност освен единствено от вас, искрений ми и благодетелю на чадата ми и чадата на цялото арабаджийско население. 766 Не можем да се похвалим, че напълно оценяваме достойнството ви и благодеянието ви, но отчасти можем каза, че разумяваме и оценяваме, че не сте такъв, какъвто думате да не ви мислим, но сте человек честен, добродушен, трудолюбив на честната си работа за наредбата на общите ни заведения, черквата и училището.

Жално ни е, приятелю, тъжно ни е и много ни е мъчно за вас, като си смислим онези приятелски разговори и разговори, за да се основе читалище и девическо училище в селото, но проклета клевета, братко, клевета, която направи, щото мъжът да намрази жена си като невярна, макар тя да е най-чистосърдечна; бащата да намрази сина си като крадец на иманието му, макар той да е най-чист и добър; клеветата направи някогаж, щото велико-душний император Юстиниян да подозре първий си генерал Велизария^[4] като цареубиец, та го ослепи и го направи просяк, когато той беше много добър и много обичаше царя както на-преди, тъй и подир ослепяванието му, даже и до смъртта си; тъй също и сега клевета направи, щото честното правителство на августейший наш император сул[тан] Абдул Азис ви подозря от клеветата на някой си завистник и проклет клеветник, та ви заточи, но благодарно приемете всичко, както и Велизария благодарно прие наказанието си, като думаше: „Много добре, 767 че невинен страдая, за да бъда оправдан пред Бога и пред потомството, а не да съм виноват, че освен дето тегля наказанието си тука, но още и пред Бога да бъда отговорен, и на потомството си за поругание“. Цар Юстиниян после узна, че Велизарий беше невинен: тъй и милостивият и добрият наш цар и баща^[5] ще познай невинността ви и ще ви освободи. Дай Боже.

За това, дето ни задължавате да се сговорим няколко приятели, че да ви издържаме да следувате богословски науки, за това колкото аз много желая да сторим това богоугодно дело, но засега, понеже време не остана да се питаме, затова ще остане да отговорим наповтор.

Най-сетне свършвам, като оставам завсегда признателен и искрений ваш приятел

Писмо,

изпроводено от даскал Минка М. Атанасов от град Стара Загора 874, април 13, Арабаджиево

Благогог. отче!

След приятелските си към вази поздравления явя ви се: онуй, що пишете във второто си от Диарбекир писмо, със старанието на приятелите ви ще се осъществи, т. е. ще може да ви се помогне да се учите. А колкото за учебници, за които ми пишете, тях ще си набавите от Цариград.

Приятелите ви са добре по здравието си, но бъдете уверени, че и те съболезновават заедно с вас за вашето от тях разделение.

Наконец, като ви поздравя, оставам завсегда ваш почитател

768 (…)

* * *

УРУМКАПУСУ. На запад, като излизаш из града навън от калето, вратата я наричат Урумкапусу (Гръцка врата). 769 Тая сутрена излязох сам из Урумкапусу, там заварих Костадина Доганов, който беше седнал на един стол, теглеше, та пушеше наргиле с дълъг маркуч и пиеше каве.

Аз се спрях, та седнах при него, пих каве и изпуших едно наргиле и му казах, че хаджи Станю^[6] и Петко Милев ми заръчаха да им ида днеска на гости. „Хайде, придружи ме да идеме двама с тебе“. Костадин Доганов съгласи и тръгнахме двамата, та отидохме на хаджи Станя и Петка Милев на гости, които държаха с кирия къща на Куцик баджи при Ески пазар, на изток до стената на втората крепост. Дядо хаджия и Петко Милев се зарадваха, напълниха цъклата с „бяла Рада“, туриха мезе — фурми и бутуни. Запали дядо хаджия наргилето, а ний цигарите — царски гуляй.

Като си посръбнахме, дядо хаджия поиска песня и покани мене да му попея една песен. В това време и на мене се щеше да попея. Закачих песента, като намазахме пискуня:

Далеч от мойта бащина, от мойто първо либе, (2) в таз чуждата земя и радост ми не иде.

О! Весела е пролетта, приятно е времето, но тъмен е за мен света и тъжно ми й сърцето.

В гората славей ако пей, на жалост отговаря.

И тихий ветрец ако вей, сълзите ми събаря.

От тукашните красоти една ме не привлича, сърце ми към тях не лети, не можа да ги обичам.

Дано даде Бог милостив назад да се повърна и тебе, мило либе, засмяна да си посрещна.

„Дядо хаджи, да ви попея една песен на Колада?“ „Хаде — каза дядо хаджия, — пак намазахме“.

770 Стане нине господине, чули сме те, че сме дошле,

имаш синка златоуса, златоуса, среброкоса,

пише му се цар да бъде, цар да бъде, дорде бъде.

— Имам, имам, бях, не струвам.

Ала ми е твърде малко, твърде малко, глупавичко, че немой кон седлави, кон седлави, войска реди, войска реди, лихва отда.

— Дай го, дай го, стане нине, стане нине господине,

тамка има три девойки, три девойки еднобойки,

първа ще му кон седлави, втора ще му войска реди,

а тре[тата] лихви отда.

„Бре-де-е-е-е!“ — дядо хаджия се провикна. „Дядо хаджи, мислиш, та си напомнюваш, че като сега се връщаш от Божи гроб, та ви посрещна баба хаджийка?“ „Ех, дядо попе, ти да си бил фтичка, та да гледаш отнейде, кога си доде дядо ти хаджия, какви чудесии бяха!“ „Тъй зер, както казваш, хелбетя, от Божи гроб си дошъл, дядо хаджия, ами баба хаджийка уми ли ти краката?“ „Ех, ядо попе, питай Петка Милев да ти казва какъв гуляй, гайди и цигулки, баба ти хаджийка краката ми уми и на пета се въртеше, и диван-чапраз ми стоеше“. „Ами като ви уми краката, водата къде хвърли баба хаджийка, видя ли я ти?“ „На чисто място, в халето“ — каза Доганов. „Мълчи, Доганов, дядо хаджия тогава от Божи гроб си дошъл, че толкова джумбюши и чест му направила баба хаджийка, ами сега, като се завърне от магарешкий рай? (Между Тигър и Ефрат нали е раят, в библията тъй пише.) Тогава баба хаджийка трябува цял да го окъпе, да му направи метани и като светия ръка да му целуне, че за водата тяхна работа, баба хаджийка знай, и тя е от коляно, както и дядо хаджия“. „Ха! Ха-а-а-а! То се знай“. „Дядо хаджи, че като седнете тогава и напълните оката с тетевенско вино, сякаш че е от малема правено, толкова сладко“. „Мълчи, че ми се подпикаха устата“ — каза Петко Милев. „Нали тъй, Петко Милев, че като си посръбнат, дядо хаджи ще й рече: «Хаджийке, иди донес мотика и чувал да идем да 771 извадим онези пущини, стига да гният в земята». «Кои пущини?» — пита баба хаджийка. Дядо хаджи ще й рече: «Кои пущини? Онези, гдето разбихме пощата при Арабаконак, та взехме царската хазна, 130 000 гроша». Като ги изкопаят, баба хаджийка ще разгърне чувала и дядо хаджия ще го наблъска с грошове — ха сега вдигни престилката и нея да наблъскам, — дядо хаджия ще нарами чувала, а баба хаджийка престилката — и двамата богати“.

„Ний тази работа направихме и два курбана дадохме, ами вий какво направихте?“ „Ами вий какво направихте?“ „И ний дадохме един курбан“. „Кого?“ „Хас гърка хаджи Ставря, мемлекет-чорбаджи?“ „Дядо хаджи, то беше каквото беше досега, ами отсега нататък какво ще правим, каква ще я въртим, пари ли ще копаме или оттук да изхлопаме. Налей да му тракнем, че онзи ден приех пари от пощата, ще пиша писмо да отговоря на баща си, че получих 15 л. турски от пощата в Диарбекир. Сбогом, със здраве“.

* * *

772 Чадолюбивий ми тате,

Като ви поздравя, чест имам да ви явя, че писмото ви от 14 април получих заедно с 15 л. тур., които си напълно прибрах от пощата. Здрав съм като панджар. Дрехи ще си направя тука, а книги и черковни одежди за заточените българи в Диарбекир Русия ни изпроводи, с които служехме по български на православните араби в черквата „Мар-Козма“ („Свети безсребреници Кузман и Дамян“). Ходим с поп Еня^[7] за лов, но не е като онзи в едирненските полиси — за риба в река Тигър и в друга река, Карасу (Черна вода), 1 ½ час от Диарбекир настрана.

Като не сме разумели нищо от тукашните места, няма що да ви пиша. Ако беше искал големецът, ако сме грешни, да ни поправи за грешката ни, то беше доста за нази шест месеца в едирненските полиси, гдето лежахме неопрани, ръждиви, та хранихме гладните дървеници и въшки с кринче. Големецът се не смили нето за нази, нето пък за децата ни. И ако беше ни пуснал от затвора, то на айрана щяхме да духаме и пазим от тиквата на плета да ни не изгори или попари. Ами ни блъсна в тези пусти места между диви хайдутя. Човек между каквито живей, на тях ще оприличей (дума поговорката). Сега не верувам да се поправим, още по-диви можем стана, а не поправим…

Като ви поздравя всички ни домашни, роднини и приятели, моля Всевишнаго за драгоценното ви здраве.

773 На поп Костадин и Бакал Ивана ще пиша с друга поща. Сега ги поздравявам отделно.

 

 

Духовний ми чадо: Господин М. М. Атанасов!

Майя 20-ий текущаго — т.е. след празника на нашите просветители Кирила и Методия, [който] и в туй доста отдалечено от отечество място доста тържествено отпразнувахме^[8] привръчи ми се вашето честно от 13-ий преминалаго, което с нетърпение отворих и прочетох и доста добре разумях съдържанията му. Вярвай, духовний ми чадо, че съдържанието на туй ви писмо твърде много ме развесели, като гледах да ми пишете, че всички приятели са здрави, най-после със старанието им щяло да се осъществи онова, за което ви писах в по-първото си писмо. Затуй им свято и богоугодно дело оставам им признателен до живот и им благодаря от дълбочина сърдечна, като им молитствувам в същото време благополучие и успех в тоя свят и съвършена награда от Всевишнаго горе на небето, като ги въдвори в селението на праведните и им запише имената във вечната книга.

С прилични и най-искрени поздравления, като поздравя любезните си и най-искрени приятели, а именно вашата стара майка Тона и всички ви домашни, остаям завсегда ваш молитвеник, духовний отец.

 

 

Благоговейний ми отче поп Сивчо Широв,

С настоящото си писъмце най-напред, след като ви поздравя и да ви честитя чина, с когото сте се венчали за светата церква, като ви и ръкосам с думите „Христос посреде нас“, отче, крайно се зарадвах, като се научих от писмото на п. Костадина, че сте се ръкоположили на 25 декемврий 1873 г. Но моля ви, отче! и ви съветувам братски да живейте във взаимна братска любов с отца поп Костадина Новачков, да бъдете кротки, смирени, да утешавате наскърбените, да поучавате глупавите, да пазите тишина, любов и съгласие в селото. Да посещавате училището по-честичко, да се трудите за просвещението на сиромашките деца, да съветувате и поучавате с кротост онзи баща, който не прилежава за просвещението на децата си, и като го убедите, ако се оплаче, че няма пари да купи книги на детето си, помогнете му, колкото можете, или чрез труда си помогнете, като се помолите на други, които желаят родолюбието. И така подобава свещенику, и той ест пастир добрий. Черквата чисто да държите, това ви съветувам и ви желая взаимна братска любов и общото съгласие.

 

 

Остаям в добро здравие ваш о Христе брат поп Минчо Кънчев

 

 

Приятелю господин Кольо Ганчев!

В Стара Загора

С настоящето си ида най-първо из дълбочина сърдечна искрените си приятелски поздравления и да ви явя, че ние тука, в това отдалечено място от отечеството ни, при всички неугодности здравееме и живееме, а страдаме от безпаричие, из стълба 775 влизаме в джебовете си, от което сме принудени като борчлия да разбъркваме вехтите тефтери и да търсим вехтите вересии за прехрана.

В това си прегледвание намирам, че и от вас търся един лунз, когото съм ви дал, преди да ме повикат за в Пловдив, да ми правите кундури. Прочее, като получите настоящето ми, ще се потрудите да ми направите лапчини с галаджи и ще ги проводите на село у дома, отгдето ще ни ги проводят, когато ни проводят и дрехите.

След това, приятелю, ида още да ви явя, че без никоя причина, без никоя погрешка, а само и само по думите на един непознат человек, по клеветата и предателството за една проклета черна душа, гърка хаджи Ставря, когото не съм видял, нето пък чул, честното правителство ни подозря и ни заточи в туй от всяка страна за нас неприятно място, гдето освен да харчим, ако имаме готови пари, или ако нямаме, то да станем слуги и да приемем и най-низката работа само за прехранвание, друга работа за нас няма.

Наистина честното правителство рано или късно ще се увери за нашата искреност и правда и ще ни освободи, но дотогава зле за нас, ако се не намерят человеци, осветени за нашата искреност и привърженост към престола, за нашата невинност в туй, за което се подозряваме, и като състрадат с нас заедно за невинното ни страдание, да подействуват пред правителството за по-скорошното ни избавление, при това още и да не забравят нас, злочестите, тука и бедните ни деца в отечеството. Ходът на 776 работите изповядват, че се е познала нашата невинност, нашият чист характер, от което вече вярвам да се подпомагат и клетите ми дечица откъм прехранванието им.

Затова посредством вас ида да поблагодаря членовете на черковната градска община, които благоволили да ми отнемат селата Ахърито и Малко Кадиево, на които слугувам от самото си ръкоположение и на които определений за мене свещеник щеше да ходи с радост, а ми дали села Енекчиево и Сюлмешлий, на които нито ще може да слугува речений свещеник, нито ще може да изкара нечто за поддържание на злощастната ми къща. След това не забравям да поднеса благодарението си и молитствованието си за дългий живот на всички градски свещеници. А и то най-много за това има да им благодаря и остана вечно признателен, гдето измъдрували, че било грешно и не знам какво си да ми се помогне от св[ещеническото] дружество, когато и самото правителство, подбудено от человеколюбие, всячески се труди да помогне на затворниците с прехрана и облекло, и още не да запрещава и подозира, но с драго сърце гледа, ако има и други, подбудени от същото чувство, да вършат същото человеколюбиво дело. Види се, речените светини и г-да да не са прочели, нито пък чули, гдето дума Христос: „Гладни нахранете, жадни напойте, странни приберете, голи облечете, болни и затворници посетете“ (Матея, гл. 25, стр. 42–43) — или пък по свой интерес, или най-после не са познали нашата невинност, което ме най-много наскърбява, и затова предлагат такива ничтожни причини, т.е. че да ни се помогне било грешно и не знам какво си… При всичко това, приятелю, аз ще се утешавам с думите: „Блажени са, които гладуват и жадуват сега, зачтото ще ся наситят. Блажени са плачущите, защото ще ся разсмеят. Блажени сте, когато ви возненавидят человеците и когато ви отлъчат, похулят и пренесат името вн като зло за Сина человеческаго“ (Лука, глава 6, стр. 21–22). И още ще подкрепям обиденото си сърце с думите: „Когото обича Бог, него наказва“ и че „който претърпи докрай, той ще бъде спасен“.

Прочее, приятелю, напълно ослонен на тез утешителни и пълни с награда Христови думи, повторително пак поднасям благодарността си към речените и ги уверявам, че им оставам завсегда признателен и молитвеник пред всеблагаго за тяхно здравие и благополучен дълъг живот.

Най-после в заключението си на писмото си, като повторя поздравлението си към вас и цялото ви домородие, останувам

П.П. Поздравлявам отца поп Порфирия, отца поп Ивана, Попстайнов, отца поп Стоя, отца поп Руся, г-н Зафира Петков, г-н Георгя Хаджидимитров, г-н Господина Райков и всички приятели, които още не са ни забравили.

* * *

Диарбекир

Писма изпроводени, на които черновки извадих, до следющите: 25 февруар. на п. Костадина Новачков, на шурята Кира Стоянов, Ахърито, писмо до черковните настоятели 778 г-на Димитра Широв, г-н Мънча Гергев, г-н Господина Димитров.

До негово високопреосвещенство свети търновски Иларион Макариополски, но биде глас вопиющаго в пустиня. Ни глас, ни послушание.

Хаджи поп Димитър^[9] и той писа до владиката си в Пловдив негово в. преосвещенство Панарета^[10] и след 32 дена с пощата му додоха 10 л. т. от негово високопреосвещенство г. Панарета.

* * *

Господине Михаиле х. Иванчов^[11],

Минаха на сметката ми десет лири турски от парите на поп Минча, затова, като му издължите, върнете настоящето!

Проводено писмо

от баща ми Кънча от с. Арабаджиево, Старозагорско

Любезний ми сине!

Ако и в г-н Стефановото писмо да ви дадох обещание (по причина на бързанието си), че ще ви пиша за в идещата неделя, но като се намерихме в града с учителя Минка^[12], аз реших да ви напиша настоящето си, чрез което ще ви попитам най-напред за доброто ви здравие, като съвременно ви зарадвам с нашето добро здравие.

Любезний ми сине! В честното ви и предраго писъмце от миналий месец ви ми пишете, че сте ми приели писъмцето, но 15-те т. лири не сте приели. Заради това аз чрез настоящето си ви питам приехте ли ги досега или не.

Пишете ми още и дали възприемам да бъдете слуга. Това са думи, които наскърбяват чувствителното ми отеческо сърце. 779 Заради това бъди известен, че аз съм напълно съгласен в предначертаната ви цел, т. е. да се учите.

Сине мой! Бъди известен, че всички домашни, както и вашите любезни чада, моите мили внучета, са в добро здравие. Подобно и Пенка е в добро здравие.

Бъдете известни, че оженихме миналия месец брата ви Стоенча за едно момиче от Ески Загра и засега са и двамата в добро здравие.

Сине мой! Голяма е жалостта ми, както и жалостта на любезната ви майчица, но дано Бог ни даде сила да надвием над тази жалост, която отпреди две-три години немилостиво ни снамери. Ний се тешим с думите на св. писание: „Блажен претърпяваяй до конца“.

Останалата ви енория се гледа добре от отца п. Костадин Новачков, който бди и коня ви на когото не съм продал, затова с второ, кога ми пишеш, пиши ми какво да правя с коня; да му го продам ли или да го язди тъй, както го е яздил и досега.

Наконец, като ви целувам любезно, оставам

 

 

Отче, простете, защото не ви писах толкова чисто по причина, че много бързах.

 

 

Бъдете известен, сине мой, че детето на брата ви Стоенча, което остана от първата му булка, е кръстено на вази Михаилчо, когото майка ви и досега храни с изкуствена цица.

 

 

Нарочно ви поздравляват и снахите ви Стоенчовица и Гьоргьо-вица.

 

 

Любезний ми приятелю отче п. Минчо!

Доволно време, приятелю, откакто сте грабнати от милото ви стадо и вярно на господаря си, сега лишено от добрий си пастир, когото всички познават за неговата невинност; но Божий невидим пръст всякога оправя в пътя на спасението. Приятелю, аз се почудих, като се научих за вашето страдание невинно и за това събитие на много места, но какво беше това чудо? — никой не знаеше що да каже.

От много сърцето ми гореше за вас, но никак не позволяваха да приближи някой до някого, както и мой брат А. Н. Ковачев пострада в тъмницата 7 месеца и се освободи, но кой знай защо вази толкози наказаха и заточиха, кога днес честното правителство знаем, че всякому плаща справедливо, и който наруши от закона някоя точка, приема наказанието си според конашките съдби; но вий, мили приятели, страдате невинно, затова имайте всегда надеждата си в Бога всевишнаго, който съществува на всякого в сърцето и познава отблизко на всякого делата. Приятелю, гръцките клевети навсякъде можат да се вмъкнат лукаво и да лъстят простодушните християни, а гдето ги не вярват и 781 слушат лъжите им, те обръщат да гонят християните по друг начин, че уж биле еди-кой си, еди-кой си лоши хора, а правителството не знай, че те, гърците, това желаеха и това желаят и сега, давно сполучат чрез такива лъжи да докопат в ръцете си настоящата ни духовна власт.

Вий невинно страдате за Бога и Бог ще ви отърве от настоящий рай за бъдещий. Давно се смили негово царско величество султан Абдул Азис, милостивият наш господар, да ви освободи от тези клевети и пр.

Като ви стискам ръка и целувна устата ви, оставам ваш приятел

 

 

Двадесет гроша засега и допъти и повече ще ви помогна със сиромашията си.

Поздравете отца п. Еня, хаджи поп г-н Станча, Дойча, Бойча^[13] и г-н уч. Янко Кочев и пр. Христа молитствуваме о Бога за всички

Писмо

от учителя Минка Минчев

Благогов. отче!

Честните ви от миналите месеци писъмца приех и за знание ви се отговарям.

В първото си писъмце вий ме питате колко ученици следват в училището и колко ще минат клас. Числото на учениците в училището през зимата и дори до изпитанието беше 65, от които занапред 5 ще минат във II клас, 7 в I клас, 12 в III отделение, а другите остават за II и I отделение.

Изпитанието ни тази година беше на 21 април и се посети от г-да Славя Тошооглу, Н. А. Начева, Г. Д. Бончева и Ст. Хаджизафирева от града; тъй също се посети и от околните селски учители. Изпитанието се управляваше от г-да Тошооглу и Начева и отговорите на учениците възблагодариха както родителите им, тъй и посетителите. Тази година имахме в града двама ученици, Петко Гергев и Тодор Бойчев, от които последний по причина на болест не можа да следва редовно и сега е при родителите си.

Ваш Теню тази година ще мине във II клас, Кънчо в III отделение, Вълчо в I отделение.

В първото си писъмце вий ми просихте един портрет и за добра чест доде наскоро един фотограф, на когото ний се фотографирахме с приятеля си Ст. Минчев, от които ви и проваждам един, когото, вярвам, ще приемете с голямо благодарение.

Засега, като няма някаква новина, за която да ви пиша, ще ви кажа само, че жетвата в нашата кааза тази година е слаба, защото, откак се е запролетило, кажи, че дъжд не е валяло. Цената на житото се беше възкачила до 70 гроша, но засега малко се намали.

Изпитанията на градските училища почнаха на 16 юний и ще имат заключенията си на 29-и.

Без повече, с искрените си поздравления оставам ваше духовно чадо

 

 

Поздравляват ви: майка и всички домашни. Това другото писъмце ви проважда дякон Викентий Ковачев от Араповский манастир „Св. Неделя“.

* * *

ДРУЖЕСТВО „КРИВ РАК“. Съдружиха се братя Георги, Михаил Хаджииванчеви, Димитър Пъшков, Марин Поплуканов и даскал Христо Ковачев, на които и аз бях дал малко пари. В това проклето място няма тази търговия, но ний ще я направим, за да познаят тукашните диваци, че и ний разбираме от търговия.

Тези нашите търговци събраха машкина волове, та ги проводиха на село Чунгюш при Зера да ги суватландисуват. Пасяха ги, кърмиха ги, доде време да ги колят и изработят на пастърма и суджуци. Докараха ги в Али Похар село, което е на запад 20 минути отстранено от Диарбекир, там ще ги колят и изработят.

ЧИФТЕХАН. Втори съдружници: Костито, Янито^[14] от Хасково и Станчо Попниколов^[15] от село Лопян съдружиха, взеха Чифтехан и захванаха да събират въшките. Накупиха такъми, наргилета, дълги маркучи и кавени чаши и столове.

Станчо Петров от Джамбазито взе под наем Бахчила каве, та стана каведжия, и тук наргилета и дълги маркучи.

Бойчо Русев и Георги Хаджидечев отидоха да гледат едно село да го купят, да направят коля и тукашни орала, ще правят чиф-чилък и да докажат на тукашните диваци как се работи земята.

Поп Еню и Стоян Заимов станаха готвачи, парите от поп Еня, Стояна — кяраортак. Малюм (Прието).

784 Поп Георги Тутмаников от Видраре направи правителствена тепавица, стана тепавичар, да тепа на царските заптиета премените и да му снемат дранголницата, веригата.

Други отидоха в правителствената шивалня да шият. Поп Стоян^[16] стана кочияшин, да гледа коня на един големец турчин. Петър Берковски и Христо Илич пашата ги взе, та ги направи мендизи, първий да прави шосе за Багдад, а вторий за Хъская от Диарбекир до река Тигър срещу село Катарбург. Други останаха за куче влачи.

Даскал Янко^[17] стана учител и певец на православните араби. А ний останахме да се замярваме с камъни по мръсните тесни улици с турските турчета.

(…)

* * *

ПРОШЕНИЕ

Благоговейни свещеници, о Христе братя!

На свещеническото дружество и българската черковна община в Стара Загора

С настоящето си идем най-първо из дълбочина сърдечна да поднесем и скромните си о Христе братски поздравления и да ви явим, че ние тука, в това отдалечено място от отечеството ни, при всички неугодности здравееме и живееме. И да ви явим още, че без никоя причина, без никоя погрешка, само по клеветата на един проклет грък, когото нето сме чули, нето видели, правителството ни подозря и заточи в туй от всяка страна за нас неприятно място, гдето освен да харчим, ако имаме, готови пари или ако нямаме, то да станем слуги и да приемем и най-низката работа само за прехранвание — друга работа за нас няма.

Наистина честното правителство рано или късно ще се увери за нашата искреност и правда и ще ни освободи, но дотогава зле за нас, ако се не намерят человеци, осветени за нашата искреност и привърженост към престола, за нашата невинност в туй, за което се подозряваме, и като състрадат с нас заедно за невинното ни страдание, да подействуват пред правителството за по-скорошното ни избавление, при това още и да не забравят нас, злощастите, тука и бедните ни деца в отечеството, [да] ходят по работите и изповядват, че се е познала нашата невинност, нашият чист характер, от което вече вярваме да се поддържат и клетите ни деца откъм просвещението им. След това не забравяме да поднесем благодарението си и молитствуванието си за дългий живот на всички ви, о Христе братя, и най-много за това има да ви благодарим и останем вечно признателни, гдето сте измудрували, че било грешно и не знам какво си да ни се помогне от духовното дружество, когато и самото правителство, подбудено от человеколюбие всячески се труди да помогне на затворниците с прехрана и облекло, и още не да запрещава и да подозира, но с драго сърце гледа, ако има други подбудени от същото и да вършат същото человеколюбиво дело. Види се, о Христе братя светини, да не сте прочели, нито пък чули, гдето дума Христос: „Гладни нахранете, жадни напойте, странни приберете, голи облечете, болни и затворници посетете“ (Матей, гл. 25, ст. 42–43). Или пък по свой интерес или най-после сте познали нашата невинност, което ни най-много наскърбява, и затова предлагате такива ничтожни причини, т.е. че да ни се помогне било грешно и не знам какво си… При всичко това, о Христе братя, святини, ний ще се утешаваме с думите: „Блажени са, които гладуват и жадуват, зачто ще се наситят. Блажени плачущите, зачто ще се разсмеят. Блажени сте, когато ви возненавидят человеците и които ви отлъчат [и] похулят името ви като зло за Сина челове-честкаго“ (Лука, гл. 6, ст. 21–22). И още ще подкрепяваме убедените си сърца с думите, че когото обича Бог, него наказва и че който претърпи докрай, ще бъде спасен. Прочее, о Христе братя святини, напълно ослонени на тез утешителни и пълни с награда Христови думи, повторително пак поднасяме благодарността си към всички ви и ви уверяваме, че ви оставаме завсегда признателни и молитвеници пред всеблагаго за вашто драгоценно здравие и благополучен дълъг живот.

Дай Боже, невинността ни ще се открий един ден пред света, да се видиме след четири години, но дали ще сме живи всички?…

Най-подир, като ви поздравим повторително с приличните си поздравления, оставаме в добро здравие.

Ваши покорни о Христе братя:

 

 

787 Отче п. Минчо!

Понеже ще да съм кръстник на г-на М. С. Влаюв^[18] на детето, затова се умолявате утре след бож. служба да присъствувате на черк. „Св. Мар Козма“ и съучаствувате при извършванието според черковния обред кръщението на детето, с което крайно ще да задължите приятеля си.

* * *

Сливков днеска кръщава момче на Михаля Влаев, който е от заточените българи, а женен тук, в Диарбекир. Стефан П. Сливков прие детето от светата купел и му нарече името Крум.

Писмо от баща ми

Милий ми сине!

Честно ви писъмце от 11 юлия приех на 30-и същаго. Като го прочетох, разумях съдържанието му, че много ти станало мъчно, че не си бил приел писмата ми, които съм ти проводил на 24 юний, затова и мене ми стана мъчно, като ти прочетох честното писъмце, което ми каза, че много си се наскърбил и разтъжил сърцето. Затова мене ми е много чудно къде са се изгубили! Дали по пътя или пък не са пристигнали още. Аз с наскърбено сърце направих отговор на писмото ти, но като не можох този час да го проводя, чух, че писма дошле от другата поща. И аз с нетърпение, като се качих на коня, отидох в града, та го намерих в дядови Сливков Петрови. Като се върнах в селото си и като разгърнах честното писъмце от 25 юлий, брой 8, което пристигна на 17 август, и като го прочетох, разумях съдържанието му и че си приел писмата ми и крайно си се зарадвал.

Любезний ми сине, питаш ме за останалата ти енория коя е и как се гледа, добре ли или не! Синко, останалата ти енория е тази: нашето село — половината, Голямо Кадиево и Енекчиево, тази е енорията ти, за която имаш надежда да ти се гледа злощастната къща от нея. Тази енория се гледа половината от поп Костадина Новачков, половината от п. С. Широв, ортаклая, но от Енекчиево ли ще падне нещо или от Кадиево. Сюлмешлий беше ти определила градската община, но поп Руси и той се смили за твоята злощастна къща, та не го даде. От Богородица колкото кожи събрахме, да ти кажа: от нашето село 5, от Енекчиево 14 и Г. Кадиево 7 и 9 плешки.

Милий ми сине! Питаш ме в едно от писмата си има ли берекет тази година. Аз ти отговарям, че тази година берекетя го изяде земята. Защото миналата злочестна за нази година намерих 560 кила жито, 108 кила къзълджа, 160 кила ечмик, 130 кила юлаф, 60 к. фий, 40 к. ръж, 70 к. мисир, 90 к. просо, 12 к. сусам. А тази година едвам 112 к. жито, 86 к. къзълджа, 72 к. ечмик, 30 к. юлаф, 24 к. ръж и 32 к. просо, а друго няма нищо, каквото фий, мисир; просо тази година няма в никого в селото ни освен мене, но причината за нашето просо е тази, че ний тази година изкопахме около 40–43 уврата от корията ново място и го сях рано, та затова едвам толкоз намерих. Синко, питаш ме за Георга кога му правихме сватбата и каква беше; сватбата беше на 20 януарий, имаше много гости, времето беше много добро и сватбата беше много чудна между другите селски сватби, защото гостите ни бяха много добри и кротки, с коне разигравание посред село, гайди свирение и други много веселби на гостите, но мене, любезний ми сине, беше пред хората весело, но аз знам на сърцето ми как беше, като смисля думите, които си ми хортувал всеки път, че за Георговата сватба, тате, аз имам много севда и ще га направя чудна между другите селски сватби.

Любезний ми сине! Питаш ме и още за жалостния ти брат Стоенча кога се ожени и коя взе: едно момиче от Тонината махала, името й Дешка Драгиева овчар, много смирено момиче. И като няма друго повече да ти пиша, защото, ако да искам да ти опиша всичките си мисли, то не ми стигат пет листа книга, затова оставам в добро здравие, също и майка ти…

 

 

Чадолюбивий ми отче!

Честните ти писъмца, в които, като ги прочитам, всеки път намирам по 7–8 редчета особни за мене, Кънча, Вълча и Пенка, питаш как сме. Тате, не се грижи много за нас, защото ний не сме познали още, че сме сирачета при дяда и при баба, защото те много се трудят за нази от същий баща и майка; тате, само за едно има да ти оплача, че като чувам всичките момчета, като думат тате, а ний, злочестивите, малолетните ти чеда на кому да речем тате или мамо, но дано чес[тното] правителство скоро опознай невинността ви и да се смили за нашия малолетен 790 живот да ви пусне и си додете при милите си чеда.

Писмо

от учителите г. г. Петка Сивчев и Михаля Генчев в с. Арабаджиево

Благогов. о. п. М. Кънчов!

Писмото ви с дата от 11 юлия (брой 7) до родителите ви пристигна на 1-и август, в четвъртък сутринта, на часа по 10 14, като стояхме на зелената трева в черк. двор, гдето присъствуваха дядо Станчо и благоговейният п. С. Широв, когато донесе дядо Кънчо писмото, което, като прочетохме, разумяхме съдържанието му, в което най-жално ни се видя, дето последните ви писма не пристигнали, та ви станало много мъчно и сте се върнали като без крака и без ръце. Не мислете, че не ви се изпроводиха писма, защото те ви изпроводиха писма, но не пристигнали по неизвестни нам причини.

Страдателно поздравяваме ви от страната си и ви явим, че сме живо и здраво, тъй също и всички ваши приятели, сродници и чада. И ви явим още за осъществението на писаното ви желание, за да излезе г-н М. М. Ат[анасов] Страшний зломисленик на селото и интригантин и клеветник както на вази, тъй и на много други личности, който г-н, като видя, че работата беше на изсурвание, труди се всячески да остане пак и като не можа да издействува, употреби всичките си сили поне да направи селото на партия, щото да не може да се поправи никак, но при все това не можа да стане тъй, за което има да се благодари на Ив. Степанов, който докара работата, та и Минко да си обере крушите, и партия да не стане. И тъй, съобщаваме ви, че след като излезе от селото гореречений г-н М. М. Ат.^[19], призовахме се от страната на всичките си съселяни за учители в селото си. И приставката ни стана тъй: на 21 юлия, в неделя, след черк. отпус бл. о. п. С. Широв каза на присъствуюгците г-да в черква да заповядат горе на училището. И тъй всички известни за работата, която ще се върши, качиха се горе на об[щата] одая, гдето най-напред захванахме да им прочетем нещо от в. „Напредък“^[20], който беше първий брой, продължение от в. „Право“^[21]. В това време додоха от Ахиево бл. о. Т. Ив. Нейчев, П. Р. Тодоров и п. К. Новачков, който бил служещ тамо, т. е. на Ахиево. Щом като насядаха и те в одаята, отвориха разговор за работата, за която бяха се събрали всички, т.е. за приставката ни, и тъй условихме се да бъдем учители със същата плата, която се е плащала на М[инко] и на п. С. Широв, т. е. 3300 гроша, 30 к[ила] жито и 20 оки вълна.

Времето беше приятно, тихо, всичко добро и прекрасно, всичко наредено, както прилича; всички присъствуваха, които сякоги са присъствували, но само вий, отче, отсъствувахте, а присъствуваше само портретът ви, който гледа, а не види, уста има, не говори, уши има, но не чува, образ недвижим и нечувствен, когото като гледахме, сърцата ни се късаха от жалост и очите ни се попълниха с кървави сълзи. Но няма що да се стори, съдбата тъй отсякла. Дано всевишний Бог омилостави н[егово] в[еличество] ав[густейшия] н[аш] ц[ар] и б[аща] с[ултан] Аб. Азиса да узнай вашето невинно страдание и по-скоро да ви освободи, дай Боже.

Наконец, като питаме живо и здраво ли сте, свършваме, 792 като целуваме умствено вашата достойна десница ний, духовните ваши чада.

Писмо,

проводено от поп Костадина Новачков от Топракхисар, лист 1-вий

Благоговейний отче п. М. Кънчев!

Две са писмата, които съм приел от вас и не съм ви отговорил, от които едното от 15, а другото от 31 май; но да ви не е мъчно, загдето съм закъснял дотолко в отговарянието си, като вярвате, че таквози закъснявание от наша страна не може да бъде без важна причина, която да ви описвам не е нужно.

Писмото ви от 15 май като четох, крайно се благодарих и зарадвах, загдето сте отпразнували толко тържествено празника на бълг. просветители и учители Кирила и Методия. Тъй, братия! Не трябва отчайвание; посрещайте с радост всички празници, които черквата е узаконила да празнуваме; молете се на Бога и бъдете уверени, че вашата правда и невинност скоро ще се открие пред правдолюбивото честно правителство, та ще бъдете освободени, дай Боже.

Съветуваш ме да посещавам често къщата ти, за да утешавам родителите ти и да поучавам децата, за което аз ви бях писал да не имате грижа, защото и ако някой се осмели да ме пъди даже, пак не ща престана от да посещавам редовно оная къща, на която в живота си аз най-много дължа и ще дължа подкреплението. 793 С малко думи ви казвам, за децата не се грижете, те са мои и при мене са.

Задължавахте ме да събера няколко спомоществователи и да ви проваждам вестник. Това ние с Ив. Степанов направихме; обаче тойзи лист се уничтожи от правителството и не зная дали можахте поне един брой да вземете. Писмото ви от 31 май. В това писмо намирам да искате дрехи, обаче никак не е възможно другояче, освен да се определи нарочно за това человек или според както пишеш, ако дойде със стока братът на уч. Я. Кочев.

Книжките „Две тополи“^[22] намерих и според желанието ви, едната оставих за училището, а другата ще заключа в библиотеката ви. Книжката „Ракийска [чума]“^[23] излезе на свят, и нея ще прибера. Но оная, която щял да издава французин някой, а п. Порфирий, сега архимандрит, подписвал спомоществователи, нето се е издала, нето пък можах да изпитам каква е, ако питах и самаго архимандрита Порфирия.

Желая ви добър успех и се радвам, че сте наумили да следвате турски язик и богосл. науки, обаче не зная как ще се снабдите с учебници за последните науки, като ги няма тамо.

Желаеш да се фотографират родителите ви заедно с децата ви на една картинка, както и ние със сестра ви и с децата си на друга, та че да ви изпроводим тия кадри; но толко души извадени на едно кадро е мъчно да ви се изпроводи, защото то взема голям обем и не може се събра в плика. Колкото за мене, аз ще ви изпроводя един мой портрет, на когото ще се фотографирам с баща ви или с брата ви Георга. Но защото сега няма 794 фотограф в града, ще отложим за няколко време. Дякон Викентий ви остави един свой портрет, когото ви и привключвам в писмото си.

Г-н П. Сивчев и г-н М. Генчев се оцениха за учители, и то на оная плата, която досега се е плащала на г-н Минка и п. Сава. Тия двама г-да учители се съгласиха да живеят в равенство както в черква, тъй и в училището, сиреч ако единът пее тая неделя отдясно, до неделя той ще пее отляво; в училището предметите разделиха равно. Ученици доста се събраха вече и, види се, числото им не ще бъде по-малко от онова при г. Минка, отделенията не щат да се ущърбят никак, т.е. ще имаме пак три отделения и два класа; в класовете прибавят още някои предмети, които са липсували при Минка, както и II клас, който миналата година липсуваше. Ваш Теню влезе тая година във II клас, Кънчо в III отделение, а Вълчо в I, който захвана да посещава училището редовно от миналий март насам. Както Теня, тъй и Кънча по трудолюбието им в училището можа ги похвали, но Теня и с доброто му поведение и смиреност, които качества в Кънча май липсуват. Пенка си е все тъй пъргава, смирена, послушлива и кротка; нѐи малко се озори ешкинът тая година, защото баба й на старо време била честита да гледа малко дете (Михалчо Стоенчов), което остана сираче, а Пенка била злочеста повече да шета, но тя е здрава и, вярвам, не й тежи шетнята.

Скорпията, от която се оплаквате, в кое време на годината се 795 явява и до кое съществува? Т.е. има ли я цяла година и зиме може ли да прави пакости или като тукашните ядовити насекоми зиме стои на мъртвило? Циреите, за които ми пишеш, се явявали през месеците юлий и август и траели почти цяла година, смъртоносни ли са или не? Понеже вие, за да избегнете тая несносна болка, бяхте решили с отца п. Е. Попдимитров да преживеете няколко месеци вън от Диарбекир, в което климатът бил по-хладен уж, питам ви защо не отидохте.

Питате в бащиното си писмо коя ви е енорията и как я отслужват. Енорията ви е засега махалата ви в Арабаджиево, която отслужваме двамата с п. Сава и внасяме напълно, Голямо Кадиево, което отслужва п. Сава и внася от приходите наполовина, Енекчиево 25 венчила, които гледам аз и внасям приходите напълно. Сюлмешлий и то беше се дало уж вам, но благодарение на п. Руся не рачи да го отстъпи, та се отървахме и ние, инак, истер-истемез, щеше да ни се наложи, както ни се наложи Енекчиево. Вие трябваше да изработите чисто едно прошение до комисията и общината, та дано ви оставят Ахърито само, и те са доста с Г. Кадиево и махалата в Арабаджиево.

Миналата година беше доста изобилна и тъдявашните жители бяха весели, но текущата 874 много безплодна и народът е яката умислен. Тук цяло лято дъжд не валя, по земята зелена трева не видяхме; житото се качи на 65 гроша килото; плявата сега в харман се продава 80–100 гр. чита; животните се харчат 796 дери пахасана [колкото струва кожата]; много фамилии се развалиха и бягат по нови села^[24] (Бургас къръ), с една реч, малоазиатски глад застрашава повечето от народонаселението, трудно ще прекарат сиромасите зимата, но като е от Бога, няма що да направим. Коня ви решихме с дяда да яздя до пролет и тогава да го продадем, защото сега купувачи няма и животните пари не струват. Брат ви Стоенчо се ожени за едно момиче от града на име Дешка Драгиева, баща й дядо Драгия стоял близо при Тонини и художество му било овчарство. Тогози человек вие може да познавате.

Подканяхме няколко пъти г-да членовете на градската черковна община да направят прошение, с което да ви просят от милостивото честно правителство, обаче то не би, защото вехтата община иска паданието на новата и избиранието на друга според екзархийски устав, а новата (настоящата) не си дава оставката, докле се не довърши годината и докле се не направят общите сметки. Сиреч общината има големи работи и няма време да си играй с таквизи дребни, от които е и прошението за вас. Сега ще се правят сметки и ще се избира може би нова община, че тогава видя-щем какво ще стане за прошение.

Задължавахте мене, Стефана Килитчиев и баща си да отворим тримата ковчега ви и да напишем каквото намерим в него; това така и стана, отворихме, написахме подробно, щото намерихме на 2 книги, от които едната задържах в себе си, а другата Стефан задържа. Цената на всичкий ти имот от пари готови, а не 797 и вересии възкачва се на гроша 11354 ½, които поверихме на старий ви баща. От тях той вложи в друж. 50 акции х 104 гр. 5200 гр., за уравнението им с другите акции дава 308 гр. = 5508 гр., защото тия 50 акции се вложиха няколко месеца подир. Тия пет хиляди и петстотин и осем гроша е вложил дядо в дружеството, та като ги извадим от сумата, ще намериме числото 5846 ½, които стоят в него, без да ползуват ни него, ни тебе; затова, ако щете, можете му писа да вложи и тях в друж., та като станат повече, могат лихвите им да ти посрещнат разноските, а майката да си остане некътната за бедните ви момченца. Не се смущавайте, гдето ви бележа, че имате само 50 акции, защото толко е вложил баща ви от готово и ветите ви с лечалата станаха 10. От вересии аз ви направих срещу дълга си 4, баджан. ви Рахни^[25] 4, Пеню Фучеджи 3, от Ахърито вересии 1 — всички събрани стават 72 акции.

Заради горните 5846 ½ гр., ако пишеш на баща си да ги направи на акции и да ги вложи в дружеството, строго ще пазиш и отдалеч ще захванеш, да не би да узнай, че аз съм ти открил колко гроша има в него; защото няколко пъти става му говоря да ги вложи в друж., та малко ми е сърдит даже. Не зная защо не рачи да ги вложи, но, види се, да ги е похарчил ли, или от тях мисли вам да изпроважда ли, не се знае положително. Аз обаче му разправих да вложи всичко ваше, та че когато стане нужда да ви се проваждат пари, касиерят на друж. ще проважда от лечалата им, а майката ще си остава цяла.

798 Никакви сведения нямаме за иманието ви от жито.

Маната, за която ми пишеш, много паднала тая година, желая да зная всяка година пада ли, ако не всяка година, то в колко години веднъж?

Ако ми пишеш нещо, което не трябва да знае старият ви баща, то таковата писмо да не е в едно плико с моето. Като не ми дохажда вече на ума нещо, за което трябва да ви пиша, оставам навсегда ваш и на чедата ви верен доброжелател.

Писмо

до поп Костадина Новачков в Топракхисар, Ескизаарска кааза

Благоговейний отче п. К. Новачков,

Честното ви писъмце от 22 август т. г. приех. Не моя купи толкова книги и не моя намери думи да ги напиша и докажа радостта си, която почувствувах в сърцето си. Дай Боже здраве след 4–5 год., кога се завърна, да ви изприкажа за всичко устно…

799 От нашето приключение освен Узунов, който е за 15 год., а ний всички сме за по 101 год. вечно до живот заточени. Ебедименфи кале и бент [вечен заточеник в крепост] Ебеди. Вечен е Бог, човек умира или изветрява, гдето казват, сланясало му мястото, но тук и слана не пада, или пък става някой преврат да ни изпъди оттук правителството.

Б[уюкли] К[ара] М[устафа]^[26] Узунов не е при нази, него закараха в терсаната, в Аргана Мадени, 18 часа от Диарбекир на север, там има от арабаконашкото приключение оставени българи и в Кютая, и Аккя.

Питаш ме за акрепите (скорпиите). Те зимно време се крият в стените като другите насекоми, а лятно време бораят. Тя е също като прав рак, която има на опашката си на края ченгелче, с което напред и назад удря. Ударя и когото удари, най-много е болката 24 часа в несвяст, и тя вечер борай, а дене се крий. Кога си дигаш дрехите или кундурите обуваш, ще внимаваш хубай да ги изтърсюваш. В това време тукашните спят горе на къщите си на патове и около пата има с козиново въже заградено, която, като се бутне в него, връща се. Има много дованчета, които се мятат в града по стените, те ги много свършват, както котката мишките.

Тук паякът не хапе както по нази и същата болест на скорпиите уподобяват като на паяка, само че тя не хапе като него, но удря с ченгелчета си.

Ил чабаня (годишен цирей) — 6 месеца расте и 6 се чисти и туй не е такъв цирей, ами като на оси питите. Тук който доде, млад, стар, ще прекара тази болка, тя цяр няма, сама си оздравява, 800 само болките му много. Малко дете като се роди, и до годината ще прекара и тази болка. Само че тям излазя по лицето, а на стари по краката. Аз го имам сега на левия си крак на кичицата и куцам на един крак.

Манната. Арабите я наричат манна, а турците кудрет халвасъ [от Бога дадена] тя по някоя година пада много, а по някоя малко, тъй казват, защото ний още не знаем. Много е сладка, като мед. Берат я през март и април по тревата и камъните и я продават също като восъка на топища. Варим си каве с нея вместо шекер.

Има карпузи до 80 оки едната и много сладки, за десет пари да си купиш един резен коджамити (…) не се изяда. На ока ги продават много евтино.

Месото 1 грош оката, по мръкнало и 20 пари става; хлябът 8 пари оката, масло претопено 2 ½ оката, шарланят и пресеян зехтин 2 ½ оката, прясна риба 20 пари оката — солена няма, петмезът 10 оката, вино няма.

С поп Еня сме на Кебикюю, един час от Диарбекир на юг; на това село кога отиваш, ще минеш по моста на река Тигър, този мост правен заедно с калето на Диарбекир и на Тигър на друго място нямало мост.

Селото Кебикюю не дава никакъв данок на правителството — подарено от един от турските царе е на един семселе сирянец и неговото племе му приема приходите.

Учител Петър Берковски мендизуваше шосето към Багдад (Вавилон). Селяните от Кабикюю не можоха да ги накарат да работят натура. В това село живеят сиряни и арменци — и първите, и вторите черква имат.

Ний сме на сирянския свещеник на къщата, деня занимаваме се в евангелието.

801 Ходим с поп Еня за риба, накваси едно писмо в р. Т[игър] напечи го на огъня това пущина да му доде ума, че пей.

Бележка. Бях му написал няколко реда с химическо мастило, което поп Костадин му знае цера, и те са следующите. Докараха ни тук келепир да научим тук арменците как да работят. Съставихме комитет тук, хаджи Петрос председател, който е телеграф мюдюрю на французката жица, Еванес ефенди от Трапезун — войвода, който се е бил три години в Критското въстание^[27], той банкерин, сарафин, за когото ще ви пиша друг път. Харни келепири сме, сега ако ни усетят, ще намажем въжето или проводят в Мека Медина да видим и това свято място, голите хрътове. Никому не казувай това и изгори писмото.

От бележката дотук беше бяла книга, на която поп Костадин знай цера да се чете. Намерих в сирянската черковна библиотека едно евангелие, рукопис с титли, българско (славянско) и един требник в арабската черк. библиотека, рукопис с титли, от края откъснато, та не е белли коя година е писан. И едно писмо за Иисуса Христа, което ви преписах в писмото си… Преводът на същий образец на едно писмо, изпратено на римский император Тиберий кесар от н[егово] превъзходителство Черномореца Публий Лентул Пилат^[28], управител в Юдея.

„На н[егово] императорство Тиберия^[29] кесаря!

802 Разбрах доколко желаете да се известите и ето според изследванията ми ще ви разкажа подробно. Помежду нас се яви един добър человек на име Иисус Христос, за когото народът говори, че е истинен пророк и създател на всичките, които се намират на небето и землята. Наистина, о, царю, на тогова многото чудеса слушам всякой ден.

Този человек, називаемий Ис. Хр., само с един отговор (+) мъртвите възкресява, болните оздравява; със среден ръст и до такава степен приятен, щото, които го видят, принуждават се или да го обичат, или да му се боят, косата до ушите му е като орехов цвят жълта и от ушите до рамената му като цвета на земята (пръстта), но са още по-хубави. Като назарянин и той е с коса, лицето му е весело и хубаво, носът, устата му са по един начин, с една дума — изобщо не могат се описа, брадата му е редичка, погледът му е много приятен; очите му са хубави и синкави; това е за чудене, че светлината, която изтича от очите и лицето му, начинът на блескавостта невъзможно е да го гледа человек; изобличенията му докарват страх, а наставленията му плач; никой го не е видял да се смее, а да плаче много пъти са го виждали, ръцете много нежни, повечето от хората благодарни от отговорите му, между хората много се не явява и когато се яви, явява се с нравствено предпазювание. 803 Както майка му по тия страни е без пример хубава, и той е до неизречена степен хубавец.

Ако, ваше величество, желаете да видите тоя человек, да ви го пратя по-скоро; ако се попита за науката му, без да се е учил от някого, всичките науки и изкуства знае, дори всичкий Ерусалим се бои от него, много пъти ходи гологлав и бос; някои, като го видят, броят го за луд, но когато говори, всички се боят и треперят; според както разказват, не са виждали такъв учен человек, дори мнозина вярват и казват да е Бог; а някои го укоряват, че показвал незаконностите на царските ви закони, затова се обезпокоявам от четата на тия злодейци; изповядат, че никого не е докачил, а мнозина са се сподобили с добрините му. Писах настоящото си писмо, за да се съобразя със заповедите на ваше величество.

 

 

Образецът на това писмо се е опазил в библиотеката на кесарите в Рим.

Нашия камиловодач, който ни доведе дотук и който ни изяде бокгиби 1479 ½ гроша, му изхърка лулата, отиде по сухо в Мека Медина при Мохамеда и сега се наслаждава, та яде пилаф в магарешкий рай. Едирнели Хюсеин бинбаши, той още в пътя щеше да умре, ако не беше Христо Илич му купил за 2 л. турски мушама в Родос.

Мюлязиминът и онбашията си отишле и изпроводили Станчевите писма и му отговориха, че ги приели.

804 Макси Якуб, брат му макси Аблахат, макси Гарабед, Дели Исакооглу и други още сирянци и те според нас са с жените си на това село Кебиюою. Деня ходят в града, та си работят занаята, вечер дохаждат в село и нам принасят за ядене каквото ни трябва.

Говоря на поп Еня, хаде да изветрим, кой ни търси, той ми не уйдисва, казва да поседим една година да видим какво ще става, че тогава.

На дъртия по-подир ще му пиша, но знам, че той ги е похарчил, таман му минали на ръце, как се дава тъй лесно. Без повече, като ви явя, че съм здрав и само куц, която не е болка за умиралка.

Поздравлявам ви с приличните си и най-искрени поздравления и всички ви домашни, роднини и приятели, които още не са ни забравили.

Ваш искрений и признателен до гроб о Христе брат

Писмо

от брата ми Георга Кънчев, Арабаджиево

Милий ми бати попе!

Честно ви писъмце от 11 юлий пристигна на 30 същаго, в което, като го прочетох, разумях съдържанието му и честното ви от 25 юлий, което пристигна на 17 август, също като го прочетох, разумях го.

Бати попе, причината, дето не ви пиша писма от страната на татя и мама, е тази, че когато пристигне някое от писмата ти, то като прочета, не правя в същото време отговор, но чакам, 805 когато рече тати да правим писмо; и тъй, когато стане нужда да се прати писмо, то тогава се случи да съм в къра или ако съм в селото, тати, без да ми се обади, иде в града, та го направи и го проводи, а кога му реча защо не ми рече аз да го направя, тати ми отговаря тъй: [„Не е твоя работа“].

Дето от страната си не ви пиша редовно, то за него ще ти се моля, милинкий ми бати попе, да ми простиш, защото не зная от работа ли й или от немарение, не се й случило да ти пиша всеки път; чунки тати проважда и аз според него не ви пиша особено писмо, но отсега нататък ще се трудя се́ аз да ти пиша от страна на тате и м[ама] и от страна си.

Бати п[опе], в писмото си питаш, че много ти било мъчно за мама, дето не сме ти писали нищо за нея, но хич не се кахъри за нея, защото тя излезе най-якосърца изпомежду ни, защото, като тъжим или плачем за тебе, тя ни утешава; за нищо недей се кахъри, защото с кахър, тъжби и плач нищо се не придобива, още повече се поврежда человек.

Милий ми! В едно в писмата си ни питаш има ли берекет тази година. Аз ти отговарям: тази година много оскъдна, защо кой колкото е сял, и толкоз е намерил.

Миналата 1873 година, която от всяка страна за нази злополучна, както и на тебе, злощастний, на 15 октомврий се намери едно момче на батя Стоенча, него кръстиха Михаилчо, на това дете тежко и горко ражданието, защото в него време тежка съдба беше обладала нашата къща, защото ти беше в Едирне, мама беше много тежко болна, бати Стоенчо и Дена, които лежаха се от една болест, в едно време също. Наподир 50-дневното им тежко боледувание, в което те много страдаха, наконец остана да ги изгубим, но слава Богу, щом като оздравяха, скоро се тръснаха. Но като оздравяха те, зарадвахме се всичките и още по-голяма радост стана на всичкома ни, като ме сгодиха, но тази радост се продължи малко време, защото 26 декемврий буля Стоенчовица се разболя и на 2 януарий се спомина и детето остана и то на мамините ръце да го гледа, и дорде имаше 3 сирака на ръцете си, сега станаха 5, т.е. Теню, Кънчо, Вълчо, Дена и Михаилчо, с когото най-много тегли и досега. А колкото за Теня, Вълча и Кънча, не се грижи много, бати попе, защото аз ги не оставям да спят до обед, подигам ги сутрена рано да отиват в училище, което се отвори на 22 юлий от новите учители Петка Сивчев и М. Генчев (…)

Бати попе, аз сега се намирам при тате и мама в твоята къща, а бати [Слави] и бати Стоенчо са в дъртата къща, но да не мислиш, че сме се разделили, не! Само за тази причина, за да шета Марийка на мама и на тате и на децата заедно с Пенка.

Бати попе, бати Стоенчо се ожени през първата неделя на май и взе едно момиче от града, какина Тонина комшийка на име Дешка Драгиева, едно смирено момиче. И тъй като до де това момиче в дома, прибра Диня при нея си да го гледа, а Михаилчо е още при мама, но ще ти се моля, бати попе, да ги съветуваш да го дадат вече да си го гледат те, защото мама скоро ще си изгуби живота, ако е това дете при нея още малко време. И като няма повече друго да ти пиша, оставам всякога твой добромислений брат

(…)

Поздравлявам свата Бойча Русев и го съветувам да се не грижи много за тука — за работа да не се предава, защото от многото мислене и тъжби накаруват чуляка да се изтири, на работа краят не свършва. Свато Бойчо, ти по-добре направваш да се учиш на училище (…) Поздравим благ. отца п. Е. Попдимитров, Станча Петров, дас. Я. Т. Кочев и Дойча и другите заточеници.

(…)

Писмо

от поп Теня Попдимитров от Гюнелийската махала

Драгий ми побратиме отче п. Минчо!

Като ви явя здравието си, че съм съвършено здрав с всичката си фамилия, молим Вседержителя за вашето здравие и живот.

Пратили ми бяхте благодарително писмо до свещеническото дружество, но аз го задържах досега по причина, че беше решило дружеството с вишегласие да даде на бедната ви челяд по 5 лири помощ. Но що слушаме сега? Възпротивили се на това решение някои лица, именно поп Стефан протомахария и поп Станчо от Заара и други някои техни привърженици. По тая причина аз сега им дадох писмото ви и напомних на касиера отца п. Коя, че вследствие на това ний, селските свещеници, ще се отделим от градските, като приберем и внесената помощ досега, понеже се нарушава правото на устава, като се потъпква вишегласието. И тъй остава сега да размишлява комисията и да видим каква ще я скрои и тогаз ще ви явим. Колкото за брата си, дето не му бях писал толкози време, имаше нещо неспоразумение (…) Още как живейте, драгий ми? Как сте със здравието, с прехраната и прочие.

Има ли някои от момчетата да намериха някоя работа, да се занимават поне, да си изкарват насъщний хляб. Още как беше лятото, изобилието, дъжд имаше ли или не, защото при нази тази година страшна суша владей даже и до днес.

Колкото скърбим за человеческата прехрана, двойно и тройно скърбим за прехраната на добитъците, понеже е весма малко зайрето, а, напротив, още от харман сме ги захранили. Ако и да направих голяма икономия, защото от два чифта волове един си оставих, също и един слуга ще ми трябва, но видя, че пак мъчно ще прекараме, защото и да искаме да купуваме, няма кой да продава. Честното правителство едно направи добре, прибърза, та си събра данока (вергия-бедел), преди да влезем в харман. Царят взема, а Бог не дава, де-е да видим де ще изскочи.

(…)

Наставления за децата ми Теня, Кънча и Вълча.

Начало премудрост страх Господен

Всякой человек, ако иска да бъде разумен, трябва всякогаж и навсякъде да си напомня, че има Бог и че Бог е навсякъде, че той види на человека и скришните работи, и още като знае, че за добрите награждава, а за злите наказва, да се страхува от неговата всемогущая сила и да се труди, чтото всякога да прави добри работи и да отбягва от злите. Прочее, любезни ми чада Теньо, Кънчо, Вълчо, главната ми мисъл като е да бъдете разумни, то за главно правило, чрез което се получава премъдростта, този небесен дар, ви препоръчвам гореказаните думи на премудрий Соломона и след тях прилагам и следующите отечески мои съвети:

1-во. Трябва да се трудите да навикнете, чтото всяка сутрена самоволно, без да ви викат, сами да ставате от сън рано пред слънце в зори, а понякогаж, ако би да се успите като деца и ви събудят други, не трябва да им се сърдите, че ви събудили, но още да им благодарите.

2-ро. Като станете от сън, първа длъжност да ви бъде да се умивате, да си сресвате главите и да се облачате, а след това да се помолвате с всичко сърце на Бога задружно пред иконата в къщи със следующите молитви: Во имя Отца и Сина и Светаго Духа, амин. Трисветое отче наш и утренната молитва.

3-то. След като си направите молитвата, всякой да си взема книгата с благочиние и да сяда с тишина на едно определено място да си прегледва уроците.

4-то. След като приготвите уроците си и си позахапнете каквото се случи или даже понякогаж, ако се не прилучи, и хляб с благодарение, без да се сърдите, че не сте яли, да си вземате 811 книгите и да тръгвате за училището, без да се бавите повече и да лудувате из двора.

5-то. Като отивате за училището или си идете за в къщи, всякога, кога случи да минувате из пътя, трябва да бъдете благодарни и благочинни, т.е. да не викате, да не търчите, да се не запляскате нагоре-надоле, да не хвъргате или друго нечто и замервате и дразните кучетата из дворовете, но да бъдете скромни, да вървите кротко, да си гледате пред вас си и с кротост и смирение да отговаряте всякому, който ви срещне и попита за нечто.

6-то. Като стигнете в училището, без да се бавите и да играйте из двора и без да се препирате или карате със съучениците си, които се броят като ваши братия и трябва да се обичате като братия, а не да се карате и мразите, но тозчас да седнете с тишина на определеното си място и да захванете да учите урока си.

7-мо. Кога учите уроците си, да гледате да ги изучавате добре и свястно, т.е. не само да ги бърборите изуст като папагали, без да разумявате что говорите, но всегда да гледате да взимате на уроците разума, чтото да сте в състояние да можете да разправяте, кога ви попитат, с ваши думи уроците си, а не, както е писано в книгата.

8-мо. Казах ви, че трябва да бъдете навсякъде и всякой случай мирни и кротки, па дори ако би някой или самите ви съученици да ви докачат или ударят или напсуват, 812 трябва да се донасяте с тях кротко и без да им отвръщате; нито да се тъжите от тях на учителя си или другиму някому, вся който злослови, ще се накаже от оногова, който види всичко. Навсякъде и във всякой случай да почитате учителя си, да му се покорявате и да изпълнявате заповедите му, но и когато го няма, и с това ще го направите да ви обича и неуморно да се труди, за да ви изучи и просвети.

10-то. Всякогаж да бъдете покорни и послушни на дяда си и на баба си, на чичовете си и на всички, които са по-големи от вази.

11-то. Вечер, кога се завърнете от училището, помагайте в къщните работи, а след като ядете хляб, запаляйте свещ и поучете урока си и като наближи време за сън, направете си пак приличната молитва пред иконата и си легнете.

12-то. Неделите и празниците са дни, наредени за отпочивание от работа и за моление на Бога; следователно в таквиз дни трябва рано да отивате в черква, гдето с благоговение и тишина ще стоите до отпус.

13-то. След черква ще се завръщате в къщи, гдето, след като извършите някоя работа, която ви се покаже, после ще вземете да прегледате уроците си или да допрочетете друга някоя нравствена и поучителна книга.

14-то. В празниците ви е дозволено да си поигравате благословии игри, т.е. които не са развратени и които не стават с ножове, тояги и прочее, зачтото развратните ще развалят нравите ви, а с другите може да се осакатите, както са се осакатявали мнозина.

15-то. Никогаж да се не събирате с развратени деца, 813 защото злите съдружества развалят добрите нрави.

16-то. Всякога да убождате езика си, т.е. всякога да се вардите да не псувате, да не злословите, да не хулите, всякога из устата ви да излизат думи честни и почтени.

17-то. Както книгите си, тъй и дрехите си да вардите чисти и да внимавате да ги не дерете, зачтото, който е нечист, освен что се гнусят от него человеците и го хулят, той още не бива и здрав.

18-то. В заключение на настоящите си съвети ви думам, че ако ги изпълнявате точно всякой, трябва да знаете, че и в този свят ще ви награди Бог, като ви направи человеци честни и почтени, с дълголетен живот, па и в бъдещий, като ви направи участници на своето царство, дето человек ни огладнява, ни ожеднява.

Чадолюбивий ми тате!

Като ви поздравя заедно с мама и всички ми домашни, роднини и приятели, казвам ви, че съм много здрав; камъка, колкото го търкаляла водата, очуквал се и имал по-голяма цена и още по-здрав ставал.

Приключвам написаните си наставления за децата заедно с лика си и ви моля, като го приемете, направете го с черчевета в джам, за да се не къса или кирливи. Засега няма повече да ви пиша нищо, защото ще ви пиша в друго писмо.

Кочев ми казваше за брата си, че искал да дохожда, но навярно не се знай.

(…)

Писмо,

проводено от баща ми Кънча Стоянов от с. Арабаджиево, Ескизаарска кааза

814 Милий ми сине!

Краткото ти честно писъмце от 5 септемврий, брой 9, приех на 28 септемврий и като го прочетох, разумях съдържанието му.

Любезний ми сине, като разумях съдържанието на писъмцето ти, че става в 2–3 писма пишеш за дрехи да ти проводя, аз, като мислех, че дрехи не можат пристигна в Диарбекир, сега, като се уверих на писмото ти и като изпитах напълно, че не ще да се изгубят дрехите по пътя, като се направят със здрави записи, но затова аз самичък ще ида в Чирпан при даскал Я. Т. Кочевите братя и като се наговорим с тях, Бойчевите братя и с п. Енювите, и като се споразумейме помежду си, заедно ще ви проводим потребните ви неща, каквото дрехи, книги и пари.

Любезний ми сине! Питаш ме дали съм приел книгите от Трифона, аз ти отговарям: книгите, за които ми беше писал още когато беше в Едирне, че си имал 18 книги в Т., който ги подвърза и ги взех още тогава и му платих 130 гроша. А колкото зарад дето ми пишеш, че си дал на Коля Ганчев един лонз да ти направи кундури, това аз не знам, но сега, като се научих, ще се трудя та дано ги направи и да ги проводя заедно с дрехите. Ако ги стори инкяр, аз ще ти проводя вторий път писмо.

Любезний ми сине! Краткото ти честно писъмце от 12 септемврий, брой 10, приех на 4 октомврий и като го прочетох, разумях съдържанието. Писъмцето, което си ми проводил, брой 10, заедно с наставлението на децата и лика ти, 815 който е залепен отгоре, приех и като го прегърнах, с пълни очи със сълзи го целунах, също и майка ти. Аз ще го окова, според както ми казва писъмцето ти.

(…)

1874 год., март 26, дядо владика търновский^[30] премина през Ахиево и отиде в Цариград, но не зная за коя работа ходи. После се върнал през септемврий 27 и замина пак през Ахиево. В него време мене ме нямаше в село, защото ний бяхме отишле 816 да правим път^[31] (соса йолу) със Славя, Йорга, и когато бяха се изтребили всичките хора, от селото бяха останали няколко калпазани и като се наплюскали, един от тях отива и като запалюва нашия плет на купите към ветата къща наблизо, но не можа да изгори нищо друго освен плета; Бог много ни запази.

Този път, който е чак при Сеймен, го правихме около 20 дена. Тогази майка ти, като чула, че ще мине през Ахиево, тя се приготвила с децата заедно там и като срещнала дяда владика още на пътя и като му целунала ръката, и Теню, и Кънчо, и Вълчо като му целунали ръката, Теню подал жалба зарад селата и той взима тази книжка, и като я прочел, казал: „Бабо Кънчовице, не се кахъри много, те ще си додат“. Сетне пак го попитала: „Как видиш, монасип, моят ли гледа къща тези деца, като взеха на баща им енорията?“. А той пак казал: „То е лесно“. И сетне, ако би да се оправи, аз ще ти пиша и като няма още що да ти пиша, оставам в добро здравие.

 

 

817 Милий ми сине!

Честното ти писъмце от 26 септемврий, което пристигна на 21 октомврий, и като го прочетох, разумях съдържанието му и крайно се благодарих, като ме съветуваш да се не тъжа много да не си повредя живота. Но, милий ми сине, аз с уста се утешавам, кога съм пред някой приятел или сродник, но кога остана пак самичък или с майка ти двамата, сърцето ми преключено с тъги и от да мисля и страда за тебе и очите ми не са престали от да плачат за тебе. Но Бог е добър и царят е милостив.

818 И другото [писмо] от същий на 12-ий, брой 10, което имаше лика ти залепен помежду две изображения (които оприличават училището и черквата) [с] наставлението за децата Теня, Кънча и Вълча, и ми пишеше да го правя в черчевета, и аз накарах брат ти Георга да му направи черчеве и му турих джам и хастар отдолу и мукава, според както ми пишеше. И честното ти от 1 октомврий приех на 19 ноемврий (…)

И като видях в писмото, че много си се наскърбил зарад пущанието на огина в плета и се усумняваш да не би да е изгоряла някоя къща, да не мислиш, че ако е станала някоя работа отневиделица от някой калпазанин, да е изгоряла къща, не! 819 Аз ще ти кажа право и да вярваш, че от три коля тръни повече не изгоряха, но до ветата къща близо беше опряло огина и до новата плевня. Още ми казваш, че се направило жалба от отечеството ни до честното правит[елство], но аз не съм известен за това. Тъй също и ний чухме такива слухове подир байрама, че уж ц[арицата] майка в[алиде] султана се смилила за вашето невинно страдание и ви изпросила от честното правителство, и друго, че уж честното правителство ви простило и са проводили от Цариград хора да ви доведат. Този слух го донесе един търговец, който каза, че в същото време бил той в царский сарай и е бил царский търговец от Севлиево и мина през нашето село, дай Боже да бъде тъй.

Любезний ми сине!

И още за едно има да ти опиша и то е за нази радост и веселие, а тебе скръбност и… Дена оженихме за Герга Тенев от Трънково, дядова Иванчова внука. И като няма повече що да ти пиша, оставам в добро здравие. (…)

 

 

820 Едноутробний ми братче!

Писъмцето ти от 26 септемврий приех на 29 октомврий и като го прочетох, разумях съдържанието му и крайно се зарадвах от твоите святи думички, които ми казуваха да ходя на училището и на черква и да прочета, когато остана без работа и в неделен ден, и в празнични дене, но това аз го изпълнявам отчасти, т. е. вечер заедно с Теня и Кънча прочитам любопитни книжки, които ме много ползуват. Дорде да научат по два урока, не си лягаме. В неделен ден и празнични дене не съм останал от да не отида на черква заедно с Т[еня], К[ънча] и В[ълча].

Има да ти се похвалям нещо, милий ми, за което и ти като чуеш, много ще се зарадваш; и то е това, че ний се събрахме няколко млади и стари, подбудени от учителите П. С. и М. Г., та си съставихме читалище, в което се събираме всяка неделя подир черковний отпус, което се управлява от един устав, нареден от читалищните членове (от 42 души). Прочитаме вестник „Източно време“, „Напредок“ и други полезни книги (…)

 

 

Чадолюбивий ми тате!

Като те поздравим, явя ти, че съм живо и здраво и ти казвам, че си следвам уроците добре и се много добре поменувам е другарите си и съучениците си и се покорявам на учителите си и внимавам на всичко, щото ни разказват и за каквото ни съветуват. Има да ти се похвалим още, че чичо Йорго ни съветува да се занимаваме често на уроците си и още за каквото ни потрябва, каквото перо, книги, мастило и пари, дядо ни дава всеки път и сме свободни да учим вечер в дома. И като няма повече що да ти пиша, оставам в добро здравие.

 

 

Милий ми тате!

Знаеш ли аз с какво ще ти се похвалям. Ето какво е: във второ отделение сутрена най-рано ний отиваме на училище.

(…)

 

 

Почитаемий тате!

Честното ви писмо от 1 декемврий, брой 3, приех на 23-ий същаго и разумях в него, за което ми пишете, и че сте били живо и здраво. Дай Боже, радвам се.

И ний в това пусто място, което ни й избрал касапинът Мидхат паша за поправка на болестта ни, смея да ви се похвалям, че при всички несгодности за нази здравейме и живейме и съм здрав като кочан.

Пишеш ми в писмото, че Бог е добър и царят е милостив за нази, и наистина то е така, както казваш — на людско дупе и сто тояги са малко, но аз на това отговарям, че първий е добър и потвърдявам думата ви, а вторий е немилостив; ако беше милостив, то щеше да се смили за нази и ни помилва. И ако бяхме грешни, както ни мислят, може би да се поправим. А той ни блъсна между диви племена, в пусти места и пустинята ни отстрани от бащи, майки, братя, сестри, чеда, роднини и приятели, та станахме, кажи, и ний диви, отколкото бяхме. И не ще можем да се поправим, каквито сме биле, добри или лоши, както ни мислят, и тъй си оставаме на мнението. При каквито живееш, на тях ще оприличат, дума поговорката и прочее.

Пишете в писмото, че някой си царски търговец, който бил в царския сарай, и този търговец, като си отивал за в Севлиево, минал през нашето село и ви лъгал, че царската майка (валиде-султана фатмето) се смилила за нази, та ни измолила от шевкетлията си, та ни опростил всички заточени българи и проводили човек в Диарбекир да ни доведе.

Този човек може да е бил грък, та се е подигравал с нази, а вази лъгал, такива са те, гдето живеят в царски сараи — той царски сарай не видял, ами може в някое хале да е надникнал. Какво сме направили, да ни прощават? Или пък не сме слепи, да проваждат човек да прави разноски зарад нас да ни довежда. Ний сами намираме пътя да си додем или ако не можем сполучи пътя, в който ни докараха в Диарбекир, то из друг път ще тръгнем, че където ни видят очите и занесат краката.

Не щем Хюсеин бинбаши да ни води, той сега е при 824 пилафчиите в Мека Медина, който отиде по сухо, та стана хаджия и като харизано му стана, но сега ще му доде опърничаво, защото великия пророк числото му е на человек 666. Проважда го да иде да повика нашия истиндакчия Садъ ефенди Помака и другите чалми, да ги доведе, та ги нагости с райски пилаф… или кудрет халвасъ.

Гроздето дъг изюмю донасят от 18 часа далеч в Диарбекир и пак 10 пари оката. По-напреж купуват турците, а че ако остане несмазано, тогази ще се приближат да си купят и християните. Но ний като гарипи и всички ни знаят, че сме ебеди менфи, няма какво да ни направят, вземаме свободно. Аз си взех един юк грозде, та му изстисках с ръце гроздето, та си напълних един кюп, което стана много хубаво вино; тукашните, да го добиеш, не сръбнува вино, но ракията хубай чалкат, мъже и жени, и ракията правят от сухо грозде — стафиди. Георги Хаджидечев, Стефан, Дойчо и хаджи Станю, и Петко Милев и те си направиха вино. Поп Еню ядеше хляб на ахчийницата ний само с Кочев ядяхме заедно двамата. Тук лозя няма и лахна не става, защото няма роса и мъгла не пада.

За дрехи не ми споменувайте, защото и аз знаех, че е невъзможно, но като нямаше първий път какво да ви пиша, писах ви за дрехи, да мислите, че сме близо.

Засега, като няма повече какво да ви пиша, оставям за по-сетне да ви пиша по-надлъжко. Наконец, като ви поздравя с приличните си поздравления и всички домашни, роднини и приятели и моля Бога за здравието им.

Писмо

от поп Костадина Новачков от с. Топракхисар

825 Благоговейний отче п. М. Кънчев,

Честното ви писъмце от 26 септемврий приех го и крайно се благодарих и зарадвах, като узнах, че не сте лишени от здравие, което е най-драгоценното имание в тукашний свят и от което аз непрестанно съм молил и още моля Бога да ви не лишава. Не беше по-малко радостта ми, когато видях и лика ви, когото ми отправяте двамата с отца п. Е. Попдимитров в знак приятелства. Прощавайте, загдето закъснях да ви пиша, защото една радост, но неистинска вест като молния гръмна и поклати разтъжените сърца на всички ваши сродници, приятели и познайници. Тая вест, както казахме, клони на неистинска, но ний бяхме я досущ повярвали, а тая вест беше, че уж честното правителство се убедило в невинността ви и решило да ви освободи, като е изпроводило нарочно да ви доведат человеци. Ето по тая причина аз се въздържах да ви не пиша, като си мислех, че може скоро да потеглите за отечество, та не ще получите писмото ми, но сега познах, че тая работа, ако и истинска да е, не може тъй скоро да се свърши, затова и пиша настоящето. Една само пречка направи тоя слух, т.е. мислех да ви снабдя с лика си тебе и отца п. Еня, но ще оставя за по-сетне, защото изпърво мислех, че много скоро ще се видиме, а сега времето по нас е много разгайдено и облачно, та не ще стане чиста работа фотографията. 826 Също и следующите г-да са с намерение да ви изпратят ликовете си: П. Сивчев, М. Генчев, Г. Кънчев, както и чадата ви Теньо, Кънчо и Вълчо. Любопитствуваш да научиш дали се е появила някоя партия в полза на г-на М. М. Атанасов или оная, или тая година, но оная година даже и дума не стана за изважданието му, а тая година всички селяни съгласно решиха в полза на г-да уч. П. Сивчев и М. Генчев, с които шиндилик смея да се похваля, че съвестно си изпълняват длъжностите както в училището, тъй и в черква. Селяните ги обичат, деца повече от 85 се събраха — от тия разумейте и се уверете, че черковно-училищна партия не съществува. Колкото за външното положение на селото, по-добре ще да ви не пиша, то е твърде критическо и лошо. Мухтарин е Диню Танев, человек груб и пакостник, както го и знаете, негови последователи са М. Гергев и Т. Господинов и още някои крадци и пакостници, които непрестанно се трудят за разорение на ближните си; ние се трудим да въдворим съгласие в селото, та с това да се изкорени злото, но тий нападат най-безчеловечно на миротворците и защитниците на всяко добро и право. Ив. Степанов и Янко Станчев веднъж им направили бележка за лошите им постъпки, но тий, без да се засрамят, нападнали ги с най-безсрамни думи и ги заплашили с убивание; мене още не са насолили, понеже аз работя тайно и не им давам причина. Но пак не сме се отчаяли, ние сега другояче захванахме, съставихме читалище^[32], със силата на което има надежда да се изкорени съвсем злото. То брои вече близо четиридесет души членове, които са задължени от закона да присъствуват всяка неделя и да 827 внасят по 10 пари помощ, с които да се вземат вестници и някои други книги за прочитание. Управлението състои от четири лица: председател, касиер, писар и книгохранител. Всяка почти неделя се държат сказки и се прочитат вестници и други нравоучителни книжки, държат се още разговорки как да се изкорени злото от селото и ако върви все тъй на добре работата, не след много ще ви се похвалим, че злото е изчезнало, дай Боже.

Предложих според желанието ви на управление на т[ърговското] дружество, че го молите да приеме остатъка от париците ви, и то е готово да ги приеме, стига само баща ви час по-скоро да ги поднесе, който за зла чест не ги е още поднесъл по неизвестни мене причини. Аз си изпълних длъжността, прочетох му ония редове, които ме задължавахте да му прочета, и подканих го с няколко свои думи да внесе тях пари, които сте имали в ковчега си, в дружеството, като му казах, че е негова длъжност да бди повече от мене и от другите ви приятели да не се изгубят те пари, та с това да се убие доброто бъдеще ваше и на чадата ви, оттам нататък е твое и негово знаение. Колкото за житото ви, нищо не зная, дали стои или не, не можа ви каза.

От многото калове и студове не мога вече да ходя на Енекчиево, оставих го на п. Коя Пишмански, затова направете му едно писъмце, та го помолете, 828 дано се омилостиви над бедните ви деца и да внася нацяло доходите от това селце до пролет, та че насетне пак ще го гледам аз. Провождали сте писмо до свещеническото дружество в Железник^[33]. За това аз не съм научил нищо и дали п. Теню Попдимитров го е поднесъл на духовното дружество, не зная! Миналата година в годишното пълно събрание на казаното дружество решиха с вишегласие всички свещеници да се дадат от дружеството им по 500 гроша на твоите и на п. Еневите деца, обаче и там деспотизъм — протопоп и епитроп Стефан Д. Петков, братия п. Стефан и п. Анастас Икономови и п. Станчо от Свети Никола казаха, че това било противно на ц[арските] закони, затова и не бивало. Подир ний, няколко души, питахме общината, тя ни каза, че не било противно на ц. закони, питахме владиката, и той това същото ни каза. Но сега пък п. Кою (понеже е касиер) няколко пъти стана се искат парите от него, той не ги дава, че щяло да стане раздор между братията, да му речели всички, че тогава бивало и др. т. (…)

Оставам със здравие в[аш] пр[иятел] п. К. Новачков

(…)

Прошение,

изпроводено из Диарбекир от свещеника Минна Кънчев

на членовете в Старозагорската черковна българска народна община в г. Стара Загора

830 Почитаеми господа, г-да, комисари на черковната българска народна старозагорска община!

В г. Стара Загора

Тъй било Божието предопределение, чтото по коварството на едни, а не по правосъдието на други да се обезчестим и озлобим и най-после заточим за неопределено время в таз далечна страна. Сега тука от всичко сме лишени, всичко ни е напуснало 831 освен благата надежда, която от време на време иде да ни съживява отчаяните сърца с това, че рано или късно ще се открие нашата невинност и ние ще се освободим и завърнем в милата си бащиния, при предметите, чтото ни са най-мили и най-драги. За да се открие нашата невинност и все едно, за да можем по-скоро да се освободим от това тежко тегло, изискува се неизбежно и съдействието на съселяните ни, а особено на градската община, под която сме подчинени. Прочее ослонени на невинността си, която, мислим, и вие да познавате, смея най-покорно да ви помоля в името на Бога живаго, в името на святата правда, най-после в името на народността ви, чтото, както и по който начин е възможно, да ходатайствувате пред централното царско правителство за нашето избавление, както что са направили и други някои общини за някои от състрадалците ни.

Ослонени на вашето милостиво и человеколюбиво сърце, ласкаем се да вярваме, че гласът ни ще намери благоприятен отзив и вие, господа, с постоянното си ходатайствувание ще получите да ни изтръгнете из това тегло. До това време обаче, ако не ние, то децата ни, за да не бъдат оскъдни и лишени поне от насъщний хляб, ще ви молим занапреж да възложите Ахърито и Голямо Кадиево връз поп Костадина Новачков за наша сметка, с което ще изпълните една от най-големите християнски длъжности и нас особено задължите да ви бъдем завсегда пред Бога молитвеник.

 

 

832 Господине редакторе на в. „Ден“^[34] в Цариград

Колко и да се намираме в крайна сюрмашия, като обаче сме и любопитни да четем и вестници, то идем с настоящето си да ви помолим да ми проваждате един брой от вестника ви. Спомоществованието ще бъде за цяла година и ще начене от 1-вий брой, и ще ми проваждате направо до нас, запечатан и адресиран за нас. За стойността на вестника ви ще пиша в отечество да ви внесат колкото е възможно по-скоро с пощата или чрез настоятеля на вестника ви в Стара Загора.

С приличните поздравления оставаме ваш спомоществовател поп Минчо Кънчев из село Арабаджиево, околия Старозагорска, заточен в Диарбекир.

Лоло геджеси (Нова година, 1-вий януар)

Благоговейний отче п. К. Новачков,

Писмото ви от 10 декемврий приех и напълно разумях, за каквото ми пишеш, и радостта, която почувствувах в наскърбеното си сърце, не можа ви доказа и описа и най-вече, като се хвалиш, че сте живо и здраво, дай Боже, и аз съм здрав.

Лоло геджеси, Новата година, 1 януар 1875, Васил Сармаданда… Вечерта пачата на шопаря заменихме с халва според тукашний обичай и ний се съобразихме. За Лоло геджеси през деня много халва се харчи, както по нази за Сирни заговелки.

Вечерта часа по едина срещу Василевден, която назовават Лоло геджеси, турят една софра насред къщи или пък на тандура отгоре, на която турят на средата халвата, запалят четири восъчени факли, които са купени за тая нощ, и като ги запалят, да можат до сутрената да горят. Четири цъкла, пълни с ракия вапцана: червена, зелена, желта и бяла, и всякакви семена за мезе от тукашно произведение, и карпуза. Тези неща седят на софрата за украшение; тая нощ ходят си по гости, та си честитят; мъже и жени, пияни до немай-къде. На хаджи Якуба жената му се набръснала с ракия, играй кючек и се хвали: „Баба̀, кефли олдум“. [Бащице, хубаво ми е], кълчи се и си пей с тез думи. Мъж й, хаджи Якуб Джибов пуши наргиле и се хвали: „Бабам бизим каръ кефли олмуш“ [Байно, жена ми е кефлия] — и пак тегли наргилето — хър-хър — драго му й, че жена му Пируш се напила.

Тази халва раздават сутрената на деца. Която е на софрата, е за ядене, има и други семена, също и ракията тъй.

И ний се съобразихме тая година по същия обичай, та посрещнахме Лолото, като разменихме свинската пача с халва и вместо винце с ракия се развеселихме, та си и попяхме.

Има много неща да ви пиша, но сега свършвам, като ви поздравя с всички ви домашни, роднини и приятели, които още не са ни забравили.

П.П. Принесете приключеното прошение до Старозагорската черковна комисия и да внесете стойността на издателя на в. „Ден“ в Цариград или на настоятеля в Стара Загора, аз писах и в[естникът] ми дохажда в Диарбекир. И приключеното до святи отци принес на поп Ивана Попстойнов, да им прочетете следующето:

834 Благоговейни святи отци, живейте: поп Станчо, поп Койо, братия поп Стефане и поп Анастасе, знам ви, живейте с привържениците си хиляди години, очите ви да се изгаврят от садака, давно Бог да ви надари с бели очи, черни дни. Не се боя от вас, знам ви какви сте, и хората ви познават…

Аз съм най-лошо и както ме мислите, но не е ваша работа да знайте тайната ми; с Божия помощ аз ще си дойда, ако да съм толко далеч отстранен и заточен, но вази живи не ще да съм честит да посрещна и видя, ако и да желая да гледате и да се гнусите от делата си.

Нека ви бъде думата ми обеца на ушите.

На добрите най-лоший п. М. Кънчев

 

 

Милий ми сине!

Честното ти писъмце (в което ми казваш за състоянието си, което се е случило от 26 ноемврий досега с вази) от 26 декемврий, брой 14, като го прочетох, разумях му съдържанието и крайно се благодарих и като познах пак най-доброто ти здравие, сърцето ми се поразвесели малко, като моля всевишний и милостивий Бога да бъдеш всякога в най-добро здравие…

(…)

835 За пари ми пишеш да ти пратя, колко за пари, аз бях ти писал едно кратичко писъмце в Стефановото плико, януарий 26, брой 4, и ти казах в него, че когато намерим полица, тогава ще ти пратя парите, но като видяхме, че по-скоро ще пристигнат парите с пощата, ний се сговорихме с Иванча и като ги направихме със здрав запис и с уверение, че не ще да се изгубят нийде по пътя, проводих ти с нея 7 лири турски, че ако пристигнат лесно, ще ти проваждаме другий път, като ми пишеш. И Иванчо проводи 8 лири турски на Бойча.

Милий сине, питаш ме за сеитбите за тази година какви са и дъжд валя ли. За тази година есента да ти кажа как се случи по нази, т.е. през септември сам-там захванаха селяните да сеят, а през октомври всички захванаха да сеят в сухо със страх да не би да се случи като оназ година. През октомврий 15 валя добър дъжд, падна много добра влага и ката ден мъгливо време. Тогава всичките чифчии на драго сърце сеят нивите си. После захвана през 7–8 дена да прехваща дъждец и хората, като засяха нивите си, кажи, през ноемврий месец ранните и кюрпеливите нивя изкараха перата си като по Георгевден. Декемврий 20 захвана да вали един много тих снежец и два дена валя.

Да влезем сега в нова 1875, милий ми синко! Рождество Христово, Василевден, Ивановден, Атанасовден и всички святи дни правихме по обичая, но като гледам всичките хора, като ходят по Рождество, по Василевден, Ивановден според обичая, мен сърцето ми катран капеше и очите ми изгоряха от да плача за тебе, но пак като се утешавам с тези думи, които ми казваш, че милостивий Бог ще ви опази живота и поддържа здравието, доде се смили милостивото честно правителство за вази и да доде един свят и честит ден за вижданието ни отново и да се целунем очевидно и прегърнем сърдечно. Дай Боже…

(…)

Има да ти кажа още за едно, което беше нам една малка скръбчица, а, от друга страна, на мене и майка ти едно голямо утешение. 14 януарий Михаилчо се спомина, който много ни развеселяваше с хитрините си като дете.

И друго още за едно имам да ти кажа, т.е. бездъждовната и зла, ветровитата пролет и сухото много горещо лято сега си показа мурафетите. Като се свърши плявата, ечмикят, сено хич няма, плявата стана оката 25 пари пешин, че да видиш сега кожи драние оттук нататък. От Сливен доде телеграф, че станала 60 пари оката. Хората по селата захванаха да си колят добитъците зарад плява, а някои си ги дават на ортак да ги хранят, но кой ти гледа ортаклъка сега; който има много плява, продава я по 20 пари оката и оттам си изкарува разноските.

Но сега пък излезе една нова мода (ти кажи, че е зарад плявата), по селата и в наше село станаха някои и други такива моди, т.е. който има много плява, вечер часа по 3 или базикирет по 4 след изпяванието на куршумите, гърмението на пушките и крясканието на селяните се събуждат всичките и грабват бакъри в ръце и тичат на седенките, дето са ги стъкнали. Да видиш сега селяните колко труд си полагат от пренасянието плявата от сламени плевни в кермидени стаи, а който има кермидена плевня, той си купува як френк, та я затваря. Нашата вехта плевня още стои, ама стана малко труд на братята ти, та я изпразниха от всичко, каквото имаше вътре, и сега без кахър стоим; вътре сега запираме обагнеците, тази година ний имаме най-ранни агънца и амен ги изагнихме, ама пак навреме хванаха да се агнят, хъ! Да ти кажа още малко нещо за времето. Януарий 8 падна мъгла, стопи първия сняг и от януарий до 15-й беше се харно; захвана едно студено време и снегът хич не се дига, 838 хайваните не моят да излезят хич по къра да се поразходят, ами се из дамищата и агълите стоят, и то кой ти гледа, че стоят в село, ами както ти казах попърво, че няма какво да ядат и няма да ни стигне плявата, ама дип малко ще ни трябва.

Питаш ме за Дена кога й правих сватбата, да ти кажа, правихме я ноемврий 30 и на Теня взехме френски чизми от нея.

Проваждам ти една кадра от 9 лица, които са: аз, майка ти, Йорго, булката, Пенка, Теню, Вълчо и Диню, и като няма засега повече да ти пиша, оставам в добро здравие

 

 

Милий ми чадо!

И аз като стана 19 ½ месеца не съм те видяла, да знаеш, мило мое чадо, сърцето ми колко тъги и страдания претърпя от да мисля за тебе и от тъгите на сърцето си за тебе аз се разболях в 73 година и наконец остана да ме изгубят дребните ми внучета, но милостивий Бог може да се е смилил за дребните ми внучета, та ме привдигна и благодарим му, сега съм много здрава и моля Бог да ти поддържи живота, да те целуна майчински и си пращам кадрата да ти служи за разтушение на сърцето. И като няма повече що да ти пиша, казувам ти да се не грижиш много за децата, аз догде съм жива, не се грижи много за тях, но дано милостивий Бог помогне да се смили честното правителство за вази да си додете. Дай Боже.

839 П.П. (…) Да ми пратиш три-четири семена от оназ, голямата карпуза в пликото, да ги сеем.

 

 

Едноутробний мил братко!

(…)

Милий ми бати попе, аз най-напреж ида да ти се похвалям от напредванието си, което съм придобил от август досега; и отсега нататък имам надежда да се изуча повече, отколкото знам сега, и то причината, задето се практикувах дотолкова според труда ми, е тази, че миналата 1874 г. аз бях писар на дружеството. Аз да ти кажа право, бати попе, бях изгубил съвсем науката от попреди, но сега благодаря, че за толкова време аз влязох в по-горен степен, отколкото, когато бях аз ученик.

Ний сега си съставихме и читалище и има членове, на брой 54, и всяка неделя се умножават. Редовна помощ се внася всяка неделя от всекий читалищен член по 10 пари и има нещо около 10 поучителни книжки, които са подарени — някои от членовете и от някои родолюбиви българчета от Стара Загора.

От дружеството, от лечалата на всяка акция се взеха по 1 грош за благодетелното дружество. В читалището се прочитат казаните книжки, в. „Източно време“ и „Напредък“. Управлението на читалището са тези: председател Иван Степанов, касиер Деко Танев, писар уч. М. Генчев.

Дружеството тази година имаме по 28 гроша и 19 пари чиста печалба на една акция. Управлението на дружеството да ти кажа тази година по кой начин се промени и се нареди пак изново, т.е. Иван Степанов главний касиер, Янко Станчев и Вълчо Славов подкасиери. Тази година и Вълчева дюкян се взе в дружеството и се определи само за неделно кавене, да се прибират пътници и да се коли месо в неделя и празнични дене, и друго не се внася нищо в него за продан освен тези казаните; и то причината да ти кажа защо се взе Вълчова дюкян в друж., че ако да не беше се взел, щеше да го вземе Васил Пулев и той ако да беше го взел, нашето дружество щеше да се събори и зарад туй управлението на земл. друж. одобри казаний дюкян и го взе с кирия.

Членовете на земледелческото търговско дружество са на брой 84, а акциите 503 и се определи за тази година да се не взима лечалата на акциите, нито пък да се уравняват, а само отколкото състои една акция с лечалата си заедно ще се зове една акция.

Тази година ти направихме 80 акции и 7 от лечалата ти оставихме и ти ги пратихме.

На 17 януар кумувах аз зарад Теня на Трънково на Димитра Попстоянов и го кръстих Стоенчо и да ти кажа причината коя е, задето кръщавах аз, е тази: защото беше много студено; ако да не беше много студено, мене не ми се пращаше Теню, да си не губи уроците, защото тази година Теню е най-похвален между съучениците си и от учителите за поведението и заляганието на уроците си. А Кънчо и Вътито, те понеже са още малки и глупави, внимават повече за игра, като деца и те, но и те се похваляват. Аз ги не оставям без свещи и да се маят насам-нататък; вечер си научават по един-два урока, но и аз стоя при тях и прочитам книжки, които ме много ползуват. Вътито и Динката вървят заедно и четат начална книжка и хванаха да сричат.

Милий ми братко, дано милостивий Бог помогне и августейший наш цар и баща султан Абдул Азис се смили за вашето невинно страдание и да ви пусне^[35] да си додете, че да видиш училището в кой степен е тази година, има голяма разлика. Сиреч когато беше Минко Минев учител в 1873–74, имаше в селото много партии (той сега е на Ахиево учител) и ученици много слаби; но сега е много добре, защото като Вътито деца нямаше по негово време в училището, а сега такива знаят да прочитат свободно, а отделенията и класовете да видиш как чисто прочитат; и то изпитът ще да покаже труда на учителите, но мене още отсега ми се види, че ще да е баш бой, напредуват, ти казувам аз тебе. Но има още един учител на име М. Гергев, който има няколко ученици фитаджии, бенгерджии и магарй, на които училището никой не знае къде й, ама и те хубай напредват, хъ-ъ, на които председателят и касиерът е антихрист, ама такива училища скоро се събарят я! 842 Каквото един нов пример да ти кажа: на 1 февруарий на Малко Кадиево Петър Дончев жени дъщеря си за Вълчева син Митя от Гюрюджий и там имало един такъва учител на име Чобан Станко Минев, и той като имал няколко ученици, събрал ги всичките и ги завел на сватбата. Тогава техний председател антихрист, като ги накарал да си пият хубавинката, да им се посмей малко, а те като се натикали, уж като хора наченали да пеят и да се веселят, сетне не им стигало това, ами поискало им се да си накладат и няколко огньове; учителят им Чобан Станко, като им рекъл: „Хайде сега“, и те всичките като негови ученици, подирили го само 8 души и отишле на Голямо Кадиево и там, без да се бавят, пускат огън на Малък Велковата плевня, на Кара Нейковата къща, на Николов Янкова хамбар и тамам отишле да пускат на дядовата Стоянова къща огън и я замандалили те ги усетили; като завикали „юря, изгоряхме“, Чобан Станко побягнува през дядова Стоянов харман и като минал през плета, наредил другарите си на плета на митириз и като курдисали пушките си, чакат да се покаже само човек и да пущат среща му; подир, като ги видял Карамана Нейко, той извикал: „Ей ги бе, тичайте!“; Те сичкома пущат среща му, но ни един не улучил да го хване, тогава селяните, като се спускат среща им, ни един не искал да припре при тях, близо само Караман Нейкова брат Янко се намерил и като приближил дядовата Стоянова плевня и като пуснал среща им, едвам улучил да удари трима; от тях единът бил Чобан Станко (и паднал там още като бил ударен в слепите очи и подир 5 дена умря), а другите си отишле сендел-мендел [клатейки се] до Малко Кадиево; и на сутрената ранко отиват голямокадиевци на конака на пазар и като казват как се й случило, върнуват се с каймакамина заедно в селото си и като изпитали кои са другарите, излавят ги, та ги закарват на пазар, и като се подписват няколко села зарад тях да ги няма тука, тям се отсече затвор до живот във Фюлбя, а Станко в гробищата.

Портретът, що ти проводим, е от 9 лица (…). И много хора се фотографираха от село заедно с фамилиите си. Правихме още и представления физически с машина и се определиха три чина от училището по 2 гроша и другите по един с билета и падна 80 гроша — 26 на училището, а другите на фотографа (…)

Милий ми, желая да се науча за всичко, каквото е местоположението, в което живейте, и защо във всяко писмо казваш, че не биле сладки всичките неща, които са за ядение. Мене ми се струва, че естествено ще бъдат сладки, та казваш — не са. Водата при вази бол ли е? (…)

Писъмцето, което беше отправил до попското дружество, аз го принесох още тогава, когато пристигнаха писмата, и го дадох на поп Ивана Нейчев и става два пъта го питам дали го й принел, а той ми казва, че не моели да се съберат всичките свещеници на едно място и тогава да го принесе. Платката на касиерите на Земледелческото търгов. дружество пак по 40 на 100 от лечалата. Чифчийското дружество се промени тази година по този начин: да се раздават парите по 2 гроша на 100 и ще му се държи всяко тримесечие сметка, а касиерите му са Тачо Станчев, Руси Добрев, а писар учител П. Сивчев. Ктитори черковни са Грозю Мирчев, Нико Герганов и Таню Дечев. Овчарското дружество става две години не си й прегледвало сметка.

Милий ми бати попе, ний става два-три пъти ходим от Рождество Христово досега на пазар при Петра Сливков, 845 да направиме жалба, а той ни казва: „Чакайте да се мине две-три години“, че тогава да направели жалба, и няма да се потруди хич, още и нас спира да не правиме. Дядо Стоян Владев, как си отишъл ти в Диарбекир, хич не е дохождал в къщата ти, а Киро базикирет в годината по един-два пъти, и то зорлен го вкарувам в къщи, и не си проваждал децата в училище редовно (…)

(…)

 

 

846 Едноутробний ми Георго!

Задължаваш ме в писмото от 17 февруар 875-а, брой 5-ий, да ви пиша в какво местоположение сме, вода и кладенци има ли?

Този проклет град Диарбекир, в когото черната съдба е решила да живеем привременно в него, е заобиколен със съградено старовременно кале с четири железни врати, на които деня и нощя варди войска. Калето е високо, с хубави дялани камъни, като че от един камък, високо и 10 разкрача широко и на 40 разкрача има по една кула, от камък изработена, които би в него 847 време да са заслужвали за войска, а сега за храни и уруспии, публични домове от туркини. На североизток вратата се нарича даг капусу, над която има закачени железни топузи и сабля, стените са описани [с] писма^[36], но само тука има една таблица, написана с гръцки слова; казват, че великий Александър Македонски ги писал, когото наричат Скендер бей. От тази врата около 20 минути е направено шосе до валията, което е правено в 1850 година. Тука е управлението, валията, къщите, войската. Има и вода много, и посадени древеса. От Диарбекир до валията по шосето работят талиги с коне и тези талиги са работени от нашите заточени българи, които коля̀ тукашните диваци наричат вампор или демир-арабасъ, защото из Арабия коля няма, колята са камилите. Този път отива за Аргана Мадени към Цариград, по когото дохажда пощата. От тази даг капусу слиза друг път, шосе, през Хъская, стръмно място, за скелета на река Тигър, срещу селото Катарбур — това шосе Христо Илич му беше мендизинът.

Тука има турски гробища, в които има една каменна кула, дълбока изкопана, с железни прозорци, която се нарича келха-ане (къща за глави), а арабски — наум. Тази кула пълна с човешки глави — които бесели или клали, там им хвъргали главите.

От 2 часа разстояние иде една вода, която се дума Хамурват-сую, та влиза през калето в Диарбекир за чушми.

На запад вратата се дума Урумкапусу, срещу селото Али Похар, и оттук иде друга вода за чушми в града, която се дума Али Похар сую. На юг вратата се дума Мерединкапусу; от през калето, колкото води има в града, всички излазят навън от едно място, та се слива през бахчите в река Тигър; на тази вода има воденица, една динка за ориз и една тепавица, която я работи поп Георги Тутмаников от село Видраре. На югоизтак вратата се дума Еникапусу; тук се слиза на православните арабски гробища и на река Тигър. От Еникапусу до Хъская река Тигър мий стените на крепостта. Отвън около крепостта тече една малка рекичка наоколо, на крепостта Еди кардаш кулеси много бистра вода извира навън, на която се перат. На река Тигър воденици няма, защото е много хъзла водата.

По калето отгоре да се качиш, може да заобиколиш целий град и на всяко място се не минува от туркини и уруспии, публични моми.

В града вътре при Гяурмегдана на изток има една вода, която се не изтича, думат я Кючук денехчик (Малко морце); на запад има друга, която извира и се изтича, думат я Банаклъсую (Аязмо), в която, гдето извира, има хубава едра риба, от която сме хващали с ръце, ако и да я пазят турците; тази вода е при Сенек пазара, в табаханата, има и воденица на нея. Шадравани, чушми из града много, но това е, че хвъргат конски фъшкии в клюмкьовете, та сутрена, догде се измият, тече зелена вода. Има и кладенци, но всички се не пият, с една дума, г. Диарбекир е направен над вода отгоре, но много е мръсен, от черни кучета не може да се помине. Има много бани, които ги палят с конски фъшкии. В средното кале извира една вода от една направа, която думат Карасу (Черна вода), на която никой не знай главата. Тази вода минува във второто кале, на която има две воденици и една динка; тука има бахча, която се дума Кюп али бахчеси. Тука в средното кале са управленията на юзбашия, бинбашия, миралая, беледие сандъкяр мезлиши [съветът на общинската каса] и нашите мъртвилници, тъмни порутени зандани…

Тука на земята пръстта е червена и както орат тука, ако и ний така да орем, бодил не става; тука лятно време капка дъжд не капнува, само от зимния дъжд става жито и ечмикът, друго не сеят. Както ги оставил дядо Адам, тъй я карат досега. Много сладки и солено-киселички треви и корени има тука, от които тукашните диваци се хранят като скотове и пак се червят като битолски просяци.

Поп Еню Попдимитров се охрани като прасе в ахчийницата си. Стоян Заимов, ортакът му, се изгуби или побягна — то се знай, че тъй стана; на поп Еня остави една козя брадата пача и няколко кози рогове, а сметката остава за онзи свят да я гледат. Поп Еню пари няма, остана му кяр един маркуч с наргилето.

На 17 януарий ни събраха всички в сарая зарад Стояна Заимов^[37], та ни държаха цял ден гладни, без хляб, та ни питаха къде й отишъл Стоян Заимов. Ний отговаряхме, че той е аплак, с едни кючеци играл в града, може да го затриха нейде, не го знаем другояче къде й. Този път лесно се отървахме, но за 2-ий не знам.

850 Има много неща да ви пиша, но сега, като свършувам, поздравлявам всички домашни, роднини и приятели, които не са ме забравили, и моля Всевишнаго за драгоценното им здравие.

УЙГУНСУЗ МАКУЛЕСЕНДЕН. ТАНЮ УЙГУНСУЗА^[38] ОТ СЛИВЕН

Милий ми тате!

Ако и да е скръбно писмото ми, с което ви поздравям, но моля ви, бъдете якосърци като мене. Тези дедимизден калмаа [останали от дедите ни] — наши храненици — не са ни докарали на туй място да ни галят, за да се изплащат от грях, гдето са яли от дяда ми — предяда ми хляб, та са ги хранели като слепи кучета, ами са ни докарали тук да мрем от глад и живи заровени в гроб, които, като ни гледат, да наслаждават зверските си погански кучешки сърца. Бог е добър, царят милостив? Не! Първий така, но вторий не, не…

Този Таню Уйгунсуза, прост, неучен, но страшен хайдутяга. Когато ни събраха на 17 януар за Заимов, то досега не знаел за колко години е определен да лежи тук, в Диарбекир, но в този ден се научил, че бил вечно заточен, и още нея нощ избягнал из Диарбекир.

Самичък го докараха в Диарбекир и в наказанието му не пишеше, че е политически престъпник, но пише вуйгунсуз макулесенден (за неприлични неща), затова го нарекохме и ний Уйгунсуза.

Сега, като се научи правителството, събра ни всички заточени българи, без да ни пита, блъсна ни в един влажен зандан, стана три дни, човек не пускат да приближи около зандана, не знаем изново ли ще ни изпитуват или в Мека Медина закарат; за хляб ни не питат, вода имаме, която иде отвън, гдето си мият дирниците, та тече и минува през зандана ни.

После ще ви пиша повечко, но, моля ви, направете по едно благодарително писмо от нашата селска община със селский печат до тукашните четиритях общини Арабска, Арменска, Сирянска и Келданска да подействуват за нази.

Здрав съм.

ЕВАНЕС^[39] ЕФЕНДИ ХАРИТИНОВ, БАНКЕРИНЪТ, РОДОМ АРМЕНЕЦ ОТ ТРАПЕЗУНД, ВОЙВОДА НА АРМЕНСКИЯ КОМИТЕТ, А БЛАГОДЕТЕЛ НА ЗАТОЧЕНИТЕ БЪЛГАРИ В ДИАРБЕКИР (МОМИНА СТАРИНА)

Благоговейний отче п. К. Новачков!

Като ви поздравя, явя ви, че съм здрав и моля Бога за вашето здравие. Нашата чест пак потръгна, пуста орисница дали й се не скъсаха цървулите, кога доде да ни орисува, та да се позабави малко, белким си изгубваше муските или кетапите, с които ни благослови и ориса.

На 14 март ни събраха всички заточени българи в Диарбекир, та ни блъснаха в един зандан, без да ни питат. Този зандан е в средното кале сарая, в едни посъсипани дупки и порутени лахъми, отгоре с пръст засипани, през които минува от вънкашните хапузи вода, в които си мият дирниците мръсните кюрдя и плакнат наргилетата си, а ний я употребихме за пиене.

852 Вън покрай стената му тече една вода Карасу (Черна вода), на която има две воденици и една динка, която чука ориз, наречена Кюп Али бахчеси. Във второто кале, което войска варди железните му врати деня и нощя, една цяла неделя много строго ни държаха — кое яли, кое не, не пускат никакъв човек да замине около зандана ни, а камо ли при нас да доде да ни попита или хляб купи с наши пари.

Еванес ефенди Харитинов сарафинът направил едно прошение, та го подал на дивани — темиз мезлиши ли [съвет на непогрешимите], или диване — мундар мезлиши [съвет на мръсниците], с което прошение пита Еванес ефенди грешно ли й, не е ли законно да приниса човек храна на бедните затворници? Казали му, че който може да нахрани беден или гладен в затвора, законът не му забранява, свободен е да вниса храна или чорба на затворници в затвор.

Дъжд вали като из бакър, Еванес запретнал панталоните, натоварил хамалите с хляб, месо, зеленчук, угурт, мляко и самичък той се натоварил и доде при нази, та ни донесе, и краката му до коленете кални. Разпореди се, та ни донесе на всички ни дрехите за постелка и завивка, тенджурки, панички, лъжички, кюмюр за готвене. Тогава Еванес ефенди захвана сутрена, вечер да ни принася с хамалите и много пъти оставаше вечер в затвора, та лежеше при Илича, защото от многото дъжд не можеше да си отиде.

Имахме 30 души вардяни, които пазеха на вратата ни отвън. Еванес захвана и ракия да ни внася, но не на сичкома: на Илича, 853 Сливкова и мене — поп Минча Кънчев; напълнил шишетата, та ги турил в пазвата си и като доде в затвора, вдигне сетрето, та го запретне на главата си, обърне дирника си към вардяните, дигне ръцете си нагоре, та каже на вардяните: „Гледайте“, ний посегнем от пояса, та извадим шишетата; вардяните и да ни видят, не можат да вземат шише ракия от нази, защо не даваме я. Вардяните уловиха един билник в него с ракия, който го носеше нам, и дадоха на миралая.

Еванес ефенди по-скоро връща се, та повикува по улиците 7–8 души християни, та ги завежда в Кюп Али бахчеси, та ги оставя и отива при миралая, та го пита: „Запретено ли й да се внася ракия в Кюп Али бахчеси“, миралаят му отговорил: „Не“. „Като й тъй, защо ми взеха вардяните ракията с шишето, другарите чакат в бахчата“. Взема си Еванес шишето с ракията, а вардяните ни казаха: „Тази ракия пак ний изпихме“.

Доде на владиката ясакчията Мустан, та ни каза, че арабският владика Яковос ме проводи да му дадете 10 лири тур. вий само, поповете, да ви извади от затвора. Ний го изпъдихме, като го напсувахме.

Баба̀ Димитър, арабски стар свещеник, помъчил се да опали калугерите от Лясковский манастир хаджи Теодосия и брат му хаджи Йосифа от Габровското въстание 10 лири тур., те му отказали. А той, за да си отмъсти, качил се на коня си и тръгнал към валията нещо да им помогне и избави от затвора, но какво му й било мнението, насред пътя го среща една вихрушка, та паднал от апоплексия на земята, та го занели с хамали в града на къщата му.

854 Мястото, в което живеем сега, е много сгодно — постелките ни отдолу зеленясуват, а покривките, като станем сутрена, един пръст роса имат; откак додохме да живеем в този манастир, две жертви сме дали — Станчо Хаджииванов от Тетевеня и Дико Беров от Гложене^[40], и болни имаме хепидже.

Аз се упражнявам в гимнастика, играя на кючек и борба, сюлмюш пехливанлар, който много спи, подбухне и хайде на кавак.

Тука умирането лесно, не стряскат децата си, нето жените си, аз го опея и с плач погреба и друго нищо.

Не пускат никого още от нас из града с вардяни да си пазарим за ядене, тази длъжност Еванес ефенди изпълнява.

Като ви поздравя всички ви домашни, роднини и приятели с приличните сърдечни поздравления, казвам ви, за мен се не грижете, аз съм на добро място и това място, гдето казват хората, със свещ да го бях търсил, не можех го намери, защото водата на крака ми иде и покрай мен се изтича.

(…)

Писмо

от п. К. Новачков от Топракхисар

Благоговейний отче п. Михаиле!

Като ви явим, че сме в добро здравие, че молим Бога за драгоценното ваше здравие, казваме ти Христос воскресе, за много години и догодина по живо, по здраво да дочакаме святото възкресение, но дано не бъде без вас като тая година, дай Боже.

855 С настоящето си идем още и да ви сърадваме, че днес след вечернята (второ възкресение) селяните според желанието ви направиха 4 препоръчителни писма, потвърдени от селский печат, до четирите общини Арабската, Арменската, Келданската и Сирянската, които, дай Боже, да подействуват и да ви извадят от затвора (…) Това щеше да бъде още кога пристигна писмото ви, ако селяните не бяха отишле да правят път (шоше).

Според обещанието си изпровождаме ти ликовете си, които са на една картина (…)

 

 

Почитаеми членове в православната Арабска община!

В г. Диарбекир

Известни, че съотечественикът ни на име п. Минчо Кънчев е затворен в Диарбекирската тъмница, затова молим ви от страната си с настоящето си да се препоръчате за гореказаний свещеник да го извадите от тъмница, та да бъде поне на бял свят, да ходи свободно из града.

В противен случай, ако се боите за побягнуванието му, както са побягнали някои, то за него ний ще отговаряме.

Уверени на человеколюбивите ви сърца и деятелност, с която по разни начини сте се отличавали, и благодеянията, 856 които сте правили, особно на българите, надеяме се, че не ще се покажете хладнокръвни към тая ни просба, като знаете, че с това крайно ще ни возблагодарите и ще извършите една от християнските си длъжности.

 

 

Същи такива написани, потвердени със селский общински печат до общините Арменска, Сирянска и Келданска в Диарбекир.

(…)

Писмо

от п. К. Новачков от Топракхисар

Благоговейний отче п. М. Кънчев!

Пак закъснях с отговора си на писмото ви от 15 януарий, обаче по-добре късно, отколкото никога.

Причините на закъсняванието ми са много, но най-важната е, че сестра ви Неша Презвитера май позаболя; по тая причина аз насам-нататък, в града за церове като ходех често, не ни беше охолно, а и друга работа като имах, не забравях, но отлагах да ви направя отговор.

И ето благодарим на Бога, снабдихме се със здравие, с което идем да ви се похвалим като с драгоценен метал и от което да не лишава Бог вази, нази и всички братя.

Брате попе! Надявате се человеколюбиви хора да се погрижат за освобождението ви с жалби пред честното правителство, подканяте и нази да ходим да питаме, да правим жалби и пр.; аз ви отговарям, че всичките хора са человеколюбиви и желаят освобождението ви, обаче когото съм поканил досега да правим жалби, се ми отрича, като казва, че това не можело да бъде, докле се не минат 2–3 години най-малко; аз, като няма какво да правя и да думам, моля Богу да ви харизва здравие и яка душа, за да търпите, докле се омилостиви н. ц. в. султанът. Според телеграфа ви, когото сте били сега скоро, направиха се жалби и кефилиямета за изважданието ви от затвора, обаче каймакам бей не благоволил да ги подпечата, като се извинил, че това било голяма работа и че трябвало той да има позволение от мютесарифина; сега се проводи човек в Пловдив, та че и там ако не бъде, ще идат майките ви и жените на ония заточени, които нямат майки, да дадат молбите в Цариград на самото правителство и на валиде-султан. Аз като си взех хъза в града, сега задължих някои твои и мои приятели от селата да предложат на х. Ашим бея, на х. Таираа и да ги попитат дали има някое средство да ви се помогне и ако има, да се погрижат и те сами за по-скорошното ви избавление; но дали тия приятели ще им предложат, не зная, зная само, че пред мене се обещаха. А пък най-добре би било вие оттам да направите по едно писмо на казаните бейове и в това си писмо, като докажете невинността си, да ги молите за помощ (…)

Земледелческий еснаф следва, в програмата му се направиха някои променения, сиреч лихвите на парите, раздадени под лихва, се събират във всякой три месеци, и още реши се да се не дават никому пари, ако не покаже предварително здрав поръчител, и още никой няма право да държи повече от 100 гроша, когато мнозина има да се сърдят, защото не им се дало поне по 50. Годината на търговското дружество се премести на 1 януарий; реши се йоще до 3 години никой да няма право да взима на влога си лечалата му. Твойте акции от 72 с лечалата станаха 87 и занапред толкова щяха да са, ако баща ти ви не беше отделил 7 да 859 ви изпроводи за харчение. От това приятелите ви май се понаскърбиха, като знаят, че в ковчега ви повече от 6000 гроша останаха, а той, вместо да ви провожда от тях и вместо да вложи и други нови, за зла чест взема от ония, които са турени в работа и от които има да се ожида добро бъдеще на добрите ви чада. Аз става няколко пъти му правя бележка, че това не е умно постъпвание, но той се извинява, че разноските му станали много и че в къщата ви се разнасяло за децата ви много, а когато му доказах, че децата ви с Пенка заедно не можат да разнасят и за ядение, и за дрехи кирията на нивите и прихода от енорията, разсърди се и аз го оставих на волята му; толкоз за работата ви откъм парите ви.

Писмото ви до духовното дружество известих на няколко души само, а на ония лица, които се докачаха в писмото, намерих за добре да го не известя, защото имаше да се върши работа за енорията ви, а то щеше да направи спънка.

Колкото за книги, ще се погрижа да ви снабдя, но кога пристигне радостното известие за пускането ви от затвора.

За енория на двамата ни с тебе определиха селата: Арабаджиево полвината — 70 венчила, Гол. Кадиево 30 вен., Топракхисар 50 вен. (бяха повече, но избягаха по нови села), Талашманлий 40 вен. и Азаплий 70 вен. Всичко венчила на двамата ни 260. От тая енория съм пет пъти повече благодарен от ланската, защото освен дето беше малко, но беше и пръснато. Много се молих на отца п. Сава^[41] да приеме да служи на 860 Голямо Кадиево даром, но не прие; приема, но с условие да взема половината от приходите. Аз му не отстъпих нищо, та че да видим, кога случи работа на Азаплий и на Г. Кадиево в един ден, каква ще я червя. Ако искаш, направи му и ти едно писмо, та му се помоли, давно приеме да върши работа поне в такова време, кога се случи на тия 2 села работа, защото са далеч едно от друго повече [от] 2 ¾ часа, та кога съм в служба, мъчно ще сварвам за кръщение.

Теню свърши II кл. и си отговори на изпитанието най-добре във всички предмети: дали прочее да го проводим в града занапред или да остане пак в село? Според мойто мнение добре ще е да остане пак в село, защото е слаб май. Но ти каквото речеш, то ще бъде, защото си баща.

Изпроводихме ти ликовете си на едно кадро няколко души заедно с едно писмо и четири кефилиямета до четири общини в Диарбекир; приехте ли ги?

Миналата година ще се помни дълго време, много изтеглихме и теглим от нямание; но сеитбите дотолко добре идат, щото не е възможно да ти ги опиша. Аз не помня толко добри нивя и такъви високи ръжи не съм видял. Аз обаче не ще да стана човек, познах вече, всяка година сеех по две-три кила жито, а тая година, когато щял съм да прокопсам, нямам. И то не за друга причина, но защото няма милия ми батя попа да ми даде семе да сея. Борчът ми от ден на ден става повече, станахме мнозина, пък енорията всяка година ексик и друг приход няма. По тая причина ми се ще да напусна отечество и да търся в друга епархия прехраната си.

П.П. Поздравете приятелите Бойча Русев, отца п. Еня Попдимитров, свата Станча Петров, г-на Стефана Сливков, Георгя Хаджидечев, уч. Я. Кочев и му кажи, че му принесох писмото на г-на П. Иванов^[42] (…)

Писмо

от брата ми Георга Кънчев

(…)

Бати попе, казваш ми, че от 1872 лято захванали да заточват българи в Диарбекир. От тях няма ли да са се освободили хич? Пишете ми в едно от писмата си, че на софийци изляло вече времето, пуснаха ли ги? В писъмцата си пишеш, че калеибентлиите ги прибрали във втората и трета крепост, тези поради какво са и откъде са? Казваш, че когато ви прибрали на 19 януарий часа по 3-та, имало и някои болни, които занели на ръце в затвора, кои са те и оздравяха ли? Благодарим на онзи банкер (и онези ефендита), който е изпълнил една най-свята работа, т. е. дето ви принасял по няколко батмама хляб за душевното си спасение, и неговата заплата ще бъде приета от създателя. По-харно, че ни писа в какви случаи се намирате, а не да питаме хората, които те съвсем криво говорят, и тогава грижите стават по-тежки; стихотворенията, които си написал, види ми се да е песня, но не моя да й намеря глас. Георги Д. Живописец и уч. П. Берковски научили се да кърпят, хаа! Казваш, че Диарбекир бил заграден със старовременна крепост, ами този калпазанин как си сполучи да избегне?…

(…)

863 Пишеш ми да съм прочитал хубай писмата, аз ги прочитам по 3–4 пъти саде в къщи, да ги разберат всичките, и ги нося подир няколко дена да ги прочита по някой от приятелите, които желаят още за тебе и да чуят в какво състояние се намираш; и ми казваш да ти пиша за всичко, каквото има в писмото ти. Аз мисля да не съм 864 забравил нещо от да не ти отговаря на писмото, но пък белки да съм забравил нещо и затова, ако има някой недостаток, да ми простиш за това, аз оттук нататък още по-хубай ще внимавам и по веднъж повечко ще ги прочитам и по-напространничко ще ти пиша.

Бати попе, кратките ти 4 листчета, с които ме поздравяваш честичко, едно от тях, което ни много наскърби, като казваше, че ти излели циреи; ако са поспаднали, пиши ни да знайме какви са станали, пробиха ли се, или не са, да ми пишеш. А другото листче, [на] което беше написано преводът на писмото зарад Иисуса Христа, ти от същия превод ли го написа или чу от хората, че се е намерило такова писмо? Чудна работа, как се й опазило досега това писмо…

(…)

865 Бати попе, похвалата, която бях отдал на Теня в писмото пред тебе, излезе наяве, т.е. на 6 април правихме изпитанието и присъствуващите от страна бяха поп Иван Нейчев, топракхисарският уч. г-н Желев, трънковският Марин Иванов, ахърският Стефан Минчев от Ст. Загора. И след чековний отпуск, като заповяда попът да излязат всичките горе в училището на изпитанието и се качиха мъже и жени, най-напреж се изпитаха учениците от I клас и още не бяха изказали всичките си предмети, като надодоха две заптиета да карат хората на път и не ги оставиха да стоят да слушат успехите на децата си, ами забраха, та че хайде при Пишмана на пътя, а в училището останаха само учителите и поповете; и аз не рачих да ида него ден зарад изпита и стоях, дорде се приключи изпитът; и имаше 10–12 жени в училището; изпитът като се свърши, даде се на учител за бакшиш един лонз — 91 гр., и на децата по една поучителна книжчица (читанка) за радост.

В понеделник на 7 април аз станах рано и отидох на пътя, сварих хората, като го деляха и се караха, защото тургат и на малки момчета, и сетне, подир като го разделиха, хванаха да копаят хендеците. И като доде мендизинът, спря всичките хора да не копаят и като ни поведе, че бабам в Алтъндереси — тази река досега нямала име, но този мендизин й турил име Алтъндереси. Тази река е една дълбока долчина и криви грозни друмища и с тази река много рушевини станаха зимата. Заптиите като свият някои селяни, и с бой ги изкаруват от село навън, и горките селяни още щом като идат на пътя (шосе-йолу), пък мендизинът ги излъже, та ги заведе в оная пустата река и като рече тука ще правите — грозните дълги колове, които са настърчали като тополи нагоре, като им казва, че тези коли ще се затрупуват с пръст, и отведнъж се отсичат краката и ръцете на всички; и той, като ги види, че се поумислят, хване да прави пазарлък за друго място и като му турят в ръцете 3–4 лири тур., тозчас ги заведе на равно място; и нашите съселяни дадоха по 70 пари на бедел, а от старите хора, които са манда, от тях пък по 3 гроша, че тогава най на харно място правихме път.

(…)

Откак е дошла телеграма да подадат жалба, за да станат поръчители да излезете от затвора, тати стана 4–5 пъти ходи на градската община, но никак не бяха определили; едни бяха нагласили работата до един степен и бяха се повтаксали някои и други бейове да помогнат и беше останала работата да се ударят само от селата печатите, и тях удариха и ги занесоха на 24 априлий, но кадията и другите никак не склонили и работата се разпусна съвсем, но сега други ум намислили нашите общинари и Тошоолу Слави отиде на 6 май на Хасково да се научи какви телеграми са дошли и какви жалби са правили, че и те да направят такива жалби, и казват да идат жени да ги подадат на валиде-султана, и ще отиват мама и Бойчева майка, баба Сливков Петровица Станчевица, от Сеймен и от поп Еня и ще намерят някоя жена, която знай да хортува чисто турски, и един человек, който да им шета и плаща разноските; това сега тъй се гласи, ама не си й още дошъл Слави Тошоолу от Хасково, че не знаем дали не ще и то тъй да си остане, но казали на татя да си хваща тертип, затова както го определят, аз пак ще ти пиша.

В 2 писма става ни бележиш и питаш дали бива да направиш писма до бейове; аз от първото писмо не можох да разбера, че питаш нам бива ли, ами аз мислех, че сте ги направили и пратили, и сега, като повтори, разумяхме сичкома и приказувахме с п. Н[овачко]в, Н. Тен[ев], Руся, Димитра, Грозя Мирчев и те казаха тъй да направим: едно до Емин бея, едно до х. Хашим бея на Голямо Кадиево (той сега по му се хващала думата от другите бейове и бил много приятел с Таня Николов) и други до някои още, които ти знаеш; дано милостивий Бог ги вразуми да стъпят на крак да ви избавят, дай Боже

(…)

За ахиевското лозе пишеш, че сенетят бил в едно дюлбенче 870 в сандъка при булините попадиини дрехи. Ний търсихме там, не можохме да го намерим, и в другите сандъци търсихме, и там го няма. За Илиевата и Петровите ниви сенетите взехме. От края Славов не сме взели сенет, но казва ще дам и когато го взема, ще пиша. От Къня Стоянов не сме взели, но и той казва ще дам, но пак ни й страх да ги не джирмят зарад тях, но и него няма да оставим; тази година емлякът мина и нивите минаха връз татя, че подир пак който й дал парите, нивата е негова, но сега тъй ги направиха, защото един човек като пише отгоре си 30 уврата нива, емлекчиите го хващат за цял чифчия и му вземат много ихтибар. И затова тати ги писа изедно.

Питаш ме писъмцето, което беше отправено до духовното дружество, дали го й дал п. Иван Нейчев. Аз става 4 пъти го питам дали го й подал, а той ми казва, че не можели да се съберат всичките свещеници и когато правят шестмесечна сметка, тогава ще го подам. И аз чакам сега него време. П. Иван Нейчев сега е аргос за 3 месеца и щеше да отива на Търново да си иска правото от дяда Илариона, но гаче са й оставил от този мерак. И да ти кажа причината, гдето го сториха аргос: имало в Акарджанската махала един бербантин, пияница, който обичал да понамига на хубави жени; един ден понамигнал малко нещо на К. Иванца и гаче я и поощипал малко, а тя като кабулила на попа, че той като взел една неокастрена, че като го намерил в един дюкян, че доколкото можол да сили, дотогава го черпил и подир общината стори аргос, что го не наказал, ами го кърпил.

Да ти кажа нашето село в какъв степен се намира сега. Намира се на две големи партии и помежду партиите страшни гонителства и развала. Башовете на тези партии са М[ънчо] Гергев и Диню Танев, които става и по няколко пъти се и посбиват и сряшка да се не сряшкат вече в пътя си; и да ти кажа как се породиха тези партии: най-напреж още по Димитровден хващаха коруджии Генча и Гергана Господинов и пазарлъкът им беше тъй, че ако се хване в някого кривда, ще го изпъдят. И тъй подир Рождество Христово, когато се бяха раззеленили нивята, Генчо си накарал овчаря да ходи гьотеря из сетите ниви и тъй както им беше пазарлъкът, като го уловиха няколко пъти и приставиха Пенча Гайдаджи, и тогава като се разбъркаха, едни искат Генча, други искат Пенча, после Диню Танев и още няколко пак приставиха Генча само за техните ниви, но след малко и те го изпъдиха. И тогава като се заловиха Мънчо и Динето, че ката ден кавги. А пък Динето миналата година беше мухтарин, уловил много краища в Мънчевите ръце. Най-главното да ти кажа кое е: лятоска в нашата кааза ишуря беше връз царството, а пък нашенският ишур беше в чичова Господинов яхър и Динето като мухтарин преглеждал как се вършат вечер работите, видял веднъж М. Гергев, Т. Г[осподи]нов, Грозя Чаушов и още 4–5 души, като пробили от друга една одая дупка и вадили жито; сетне, като премериха да раздават житото по сиромасите, излезе 20 кила ексик и тъй като ги заловиха да взимат житото от него субашите, той им каза дупката, отгдето й вадено житото, и цяло село повяруваха, като видяха дупката, и сега стои още тъй, че не знайме сетне какво ще излезе от това (…)

Бати попе, не съм те питал как разговаряте с диарбекирлиите — български ли, славянски или турски? Колко черкви има?

Казваш ми да ида на Ахиево, кога правят изпита си, но и те го правиха на 6 априлий по Връбница и казуват хората, че са отговорили учениците му добре.

Питаш ме за дружеството кое е, задето си прочел дописката от в. „Напредък“ от уч. М. Минев, той говореше връз търговското земл. друж., друж. благодетелното (чифчийското друж.) и парите, гдето взеха от търговското друж. по 1 грош на акция, взеха се за благотворителното дружество. Ахиевци и те си съставиха търговско друж. Зарад тези дружества беше уч. М. Миневата дописка. И като приключувам писмото си, оставам в най-добро здравие.

(…)

 

 

873 Милий ми сине!

Краткото ти честно писъмце от 17 април, брой 20, приех на 8 май и като чух съдържанието му, разумях го и много ми се утеши наскърбеното сърце, като чух от писмото ти, че си бил в добро здравие, също и аз съм в добро здравие, подобно майка ти и децата.

Милий ми сине, като ми казваш, че още сте биле в затвора^[43], сърцето ми плаче, но Бог да уразумей кюрд паша да склони и послуша думите на тамкашните общини и увери поръчителите ви да ви пуснат барем да ходите свободно из града. Ний сега нагласихме един кроеж зарад вази, да повидим какво ще стане, нашите граждане май се обръщат, както ти каза брат ти Георги по-горе.

(…)

Питаш ме за нивята, какви са. Благодарим на Бога, че навреме валя дъжд, кога се сееха нивята, и като изникнаха, честичко ги прихващаше дъждец, та сега много са добри екините. Право да ти кажа, милий ми сине, аз ако бях чул от хората, нямаше да 874 повярувам, като видях с очите си и премерих един ръжен корен, който доде 13 педи дълъг, донесоха го коруджиите от нивата. Тази година, който има по белите герени сети ниви, той ще излезе баш чифчия. Житата по терените са сега до гърди и неизкласили още, къзълджите и те също такива, а и ечмиците и те баш бой, те хванаха да класят сам-там. По реката екините слаби, реката тази година много нивя развали… Да ти кажа за нашите ниви на герена при корийката — всичкото е жито на ялова угар като облак черно. На Камбурова бюлюк и то харно, но не е толкоз, на драките — баш бой, пък в корията, дето й егрекят, нивата има сято жито 18 кила и къзълджа 22, хич олмас бьовле мал [такъв берекет не е имало], щото пак много място. Илиевата нива половината нива е ръж, половината ечмик. Петровата нива при Торна гьол сята юлаф, а другата е ялова угар. Откак съм запомнил по герена не бях видял такива екини. Питаш ме за овцете да не съм ти казал наопаки, не е тъй: в нашето села не умряха много овце, нам саде 12 умряха, ама ловенето шилета, и те станаха въртоглави, за плява пари не дадох, само купих 10 кила къзълджа; за овцете друго нищо не купих, хората купуваха плявата по 1 грош оката. В нашето село пак има агнета, ама по другите села в една сюрия от 150 овце не мой се намери 10 агнета. Питаш за овчаря кой. Къню Колев е пак, ама занапреж иска ми се да го променя, май взе да не ни гледа хатър. За конете и другите хайвани питаш как са. От конете само едно малко конче умря, ама едвам изкараха сюрмашките, но сега има харна трева. Гермята всичката я оставихме за чаир, има много харна трева, цяла нощ я пасат конете и говедата, вътре изградена е добре. Дъртият кон още стои, но дано се пооправи, ще го продам. Пък нашето, червеничкото конче да видиш какво й, на панаира ми дават 12 лири тур., ама аз не го дадох и сега го скопих.

За енория тази година дадоха заедно с поп К. Новачков Голямо Кадиево, нашето село половината, Талашманлий, Топракхисар и Азаплий. Поп Лазар от Карабурун много се мъчи да го отърве, но не можа; друга година наловяваше прясна риба, ама тази година реката беше… не можа да улови риба да занесе на чорбаджата и те му се разсърдиха и не му го дадоха; той биля се заканюва на п. Костадина, но нищо няма да направи.

Хвалихме нивята, конете и другите хайвани, сега да ти похвалям запалените плевни. Има да са изгорили до 10–12 плевни и хората, като угадиха че този проклетник няма да остави сламена плевня в село, развалиха си плевните и ги правят сега керемидени; този проклетник добре, че ги гори повечето, когато се изпразниха; на Сивча Тодоров изгориха плевнята през коладни пости и му изгоря много плява, може да имаше с плевнята заедно до 15 000 гроша, нищо не можоха да отърват. Илчевата запалиха, но нея отърваха, също и Гергановата, и тя не можа да изгори. Саде нашата не можоха да запалят, ама хубай я отсъдиха. И като няма що да ти пиша, оставам в добро здравие.

(…)

 

 

Милий ми тате!

Честните поздравления, в които ме поздравяш и умно съветуваш да бъдем послушни, трудолюбиви и смирени и ни питаш дали прочитаме наставлението, тате! Как да не го прочитаме, като изтичат от него златни и безценни думи. И като няма друго що да ти пиша, оставам в най-добро здравие твой син Т е н ю К. М и н ч е в.

Тате, поздр. Кънчо Попминчев, аз Вълчо Попминчев

Писмо

от Тошоолу Славя от Ст. Загора

Благоговейний дядо поп Минчо!

Случаят, който ми се представи да ви пиша настоящето, е да ви явя, че вчера се завърнах от Хасково, гдето от 3–4 дни насам нарочно бях отишъл да се споразумеем лично с родителите на тамошните ваши другари заточеници, особено с г-н х. 877 Иванча и зетя му г-н Хр. Златаров за как да постъпим съгласно да подействуваме пред властта за вашето освобождение, за което и направихме прошение от страната на родителите ви, едно за хасковския каймакамин и друго за тукашния, заедно с поръчителство, които прошения каймакамите ще приключат заедно с мазмата до пловдивския мютесариф паша, за да ги потверди, и тогава да се дадат тези прошения на вашите майки или съпруги, а че заедно с тях да отидат в Цариград да се молят или на султановата майка, или другаде, където трябва, за вашето освобождение. И тъй, дай Боже, да се послуша молбата им и ви видим един крак по-скоро освободени! Следователно, като нямам друго що да ви пиша, принасям искрените си поздравления както на вази, така и на отца поп Еня, Ст. Сливков, Георгя Хаджидечев, Станча Петров и всички други ваши състрадалци, с които не съм имал честта лично да се запозная.

* * *

ЖИВИ ХОРА В ГРОБ ЗАРОВЕНИ И ОЩЕ ДИШАТ, ТА ЖИВЕЯТ. ДУША СЕ ЛЕСНО НЕ ДАВА, ОХКАНЕ И ПЛАЧ СЕ ЧУВА ОТ ЧАС НА ЧАС. ИМА БОГ, А МИЛОСТ НЯМА. „Моля ти се, дядо владика поп Минчо! Още ще ни държиш ли в този проклет пуст манастир, заведи ни в друг, дано бъде по-сгоден“. „Ще ви заведа, чада, имайте търпение, аз не ща ви остави тука, ще ви заведа на друг манастир, а този ще оставя на кюрд Смаил паша да се разполага в него и като овчарско да се търкаля и прави намаза с 1001 бромница. Този, който стана причина, та ни изложи в тези мъки и живи в гроб зарови, той е наш брат. Твърде добре го знайте, Таня Уйгунсуза, който, без да се обади, накладе ни на този огън да горим всички в тези мъки, а не изгаряме. Строги бъдете и търпение имайте“. „Не се търпи, дядо, тежки мъки, измряхме си напразно!…“.

От Таня Уйгунсуза ли пъшкате тук, от тази изродица ли тука страдате вий, братя, от тази проклета низка черна душа пъшкате в този мрачен зандан? От Таня Уйгунсуза ли пъшкате в този влажен зандан, който смуче тялото ви като гладни пиявици!

Но, моля ви, братя, не се грижете, търпете геройски, отблъсвайте всички страдания. Бог е добър за нази — той, който е потъпкал и хвърлил в опасност толкоз невинни души, за да избави себе си. Каин уби брата си Авела, но той не като него едно, но толкоз… Той!… Той!… Той! Гдето и да иде, Бог ще го гони; неговото лице ще бъде всякогаж бледно, грозно и уплашено. Съвестта му ще го яде като живеница и той ще усеща страх в себе си, той не може да [се] отърве от самата си постъпка, той не ще да има нужда от друго наказание за порока си: постъпката му непрестанно ще се изпречва пред очите му и ще му се представят всякогаж в страх, и привидения ще го преследуват. За да се опази от тях, ще търси смърт за наказание, ще е всякогаж в отчаяние, ще вика на помощ смъртта да угаси в него всяко чувство и съзнание, ще се моли на бездните да го погълнат, за да се укрий от отмъстителността на истината, която ще го преследува, но той ще е назначен за отмъщение, което ще се прецежда върху му капка по капка и което никога няма да се спре.

Истината, която той отдалеч слуша — да страдате в този мрачен зандан, прави неговата мъка, той я вижда и няма очи за друго, освен да я вижда, като повдига против него, изгледът й го пронизва, разкъсва и задушава. Тя е като молнията: без да уничтожи нещо отвън, прониква до дъното на утробата; тя прилича на един метал в една гореща пещ. Душата му ще бъде като стопена от тази му человекоубийствена постъпка, тя не оставя нищо непобутнато, тя нищо не потребя, но разлага дори и първите начала на живота, без да докара смърт. Той е излязъл вън от себе си, той не може да намери никаква подпорка, никакво спокойствие, той не ще живей вече освен чрез омразата, която имаше, и чрез изгубванието на всяка надежда, която ще го прави като побеснял. Честта му, гдето и да иде, ще работи като на бясно куче сопа.

Всички злощастници се засмяха.

Една слънчева заря, която прониза със светлите си тънки зари през една малка дупчица, осветли мрачния зандан и всички злощастници й благодариха и песен й запяха:

Що л’трептиш ти, олачице,

що л’рептиш в тоз зандан?

Що л’блещиш със сребро лице

в сатанов тук земен стан?

 

Дал’ ти знаеш тежки мъки

злощастник тук в този ад,

ил’ си чула плач на майки,

чада им кат мрат от глад?

 

Ти от милост се остави

да грейнеш днес в таз страна

и да стоплиш наште стави,

изстинали кат стена.

 

Твойта светлост скръб разтуша.

Разнася тя вред живот,

в нас са скърби, ал под душа,

а радост ни при нам род.

 

Ах, напусто тук ти идеш,

в мразната таз страна,

плод няма тук да видиш

от друга ти светлина.

 

Блясък твой заслепя очи,

обръгли на чер тук мрак.

Влага топлинка ти смуче,

на жизнени сили враг.

 

Веч недей, недей дохажда,

недей, ти за тук не си!

Спомен твой в нас скръб разяжда,

черен свод над нас виси!

 

Где се майка гордо мъчи,

Риди там, живот й дай!

Там, где дете гладно плаче,

ти сила му дай да трай!

 

Стига! Стига тук дохажда,

огрей ти в ливади клас,

що за храна зрънца ражда,

без плод всяк е тук от нас!

 

Иди в поля там прекрасни,

где весел свят там живей,

влез при славей сладкогласни,

той благости да възпей!

 

881 Нек тумеем ние тука

с душа, тяло без храна,

нек днес чезнем в черна мъка,

пак правда ще се узна.

В диарбекирската тъмница, 28 април 1875 год. п. Минчо Кънчев

Мавруда цвете садила,

кат го садила, редила,

редила и наричала:

„Първата китка да цъфне,

Мавруда да я откъсне,

на чело да я затъкне,

на либе да я проводи“

Отде я зачу мама й,

мама й пуста мащеха.

Мама Мавруда кълнеше:

„Да даде Господ, Маврудо,

първата китка да цъфне,

мама ти да я откъсне,

Мавруди да я затъкне,

на бяло чело ледено.“

* * *

Едноутробний ми братче Георге!

Писмата ви от 12 май, брой 7, в които ме поздравяте заедно с татя, приех и крайно се благодарих и неизказано зарадвах, загдето ми пишеш за всичко, гдето ви бях запитал, и най-вече, че сте биле в най-добро здравие всички ни домашни, роднини и приятели, и в тоз час, когато прочетох писмото, забравих, че съм в затвор. Прочее питаш ме за някои неща и желаеш да ви ги напиша, и те са следующите:

а) Доколкото съм изучил, от 49 година в Диарбекир са заточени около 250–300 българи. В 1849-та год^[44]. от 882 белоградчишкото тригодишно управление от Паша Петка, който умря тук, в Диарбекир, с хората си заедно, от които двама още живеят — дядо Стоян Ивков и дядо Иван Лилов от село Гръцко. Тези юнаци бяха завехнали вече, бели косми вече покрили главите им, а те се́ седят, седят, седят, та чакат свобода, чакат Божията милост, чакат живот или смърт.

б) От 62-ра година от Габровското въстание останали четворица: х. поп Теодосия и брат му х. Йосиф (калугери от Лясковский манастир), Дончо^[45] и Никола Киселов. Другарите им измрели по пътя и тук поп Димитра от Габрово в Цариград го отрови търновский грък владика, защо го гонил, та му не давал да взима от народа владичина; като се разболя п. Димитър в Цариградский затвор, проводиха с гърка доктора церът с фелдшера Георгя от Сопот да му принесе. Георги фелдшерът каза: „Дядо попе, по-добре да не изядеш този цяр“, но д-ра каза: „Ако го изядеш, щял си да оздравееш“, и попът изяде цяра и 5–10 минути се освободи от този свят. А тези четворицата юнаци бели коси вече покрили главите им и те се́ седят и седят, седят и чакат свобода, чакат Божия милост, чакат живот или смърт.

в) От Свищовското въстание^[46] Юрдан колкото момчета издаде, Мидхат паша беси, догде кандиса зверското му кучешко сърце, а останалите на милост тук в Диарбекир проводил на вечно заточение, но като мина садразамин, с едно прошение го помолиха да ги освободи и той послуша молбата им да ги освободи всички; има от тях трима оженени, които още тук живеят, а другите си отишле.

883 г) От Софийското приключение в 1872 година има 3-ма от село Извор, окръжие Орханийско, оставени в Енгюре, в Кютая 5; в Аргана Мадени 11 души от Тетевен, от Орханието 2-ма, от село Правец, окр. Орханийско, 5 души, от Гложене, окръж. Ловчанско 1, от село Извор, окр. Орхан., 2 души, а другите са в Диарбекир; от тях има 7 души наши братя на вечно заточение до живот. Другите от 3, 4, 5, 8 и 10 години, които бяха в трите години и които утърпяха да не умряха, отидоха си. Най-много мряха от 3-та и 4-та година; от вечните имаме една жертва — Васил Петров от Орханието. Баща му дядо Петър беше в 3-та година, той си отиде.

д) Във 2–3-[та] крепост няма никаква народност да живей, има около 600 души джандари и около 65 души вардяни, които живеят, защото и тях не пускат без работа в града, и тук има железни врати, на които деня и нощя стража стои, та варди.

е) Които занесохме на ръце с хамали в затвора, умряха досега 6 души, от 3-та год. 2-ма от 4-тях и един от вечните, много болни имаме и много имаме от ревматизъм болни, краката им се схванаха, та не можат да стават на крака; от нашите в тази болест е лошо хванат даскал Петър Берковски. Не е белли, т.е. не се познава кой оздравява и кой се разболява…

ж) Ефендита няма. Само е Еванес ефенди, банкеринът, нашият благодетел, който помогна на бедните заточени и от всяка 884 правда българи потъпкани и немилостиво хвърлени в мръсните влажни диарбекирски зандани. Еванес ефенди Харитинов е родом арменец от Трапезунд. Сестра му е оженена за грък на име Апостол, който е гюмрюкчия в Диарбекир, но не е тукашен жител. Апостол е наш сват, дъщеря му я води Милуш^[47] от свищовските заточени, който е освободен и тук живей, и затова Еванес ефенди се е заседял тук, и той според сестра си ни се пада сват.

з) Като бяхме свободни из града, няма кой да ни пита на вратите кога излазяме из града от калето навън; както минуват другите свободно, така и ний минуваме и на което село искаме да идем, отиваме, но каква работа имаме, та да идем на село. Ако да повикаш на някой кюрдин „гел бораи“, той ти отговори: „Турча не зани“ (Не знам турски). А като му повикаш: „Куро вара-вара“ (Приятелю, ела, ела), той изведнъж се опери, та се обади: „Льо“, и си дрънка, та яде като скот треволяка, когото си е набрал.

и) Циреите диарбекир чебанъ още не можа да обуя кундури и да съм в града, не можа да ходя наникъде, а сега съм свободен, като съм в зандана и всички българи при мене. Циреят захвана по малко да се чисти.

к) Писмото за Иисуса Христа намерихме в православната арабска библиотека в манастира „Свети Мар Козма“, написано на арабски язик. Накарахме един сирянски свещеник каз Дауд, та го преведе от арабски на турский язик, а даскал Христо Ковачев го преведе от турски на български язик, та го преписах и аз. Този свещ. каз Дауд предаваше на даскал Я. Кочев арабска граматика. Кочев му плаща в месеца по 1 лира турска.

л) Българи тука, в Диарбекир, сме само ний, с тукашните се разговаряме по турски язик. Тука едно дете, догде да порасте, научва 4 язика: турски, арабски, арменски и кюрдски, и трябва да ги знай тукашен жител, защото с тях има работа, да взима и дава.

м) Тука са следующите християни: арменци, православни араби, сюрянци, келдани, кюпюляни, хасюнисти, сиряни. Арменците имат 2 церкови. Арабите един манастир „Св. Мар Козма“, който бил съграден подир Христа 160 години, и [в] махалата си имат един параклис „Св. в[елико] м[ученик] Георгий“ , в когото си служат, кога много дъжд вали, та не можат от кал да идат на „Мар Козма“. Другите имат по една черква. В черквите службите са религиозно различни правилата. Има една черква кюпюлянска, в която две народности се черкуват: едни ходят една неделя, турят икони, другите и те една неделя и хвърлят иконите. Понякогаж, като се сбият, правителството затвори черквата и седи затворена, дорде се разправят.

От православните араби има 4 къщи католици, които имат черква с един свещеник; същото правило се чете и обредите се вършат както православните, само папата поменуват. Другите народности се́ са католици, папата поменуват. Само арменци и сиряни не са католици. Има една протестантска черква, в която ходят на проповед, един арменец, Бирон Томасу, им като поп. Гледах, като венча една сватба, с евангелието за петтях деви им изчете и то беше.

Турски джамии и мечети има много. Има една арменска черква, потурчена в джамия, много красна направа и широк двор с 4 шадравана. Вратите на градището са с железни вериги. Една черква на православните има потурчена в джамия турска, много голяма и красна направа, с 6 шадравана в двора. Наричат я Волу джемиси. Имат един мечит, в когото цяла нощ от мръкнало до съмнало дервиши лаят като кучета: ав-уф, ав-уф… В друг пък има, та пеят много хубаво от мръкнало до съмнало. Във второто кале има черква, обърната в джамия, която наричат Хазрети Сюлейман джемиси. В нея й погребан Решид паша, на султан Абдул Меджида най-първий телопазител. Решид паша блага душа, на султана вярна слуга. За него имаше стихотворение. Когато минал Меджид, той покорил тукашните кюрди и турци, та припознали султана от 40 години насам. В трето кале има една черква, на която по стените седят изобразените образи. Тя сега е дебой със стари пушки чакмаклии, които вземали от противниците, има и знамена, но караул не варди тука, затова ги гледахме през прозорците. В това кале има една висока могила, от изкусни дялани камъни направена, на която има два стари топа, които палят, та ги гърмят по рамазана и кога има царска дунанма.

Има още за много неща да ви опиша, но оставям за друг път да ви ги опиша, ако имаме чест още да се намираме тука, не дай Боже.

Тукашните се молеха барем от туй място да ни извадят. И ний давахме прошение, та се молихме на вали кюрд Исмаил паша да ни преместят от това място в друго, но нето на владици и християни се чу гласът, нето нашето пъшкане и охкане от затвора. Най-подир дадохме 350 гроша, та ни извадиха от този зандан 4–5 шага настрана в друг, в когото седяхме 3 дни, и пак ни повърнаха, та ни туриха в първия. Само дето се местехме, та си пренасяхме едно-друго и на гръб болните, то ни остана.

Стани, стани, пробуди са,

хайде на Балкана,

няма добро от нашите,

нито от султана…

Сега си живеем спокойно пак в първото място, което мисли един по един да ни прецеди и погълне, но и ний упорствуваме и юнашки изгонюваме всички неволи, немилости, черни теглила, които ни носи кюрд Исмаил паша, да яде на великия си пророк лайната, че и той неговите.

Остава погрешката в 350 гроша, които бокгиби лапна Алия, и не знам самичък ли ги изяде или и друг си лапна.

Веселя се, та се утешавам с едно гущерче, което излазя от порутената страшна стена и аз го опитомих, та го храня с мухи; като наловя, та му приготвя, дорде още не е излязло, че като си направи закуската, та ги изяде, само си хваща като котка мишките.

Под постелките си намираме и змийчета, но досега не са направили някому зло. Георги Данчев много се ядосва, 888 че го не оставят да си го изрисува, както го гледа, но му разваля плана.

Като ви поздравя всички домашни, сродници и приятели, оставам в добро здравие и моля Всевишнаго за вашето драгоценно здравие и на всинца.

Писмо

от свещениците поп Велча Желев и поп Лозя Желев от с. Трънково, околия Ст.-загорска

Благоговейний отче п. Михаиле!

Думите, които прочетохме в писмото на отца поп К. Новачков, стреснаха чувствата ни, поклатиха дълбочината на сърцата ни, нараниха ни крайно не за друго, а само и само щото искаш да кажеш, че сме те забравили. Не, благоговейний отче, не, не сме те забравили и никога не ще те забравим! О! Възможно ли е това! За толко ли малко време мислиш да забравим един най-искрен и драг приятел? За толко ли късо време ще забравим един свой благодетел? Това не е възможно, вярвайте ни, бл. отче, че всякой ден и час те мислим и молим Бога за освобождението ви. Колкото загдето не сме ти писали от толко време, прощавай, ний сме задължавали някои приятели да вместяват по няколко редове в писмата си до вас и от наша страна, обаче това те правили ли са или не не знайме и сега, като прочетохме думите: „п. В. и п. Л. Желеви живи ли са“ (в п. К. писмо), разумяхме, че или приятелите, които бяхме задължавали да те поздравят от 889 страната ни, не са направили това, или пък такивата къси поздравления не те благодарят. Както и да е, ний, щом разумяхме, че желаеш да имаш писмено поздравление от нас, взехме перото и начертахме настоящето, с което те молим да изхвърлиш всяко съмнение и да ни знаеш за такива приятели, каквито сме били, преди да се отстраниш от нас. Ний отдавна бихме ти писали, обаче не знаехме, че ще те благодари писмото ни, мислехме даже, че си ни ресител от тефтеря на приятелите си, понеже и ти досега не си ни направил писмо, ако си ни поздравял в чужди писма, което на мнозина твои приятели направи. Ний, без да гледаме това, приготвихме ти един лик с три образа (ний и п. К. Новачков), когото с второ писмо ще ти проводим, ако сме живи.

Още, че не сме те забравили, ето доказателство: тая година енорията ви с п. К. е наедно и когато той не може да завърши някоя работа, ний сме готови да му притечем на помощ, като завършим каквато работа се появи в Азаплий (което се прибави при твоята и неговата енория). Ето, този е джигерят, когото сме купили на сиромаха!!! Прочее, като няма повече с що да ти се похвалим или какво да ти пишем, увещаваме те да бъдеш дързостен и твърд, не се отчайвай от мъките, които търпиш, отстранен от познайници, приятели и сродници. Дерзай, брате! Нищо право не е останало неоткрито, то и вашето ще се открие; правдолюбивото правителство скоро ще се увери в невинността ви и против волята на вашите клеветници гърци ще ви освободи, дай Боже. Сам Иисус Христос е казал: „Блажени изгнани правди ради“ и още: „Който претърпи докрай, спасен ще бъде“. Ето думи пълни, думи утешителни, които един християнин невинен, като си напомни заведнъж, забравя всички мъки, а поруганията се преобръщат на слава.

Като няма повече що да ти пишем, оставаме в надежда за скория ви отговор, ваши

П. П. Скръбни новини: немилостивата ръка на един немилостив арнаутин проводи във вечност един наш приятел и добър съселянин Михо Банков. Друга, собствена смъртна коса покоси и грабна от помежду ни един ваш и наш приятел на име Дачо Славов, стопанът на сродницата ви Иванка Митева, която, окаяната, остана вдовица с четири дребни дечица!

Сеитбите бързат да удовлетворят труда на окаяните ни земледелци с огромното си плодородие, каквото не се е случвало скоро по нас. Поздравете от страната ни приятелите отца п. Еня, Бойча Русев, Станча Петров и още всички други, които ни познават.

Приемете поздравления и от любезното си и духовно чадо Марина Иванов.

Писмо

от поп Костадина Новачков от Т.-хисар

Благоговейний отче п. Минчо!

Научаваме се, че почтеният мезлиш в Хасково, като дирил и изпитвал да узнае на здраво вината на г-да хасковските заточеници, узнал наконец, че теглят за права Бога от клевети, затова те (членовете от мезлиша) решили да дадат жалба на централното и правдолюбиво правителство в Цариград за избавлението им; на това се не съгласявал само един член от съвета, по народност грък: това вий ще срещнете в един от последните броеве на „Напредък“.

Колкото за от наший град, няма също да ви се похваля; нашите градски господари истина, че и те уж работят, но не можат да изработят нищо, не зная защо. Правиха се писма поръчителни за пущанието ви от тъмница, но и това тъй се смръзна, защото каймакам ефенди не подписал тия писма.

На писмото ви от 15 януарий отговор направих и го проводих, надявам се досега да сте го приели. Поп Руси ахиевски е жив и му дадох да прочете писмото ви, в което ме питате жив ли е. Вестник „Източно време“ ний с Ивана Степанов ви бяхме подписали; за честта ви той тогава се запря, после ни казаха, че ви се проваждали вестници, и ний употребихме парите в друга работа.

Писмо

от уч[ител] Петка Сивчев от с. Арабаджиево

892 Благоговейний ми отче!

С настоящето си писъмце ви явя, че сме живо и здраво и моля Бога за вашето драгоценно здравие.

Задължил ни беше да ви пиша за отговорите на изпита на 1875 год., но аз ето що мисля за това. Понеже учениците добре си бяха изучили предметите и добре си отговориха, но аз като учител да кажа тъй, както беше, то иде като хвалба, пък да кажа: не си отговориха както трябва — ще излъжа, затова рекох на ума си: тъй да му пиша аз, ще каже — хвали се, но нека му пишат настоятелите или зрителите, тогава той повече ще се задоволи и ще повярва. Тази е причината, дето си замълчах за изпита.

Колкото задето съм се бавил досега да ви не пиша скоро, намирам се сам виноват, но прося снизхождението ви и много ви се моля да не бъдете наскърбени за това мое немарение. 7–8 листа тънка книга съм си взел нарочно за писма към вас, вината в немарение.

Понеже желаете да ви се опише изпитът подробно, то да ви го опиша:

Във II кл. имаме четирима ученици, именно Т. Бойчев, Д. Герганов, Т. Попминчев и Генчо Ников; от тези ученици е, както знаем, най-способен Т. Б. и най-добре си отговори, а най-прилежен е Т. Попов (най-смиреното ваше чедо), изучи си много добре предметите и си много добре отговори, както и другите му другари. Поведението му е най-добро от всичките ученици. Неговата наклонност не е превъзходна, 893 но прилежанието и вниманието му в разказ е нещо повече от превъзходството, затова той най-добре си изучава предметите. Само Д. Герганов, понеже късно хвана да следва, куцаше му нещо във високите предмети, аритм. и грам., но отговорите му бяха почти равни с др.

В I кл. имаме 8 учен., от [тях] Т. Сивов не доде на изпит, от 7-ината двама, именно Г. Русев и ваш Тонин Теню, бяха слаби през год. и слабо си отговориха, а другите петима много добре си отговориха, а най-много се отличи Ганчо Михалев. Велики дарби има, но дано скоро си додете, че като уголемим дружеството благодетелно, от него и от частни помощи да издържим това момче в някоя гимназия, чуден человек ще стане.

Началните за три-четири месеца начнаха свободно да прочитат, първото и второто отделение много добре и чисто начнаха да четат.

Кънчо ваш бираз якоглав, но пак се поправи донейде в прочитанието, а не и в поведението, но недей мисли, че се е развратил, но както си беше, се тъй. Вътата кротко, в него има надежда, той и Диню Стоенчов начнаха да прочитат полека-лека; когато додохме миналата година, „а“, „б“ не знаеха.

(…)

Учениците през зимата бяха 85–90 и през марта начнаха 894 да се пръскат по къра с говеда, овци, волове, та затова направихме изпита на 6 априлия 875 и пак 40 ученици присъствуваха на изпит. Щом да захващаме изпита, един заптия доде, та изкара всичките хора на пътя и затова твърде малко зрители имахме; това беше за голяма жалост и много наскърби както нази, тъй и п. Ивана Нейчев, който присъствува на изпита ни.

Подир изпита затворихме училището, чак подир Гергьовден, но понеже правеха път хората, не можоха да се съберат децата, чак по Кирил и Методия се събраха. Това е жално, че като се събраха до 20–25 уч., вашите деца не дохаждаха редовно, защото ги провождаха по работа на къра. Това ми много къса сърцето от яд, защото много ги злоупотребяват, ходят без никакво право да пасат воловете и на всекиго, който иде във вази, дъртият казва тъй: „Много разноски имам, две къщи гледам и 8000 съм проводил надолу“, когато това не е тъй. Енорията ви се гледа добре от п. К. Новачков, всичко се пренася в къщата ви, никакви дрехи още не са им шили и колкото пари ви е проводил, те са от помощи и от вашите. Това не е лъжа и още неправди има, но когато си дадете, тогава ще се оправи всичко. Моля това да не излезе на мегданя, защото съм в село учител. Щях да ги обруся за всяка неправда върху тебе.

Във всяко отношение Йорго^[48] ви е защитник, но нищо не може да стори. От приятелите ви Мънчо Гергев, 895 Господиновите всичките и Чаушевите синове излязоха наопаки, най-искрен приятел и най да го боли сърцето за вази е Грозю Мирчев — нему трябва всякога молитва да принасяш за любовта му към вас и ученолюбието му, и постоянството му за доброто на общите заведения и за сиромасите. Ако имаше колко вази влияние в селото, не щеше се промени никак нашето село подир отсъствието ви.

Гледай още какво ще ви кажа, но то е неописуемо, т.е. не можа описа едно дълбоко пленение на сърцето си, една крайна любов, една симпатия от две години насам, тъй щото, ако беше ме срещнала несполука, смъртта беше готова и досега щяха да ме прежалеят. Следствието е това, дето се сгодих на 9 февр. 1875 г. за Тонка Широва. Дано дадеше Бог да се ускори освобождението ви, защото, ако си додете преди сватбата ми, вази побащим ще направя и ще доведеме музикантите от града. Писъмцето проводете до Ив. Гълъбов и недей го събира в едно плико с баща си. Най-сетне свършвам, като оставам завсегда ваше покорно духовно чадо.

 

 

Благоговейни ми о Христе братчета поп Белчо, поп Лозьо!^[49] Незабравими о Христе братя! Честното ви писъмце, с което ме поздравяте от 10 юний, приех и крайно се благодарих и неизказано зарадвах, най-вече загдето ми се хвалите, че сте в добро здравие. Дай Боже. Също и аз съм здрав като абанос и як като лев, всичко побеждавам с търпението си. Его же любит Господ, наказует его. Претърпевший до конца, спасен будет. Наказа ме Господ, смерти же не предаде ме. Благоговейни ми о Христе братчета! Смея да ви се похвалям, много съм добре, не ма й грижа за нищо и от никого не се плаша, само от едного Бога. Не ма й грижа, думам, защото ме гледат като писано яйце и строго пазят главата си от зандана навън да не покажа и с очите си бял свят да не погледна. Жив е Господ, той забавя, а не забравя. Този, който ни мъчи тъй немилостиво, като че сме извадили на баща му очите или пък неговите, той не мисли, че ще се върне и нему и убий в главата един ден и той е твърде скоро. С каквато мяра мериш, с такава ще ви мерят. Каквото правиш, прави го и мисли за сетнината говори пословицата. Прекален светец и Богу не е драг.

Захласнах се, та забравих какво щях да ви пиша. Хъ-ъ! Доде ми на ум, но дали то щеше да й, пак си не верувам… От едина тефтер ви реситих, а в другия сте запечатани в сърцето ми, та как ще забравя любовта, която имам към вас.

Хвалите ми се, че сте имали добри берекети тая година и се надявате за богата жетва, но жетвари приготювате ли си? Да не кажете работа много, а работници няма, сетне много ще се каяте, кога хората поженат, а вашите екини изгорят. Доде най-мъдро се намъдри, лудо се наиграй и натропа в зандана.

— Момиче, момиче,

де гиди мряна рибо,

не стой срещу мене,

изгорях за тебе

като лен за вода,

босилек за роса.

— Гори, либе, гори,

мойта мила майка

първа ми душманка.

На вода да ида,

либе да си вида,

и тя след мен дойде

вода да налива,

че сме изгореле

се́ за пуста вода.

В градина да влеза,

цвете да набера,

китка да увия,

на либе да давам,

и тя след мен дойде

цвете да полива.

Ах, гори, либе, гори.

(„Мама ми й дуишанка“)

Благоговейни ми о Христе братчета! Да не си помислите, ми са й изсипало брашното или умът изкипял. Смислих си роди и роднини, и млади години. Тук се тъй живей и в зандан сладко пей:

Гледай ма, либе, гледай, днеска съм тука, утре ма няма.

Аз ще да ида, дето са ражда черният пипер.

Тропай, бяло, тропай, двамата да тропнем.

Дръж се, дръж се, назлън Ташке,

бягай, бягай оттука, бягай, гидийо,

очите ми да та не видят, бягай оттука,

от туй грозно място, от тъмна тъмница.

Тук са не живей, иди при славей, гдето сладко пей.

Там роди и роднини и клъсти години, гдето агата се изтяга

и чорбаджията при него бяга.

Кърши, То̀доро, люляка, прави, То̀доро, мостове,

че ще да мине агата, агата със сестра ти.

Като няма що да ви пиша, моля ви, не ми пишете грях, 898 загдето ви попях, аз ще играя и вий, ако обичате, поиграйте, но свещенику не подобава и прочие.

Здрав съм, моля Бога и вий бъдете здрави. Като ви поздравя с приличните си и най-искрени поздравления и всички роднини и ранните и любими приятели, които още не са ни забравили, дай Боже, да ни не забравят.

 

 

Благоговейний ми отче п. К. Новачков!

Честното ви писъмце, написано при писмото на свещ. п. В[ел-чо] и п. Л[озю] на края, от 10 юний приех и много се зарадвах, като го прочета, за което ми пишете, и най-вече като сте в добро здравие, дай Боже, радвам се.

Също и аз съм здрав, само още куцам, но и мястото ми помага, нямам нужда от да ходя нашироко, но се изтягам като царски дюмбелин.

Вий сте прочели в библията, че Раят се нахожда между реките Тигър и Ефрат. Също и Джендемът (Адът) е в това място. Затова смея да ви се похвалям, че ни претеглиха през дяволските теглилки, та преминахме досега 15 баждарници и още 5 остава да преминем, та да се сравним в теглилата със святая Теодора. Извадиха ни от Джендема, та ни туриха в Рая 120 души; на четири ката лежим гръб до гръб, има две пътеки само, 899 деня и нощя под ключ (кофар), с един заход вътре в магарешкий рай, който се не изтича, но го с ръце чистим от неделя на неделя. Сега пазарихме сърбина Милоша, по 5 пари му даваме, от човек в неделята, та захвана по три пъти да го чисти. Много тахтаби и малки черни змийчета се намират в него и акрепи (скорпии), но само досега Анастаса Христя Попов^[50] от Плевен са ударили, който като бясно куче ви три дни и три нощи и като на кученце му премина.

Благоговейний ми отче, вярувай, без огън живи горим и деня, и нощя. Изгоряхме живи, братче, за какво първо да ти разправям и пиша.

Дълъг и широк е пустий Диарбекир, яки и високи са стените на неговото кале, тежки са и турските синджири, проклет е от Бога тоя турски град, проклети са и мрачните и грозни тъмници, няма дъждец, няма росица, няма прохладен планински ветрец, няма нищо добро, каквото в нашите страни, каквото в нашата благословена България. Пече от небето арабистанско слънце, пече над главата ти като адски огън и мозъкът на човека ври в главата като в бакър (котел), керемидите се пукат и куршумът над джамиите се топи от това сърдито слънце. У нас слънцето изгрява за радост на хората и за веселие на добитъка, а в тоя пусти Диарбекир то изгрява само хората и зелената тревица да гори и суши. Нищо тука не весели, нищо не радва, се пустота и яд, 900 ето ти Рая, ето ти и Ада, братче. Само за турците, за камилите и за магаретата е направена тая земя, само тям е дадено да живеят там. Лежи турчинът под черницата, та се изтяга цял ден на голия хасър, гладен, и казва: „Аллах керим“ (Бог ще даде).

Отче попе! Това да не прочетеш пред баща ми и майка ми, но само им попей тая песен:

Провикна се поп Минчо,

в пуста тъмна тъмница:

— Бре, млади тъмничари,

юнак българчета,

не ли ви е жално

за вашите майки,

за старите бащи,

за милите братя,

за драги сестрици,

за дребните деца.

Я ги погледнете

как сълзи проливат,

как зулуми търпят,

как синджири носят,

как тежко проклинат

майчино си мляко.

Хайде, хайде,

дай… що ни мъчи…

От България, от г. Ловеч, ни докараха един нов гостенин, народност турчин, Али онбаши, той псувал светията си, великий пророк Мохамеда, и той сега е в наший рай.

И друг гостенин от православните араби, от Ерусалим, от село Римя (Ариматея). Неговата погрешка, че поддържал ерусалимския патриарх Кирила, който не прие да подпише схизмата. И той при нас, има отвън 5 души слуги, които му принасят едно-друго, много богат и много мрази гърците, не знай турски, но само арабски говори: „Сава сава куллюбургари… куллю урум миллети акрут — хенеет“ (Тука, тука всички българи добри. Всички гръцки народ проклет — хиниет).

Гълъб войвода^[51] и него дотътриха, който беше в цариградския затвор съучастник в кражбата на моя сандък (но сега ще си го побия).

901 Захванаха да пускат по 6 души с 6 души вардяни на ден из града да ни пазарят и принасят с хамали за ядене кому каквото требува; аз стана три пъти излазям, нали направихме път, тя е лесна вече.

Имам за много неща да ви пиша, но оставям за в друго писмо. Засега като ви поздравя с приличните си и най-любезни поздравления всички ви домашни и изобщо роднини и приятели, моля Всевишнаго за драгоценното ви здравие и оставам в най-добро здравие.

 

 

Обичливо ми духовно чадо

уч. Петко Сивчев в с. Арабаджиево,

Честното ви писъмце от 28 юний приех и много се благодарих, като го прочета, загдето ми разправихте за изпита и отговорите на учениците ви, и ако не бях в същото време присъствувал, но като прочетох писмото, умствено присъствувах и видях отговорите на учениците ви, които сте се трудили да им вдъхнете в сърцата и развийте в ума. Радвам се, трудете се, защото вашите награди ще бъдат наградени не само на земята, но и горе на небето от самий Спасител, който сам говори: „Оставете децата и не им забранявайте да дохаждат при мене“.

Духовно чадо! Много се зарадвах и ви честитя бъдещата помощница, годеницата ви Тонка Широва, и дано бъдем и ний честити за сватбата ви да се завърнем и присъствуваме на тайната. О, каква голяма радост, дай Боже.

902 И още по-много се зарадвах, като ми пишете, че сте биле в добро здравие, също и аз съм така здрав, като не намисам диарбекир чебънъ. Засега няма що да ви пиша, ако обичате, прочетете писмата на поп К. Новачков. Като ви поздравя с приличните си и най-искрени поздравления, оставам в добро здравие и моля Бога за вашето.

 

 

ДРУЖЕСТВОТО „КРИВ РАК“. Тука не знаят тая търговия, гдето нашите Хаджииванчевите и съдружие направиха, да дадат пример и научат тукашните диваци на една нова търговия.

Събраха няколко крави според сермията си, защото тука месото е евтино, 1 грош 400 драма, и говеждо месо не ядат тука. Закараха кравите на мера в село Чунгюш, та ги суватландисаха и кравите се много добре направиха. Доде време да ги колят и изработят на пастърма и суджуци. Докараха ги в селото Али Похар да ги колят и изработят. Това село е 20 минути от Диарбекир на запад страната, много чушми и вода има в него. Изклаха кравите, та ги изработиха и направиха хубава пастърма и суджуци. Но нали ни затвориха, не ги пускат навън да надникнат, а не в село стока да забиколят. Най-подир Георги Хаджииванчев с много прошения, та и рушвети, пари давание, пуснаха го с джандарите да иде да обиколи стоката си и да донесе и нам да вземем да ядем.

903 Кога отиде Георги, що щеш: кюрди носили на една страна, кучета влекли на друга, станало кожи, суджуци и пастърма дармадан. Георги се хвана за очите, та се качи на кривия рак. Ракът, като крив, не знай направо да върви, изкриви се и хайде пак в магарешкий куту шериф.

Мендизите Христо Илич и уч. Петър Берковски и тях докараха, та ги блъснаха в часа при нази, ако и да бяха царски мендизи да му работят безплатно шосета, то и нам са нужни да работят шосета за дребния добитък. Уч. Петър Берковски уж да се оплаче на вали кюрд Исмаил паша, да му каже: „Паша ефенде, сен варада олмадан йол волмас“ (Паша ефенди, ти догде си там, път не става), той му казал: „Паша ефенде, сен варада, йолмеден, йол валмас“ (Паша ефенде, ти там догде не умреш, път не става). Пашата извикал: „Хванете този кефирин, та му турете въже на врата, теглете този гяурин, та го обесете, тези царски душмани… теглете, та го обесете“.

Мюхтюпчията Али ефенди, секретарят на пашата, който ходеше заедно с Берковски, скочил, та целунал на пашата етекя, та му се помолил: „Стой, паша ефенде, какво ще направиш, нели видиш, че не знаят язика да говорят, моля ти се, паша ефенде, опрости го“, и пашата спрял, та го не окачили мръсните кюрди.

Този Али ефенди убеждавал Берковски да се потурчи, 904 ще му даде дъщеря си, да го направи зет и извади от затвора. Петър Берковски му хъкъл и той мислел, че навярно му се е обещал, затова толкова се молил зарад Берковски, и ако не се бил случил там, Берковски щял да омърси въжето. За награда, гдето работи, та черня на царска работа, та му прави шосе.

Земледелците не кяр, не зарар, догде село намерят, догде на земята пръстта харесат, то им изтече срокът на отпуската, та се върнаха в спокойното си място.

ГОЛЯМА ИСТОРИЯ. Чифте ханджиите Костито, Янаки и Станчо Попниколов, те отидоха да си прегледат стоката: наргиле такъмлъръ, каве филджанлъръ. И аз излязох и х. Станю заедно с тях, отидохме на Чифтехан. Хаджи Станю ги окайва и говори: „Голяма история това нещо“, и тъпче, та краде един наргиле маркуч в джеба си. „Дядо хаджи Ст., тя историята голяма, ами и маркучът голям, но гаче се намърда в джеба“. „Дядо попе, гледай си работата ти, тя голяма тази история, не е за изказване, ами и шише трябва, него как да купулисам“. „Как, пъхни го отзаде си под сетрето, че хайде из вратата навън“. „Ще кажа.“ „Не ти трябва, тя чудна история тази, всичко почупено, зян-зебил станало“.

Станчо Петров нищо не ходи да търси из Бахчалъ каве, като знайше, че всичко й разграбено.

ДВАМА ПОПОВЕ ЩЕ БЯГАТ. Станчо поп Николов от 905 с. Лопян, който беше от третаците^[52], отишъл, та казал на Алня, хъпъсане мюдюрю, че двама попове ще бягат. За мене и поп Георгя^[53] казал, но имена не казал, само двама попа; те влизат, нази повикаха, старите калугери^[54], но те лесно се разправиха, като ги знаят от 20 години, като живеят там, а Станчо Попниколов как ще се разправи.

Ний си имаме управление и не познаваме от друго съдовище да се меси във вътрешните ни работи. Имаме си началник, съдия, членове и чорбаджиите са онези наши другари, които са осъдени вечно до живот.

СТАНЧО ПОПНИКОЛОВ СЕ ОСЪЖДА НА ЛЮЛКА. Станчо Попниколов отпървен отказваше, че не ходил при Алия да му говори за двама попове, че искали да бягат, но калугерите х. поп Теодосий и брат му х. Йоасаф засвидетелстваха, че Станчо говорил на Алия и че кога ги изпитувал миралаят, Алия казал, че буюклията, с големите мустаци, Станчо дедиклери (така нареченият), му казал. Даде се на вишегласие. Чорбаджиите извикаха Станчо: „Утре ще си върви и освободи. Не щем го в затвора, ний ще лежим зарад него, нека бъде осъден на люлка, не щем го при нази. Присъдата се свърши и Станча грабнаха на ръце, че от ръце в ръце го носят, кой както мой, така налага…“

Влязоха вардяните да го отърват, но и тях хубай наложихме. Това беше часът по едина през нощта. Георги Данчев се занимава, та пише на една плоча русалките как се къпят вечер в реките 906 и голи люлеят по върбите, да ги хектографира. Русалките белят платна и с бухалките ги бухат… на Георгя Данчева дирника.

Битите вардяни ни обадили. Часа по 3–3½ през нощта доде големецът ченгене Алия със 7–8 души при нази, та каза: „Нека излязат от вас двама вън да ни разправят кой дига бунт помежду ви“.

Георги Данчев остави си занимавката и каза: „Аз ще ида да разправя на тези кучета да разумеят…“. „Тук седи, Георге, не ходи, никого не пускам да излезе вънка, защото който и да излезе вън, ще го бият, догде бяло марзаванско пореве; те тука не можат и не смеят да ударят, защото знаят, че ще станем на турска могила“.

Юнашко сърце не трай, Георги Данчев глава върти и огън дъха из уста. „Ще ида, дядо попе, да разправя на тези голи цигани“. „Тука седи, Георге, не ходи, ще те добият“. „Ще ида, дядо попе, да ме бият ли, не можат ме бутна!“ „Тук седи, слушай ме!“ „Не ща да те слушам, дядо попе, ще ида!“ „Хайде върви, ама ще додеш с градобиен дирник“. „Градобиен дирник ли, ще ида, никого не слушам аз, тях мама им…“. „Хаде, не се бави, ставай. Алия-а, ето ресимджията ви провождаме да ви разправи, 907 ама като го отделите от нази, да му не отпорите дирника“. Алия: „Доволно, хаде да става да върви подире ни, не бойте се, ай сега ще го доведем, стига да ни разправи ресимджията, да узнаем кой дига бунт помежду ви, да ви не оставя на рахат“.

Георги стана и тръгна, аз го благослових и му казах: „Какво има да тегли този дирник“. Г. Данчев излиза навън и говори: „Дирник ли…“.

Вечерта се измина, съмна се, пладне стана, мръкна се, Г. Данчев няма. Вечерта часа по едина го докараха, едвам върви, отпрали му дирника.

„Как е, Георге, присне ли данока?“ „Добиха ме, да е… мама им кучешка. Още като отидохме в стаята на Алия, натиснаха ме, та седнаха двама на главата ми и двама на краката ми, на три неферя ме биха, та ме смазаха, дорде да се съмне, и ме хвърлиха при мръсните кюрда и сега ме изкараха. Ех! Смазан съм и хляб не съм хапнал един залък. Кюрдите ме молиха да си хапна малко сух хлебец, но мене от яд хляб яде ли ми се? От кожата си ще изляза“. „Ха-ха-а, Георге, даде ли им да разумеят?“ „Никой ми не е крив, дядо, хак ми й, ами не моя да седна и да полегна не моя, всичките кости ми смазаха“. „Хак ти й, който не слуша“ — всички извикаха. „Хак му й, който не слуша, тъй става — с градобиен дирник“. „Станчо направи да ядох този лобут, но и от него ще си го изкарам“. „Станчо няма погрешка за вашия дирник, нему й доволно, дето яде този лобут на хък сугеня…“. [за права вяра].

Писмо

от баща ми Кънчо Стоянов в с. Арабаджиево

Милий ми сине!

Краткото ви писъмце от 15 май, брой 21, приех на 4 юний и като го прочетох, разумях съдържанието и крайно се благодарих и неизказано развеселих и най-повече, като познах доброто ти здравие, и моля всевишний Бога да бъдеш всякога в добро здравие. В това писъмце ми казваш, че Стефан Илич от Цариград бил ви обадил благи надежди, че бил приготвил някой подарок, че като се опознай вашето невинно страдание пред чест. правит. и ви пусне да си додете, тогаз щял да го подари, ха. Ами аз, кога чуя тази дума, дали ще помня какво ще правя в нея минута, дали се мой страе моето наранено сърце, също на старата ти майчица от да не плачат до вижданието ни, но дано, милий сине, дано милостивий Бог помогнеше и чест. правит. се смили да ви пусне да си додете в милата си бащиния, та че тогава ще се разпуснат наште сърца.

Писъмцето ти от май 29, брой 22, приех и разумях съдържанието му, и писъмцето от юни 12, брой 23, разумях съдържанието му. Но аз, като не можох да ти пратя отговор наскоро, недей ми се сърди, защото много тежка работа имаме сега, затова и ти знайш, че в работно време чифчия человек, един час като изгуби, той губи стотини грошове.

Милий ми сине, във всяко от писмата си ми пишеш, че ако има человеколюбиви хорица от отечество да се потрудят, лесно щяло да бъде вашето освобождение, и наистина, че било тъй, нашите граждане беше страх да не ги избесят, като продумат пред някой бей такваз дума, но сега, откак е ходил Слави Тошооглу в Хасково, понасърчи ги малко. Веднъж в едно събрание, като биле събрани някои от гражданите, между които бил и Емин бей при тях, отворило се дума за вази и тогази х. Господин, като го попитал няма ли кабил да се простят тези хора от правителството, той отговорил: „Ний чакаме да ни помолите, че да се потрудим дали ги моим измоли“. Тогази х. Господин^[55] отива при другите общинари и като разправя работата добре и като се съгласяват всички, отиват при Емин бея и х. Таираа да ги попитат как да направят жалбата, а те им разправят добре, но за да изпипат работата по-здраво, дали ще има да стане някой зарад вази кефил, те издали такваз дума: за всякой от заточениците да намерят по няколко кефили да си ударят емзите и тази дума се издаде на 3 юлий; на 4-ий, в петък, аз проводих Георга ранко на Ахиево да обади на Недялка и Димитра Нейкови, че се искало кефили зарад вази, и те като склонили, той отишол на Ахърито и на Голямо Кадиево, и те като склонили, а поп Костадин Новачков отиде на Боздуванджий, Топракхисар, Трънково и Талашманлий и като им заповяда да вървят на 5-ий същаго в събота рано в града да си направят емзи, и те на драго сърце сбират се всички и отидохме и от нашето село около 20 всички в града, и като накараха да си направиме емзи, после, като видяха толкоз емзи (53), после им казаха, че толкоз емзи не трябвало, а само 910 родителските емзи да се ударят, и тъй се направи жалбата само с нашите емзи. Изпратихме жалбата до пловдивския владика Панарета да я прегледа и подпише, че после да я поднеса на пашата да я подпише, че да я изпратят в Цариград; прати я на 14 юлий, но не знам дали я прати в Цариград, а отпървен, както бяха нагласили да отиват майките ви в Цариград да се молят, то се развали. И с тази жалба дават ни пълни уверения, че подир два-три месеца ще си додете, дай Боже да бъде тъй. Чуваме, че от Чирпан имало един големец бей, той намерил първите ви истиндаци, които биле изкрити, и сега според тях работят всички. В Пловдив всички склонили, а само един грък не склонявал, но то и без петля се съмнува бъзикерет. Дето ми пишеш, че дядо Петър Сливков^[56] ви писал, че от селата не отивал никой при него, той май криво ви писал. Аз, колко пъти да ида на пазар, се ходя при него и по някой път ходя максус зарад това. А п. Енювите братя хич не са дохаждали в града да видят какво се върши и жалбата без тях се прави, и колкото пъти им пращаха известие, те пак не додоха барем веднъж при хората. От Сеймен, толкова далеч, та че додоха, а те никак не се окадиха да видят какво се направи.

Сеитбите прекарахме, милий ми сине, живо и здраво, ами дано милостивий Бог помогне и милост, чест. правит. се смили за 911 вази и ви пусне да си додете, та че тогива ще видим всичко, за каквото ти се хвалям. Жетвата тази година май се продължи, ама ний пак ранко поженахме, защото бяхме мнозинка, 24 души. Жетвата заловихме на 3 юний и свършихме на 12 юлий. Наженахме жито кръстци 120 ¾, къзълджа 80, ечемик 35 ½, ръж 14, юлаф 15 ¾, сийрек една кола. Мисир има таз година баш бой, а просо няма, защото не можа да вали навреме дъжд. Само ний имаме малко просо, и то изкопахме от корията ново място и валя една отебере росица, и ний го сяхме, подир удари един добър дъжд пак на него и то стана отебере. Питаш ме за пчелите станаха ли. Бяха останали сама 6 майки, но дадоха по три рояка, та че като падна една сутрена една дебела барсара, та зарад туй не можоха да се направят добре, а някои, гдето са по-слаби, тях наместихме по две в една кошара. Тази барсара поразвали и житата, защото бяха още зелени, сега екините са май гечмя.

За коня питаш стои ли още и ако намери цена, да го прадам. Конят веднъж намери цена 660 гр. Аз не го дадох, другий път го трампнх с една кобила и дадох 80 гроша юстя, но кобилата е добра. Кончето, гдето ти казвам, е онова конче, гдето го разигравах срещу дяда владика, дано бъдеш честит да го ездиш и ти, че да видиш кон.

Сега направихме нова плевня, вехтата развалихме, защото познах, че няма да я оставят тези проклетници — те изгориха половината села, да ги убий Бог и да ги порази. Сега, като не можат да чакат да напълнят хората плевниците си, те захванаха 912 да палят копи със сено. На свата Гергана запалиха три копи, но само една изгоря. Двете отърваха. Кръстци режат по къра. И като няма засега що да ти пиша, оставам в добро здравие.

 

 

Милий ми тате!

Краткото ти честно писъмце от 26 юний приех на 20 юлий и като го прочетох, разумях съдържанието му и много се радвам, като ме съветуваш да бъда покорен и послушлив на дяда, баба и чичови, и още повече се радвам, като ми казваш да остана и тази година във II клас заедно с притурените ни предмети. Досега, откакто [са] отворили училището, учихме тези предмети: аритметика, граматика, землеописание, катехизис, а всеобща история не учим — наместо нея физиология (…) Пет предмета уча сега, та че оттук нататък ще ги наредят учителите. И оставам в най-добро здравие.

(…)

 

 

913 Едноутробний ми братко!

Братската свята любов, която от ден на ден силно и по-силно се вкоренява в сърцето ми — деня цял ден стоиш в ума ми, а нощя, щом като заспя, и ти си пред очите ми и се разговарям с тебе тъй свободно, както от попърво, но когато се събудя от съня си и ти тозчас се изгубиш от очите ми, и тогази да знайш, о, мили бати попе, в какво положение се намирам! Дано милостивий Бог помогне и дано се смили честното правителство за вашата невинност и ви пусне да се завърнете в обятията на милата ни бащиния. Их, братче, кога ли ще бъде този свят и преблаг ден 914 за вази и нашето виждание? Че да се прегърнем и целунем братски. Дай Боже, но по-скоро да бъде.

Пишеш ми в писъмцето си да ти пиша за всичко напространно и по-честичко, но както ти казах по-горе, че нямам свободно време, аз, ако да имам сгодно време, ще ти пиша с всяка поща по едно писъмце, но какво да направя, като работата ме не оставя.

Пишеш за лозята да оставиме дълдърми. Това ний знайме и го изпълнихме. Асмичката тази година има около 10 оки грозде. Аз й направих чардак тази година и е добър, но много едро и черно грозде има; има един салкъм около 2 ½ оки. Пишеш ми, че си разбрал вече сметката на т[ърговското] з[емледелческо] дружество, и ми казваш, че не сме на добре, дето сме ти пратили 7 лири тур. от лечалата. Само това не е моя работа, това остава татюв отговор, но той, каквото го и ти знайш, че не дава да му продумам дума за парите. Та да знайш колко мъчно беше, дорде да го принудим да тури парите в дружеството, ама това беше се́ на б а т я С л а в я р а б о т а т а. Той и мене беше убедил тогава да викам на татя да ги не дава, щото ти щял си там д а о с т а н е ш, а пък като тури тати парите в дружеството, до някое време твоите деца щели да имат много пари и пак щели да делят с нази барабар. И аз тогава бях аджемия, убедих се. Подир хвана да ме гризе съвестта ми и за малко време пак влязох в първото си мнение. И тогава, като се сбера при поп Костадина Новачков, разказах му всичко, каквото ми говори тати и бати. Тогази, като захванахме работата на здраво, 915 извадихме парите подир първото тримесечие и даде 350 гроша от тях за лихва. Когато ги вложи, толкоз се падаше лихвата и сега сме май на партия помежду си, но не дип голяма и да ти кажа как стана: едно, бати май не държи право работата си, тегли май къде джоба си, а ний става няколко пъти подирюваме, а пък и ти знайш, че тати не придирва дип на тънко сметките му; когато закара кола жито на пазар, та го продава, подир като си доде, ний като го попитаме как продаде, колко минува житото, той ни казва: „Вий ли ще ми дирите хесапа“. А кога иде при татя, подаде му, колкото иска пари и той ги изсипе в кесията си, нито четени, нито нищо. Попита го колко пари похарчи, той му отговори изобщо: еди-колко пари похарчих и тези останаха, та че си отива по работата. Оти не го попита колко пари похарчи и за какво ги похарчи, кое за колко гроша купи? Да изпита добре, та че да сравни похарчените пари с готовите и ний да кандисаме и да имаме един на други уверение. Аз тази година ми се иска да държим тефтер общи за всичко, но знам ли дали ще ми склонят на думата, май нямам уверение.

През първите дене на юлий тати се поразболя, от ден на ден падаше по-зле, на 12-ий същаго накара ни да съберем всичките си сестри и зетьове. На 13-ий, в неделя, всички надодоха и му светихме маслоосвещение. Подир маслоосвещение ядохме малко хляб. Сетне тати ни повика сичкома, поп Сивчо беше тука, двамата учители и още някои други комшии. Отдели на сестрите ни две ниви, Хамамдере и Тюркменйорду, 916 да си ги разделят помежду си, и по пет овце на всякоя подир смъртта му, тогази тримата казаха: „Ний не щем нищо да вземем“, също и сестрите ни, и те тъй казаха, но едната от тях нищо не продума, т.е. Димка. Също и той не склони на татювите думи. Подир чуваме от хората, че хортувал: „Аз искам барабар да ми отдели, а той ми дава едно кьоше“. И подари на училището 2½ тур. лири и на черквата 2 ½ лири тур. и с това си остана. Но сега е здрав и хвана да ходи и на черква, и накъдето му се прище. Подир, като хвана да пооздравява, аз попитах: „Няма ли да си взел от батювите попови пари някой път?“. Той, като си помисли, казва: „Взех веднъж толкоз, други път толкоз“, и като ги събрах, излязоха 1500 гроша, може и други да има, но като не ми дава да го попитам повторително, с тези се свърши и разправи.

За децата се най-много спирам. С батюви искат да ги накарат да пасат воловете, а не да ходят на училището; те кога ги накарат с воловете, аз ги пратя на училището и от туй се поспре[чка-ме] малко нещо, та че базикерет; и тати им уйдисва да ги кара, но аз татя, колкото за децата, убедявам лесно. Теню и Кънчо цяло лято в жетва са ходили в къра, но кога направиха ваканцията, тогава взеха да ходят. Теню се учи да жене, вода, хляб носи, а Кънчо беше бавач на наш Кънча и като се свърши жетвата, като отвориха училището, пак взеха да ходят редовно. А какин Тонин Теню от Гергьовден досега не е стъпал на училището и няма да иде, догде не се повършей, той тъй е роден — редовен воловар. И миналата година беше също, затова и изпитът му беше слаб от другите си съученици.

917 За писъмцето, което беше до селските ни аази, аз го поднесох, според както ми поръчваше, и го прочетоха учителите на ихтияр-мезличи [съвет на старейшините] и те някои благодариха и желаят да работят оттук нататък за по-скорошното ви освобождение.

Преводът на писмото за Иисуса Христа се изгуби, вземаха го да го прочетат поп Сава, учителите, та че те го изгубиха. А писмото, дето беше до духовното дружество, поп Иван^[57] го взе, та че не се чу, нито се видя и като го попитам за него, той ми казва: „Не мойме да се съберем сичкома и още стои“, и дано се не съберат, според както казва той.

И като няма друго що да ти пиша, засега оставам в най-добро здравие.

П. П. Има много да ти пиша, но не ми остава време и моля ти се да не ме издадеш пред наште. И питай поп К. Новачков нали е наистина, дето ти писах (…)

Аретликът ти Илчо ти даде един наполеон (91 гр.), но не го пратихме, защото ще се изгуби, тъй ни каза Слави Камбура.

(…)

Писмо

от Илча Тодоров от с. Арабаджиево

920 Кузум аретлик!

С настоящото си писъмце ви явя, че съм живо и здраво, тъй също и съпругата ми и децата ми, освен момчетата ми, които се поминаха тази година, но Бог ме дари с друго момченце (…)

Аретлик, много те обичам и в знак на обичанието ми провождам ти един наполеон (91 грош). Премного се радвам, защото има вече пълна надежда за конечното ваше освобождение от гибелното ви заточение, от мрачните диарбекирски тъмници, защото направи се обща жалба, в която се подписаха турци и българи, и бейове тъй също, и от наше село си направихме 25 печата, 921 но всички не ни викаха да ударим печатите си, удариха малко хора, че не знам ний ще удряме ли нашите печати или не. Това същото направили и в Чирпан, Хасково и Пловдив. Има вече пълна надежда и дай Боже дано се видим лице в лице и да се прегърнем като искрени приятели и тогава да живейме по-добре и по-добре да си ходим на гости, отколкото е било преди.

Много изобилие има тази година в нашата кааза. Тъй и в нашето село. Старий екин е баш бой, берекет, от кило семе излиза 3–4 кръстеца, мисирате са добри, просата сяхме преди Петровден три дни, че да видим ще станат ли или не.

Захванахме да правим селски беглишки хамбар и дуварът му хамен излезе. Мястото, дето захванахме хамбаря, е при демерджийский тезгях, 20 разкрача дълъг и 10 широк, 15–16 педи висок. Този хамбар го прави един брациговалия, кесим за 7800 гроша: дъските и гюндюлюците от него, а кирпичът, керемидите и екмекмасрафът от селото. Най-сетне свършвам, като оставам завсякога

Писъмце от един наш райский брат

в Диарбекирската тъмница

Дядо поп Минчо!

922 При многото добрини, които съм видял от вази и за които ще ви бъда признателен до живот, моля ви, сторете и тая последната, като ми заемете няколко гроша, догде вземем месечините си, защото едва се сега дигам от леглото, но като нямам пари да си купя или малко месо, или едно пиле, за да подкрепя стомаха си, за да се заловя пак на работа, то аз пъшкам от слабост и едвам снощи бях честит да сръбна няколко лъжици проста чорба. Уверен на вашето человеколюбиво сърце, оставам с надежда.

* * *

МИР МОХАМЕД. Мир Мохамед повдигна няколко стотини кюрди против турското правителство в някое място, наречено Боджак. Диарбекирският валия кюрд Исмаил паша изпроводил от Диарбекир 100 души конница и 150 души пеши заптиета да го изгонят или жив уловят. И да го докарат жив и в тъмница затворят, железата от краката му сами се отключвали и никой го не види вечер кога излиза от затвора, и законът им не дозволява да го обесят, защото е от поколението на великия им пророк Мохамеда.

В Цариград от затвора избягна и от диарбекирската тъмница. Три пъти затварян, се́ святий пророк го тайно освобождавал.

Тези наперчените, които отидоха да гонят Мир Мохамеда, 923 върнаха се всички без уши. Мир Мохамед не правил никаква битка срещу царските заптиета, но ги изхваща, та им изряза ушите и ги изпроводи, та си додоха живо и здраво в Диарбекир, а ушите им изпроводи подарок на кюрд Исмаил паша да ги направи на пача да яде. Кюрд Исмаил паша проводи войска да го гонят. Мина се около един месец, докараха на Мир Мохамеда жена му, двамата му сина и тримата братя, но бяха в гюз-хапуза [под наблюдение], във второто кале сарая. А други мирни кюрди по селата докараха с камилите им заедно около 200–300 души, та ги блъснаха в един зандан, та измряха от глад и въшки това лято 1875 година.

Жената на Мир Мохамеда, син му и братята му ги освободил великият им пророк Ресул Аллах хак Мохамед една нощ, та се не чуха, нето видяха. А от затворените в тъмницата, които бяха останали 50–60 души живи, освободиха ги, та си отидоха голи и боси, сиромаси невинни кюрди. А за Мир Мохамеда казаха, че бил избягнал с другарите си в индийската держава или в Маршумуниската.

МАР ШУМУНИ. Мар Шумуни е по народност сирянец, калугерин (святи Симеон), живей си на един манастир, оттам си управлява народа в державата си. Границите му са: 924 Египет, Русия и Турция. Може да вдигне до 20–30 хиляди чакмака на бой, но никой го не закача.

В державата му народът са само християни, по народност сиряни; освен другото художество се занимават най-много с копринарство и голяма търговия въртят с коприна (свила). Турчин ако влезе в земята му, който го убий, плаща 60 пари кан ахчасъ [кървава отплата] (…)

Този калугерин като умре, турят друг, пак Мар Шумуни.

Един прочут разбойник, който върлуваше по багдатските пътища, на когото турското правителство не можеше да намери никак колая да го хване или изгони от туй място, гдето се беше загнездил, кюрд Исмаил паша се условил с Мар Шумуни, ако намери колая на този разбойник, да го убий, ще му даде един кат дрехи от най-хубавите с капота заедно.

Мар Шумуни доде с 6 души негови хора и носи на разбойника главата, набита на копието му. Турците, като го видяха, много настръхнаха и казаха: „Как може един кефирин, един гяур-кешиши да носи главата набита на маждрака си тъй лично на един турски бабаитин, това коранът им не дозволявал. Помъчиха се да го спрат и да му не дадат подарока, но той седя един месец, взема си дрехите, та ги облече още в Диарбекир и си отиде с хората си. Диарбекирските проклети кучета скърцат зъби върху Мар Шумуни, но той се не стряска, страшни телопазители има, но той още по-страшен…“

925 ШАХИТ ШЕХ ЧУБУК. Захванаха да говорят из Диарбекир, че ще доде в града Шахид шех Чубук, който носи налъма на великия турски на Бога първи пророк Мохамедовата валиде джаваир фатме на главата си. Голямо приуготовление се готви за посрещанието: тълпи, тълпи турчета, накачили се на дървени коне, не може християнин из улици да премине небит и [с] пукната глава.

Кюрд Исмаил паша с войска и джандари: ходжи, молли, кадии, дервиши и тек текишени [отделни аскети], със сатъри и конски опашки, сандак-еръм шерифи [служители на свещената каса], и белия си ат, със сукна и сърма облечен, на когото ще се качи и възседне Шахит шех Чубук с налъма на пророк Мохамедовата майка джаваир фатме хатун ханъм валиде [скъпоценната госпожа майка].

Турци, кюрда, кадъни с турчетата си, не се минува, изпотрепали християните в този ден, та ги накарали из миши дупки да се наврат и впазят в този ден недобити; ако е изнесен нацяло сандък-шерифът им, на корана им пише, че който не е от хак-динисляма им, да се не оставя жив да живей кефир-гяурин между правоверните поганци турци: или да приеме на хак-динисляма вярата и обреже, или посече и изтреби от света; но тези са таклит само във вид за такива светни кога посрещат и на бойното поле, кога отиват на битка срещу голяма сила умти Мохамеди.

926 Хах гелиору (Ето иде) — из сарая се дигна една пръдня, та умирисаха на Хазрети Сюлейман джамията, в която най-напреж иде да се поклони със светия пиклив налъм.

21 топа гръмнаха, показа се един черен джунест арапин, на бял ат възседнал, кюрд Исмаил паша го подпира и кадията и много турски ходжи и дервиши с конските опашки викат: „Я! Аллах! Ах“. Влиза свята шех Чубук в Хазрети Сюлейман джемиси, та ги намазкалдиса. Клани ги вън срещу джамията, кога седна да ги намазкалдисува, всички седяха на колене и гледаха срещу юг, а той насреща им, на колене, пет разкрача отстранен, гледа насреща им срещу север, пей им и ги клангучка. Изкара молитвата си за живите, обърна ги към изток за умрелите им да се моли и свърши намаза…

Захвана проповед и проповедта му в зачалото беше тази: Светът бил едно голямо дърво и това дърво имало много клони, от тези клони всеки народ хванал по един, но дървото било турско; но тези, които са кефири, подпериз [идолопоклонци] гяури, те всички биле под динислямската сабя. Ако и да се сърдели, кога им речат кефир или подпериз гяур, но те от Бога биле дадени тям за исири, защото не познавали правата вяра.

Да скочиш, да вземеш оня пиклив налъм, с когото е ходела в халето джаваир фатме молла ханъм валиде султан, че да го пухаш по главата; бе, ешек пезевенк. Ний сме подперизи, 927 че се кланим на дъски с изобразени образи, че да го забереш по главата: ами ти къде си нарамил тоз пиклив осран налъм, та му се кланиш и толкоз чест въздаваш — това не е ли подперизлик гяурлук бе, кефир керата гяур, подпериз, пезевенк, че в главата с налъма и с лайна в устата.

Казуваха, че гдето го завели на определените конаци (палати), за него ката вечер му завеждали по едно бекир-момиче да му слугува, за да им осветява къщите.

На кюрд Исмаил паша ханъмката, пашовката му, занела шекерлии курабии и една мушмула, с мед оцапана, да я мумбареклендиса и натрий святия пиклив налъм на устата й…

Шахит шех Чубук сидя 40 дни в Диарбекир и беше като панаир при него. Когато го изпроводиха, та си отиде, белият ат, когото беше възседнал, кюрд Исмаил паша го предаде на 4 души слуги да го гледат и догде да умре този ат, няма никой да го възсяда, така ще го гледат. Нямал право и самий султан да го възседне.

ДИАРБЕКИРСКИ СВЕТИИ. В Диарбекир има различни светни, едни много хубаво пеят от врата на врата и нищо не приемат подарок, за един ден може до 100 разкрача да извървят, кога захванат да пеят; през врата им много броеници.

Деня пеят из града, а вечер лаят като кучета цяла нощ, догде да се съмне, на медресето (мечита), при Урумкапусу. Казувай, 928 че в този мечит имало и една кървава сабя, която висяла на въздух и капела кръв от нея, кога имало бой Турция с някого от гяурските царе. На тези светни пилафът им се принася за ядене от правителството.

Има, които, като се запре на едно място, зине нагоре: алла-хоп, алла-хоп, така говори, догде се запени като бясно куче, падне и примре на земята и като се околеби от преструвките си, стане, та се премести 10 разкрача и пак захване, и те не приемат никакъв подарок.

Има, които, като се запре на едно място: я аллах, аллах, бин грош истернъм (я, Боже, 1000 гроша искам). И това му й този ден думата. Каквато дума си науми, нея говори, но не приема подарок.

Има други дервиши с големи кюлафи, които ходят от врата на врата, та пеят и дрънкат с дайрета, те са вратопоклонници (дер — врата, виш — поклонник), те приемат, кога им подарят нещо.

Има едни дервиши неженени (като нашите калугери), те са много набожни, хрисими и кротки като божи кравички.

Просяци и черни диарбекирски кучета — не се преминува от тях из мръсните тесни, нечисти, проклети диарбекирски улици.

КЮРД ИСМАИЛ ПАША. Кюрд Исмаил паша бил прост онбашия, от онбашия възкачили го на юзбашия и като такова място положението в Диарбекир, никакъв паша не можел да се задържи. Исмаил юзбаши, прост кюрдин, неучен, 929 умеел как да си възвиши чина, та да стане паша. Побута кюрдите, та ги повдигне в някоя страна против правителството, а сетне иде, та ги нападне и съсипе. Тъй-тъй, най-сетне го препоръчал един паша, че освен Смаил юзбаши, ако да бъде той един паша в Диарбекир, може да уреди града и съсипе кюрдите, а пък друг, какъвто и да бъде, не може уплаши и съсипа.

Ето изведнъж кюрд Смаил юзбаши се възкачва и става кюрд Исмаил паша, валия в Диарбекир. Научили го само името си да записва и това му й всичкото учение.

Стана 10 години, 11-а постъпя, как е постъпал валия в този затънтен пусти град Диарбекир, станал като княз, скоро и султана ще забрави, не ще да иска да го познава. Като доде понякогаж в петъчен ден на Хазрети Сюлейман джамиси в сарая, по три часа се търкаля като магаре в джамията.

Веднъж изпросихме от големеца да проводим Сливков и К. Доганов, когато излиза от джамията, да му се помолят да ни пусне, стига толкова наказание за хората да теглим. Излязоха, та го чакаха. И като излезе от джамията, помолиха му се, но той каза: „Аз нищо не можа ви помогна, защото съм и аз един аргатин като вази“.

ОТИДОХМЕ ДА ВАКЛИМ ВЕЖДИ, ИЗВАДИХМЕ ОЧИ. Стефан Сливков и Костадин Доганов, за да му се поклонят, наведоха се до земята да му сторят тимилле (синджаде, турски поклон). Стреснаха катъра, когото беше възседнал кюрд Исмаил паша, та го подплашиха — хаде пашата в земята. Ний аслъ запрени, Алия големеца ни загряха го защо ни пуснал от затвора да излизаме насреща му, който не искал да ни види пред очите си.

От диарбекирските общини много наблягаха да ни извадят от тези пусти зандани, но не дава никак да му смислят тоз проклетник. Келданецът Данаил ефенди, един от най-влиятелните в мезлича, 930 много се труди, но и той не можа да сполучи. Ний телеграми удряхме, прошения проваждахме в Цариград до Бабаалието, нищо не можем да научим. Най-подир наговорихме се двама-трима да го убием този кучер, кога доде да се клани в сарая на Хазрети Сюлейман джамиси, че каквото става, да става.

Отидохме с Костадин Доганов при арменския владика Филипое, който беше от руска Армения, от Ечмиадзин, знаеше и руски, и славянски да говори, разговаряхме се славянски, български, както да й, споразумяхме се. Казахме му и какво намислихме да направим. Той ни спря от тази мисъл, която сме намислили да направим. Каза ни, че му минало на ухо, че зарад нас дошло нещо от Цариград, но го криели. И още каза ни, че захванали да удрят тайни печати за изпъжданието на к[юрд] Ис[маил] паша. Вардяните, които бяха с нази, слушат, като се разговаряме, но какво ще разумеят.

КЮРД ПАША И ВАН КЬОПЕ. Филипос, арменский владика, след нашето ходене при него станал, та отишъл на 931 мезлиша-дивани темиз, та поискал от кюрд Исмаил паша заповедта, която дошла от Цариград зарад заточените българи. Кюрд паша отговорил, че такава заповед не е виждал; лаф по лаф, хубай се скарали и кюрд паша досега никой го не бил тъй без страх посрещнал и затова казал на владиката Филипоса: „Знайш ли ме аз кой съм“ — изговорил пашата. „Не ви знам“ — отговорил владиката. „Аз съм кюрд паша“. „(…) Аз съм пък ван кьопе Хубай ме познай, паше ефенде“ — и излязъл из мезлиша.

Тази нова радост ни донесе Еванес ефенди Харитинов, банкеринът, българский благодетел в диарбекирските тъмници.

* * *

Писмо

от нашите третаци, които се освободиха, от г. Скендерун

Братя състрадалци българи в Диарбекир!

Приемнете братското ни поздравление от всички ни до всички ви, които се намирате в Диарбекир.

Нашето пристигание в Скендерун стана за 16 дена, т.е. на 28 октомврий, вторник вечерта. По пътя много добре преминахме, но за наша чест не заварихме навреме вампор, който да ни пренесе през морето, та ще чакаме тук 10 дена, догде пристигне вампор да върви за Цариград. Карантина тук няма, за до Цариград не знайме, защото едни ни казват, че на Измир ще вардиме, а други казват, че нямало нигде, затова не можем ви яви положително. По тези причини, 932 като ще се бавиме напусто толкоз време тука, ще видим мъчнотии за дребно, защото всичко нещо е много скъпо, та се страхуваме с какво ще преминем до Цариград, защото и на вампора казват, че взимат по 335 гроша, че било зимно време, та за 10 дена отивал вампорът до Цариград; но както и да е, ще мъчиме каквото можеме, само здраве да е.

Много сме в неспокойствие, догде да се научим за вашето освобождение от затвора, не знаем в какво сте положение днес; и като няма що друго да ви пиша, оставям, като пристигнем в Цариград; ще ви пишем оттамо втори път.

Ваши състрадалци и братия Тоне Ив. Крайчев, Станчо поп Николов, поп Стоян, Марко Йончев, Стоян Стаменов, Митю Петков, Станьо х. Иванов, Петър Цаков, Иван Петков.^[58]

Поздравление на всички братя българи. Братя, пристигнахме живо и здраво в Скендерун, оставаме в добро здравие.

 

 

Милош Василов

Поздравлявам те особно, г-н Христьо Илич. Писмото, що ми даде, предадох го на Димитра Фур[наджията] в Скендерун и той го прие и разумя що му пишете; книгите когато приел, сандъкът бил строшен, но от книгите каин няма, всичките са при него и аз ги видох наредени на една полица, и ризи имало, и них ми яви и каза ми, че ще ги събере в един сандък и ще ви ги проводи по-скоро.

* * *

МАРКО ЙОНЧЕВ СЕ ПОДМЛАДИ КАТО МОМЪК. Марко Йончев беше за три години наказан. Този тетевенец беше богат, чистник и много тамахкяр, пет пари не дава на един, 933 от които сиромаси имахме помежду си. Беше побелял: глава, вежди, клепачи, мустаки като сняг бели. От Хасково Янаки Тодоров беше кожухар, та знаеше всякакви различни бои да прави. Убедил Марка Йончев, та му вапсал глава, вежди, клепачи и мустаки уж за черни, а той ударил зелена боя; пуста боя, колкото по я мий, по-зелен става, догде да се измий, минали се около 40 дена. Не може да се покаже, защото никой не видял такъв ренксих человек.

ОЩЕ ЕДНО НЕ ПРЕКАРАЛ, ДРУГО МУ ДОДЕ ДО ГЛАВАТА. Влезе една котка при нази в пещта, в която без огън живи горяхме. Момчетията я хванаха, та я завиха в новия юрган, когото мислеше Марко Йончев да занесе в отечество, като ще си отива вече след един месец.

Марко Йончев и той се смей и се по-много радва, че ще разиграват котката под негова нов юрган. Котката завита под юрганя, захванаха да й пеят и удрят юрганя отгоре с една тора, усукана от пояс. Котката мечи и скача под юрганя, та се къса, всички се смеят, а Марко Йончев най-много (Марко Йончев беше много стиснат и сребролюбец). Кога развиха юрганя, котката с ноктете си му покъсала отвътре чаршафа и го оцапала, мат и маскара направила, не се задъхува при него от котинска миризма, а не чистникът Марко Йончев да се завий с него.

Марко Йончев, като ще си отива, не припознава нашето управление да се жали, но се отнесе до големеца и той, сърдит, 934 защото го наказа кюрд паша зарад нас, искаше строго да накаже онези, които бяха се подиграли с Марка Йончева юрган.

Големецът доде и захвана строго да изпитува кои са тези, гдето се тъжи Марко от тях. Всички извикаха: „Не щем тогози при нази, който утре ще си отива, а нази не оставя у спокойствие. Махни го оттук, ний ще лежим зарад него“. Големецът няма що да стори, прибра Марка Йончев, та го тури при голите кюрди, в затвора има още 20 дена да излежава. Марко Йончев реве, та се пука. Алия големецът му взел едно бяло меджидие да моли да го приемем при нас и нашето управление му взе две за сиромасите, та го прости и прибра за 20 дни, да бъде спокоен в магарешкий рай, при нази, защото се опрощава вече с него.

БЛАГОВОЛНА ПОМОЩ, ЗА ДА ИЗПРОВОДИМ ЕДНА БЕДНА БЪЛГАРКА, ПАРАШКЕВА, С ДВЕ ДЕЦА, РАЙНА И ПАВЛЯ, ОТ ДИАРБЕКИР В РОДНОТО й ОТЕЧЕСТВО ВЕЛИКО ТЪРНОВО В БЪЛГАРИЯ:

Марко Йончев гр.	41
Янко Т. Кочев	20,20
Дончо Д. Аладжов	20,20
Петко Милев	10
Станчо Петров	20,20
Костадин Доганов	20,20
Георги Хаджидечев	20,20
Пъшков	20,20
Марин Поплуканов	20,20
К. В. Сербезов	10,10
поп Стоян	20,20
Тоне Ив. Крайчев	30
поп Георги	20,20
Дачо М. Мръвков	20,20
Марин Ников	10,10
Петър Цаков	15
935 п. Минчо Кънчев	20,20
уч. Илия[59]	5
Дико Тодоров	10
Петко Даков	10
поп Еню Попдимитров	20,20
Иван Петков	15
Вутю Пелов	10,10
Филю Поппетров	10,10
Митю Петков	10
Анастас Хр. Попов	20,20
Гавриил Г. Брънчев	10,10
х. п. Димитър	10,10
Бойчо Русев	20,20
х. Теодосий	20,20
Станчо Попов	20,20
Иван Ветев	15
Станю Хаджииванов	20,20
Стоян Стаменов	20,20
Мирчо П. Попов	10
Ковачев	5
братя х. Ив. Минчеви	30
К. Тодев	15
Янаки Тонев	10
Иван Хекимина[60]	5
Вас. Б. Бошаранов	10
Дончо[61]	10
Илия[62]	15
Вутю Ветйов	10
Йоасаф Поппетров	10,10
дядо Стоян[63]	5
дядо Иван[64]	5
Димитър п. Стефанов	5
	Всичко: 736,30 гр.

Тази бедна клета сиромахкиня Парашкева, родом от Велико Търново, била дадена на един турски чиновник слугиня, който, като се вдигнал от Търново, та отишъл в Цариград, от Цариград в Диарбекир, Парашкева като порасла, поискал да я потурчи и вземе за жена. Това като научил православний арабски владика, вземал я, та я оженил за Йоасафа Булосов, един от православните араби. Мъж й, Йоасаф, отиде къде Басра да печели и умря там, а жена му Парашкева остана бедна сиромахкиня с две деца, Райна и Булус (Павли), която сега изпроводихме с третаците да си отиде във В. Търново с две арабчета. И каква радостта на Парашкева, кога си тръгна, е неизказана и не мой се описа…

МЛЕКАРЯТ АРАБ МИХАИЛ. Михаил от православните араби дохаждаше сутрена на зандана, та продаваше мляко да си купуваме. 936936 Научиха се вардяните да му взимат млякото и не му плащат; захвана да не дохожда. Една сутрена доде. Сливков и Доганов излезнаха да си вземат млякото, вардяните разплакаха млекаря и те се скараха с тях, и вардяните скочиха да ги бият. Тези вардяни вмъкнахме в рая, чу се глас „Аман гетик“ (Олеле отидохме). Кой как доде, вмъкнем го вътре, един по един намъкнахме ги вътре. Останал беше само един, не знам къде се беше захласнал, тича, та доде до вратата; като видя какво се работи вътре с другарите му, помъчи да се върне, но аз като го хванах, та му преклекнах, намери се в средата. „Дръжте, няма вече“. 32-ма станаха. Подпънахме отвътре, бой — кой както може, трябваше да докарат топове, та да ни избият и ги отърват. Като ги наложихме както трябваше, отворихме им вратата и сиромасите, догде да излязат от нея, ще се издушат, и ний им помагаме отподир с юмруци, та по-скоро излязоха. Свършихме я като куче на нива и пак се запънахме. Викат да излезе един от нази да разправи, но Георги Данчев знай, не иска да излезе да им разправя.

Седяхме една нощ и два деня затворени, никой не излезе навън, разправихме се отвътре с 250 гроша на Алия рушвет.

Гол Али хапъсане-мюдюрю, като нагъна 250-те гроша, запря битите вардяни и тури други нови, а на вехтите удари един хубав бой и ги спъди, та си отидоха. Вардяните са под негов надзор, той ги пъди и турга нови, комуто намери вина.

Ченгене Алия, като взе 250 гроша, битите пак би и ги изпъди, че биле бунтували кюрдите и забранявали на българите хляб и мляко да си купуват.

937 ДОДОХА НИ НОВИ ГОСТИ. Доктор Миркович от Сливен, Георги Симеонов (Мангов) и капитан Васил Ганчев от Плевен, Брайко Цоков Кофарджиев от Копривщица. Те бяха затворени в Цариград.

Много ни помогна д-р Миркович на болните и много болни оздрави в Диарбекир. Но валията кюрд паша, като простий дивак, имаше един билерин касапин, грък, доктор, който го убеди да махне д-р Мирковича от Диарбекир. Като седяха три месеца, проводи ги в Мардин, 18 часа далеч от Диарбекир, но бяха по-свободни от нас, защото не бяха в затвор; в този град само арабски се говори и много добри християни са.

* * *

Писмо

от баща ми Кънчо Стоянов от с. Арабаджиево, Ескизаарско

Милий ми сине!

Честното ти писъмце от 21 август, брой 27, на 11 септемврий с голяма радост като го прочетох, разумях съдържанието му. Като узнах доброто ти здравие, крайно се благодарих и неизказано развеселих, също и аз съм в добро здравие, подобно и майка ти, а повече децата Теню, Кънчо, Вътито, Пенка и всички внучета.

Милий сине! Казваш ми, че този достоен за чина си и верен царски поданик много добре постъпвал с вази и като дошъл казаний мюфетишин в прочутий Диарбекир, много работи преобърнал в по-добър ред и се трудил да ви извади от тъмницата, да бъдете малко барем по-свободнички и спокойни из града, като дадете верни поръчители; аз много се зарадвах, като ми казваш, да живеят такива на царя верни чиновници, 938 да живей и милостивий наш цар и баща с. А. Азис, че проважда такива достойни хора из державата си за управители на поданиците си, дано милостивий Бог ги уразуми да ви не оставят в това от всяка страна за вази неугодно място, дай Боже да бъде тъй.

Питаш ме за жалбата как се направи, за всякого отделно ли? Не, тя се направи за седмината една, но досега такъв отговор не сме приели зарад нея, може и тя да се прегледа, ама по-наподир.

Милий ми сине! Жетвата, харманя прекарахме живо и здраво, харманят тази година беше малко длъжък, даже и до Петковден едва свършихме и напълнихме двете плевни, и артиса вън, и направихме една плевня, колкото вехтата, напълнихме и двата хамбаря; дето насред двора хамбаря, и него направихме керемиден. Тази година изкарахме 1500 кила екин, но няма никакъв раванш; житото от 35 до 40 [гроша] най-хубавото, къзълджа до 30 гроша килото, караекин от 15 до 17–18. Не ще да може да покрий миналата 1874 година, защото тя продаваше жито от 65 до 70, къзълджа от 50 до 58, караекиня до 45 гр. килото. Лозята бяха малко слаби, от ахиевските набрахме един кораб, а от нашто ½ кораб. Пчелите умряха 4 и 6 останаха, от тях се роиха 11 рояка. Шесттях дърти убих и медът излезе около 95 оки чист мед, но не съм продал от него, ами го давам на децата да дънкат, а рояците много добре се направиха, един само рояк продадох, и то не можох да изляза от хатъра на един търговец, та му го дадох. Хубавото конче, дето имах много севда на него, взе си двете пари, пооткраднаха го малко нещо, ама и то ми не кусури нищо.

Питаш ме още колко кобили имам. С дъртия кон дето 939 трампих кобилата и купих още 2, ама те много са добри, едната е 850 гроша, червена, а другата е бяла, за 620 гроша, две наши, една жребица сива от кьоравата кобила, едно малко жребче и три мъжки кончета по 4 години, но едното от тях умря: на последний харман вършахме кесмикя, а то преяло, сетне пило вода, та че се пукна. Зарад малаците питаш, те бяха станали много добри биволи и ги впрягахме една година. После през есента умря единът, а по-малкият продадох за 1560 гр. и сега имаме два малака, ама занапреж ще се впрягат, и 4 биволици, имаме още две дърти крави, една телица и три данака. Воловете ни са 4 чифта и са много добри, но сега ми умря единът вол и търся да купя, но не моя да намеря добър вол. Плевнята направих всред Гермята, близо до големия бряст срещу крушата, и с еми, и много сербез стана. За Пенка питаш дали се научи да жене. Пенка е много внимателна и много бележи, за каквото я понаучат. То всичкото хубаво, ами дано милостивий Бог помогне да си до дете, а Теню, Кънчо, Койчо и Тонин Теню пасат сега конете, ходят да се учат да орат и прочее.

Тука подир Петковден два дена валя един добър сняг, но не беше много студено, на 22 октомврий захвана една фъртуна и валя един страшен сняг, много студен, а към Азаплий по-надолу, казват, до гърди бил и ловили живи зайци хората. Сега влагата е добра, чифчиите много бързат да орат и ний сме сели досега 22 кила къзълджа, 35 кила жито, 4 кила ечмик, 3 кила ръж и още много има да сеем.

940 Милий ми сине! Краткото ти честно писъмце, с което ме поздравяваш, от 18 септемврий, брой 28, приех на 7 октомврий и с радост като го прочетох, разумях му съдържанието и крайно се развеселих и неизказано зарадвах и най-много като познах доброто ти здравие, но и малко ми се понаскърби, че още сте биле в затвора, но Бог е добър и царят е милостив, може да се смили и за вази някой път и за вашите невинни души и да ви пусне да си додете при милите родители, братя, сестри, чеда и приятели.

За жалбите тъй казваш ти, ха! Че пишели на г-н Костадцнча Доганов и му казвали, че се чакало благо време, за да се подадат на великия везир, но ний где ще знаем кога ще е благо време или голяма свобода, то те трябва да я подадат, та че да видим как ще сполучим.

За пари ми пишете в писмото си от 7 септемврий, но трябва да знайш, че… не ми се намираше пари, ето и сега пак повторително ми пишеш да ти проводя и аз ти проваждам 5 (пет) лири тур. с пощата сега, та че сетне пак ще ти пратя, и като няма засега що да ти пиша, оставам в най-добро здравие.

П. П. Поздравявам те аз, милата ти майчица, и те целувам умствено.

(…)

Писмо

от брата ми Георга Кънчев

(…)

Милий ми бати попе!

942 Питаш ме за всичките писма дали съм ги приел, аз съм ги напълно приел, от брой 1 до 29, само два броя ми липсуват и те не са изгубени, ами п. К. Новачков ги взима да ги прочита, та че те са в него, и те са брой 3, 5. Направил съм една бяла торбичка и писмата в нея тургам, а пък торбичката заключвам в библиотеката.

Братче! Казваш ми, че много си ме обичал, кога съм бил малко дете, и понякога си ме злословил и укорявал, наистина мене тогава може да ми са й виждало мъчно, но сега, като си напомня в сегашно време, твойте хули и укори ми се виждат като най-сладките световни плодове.

За асмичката ми казваш да я не изхабя, но аз мисля да я направя занапред далдърма и да я извадя отвън градинката пред вратата, защото мястото й тясно за чардак и ако ми позволиш ти, тогава ще я направя.

Драгий ми братче! За търг. земледел. дружество работата е малко загелпена. Казваш ми, че много севда си имал да бъдат училището и черквата в добър ред, но тяхната наредба, според както ти мислиш, хич я няма. В неделни и празнични дене аз ходя да църкувам в черквата и като се пусне черквата, аз си отивам право у дома и си залягам работата.

943 Децата сега ходят с нази по къра да се учат да орат, тръни да сечат и прочее. И като няма засега повече да ти пиша, прося от вас прошка, задето съм ви забавил досега да ви не пиша честичко и по-пространно, и като моля всевишний и милостивий Бога, за да поддържи здравието ви, и оставам в надежда за отговор.

 

 

Едноутробний ми Георге!

Бързам да ви отговоря на писмата, които приех от 28 юлий, брой 8, и 2 ноемврий, брой 9, от татя; и от вази, едноутробний ми, [от] 28 юлий, брой 8, и от 9 ноемврий, брой 10.

Приех не толкоз с радост, защото се съмнявам, ако и да ме гризе съвестта за нещо. То като неизвестен, пак си давам кураж и се утешавам, като ми разправяте в честните си писма, че сте живо и здраво, дай Боже, радвам се. Също и аз съм здрав.

Вол умрял, конче се пукнало, те са малки работи. В къщи гледайте да има свобода.

944 Бати Слави му се ще да остана тука, та да се не завърна вече в милото си отечество, но Бог е добър за вази, ако и да моли Бога едноутробний бати да умра в Диарбекир, за да се обогати брат ми Слави, дай Боже, не му мисля злото. Нека бъде Божията воля.

Брат ми Слави да не мисли, че като съм отдалечен, не знам нищо. Енорията ми, която гледа благогог. поп Костадин Новачков, напълно внася прихода в къщи и тя прехрана е доволна за децата ми. Ами на нивите ми приходът где отива? Ами 100 кила жито раздадено и 150 в хамбаря оставих, къде отиде? За всичко хортувате, а това никой не споменува. Дрехи готови да носят децата ми за 20 годин и повече има. Пари готови и за тях, и за мене да ядем — ако да останем на такива благи души, вълчи сърца на ръцете, не дай Боже…

Уплашил се, че децата ми ще делят бащиния. Ако бъде човек, бодка да им не дава, но да гледа каквото й останало от баща им, и него да прибере!… Те не щат богатство. Бог, като ги е създал, той ще ги поддържа, окаяните, догде да изплатят бащините си грехове и с Божия помощ пораснат.

Аз чета псалома „Господи прибежите“ и с Божията воля ще му се явя на съня и дотътра…

Засега стига толкова, приими приличните ми и най-искрени поздравления.

* * *

ЛОЛО ГЕДЖЕСИ (НОВА ГОДИНА) С МАГАРЕШКА СУРВИЦА УКРАСИХМЕ. Двамата с поп Еня отидохме при големеца си Алия, та му пуснахме едно бяло меджидие (21 грош) в безгрешний джоб и му се помолихме да ни пусне с вардяни да идем до арабский владика на „Мар Козма“.

945 Поп Еню беше продал за 12 гроша кюмюр, който беше останал от ахчилъка, на Джорджиса, зангоша на „Мар Козма“ (кандилавтина на „Мар Козма“). Алия пусна Махмуда, нов вардянин, с нази, та ни изведе в града и ще идем на „Мар Козма“ при владиката; аз извадих, та дадох 60 пари на Махмуда вардянин и той се радва. Отидохме при баба Хампа най-напреж да си вземем опраните ризи и да си сръбнем малко ракия и занесем в рая. Заръчах 50 драма, изпихме я тримата, поп Еню и той заръча, аз пих една чаша и казах: „Пийте вий, аз ще ида при владиката“, и станах, та отидох, а вардянинът нищо ми не продума.

Разговаряхме се с негово в[исоко] преосвещенство] митрополит Яковос арабский, комуто предложих, та му се помолих, ако е възможно, да се потруди дано ни извади барем нази, свещениците, из тъмницата.

Негово в[исоко] преосвещенство дъвка, та пребръща броениците, най-подир реши се, та продума: „Аз ще се трудя да ви извадя от тъмницата, но и вий трябва да ме наградите 10 лири тур.“. „Ще те наградим с въшки в магарешкий рай, но вашите са по-много“. Скарахме се, та му нахортувах хубай и излязох, та отидох при поп Еня, който още опъваше с Махмуд ага.

Стана поп Еню да отива при зангоша да си взима парите, Махмуд ага го не пуска. „Ще го пуснеш“. „Не ща“. Казах на поп Еня: „Ставай“. Махмуд се дърли, захвана да псува; отворих вратата, та излезе поп Еню из вратата, аз се върнах, 946 та подпънах вратата с шесттях подпъналки, дръпнах Махмуд ага, та го подех отдолу си с една магарешка сурвица, та събрах женорята, които говорят: „Вай бабам“. „Стойте, нашата Лоло геджеси е такава“, набих го хубай, отворих вратата, повиках поп Еня и тръгнах напреж през града и викам, та се късам: „С ракия го поихме, пари му давахме, пак не кандисува, още пари иска да ни дозволи да си вземем ризите. Ний сме сиромаси, пари нямаме хляб да си купим, той от нази пари и ракия иска, дадохме му, черпихме го, но не кандисува“. Когато отидохме в нашето кале, захванах по-яката да викам и да плача крокодилски срещу големеца Алия, който, като чу, излезе, та ме посрещна. И нему така разправих, казах му да вземе парите и да го накара да му дъхне. Алия това изпълни, взе парите, та ми ги даде и каза, че се не задъхнува наоколо му от ракия, и той му удари една хубава мандра на Махмуда ага и го изпъди от службата му. А нам даде друг вардянин, та отидохме да си вземем ризите, ракийца и хляб. Вторият вардянин беше като агне кротък.

Бялото меджидие какво не прави, кокали клъстй и кокали троши.

* * *

Писмо

от брата ми Георга Кънчев

Милий ми братко!

Честното ти писъмце от 27 ноемврий, брой 30, което очаквах, ненадейно като го приех на 1 януарий и колкото се веселихме и славихме Бога, че сме биле честити да встъпим и в 947 1876 год., което кого де срещнеш, казва „За много години“, и толкоз повече се развеселихме всички домашни, като получихме честното ти кратко писъмце; и като прочетох пред сичкома ни домашни, и като разумяхме напълно съдържанието му, крайно се благодарихме и неизказано развеселихме; ако и да си поплакахме малко, и най-много тати и мама, задето си претърпял толкози болести от треска и циреи, сега, като ни пишеш, че си бил в добро здравие и треската като те оставила, също и циреите, много се зарадвах и моля всевишний Бог да ви поддържа здравието на сичкома ви, които сте заточени в Диарбекир, също и моля Бога да поддържа здравието на д-р Миркович, който много добрина ти й направил, загдето ти й изцерил треската

(…)

Едноутробний ми братко! Да не ми се сърдиш, че съм ти забавил отговора на писмата, то за наистина моята погрешка е голяма, задето се забавих от да ти не пиша, но моля ти се да ми простиш, причината е голяма.

Аз ти се бях обещал в по-първото си писмо, че ще ти пиша надълго за търговското земледелческо дружество и други работи. Ето взимам перото си и написвам, доколкото знам. Най-напреж захващам да ти пиша за поручителното търговско дружество, което от второто тримесечие, сир. от 6 месеца насам, 948 не е прегледано хич, сега едвам на 10 януарий членовете на друж. се повикаха от касиерите, като си прегледали от по-напреж от коя стока колко печала има, колко готова стока има, колко вересия и готови пари; и тъй като си направили баланса, прочетоха го на 10-ий същаго и показаха по 25 ½ гроша чиста печала на акция. Много членове си раззеха акциите, преди да се прегледа сметката, сир. през октомврий и ноемврий, и които си взеха от по-напреж, дадоха им се само акците без една пара от лечалата, а които си взеха подир сметката, даде им се само по 11 гроша от лечалата на акция, а останалата печала на раззетите се сподели на останалите акции и тъй сега едната акция се зове от 129 ½ гроша. Но още акциите не са менени, защото управлението не е наредено както трябва, няма председател и писар, касиерите и те чакат да видят колко акции ще останат, ще можат ли да се задоволят и тримата от останалите акции, та че тогава ще се нареди и управление, и акции.

Тази година имаше много берекет на земледелците, но не можа да насити миналата 1874 г., защото тогава най-хубавото жито се продаваше от 60 до 65 гр., караекиня се продаваше по 40 до 45, плявата се продаваше чита по 300–250, а тази година най-хубавото жито се продава от 35 до 40, караекиня от 16 надолу не е паднал, плявата чита за 12 гроша.

Хората в цялата Ескизаарска кааза се изплашиха, откак стана бъркотията^[65], за която може да сте се известили от вестниците, и в тази работа много сиромаси си изтеглиха — и винни, и невинни — в затвора в Стара Загора. От тези затворници по-многото се освободиха, 949 а останалите са в затвора. От тях в безистеня^[66] има около 80–90 души и в одринский затвор има около 85 души, и в Цариград закара тримата предатели Андрея Момчев, Димитър Хаджигенчев от Стара Загора, а другий непознат^[67]. Според тая бъркотия много училища и черкви се затвориха и стояха 4–5 месеца мъртви, също и в нашето село; кога изловиха учителите, обраха и колкото книги имаха, друж. печат, тефтера и много други работи и до днес са на конака.

Сега, на 26 януар, си приставихме учител от Чохлаково, Недю Иванов, платката му е 1976 гр., 10 кила жито, 10 оки вълна; този Недю е много способен учител.

(…)

На 24-ий доде известие от дяда Петра Сливков да иде тати на пазар, без да се бави, и тозчас стана тати, та отиде. Дядо Петър му казал, че станало нужда да идем в Едирне всички, 950 за да поднесем жалбата, която беше се направила още лятос, и като си извадили тескери, на 28-ий, в сряда, отидоха на станцията и там се събрали всички и се качили на вампора и пристигнали до вечерта в Едирне. Дано Бог помогне и наший цар и баща султан А. Азис се смили и ви пусне.

О, милий ми братко! Най-последната дума, която казваме, че и за в пътя пари ще трябуват. О, блага и утешителна думичка. Тати, кога отиваше за в Едирне, каза ми да ти напиша писмо, та че когато си доде, тогава ще прати пари.

Нашенското ефенди си продаде корията и я купиха селяните и Васил Пулев. Ний купихме 20 ув[рата] и сенетя писахме за четиримата братя. Уврата се купи по 240 гроша. Питаш ме дали сме засели живо и здраво угарите, май тежко ги засяхме, защото зимата беше още от началото дъждовита, ама криво-ляво засяхме и до 24 януар. и 27 имаме да сейме ечмик. И като не ми остава време да ти напиша още, скратявам писмото си и оставам в най-добро здравие, също и Марийка и Кънчо, и те поздравяваме.

Поздр[авяват те] мама, бати, бати Стоенчо, г-жите и децата, им (…)

Писмо

от п. Костадина Новачков от с. Топракхисар

Благоговейний отче п. Минчо,

Отдавна време съм с намерението да ви пиша, обаче лошите и размирни времена не ни допуснаха и до града да идем; башибозуци и немирници пълниха доскоро полетата ни, убиваха, обираха и биеха немилостиво мирните жители на държавата кого гдето стигнеха и срещнеха; от друга страна, пак по политически причини бяха хвърлени в затвор поп Лозю и поп Саво, от които последний и до днес е в одринский затвор, и като оставаха енориите им без свещеници, наша длъжност беше да гледаме тия овдовели привременно енории. По тая причина не ми е оставало това охолно време и не сме ви писали, за което прощавайте.

Сега нека говорим за онова, което се касае до интересите ви. Известно ви е, че в 1874 година беше ви се назначило за енория селата Сюлмешлий, Енекчиево, Голямо Кадиево и половината 952 Арабаджиево, но аз, като не можех да отслужвам на такава пръсната енория, не преставах да моля честната черк. община да ми олекчи труда, като събере енориите в някои ближни села, и благодарение на благоразумието на общината удовлетвори желанието ми, като определи за енория на двамата ни: Азаплий 65 венчила, Топракхисар 50, Талашманлий 40, Арабаджиево половината — 75 и Голямо Кадиево 30. Всичко венчила на двамата ни 260, която енория, ако и малка според определеното число венчила на един свещеник, но първото беше в сравнение с това два пъти по-лошо. Каквито приходи паднат, половината тебе, а половината мене. Колкото за дребни някои работи като водосвет, четение на болни и проч., не ви отстъпвам, а от маслоосвещение, понеже е работа на двама свещеници, то когато повикам, взема един дял — аз един и тебе един.

Ако питате за новини, най-важните тъдява са следующите: около половината на септемврий, излъгани от някои немирници, няколко простодушни селяни от селата Обруклий, Трънково, Топракхисар и Арабаджиево излезли не зная докъде и за какво. Подир това, като се известило от някои предвидливи българи на местното правителство, изловиха се и се затвориха в тъмниците и безистена около 4–500 души человеци; от тия повечето се освободиха от затвор, а по-малкото останаха тук и в одринский затвор. Лица, които познаваш, останаха в затвор: от Трънково Тончо Желев и още 11 души; от Топракхисар Петър Желев, Марин Иванов, учител, Новачко Желев и учит. Господин Желев (в Едирне); и четворицата от Арабаджиево: Мънчо Гергев, 953 свещ. Сава^[68], Тачо Станчев, г-да учит. П. Сивчев и М. Генчев и Деко Танев (и те в одринский затвор); от Железник: Колю Райнов, Слави Камбура, Колю Ганчев и други, които не познавам; има и от Джамбази, Гьокпала, Гюрюджий, от Караджалий свещеник Нейко^[69]; и още много други от Търновско, Сливенско, Чирпанско, Хасковско и прочее…

Бае попе, подир това приключение блажени, които не се случиха по тия страни! Чули сте и чели сте, ми се струва, вестниците, какви резилетлици ставаха, турци (…) намериха сгодно време да упражнят всичките си безчеловечни дела и да удовлетворят страстите си. Като не ми е възможно да ви опиша с точност казаните злодействия, то остаям ги и ви задължавам да прочитате във вестниците^[70], гдето ще можете да изучите поне едната им осма.

Сега нека минем на друг предмет, т. е. да погледнем към училищата, към едничките извори на народното просвещение. Тия народни заведения по селата и в града се затвориха и стояха и стоят някой от тях на мъртвило и до днес^[71]. Обаче вярвам, че толко не е в интереса ви да ви описвам напространно за всички училища по селата, затова се ограничавам да ви кажа за по-ближ-ните села. Трънково стоя без учител около 3–4 месеца и цениха г-н Петра Георгов от същото село, Топракхисарското уч[или-ще] подир 4–5-месечно празнувание се снабди с учител, който е г-н Петко Гергев, арабаджиевчанин, а в Арабаджиево условихме за учител г-на Недя Иванов, родом от Чохлаково, 954 плата 19 лири турски, 10 к[ила] пшеница и 10 оки вълна, платка твърде умерена. Но, отче попе, казаний Недю е толкоз сладкоречив и приличен за учител человек, чтото не може и да бъде повече. Той е толко даровит в разказванието на уроците, чтото ми е драго да го слушам и даже не ми се оставя уч[илището] във времето на преподавание. Дай Боже да бъде завсегда тъй трудолюбив и тогава обещава много.

Наконец, като няма вече що да ти пиша, оставам в най-добро здравие заедно с всички ми домашни и те поздравям. До второ писмо дано бъдем честити лично да се видим, амин.

 

 

(…)

Благоговейний ми отче поп К. Новачков,

Честното ви писъмце, [с] което ме поздравявате, от 30-ий миналий приех и като го прочетох, крайно се зарадвах и най-вече, като узнах доброто ви здравие на всички ви домашни и че сте били честити да ви запази Всевишният от немилостивите варварски турски ятагани. Не прави онова, щото не ищеш да ти правят другите, дума поговорката. Кой каквото прави, ще намери, Бог забавя, а не забравя.

Благоговейний ми отче! Всичко разумях, за което очакувах 955 да чуя, радвам се, че семената, които са паднали на добрата земля, не се издюдючили, ако и плодът да е слаб, но като удари едно малко дъжденце или росица, пак има надежда. Както показва зодията, занапреж в тек числото ще има много големи дъждове с гръмотевици и ще се освободят хората, защото дава голяма надежда за добри берекети, но дали ще има работници да го подредят?

Ний сме още в святая святих, ешек дженнити [магарешкий рай], но ми се ще да ви се похвалям, че деня пускат по 6–7 души с вардяни, та излизат из града да ни пазарят кому какво трябва, та го принасят с хамали.

На 1 януар излизахме с поп Еня, та ходихме при арабския владика Яковос да го помолим да се потруди, ако е възможно, да избави само свещениците от тъмницата, но той като пастир добрий, душу свою полагающий за овци, поиска ни 10 тур. лири възнаграждение. На това му пастирско предложение се зарадвах, та му направих една арбанашка молитва и прочетох му конското евангелие, и изля[зо]х из стаята му, та си направих и ло-логеджето (Новата година) с една магарешка сурвица на вардянския Махмудов дирник…

Отче! Когато излезем из града, та ходим 1–2 часа, догде си пазарим, колко да е нечист и мръсен градът, но под отворено небе въздухът пак друг. Но хеле като се завърнем и като 956 приближим вратата на пуста тъмна тъмница, удари те една тежка миризма, тъй на лошо мирише, като че влиза человек в някой 300-годишен баталясал заход, но щом се влезе вътре, не може да се усеща миризмата.

Много горещина, отче, живи изгоряхме, та се свихме като конска пастърма. Пусти проклет град. Ако го огън гореше, досега изгорили го бихме, но проклет град, само от камъни и пръст съграден.

Пусти град, всичко проклето, земляний ад! Няма тука да ти замирише пролетната копривка, няма да видиш корийска момина сълза, кукурячец, минзухар и синя теменужка, няма да откъснеш и помиришеш липов цветец, ни проста шумчица, ни маточинка, ни здравчец. Навсякъде мъртво, навсякъде пусто, навсякъде жалостно! Само някой щъркел заклепе с клюна си над джамията, а понякогаж и ластовичка зачурулика, но пак тихо и пусто, чегато гаче човек в гроб се намира.

Сиромашка е природата в тая отдалечена земя! Слънцето изгаря всичко, което живее, и всичко, щото иска да живее, а облаците бягат из тоя край и земята се пука от жедност, защото лятно време капка дъждец не капнува.

Израсте цветице или зелена тревица, а слънцето изгрее и направи ги като слама. Борят се птиченцата с горещината, а твърде скоро отслабват от тая борба и избягват из тая страна. Не може наш человек да проживее дълго в тия страни и да се бори с тая страшна природа, завене човек, побелее, заболее и излезе силната душа из слабото тяло.

Само за жените е създадена тая земя, тукашните жени, 957 защото за тях е рай и блаженство, те не знаят да предат, да тъчат, ушият, чорап уплетат. Мъжът ще им меси, опече хляба и донесе от фурната, ще приготви и водата в къщи. А жените тумби-тумби ракия пият и на мръкване с хамали ги донасят на гръб в града.

Мъжът, като види, че жена му се опила и на гръб с хамалин дотътрена, много му й драго. Пуши наргилето и се хвали: „Тате, нашта жена са шепцала“. Много ракия пият, клети блажени жени, и два пъти в неделята на баня ходят.

Тука турците, камилите и магаретата, за тях е направена тая земя, само тям е дадено да живеят тук. Къпе се турчинът в река Тигър, прегризува камилата, магарето реве, яде турчинът своя пилаф, изтяга се на голия хасър, ходи с налъми на шадравана, та си плакне устата с вода, поседне и задреме. „Аллах керим, Бог ще даде честит ден и щастие за нази, всичко е готово от кефирите, гяурите са за нази създадени, както щем, така ще разполагаме с тях“, и пак клюмне, та дреме, дреме. „Аллах керим“ (Да ще Бог).

Камилата има такъв същи нрав, какъвто й турчинът, а магарето е чисти турчин, като че се родили от една майка. Дреме камилата, дреме турчинът, дреме магарето, гладува камилата, гладува турчинът, гладува магарето, търпи камилата, търпи турчинът, търпи магарето. А в тоя проклети град турското 958 правителство изпратило най-живите българи и най-честните трудолюбиви момци. От стамболските тъмници и до Диарбекир са посеяни костите на тия мъченици, под всичкия тоя дълги път се намират останки от тия праведници, които желали щастие и добро на своето отечество и търсили са своята свобода.

Много мъки са претеглювали тези забравени мъченици по пътищата, какви мъки, какви тежки вериги са носили, гладни, жедни, и — колко места са бити и с глава надолу обесвани.

Големи мъки и страдание са търпели тия български святи мъченици в Диарбекирското кале. А азиатските варвари се радват, че им се е дало да мъчат гяурските души, а тия души седят, та пъшкат в черните тъмници. Няма правда на тоя свят, няма живот.

Няма добро от пашите,

нито от султана…

Благоговейний отче попе! Захласнах се, забравих се, но ума ми още полуцял, от писмото ви малко се сетих и вестници прочетох, ако и те да не описуват дотолкоз турските зверски варварщини, аз знам, знам… О, Боже, докога ние ще страдаме и да се мъчиме, докога ще прекланяме главата си пред зверове, които нямат човечески чувства, или ние сме забравили чии сме синове, или в гърдите ни е угаснало и най-последното чувство, с което човекът се отличава от животните! Хора ли сме ние или добитък? Ако сме хора, то трябва да живееме като хора, ако сме добитъци, то нека Господ ни свърши дните, защото е тежко да живееме на света. Защо ни е такъв живот, когато и скотовете не търпят това, 959 щото търпиме ние? Къщите ни, дюкените ни, имането ни и добитъкът ни се палят и отнемат, жените ни и дъщерите ни се безчестят, децата ни се турчат, бесят и набиват на кол, майките и бащите ни се живи горят в къщите им. Какво искаме от това по-лошо? Аз мисля, че и смъртта е по-сладка от такъв гнуснав и унизителен живот, и затова трябва или да се живее по-добре, или да се умре с пушка в ръка, другояче не може. Боже, укрепи ми десницата, подкрепи здравето и живота ми, избави ме от тия черни теглила и мрачни грозни тъмници. Вдъхни и на другите мои братя българи такива същи мисли, каквито си вдъхнал мене! Смърт, смърт и смърт, нож, брадва, топор, коса и помагалка са нашето спасение. Или турци, или ние… Мънчо, Петре, търпете, не се кайте за благи дни. Нас са затворили, защото не сме турци, ами гяури. Само нашите чорбаджии, турски чибукчии, ни наричат днес хайдути и чапкъни. Скоро такивата чорбаджии ще бъдат избесени заедно с турците, а останалите заедно с чорбаджилъка си ще проклинат останките на дните си.

Ето и парамията им:

Притча Дибич Задбалканский^[72], чтение Вонмен, дядо Иван премудрост, вонмен

Известно е всякому, че когато едно дърво е само, то е изложено на силните духания на ветровете, които го силно клатят от основанието му и брусят му листето и стъблата му, вместо да се възвишат горделиво, снишуват се, като че ги тегли землята, 960 също едно растение, когато е само и ако няма никаква защита срещу слънчената горещина, вехне и изсухнува, най-после и человек, когато е сам, могуществените ветрове, врождените му желания за върховенство на тоя свят страшно го усукват около земята и му изсмукват мъзгата, с която се храни. Прочее не бивайте като само растение или като само дърво, но съединете се, укрепете се и се защитете взаимно. Между това, когато сте уединени и когато всякой от вас не мисли за другиго освен за себе си, тогива няма да се надявате за друго освен за грижа, злощастие и неволи.

Кой е по-слаб от дръвчето и по-кротък от ластовицата? При всичко обаче, когато соколът се приготви за лов и ластовиците и врабчетата като се съберат съгласно наоколо му, всички наедно го нападат и го преследват. Прочее вземете пример от тези пилци.

Тоя, който се дели и страни от свойте братия, страх го преследва, кога пътува, безпокои го, кога си почива, и го смущава и във време на съня му.

Прочее, ако ви попитат колцина сте, отговаряте, ние сме сами, зачтото братията ни сме си ние, и ние сме братията си.

Бог в тоя свят не е направил нито голям, нито малък, ни господари, ни роби, ни царе, ни поданици, той е направил всички равни. Обаче между человеците някои са силни или по тяло, или по дух, или по воля и тий са, что се стремят да подчинят другите тогива, 961 когато гордостта или желанието задуши от тях братската любов.

Бог знаеше, че това щеше бъде тъй, и затова е заповядал на человеците да се обичат и наконец да са съгласни, чтото слабите да не подпадат никак под игото на силните. Зачтото тоя, что е по-як от едного, по е слаб от двама, и тоя, что е по-як от двама, по-слаб е от четворица, прочее слабите не ще се боят, понеже, като се обичат, ще бъдат и свързани взаимно.

Някой си человек, като пътувал в една планина, пристигнал на едно място, гдето един голям камък се търколил върху пътя и го запушил тъй, чтото нямало преход ни отляво, ни отдясно. Тогива тоз человек, като видя, че не ще може да следва пътя си по причина на камъка, опита се дано да го претъркули, потруди се доста на туй дело, но всички старания бидоха залудо. Това като видя, люто се наскърби и рече: „Що ще бъде с мене, когато нощта пристигне и ме завари в тази пустиня без храна, без прибежище и без никоя защита? Що ще бъде с мене, кога немилостивите зверове излязат да търсят лова си?“ Когато беше потънал в такива мисли, пристигна и друг един пътник, и той извърши всичко, каквото беше извършил и първий, но и той като намери себе си невъзможен да претъркули камъка, жално клюмна главата си и се оттегли. След тогова пътника дойдоха още мнозина и никой от тях като не можи да претъркули камъка, бяха се изплашили. 962 Най-сетне един изпомежду всички рече на другите: „Братия! Да помолим Отца нашего, който е на небето, може би да чуе молитвата ни и ни избави от тази опасност“. Кога обаче начнаха да се молят, тоя, что беше рекъл „Да се помолим“, предложи още: „Братия, това что не може никой от нас сам да направи, дали всички наедно не можем го извърши?“ Всички станаха и всички като съединиха съгласно силите си, претъркулиха камъка и продължиха пътя си.

Пътникът е человекът в света, пътешествието е наший живот, а камъкът са бедите и неволите, които посрещаме на всяка стъпка в тоя свят.

Никой човек сам не може да претъркули тоз камък, но никога не ще се противи на тия, что пътуват мнозина и съгласно, наедно.

Ето пример, ето път, по-блажен е и преблажен, който го следва съгласно с братска любов. Съгласието прави малките големи, а несъгласието събаря големите и най-силни сърца, та остават като прах на тъпан.

Загелпих се и не знам что да ви пиша засега. Като ви поздравям с приличните си и най-искрени поздравления всички ви домашни, сродници и приятели, оставам в добро здравие.

Писмо

от брата ми Георга Кънчев

Едноутробний ми братко!

Аз ти се бях обещал, че като си доде тати от Одрин, ще ти пиша. Ето, тати си доде на 10 февр. и щом си доде, 963 да имаше време да ти пиша, нямаше да стоя от да забавя писъмцето ти, ах! Пощата не минува всякой ден.

Милий ми бати попе! Най-голямата радост, за която ще ти пиша, е тази, че правд[олюбивото] честно правителство се смили и скоро ще ви завърне да се видим и братски прегърнем и целунем. Тъй ни казва тати: че като поднесли жалбата на валията, той, като я прегледал, подпечатал я и я изпроводил в Цариград на великия везир и голяма надежда им дал за вашето дохаждание. Хаджи Иванчо и дядо Тодор^[73] имали много приятели в Одрин, пък водили татя по гости и все тази дума се говорило, че ще се освободите скоро и дай Боже дано бъде по-скоро.

В Стара Загора изпуснаха всички затворници от безистеня освен поп Нейка от Караджалий. И талашманлийци, които са 6 души, и те са катили, т.е. обесиха един човек от Талашманлий. И от одринский затвор пуснаха 4–5 души сега, но само един си е дошъл досега, Христо Куртев от Заара, а другите, Новачко Желев от Топракхисар и още трима души, те не са пристигнали още в селата си и слухове се пускат, че всичките затворници щяло да освободи честното правителство. И дай Боже да бъде тъй.

За Андрея Момчев, Димитра Хаджигенчев и другите негови другари, които станаха причина на бъркотията в Заарската кааза, чува се, че ги подкарали за Аргана Мадени…

Търговското земледелческо дружество се понареди малко сега, но без печат. 964 Касиерите останаха пак двама: Иван Степанов главний, Янко Станчев подкасиер, а Вълча изкараха. Писар на друж. е учител Недю^[74], председател е п. К. Новачков.

Училището и то влезе в първото си състояние, като се снабди с добри учители, от които един ви е известен, а другий, да ми се не вмени за похвала, аз, която ми постъпка не зная доколко е уместна и не зная вий дали ще се задоволите от това, и на мое място приставихме аргатин Момчов Кънево момче, но много смирено и слушливо момче е. Когато се приставих, тати беше на Едирне, но известен беше попреди и по-напреж приказвахме с батя и батя Стоенча, та че то, като склониха, наподир и аз, и се услових за 800 гроша и 10 кила жито, ама службите ми са две — кандилавтин и подучител. Предавам на III отделение, на II и на I. На II клас и първоначалните ученици предава учит. Недю. II клас предметите са тези: бълг. граматика, втората част, землеописание гражд., зоология, св[ещена] история, числителница, прочет и диктовка, и на II отделение от читанка, псалтир, чистописание и числа. Кънчо е във II отд. Вълчо, Диню в I, Кою в III, а Теню във II клас. Какин Тонин Теня го проводихме на пазар и стана бакалин.

И за черквата да ти кажа в какво състояние се намира сега. Поп С. Широв беше писар, ктиторите бяха покойний Руси Димитров, Минчо Добрев и Нико Герганов. Но как се изгубили попът и Руси, сметка не са гледали на черквата.

Милий ми бати попе! От татюва страна не ти писах този път, 965 да не ми се сърдиш, защото не ми остава време да се бавя, затова каквото ще ти явя в татювото писмо, и в това повечко ще ти пиша (…) И дано бъдеме честити, вместо да получим писмо за отговор, то да чуеме думи от устата ви, което ще бъде и за вази, и за нази неизказана радост и неоценим дар. Дай Боже.

 

 

Поздравявам те аз, милий ти баща, и ти желая да бъдеш в най-добро здравие за пътуването ти насам. За пътувание ти изпращам 5 лири тур. с пощата и като ги приемеш, дано да бъдем честити, наместо да приемем отговор, то да се видим лице с лице. И тогава ще намеря изгубений си син^[75]. Дай Боже.

Поздравлява те мама, и тя едвам сега се малко успокои от да се грижи и плаче, според както ти казвам по-горе, което е неоценима радост за нази и вази…

Отговори на двете писма

от брата ми Георга Кънчев от с. Арабаджиево…

966         Едноутробний ми братче!

Честните ви писъмца от 30 януар, брой 11, приех и прочетох и всичко разумях, за което ми разправяте, и второто от 15 януар, в което ми пишете, че принели жалбите в Одрин, та ги подали на вали паша и той ги приел и подпечатал, и изпроводил на Високата порта в Цариград, и дал пълна надежда за нашето освобождение. И аз вярувам това, че още не са ни забравили (баща и майка кога ще забравят), но се трудят за освобождението ми и 967 то скоро ще бъде, но годината е високосна, на женско клони, защото много жени близнят, и повечето недоносчета и седмаци, та на бабите се огелпюва сметката…

Както и да бъде, ако сме живо и здраво, имайте пълна надежда, че ще си додем да се видим, прегърнем и братски целунем.

5 лири тур. напълно приех и тати ми казва, че имал сакънтия, къщи и плевня правел, аз не искам от него, но от моите си пари, които са у него, а не в търг. земледелч. дружество, а той пак оттам изтеглюва. Както да й, благодаря му, че ми проважда.

Смея да ти се похвалям, че нашият големец ченгене Алия го убедихме, кажи, с рушвет подкупихме, речи, от нашето вечно приключение, та на колкото души поискаме печат, удари си печата на книжка и с този печат като идем при стражарите, които пазят вратите на второто кале, като дадем печата, пускат ни из града да ходим свободно, без вардяни. Може и на някое село да идем, но вечер пак ще се завърнем на юклама. И кога ни преглеждат вечер да ни броят, никогаж не моят да ни вземат вярна сметка. Захванат един край да ни броят като скотове, от броените идат, та прилегнат при неброените, изкарат ни зеде, втори път повтарят, а неброените идат при броените, изкарат ни ексик. Броят ни, броят, най-подир кажат: „Всички тук ли сте?“ Ние им отговорим: „Не сте слепи. Всички сме тук“, пак ни броят — и вардяните навън.

968 Направихме един печат от восък също като Алиева и колкото души искаме да излезем вън, с него излазяме, но само че и той трябва да е ударил печат за 5–6 души.

ДЖЕГЕРЕТ ГЬОНЮ. Турците имат такъв обичай, кога заговеят християните от сирната неделя, излизат мъже, жени — малко и голямо — на първий понеделник на тримиро, та полагат софри с различни всякакви ястиета по пътищата и се гаврят, та приканват християните на софрите си.

Тази година заговяхме на 15 февруар, на 16-ий сутрената, в песий понеделник, аз, ако и да ходех с кюлаф, но днеска турих папазлъка, та се облякох в него. Накарах поп Еня и поп Георгя, и те същото направиха, поканих и даскал Иба^[76], та им дадох по един печат и изля[зо]хме из града навън, при Хатум Кастал хана на Шемсели мезаря [Шемселиския гроб].

Турците постлали покрай пътищата, та наредили различни ястиета, та приканват християните: „Буйрунус, ходже ефендилер“, друг казва: „Геленис макси, хаджи анам, буйрунус, кешиш ефендилер“ [Елате, първосвещеници, бащици хаджии, заповядайте господа попове]. Поп Еню отбягва, а поп Георги гледа мене каква ще я въртя. Вървя и гледам где ще видя по-сгодно ядене. Урадисахме при едни богати турци и хаджи, та се позапряхме при софрите им. Те ни приканиха, аз прикривих крака, та седнах на софрата им, също поп Георги и даскал Ибо, и захванахме: пилаф, тъпкани кокошки и гълъби, пържени яйца, с петмез полети, 969 кюфтета, угурт, курабии. Поп Еню се назлъндисва. „Яж, поп Еньо, че довечера какво ще ядещ“. Той гледа, гледа, сиромах, и приклони колене и той.

Разскачаха се онези хаджи от радост, че ни облажили и ахретя бил отворен вече за тях. Ний ядем, те ни принасят и ни канят: „Буйрунус (Заповядайте), кешиш бабалар“.

Като се натъпанихме като попско на големите задуш[ници], извадих тестемеля и казах: „Турете ни и за довечера, че ний сме гарити“, и те ми напълниха тестемеля, та занесох на д[аскал] Я. Кочева, Станча и Бойча, защото наедно ядяхме хляб.

ГЪЛЪБ ВОЙВОДА. Когато доде Гълъб, Сливков го прибра при него си и една вечер, като се разговаряли, Сливков му продумал, че и той бил съучастник в кражбата на моя сандък и дрехите ми. Гълъб го напсувал на майката. Сливков ми разказа това и ме задължи, че кога се сбият, да ида на помощ.

То се случи тая нощ, когато принесох нурията и седнахме вечерта да ядем п. Еню, Кочев, Бойчо и Станчо. Сливков и Милош сърбинът^[77] се сбили, а Гълъб станал, държи Сливкова, та ги разтърва. Аз, като видях, скочих от хляба, та хванах Гълъба, та го подех отдолу си и дорде да се разумейм, наложих му костите и седнах пак да ям.

Гълъб до де да се разправя и казва: „Хванаха ме едни челичени ръце, та хубай ме набиха“. Разправихме, че янлъш стана. Гълъб ми целуна ръка, та го простих и се свърши всичко.

970 БЕЗЗАКОННА СВАТБА. СПОРЕД СВЕТИЯТА И ТАМЯНА. Хачедур и Сара, родом арменци, искат да се венчеят, но като роднина и искат да се вземат и венчеят, законът им не позволява; те прибягнали при арабский православний (ортодоксос) владика н[егово] в[исоко]преосвещенство г. г. Яковос диарбекирский, който, като ударил 5 лири тур. от г-н Хачедура, обещал се да го венчей със Сара Петросова. Доде от владиката Яковос, който вика мене и х. поп Димитра. Ний се зарадвахме, като си помислихме, че може да е изработил нещо за нашето освобождение от затвора. Не ходихме при Алия, ударихме нашия печат в Алиевото име и отидохме при владиката на черквата „Мар Козма“. Н. в. преосвещенство (ортодоксос) владика ни покани да му венчейм една сватба. Аз отидох, та попитах баба Хампа каква й тази сватба, гдето ни кара владиката да я венчейм. Баба Хампа ми каза, че те са арменци, но техният владика не им дозволява да се венчеят, защото са от петтях гьобека по кръв роднина, та прибягнаха при Матран Яковос да ги венчей. „Баба̀ Минчо, венчей ги, както четеш на търджишките ханъми“ — каза баба Хампа.

Зетят, Хачедур Степанов с булката Сара Петросова стоят, та чакат в черквата свети „Мар Козма“ и ний взехме благословията от святи владика с х. поп Димитра и отидохме да венчаваме беззаконната сватба.

Х. поп Димитър погледна онези ми ти сватбарки, засукани арменки, позаглади брада, взе епитрахил и филон, приготвюва да се облача. 971 Аз му забележих, че няма да взима участие на обреда, аз сам ще венчея сватбата, а ти стой като владика.

Венчилата приготвени и младожениците чакат благословията ни да ги венчейм. Х. поп Димитър се спря като владика, че ако не слуша, има и друго.

Без епитрахил прикадих, свещи си бяха запалили. Това е вместо „Благословен Бог“:

„Беззаконно сте се събрали тука в святий Божий дом и мислите, че ще ви венчея, но беззаконни сте дошле и безаконни ви изпроваждам, да ви тегли греха, който ви оскуба и премъдри като магаре и магарица мокри под плет“.

Ето и молитвата: тяхното четмо е по песня и моята молитва е първий глас: „Тръгнала й Андровица Шишова да отива в Митиризово дрипаво да продава мури и джигери. Вървяла що е вървя-вала, до една мушмула допряла, пуста я дрямка превари, окачила мури и джигери, легнала, та е заспала. Отгде се взе кучка бесница, та е изяла мури и джигери. Кога се Андровица от сън събуди, викнала, та е заплакала: «Олеле варе, бре варе…».“

Апостолът:

„Дилив, дилив гайдичка, къде й наша Найдичка, под миша корийка, дренките капят, мишките зобят; да купим на наша Найдичка червени чехли — да не ходи боса като дива коса, като кьор Бончевата магаричка.

Алилуйя-а…“.

Кога се тургат венчилата:

„Хачедур беззаконен доде, беззаконно та изпроваждам. И ти, Саро, беззаконна си и беззаконна те изпроваждам, погрешката нека бъде на парите ви“.

Венчилата турихме, ето и евангелието.

Евангелие: „Ела да ядем. Какво да ядем? — Пачи крак. Къде пачи крак? — Лисица го грабна. Къде лисица? — Из пътче клънца. Къде пътче? — Трева го зарасте. Къде трева? — Вол я опасе. Къде вол? — В гора влезе. Къде гора? — Еничари я изсякоха. 972 Къде еничари? — В картунка влязоха. Къде картунка? — Вода я завлече. Къде й вода? — Жаби я изпиха. Къде жаби? — Под камък влязоха. Къде камък? — Слънце го пукна. Къде слънце? — Зад гора зайде“.

Ектения, я есвац: „Беззаконно додоха Хачедур и Сара — и беззаконно ги изпращам, амин“.

Сега целуват венчилата и аз пея заедно с х. п. Димитра:

„Два се змея бият горе в планината, горе в планината, между два облака. Ах, текнали са две реки кървави, краят им беше долу в Цариграда, долу в Цариграда, до тъмна тъмница. В тъмница лежи герой добър юнак, над глава му седи пиле соколово. Той си снага кърви, та си пиле храни, бистри сълзи рони, та си пиле пои. Отговаряше му пиле соколово: «Ой, ми та тебе, герой добър юнак, що си снага кръвиш, та си мене храниш, бисер сълзи рониш, та си мене поиш? Дал ще ма проводиш, герой добър юнак, борба да се боря, борба да се боря, бой да са бия». Отговаря герой добър юнак: «Не та храня, пиле, борба да са бориш, не та поя, пиле, бой да са биеш, а най та храня и поя, пиле, в дома да та пратя, в дома да та пратя, пиле, двори да ми обидиш, двори да ми видиш». Отговаряше пиле соколово: «Ой, ми та тебе, герой добър юнак, аз снощи заминах, герой добър юнак. Аз снощи заминах, герой, 973 край твоите равни двори, твойте двори, герой, в трева зараснали, в трева зараснали, герой, пусти останали. Всред двори имаш, герой, едно сухо дърво, на дървото, герой, до три кукувици. Първа кукувица, герой добър юнак, първа кукувица кука и не кука, втора кукувица кука пресипнала, трета кукувица кука онемяла».

Свърши се обредът за целуване на венчилата.

Молитвата на разрешение венцов:

«Таралеж пещ палеше, Чутуркольо Маро, мечката хляб месеше, Чутуркольо Маро, бълхата го разнима, Чутуркольо Маро, свраката се караше, Чутуркольо Маро: „Я дайте да мятам, че ми й дълга опашката“, Чутуркольо Маро, кучето изеде питата, Чутуркольо Маро, петелът изеде кашата, Чутуркольо Маро».

Думба-лумба шикалка, няма сватба никаква“.

Сега ще ги снема от главите им:

„Хачедур, каквато венчилка ви венча, и такава любов и съгласие да имате; и ти, Саро, не си изувай желтите ботуши, снеми си кърпите от главата и бягай да се не чуйш и не видиш“.

Хаде: Есвац урниер — това беше арменско „Бог да ви благослови“, това е всичка венчалка.

Като се извърши беззаконний обред, поканиха и нази, та отидоха на дюн ерен на сватбата. Седнахме, направиха ни по едно наргиле и горчиво каве, та пихме. Х. п. Димитър глади брада и се надява да капне нещо. Казах му: „Недей я глади, няма умут, хъ ставай“, и станах, и х. поп подире ми и това беше.

След три дни Хачедур доде в затвора, та се оплака, че Сара го оставила, побягнала, и техните свещеници не рачили да го приемат в черквата да повикат Сара да я убедят да си иде. Аз му отговорих: „Хачедур ефенде, знайш ли пророк Давид какво дума, че неплатената му молитва се връща в пазвата му. Ти трябва да платиш труда ни и тя ще се върне в къщата ви“. „Колко да ви платя, дердер баба?“ — каза Хачедур. 974 „2 бели меджидиета и 5 гроша дребни“. И Хачедур плати ни 2 бели меджидиета и 5 гроша. Взех парите и му казах: „Хаде ти си иди, тя довечера ще си доде“. Хачедур си отиде. Дадох на х. попа едното меджидие и петтях гроша, та го проводих при сирянската Плачка в Мар Козма махлеси да й даде петтях гроша да иде да убеди Сара, та да я заведе при мъжа й Хачедура.

Х. поп ходи и доде и баба Плачка, като ударила петтях гроша, убедила Сара, та я завела при младоженика й Хачедура. На другия ден Хачедур ни донесе една тава булгурени кюфтя. Тази беше благословията, с която благослових нововенчаните Хачедура (…) със Сара.

Едноутробний ми Георго! Като свършувам, давам ви пълна надежда, че скоро ще се завърнем. Кажи на мама и татя: както ненадейно ме взеха от отечество, тъй ненадейно ще си дода, но да мисли, който ма й проводил в тези тъмни тъмници, че и него очакват един ден, и то е твърде скоро.

Аз проваждам писма до Любен Каравелов^[78], който ми обажда за всичко и стана четири пъти пари ни дохаждат оттам, които разподеляме на сирамасите помежду си.

Аз му изпроводих всичкото описание, което съм описал за заточените българи [в] диарбекирските тъмници.

И той ми съобщи писмено, че ще напечата 1000 книжки, като ми награди труда. Остатока ще проводи на бедните заточени българи в Диарбекир.

Писмата проваждах да г-н Иванов Петрович (австрийски поданик) 975 в Цариград, Таукпазар. Пликото до него е написано французки и турски, разпечатай пликото, та тури мойто писмо и го изпроводи, за гдето е отправено.

Като оставям за друг път да има какво да ви пиша, поздравям ви с приличните си и най-искрени поздравления всички домашни, роднини и приятели, нека ме не забравят, защото скоро ще се видим.

Оставам в добро здравие и моля Всевишнаго за вашето здравие, за всички сродници и приятели, които питат.

Писмо

от баща ми Кънчо Стоянов от с. Арабаджиево, Ескизаарско

Милий ми сине! Като бяхме в голяма надежда, че щяха да ви пускат за Възкресение, много се радвахме и приготвоювахме за вашето посрещание и колкото наближаваше денят на Възкресение, толкози по-много ми ставаше мъчно, също и на старата ти майка. И най-подир вече, като приближи Възкресение и като 976 хванаха да се завръщат хората, кой от търговията си и пътуванието си, за да правят Пасхата според обичая на християнството, и като мислих и плакахме, най-подир от гам припадна ми дамла на сърцето (…)

Милий ми сине, на 20 марта, като приехме от Хасково едно писъмце, което те пък го приели от Стефана Илич от Цариград и казва: да направиме още една жалба и да подпечатаме само родителските печати и да я изпроводим право до великий везир, и тъй жалбата стана, според както пише Стефан Илич, и се изпроводи с пощата в Цариград, но не сме приели още никакъв отговор зарад нея, но дано милост Бог помогне да приемем отговор на жалбата от вази с жица, дай, о, милостивий Боже!

Както и да е, надяваме се, като прочете жалбата, вел. везир ще ви освободи, защото той опозна вече вашето невинно тегление. И се тъй се хортува, че като изпитат затворниците от одринский затвор, ще да изпуснат, които са невинни, а които излезат повинни, ще се накажат според царския закон. И затова вий напълно имайте надежда, че и вий се четете в числото на невинните, но не се знай часът и денят, в който хиляди сиромашки дечица, бащи и майки, братя, сестри, жени и приятели ще празнуват деня, в който всички ще рукоплескат [и] викат: „Да живей, да живей наший цар и б[аща] с. А. Азис“, и още: „Да живей и славний в[елик] везир, че се смилил за окаяните бедни сиромаси, 977 които невинно страдат за права Бога и за чужда погрешка“.

Милий ми сине! Ако и да стана много време, откак не съм ти писал до днес, но и да ти кажа защо не ти пиша: затова защото имах голяма надежда да приема жицата, че си идете, но и досега като не съм приел, реших да ти напиша няколко редовцета. И още, като не съм приел отговора на писмото си от дата 15 февруарий заедно с 5 лири тур., които проводих с пощата и взех уверителен сенет, както че няма да [се] изгубят, но като не съм приел отговор на писмото си, страхувам се да не би, не дай Боже, да са се изгубили парите заедно с писмото, затова и ако не си ги приел, побързай по-скоро да ми пишеш, аз ще ги търся, където са пропаднали.

Милий ми сине! Тази година, благодарим на Бога, зимата залови много рано и още по Петковден се появи зима и хората се със страх сяха нивите си, но пролетта се показа, много (…) благородна, залови още през февруари и пак Баба Марта най-кротка беше и затова много добри екини има, а по терените още по-добри, отколкото по реката. Едно само не стана харно, че реката много нивя опустоши тази зима.

А животното имание и то много е здраво. Овцете се изагниха тази година много добре и повечето близниха и не ни се зяноса ни едно агънце биля. Аз таквоз имане не бях видял, толкози овце, та че барем една да не сбърка, то голямо чудо, и агнета има баш бой. Саде дано помогне Дядо Господ да си додете, че да видим какво ще ги правиме, ще им направиме довата да станат по-много и още поздрави, дай Боже.

Кобилите ни станаха седем, но трите се похабиха в харман 978 и досега една само се е окончила, на коня майка му, и то женско чакалче. Една кобила сега купих на 28 март от Никола Серкеджията от Меричлери и каза, че катърче ще окончи; с тази кобила трампа правих, дадох едно конче от малките и 250 гроша, ама много добра кобилтина, алеста; остават ни още две от малките кончета — едно мъжко и едно женско. Сега за ездене една бяла кобила употребяваме, но и тя е добра и ялова. От биволята само дъртата биволица остана и една крава ни се отели. Единът ни вол умря есен, но не ни стана нужда да си купуваме друг вол, защото два малака учим и две даначета. Давията ни тази година много се увеличи; наместо да се смали, като до де емляка, а то, напротив, още се увеличи и наистина според нивите: който има много мюлк, падна много долу, но беделите се качиха от 26 на 40 поравно, а пък комуто не изпълнюва беделът от 40, има и по 80, по 100, по 120, а пък моят бедел е цели 200 гроша; на Славя 40, на Стоенча 40, на Георга 40, на Кънча 40 и ихтибар 120 и беллемя 380, та че тичай ги вече и плащай. И зарад тези бедели, когато ги разделяха, много кавги и псуване имаше, даже и пускане няколко огньове по плевни и плетища, и да ти кажа един от тях срещу Възкресение, часа по 4, като клепаха клепалата, и пламна свакова Петкова плет от 3–4 места и малко остана да му изгори плевнята, а плетът изгоря 60–70 разкрача.

Дето ти проводих парите, първен и сега, взех ги от друж[еството], защото тази година, ако и да беше много берекет, 979 то плевня правих, кория купувах, това беше, онова беше, храната едвам ще ни изкара до новата. И затова аз нямаше време да ти взема от акциите пари, но както ти казах по-горе, че се обрах тази година. И тъй като няма повече что да ти пиша, оставам в най-добро здравие, също и старата ти майка, Пенка, децата (…)

 

 

Чадолюбивий ми тате!

Честното ви писъмце от 10 април, брой 13, приех и разумях всичко, за което ми пишете, и най-много се радвам, като ми пишете, че сте в добро здравие и всички ни домашни.

За нашето освобождение не се грижете, като му доде времето, ненадейно ще изскочим като босилек росни, но имайте търпение. Ако и да ви писах, че приех 5 лири тур. заедно с писмото ви от 15 февруар, и сега ви бележа, бъдете свободни.

През велики пости ме повтресе 3–4 пъти, но благодарение на рецептата, която имах от д-р Миркович, с нея си вземах цяр и сега съм здрав. Когато бях трескавичък, 980 моят брат поп Еню се отдели от мене, та отиде при софиянци, с даскал Иба да ядат заедно хляб. Може да е и това, че не иска да му пъшкам или ми пък послужи нещо.

Ще ви пиша, но вий може да ми не одобрите постъпката, но трябва да знайте, че в Турско силата се почита, ако ще би и вдън-земи, и с най-големи варварщини извършени, пак захвалят на оня бабаитин и казват помежду си: „Насъл домус ерифтър, уюл! [Каква мръсна свиня е той!]“.

Имаме един старик Лало Пеюв от Тетевен^[79] в 4-те години. Сутрената, като излязоха 6–7 души с вардяни да идат в града да ни пазарят, поп Еню заръчал на дяда Лаля да му купи месо и енфие. Ходиха, пазариха, върнаха се, на поп Еня не месо, не емфе; дядо Лало взел, ама го дал на друг от техните другари, поп Еню артиса като чекън боб и леща на Великден.

Аз бях втресен, поп Еню се развика върху дяда Лала, дядо Лало и той зъл, каза на поп Еня: „Мълчи, че ти серат кучета в брадата“. Никой се не обажда да сопне дяда Лала. Аз, втресен, скочих, взех стомната, та бръснах дяда Лала в кемането, стомната се вчупи на парчета, а главата — по-малко. И догде да каже „Доби ме“, аз го натиснах, та му наложих старите кости. Дядо Иван Нинов^[80], що му трябва, скочи насреща ми, и той падна връз дяда Лала, станаха турска могила, и него наложих, както и той да се хареса.

Обади се Иван Ибришима от Тетевен, та каза: „Дядо попе, не ти прилича да бийш тези старци“. „Право говориш, Иване, мене не прилича, а на дяда Лала прилича да говори на поп Еня за брадата… Що се не обади тогава, зам да не яде Лало даяка и 981 защитникът му дяда Иван, или и тебе те сърби гърба. Не ща го, той утре си отива, сега да си върви, аз ще лежа зарад него“. Гласове: „Не щем го“.

Поп Еню си дигна партийката и доде до гърба ми, та си постла и захвана да хваща тертип да ми направи чорбица.

На дяда Ивана напариха главата, аз му забележих, че още веднъж ще минува през стърга. Дяда Ивана съжалих, като плаче, но кой го кара да взема участие; той от старите, паша Петковите хора^[81], стана 18 години управлява тая проклетница, пък умът му още не дошъл. От техните е Тодор Хрулев^[82], един от старите списатели от Свищов, имаше много нещо да беше написал, но като умря, взеха ги турците и не можахме вече нищо да видим от написаните му стихотворения, може да ги изгориха.

Какво й нине, джанъм, цвете цъфнало в нашата нине, джанъм, равна градинка.

Я иди, нине джанъм, та си откъсни, та си, нине джанъм, та се накичи.

Как да кайдисам, нине джанъм, да си откъсна, да си откъсна, нине джанъм, да се накича, като ми й, нине джанъм, кир ми Тодорчо в Цариграда, нине джанъм, в терсаната.

На краката му, нине джанъм, тежки тумруци, на ръцете му, нине джанъм, тек белезици.

Вам се не ще белким песня, но ний тук така си я караме, и защо[то] ний нямаме грижа — не нивата ни гори, не белимя и бедели искат от нази, вардят ни и ни гледат като писани яйца.

Поп Еню и той се поразболя, дадох на Алия едно бяло 982 меджидие и Сливков стана поручител зарад нази, та ни пусна за 10 дена да поседим в града. Щом излизахме, аз не слушах поп Еня, хванах два катъра с кирия и зорлен го качих на катъра, та го заведох на келданский манастир „Свети седмочисленици братя Макавеолар“, в Чарккюю, който е ½ час от Диарбекир. Успу х. Гарабедов и Ирмуш х. Якуп ката вечер дохождат при нази, та ни носят от града каквото ни трябва за ядене и ракия за пиене и сутрена пак си отиват. Хаджи Якуп беше балъкчия, уловил един калкан-буа, водна костеначка, коя се намира в река Тигър, която дохажда 2 батмана, 12 оки. Закла калкан-буата, та я насяка и тури в един бакър, та обвари на парчета. Сетне пък опържи с шарлан; и много крехко месо има, и сладка за едене, но да има и вино. Тя няма отгоре кора, но само кожа като сомова риба. Деня ходя край Тигър, та бера зелени треви да си правя салата.

Най-хубаво време е тук за разходка през месец февруарий, защото има и таазе зелен боб.

Свещеникът каз Якуп, който е католик, ката вечер дохажда при нази, та го черпя с ракия. Тази вечер, когато бяха дошле х. Якубови, та готвехме калкан-буата, доде и този свещеник, коноша-коноша [от дума на дума], напи се, захвана с поп Еня да се препират зарад папата. Единът болнав, а другият кефлия. Каз Якуп каза, че който не припознава папата, няма спасение и царство небесно за него. Поп Еню му отговори: „Ще обок уруя“. Скочи каз Якуп: „Вай, ти на папата лайна ще издирдисуваш“. Уловиха се да се бият. 983 Кефлията като натисне поп Еня, аз стана, взема го, та го туря отдолу и кажа на поп Еня: „Дръж, алтъ калма“ (доле не оставай). Те се давичкаха, ний гуляхме, преминахме нощта живо и здраво с двама герои — единът болнав, а другият кефлия.

Сутрената х. Якуп ни улови малко риба, защото река Тигър мий стените на манастирските стаи. Седяхме още 4–5 дена и в града още 10-ина. Поп Еню се пооправи малко и отидохме при другарите си…

Ходих при арменския владика Филипос, който ми каза, че скоро ще изработи да ни освободи от затвора и на кюрд Исмаил паша щели да изхлопат чехлите.

Пари имам и като съм здрав, няма за какво да ви пиша. Поздравлявам ви с приличните си и искрени поздравления всички ни домашни, особно мама, и моля Всевишнаго за драгоценното ви здраве

П. П. Поздравявам всички роднини, особно любезните си приятели, които питат за мене, и им давам пълна надежда, че скоро ще се видим, но нека и те се молят на Бога, та да опази и тях, и нази живо и здраво (…)

Днеска става голям събор на черквата „Святи Мар Козма“, изнасят лоба, черепа, на святи Козма. Хеким Козма се посещава от всичка народност, и от турци, кой каквато болка има, тук прибягва и търси цяр и който има вяра, получава изцеление. Чудна работа, темплото е изработено от мермер камък. В този ден всичките стени отвътре и темплото се попотяват и всеки взел памук, 984 бърше и го взема за цяр: кога се разболей някой, кадят го с този памук.

Писмо

от баща ми Кънча Стоянов от с. Арабаджиево

Милий ми сине, казваш ми, че на 4 март сте направили една жалба и сте я изпроводили право на в[еликия] везир. Ами тя подпечатана ли е от в[али] паша и от другите състрадалци или не? И когато приемеш отговора й, да ми пишеш. И казваш ми още, че сте направили и други две, една до в[али] паша, а другата до арабския и арменския владика, от които с втората сте молели влад[иците] да подпечатат първата и да молят вали паша да направи мазмата за вашето добро поведение и да го напише в жалбата, та че тогава да я изпроводи в Цариград до в. везир. Дано милост, Бог изпълни умовете на такивата царски честолюбиви чиновници да съжаляват и таквизи изпаднали и далеч хвърлени от мило отечество сиромаси и да ги пуснат да си додат при милите родители, братя, сестри, чеда и обичливи приятели и роднини, дай Боже.

Милий ми сине, много ми беше станало мъчно досега, но сега, 985 като приех отговора на писмото си, в което ми казваш, че си приел напълно 5 лири тур., разпуснах се вече и сега весел и здрав, и моля милостиваго Бога за вашето здравие.

(…)

Писмо

от брата ми Георга Кънчев

(…)

Братко! Ти нали знайш, че братската ни едноутробна любов е свързана още в зачатието ни. Но като хора по някой път може и да се поскарваме, но като няма да си гоним вражда помежду си един към други, не ни куца нищо. Е! И като й тъй, можеме да ти се похвалиме, че се намираме в добро съгласие и вярност.

986 Колкото зарад децата Теню, Кънчо, Вълчо и Пенка, ти не се грижи, защото ний ги не оставяме от да имат нужда от нещо, че да им не вземеме! Не мисли ти това, ний ги гледаме повече от наште си, също и чините им, и са много послушни. Тримата, т.е. Теню, Кънчо, Вълчо, не са останали ни един ден от училището, а Койчо и Диню ходят да пасат воловете (…)

Едноутробний ми братко!

Питаш ме, задето се услових за подучител, да ти кажа как стана: най-напреж да ти кажа, селото ни беше запустяло дибидюс откъм училищните и черковски работи. В черквата и училището няма да видиш человек да мине и влезе и много други работи си отидоха туй за туй. Подир като намерихме учител Недя Иванов, сега той нито в училището може самси, нито пък в черквата; както и ти знаеш, има нужда нашето село от двама учители. А пък него време не се намираше такива хорица нито в града, нито по селата. Дето имаше по-учени хорица, те бяха над-рънкани в безистеня и хапсаните и, с една реч, 987 не се намираше нийде такъва человек. Да оставим сега всичко и да влезем пак в първата си поговорка, за която говорихме.

И тъй, селяните, като потърсиха за подучител сам-там, гдето имаха надежда, и като не можоха да получат, пак се заловиха за мене, което и отпървен искаха, да бъда аз единът учител. А общината като беше наредила даскал Тача да проважда, а селяните тогава не ме оставиха вече. И тъй тати и бати съгласиха и те навиха глава, та станах. И тогава селяните ме заведоха в града на общината, та ме условиха и удариха пармак, селский печат, та че тогава ми дадоха свидетелство да учителствувам; и тъй става с всички учители, без поръчителство и свидетелство, дорде не вземе от общината, не може да влезе в училището да учи. И като няма повече що да ти пиша, оставам в най-добро здравие.

Писмо

от учител Недя Иванов Чохлаковски в с. Арабаджиево

Благоговейний отче!

Подбуден и пронизан от святите ви искрени чувства, които гледам изразени и отпечатани у горещите ви сърдечни поздравления, от занимливостта и интересността, която показвате да имате върху положението на учебните ни, черковни заведения и въобще върху всичко, що е добро в селото ни, за което много пъти сте питали, не можа да остана хладнокръвен и нечувствителен към такава една въодушевена, любопитна и патриотическа душа и да не дам приличния и ожидаем отзив.

Св. страдалче, при всичко че нямам прилично познанство с вази, за когото съм имал честта и случая да чуя примерни и похвални дела и постъпки, пожелах да ви напиша настоящето си кратко, у което, подир като ви поблагодаря, задето ме почетохте с поздравлението си, излагам ви долнето, което, мисля, горе-долу ще ви заинтересува.

При всичко, че се старах, щото писмото ми да бъде колкото е възможно с по-добро съдържание, нямаше какво да сторя, защото предметите и материалът от подобно естество преодоляват! От няколкото ви писма, които във време на пребиванието ми у селото ви изпратихте и които имах честта да прочета, разбирам, че у вас гори силно желание да се осветлите върху положението ни, което ви желание за жал не се удовлетвори май с горчивина. В отговор на питанията на любопитството ви приимете долнето:

Доколкото съм можал да разбера от слабите си наблюдения, селото няма ония качества, които е притежавало у преминалите години. Братството, единството, любовта, ревността към общото добро, патриотизмът и всичко друго, що е добро, що е спасително, с една дума, християнизмът не съществува почти. А че това е тъй, че моралът е оставил селото ни, че отпаднало тъй нравствено, това се потвърдява от трите тия вида общи и централни заведения: механи, черква и училището, които понастоящий държат съвсем противоположни на целта си посоки. Да погледнем у тях трите ни е доста да се уверим върху нъравственото положение на селото ни. Противно на човещината, на напредъка и на доброчестието на человека, гледаме механите почти непрестанно пълни с хора, които са достигнали вече малко (малко остава) да ги обърнат в постоянни жилища. Много любопитно туй описание, но у същото време пък сърцераздирающе: В храма на Аполона, пред престола на жрица Пития и за нейните пророкувания не са се събирали тъй ревниво, тъй тържествено, както днес у нас в храма на Бакхуса, храма на отровата и развратността. Цял ден и вечер, дори до среднощ се чуват пиянски гласове, упражняющи ся в хукание, псувание и карания, които често се преобръщат на бой. Уверявам ви, че тия тържества (в механите) са много по-велики, по-буйни и по-възхитителни.

Не може си въобрази чуляк колко благополучни и щастливи бихме биле, ако да славехме Христа тъй усърдно и тържествено. Жално! Гледаме хора млади и зелени, хора, които донякъде се гледат способни, предали се на пиянство, поробили се на този адски навик дотолкоз, щото се обърнали (или ако не съвършено, то приближава) на скотове. Изгубили честност, изгубили прилежание, изгубили трудолюбие и всичко, що иска вече човещината. Да се не простирам много.

Разбирате колко и какво струва селото ни у това отношение, което [отношение], като има такава важност и значение над съдбината на человечеството, страх ме е да не очакаме един „вавилонски ден“! Училишето и черквата ни не са за пред хора, описанието на които позволете ми да отложа за вторий път, защото положението ми не допрощава да продължаваме; още повече като г-н Георги бърза за в града, а пък аз се реших без време, понеже не се известих, когато трябваше.

Подир като помоля небето и честта ти за час [по-]скорошното ни виждание и подир като ви поздравя най-искрено, остаям завсегда ваш състраждущий приятел — сбогом.

П. П. Поздравете от моя страна всички ви другари, особено г. Я. Т. Кочева.

П. П. Едно, според бързанието, което ме владее у този случай, друго, по несгодности у къщните ми потреби станаха нечистоти по писмото, от които най-много пречи изгореното, за което извинете.

Писмо

от брата ми Георга Кънчев

Едноутробний ми и многострадалний ми братче!

Краткото ти честно писъмце, брой 38, приех на 29 априлий и като го прочетох, крайно се благодарих, като ме братски поучаваш и умно съветуваш, особено за моя полза и което крайно ще ме интересува.

991 Милий ми братко, питаш ме с какво намерение съм приел да учителствувам! Ти може да си мислиш, че само да спечеля името даскал ли съм приел? Не, нуждата ме изисква. Аз ти бях писал в писмото си от 16 април, брой 16, причината коя е, задето възприех тая служба, не че съм гладен за пари или да прекарам живота си по-спокойно, ами, както ти казах по-горе, че нуждата ме накара. Да прекара человек живота си най-свободно и най-спокойно, то той трябва да си е на своя работа, да си наляга кривото ралце и да си съди самси, а не да чува от едно село хулни думи и други неугодности.

Ей, милий ми и многострадалний братче! Аз знам за всичко, дето ме умно съветуваш, знам, думам. Но пак доколкото можа, изпълнявам длъжностите си, не ми се свиди свещ, сън и пари, но много ми й мъчно, като се намирам сега на обща работа, и наи-много пък, като са настанали такива разбъркани и злочести години, години, думам, черни, защото са породили голямо несъгласие между хората, псувание, препирни, кавги и жива раздяла изпомежду един от други. Засега най-много се намират пияници, които са се отчаяли вече съвсем от человечеството, и всеки ден има по 8–10 души, които ни една минута не стоят свестни; и тъй, като ти казвам тези причини, за това ми е наи-мъчно.

Милий ми! Казваш ми да не бързам да решавам общи работи напреж другите, а и казваш още да мисля, че тогава да говоря; ами че как да мисля и кому да говоря, като не са се събрали 992 никой път в общата одая, та че да се позамислят и да подействуват върху някоя обща работа, та че аз да бъда помежду тях и да пребързам да изговоря някоя права дума. Но да не мислиш, че пък съвсем са се оттеглили, не! По някой път размишляват, но и то по дюкените, и то ако има пет-шест души да турят някоя работа в добър ред, то 10–15 души ще има да я съборят и ги нападат без право. Партиите надвиват в таквизи обстоятелства. На ктиторите сметките още не са прегледали. Ката неделя и празнични дене не се хортува да се събират да разгледат работите им и да наредят изново ктитори, но никой се не призира. И на търговското земледелческо дружество едва на 25 априлий направихме баланса за 3-месечието, но и то си остана марцина, защото се повикаха членовете 2–3 пъти да додат да видят каква печала има, и те като не додоха, най-подир касиерите, като се разгневиха и си взеха баланса, та си отидоха на работа и то се премина тъй. Чиста печала се показа за трите тримесечия по 3 23/40 на акция, а 20 кила жито съвсем се изгубило, но тази печала е без него.

Много време стана дъжд не беше валяло и хубавите ниви се обърнаха напротив, т.е. много ниви се похабиха от сушата, а най-много юлафите. На 29 априлий правихме молитва за дъжд и същий ден, т.е. в четвъртък, часа около 7, захвана да вали един много кротък и спорен дъждец, който трая 3 часа, в него ден стана същата молитва и на Талашманлий.

993 За училището не съм ти писал нищо, но и сега няма да ти пиша много. Подир няколко дене ще ти пиша и за него повечко, а сега ще ти явя само, че на 11 май имаме намерение, при всичко че не сме приготвени, да направим един повърхностен изпит, който ще има повече характер на тримесечен преглед. От учениците, които редовно посетяват училището и с които мислим да се представим пред публиката, са следующите: от II клас — 4-ма, III отделение — 1, от II — 2-ма и от останалите отделения 6–7, и това е числото на учениците, с които доколко ще задоволим публиката, не зная. И като няма повече що да ти пиша, оставам в най-добро здравие, също и всичките ни домашни.

П.П. Казваш ми, че двама души от Цариград са заплатили печатанието на „Стареца“^[83], ами кой ще бъде начело като автор? Казваш още, че си имал описание на Диарбекир, и то заедно с него ли ще се напечата или не, и пространно ли й? Кажи и много желая да си взема едно книжче от тях, защото от наша нива плод, се казва, то, каквото и да е, ще бъде по-сладко от другите (…)

Писмо

от баща ми Кънчо Стоянов в с. Арабаджиево

(…)

994 Милий ми сине! Пишеш ми, че и вий сте биле в голяма надежда, че честното правителство се беше обещало да ви пусне скоро да си додете в милата бащиния, при милите си родители, братя, сестри, чада и обичливи приятели. И наистина то беше тъй, но не знам по каква причина спря ваше пускание до днес^[84].

Но да живей н.в.с. А. Мурад V^[85], който, щом като се качи на престола, и най-напреж опрости всичките политически престъпници, да живей, и то е вече напълно вярно, че ще се изпълни, но не се знай часът и минутата кога ще да е.

(…) Питаш ме още за сенетите на Димитра и Георга ски. Димитър даде 25 мери вино насреща, а останалите тъй си стоят и Георги като умря, от кого да ги искам, жена му се ожени за друг, 995 ходих на общината да се мъча да променя сенетите, а общинарите ми казаха, че не е наша работа, то сега ний си имаме други, по-важни работи, и аз оттогава не съм ходил при тях.

(…)

В това си писмо най-напреж ме питаш за сеитбите добри ли са и дъжд валя ли. Старите екини от началото си бяха много добри, а подир, през марта и априлия, като не капна капка дъжд на земята, и те захванаха да съхнат, но от 29 април, като захвана да вали дъжд през 3–4 дена, и тъй през мая беше много приятно времето на нивите, чаирите, сейреците, мисирите и другите посеяни ниви, но сега, откак е влязъл юний, сбъркаха конците. На 2 юний, сряда, валя такъва голям дъжд, щото старите хора казват, че от 23 год. до днес не е валяло такъва; голям дъжд беше, плувнало навсякъде до колене във вода. Този дъжд трая три часа, реката като доде от този дъжд, изуплаши всичките хора и много нивя опустоши, мисиря, а най-много чаирите са като море сега; сега е тъй, от 3 юний до днес реката си стои непрестанно таквази, защото ката ден и на ден по два и по три пъти вали силни дъждове; и тъй, като беше суша лошо, а сега по-лошо. Жетвата вече навсякъде узря, но хората не можат да излязат по къра от дъждове и реката, ний само един ден сме женали досега.

Милий ми сине, пишеш ми да ти пратя пари, 996 че щяло да ми стане мъчно, като й наближило вече жетва. И наистина това е тъй, но пък человек като си помисли, чедото е по-мило от имане и от пари, затова и аз като баща не милея за друго, отколкото за тебе, няма да те оставя без пари, но тези дене много притеснение имам за пари. Защото става давам пешин пари до 3600 гроша за царския данок, и беделя, и беллемята ги обраха всичките занапреж до пара… Дадох за къща, правихме нова къща в Гермята, затова обрахме се откъм парите и житото. И затова аз ходих в града при дяда П. Сливков да го питам как да пратим пари; в това време беше и Иван Русев там и П. Сливков ни каза, че с полица по-лесно щели да пристигнат парите, и затова той ни каза да си напишем само писъмце, че вий да се съгласите там тримата Стефан, Бойчо и ти, че да теглите една полица от Цариград, а ний ще ги платим тука; ти ще вземеш 10 лири тур. Тъй ни каза дядо Петър и ний тъй писахме. Хъ-ъ! да ти се похвалям с пчелите тази година, много добре се изроиха, досега са станали до 40, но ако не бях ги събирал по два в една кошарина, щяха да са от 50 нагоре.

И като няма що да ти пиша засега още, оставам в най-добро здравие, също и майка ти, децата и всичките в двора ни, като оставаме в голяма надежда за скорошното ни виждание, дай, о, милостивий Боже…

Нарочно поздравляваме всички заточени братия и особно п. Еня, Бойча, Станча, Стефана, даскал Я. Т. Кочев, а особено дяда Коста^[86], баба Хампа, син им Димитра, дяда х. Якупа, синовете му Джабрахила, Ирмуша, зет му (…) и другите, които питат за нази.

Писъмце

от п. Костадина Новачков от с. Топракхисар

Като ви поздравя от страната си и от страната на сродниците си и като ви явя, че сме живи и здрави всички, вземам честта да честитя вам и на всички от различни страни заточени по политически причини българи амнистията, която се провъзгласи от н[егово] ц[арско] в[еличество] с[ултан] Мурада V, милостивия наш цар и баща, при възкачванието си на високий османски престол.

Нека живее Мурад V, дано милостивий Бог продължи царуванието му за радост на поданиците му и утешение на печалните и отстранените му в странство чада. Да живее, викат с радост всички майки, чада и съпруги на отстранените българи, като се известиха, че по негова висока милост твърде скоро ще видят майките синовете си, чада — бащите си и проч.

За тая прошка ний се известихме от вестниците и се надяваме, че писмото ни или ще ви срещне в пътя, или едва ще ви свари тамо.

Писмо

от Руся Добрев (Армейков) от с. Арабаджиево

(…)

Макар че отделени един от друг, чувството на братството, приятелството, съотечествено чувство и сродничеството тия никой не ме оставят да те забравя и не спомена името ти; през всичко туй време не съм бил без такава мисъл и няма да бъда, всякогаж ще те помня, няма никога да забравя от да моля Бога да ни удостои, щото да бъдем един ден гледани очи с очи и уловени ръка с ръка (има надежда, дай Боже), няма час и минута, в които да не ожидам такова нещо, свижданието ни.

(…) Всичко добро, само здравие. Като няма какво повече за този път, свършвам, като чета задоволствието да ви честитя опрощението, провъзгласено от н.в. Абдул Мурада, царя ни, при възкачванието му на престола, и като ви сърадвам за това ви скъпо и прерадостно известие.

П. П. Приими поздравление от страна на баща ми и майка ми и всичките ми домашни.

 

 

Отче попе! Подир като ви поздравя най-искрено, взимам радостта и задоволствието да ви честитя щедрата оная прошка, която н.в. султан Мурад, царя ни, благоволи да провъзгласи на всички полит. престъпници при възкачванието му на престола.

Недю Ив. Богданов От Георга Кънчев

Да ми се не сърдиш, бати попе, че не ти писах много, защото, каквото ме накара тати, това пиша. Когато приех писмото, брой 39, бях много болен, беше ме заболяло гърлото много силно, 1000 но сега съм здрав, докторите да живеят. Питаш за кобилата, дето я трампих с коня, тя стои и се окончи едно много сербез женско конче.

Поздравявам те аз, Нико Герганов, и молим Бога за ваше здравие.

Поздравявам ви и аз, Гюзеля кехая Иван Димитров

(…)

 

 

Чадолюбивий ми тате!

Честното ви писмо, с което ме поздравяте, от 16 април, брой 14, приех и разбрах за всичко, дето ми пишете и питате. Радвам се, че сте в добро здравие с всички домашни, дай Боже.

На 4 март жалбите, които направихме, едната проводихме в Цариград на Високата порта до в. везир, а двете подпечатаха тяхно в. преосвещенство св. св. арабски и арменски владици г. г. Яковос и г. г. Филипос за нашето поведение, че сме се поправили като въже в торба, и ги изпроводиха на Бабаалието до в[еликия] Зехир. И чакаме облага и милост от Великото чворство. Трай, М[инчо], за зелен бодил, дума поговорката.

Ний само от Хасковското приключение работим и харчим^[87] а другите ни състрадалци не се месят, като казват, че и без петля щяло да се съмне. Дай Боже, така да й, и то прието.

И второто ви честно писмо от 13 юний, брой 16, приех и разбрах, за каквото ми пишете. И най-вече, загдето ми пишете, 1001 че занапреж правителството събрало данока бедел и беллемя и че вий сте заплатили 1200 гроша, но още какво й станало? Аз четох една дописка във в. „Ден“ от Стара Загора от 24 април т.год., че лозята и нивята занапред, ако до няколко дена не им вали дъжд, са на изгубвание. И правили сметка, щото в много махали из града този данок ще се падне около 500 гроша на човек, от които повечето работят с гюндюлюк от по 3–4 гр. на ден, и то не всякогаж. И че царското правителство в особните си грижи за доброто на своите поданици този път отечески щяло да погледне на тях и ще извърши праведното.

Варна, 22 юний, т.г. Мютесарифинът от за да смили верните данокоплатци на… той проводил прочутия разбойник Мехмед Алия, който от няколко години насам е опустошавал варненските села; сега е разхвърлил пак по селата данок по 4–5 хил. гроша, а горките селяни са принудени, щат не щат, да го плащат, защото, ако го не платят, тежко им и горко им, бити-недобити, гошоглави срещу слънцето и 40–50 оки камък, окачен на вратовете им. Гнус ма й и не ми се ще да мърся книгата, за да им описвам зверщините, които и вий знайте и не трябва да ви описвам.

Защо ходите, та се блъскате да питате дяда Петра Сливков как да ни изпроводите пари. Вий не знайте ли как ни изпроваждате пари, всякогаж с пощата си ги приимаме. 1002 Тук няма такива търговци, които да имат работа с Цариград, та да теглим полица. Вий ми изпроводете пари, както и друг път сте ми изпроваждали. Бизим Махмуд дюздю кендини. [Нашият Махмуд сам ся нагласи]. И ний я извършихме като куче на нива, молихме се за здравието на нашия милостив цар^[88] на Бога и той ни послуша, та го прибра и проводи на великия му пророк Мохамеда и яде сега мазния подмеден пилаф, и му слугуват райските прекрасни девойки — дяволите.

Изпъдихме и кюрд Исмаил паша, който седи отвън града в чадър, та се труди да направи някои бъркотии в града, както всякогаж правил, та да мине той на диарбекирский престол. На негово място до де Абдул Рахман Тефик паша, който, кога до де след няколко дена в сарая, третата крепост, и най-напреж доде при нази, та ни попита какви сме и за какво сме затворени. Ний му отговорихме, че сме българи и заточени по политически престъпления. „Имате ли нещо зор и как се отнасят с вази хапсане-мюдюрю и неговите вардяни? Ако имате от нещо зор, обадете ми“. На големеца ни Алия лулата му хърка какво ще отговорим. Казахме, че засега не можем каза нищо. Подир каза: „Не бойте се и имайте търпение на мое време, аз ще ви освободя, но сега времената са критически“. След няколко дена изпъдихме и Алия, а на негово място ни й големец един арменец от пашовските хора на име Скендер бей. Откак останахме в управлението на Скендер бея, много сме свободни, ходим из града без вардяни. Но само ний, които сме ебеди кале ибент.

ХРИСТОС ПОСРЕДИ НАС. Излязох в града, та отидох да си взема дрехи от баба Хампа, която ни переше, и малко ракия. Телеграма дошла, че султан Мурад се качил на турский престол. Поп Еню, като се научил, изплюл език и тичешката доде с няколко души диарбекирлии да ми каже и вземе мюждето. Доде и пъха, не може да ми продума, едно, от радост и, друго, че се заморил, хвана ме за ръката, не може да издума „Христос посреди нас“. „Какво е бе, кажи“. „Христос посреди нас“. „Христос посреди нас, ама кажи за какво“. „Христос посреди нас, султан Мурад се оцарил и седнал на тафта“. „Да го пикам в ребрата, нали й турчин, какво ще му се радвам и за каква добрина ще му се надявам“. „Той ще даде свобода и равенство“. „Свобода и равенство!“ Много ще гнийм ний тук още с такива царе. Гледай ти български княз да чуеш, нека да й и руски, че тогава се радвай: „А бе засмей се, кефим гелеим, че пак не верувай“. „Не ща името му да чуя, ти казвам, а не зарадвам“. „Инат, не рачи го“, каза поп Еню и заръча ракия от баба Хампа и захванаха да се черпят — с пиенето заедно съм с тях, но с радостта не съм.

Хвърлиха се 101 топа и вечерта стана осветление^[89] на вилаета.

Аз носех облекло шарена дълга антерия и басмена с пера харка, и юолаф с шалче, каквито носят тукашните дервиши. А поп Еню с милия си папазлък се скиташе и много камъни ядеше, но пак юнашки търпеше. Даскал Янко, и той с дълга шарена антерия и с фес, както турците ходят тук.

На това осветление и ний тримата, п. Еню, д[аскал] Я. Кочев и аз, отидохме да гледаме, като хвъргат фишеците. Запряхме се около 50–60 разкрача настрана и оттам гледаме какво се върши и как се дигат, та се пукат фишеците. Поп Еню не кандиса, ще иде там в калабалъка хубай да види. „Тук седи, попе, не ходи“. „Ще ида, сега е равенство“. „Де равенство, де!“ Не слуша, отиде, та се пъхна между турците да гледа хубай, сега е равенство, кой какво може да му рече.След малко доде при нази без камилавка и псува, и се пука, та се сърди. „Какво стана, поп Еньо?“ — попитах го аз. „Да бяха други турци, не щеше да ма й яд, ами аскерлии, един блъсна камилавката, та падна от главата ми на земята, други я настъпи, та стана на пита, блъснаха ме и камилавката остана из краката им“. „Що я не потърси, сега е равенство и свобода?“ „Равенство ли? Да я търся да [ме] смажат в краката си. 1005 Свобода ли, мама им… аз… тям“ — псува, та се къса. Привърза с кърпица главата си, нагледахме се и с благодарение си отидохме в сарая. Сутрената другарите питат поп Еня: „Снощи на осветлението се осветлила една попска капа, дали щат писа в диарбекирский вестник?“

Тате, засега с толкова се благодарете. Като ви поздравя с искрените си и най-любезни поздравления, особно мама и всички ни домашни, остаям в добро здравие и моля Всевишнаго за вашето драгоценно здравие.

Писмо

до брата ми Георга Кънчев

Едноутробний ми братче!

Писъмцето ви от 16 април приех и крайно се зарадвах и разумях всичко, что ми пишеш. Също и от 2 май, брой 15, приех и прочетох и разумях, че съгласието, любовта изчезнала между християните в нашето село. А не всички, но няколко души, които са се зачернили и съсипали, та се предали и станали роби на Бакхуса. Но те, ако и да правят пакост на хората, то им стига това наказание и нямат нужда от живеница или охтика. Пчелата ужилява, но не поврежда толкоз ужиления от нея, колкото тя след ужилванието си докарва смърт и умира без време. А за земледелческото дружество казваш, че то се съсипало и ще пропадне.

Изпит сте направили с 12 ученика, но каквото ви сочи работата, за догодина и един не ще да има, но дано съм излъган или, дай Боже, така да бъде. Кога ти й кадия даваджия, Бог да ти й ярдъмджия.

1006 Описанието ми „Изгубений старец — заточените българи, диарбекирските тъмници“ не съм изпроводил в Цариград да се печата, ами в Букурещ на Л. Каравелова, ще я печата Данаил Анастасов Хр. Попов в мое име, който живее в Могилици (в Турну Мъгуреле), Влашко, а е родом от Плевен, на комуто баща му^[90] ми е състрадалец, на вечно заточение в Диарбекир. И тази книжка не е в това време за пред хора в България, защото нашите петвековни кръвопийци много ще я обичат.

Стефан Сливков се намира в святая светих и се занимава с дребен добитък, не да го множи, но съсипе и отърве да го не храни. Така кажи на баща му дяда Петра, за да му мине мерака и освободи от мисъл.

Има много неща да ви пиша, но сега свършувам. И като ви поздравя най-искрено, оставам в добро здравие и моля Бога за вашето драгоценно.

Писмо

до поп К. Новачков

Благоговейний отче п. Костадине!

Честното ви писъмце, написано в листа на братовото ми писмо от 2.V, приех и крайно се зарадвах, че не сте ме забравили и вярувам, че никога не ще ме забравите. И затова ви оставам завсегда признателен и молитствовател до гроб.

Разумях за всичко, което ми пишете, и най-вече, загдето ме сърадувате, че се провъзгласило обща амнистия за заточениците и в тъмници затворени българи по политически престъпления 1007 се опростили от н.в.с. А. Мурада V, който, като се възкачил на престола отомански, издал амнистия и опростил всички злощастни българи и хайдути, както ги казват нашите чорбаджии, турски чибукчии и мекерета…

Амнистия ли! Сега да ми минеш пред очи, че да ти кажа каква амнистия я ми честитиш. Амнистия! Не знайш до вчера какво са вършили и днес какво вършат^[91] техните бабаити, башибозуци и проклети крадци черкези на нашите мили българи, клети черни роби. И за кое първо да ви описвам мръсните им гнусни дела и резилетлици.

Между тези варвари, башибозуци, турци, цигани, черкези имало и гърци, в Пловдивска кааза един грък е бил, който разпрал една трудна жена, която изкормят, паднало детето и захванало да вряка. На друго село пък невръстни момичета са насилвани от гърци и после посечени. В Попинци, село между Панагюрище и Т. Пазарджик, като пристигнали башибозуците, черкезите и циганите се занимавали с грабежа, а гърците с убийствата. Откак обезчестили много жени и моми пред очите на мъжете или бащите им, мъжете биле убивани по най-варварски начин и много още подобни.

Сладострастните гърци наситиха скотските си страсти, а ленивите черкези се обогатиха и занапреж не е чудно, ако захванат да правят повече пакости, като няма кой да ги преследва и наказва. Със стотини села са станали равни със земята, хиляди хора са запрени, а пък други хиляди стоят гладни и голи, и боси, без покрив, на Бога.

1008 Султан Мурад прогласил обща прошка на всички политически престъпници, но ние още не чухме и не видяхме да са опростени поне някои от българските заточеници в Азия, освен че са върнали четворица турски списатели. Да не би, което и не вярваме, да е тая амнистия само за турските политически престъпници.

Амнистия! Колко невинни душици се задушиха, измряха гладни, жедни, задушени в пловдивските хамами от нечистия въздух. Сърцераздирателно е гледанието, особено в разорените села и паланки, които са станали на купища и грамади, над които и около орли и гарги се вият и грачат ужасително.

В Пловдивско около 70–80 села са разорени и опустошени и хиляди души без разлика на род и възраст се изтребиха. Плач до небеса се чува от тези заптиета, които ходят по селата да събират данок, някои от сиромасите селяни, като нямали пари него ден да им платят данока си, заптиетата им тургали на рамената един камък от 60–70 оки и ги оставяли прави срещу слънцето цял ден, за да си изплатят греховете, защото българинът бил се раждал с греховете.

Колко клети сиромаси българи има изтрепани по пътища и на коли набити от башибозуците. По-долните чиновници и заптиета се разполагали, както си щели, със затворниците, които броили по-долни от животните.

Амнистия! На едно село, откак си наситили скотските страсти, черкезите наклали на една площад един голям огън, 1009 а в него се чуват писъци и викове на няколко голи жени, които викаха за помощ. Кого? Други пък, като се напили башибозуци, накарали младите девойки да им пеят български песни и да им играят хоро и други различни мъчителства налагали.

На друго село черкезите, като навързали мъжете, правили си най-безчеловечно удоволствие с жените и момите. Но като се не наситило едно младо черкезче, за да опита камата дали мож добре да сече, обесило една мома с главата надолу, а после я разрязало жива на две части. Като видели това безчеловечно дело на черкезите, мъже и жени се нахвъргали у Дунава, та станали жертва на рибите, а които останали, черкезите ги изклали до един. Виковете, плачовете на мъже, жени и деца, молбите на тия клетници без запазвание и без вина нямаше кой да послуша, а какво се е случвало? Сабята, ятаганът и пушката са говорили, а огънят е вършил.

В Търново башибозуците и черкезите отнели на тамошните власти много човешки глави, които принадлежели на комитаджиите. Това било доста да извини убиванието на мирните жители. В градската тъмница има затворени повече от 1000 души българи. В Севлиевската казза от 136 села само 3 са останали, а другите са ограбени и изгорени от башибозуци и черкези. Бояджик от 300 къщи съсипаха и изклаха мъже, жени и на цица невинни дечица. Тъй [в] Батак и други много зверства сторени. Турците убили от 35 до 40 хиляди души българи: мъже, жени и деца; 1010 с реки е проливана кръвта и зверствата на башибозуците изпълниха с гняв сърцата на тоя народ. Един търговец тези злодейци и черкези като го хванали, който бил 65–70 години, като взимат всичките пари, захванали да го мъчат и мушкат с камите си и той, като видял, че ще го убият, помолил им се да го оставят да си прочете молитвата и тогаз да го убият. И те склонили. Той захваща с две ръце бялата си брада и жално изохтява, като гледаше към небето, и захваща да се моли в името на пророка Мохамеда. Черкезите, щом чули тази молитва, те тутакси го попитали: „Ти турчин ли си?“, а той им казал: „Не ме ли видите, че съм турчин?“ Тогава го пущат, като му дали коня и 10 гроша харчилък и му казали: „Гит селе-мятлям“ [Върви си с добро] — и така [се] избави х. Симеон [и] едвам пристигна полумъртъв в града.

Ето амнистия, но кога казал, че е турчин. Амнистия, отче попе, и обща прошка на всички политически престъпници! Ето амнистия и какво ще очакваме от султана, нали проводи башибозуци и черкези, цигани, гърци пияници и войска редовна.

Турците ограбиха имотите на българите, оголиха къщите на селяните и с това лишиха децата ни от последното парче хляб, доведоха разбойниците черкези и къщите им, храната им, облеклото им излезе от потта на българите. Тези разбойници крадяха добитъците на българите и изклаха с хиляди българи. Турците изпълниха тъмниците с българи, като ги обвиняват в убийство и грабителство. Недостойни паши и каймаками 1011 упражняват властта си над замъчените българи. Турците ограбиха дори и децата на българите.

Тези турци зверски обезчестиха децата и девойките на българите, оскверниха църквата на спасителя наш Иисус Христос и толкова други лошотии са направили, които не могат да се изброят и опишат.

Амнистия, на̀ ти амнистия и обща прошка и свобода!

Тези башибозуци, разбойници черкези и голи гладни цигани, пияни мюхлюз гърчуля избесиха, обраха, изгориха, що се казва българин или българско. Със зверските плътски страсти, наслаждения, обезчестиха без разлика мъже, жени и девойки. На жени мамите рязаха, та ги на огъня печаха и за гавра мезе даваха на онези мъченици българи, които на огън живи печаха; и с чубуците си тютюн пушеха и огъня постъкнуваха, та се наслаждаваха от жалните грозни плачове на мъчениците, които се на огън живи печаха.

Трудни жени с ками и ятагани разпаряха, та им децата от корем падаха и някои на земята извряскуваха, а на клетите им сироти майчици в коремите плява тургаха, та ги на конете си ясли правеха. А малките клети дечица немилостиво пред майките им колеха, та им невинните главички на мъждрак набиваха. Това правеха пред майките им да гледат, после и тях колеха. Тези са комитите, които и редовната царска войска колеше и сечеше.

Ами тук комити няма, а има християнски деца мъжки, 1012 от които на 12–13 години не може да излезе вечер часа по 12½ от проклетите варвари турци, поганци, които, като го хванат, употребят го по азиатски скотски, кучешки наслаждения.

От православните араби на шербетчи Михала 12-годишното момченце хванаха, та го… и умря детето. Жена християнка като хванат, къде я крият, доколкото щат, след 10, 15, 20 или 25 дена пуснат, та си доде и не лук яло, не на лук мирише.

Стига толкова, не ми се вече описуват и споменуват варварщините на тези проклети турци, гнусни кучета.

АМНИСТИЯ! О, Боже, о, мой мил народе, чуйте ме! Тие ще бъдат наказани, вашите муки, вашата смърт, мил мой народе, не щат останат без отмъщение, а вие, злочинци, палете хорските къщя, крадете българските момичета, радвайте се и веселете се, пиянствувайте и развратничайте и извършвайте своите гнусотии по-скоро, защото часът на вашия плач ще да настане скоро, даже по-скоро, нежели вие предполагате. Лочете нашата кръв, защото скоро ще заплувате в своята собствена.

Защото аз обичам свободата повече от пашовската чалма, а България повече от себе си. Можа да кажа, че в Турско само султанът е свободен човек, а другите са или рабове, или джелати.

Но русчушкий касап Мидхат паша, страшен човек беше за българите тоя азиатец: всичко, щото беше българско, честно, живо и свободно, той го тъпчеше под краката си, 1013 изкореняваше го — всичко, щото се противеше на неговата воля. Както уби и с ножиците закла турский цар с. А. Азиса и провъзгласи, че султанът полудял и като поискал ножици да си подкастри брадата, изрязал жилите на ръцете и сам се убил и умрял.

Всичко, щото беше противно на тоя разврат, когото Мидхат искаше да воведе в своя вилает и с тоя разврат да убие всяка енергия, която би се появила между българите, той бесеше и провождаше в Диарбекир, както съм и аз в същий пустий град Диарбекир, в мрачните му грозни тъмници.

Жал ми е, отче попе, че не ще мога да си дода скоро, когато трябува, и да си отмъстя и изпълня своята клетва и извърша Божието правосъдие! Нека бъде волята Божия! По много села и градове аз ходих скришом, много места изходих и посях своето семе. Но свърших твърде жалостно.

Не нам, но имени твоему.

Като свършувам, моля ви се, послушайте да ви попея песен, защото отдавна, години не сте ме слушали, кога пея или плача.

Песен

Българине, българине,

докога ще патиш,

докога ще да проливаш

ти кървави сълзи,

докога ще да робуваш

и синджире носиш?

Жената ти в турски харем,

сестра ти робиня,

децата ти изтурчиха,

баща ти убиха турците,

а ти гледаш и нехайш.

Като няма вече что да ви пиша, моля ви не имайте кусур, задето ви писах толко накъсо, защото имах работа, 1014 търговец беше дошъл за дребен добитък, та с него се занимавах, та бях в сметка и мухи кога броят по стените, затова не можах да ви напиша повечко, но имайте търпение за второ, ако не бъдете стреснати и неблагодарни от това ми кратко и пълно с гради (?) писъмце.

Като ви поздравя с приличните си и най-искрени позравления заедно с всички ви домашни, оставам в добро здравие и непрестанно моля Вишний за вашето добро здравие.

Писмо

до учителя Недя Иванов

П. П. Поздрави всички приятели, които още обичат да питат за мене, аз непрестанно се моля за драгоценното им здравие Всевишнему.

 

 

Непознатий ми г-не учит. Н. Ив. Богданов!

Честното ви писъмце, с което ме поздравяш, от 16 април 1876 г., приех и разумях писаното в него. И най-вече, ако и непознати да сме се видели лице с лице, то с перо и думи ще се запознаем; радвам се и дай Боже дано скоро се видим и целунем като духовно чадо и духовен отец.

Пишете ми, че у нашето село се много почитал храмът на Бакхуса, храмът на отровата и развратността, а просвещението останало в тъмнина и под крак…

Аз се боя, че в това време между нас българите ще бъдат предателства, ще бъдат препирни, зависти, несъгласие и гнуснави явления дотогава, дорде българите не избистрят своите умове и не разберат своите интереси. Не е крив Бакхус, а са криви нашите кратуни, които малко мислят за общите работи и предали са се на личний интерес, като чифути и по-долни от цигани.

1015 Но в сегашно време са се появили между българите такива юнаци, които друго нищо не мислят, освен да осчастливят нашето отечество, а тяхното семе скоро ще даде плод. А на тези размирни пияници, крадифитковци и палиплевньовци, ако се не покаят, имената им ще се изтрият от българската история и семето им ще се изтрий и изгуби от земята като прах от вихрушка. Всяко древо, което не дава плод, отсича се и се хвърга в огън да изгори, дума самий Спасител в светото евангелие.

Също и от юний 13 кратките ти редовцета, с които ми честитиш щедрата оная прошка, която с. Мурад провъзгласил на всички политически престъпници, дай Боже, нека пък така бъде.

Без повече, като ви поздравя, оставам и аз здрав и моля Всевишнаго за вашето драгоценно здравие.

 

 

Духовно ми чадо г-н Русе Добрев!

Честното ви писъмце от 13 юний, с което ме поздравяте, крайно се благодарих и неизказано зарадвах, загдето ми казваш, че никога не ще ме забравиш. А най-вече, загдето ме сърадваш, че станало обща амнистия за политическите заточеници, но да не бъде тази прошка само за турци, а не за българите.

Както и да е, аз ви уверявам, че ако ни Бог запази, нази и вази, живо и здраво, скоро ще се видим. Радвам се, като ми пишеш, че сте в добро здравие с всички си домашни. Също и аз съм здрав и моля Бога за вашето. Приемете приличните ми поздр.

Писмо

от баща ми Кънча Стоянов от с. Арабаджиево

(…)

1016 Милий ми сине! Питаш ме най-напреж в писмото си за сеитбите на нивята какви са и реката опустоши ли много нивя. За да ти опиша точността на опустошението на реката, то трябва много книга и перо. Затова аз сега ще ти напиша накратко: 1. Колкото нивя имаше посеяни по реката, половината на тези нивя останаха половин екин, а другата половина остана четвърта част, и дибидюз има развалени. 2. Мъгла пада по нивите пет-шест дена наред и двете тия градушки се случиха в млякото на екините и затова екините станаха много чалгън, ха! Мисири и проса има на места много добри, сийреците и те са чалгън. Жетвата прекарахме живо и здраво. Жито наженахме 70 кръстеца, което и увъртахме и пусна 230 кила жито всичко, къзълджа наженахме 33 кръстеца, тя е овършана, но не е още вята. 3. Ечмикя и него овършахме, но и той не е още вят. Юлаф 28 ¾ кръстци. Сийрек 12 коля, и той пусна 33 кила. Лозята много са слаби и не можоха да се копаят.

Питаш ме още реката опустоши ли от нашите ниви някоя. 1017 Най-напреж да ти кажа за Камбурова бюлюк, за нивата, тя беше къзълджа, на нея половината. При Йовчева мост беше мисир, нея всичката до корен, Бентя и Киревица половината им, в чаирите твойта нива 2 ½ коля сено накосихме.

Милий ми сине, много е скъсана работата тази година, но здраве да дава Бог, на всичкото се намира колаят. Търговията съвсем е мъртва, житото килото от 25 до 30 най-харното. Къща направихме в Гермята, има 10 разкрача назад от крушката. Къщата стана много добра, с две големи къщи и една одая, под одаята изба. Тази къща ми понаправи малко борч. Но здраве да е, много завракчии — за давия и много други разноски. И много пари дадох, и то не ми стига, ами доде ми книга от общината да купувам мекере бейгири [товарно добиче] на царството, когото и купих за 520 гроша, да е халал на честното ни милостиво правителство, и саде ний не купувахме, но от всяко село, дето имаше по-живки хорица, се купиха по едно мекере.

Милий ми сине! Много мъчна работа, екините пари не струват и няма кой да ги купува. Но колкото и да е евтино, аз те не оставям без пари. Знайш в евангелието за изгубений син, кога го намери баща му, закла угоений телец от радост, че се е намерил изгубений му син. Затова и аз съм наготвил един такъв телец, който, надявам се, с Божията воля и с правдолюбивата царска милост скоро ще да бъде, дай Боже. Проваждам ти 10 лири тур., 1018 които дано Бог помогне да изхарчиш за пътни разноски. О, Боже, помогни. И като няма повече що да ти пиша, оставам в най-добро здравие, също и всичкото ни домочадие. Като те поздравям и особено милата ти майка, бати ти Слави, буля ти Дешка и децата им, а особено Теню, Кънчо, Вътито, Пенка, Манол и другите.

Нарочно те поздравям и аз, Георги Кънчев, заедно с Марийка и Кънчо, и прося прошка за нечистото си писание, и накратко: т.е. юшурят (десятъкът) на селата тази година е връз царството и като е тъй, мене ме туриха на хамбаря писар, не ми остава време да пиша надълго… И друго, „баба Ружа“^[92] ме беше захванала за ръцете и не ми дава да пиша чисто, тя, „баба Ружа“, дип много я има гази година в селото ни, кажи-речи, всичките ни изреди наред, но наскоро оставя человека: мама, бати Стоенчо, аз, Марийка, Дешка, Вътито, Динката, батюв Кънчо бяхме станали на туршия, но сполай му на Бога, сега поостави някой и друг. Сега три са само: буля Стоенчевица, Марийка и малък Кънчо. С това скратявам писмото си, като те цалувам братски умствено и моля Бога за скорошното ни виждание.

(…)

Дето пишеше, че Пейчо дължал една лира турска, даде я и станаха единадесет (…)

 

 

Чадолюбивий ми тате!

1021 Честното ви писъмце от 15 август, брой 16, приех на 12 септемврий и крайно се зарадвах, като сте в добро здравие и че сте имали някои трескави, но те са малки работи, коя година е било без нея. Аз, отдалечен в туй пусто място, и се надявам дявол да ме не познай, а не треска, като мисля, че от тукашните ме не познават, а тя с мене заедно се дотътрила и като се сбориха двете непознати една друга — и сатма, и къздарма, че аз изтеглих, ара-ерде [помежду им], но сега ги изгоних и се много здравих и моля Бога за вашето драгоценно здравие.

Тате, 10 лири тур., които си ми проводил, ако и да са мои собствени, напълно приех, бъди свободен. Аз се радвам, че ме не забравяте, и дай Боже да се не забравим до скорошното ни виждане, ако се не навредим нещо от турските зверокръвопийски варварщини. Ма вий сега сте добре с него, като сте му купили кон за 520 гроша и го струвате от все сърце халал на честното ви правителство. Ами конска торба и блюдо подарихте ли му? Зари и този алият му трябва, те и без пари ще си вземат, стига вий да сте здрави да ги хрантутите като слепи кучета и на 1022 раменете си носите. Хубай ги гледайте, с фитки, кокошки и медени баници хранете, вашата награда се готви — от къпина гемове (юзди) и още други подобни, за които не ми се ще да ги помена, а не опиша, като верувам, че вий от мене по-добре знайте.

Оплаквате се, че тая година от суша, после дъжд и наводнение посеяните храни се повредили, и такива години се случват, за да се запомнят и опишат.

Както турското честно милостиво правителство до днес ги хрантутим като дембели, но кръволок звяр насита има ли? Тези башибозуци, черкези, цигани и защитници — царска редовна войска — изгориха ни селата, ограбиха ни стоката, имота, къщни покъщнини, немилостиво колят, изклаха ни хубавия народ български и колят, никого не жалят: стари, млади, мъже и жени, изтурчиха ни млади булки и прекрасни девойки; досега сме без защита, но отсега да видим. Кой ще й друг освен нашето честно правителство — не се знай дали ще носи наша Тодорка на личния си понеделник китка червени черешки, свързана с алено.

Ето милост, ето жив пример. Двама селяни от село Кумлуджа (Варненско) бяха подали жалба на мютесарифина, че черкезите откраднали воловете, а той им проводил жалбата на меркезат, дето, вместо да се погрижат да се хванат крадците, тям отговорили: „Неистерсънъз бисден“; „чалдър мандиз, сизин юкюз-леринизи джебиндемъдър, араин да булунуз малънъзъ“ [Какво искате от нас; не биваше да допускате да ги откраднат, да не са в джоба ни вашите волове, търсете ги и си ги намерете]. И това за това. 1023 Това им е казано от хюкюмата, който утре ще ги стегне за даноци, а те нямат с що да си приберат жетвата и овършеят харманя.

А разбойниците черкези, башибозуци и царски заптиета се разхождат около Варна свободно из варненските лозя и обират и съблачат всякой, който им се изпречи пред очите.

Дошло е време да станем и ний крадци, но не е наша работа, защото сме научени като волове да работим и да храним гладните голи кучета, които немилостиво ни пият кръвта; да ще Бог да видим един ден, кога заплащат и се валят в собствената си кръв. И такивана, правителството като ги не спира, то Бог ще ги накаже, и то е твърде скоро, дай Боже.

Тате, като ви пиша, аз се не аресвам, а вий как ще се благодарите от писмото ми, като сте обръгнали и ви дотегнало от всяка страна… А ний като отчаяни и немилостиво отдалечени от най-мило и драго за нази и блъснати в азиатските мрачни тъмници, и живи в гроб заровени, и мислим, че сме мъртви и няма за нази милост и свобода веч. Затова се съгласихме ний, вечно до живот заточените, та проводихме хора от арменците, които се чуват, а не видят^[93] в Цариград, та ни купиха и донесоха револвери, ками и чифте пищовчета. И в който ден тръгнем, няма ни един българин да оставим да се повърне в града — който не склони, мъртъв ще го оставим от нашите ръце. И планът ни беше скроен. Ще минем през Арабия и велика Армения, през граничната река (Арпасую), 1024 турско-руска граница, ще прецапаме реката и ще стъпим в Руска Армения за в град Ечмиадзин.

На Костадина Доганов револверът се изгуби и набеди Бойча Русев, че го взел. Ако и да се обичахме много с Доганов, но като си развали устата против Б. Русев с псувни, аз му забележих да си стиска устата, че ще я стисна, и той смълча, че планът ни ще се развали.

Проводихме даскал Петра Берковски и Миха Хаджииванчев от Хасково с тукашни двама хайдуци арменци да идат да разгледат и планират пътя, отгдето ще минем. Те отидоха и липсата ги изяде, и до днес ги нема, ни черни, ни бели.

На Доганов револвера намерихме в един арменец, който го самичък каза. Х. Еванес ефенди Харитинов и той го изнамери.

И така се бяхме съгласили, че в пътя, ако ни се случи зла срешка, ще се защищаваме и пазим до капка кръв, назад не ще се върнем.

Учит. Васил Бошарана и той изфиряса^[94]. След него Гаврил Бранчев, Георги Данчев. Тези по сами, а също и учит. Мирчо Попов. А Георги Хаджииванчев от Хасково и Димитър Пъшков Късото, Марин Поплуканов избягаха през Триест тримата. Сърбинът Иван и двама гърци от Епир Тесалия^[95]. На 8 август в неделя вечер срещу понеделник, догде вратите на калето не са затворени — Петко Милев, х. Станю от Тетевен, Костадин Доганов от Пловдив, родом копривщенец, Бойчо Русев от Гюрюджий. Бойчо ми целуна ръка и заплака, щото аз останах, за което ще ви пиша причината после. На Бойча парите бяха малко, 1025 та му дадох една лира турска и едно бяло меджиде, опростих се с четворицата и ги изпроводих по живо, по здраво, а аз останах.

Бойча братята му Иван и Диню да го не търсят с писма, нето пари изпроваждат в Диарбекир вече, защото той, отгдето и да бъде, оттам ще им пише, да знаят на кое място се нахожда. Те ще излезат на Одеса в Русия и всички там ще се съберат освен без четицата на Георгя Хаджииванчев.

Поп Еню като заболя от дрисок, със Стефана Сливков изработихме, като дадохме едно бяло меджиде на големеца, и стана Сливков за мене поръчител да изнесем поп Еня от затвора, та да го гледам вън в града, догде да оздравей. Големецът ме пусна, та занесохме с хамали заедно със Сливков поп Еня на нашата къща, която държахме под наем, когато сме свободни от затвор, при церк. „Свети хеким Мар Козма“ у баба Хампа, на заточените българи майката, жена на дяда Коста от Битоля, Македонско. Това беше на 3 юлий, кога излязохме из тъмницата с поп Еня в града, в къщата на баба Хампа.

Захванах аз да се трудя да го лекувам, ката ден да виждам доктор да го гледа, задължих д-ра да дохажда сутрин и вечер; тука визита няма, защото тукашните доктори смея да ги счисля с най-простите касапи, защото носят една торба инструменти, сечива, да дупчат и режат, та пускат и вадят лошата кръв с рогове от полуумрелите хора. Изсмуче му кръвта и на болния му изхърка лулата.

1026 Не му стига, клетника, тази болка, която имаше и която го беше изцедила като фенер, та беше останал само един скелет. Излезе му втора болка, като слиза от лява страна под челюстта, която расти, та стана колкото едно малко карпузче. Два пъти я пробивахме с нищер и той търпи, сиромах, и казва на касапина: „Не ме жали, нашето тяло не е като тукашните тела, ний не усещаме болест, дълбоко удрй нищера.“ Но тези касапи братя не жалят, дълбоко не, ами остава още само незаклан. Кръв не пуска много и пак се запуши, та расте. А третата болест — пет пари няма, аз харча пари за всичко от мене си, та го гледам.

На третий път остригахме брадата до половин, удари нищера друг един касапин, та се тогава проби и захвана да се чисти мръсотията от болката.

Болен, сиромахът, и пак честолюбив, д-рът му цяр дава, не може никак да му помогне.

Една сутрена до де и донесе с хукно отподир да му пусне цяр. Поп Еню, като невидял таквоз нещо, попита д-ра: „Защо ти й тази каве-дермени и какво ще правиш с нея?“. Докторът отговори: „Дердер баба, това е хукно, с което ще ви туря изотзад цяр, за да опитам и този случай, дано ви помогне по-скоро да оздравейте“.

Поп Еню извика: „Не възприемам, аз от детинство да си пазя като девица честта, че този с бръснатите мустаки арменец да ми види срама и чрез него да ми турга цяр, вземи, брат поп Минчо, 1027 от този доктор касапин този инструмент, че всичкият го пъхни ти, а той — вън!“ — смей се. И тъй направихме.

Повиках Еванес ефендя Харитинов, та разправихме на д-ра, че поп Еню беден, ако има едно средство да си купуваме цера, та да го правя аз. Д-рът склони, каза ми, та написах церовете и захванах да ги купувам и сам правя. Захванах аз докторията, да му давам цяр за дрисока и да му мия три пътя на ден раната, и да тургам фитил да се чисти и хукна през два дни по веднъж. Гледам го и в неделята по два-три пъти го събличам, та го къпя като малко дете. От болката му падна едно жило колкото една слива, та се отвори един кухок като заструг, не се пуши, нето пък тече нещо от него.

Беше малко лаком за ядене като болен човек — което му й запретено, то му се яде. С четири очи гледа да взема да ям нещо, което му й запретено, пред него, та да дам и нему, но аз се много пазех. Аз деня го гледах, а вечери баба Хампа, та да си поспя малко, угради да изляза за нещо, оставям бабата да го гледа и пази.

На 8 август, в неделя, часа къде 8, ми продума поп Еню: „Изляз малко, та се разходи къде Урумкапия, и ти изгоря веч зарад мене и ще умреш и ти според мене дели зорна. Хампата ще ме гледа, дорде си додеш. И аз го послушах, та излязох; и той в часа проводил [на] Хампата дете, та му купил краставици и други неща, та ял“.

Догде да се завърна, Сливков дошъл, та го обиколил, 1028 поп Еню я оцапал, иска да мре. Сливков се спуснал из града, та намерил д-ра и го завел при поп Еня, и аз ги заварих. Д-рът го изпита какво й ял и той не скри, каза му право. Д-рът му отговори: „Още веднъж като ядеш от тези неща, ще умреш“. Поп Еню: „Ах, майка му стара, и това ще бъде ли я. Спукана…“. — Клати глава.

Бойчо Русев целуна ръка и на поп Еня, та му взе благословията, на дяда Коста и баба Хампа им целуна ръка, та се опрости с тях. Поп Еню заплака и гледа към мене, като си мислел, че ще го оставя и тръгна с Бойчеви. Баба Хампа му даде револвера, двете чифтета пищовчета и камата и други пътни хайдушки прики. Бойчо подкачи и каза: „Бабо Хампо, с този дано ми помогне Бог сто турчина най-малко да убия, пък както ми Бог помогне, се́ ще си отмъстя“. Подскочи и се обърна, та каза: „Прощавайте и сбогом си останете, може би на оня свят в рая ще се видим“. „На добър час, нека Бог ви пази. Амин“ — четири гласа се чуха и всичко онемя. Само дядо Коста се радва, кир-кир, та се смей и си говори: „Хай, Боне, хай, кир-кир“ — смей се, толкова му драго. Пък на баба дваж по-драго, наля ракия да ме черпи, да се моля на Бога да ги опази живо и здраво, дорде преминат турските граници.

Сиромах поп Еню, като видя, че го не оставих да ида с Бойчеви, както се гласяхме, нови сила му доде. Каза ми: „Вземи ракия и седни при мене да се разговаряме тая нощ“. Аз го послушах, изпълних просбата му, взех си ракия и му казах: 1029 „Сега как ще пия пред вази, като вий не пиете?“ „Ай тъй е, ти пий, аз ще ви приказвам и пея тая нощ, а ти гуляй и слушай:

Е-е, братко поп Минчо! Где ще намеря такъва верен и от сърце обичлив брат, опази честната дума, не потъпка верността и святата дума, с която се заклехме двамата да се не оставим един друг, освен смъртта, не дай Боже, в това проклето място може ни раздели. Сега вярувам и виждам, че ти изпълни верността и святата длъжност пред народа и пред Бога, но аз кога? Ти гориш и изгоря зарад мене. Но не бой се, аз с Божията помощ не ще да оставя и положа костите си в тези азиатски черни и гнусни пустини, аз ще оздравея и оздравях. Не щем да чакаме свобода от милостиво правителство, но ще отидем оттук в Русия, ще се заселим в Бесарабия, там имаме роднини от нашето село Бештепе и от други още села преселени. Ще чакаме, дорде захване нашето освобождение, за да идеме и ние да помагаме и си отмъстим на тези проклети данаци за нашите мъки и черни теглила. И ако се хубави, ще си вземем децата от Турско при нази, догде доде сгоден случай, ще си живеем спокойно, може да идем на някой манастир, да прекараме живота си по-спокойно“.

Аз слушах, слушах, сън ме притисна, задрямах, той хем говори, хем казва: „Моля ви, недей дряма, слушай ме, 1030 има още много неща да ти разправям“. Той говори, аз му хъках, защото не дохаждаше ред за мене да говоря нещо. Съмна се и много омаля и едвам взе да си влече думите. Каза ми: „Вземи една книга и перо, че ела по-близо, аз ще говоря, ти пиши думите, каквото ви изговоря и докажа.

Поп Минчо, братко, нямам по-верен и по-искрен и ближен в сърцето си брат, освен който седиш пред очите ми, които скоро ще заклопя, познах се и ви казвам — нека Бог ви помогне да ви стъпи кракът в мило отечество. Задължавам ви в името на Отца и Сина и Светаго Духа да забикаляш поне децата ми в годината един или два пъти и поучиш за нещо, което вярувам, че ще ви послушат.

На моя мили и едноутробний брат Теня да кажеш, че не на тоз свят имам прошка с него, не на вечния оня свят пред праведний съдия, който всекий ще отговаря за себе си и делата си. Колкото пари си изхарчил заради мене и колкото още похарчиш, пиши им да ви ги изпроводят. Какво ли ще да е, когато известиш с писмо? Мили чеда, Дино!…

Сега иди и вземи свято причастие от черквата и не се бави, скоро ела да ме изповядаш и причестиш“.

Черквата „Св. Мар Козма“ близо, врата срещу врата с къщата, в която стоим. Ходих, та взех свято причастие, и се връщам: 1031 х.п. Димитър от Чирпан и п. Георги Тутмаников от Видраре идат да обиколят поп Еня. Попитаха ме как е болният. Отговорих „Ще го причестявам“. И отидохме при поп Еня. Те се обадиха, та го поздравиха, а той, поп Еню, им отговори: „Нямате работа при нази, вън стойте, догде ви повикам“. Изповядах го и свършихме тая свята тайна. Каза: „Повикай ги да дадат да се опростим“. Този обред догде да извършим, май трудно ни стана… След това прие и свято причастие, та го причестих и приготвих за онзи свят, да върви свободно, за гдето му е определено мястото. След малко каза: „Не можа да видя нищо, очите ми потъмняха, изнесете ме вънка“. И ний станахме, та му извъртяхме тафта (пата) да го положихме срещу изток, като мъртвец, пак в къщи. Но сиромах мисли, че го изнесохме вънка, каза: „Сега ми стана по-добре“. И след ½ час заспа вечно. Аз го оплаках, та му поменах всичките думи, които ми беше говорил през нощта. Но не глас, не дума и тези редовцета, които ви написах, са лустросани от сълзите ми, които никога няма да се изгубят или затрият от написаното ми.

Кога оплаках милия си брат поп Еня, доде от православните араби поп Козма, зашеметен и див човек, та ме попита: „Масло ще му светиш ли и пари има ли?“. „Сиктир, вън, ела го улови за грездея, кьор ли си, че свърши!“

Чадолюбивий ми тате!

1032 Няма да поздравят отца поп Еня веч. Умря поп Еню за народни человечески права, да умре от една смърт, придружена от толко страдание, догдето можеше да умре с една проста смърт, без толко укор и без толко страдание — то е крайно търпение. Но за кого е приел туй крайно търпение? — за человеческа, братска народна свобода.

Но дали ще се намери някой, от които се наричат народни българи, да кажат Бог да го прости. Или обратно, каквото търсил и това намерил, ще отговорят чорбаджиите, турски клеверти, защото, паднали от очи пред милите си братя кръвопийци турци, които и те са локали с тях заедно сиромашка българска кръв.

Но кой каквото ще, тъй да каже: има и това, че в болестите на мъчениците Бог е невидимо стоял и ги е укрепявал с божествената си благодат, и ги наградил с небесни венци, и приел в лоното на Авраама, в царство небесно.

Както и ний днеска се приготвюваме да изпроводим наший състрадалец, покойний отца поп Еня, във вечността, гдето се свършуват мъки и неволи и гдето не огладняват, нето ожедняват.

Незабравимий ми състрадалче, покойни братче свящ. Еньо! Ти се освободи от всички мъки и неволи, които ний оставаме да теглим, но нека бъде волята Божия. Вечная ви памят, Бог да ви прости и приеме в царство небесно.

Любезний ми тате! Май се поотпуснах този път, та ви написах повечко, но, моля ви, не имайте погрешката ми, защото искам за всичко и за всичките дела и неволи да ви докажа и опиша, но писмено не ми достига перото, но дано Бог ни поддържи душата и подкрепи здравието да се завърнем по-скоро в милата си бащиния, отечество мила майка България, и заварим пълна свобода. Както каза дядо Петко^[96] на табаците в х. Хаузовото кавене пред най-върлия х. христиене-табак в 1853 год.: „От този кол да ни отвържат, че където щат, там да ни вържат“. Той не знай тази дума къде й бий топорът, но турците знаят, ами какви да ги дъвчат, като дядо Петко на Фариз моллаолу Садулла бея дясното око — лявото ухо…

Тате! Поп Еню Попдимитрав от Гюнелийската махала се помина в Господа в Диарбекир, в къщата на баба Хампа при черквата „Мар Казма“ на 9 август, в понеделник, часа по турски 4, 1876 година^[97].

Поканих от християнските общини народа, от церквите свещениците: арабския свещеник, арменските свещеници, келданский, сирянский и халдейский. От затвора четворица и 12 души българи с четирима души вардяни.

Направих жито и хляб като по нашенско, защото тукашните не носят нищо за ядене и пиене на гробищата, кога погребуват смърт.

Одежди му купих от черквата „Свети Мар Казма“ и в тази 1034 черква го опяхме. От сирянската черква „Успение пресвятая Богородица“ ми даваха без пари одежди и там да го погребем, но аз не приех, защото черковните им обреди са различни от нашите, като им казах, че одежди намерих от „Мар Козма“ и имаме български гробища и там ще го заровим.

Най-напреж ний опяхме, след нази арменските, сирянските, келданските и халдейските свещеници. Поп Еню е опят седем пъти от седем народности и досега никого не погребали със слънца и кръст да пренесат смъртта през тоз варварски проклет град. А ний направихме път и отворихме врата за други. Но турците, като гледали толкова народ и свещеници с четири души вардяни, мислили, че някой владика умрял, та го заравят.

Едно младо арменско попче като пей напреж смъртта, християнки и туркини ги накара да се качат отгоре на къщите си да гледат и слушат какъв е този глас и каква е тази смърт, и какво е това чудо, гдето друг път не сме чули, нето видели. Това попче му уподобявах гласа на поп Енюва брат, поп Теня; но това много зеде нещо, което мъчно се случва такава дарба и такъв глас.

ПАМУКЪТ ИЗЛЯ[ЗЪ]Л НА ПАЗАРЯ. Погребахме смъртта отца поп Еня и се върнахме от гробищата на нашата къща със 1035 свещениците и християни да ги послужа каве и по една ракия, да споменем покойния.

В това време завтасаха двама стражари, та ме забраха и не ми дават да стъпя на земята, къде ще ме карат, аз си знам мястото, не се плаша. Закараха ме, къде? — В дранголника при братята ми. То не било друго, ами имало от нази избягнали, сега се научили и питат и мене: „Като беше вънка, не видя ли вапште другари къде отидоха?“ „Видях ги, един днеска погребахме в гробищата, а другите 12 души, които бяха дошле, ей ги, и те тука“. „Не, не, гдето избягали“. „Не знам, намерете ги, аз съм тук“, и това беше.

Тате, аз ви бях писал за поп Еня и писмо проводил до попадията му и син му Коля от 20 август, брой 43, да го изпроводите, както ви бележех, но като не съм приел отговор, за това ви пак бележа и не ща сега да им пиша, също и за Бойча Русев. Проводил бях и словото, което [е] от даскал Янка Коцев, който каза на български и турски на поп Еневата смърт, та разплака всички слушащи.

За пари, догде не ви пиша, да не сте се решили да ми проводите, защото се не знай кой ден ще се освободим оттук, пари имам.

И сега, като мисля, че ще ви се додее да ми четете писмото, то свършвам. Като ви поздравя с най-искрените си поздравления, в Божието име, оставам в най-добро здравие и моля Всевишнаго за вашето драгоценно здравие.

1036 П. П. Нарочно поздравям чадолюбивата си майка и катадневно моля Бога за телесното й драгоценно здравие и й давам надежда, че ако ни подкрепи Бог душата и опази здравието, скоро щем се видя. Поздр. едноутробните си братя, госпожите и чадата им. Поздр. едноутробните си сестри и зетеви, а особно п. К. Новачков и чадата им. Поздр. всички роднини и приятели и моля за здравието им и скорошно виждание и свобода. То беше амнистия.

 

 

Г-да г-да братя Иване, Диньо Русеви,

Като ви поздравя, явя ви, че съм в добро здравие и моля Всевишнаго за вашето добро здравие. Ако и да бях писал в писмото до баща си от 20 август за брата ви Бойча, но като не съм приел отговор, то пак пиша за знание, че не трябва да търсите брата си Бойча с писмо или пък пари изпращате в Диарбекир, защото мястото му изстина и не се нахожда тук, нето пък прах остана от стъпалата му (я в Браила, я в Гюргево) от 8 август. Парите си 10 лири тур. от 10 юний, брой 16, напълно прие. Но и ази, като видях, че може да му стане негде нужда за пари, а пък отде ще вземе, като не познава никого в непознати хора, дадох му за пътни разноски една лира тур. и едно бяло меджидие и ако е възможно, проводете ми ги. Той може да ви пише. 14 души изветряха. Като няма повече що да пиша, поздр. майка [ви] баба Пена.

Писмо

от баща ми Кънча Стоянов

Милий ми сине,

1037 Краткото ти писъмце, с което ме поздравяш, от 20 август, брой 43, приех на 11-ий того; в което ми бележиш за покойний поп Еня Попдимитров, в което имаше и негови писма, написани с твоята ръка. Според както ми пишеше да ги изпроводя, извърших добре волята ти.

Писъмцето ти от 2-ий тогоже приех на 25-ий същаго, часа по 8, и като го приех, без да се бавя, разкъсах го и като го прочетох, крайно се развеселих, като ми пишеш, че си бил здрав. Аз с голяма надежда разтворих писмото ти, т.е. надеждата ми беше, че си ти в пътя, и надявам се да приема телеграф, че сте в пътя. Но то било напротив, вий в затвора… Аз ти изпроводих 10 лири тур. И Иван Русев 1 лира тур., една на Бойча в дълг, който, като му казахме, че останал 1 лира тур. длъжен, на драго сърце ги даде. И като няма повече що да ти пиша, оставам в добро здравие, също и всички домашни…

Писмо

от брата ми Георга Кънчев

Едноутробний ми братко бати попе!

Честните ти поздравления в трите писъмца напълно прочетох и крайно се зарадвах и неизказано развеселих, и най-подече пък, като се провъзгласи от н.в. с. Мурада общата амнистия, която вече и донейде видяхме и с очите си, т.е. в Едирне, 1038 колкото затворници имаше за политическо престъпление, всички се освободиха на 5 септемврия и си додоха на 8-ий същаго, от което имаме безкрайни веселби и много ръкопляскания и се чуваше думата „Да живей, да живей султан Мурад, комуто Бог да хариже дълги дни, че се смили за невинните, които пъшкаха в затворите“.

Милий ми бати попе! Братче! Бъдете спокойни и си стойте мирни там, скоро ще се видим. Дай Боже.

От ескизаарското приключение^[98] колкото затворници имаше, всички се освободиха. А особено да ти кажа някои и други, които те поздравяват: Мънчо Гергев, п. С. Широв, учит. П. Сивчев, учит. М. Генчев, Т. Станчев, Д. Танев, Петър Желев и Господин Желев и прочее, които всички бяха на едно място, когато ги посрещнахме, и всички те поздравят.

Милий ми бати попе! Малко се наскърбих от думата „Господи, прибежи ще“, но дано Бог помогне, дорде ми пристигне писмото, да биете тел., че сте освобождени.

На 14 август аз, като отидох да ти изпращам парите, 10 лири тур. заедно с 1 Бойчева лира и писмата, които ги запечатахме с дяда Петра Сливков, който и той проводи в същото време на Стефана, та тогава беше дошъл един американски консул в града на име Скайлер^[99]. Та този консул, проводен да изпита из България какви работи са ставали и има ли затворници много от градове и села, тъй като доде в нашия град, беше на конак в протестантските къщи и най-първата му работа беше да изпита колко затворници има от Заара, и всички се стичаха, жени и мъже, 1039 да написуват всеки своите затворени. И ний отидохме с дяда Петра и баба Петровица и Стефановата булка при консула, та и като му приказахме, че и ний имаме от три години и половина насам затворници и не ги знаем по какви беди ги хвърлиха чак в Диарбекир, и оттогава не ги чуваме, не ги видиме, и всички други, които бяха дошле да написуват всеки затворниците си хора, а консулът ни каза тъй: „Ний сега, като станем оттук, ще идем в Едирне и до 20 дена ще си додат всички затворници от Заарското приключение“. И тъй, както каза, на 23-ия ден си додоха всичките. А пък за вази каза, че като се изпуснат едирненските затворници, ще се пуснат и в Диарбекир, и в Багдад. И тъй като ни каза, тъй стойте си на дупеата там, защото голяма надежда имали да ви пуснат, дай Боже…

Теню даде най-баш бой изпит във II клас, също и Кънчо, сега Кънча туриха в III отделение. А Теня аз се помъчих и потрудих да го проводя в града, но тати, мама и бати казват — не бива, стига му толкози, кой ще оре на баща му нивите. За Теня и п. К. Новачков се много труди да убеди татя да го проводи, но и нему не му дава да издума, също и учител Недю Иванов, но никой се не послуша. Затова, моля те, побързай по-скоро да проводиш писмото си и да ги посъветуваш, дано барем тебе послушат. И като няма повече за какво да ти пиша, особено пък и като не съм приел отговор на писмото си, моля ти се да ми простиш, ако има погрешка, защото много бързах.

П.П. Една новина ще ти пиша, т.е. на 23 септемврий вечерта часът по 1 ½ удариха татя с пушка 5 сачми, една у главата, една у кръста и три в лявата ръка, но не е паднал болен от тях и се хвана, който го удари, но не рачихме да правим давия, защото няма да повреди нещо ударът.

 

 

Бл[агоговейний] отче п. Минчо! Приими искрените поздравления от твой състрадалец

Писмо

от учит. Минка Минев в Ст. Загора

Благоговейний отче!

Повече от година време има, откак не съм ви писал, и вярвам да сте се сетили за причината на това мое закъснявание. Ако и да съм желал често да ви пиша, но направо не бе ми възможно. Затова днес, като се намерих тука с брата ви г-на Георга, не пропуснах сгодния случай от да не ви поднеса поздравленията си.

Засега аз се намирам в града не на учител служба, но при един търговец още през януарий, т. е. тогази, когато излязох от затвора, в когото прекарах цели 94 злочести дене, в което време и старий ми баща се помина от напразна смърт (…)

Писмо

от баща ми Кънча Стоянов

Милий ми сине!

Писмото ти от 28 октомврий, брой 46, приех на 26 ноемврий и като го прочетох, крайно се зарадвах и неизказано развеселих, като ми казваш, че си бил здрав, и най-повече, като ми казваш, че голяма радост проникнала в сърцата ви на всички, както и в нашите сърца, като са ви прегледали и написали на опростителен преглед. Дай Боже да бъде тъй, но дано бъде по-скоро.

Милий ми синко! Става две писма приемам, брой 44–45, в които ми казваш да ти не отговарям. И сега на това си писмо пак не ми определяш да ти отговоря, но аз, като не можох да търпя, написах.

Не знам, милий ми сине, за какво да ти пиша и за какво да скратявам, като притесненията навред се едни. Притеснение думам не за друго, ами за пари. Селяните се дръпнали на едни партии, на едни нападения, като викнали всички: да дават чорбаджиите. Доде бюлюкбашията в селото да събира царски данок, кой да дава пари най-напреж — дядо Кънчо. Имдадие на царството — пак дядо Кънчо; кон, волове, кола за мекере на царството, за селски хамбар, огън да го гори — караха се, обаждаха се заради него, беше останало палас-пюлюс от него около 1600 гр. — хайде и тях на чорбаджиите, които са си дали парите още дорде не беше се заловил пущината, и тъй както ти казах, за туй, за онуй — дал съм около 2500 гроша.

1043 Милий ми сине! Казваш в писмото си два примера въз съгласието и любовта един къмто други. Но любовта, съгласието и нераздялата ги изяла липсата. И не се чуват, нето пък виждат.

Между братята ти има малко несъгласие, но аз ще го победя, защото не съм му стигнал края и въздържам работата, дорде да си додете вий, и давно Бог се смили за вази по-скоро да се завърнете при милите си родители, братя, сестри и обичливи приятели. О, Боже, помогни, че аз тогава ще издиря и партията, и несъгласието помежду братята ви.

Но да се не грижиш зарад туй; аз дорде съм жив, няма да оставя провала за подир смъртта си — ако не бях дал толкова пари за вятъра тази година, щях да си наглася работата, ама…

За Теня, Кънча, Вътито недей се грижи, защото ги не оставям от нужните им потреби. Теня проводих още през 28 септемврий в града на училището, и за това не се грижи.

Милий ми сине! Кражбите, псувните, обирите и убийствата не са престанали ни един ден. Да тръгне човек да иде в града, то, както и да е, ще пострада, е, ако го не убият, ще му вземат парите, облекло, цървулите или навущата най-малко. Есен Димитър Широв, като беше отишъл с братята си заедно в Марко чаласъ за тръни, отишъл един турчин при него и му поискал цървулите и навущата и той, ще не ще, дал ги, подир поискал му и пояса, 1044 а той му се досвидял. Тогази, като потеглил турчинът с чифтето си в Димитра Широв и той там падна полумъртъв и след 24 часа време Димитър умря, Бог да го прости. И кръвопийца още го търсят.

А мене дето удари, беше Теню Господинов; като минувах покрай реката, тамам бях срещу Къневата воденица, той му се е видяло, че съм някой крадец, часа по 12 ½, и като потегли с чифтето си, и аз се замаях и паднах, малко се бях позабравил в него време, по-подир се посафирясах пак и сетне, като ме занесоха, до две недели захванах да си усещам пак снагата и, кажи, бях оздравял. Но сега, става 5–6 дена, в гърба ми и в рамото ми има по една сачма, които ме много безпокоят вечер.

Пчелите тази година станаха много добри. Продадох около 600 оки мед по 2 ½ гр. оката. За сеитбата, кажи, ¾ засяхме, и то половината реката пак го извлече, много дъждове се изсипаха на земята, реката най-много беше дошла, отколкото друг път; нам занесе около 10–12 кила жито. И тъй, като няма за друго що да ти пиша, оставам в добро здравие, също и старата ти майка, чедата ти и всички домашни.

(…)

Приимете поздравленията и от мене, Петка Сивчев, също и от ваший М. Г. Генчев.

 

 

Едноутробний ми бати попе!

1045 Като те поздравя с най-искрените си братски поздравления, явя ви, че се намирам в най-добро здравие, също Марийка и Пенка. За Теня да ти напиша нещо, но задължих него той да си напише и не знам какво й написал, ще го питам. За него не се грижи, аз го пазарих в даскал М. М. Атанасов по едно кило жито в месеца кесим със свещите, ядението, пранието и всичко, една кола кютюци и една ока сапун, но той всяка вечер му преподава турски и французки и кога ида, питам го има ли от нещо нужда, ако му се случи да няма, аз му го набавям. Аз много честичко го обикалям. Дано Бог помогне да си додете, та че тогава ще разбереш от всичките работи.

Кънчо е в III отд., учи предмети бълг. грам., аритметика, землеописание, прочит и чистописание, Вълчо е между I и II отд. и са много трудолюбиви, защото ги не оставям да играят.

Писмо

от сина ми Теня Попминчев Железник, 28 ноемврий 1876 год.

Любезний ми татко!

Прочетох ви писъмцето от 17 септемврий и се нажалих много, като видях, че сте останали в съмнение, дето аз с любезните си братчета не съм ви писал в едно-две дядови писма. Затова днес на радо сърце вземам перото в ръка и ви пиша.

Най-напред ви явя, че съм много добре в здравието си и следвам от началото на октомврий в главното градско училище и 1046 живея в къщата на Минка Минев, прежде бивший учител селото. Учителите градски ме оставиха пак във вторий клас, защото не бях учил французки и турски, но аз мисля, че ти не щеш се наскърбиш за това, защото то за мене е по-добре.

Като да начна отново да уча французки и турски, малко ми е трудно, но вечер, като се завърна от училището, г-н Минко Минев ми разказва онова, което не съм можал да науча, и тъй с неговата вечерна помощ в уроците ми аз всякога отивам с приготвени уроци в училището.

Тате! Ако и да съм се отделил от родното си място, не мисли, че аз съм се разтъжил, защото аз съм познат с г-н Минка и с майка му, която ми пригодява, както и моята баба. Затова аз имам да им благодаря.

Тате, в писмото си ти казваш, че си направил суджуци и се надяваш да ги ядеш в пътя. Дай Боже! Дано е близо вече този ден, когато ний се удостоим пак да паднем в прегръдките и да чуем от тебе предрагий ни за нази глас: „Чеда мои“. Дай Боже, дано е наскоро! Братчетата ми Кънчо и Вътито ходили редовно на училището, ми казваше чичо Георги, и биле здравички.

Тате! Неописана радост почувствувах, като ми каза чичо Георги, че в честното си до тях [писмо] си явил, че до 2 месеца с Божията воля ще може да се завърнете. Ах! Дано е вече последний падеж на очакванието ви за честито завръщание в милата си родина. Засега с толкози, като ви принеса покорните си и сърдечни почитания и поздравления и целующа отеческата ви десница, оставям ваш покорен син.

Няколко редовце от г-н Минка Минев

1047 Благогов. отче!

Възвълнуван от душевна радост от последното ви известие, пиша ви тези малко редовце, пиша ви малко, защото по ми е драго да ви стисна и целуна десницата, отколкото да ви пиша. Ваш Теню е при мене и чрез него трудя се, доколкото ми е възможно, да си отплатя поне една от добрините, които съм приемал от вази. Целувам ви приятелски и почитам ви отечески

 

 

Нарочно ви поздравя майка ми и всякога си повтаря тези думи: „Щом се науча, че попчето си иде, ще вървя да го срещам дотам, додето старостта ми се остави да ми се покорява, т.е. додето силя“. Поздравят ви и всичките ни домашни.

Писмо

от учит. Недя Ив. Богданов

Благоговейний отче и дух.[овний] страдалче!

Жално ми е, че не можа да ви пиша в този случай малко по-надълго по причина на несгодността, що срещам у запечатванието на многото ни в един плик писма. Прочее ограничавам се в малко, за което извинете.

Много от писмата ви съм имал честта да чета и много от тях са ми давали надежда за освобождението ви, но последното ме унадеждява и уверява най-много, дотолкоз, щото не можа да се поколебая най-малко у надеждата, че туй ще се осъществи, че ще настане ден, в когото ще се огорчи адът; много от писмата ви са имали по нещо убедително за нас, но последното преодолява в туй отношение; и много от тях най-сетне са ме радвали, 1048 че ще имам честта да ви видя, но последното ми дава най-малкото съмнение за скорошното ни улавяние ръка за ръка. Още, като оставя настрана известието ви, на туй политическите обстоятелства при тяхното направление говорят най-убедително. Дано бъдем честити. Дай Боже.

П.П. Имам честта да ви известя, че при всичките препятствия от страна на домашните ви можахме да изпратим Теня в града, гдето оста у II клас. На отиванието го снабдих с препоръчително писмо, в което се поръчих право за онези части от предметите, които беше следвал при мене (в мое време) вътре в три месеца.

Поздравете братята си състрадалци, особито г. Я. Т. Кочева, комуто дължа нещо като на учител и наставник, за което може би да сте известни.

Писмо

от капитан Василя Ганчев от Плевен заточен в Мардин

За господин х. поп Минча в Диарбекир. Живо и здраво и молим Бога за общото ви [здраве]; поздравете, който пита и който не пита за нази, поздравете х. Гарабета, да не вързва кусур защо 1049 се забавих, та не съм му писал още. Желая да му пиша на арменски, но като не можох да намеря, който знае да пише арменски, затова забавям (…) Щом намеря време, беззабавно ще му пиша, но вие го поздравете от мене, него и стопаницата му, заедно с децата му; на всички много здраве, моля Бога за здравето им.

Дядо попе, вие бяхте писали един аманет (…) но времето не е сега, трайте, азе ще ви се отговоря, ако одобря, кога доде време. Сакън, да не се излъжете в някоя работа, що вий не приличате като други глупави. Вервам да сте в себе си, всинца стоим без работа, на всинца ни мъчно, но нема що да сторим, паднали сме в крайно време, трябва да търпим, за да получим безценното на света. Днес в таквизи крайности сме стигнали, гдето дървото лайняно и от двете страни — нема отде да хванеш, за да удряш, ще държим за средата, що е чисто, та да видим Господ накъде ще се смили. Да благодарим на царя, дето ни определи 60 гроша месечина да се икономим (…) доде получим, което желаем да видим. Азе толкова зная, дето кажат, изтърпен — спасен. Дядо хаджи поп^[100], какво е безценно нещо да се смили царо да ни опрости, да се съберем всинца страдалци заедно, да се повърнем в милото си отечество — какви радости ще получим от нашите съотечественици (…) я помисли, че ще бъдем приети с пение и (…) с цвете от нашите съотечественици и мили братя, сестри и роднини, също и от дечицата си, които са страдали повече от нас и страдаят до днес; истина, мъчно, тежко, но нема що да сторимо, сака търпение; които работиха и влазяха в алъш-вериш, 1050 не виде ли колко прокопсаха, и то е назе едно огледало. Истина, и ний [не можем] вечно да стоимо тъй без работа, но засега не струват алъш-веришите; бари помислете и разсъдете, ако одобрите вие, за мен не остава ред, после пишете ми какво одобрите, аз съм одобрен, както одобрите вие. И засега като няма друго що да ви пиша, оставам със здравие.

 

 

Чадолюбивий ми тейко!

Честното ви писмо, с което ме поздравите, от 25 септемврий, брой 18, заедно с 10 лири тур. и 1 лира тур. от Ивана Русев срещу дълга на брата му Бойча Русев [приех]. Тате, много се зарадвах, загдето ми пишете, че сте биле в добро здравие всички ни домашни, а най-вече, загдето сте ми изпроводили 11-те лири тур.

Има пари, има Бог, няма пари, няма поп и прочие.

И второто ви писмо от 28 ноемврий, което ме много наскърби, загдето ми се толкова тъжиш до немай-къде. И най-много тежало на чорбаджиите, то е тъй, ама думите „Кънчо чорбаджи“ като че омагьосат човека, а на чорбаджията от радост и уважение като че мед му капе на сърцето [от] думата „чорбаджи“. Още какво й станало! Това е зачало, и то е каймак на чорбаджилъка. Гледай си работата, водата отгдето е текла, пак ще тече, само гледайте чорбаджилъка да не изгубите.

Кон, волове, кола, мекере за царството, то е възнаграждение, мааш (пенсия) на думата „чорбаджи“, който е бил честит да я спечели. 1051 А от чорбаджиите, който се избере, одобри и мунасип види да даде имдаде (помощ) пари на царя, султанът ще го награди една камила, на която чербаджията, като се качи, та седне на врата й, ще иде бос на Божи гроб с нея и ще стане хаджия. И тоята може и за мухтарин да се избере.

Хамбаря, гдето сте правили, лошо го кълнеш, може и да го постигне клетвата ти, та да го запалят и изгорят с огън. И в селото, гдето станали хората толкова развратни, пияници; несъгласие — един против друг, та си изгорили по-многото плевни в селото, и без таквиз хора не е възможно.

Не съдете, да не бъдете съдени, защото с каквато съдба съдите, с такваз ще ви съдят и [с] каквато мярка мерите, ще ви се възмери (Мат., гл. 7, ст. 1–2). Бере ли се от трънки грозде или от репей смокини? Така всяко добро дърво прави добри плодове, а лошото дърво прави лоши плодове. Не може добро дърво да прави лоши плодове, нито лошо дърво да прави добри плодове. Всяко дърво, което не прави добър плод, отсича се и в огън се хвърля. И тъй от плодовете им ще ги познаете (Мат., гл. 7, ст. 17, 18, 19, 20).

А псувните, обирите, даякът и убийствата, то е за пример: кучето, кога побесней, пикай на дирекя на джамията, казва пословицата.

Гдето ви ударил с пушка Теню Господинов, то е от роднинский ви съвет. Който нож вади, от нож умира. Петре, вложи ножа в ножницата, думаше самий Спасител.

А братята, които имали малко погрешка помежду си, вий като баща посъветувайте ги и те като синове ще послушат умните 1052 съвети на баща си и ще се поправят и примирят като братя, и погодят помежду си, само кьосе кеяларъ, ако са мирни помежду си. Защото те много работа вършат; на жената сабля дай в ръцете, преднина не й давай да ти съди и управлява мъжката полска и търговската работа, защото мъжът е глава на жената. Както черквата се покорява на Христа, тъй и жената да се покорява на мъжа си, дума самий Спасител.

Димитра Широв оплаках в тъмницата заедно с другарите си, като им разказах добрините му и человеколюбивото му сърце. Вечная му памят, Бог да го прости.

Още се наслаждаваме в магарешкий рай и като няма повече что да ви пиша, поздравлявам ви с приличните си и най-искрени поздравления всички ни домашни, особно мама, и оставам в добро здравие и моля Бога за вашето. Ако стане нещо, оттук ще ви бия телеграма, че тогиз ще си тръгна.

Писмо

до брата ми Георга Кънчев в с. Арабаджиево

Едноутробний ми братче Георге!

Писъмцата, с които ме поздравяш, от 25 септемврий и 28 ноемврий, приех и се много зарадвах, че сте в добро здравие, радвам се, дай Боже да бъдете всегда здрави.

Също и аз съм здрав, но друго ме блазни, че сте се наскърбили в думите „Господи, прибежи ще“ и още ме съветуваш да си седим на дупеата; 1053 че каква ни й работата, ний ги смазахме вече, като да седим на тях, но искаме да се поразходиме малко и с крака, да ни починат дупеата, и то лошо ли й? Конете приготвени седят, та ни чакат, за да тръгнем и разходим. Заклах агнето си Пишка, та го направих суджуци за пътнина и много ми беше мило, защото всичко него имах, при мене лежеше и от мене се не делеше; когато поп Георги го закла, баба Хампа плака за него.

Разходката^[101] ни се спря по две причини. Додоха ни нови гости, политически престъпници^[102] от Шумненско, на които имената са следующите:

1. Танас Стойков, манифактураджия

2. Танас Жечев, преславски бояджи

3. Злати Вълчев, ченгелский терзи

4. Георги Ников, абаджи

5. Тодор Маринов от Русчук

6. Васил Станчев Далаков, кундурджи

7. Рафаил Гергев Мощев, бакал

Драгите ми нови гости, догде да се нарадваме едни други, вдигнаха ги за Ниневия (Мосул), 50–60 часа от нас нататък, на пророк Йоновата колиба, гдето му изсъхна кратуната. Ний изпроводихме шербетчи Михаил а от православните араби, та отиде с тях заедно да им намира поръчители да ги не държат в затвор, защото там не бяха пращали в заточение освен тези седмината. Шербетчи Михаил си доде и каза, че ги освободил от затвора с поръчители.

Тях още не сме прежалили, докараха негово високопреподобие отца архимандрита Пахомия^[103] от Рилский манастир „Свети Йоан Р.“, когото бяха дотътрили от едирненската терсана, с рунтавия влашки, с голямата яка кюрк, който се казваше дядо Цвятко^[104]. 1054 Повикаха от терсаната едирненска буюклу Кара Мустафа, Атанаса Цвятков Узунов, та го пита валията да не бъде този Цвятко баща му. Атанас Узунов отговорил на вали паша, че „белким вий баща ми Цвятка не знайте, който беше захарджия на войската царска в Цариград, на когото султанът дължи 2000 тур. лири, и не знайте ли, че като умря баща ми Цвятко, правителството му изяде лирите като тахан-халвасъ, а гдето ме питате за този човек, на име Цвятко, да не бъде баща ми, аз нето съм го видел, нето пък познавам“.

И догде да се разприкажем с негово високопреподобие досега в какви дупки е бил пъхнат и скрит от ясното слънце, те го вдигнаха и закараха в Мардин при д-р Миркович, 18 часа от Диарбекир.

Втората причина е следующата: Станчо Петров от Джамбазито. Бяхме се приготвили да направим „разходката“ следующите: Стефан Сливков, Георги Хаджидечев, Кости Симидчиев, Янаки Тодев, Христо Илич; и Станчо Петров и поп Георги бяха в числото, което саде аз знаех, защото другите другари ги не възприемаха.

Излязох в града, за да се приготвювам за път. Станчо Петров и той излял и ме намери на къщата [на] баба Хампа, в която къща ни й оръжието. Аз казах на Станча да се приготвюва и излязох къде Урумкапия да се намеря с носачите. 1055 А Станчо Петров се наблъскал с ракия, отишол в затвора, та се скарал с Янакя Тодев и хубай се били. Станчо казал: „Аз ще сера едно лайно“, но на тази му дума се не подсетили, като мислели, че на Янакя се нещо кани, още веднъж да го побият.

Станчо си носи юрганя да го пере на водата Едикардаш. Това беше часът 8 ½, когато Станчо излиза из Урумкапия, натоварил юрганя и дюшека на гърба си, и една шиша ракия в пояса му, като че отива у бабини си на гости или като пристануша мома, кога се рои от бащината си кошара. Замина покрай мене. „Къде бе, Станчо?“ — попитах го аз. „Ще си пера дрехите на Едикардаш“, и замина. След малко доде и Костито да го търси. Казах му, че Станчо замина с дрехите си, та отиде на Едикардаш да се пере. „Ти не знайш каква я извършиха, той бяга и работата ни се огелпи“, каза Костито. Тук Станчо, там Станчо, изяде го липсата, няма Станча.

Върнахме се, мръкна се, не пускат никого да излезе навън. Съмна се, Станча няма и нази ограничиха, та ни не пускат никак навън. Мина се една неделя време, една сутрена като дотътриха Станча и го туриха при мръсните голи кюрди в дранголника, и додоха, та му обраха всичките книжа, та ги занесоха на валията.

Станчо бягал 3 часа далеч от гр. Диарбекир до селото Кушдоган. В това село имало един чаушин с десет души заптии, които събирали нови солдати. Станчо, като видял, че свети огън, отбил се да си запали цигара и да ги попита за пътя, да се не сбърка, накъдето е намислил да пътува. Чаушинът, като познава Станча, попитал го: „Накъде отиваш, Станчо?“ Станчо му отговорил: 1056 „Отивам за диви свини“. „Ти улови свинете, ами стой тук и ще ходиш с нази заедно, догде си свършим работата“. На колкото села ходили, и Станча карали с тях си. Чаушинът щял да му завий юларя, като му вземе 1 или 2 лири тур. и да го изпроводи да върви, накъдето му видят очите, но от другите заптиета не смеил да извърши и удари лирите.

А ний, за да се умием като Пилата пред народа, направихме едно прошение, та се подписахме и изпроводихме на вали паша, че Станчо пада от вънкашна болест, която го намира в един или два месеца, и ако не сме ний да го вардим, Станчо сто пъти да се й хвърлил и убий от калето долу, защото в него време е без свяст. Валията, като прочете жалбата, каза: „Вай, завалла“, и заповяда да го пуснат, та доде при нази. Станча с този път стана два пъти го бия за тези му постъпки.

Аз се оставих от тази „разходка“ и ще чакам, и не знам какво да кажа, има уж общо освобождение, амнистия — от перото — и се надяваме да си отиваме, а то, напротив, още нови гости ни проваждат.

Имай надежда, че ще се видим, защото ми предсказва сънят, но се не знай денят и часът, в който ще се прегърнем и братски целунем. И каква радост ще бъде в този час. Дай Боже.

И най-подир, като ви поздравя с приличните си и най-искрени поздравления и всички ни домашни, роди и приятели, оставам в най-добро здравие и моля Бога за вашето драгоценно здравие.

Писмо

от поп К. Новачков от Топракхисар

1057 Благоговейний отче п. М. Кънчев!

Писмото ви от 10 декемврий 1876 г. приех, прочетох и че сте в добро здравие разумях, от което и крайно се благодарих и зарадвах. Едно нещо само ме дълбоко наскърби; но и за това няма що да се каже, като признае человек, че делата и мислите Божи са съвършено различни от ония на человеците; а то е, като прочетох, че бл[агоговейний] отец Еню се поминал и че от това вие се лишавате от един верен и искрен приятел, другар и състрадалец, с когото братски сте се поминували и олекчавали страданията си в отдалечените заглъхнали страни. Но волята на Бога била такава и няма що да се каже.

Децата ви са в добро здравие, както и Пенка, Вълчо и Кънчо следват засега редовно в училището. Теню [е] в градското главно училище във вторий клас и живее в къщата на г-н Минка Минев. Научих се от г-н Герга, брата ви, че Теню се повикал между най-отличните ученици във време на прегледа за Р. Христово. Това ме много зарадва, а Бог знае колко повече ще се зарадвате вие!

Теню е от качеството на най-благоразумните, смирените, добродушните и прилежателни момчета, затова със сълзи на очи радост, хваляй и благодари Бога, че ти е подарил такъв син, който ще ти бъде подпорка в старост и утеха във време на печал. Стига само Бог, който е неизчерпаем източник на милостта, да ми подари скорошно избавление, като направи да се смили 1058 негово н.в.с. Мурад, който да заповяда за освобождението ви. Кънчо от ден на ден става и той по-смирен и прилежателен, а Вълчо е още глупав, та няма що да се рече за поведението му. Колкото за Пенка, познато ви е това дете с добронравието и послушанието си, обаче много има да се каже и за него, защото заедно с порастванието си расте и духом и става от ден на ден по̀ Пенка. Толко за децата засега, а нека се върнем върху друг предмет, сир. върху предмета за помощ.

Пишехте ми да се обърна към милостиви хора за помощ (Садъка според вас) с условие обаче, ако съм убеден за сполука, ако ли не, да мълча. Аз направих последното, защото съм убеден, че не ще сполуча или ако сполуча, то ще е съвсем малка работа. Но да не мислите, че милостивите хора са се свършили! Не дай Боже. Те са много, но времената са съвършено лоши по нас, житото от миналото лято беше слабо и грозно, времето размътено, търговците загубени, търговията заспала и по следствие на тези по нас народът е безкрайно сиромах, защото жито се продава 25–35 гр. килото, и то с кайме, което губи 30–40%. Помощи за войната^[105] се искаха и се искат още, най-първо коне, после коля и волове, по-подир пари; а сега се пръскат билети, и то не според закона на бедел по билет, защо на Топракхисар има 60 беделя, а пък дадоха 160 билети по 10 и 20 гроша. За всичко това не се наех засега да искам помощ, защото не щях и да сполуча, а за подир ще гледам. Теня не можох да видя да му кажа да ви пише, без да му диктува някой, но поръчах на Георга да му каже желанието ви (…)

Писмо

от баща ми Кънча Стоянов

Милий ми сине!

1059 Става три писма ми изпроваждаш, брой 46, 47, 48, на които и отговор бях писал, но мисля, че още не си приел тези ми писма; като прочетох, старото ми наскърбено сърце тозчас заплаче, като си помисля, че черните проклети теглила тъй ли се не свършиха. Ах, милий сине, тъй ли съм мислил аз, когато съм ви хранил от малки и възпитувал, и съм мислил да живея и да се веселя при вази, когато остарея, а то напротив… Но пак, като ми пишеш, че си бил добре, здрав, малко ми се утешава наскърбеното ми сърце. Също и на старата ти прегърбена майка, която и тя е много западнала, ама и то за какво я! От плач и мисление за тебе скоро ще ме остави, много е западнала.

Милий ми сине! Казваш ми в едно от писмата си, че най-много щяло да се продължи конечното ви освобождение до два месеца, и наистина ний всички оттука много големи надежди имахме през тия два месеца, т.е. декемврий и януарий; да вярваш, милий ми сине, много големи приготовления правихме, като се надявахме и деня, и нощя да получим или тел[еграфически], или устно и вярно свято Божие чудо, че си идете, но пак Бог е добър и царят милостив. И сега пак, като ми пишеш в писмото си, че е дохаждал человек да ви прави йоклама и вий сте му дали 6 жалби, и той направил една и ви казал, че още до два месеца щяло да се продължи, вярвам. Ами този человек от коя народност беше и максус за вази ли е дошол? Тук в Заара лятоска, когато дохожда Скайлер, 1060 американският консул, и като изпита работите добре, каза, че до 20 дена ще си дойдат хъпъзите ви, и тъй на 23-ий ден всички си додоха, та и този человек, ако е такъвзи, то белки ще би истина.

Милий ми сине! За новини ако питаш за тука, има много, ако хвана да ги описувам, то не ми стига 3–4 листа книга, ами ще ти кажа няколко. И най-напреж ще ти кажа за Нова година 1877 каква се показа в началото си. На 1 януар беше много топло и приятно и всички хора се зарадваха, като видяха, наподир, като заваляха едни дъждове, едни студени лапавици, та хората не можоха да излязат от къщята си навън, и се продължи цял месец, но сега е малко по-кротко времето. И от това реката пак изново опустоши нивята.

За дружеството да ти кажа: тази година лечалата беше малка; като извадихме всичките разноски, остана по 22% чиста печала, но като има пък и 6000 гроша пропаднали пари, и тях извадихме от лечалата, та че тогава остават само по 2 гроша на акция, държи от 131½ гроша. Пропадналите пари не ги правят инкяр, ами много са сиромах-платците. Капиталът на дружеството тази година остана малко, защото половината [от] членовете си раззеха парите, акциите остават 165 и 21 783 гроша. Твойте акции тази година са 67, бяха 71, ама 4 съм взел, кога ти пратих парите. Драгийчинът дюкян не е в дружеството тази година. Той остана на Янка Станчев и на Ивана Степанов, на тяхно иждивение. Касиерът е на дружеството Иван Степанов самси и ще прави вънкашен алъш-вериш, ще купува само храна и овце. Писарят Георго Кънчев, той ще държи редовен тефтер, ама няма да стои 1061 постоянно там, ще си ходи на работата. Председател е Тачо Станчев. Платката на касиера е по 25 на 100 от лечалата и на писаря определен хак от лечалата 300 гроша.

И друга новина: разпръснаха от царството билети за 6385 гроша, ама тъй стоят, още не са ги делили на кому колко ще се падне и за тях кой знай колко кавги ще се дигат.

Алъш-веришите вече заспаха: турска лира 130 гр., бешлик 7 ½ гр., алтълък 9 гроша, ирмиличе 30 пари, ама кой дигна парите — каймето. Ако иска някой да си купи нещо или да продаде, ще прави три пазарлъка — с кайме, ако не е с кайме, с горни пари, и то като не уйдиса — с долни пари; жито килото с обикновени пари 28–30 гр., с кайме или горни пари 50–55 кило; и тъй, който има пари, крий ги, защото каймета са много бол, да идеш да развалиш кайме, от 100 гроша ще ти вземат 40 гроша сарафлък. Там има ли да се харчат каймета и как вървят? Да ми кажеш парите как вървят там и какви са? С дяда Коста, х. Гарабеда, баба Хампа как разговаряш, кой язик употребявате?

И като няма вече за друго що да ти пиша, казвам, че овцете са добри, взеха да се агнят, и конете — имаме 6 кобили да се кончат — и те са добри, биволици, крави, воловете ни са добри. Без повече, като те поздравяме всички домашни, оставаме в най-добро здравие (…)

 

 

1062 Едноутробний ми братко!

Като не ми остава много време да ти пиша надълго, ще ти явя само, че аз оставих учителството вече и на мое място е сега Петко Гергев Дечев, ама не знай черковски ред, поповете пеят от лявата страна; той за 800 гроша и 8 кила жито. Главният учител е пак Недю Иванов, той за 2000 гр. и 10 кила жито, 10 оки вълна, ама е много нежен, той сега ми заплати 110 гроша да му бъда певец от дясната страна, а само неделен ден и господски празници; без повече, оставам в най-добро здравие.

П.П. Тати, мама ходиха да водят Кънча, Вътито на гости във вуйчеви им, женеха Желка на Скендерлий, та че като се напил дядо Стоян, изпъдил гостите, хукал татя, децата; взели на Теня кундури, той не ги дал; взели да му дават риза, той [я] затъпкал в калта, защото нему нямало кундури; подир взел на Теня кундурите и не пусна Христакя да доде тази година с кравай и кокошка.

Писмо

от баба Миневица, даскал Минкова майка Тона Момчилова в г. Стара Загора

Обичний ми отче!

Писъмцето ви за мене от 24 декемврий с внимание изслушах, 1063 а сълзи обляха както наскърбеното ми сърце, тъй и старото ми лице. Прекарах през ума си всичко и цялата нощ не склопих очи. Да се не грижиш за Теня, всичко ще се трудя да направя, доколкото ми възможно, дано пооблекча малко тъгите, които той чувствува за вашето теглило. Та дано Всевишний съизволеше да се омилостиви ц[арското] правителство и за вази и да ви възвърне по-скоро в отечеството ви, при най-милото и драгото ви. Дай Боже тези писма да бъдеха последни и да си дойдете вече.

Поздравлявам ви любезно и оставам завсегда ваша обичлива

 

 

Любезний ми татко!

Писъмцето ви от 24 декемврий приех и неизказана радост почувствувах в сърцето си, дето ми пишеш, че си бил в добро здравие, тъй и аз съм в добро здравие и моля всевишний Бога за вашето драгоценно здравие. Тате, сега следвам редовно в градското училище, на 25 декемврий правихме преглед за тримесечно учение и ме извадиха в между най-отличните ученици и на 23-ий тогоже дойде да ме заведе чичо Георги в село и след Василювден пак дойдох с него да уча. Тате, не се грижи за мене, догде съм в къщата на г-н Минка Минев, и всяка сряда дохажда чичо Георги да ме обикаля и за нищо не ме оставя оскъден. 1064 И като нямам вече що да ти пиша, оставам в най-добро здравие.

Писмо

от даскал Минка Минев Ески Загра, 6 февр. 1877

Благог. ми отче!

(…)

Жал ми е, отче, че неволею аз се пак принуждавам да ви поздравим писмено, дето трябваше досега вече да се видим лично, да ви кажа „добре дошол“ и да ви стисна и целуна десницата, но нека да кажем пак: да бъде волята на Всевишнаго.

Теню си следва редовно в училището и ще те моля да се не грижиш за него, защото всичко, което ми налага (…) вехтото ни и искрено приятелство с вази, ще се трудя да го изпълня. Преди 2 седмици уйчо му Киро от Ахърито го беше калесал за Желкината сватба, но понеже времето беше студено и нямаше с кого (верен) да го изпроводя, не го пуснах. Засега той отива много добре и на прегледа по Р. Христово излезе в отличните. Това си писъмце той самичък съчини.

Поздравленията ви до приятелите ви принесох и ги помолих да ви помогнат с по нещо, но от всичките добих отговор, че засега не ще могат по причина на съвсем слабите алъш-вериши; но аз не хващам вяра на това, защото за кефове има, а за… „мнозина звани, а мало избрани“. Ще ги помоля и втори път и ще ги оставя.

Зло захванах да чувам за ваше село: партии, несъгласия и кавги. Накъсо: стадо без пастир. Преждебившите учители в селото ви вместо за добро трудили се и за зло. Не ми се щеше да го вярвам, 1065 но за жалост делата потвърдяват. С толкова, като ви принеса искрените си поздравления и почитания, оставам завсегда ваш покорний духовен син.

Писмо

закъсняло от брата ми Георга

Едноутробний ми мил братко!

(…)

Като няма за какво да ти пиша, доде ми на ума да ти явя за състоянието на селото, което се обърнало съвсем [в] развращение, т.е. пускание огън, кражба, обири, омраза и пиянство (…)

Черквата е потънала до гредите в борч, ама и то не е от друго, ктиторите са много добри, но и те не са още менени — няма да се съберат 5–10 души на едно място, та че да подредят някоя работа (…) В черква неделен ден няма да видиш повече от 4–5 души и 7–8 жени, ами че откъде да падне приход. За харман жито не можоха да съберат, подир събраха едвам 13 ½, и то на учителите хак ли да плаща, на черквата масраф ли, за кое първен; и тъй аз погледнах на тефтера, печалбата едвам 3248 ¾, че помисли си колко съгласие има в селото.

1066 Училището сега малко-малко е в добър ред, но само от учителите, то това иде малко като хвалба, ама наистина е тъй.

На търговското земл. дружество тримесечие още не са гледали, и то тази година никакъв търговлук не може да направи, 5000 гроша в батак, че няма и да ги вземат (…) Акциите на дружеството са всичките 315 ½ от 129 ½ гроша акцията, а твоите акции сега са 71 и за тях тати да ти отговаря, защото нам не дава да се месим. И когато правим сметка, пак ще ти пиша.

Милий братко, за новини ако ме питаш, има да ти кажа много по нашенско, но аз ще ти приведа само няколко: най-напреж да ти кажа, че от едирненский пуснаха 14 души^[106], от които ми са познати, ще ти ги кажа именно — Новачко Желев от Топракхисар, от Джамбазито х. Ева син, най-малкият, и още един, него викат Ради, и той оттам; от Стара Загора Христо Куртев и още един, нему не зная името. Тези петимата пуснаха през сирната неделя и тогази за тях беше ново раждание и голямо тържество. И сега за Възкресение пуснаха другите 9 души, от тях 4 души са от града, между които беше и Кюлнореолу Георги с тях, и 5 от Гьокпала. И сега чуваме, че още 12 души биле извадени да ги пускат, но не са ги пуснали още. Когато си идеха 1067 Новачкови от Едирне, п. К[остадин] Н[овачков] и още някои други от тяхното село, има на станцията, които си биле отишле да продават жито и ненадейно като изскочили Новачкови пред тях, после ги придружили и те до село заедно и подир 4–5 дена, като се изправил някой си хубав на общината, казал, че п. Костадин максус бил отишол да посреща Новачка и п. Велча Ж[елев] и п. Лозя Ж[елев], и подире се повикаха на общината, която ги стори аргос до Връбница. И сега се опростиха, ама чак като събраха житото на касата.

И още едно ще ти пиша: в събота вечер на опевалото Христово, преди Възкресение, в града, на черквата „Святий Никола“, хората, подплашени един от други от неразбранщина и като завикват отвън и се затичат в черквата и изреват, и като пускат няколко пищови вътре в черквата, че да гледаш сега джумбюш: из олтаря, под трапезата, изчупили полилеите, троновете, кандилата, притъпкали много жени и деца, от които някои други и умряха, жени и деца. Ударили един от хората с куршум и най-подир, като се запалюват пирдите на иконите, и тогава вече дъната взели да се окапуват и да се окалюват. По-подир, като научават работата че е измама, заловили пак да следуват правилото, но кой ли й този, гдето ще слуша, като всички треперят и се окапуват от страх. Криво-ляво изкарали в черквата, що видят — изгорели фесове, мокри и затъпкани полилеи, кандила, тронове, кюр-кове, попски камилавки на пита и прочее. То може да се обнародва в някой вестник.

И като нямам повече що да ти пиша, оставам в най-добро здравие, като те поздравям от всичкото си сърце и моля Бога да ти поддържи здравието до скорошното ни виждание. Дай Боже, но дано бъде по-скоро.

(…)

 

 

Чедолюбивий ми тейко!

Честното ви първо писъмце приех и като го прочетох, зарадвах се, загдето Бог ви подкрепя здравието и най-вече загдето ми казваш, че сте били здрави мама и всички ни домашни в къщи, дай Боже. Макар и вдън земи да съм, като ми пишете, че сте здрави, весел съм и викам, та се пукам да пея.

— Стани, момньо льо, отвори. — Не мога либе да стана, днеска съм лози прашила, крака ме болят от колене, ръцете от лахтете.

— Стани, момньо лъо, отвори. — Чунким си ашик, море за мене, камо ти конче под себе? — Дадох го море за тебе, душа не остана у мене.

— Стани, момньо лъо, отвори. — Чунким си ашик, море за мене. Камо ти сабля френгия? — Дадох я море за тебе, душа не остана у мене.

— Стани, момньо льо, отвори. — Чунким си ашик, море за мене. Камо ти й кобур чифте пищоли? — Дадох, продадох за тебе, душа не остана у мене.

1069 — Стани, момньо льо, отвори. — Чунким си ашик, море за мене. Камо ти й пушка бойлия? — Дадох-продадох за тебе, душа не остана у мене.

Не съм ги продал, в къщи останаха, но не знам вий държите ли ги или ги продадохте?

Меракландисал си се, та ме питаш в писмото си от 6 февруарий 1877 г., брой 21, да ви пиша за парите тук как минуват. Лира турска — 14 гр., бяло меджидие — 21 гр., алталък — 6 гр., бешлик — 5 гр., ирмиличе, десятъче и петаче така. Тукашните данголя освен тези пари други не припознават. Кайметата виждаме в чиновници, но тукашните освен пари друго не припознават, кайме не искат да го видят, а не вземат, че где ще да му изскокне краят, не е бел ли и де ще му излезе краят, не се знай.

Андрашовата нота^[108] снела яйце и щяло да се измъти камил-че… Давали сте помощи на филанкишията, длъжни сте, имате право да давате и още какво й станало, той сега захваща, още си играй с петли и патки, че ако се изправи и меца…

1070 Тате! Казваш, тъй ли си мислил, кога си ни хранил, и че тия черни теглила нямат ли край? Ако беше дошол дядо ми, предядо ми или вий да посетите и видите тези святи места, то аз каква работа имам тук, та дохаждам. Имай търпение, не се грижи, всичко ще се свърши, с Божията помощ скоро ще се видим, къщата ще изгори и на мишките мамата…

Дядо Лало Пеюв от Тетевен, поп Енева кръстник, изпроводих го при него, умря и не му стигна биля, но не рачих да го опея, тъй си го погребаха, нека се разправят там двамата за кучешките лайна.

Тате-е-е, хубави в Европа учени младежи умряха, та отидоха, сиромаси, младички и зелени, ходили по Европа, та си трошили гърди да се учат и принесат плод в милата си татковина и нахранят гладните си бедни братя. Но черната проклета орисница ги на път посрещнала, догде още в милата си татковина едвам стъпали, невидели не бащи, майки, братя, сестри, роднини и приятели, и ги повърна и блъсна в тези пусти, проклети, грозни, мрачни тъмници. Научени да живеят в свободни места, не можоха да утърпят тук и измряха, клети, мили дечица. Аз ги причастях, опявах и погребвах, но по-многото ги с плач опявах и със сълзи преливах, чудех се как да туря пръст върху такива млади мили фиданки.

Боже, Боже!! Ти нали си и български Бог, погледни от ясното небе, смили се, Боже, за български народ и избави и нази от черни теглила.

1071 Искам още да ви пиша, но ръката ми се скъсява. Като няма за друго что да ви пиша, като ви поздравя с приличните и най-искрени поздравления всички ни домашни, сродници и приятели, оставам в най-добро здравие и непрестанно [моля] Всевишния за вашето драгоценно здравие и за всички ни домашни, сродници и приятели.

П.П. Познах, че търговското земледелческо дружество е вече на издъхнувание, сетня душа, съсипано, пропаднало според показанията ви общото съгласие в селото ни, но няма какво да ви помогна, като съм много далеч отстранен, нето за вази вече можа спомогна, нето за мене, защото аз съм веч съсипан, но вий и печата ще изгубите, но за знание и помен, като намерих печата, за знак в честта на съсипаното търговско земледелческо дружество, всички като си изтеглили парите. Само аз, отдалечений, кой както искал, си говорил, догде да ми изтъпанят парите. На изпадналия съжалител се не намира.

За вярност и помен, че сме имали това дружество, подписувам и засвидетелствувам с приложението на същий печат, умрелий, а сега жив.

 

 

Едноутробний ми братче Георге,

Честното ви писъмце от 6 февруар 1877 г. приех, прочетох и разумях съдържанието му, радвам се, че сте в най-добро здравие, 1072 също и аз съм здрав, но Бог като че ни забрави и имаме надежда за дълъг живот и скорошно виждание — чети 18-а глава на Откровението.

Ще ви се похвалям с наший големец, който сега ни заповядва и пази в тъмницата, един черен, грозен, с дебели бърни, скопен арапин Мерджан. Много черен, грозен наглед, но с бяло, чисто человеколюбиво и милостиво сърце. Той човек, както и Скендер ефенди, на сегашний вали паша Абдул Рахман, който доде от Багдад за валия в Диарбекир.

Този наший големец Мерджан карадаш ефенди ни размени досегашната тъмница, в която без време измряха толко невинни душици, хвърлени немилостиво и без никаква защита в тези мрачни, грозни, пусти тъмници. Сега сме в заптие-каушу при джамията „Хазрети Сюлейман“. И тука имахме едно неспокойствие, но и него изравнихме, т.е. клякали сме накриво в заходите, които са в градището с 10–20 чучура вода над джамията „Хазрети Сюлейман“. Но сега тази погрешка поправихме, като се спогодихме с турската ходжа на „Хазрети Сюлейман джамиси“ да му плащаме по 5 пари в неделята от човек да мий халеата и сега сме безгрешни пред ходжата.

Наший големец Мерджан кадаш ефенди така ни говори: „Ако ви не освободят, аз ще ви освободя, но всички се съгласете, без да остане някой тук да тегли, ще намеря човек да ви изведе и избави от тези ви черни теглила, да ме поменувате, и валията е много добър, той обича като вази хора, ще ви помогне“.

1073 Абдул Рахман паша търси хора да знаят да правят кашкавал. Георги Хаджидечев и Стефан Сливков знаят, повика ги и ги извади из затвора да му правят кашкавал, без да се пита от някого. А даскал Христя Ковачев, който беше за 5 години, му изтече срокът в затвор — него направи учител да му учи децата французки и му окачи сабля, та го назначи чаршиаасъ, пристав, да пази чистота в града Диарбекир. Досега това нещо, което не било ставало, ако и да го има в закона. Свършувам.

Сега ще ви отговоря за изгубеното закъсняло писмо от 10 април 1876 г., брой 13^[110].

При всичко, гдето ми пишеш, че в селото много се развратили хората, „тля-тлит, благи зли беседи“, злите нрави развалят добрите обичаи и при всичко най-лош навик е пиянството — няма що да ви помогна, защото съм много отстранен; ако има български Бог на света и да знай български, може един ден да се завърнем, защото гърците казват, че Господ освен гръцки не разбирал друг език, а пък ний, като не знаем гръцки, пак по български ще си правим молитва, че дано Бог досега се е научил и български да разбира и прочее.

И че затворниците в одринската терсана ги изпуснали, но те по-близо, и ний като по-отстранени и за нази ще се случи тая награда, но по-тежичко и не ни й дотолко мъчно, като съветвувам вази и ви моля да бъдете якосърци и търпеливи до онзи час, в който ще се завърна и ще се хванем ръка за ръка и братски целунем.

Едноутробний ми! Много смешно ми иде за онова чудо, което се случило в черквата „Свята Никола“ в град Стара Загора. И чудно ми се вижда, че онзи големий поп деве баргана как се й намъкнал под трапезата толък си сом. Зора не даянър. [На силата не се устоява.] Ами онзи поп с ластовичата брада, фитнето, присмехулката, клеверта, в коя ли миша дупка се й пъхнал и каква ли й пръдня, тръцок, фъсня ги е благоухала в него час, те сами знаят.

И аз тук прекарах една такваз случка, близо подобна като нея. Певецът на черквата „Свети Мар Козма“ Шамас Джорджус се поминал, та ме повикаха православните араби от затвора, та отидох да го опях и погребах. Часът беше 10 алатурка, когато се завърнах от гробищата, та отидох в къщи да направих водосвет, та поръсих къщните и роднините им.

Като извърших този обред, станах, та отидох да си взема прани ризи и малко ракийца от баба Хампа. В този ден бях облякан в попските си дрехи: антерия, джубе и камилавка. Часът стана 12 ½, когато излязох от къщата на баба Хампа и тръгнах с попския си каяфет, и ще мина през сред града, за да ида в затвора при братята си състрадалци. В джебовете си и в пазвата си приготвих джепане за зор време, т.е. камънчета. Като отидох в най-тесниците, мръсни улици при къщите [на] молла хаджи Шабан ефенди, срещна ме една тълпа около 25–30 читачета, които се накичили на дървени коне от тояжки, максус направени да бият християните. Викат по улиците: „Хайде, отиваме на бойното поле да се бием с безбожника“. Като ме видяха, станах им като харизан, защото много обичат поповете. Очоголиха ме и захванаха да ме изповядват. Аз ги помолих: „Аалар, бейлер, паша евлетлар, заповядайте“. „Къде?“ — попитаха ме. „Вървете да ви заведа в чаршията да ви купя грах, боб, леща, писюс, лайна и халва“. Тръгнах напреж, те изправят конете на гърба ми и думата не забравят: „Кешиш бизя халва оладжак“. [Попът ще ни купи халва.]

Колкото наближавахме тъмната чаршия, която е покрита отгоре, взеха да се отпускат. Аз ги моля, че като ги тръснах с камъни, та ги наврях из гиризите.

Тях изгоних и тичешката преминах тъмната чаршия и Чифтехан — друга, по-голяма насреща ми. Две читачета уловили една жена християнка и се мъчат зорлен да я намъкнат в една врата.

Тя, клетата женица, която втелясала, като ме видя, извика: „Вай, дердерим, куртар бени“. (Отче, спаси ме.) Аз блъснах едното, та го настъпах на врата, а другото улових, та му ударих няколко токатя, жената побягна и аз изпроводих турчетата с камъни и отидох в затвора при братята си състрадалци.

В тази вечер, като се освободих от тези случки, приказах си историята си пред всички състрадалци, а забележих на х. поп Димитра чирпански да не излиза тези дни из града, защото ще го добият. Но той, като беше малко шантав още от пловдивский даяк, сякаш че го накарах сутрената ранко да се подготви и излезе из града Диарбекир. 1076 Гледам сутрената х. поп Димитър се тъкми да излазя навън, аз пак му забележих, но той клати глава, глади брада и не чува какво му говоря. Стегна се за лобут и излезе в града. Х. поп Димитър ходи и се завърна бит-недобит, ушите му обелени, неоткъснати, челото му на две места пукнато и одраскано, хартикото му и камилавката оцапани с поган, и по брадата имаше оцапано. Х. поп Димитър си изповяда, та каза, че: „Аз мислех, че дядо поп Минчо ме плаши, но то било истина, гдето ми казува. Като излязох из града, до церквата «Св. Мар Козма» нищо не срещнах, но кога се повърнах при къщите на х. Козма, срещу къщите на х. молла Шабана, срещна ме една тълпа турчета. Едни казаха «Будур» [Този е], други казаха «Дилдър» и ме захванаха; саде не съм още умрял, добиха ме, влякоха ме, тъпкаха ме, подмесиха се и по-големи и ги насърчаваха: «Този ли й, гдето снощи щял да ви купува халва, а ви добил с камъни, удрете!»“.

И всички състрадалци му честитеха брадата и му казаха: „Хак ти й, защото не вземаш от дума, тебе ти каза дядо поп Минчо. Х. п. Димитър си опра хартикото, камилавката и уми брадата, и напари челото и си полегна да си почине“.

На другия ден аз се облякох в дервишките си дрехи, с кюлафа, цял ден ходя из града и в джамиите свободно и дявол не можеше ме позна, а не турчетата, които ми казват „дервиш баба“.

1077 Като няма повече что да ви пиша, поздравявам ви с приличните си и най-искрени поздравления всички ни домашни, сродниии и приятели, които питат за нази и във всяко писмо им приимам поздравленията именно. И оставам в добро здравие и моля Всевишнаго за драгоценното ви здравие на всички ви.

Писмо

от баща ми Кънча Стоянов

Милий ми сине!

Стана две писма ми изпроваждаш, от които първото ме малко понаскърби, и то не за друго, за което ми пишеш напространно и задето ми казваш да не ти пиша, дорде не приема писмо, но защото получих първото писмо отворено и тогава се наскърбих, като се размислих за сетнина как ще е.

А сега, като получих краткото ти писъмце на 9 юния от дата 13 мая и като го прочетох, още повече ми се наскърби нараненото сърце, а още повече пък на старата ти майка, братя и чедата ви, и то не за друго, а защото са ви хвърлили изново в затвора.

Милий ми сине! Аз още, както ти казах по-горе, като получих отворено писмото, и съвестта ми тозчас размисли за всичко и ме удари шиш в сърцето. За писмото не можох да се науча къде са го отворили, мнозина се съмняват, че в Цариград е отворено.

Милий ми сине! Колкото ми беше мъчно, като не бях 1078 получил от няколко време насам писмо, а още повече ми беше мъчно, като аз не съм ти писал става 4 месеца и зная наскърбеното ти сърце, че не е престанало от да тъжи и плаче за мила България и най-повече за деца, баща, майка, братя, сестри, роднини и приятели, но какво да направим — на Бога да се оплачем, той е високо, на царя да се молиме, той е далеко, и тъй вий ще пъшкате в тъмните грозни зандани, а ний ще съхнем и вехнем тука, но пак на Бога упование.

Не ми остава вече какво да кажа за тази работа, милий ми сине! Ами аз ще захвана да ти се оплаквам вече, но и ти ще ми помогнеш ли нещо я — няма. Но ще ти кажа, да се разтушам малко. Оплакванието ни не е за друго, но се съсипахме да даваме пари тази година: за беллемите дадохме 6000 гроша и 22 овена, и едно даначе. За 6 души амилета хванахме по 300 гроша на месец, да идат да правят табии^[111] горе в Балкана (планината), и то не стига, ами сега искат за две години беллемята и на овцете беглика пешим, и го берат за едната година; удариха печати всички села за беллемята, както че я башладисуват на царя, ама колко лобут изядоха сиромасите, дорде да ударят печати, че я башладисуват, а това какво е волна помощ с бой, и други незнайни за какви работи, пари салт давай, че мълчи…

Милий ми сине! Тук в писъмцето си ми пишеш за 5 лири тур. и ми казваш, че те било срам да ми пишеш. Колкото за това, аз разбирам, че ти не си отишол там на някоя търговия или друга някоя работа, но тебе са те хвърлили там само и само да чернейш, 1079 да теглиш и пари да харчиш, но стига Бог да ви хариже дълъг живот и добро здравие, че царят, като си почине от сегашните си работи, надяваме се с Божия воля да се видиме. Дай Боже. Колкото за парите, когато ти се свършат, пиши ми, че аз имам ли, нямам ли, ще му търся колая, ето сега ти пращам 5 лири тур. със Стефановите. Парите кога приемете, не се бавете от да ми пишеш.

Милий ми! Сега ще ти се похвалям пак със сеитбите, че много са добри досега, хванаха много добро и чисто зърно, сеитбите станаха май недосеяни, ама Бог ги умножи, юлафите, мисирите много добре идат, дъждовете много начестичко пригодяват на земята. От животното имане, много са добри, защото много добра трева има, хората сам-там заженаха, но ний не сме още.

И като няма засега повече що да ти пиша, ще те моля да не се грижиш за децата, аз и старата ти майка, дорде сме живи, няма да ги оставим в сакънтия за нещо. И без повече те поздравям и целувам наум.

 

 

Поздравявам те аз, старата ти прегърбена майка.

Поздр.: ний едноутробните ти братя Слави, Стоенчо, госпожите и децата си и те молим да не се грижиш за децата, защото ний както имаме своите деца, тъй също и тях имаме като наши, догдето сме живи, няма да ги оставим голи, боси, гладни и от другите им нужности, но много се молим на Бога да помогне дано по-скоро се свърши това черно тегло, да си додете по-скоро, дай Боже, че да се прегърнем и братски целунем. Ако вярваш, едноутробний ни братко, 1080 от сърцата ни катран капе, когато идеме на някоя веселба, и като си напомниме за тебе… и без повече, оставаме в най-добро здравие.

Едноутробний ми бати попе! Като те поздравя с най-искрените си поздравления заедно с Марийка и Пенка и Кънчо, ще ти се моля да не ми се сърдиш, че ти писах накъсо от страната на баща ни, също и от нази. Когато писах писмото нея сутрена, ме ужили една пчела на окото, та едвам назъртах, като ми се бяха запушили очите. Пчелите много добре идат, изроиха се по два и три пъти. И като няма повече що да ти пиша, сега оставам в най-добро здравие, също Марийка, Пенка, Кънчо и Денка. То май срамота, ама ще ти кажа и похвалям, че ни се роди на 15 февруарий Денка.

П.П. Ще ти кажа, че Кънчо, откакто направихме изпита, все ходи с Койча с воловете; изпита правихме по Гергьовден и имаше много добри успехи. Кънчо даде добър отговор и щях да го пращам пак да ходи, ама всичките му другари ходят с волове, а той самичък в първий клас не може, затова, когато се отвори училището, няма да го оставя ни един час празен и ще е в първий клас, също и Койчо. А Вътито даде най-добри отговори и е отличен между съучениците си в учението и в поведението си. Динката малко по-слаб и в поведението, и в учението, те ходят редовно ката ден на училището и ще минат във второ отделение за идущата година.

 

 

(…)

ЯЙЦЕТО СЕ ПУКНА. Дядо Иван, на когото името сме слушали от стари хора. Руските топове бучат — Баязид, Ардахан русите превзеха, Аладжадаг. Девебойну тако же, блъскат и бомбардират прочутата страшна крепост. Каре. Друг клон тегли към Ван и Муш^[112]. Главнокомандующите Меликов, Малкий Меликов, и Дергасов[?]^[113] командуват войската да окупират Ерзерум и ний го очакваме в Диарбекир.

Еванес ефенди Харитинов, в когото ми бяха парите, не всичките, но около 3000 гроша, доде часа по 2-та през нощта, та ми ги даде в затвора и се опрости с мене, като ми каза, „че утре вечер ще потегли наший арменски комитет^[114] за къде Ван и Муш“.

Досега двама руски съгледатели дохождаха при нази в затвора да ни питат колко войска има в Диарбекир и има ли много храна. Те бяха руски арменци и ако право да им казват от арменский комитет, 1082 но на нази имаха голямо доверие и на сичкома ни написаха имената, и най-подир сами ходиха да се катерят по калето отгоре да видят сами с очите си колко храна има.

Тукашните християни нето от града, нето от селата Катарбур, Кебикюю и Чарккую не сяха бостан покрай река Тигър, като очакваха, че Русия ще дойде и ще ги потъпче. Само турци сяха бостани, за което после ще говоря. Сега ще си пиша писмо, но не вярувам дали има поща да работи за мило отечество свята България.

Милий ми тейко!

Честното ви писъмце, с което ме поздравяте, от 12 юний, брой 221, приех на 4-ий тогоже и като го прочетох, крайно се зарадвах и неизказано поразвеселих, и най-вече, като ми пишете, че сте всички домашни живо и здраво, за което непрестанно се моля на Всевишнаго да ви го харизва. Също и аз се намирам засега в добро здравие.

Тате! Най-първо ще ви явя и знам, че ще се зарадвате, както и ний, ако не пълно освобождение, то барем от мрачните грозни тъмници, но не всинца, само ний, които сме във вечно заточение и които работим за освобождението си. И ний сега оставаме следующите: поп Минчо Кънчев, Стефан Сливков, Георги Хаджидечев, Станчо Петров, Дойчо Д. Аладжов, Кости Тодев, Янаки Тодоров, Димитър Попстефанов, Христо Илич, Янко Т. Кочев, х. поп Димитър, Киряк Сербезов, Анастас Хр. Попов. Имаме още двама калугери^[115] и двама старци^[116], но като се не месят в разноските ни, и ний ги не търсим.

1083 На 3 того юлий излязохме из затвора, като дадохме изново пак поръчители.

Когато доде от Багдад Абдул Рахман паша за валия в Диарбекир, след три дни доде в сарая и като идеше, най-първо се отправи, та доде при нази, които бяхме се събрали под чинар аджи. Първата му дума беше: „Какви сте?“ „Българи сме, политически престъпници“ — му отговорихме. „Ако има нещо да се тъжите от някои неправди или оплаквате, при мене елате, аз ще ви освободя от затвора, но времената сега са критически; като се пооправи, ще ви изпроводя на мое време да си отидете на къщите при децата си“. Този валия е много добър и человеколюбив управител, на комуто молим Бога да му подари благополучен дълъг живот.

Наший благодетел Еванес ефенди Харитинов, сарафинът от Трапезунд, се представи в Господа на 26-ий миналого юний. Вечная му памят, Бог да го прости. О, какво жалостно приключение за нас, каква отрова, каква черна и грозна нова вест, която не сме мислили да чуем, и то где, в мръсната тъмница, гдето всинца очаквахме подпорката, която ни крепеше в тази мрачна тъмница и от всяка страна опасна за нас, злочестите!

Покойний Еванес Харитинов беше един момък около 38-го-дишна възраст, родом арменец. Той ни не оставяше за нищо оскъдни, всяка вечер, като си затвори дюкяна, дохажда на затвора при нази и засмян попита: „Баба Минчо, Стефане, Илич, какво ще ви трябва за утре?“ И ний му наръчваме какво ще ни трябва 1084 и сутрената всичко се донесе с хамали — пари има-няма, не пита. Също и на другите ни състрадалци братя. И много пъти е спал при нази в затвора вечер. За да му опиша добрините, гдето ни е прегледвал, то не е моя работа, но дано вездесъщий праведний съдия ги е написал горе на небесний престол.

Бог да го прости! По Възкресение, на 2-ри ден, ми доде на гости със сестриното си малко момче, на който Великден бях свободен от затвор. Аз бях малко болен от истинка, той ме не остави, заведе ме в тях си да ми даде дирман да пия вечер, кога си лягам. Наряза суджуци и различно мезе, извади един бинлик с тригодишно вино, ща не ща, ичтирдиса ми 6–7 хиндустан джевизови мерулки, т.е. шурупка на орех, която събира около 100 драма. Трите сестрените му момченца, които кажи, че са на нашите на възраст, и колкото стоях, все ми пяха и кога да тръгна, на вратата с песен ме изпроводиха и догде да си отида до къщата, изпотих се хубай и не стана нужда да употребявам дирмана му. Децата и трите ходят на училище. Еванес все беше засмян и весел и 50 души да седят насреща му, на всички дава отговор, без да мисли.

За този человеколюбив арменец и патриот момък кажете „Бог да го прости“!

На смъртта му три пъти дохаждаха да се молят на големеца да ни пусне, но никого не пусна, защото смъртта беше донесена от бойното поле, близо до Диарбекир. 1085 И след смъртта му два вечера съм оставал без хляб и лягал гладен в затвора. А пък сестра му Ева да ти откъсне сърцето, като плаче и нарежда, сякаш че е писала всички думи, гдето е говорил за нас Еванес ефенди Харитинов, като се разпореждал със слугата Магърдича: „Сутра, Магърдич, да ме събудиш рано да купя хляб за затворените забравени българи, че те нямат нигде никого, не баща, нето майка, не брат, нето сестра“. Прочее много се обичат и такава любов не съм виждал досега. А зет му, гъркът Анастас ефенди гюмрукчибашия, не е добър человек.

Петтях лири тур. не съм приел, които сте дали чрез дяда Петра Сливков да ги изпроводи заедно със Стефановите, нито той е приел, види се, с таз поща не можол е да ги изпроводи.

Какво криво сте разбрали и кога съм ви писал, че Стефан Сливков и Дончо Д. Аладжов отишле да се учат? Аз не съм писал нето на дяда Петра, нето на Стефаница. Сливков ако отиде на училище, без мене не ще да й, а не с Дойча Д. Аладжов.

На 28-ий миналаго, в сряда, ме втресе треска, която три дни ме държа и не турих в уста нето хляб, нето водица, но само блюване. И тукашната треска то не е треска, ами холера (къздърма). Човека на полуда удря; хеле в 1875 година, кога бяхме всички полумъртви в зандана болни, то бяхме комедия: един реве, друг се смей, друг вика и пей, друг става, нарамтутил дрехите си, и иска да си отива. И ако би някой отвънка чуй това наше състояние, 1086 бая ще му се ще да доде при нази, като да си помисли, че може да сме на някое представление или голям царски гуляй, пиршество.

Когато да приключвам писмото, се известихме със Стефана Сливков, че парите ни пристигнали в барон Томаза, арменец, протестантски проповедник, който, като отидохме със Сливков да си прибираме парите, не му се ще да ни ги предаде, като каза: „Какво направихте, та повдигнахте България, та ви изсякоха турци и черкези и изгориха селата ви, и Русия като доде, какво направи? Селата ви изгориха и всички българи изклаха“. Ний му отговорихме: „Ний не сме направили нищо и то не е ваша работа да ни съдиш, парите… Няма време да ви чакаме: или парите, или при вали паша, или довечера сме ти гости“. На такъв светия — такъв кандил. Даде ни парите и — бъдете свободни. Петтях лири тур. приех, но отсега нататък приключваме, защото между вази и нази има голяма пропаст (балкан) и който има уши да слуша, нека слуша. Защото Андрашевото яйце, което щеше да се измъти камилче, излезе запъртък, та се пукна и оцапа самия и умириса целий свят. Която остана на велика Русия да я потъпче и измий с много скъпа, безценна кръв за православна народна свобода, които всички православни християни очакват от нея, освободителка.

И като ви поздравя всички домашни, роднини и приятели, оставам в добро здравие и моля Бога за вашето.

 

 

1087 ВЯРНА И ДРАГА ВЕСТ. Пощаджията Изинаа, който беше родом от Пловдив, ако и да е друга вяра, турчин, но и той мрази тукашните, като нарича нази емишерии и много ни обича. Ний се известихме чрез ходжа Петрос Русия догде е пристигнала, но за да опитаме Русия догде е пристигнала, написахме си писма и отидохме да му ги предадеме за отечество.

Той ни каза, че Русия е управителка по вашите места, не си харчете парите, защото оттук нето поща работи за там, нето телеграф. Ний, ако и да знаехме, сега се на вярно освободихме и повярувахме и неизказано зарадвахме и развеселихме.

СТАНЧО ПЕТРОВ ОТ ДЖАМБАЗИТО. Станчо Петров от Джамбазито беше много развит човек практично, а не много учен. Той беше бакалин в село Джамбазито, зет на х. Стояна, но не мислеше своите работи и търговии, които се занимаваше, както всякой човек около 70–80 хиляди капитал, а воденици и други вънкашни частни търговии — башка. Но нищо му не беше най-мило: нето жена, деца, имот и живот, освен да види свобода на милото си отечество свята България.

1088 Станчо Петров, кога бяхме най-строго затваряни там, имаше пристъп до бимбашията и миралая и други подобни чиновници, защото беше каведжия, като знаеше да им направи хубаво каве, а не като тукашните мръсници, от една неделя сварено, в гюм готово. Деня продаваше каве и вечер донегде на 1600 заптиета правеше и джинджилик…

Станчо Петров освен каведжилъка и слуга главний гюмрукчия бея, да му гледа коня и бави и възпитава едната му мъжка рожбица. Гюмрукчи бей, чиновник, родом от Пловдив, и като негови емишерии много ни защищаваше, а най-вече обикна Станча Петров, защото много знай да му говори и с думи услади и затова го направи телохранител на милото си момченце Мохамедча, тъй му говореше Станчо. А Мохамедчо нищо не хапнуваше от другиго освен от Станча и толкова го обичаше, както и Станчо го не оставяше от ръцете си.

Станчо, за да напои коня на гюмрукчи бея — вода много из града, но нали й опачина — отива в главната потурчена арменска черква „Свети Иван Предтеча“, а сега „Хазрети Мохамед“, с четири шадравана в дворното градище. Ако и да е запретено в двора на тази джамия да стъпи кон или други скот да се пои на шадраваните, но Станчо тук ще напои коня на гюмрукчи бея, защото от друга чешма не рачил да пие вода.

Станчо направил една битка с ходжите и за да ги победи, отишол, та взел милия си Мохамедча и коня и отива не на шадравана да пои коня, но в джамията го води, да го осветява. Ходжата — сърдит против Станча и Станчо, за да избави себе си, а победи ходжите, удря Мохамедча в камъните и Мохамедчо свършува.

Станчо утрепя любимия си Мохамедча, взема камъни, та си разцепява главата на три-четири места и реве, та се къса, 1089 че ходжите утрепали Мохамедча, и него щели да завлечат ходжите и натъпчат в захода. Станчо от петите от главата оцапан от кръв, реве, та се пука през града, та търси гюмрукчи бея да му каже, че ходжите убили Мохамедча.

Да разправям — дълго и широко, ходжите запряха и според показанията на Станча халеата ревизираха, в едното намериха кости [на] удавени хора, четири глави с костите. Мохамедчо в гробищата, ходжите в затвора, Станчо чисто като помия, не лук ял, не на лук мирисал.

На 3 юлий, когато се освободихме от затвора и на Станча намерихме поръчител за едно бяло меджидие да му стане един арменец — защото беше бягал веднъж, затова даде меджидието — Станчо се освободи от затвора, но остана в сарая при нашите калебентлии, с определените от 3 до 12 години българи.

СТАНЧО ПЕТРОВ БЯГА. Диню Петров, бакалинът от Карабурун, Станчева брат, беше проводил пари и писмо на Станча и в писмото така му пишеше: „Станчо, търси си колайлъка, за пари се вече не надявай, защото не можем ти вече проводи“.

Поп Георги и даскал Иван Лалов (Ибу), като нямат пари, а Станчо има, като се напили тримата, дошло им на ума да бягат. На 15 юлий, в петък вечер срещу събота, разбиват желязната 1090 прозорица под телеграфа, срещу която има отвън черничка до стената. Тука, на това място при черничката, има един метър място да се върви покрай стената на калето, оттам надолу — една и повече джамия дълбочина надолу срещу река Тигър. Станчо, като минал през пенджурата, да се улови и слезе по черницата, само белите му гащи останали на черницата, а той долу смазан на пита. Станчо, като хванал да реве: „По-скоро“, един милязимин, джандари, догде да избиколят през Дагкапия и да идат при Станча, минува се половин час. Когато отишле при Станча, взели му парите. Станчо вика: „Парите си не давам, защо ги взимате“. Телеграфчията, арменецът ходжа Петрос, чул отгоре и познал по гласа Станча и му казал: „Станчо, дай си парите, аз чух, не се противи“. Станча го вдигнали, та го занели в мъртвилницата, т.е. болницата.

Ний, които се бяхме освободили от затвора, сутрената ни събраха, изново искат да ни затварят, ако не бяхме преварили да дадем жалба на Абдул Рахман паша, че сме дали и по-напреж жалба за Станча Петров, който страда от вънкашна болест (урама) и като няма кой да го пази, намерила го болестта и се хвърлил, та се убил от калето, несвестний сиромах. И това беше.

На 16 юлий, в събота вечер срещу неделя, умря. На 17 юлий^[117], в неделя, го опях, та го погребах, но Сливков още го боли рамото, догде да го занесат с даскал Иба до гробищата, защото беше голям, шишкав човек и като неболял, много тежеше.

1091 Разбягала са й влашката земя, влашката земя и богданската, кой горе бяга, кой долу бяга от тез татари, емиреки маджари.

Отгдето минеха, селата горяха, старите хора колеха, младите робеха, а пък малки дечица под коне тъпчеха. Вървели са, минали са, минали са бяла Дунава, стъпали са в поле широко, разпънали бели чадъри, дялба деляха сиромашки имоти.

Дялба деляха клети робини, кому са й паднало по една и по две, млад еничар и нему се й паднала руса Драганка.

Кога се й свечерило, млад еничар навън излезе, надолу погледна — на земята син огън гореше, към небето погледна — кървъв дъжд валеше. Млад еничар се назад повърна, та си попита млада робиня: — Ой ми та тебе, млада робинке, имаш ли баща, майка, имаш ли брат?

— Ой ми та тебе, млад еничаре, кога ма питаш, право да ти кажа: кога минаха стари еничари, баща ми и майка ми заклаха, брата ми забраха. Отговаря млада робинка: — Ой ми та тебе, младо еничарче, брата си да видиш, можеш ли го позна?

Отговаря млада робинка: — Ой ми та тебе, младо еничарче, брата си да видя, аз го познавам, на глава от сабя белег има.

Млад еничар си кюлаф от глава свали и на робинка думаше: — Я гледай, млада робинке, дали мойш позна брата си.

Кога погледна руса Драганка, викна, та са провикна: — Ой ми та тебе, братче Костадине, стани двамка да си у дома отидем.

1092 Станчо Петров се освободи, вечная му памят, Бог да го прости, положи и той костите си за народност, която е уважавал от имот, живот и деца [повече], но тя е толко честна, колкото циганский скъсан гюрук, изхвърлен на боклука.

За парите му дадохме прошение на Абдул Рахман паша да ги искаме от милтезимина и десетника, които ги вдигнаха, когато прескочи калето, и се подписахме четворицата — поп Минчо Кънчев, поп Георги Тутмаников, даскал Иван Лалов (Ибо) и даскал Васил Бошарана.

СТАРОЗАГОРСКАТА БИТКА. На 17 юлий^[118] 1877 год. в неделя, часа на 6, турската войска вляла в Стара Загора. На 9-ий се научихме от ходжа Петроса на французката жица. Телеграмата така пишеше: „Русия избягна от Ески Загра. Нашата войска часа на 6 превзе града и стана голямо осветление тая нощ, че изгонили кефир-москова чак в Катарбур“.

ПЛАНЪТ НА КЮРД ИСМАИЛ ПАША. Този проклет варварин кюрд Исмаил паша, като го изключиха от валилъка из Диарбекир, той се не помести нигде да иде, ами се установи извън Диарбекир на чадъри. Планът му беше този да повдигне турци и кюрдите да изсечат и изколят християните в Диарбекир, за да се каже, че Абдул Рахман паша не можел да управлява и озапти турци и кюрди, за да повърнат за валия пак варварина кюрд Исмаил паша за валия в Диарбекир, а человеколюбивия Абдул Рахман паша да махнат.

1093 В това време беше много опасно в Диарбекир. Турци и християни купуват пушки и сабли и наяве си говорят турци и християни: „Или ний, или вий“.

В това варварско положение царуваше Пат патаран в Торбалан града голяма, а цар Цървулан в Тенджура града голяма — щастието беше в полза на сиромасите. Мене ме хранеха и пояха, като ме мислеха бозна какъв юнак, че ще опазя с един револвер, две чифтета и една кама черкезка махалата Мар Козма; и аз се надувам като рак на бързей, та ги насърчвам, като им говоря: „Не се страхувайте, ако се случи таквоз нещо, удрете и не бойте се, догде съм при вази“. Така бяха и другите наши герои състрадалци българи, на туй мнение, и така ги храниха и поиха. За нази нищо, но на тукашните им хъркаше лулата.

Главните главатари: молла Шабан, х. Тусун ефенди, х. Мехмед ходжа и х. Шекир молла ефенди. Планът беше този — да се повдигнат на 19 август, в петък, 1877 г. да изсечат и изколят всички християни в Диарбекир, а Абдул Рахман паша ги издири на 17 август в сряда и хвана главатарите молла Шабана, х. Тусун ефенди, х. Мехмед ходжа и х. Шекир молла ефендя, та ги заточи къде Мека Медина и докара от Халеб 800 души войска да пази града, и около 1000 имаше. Кюрд Исмаил паша извикаха къде Ерзерум или Каре.

В това време Русия се оттегли от превзетите места Баязид и Ардахан и къде Ван и Муш много арменски села се съсипаха, кюрдите изклаха християните.

Лива паша^[119] замина от Багдад през Диарбекир и отиде за Каре. Лива паша поляк, а жена му сръбкиня, която остана в Диарбекир. Тя беше непразна, та дохаждаше с много други туркини и със своите си арабкини на черквата „Св. Мар Козма“ да й чета параклис и ми казваше: „На̀ ти тези пари, да се молиш на Бога за Лива паша дано го хванат роб, защото, ако се бий, може да го убият русите“. Ако и да се не молех толкова от сърце, но щастието му помогна, та се хвана, та го закараха роб в Русия.

Тя ми казваше, че „тези мръсни кучки не ме знаят, че съм християнка“. По сръбски язик се разговаряше с мене.

Дервиш паша и той беше по тия страни.

РУСКИ РОБИ. Докараха в Диарбекир 136 руски солдати, та ги запряха в едина кауш при нашите българи и ги пазят да се не разговарят с нази. Но те не слушат вардянин.

Те бяха турци, само един милязимин и един онбашия бяха арменци. Те биле болници. Конете биле техни, на ден им се плащало 20 гроша. Казуваха ни така: „Като се видяхме по-слаби при турските башибозуци кюрди, предадохме се с условия, като дадоха и клетва, че не ще ни накажат или избият после. Нашите главнокомандующи, като видяха, че се предаваме, избягаха с конете си и не можоха да влязат в ръце. Тези ли са, дето дадоха клетва, та се кълнаха, че няма да ни трепят и колят!

Като ни взеха оръжията и обраха ни всичко, та ни съблякоха голи, както ни виждате, опретнаха се, та ни изклаха. Само ний останахме и ни отстраниха оттам малко нещо, та се затулихме в една корийка. След ½ час довтаса една руска сила, та загради турските башибозуци кюрди, та не остана никой жив от тях; ний гледахме от корийката, но те ни не виждат“.

Седяха около 20 дни тука, вдигнаха ги, казаха, че ще ги карат в Цариград. Накараха нашите българи да им ушият гугли, уж да мязат като руси, но те ги не приеха, гошоглави отидоха.

Един се отби да си купи халва при един турчин, който му се подигра, като му каза: „Ти си правоверник, пък си отишол да помагаш на кефирина, видя ли какво ви правят нашите!“. Той му отговори: „Аз помагам на царя си, ами ти що стоиш да не идеш да помогнеш на царя си, тука от място лесно се говори“. Че като се изви да му удари един юмрук зад врата, 1 ½ час се мина, не мой да си изправи врата и да продума. Тукашните варвари, ако и да са толкоз проклети, казаха, че имал право, дето го ударил.

Някои от турците говорят, че кефир-москов се бий, ама пак нашите правоверни вършат работа, ако остане на неговите гяури, досега пепел и плява не оставаше там.

1096 НОВА СВАТБА. ГОДЕЖ И ВЕНЧАЛНА. На 28 август в неделя, като пуснах черква, облякох си башибозушките дрешки, излязох из Урумкапия навън да се поразходя и поналапам малко лапалчета.

Пих наргиле и горчиво каве, но тая сутрена се случи, та никой от нашите не излезе из таз капия. Доде ми наум за хляб. Рекох на ума си — да ида да си купя малко месо, та да си опеча кебап и понахраня.

Таман да влизам във вратата Урумкапия, срещна ме едно момче около 12–13-годишна възраст, което друг път не съм виждал. Спря ме, та ме покани: „Баба Минчо, заповядай в нази“. Аз вървя подире му и се учудвам, това момче не познавам и по тези места не знам къщите, къде ме води това хлапе, питам го от коя народност е, то ми каза: „Сириени миллети“. Най-подир хлътна в една врата, и аз след него; влязохме в къщи, посрещнаха ме с голяма почет, гледам, тертипите хубави, все за пиене и ядене. Поканиха ме, та седнах. Познах само Томаса, който ми й приятел. И ракия ми се пий, и хляб ми се яде — хъ ракия и мезе, понабръснахме се. Тогава ми отвориха въпрос, че ще венчавам сватба. Аз склоних, но казах: „Дайте още да му опънем, дайте малко нар-роху, да си направя нашенска пача с яйца; всичко готово, но взеха да ме стягат да венчая отебери сватбата, че тогава да ядем. Аз им казвам: 1097 «Догде не ям, не венчавам». «Пий…». Напихме се и хубай се натъпаних с пача, булгурени кюфтета със суров лук и чукано месо, дробена каварма с хляб отгоре, месо, с чорбата полято, пържени яйца с петмез полети, пилаф и кисело мляко, отгоре соуклук. Напих се и се наядох както трябва. Те ме не оставят, нето пък забравят думата: «Стани, венчай сватбата».

Якупа, когото ще венчавам, има около 70–75-годишен човек, а булката, която ще се венчава — 25–30-годишна възраст има-няма.

ГОДЕЖ. «Ходжа Якуп ефенди, ти желаеш да те венчая с Ева, ами колко деца имаш?» «Имам двама синове и три дъщери. И синовете ми са оженени, и дъщерите ми, няма кой да ме гледа». Че вий имате трима свещеници, каз Емерза, патрик векили, каз Джорджус и каз Якуп, защо ги не викаш те да ви венчаят в черквата, ами карате мене?“ „Не ща тях, искам вий да ме венчеете“. „Ами защо не рачиш тях? Или ти искат много пари, или пък сте роднина, или пък неразпарясан с първата си жена, та искаш да се венчейш с Ева, или пък, ако е умряла жена ти, дай си шахатдът-ламето: свидетелството кой свещеник я опял и погребал“.

Ходжа Якуп скочи като момък, та ми подаде едно писмо, написано на турски. Аз го прочетох горе-долу и разумях, 1098 че той имал жива жена, но турският кадия ги отсъдил и разпарясал и му дал разводна книга, подписана и подпечатана от турския кадъ-баба̀, че има право ходжа Якуп да си вземе друга жена. „Ходжа Якуп ефенде, аз разумях, че ти си имал жива жена, но турският кадъ-баба̀ ви отсъдил и разпарясал, и с неговото шехатдът-ламе имаш право да си вземеш друга жена и да се венчейш с нея. Това така ли й?“ „Евет, така е, баба Минчо, кадъ-баба̀ ми дозволи да си взема друга жена, с която ще ме венчаваш сега“. „Добре. Ами ти, Ево, мома ли си или вдовица?“ „Вдовица съм с две деца, момичета малки“. „Мъж ти кога умря?“ Всички се обадиха: „Той умря има година време“. „Ами, Ево, искаш ли от сърце Якупа?“ „Искам го и ще се венчея с него“. „На колко години си?“ „На 25–28 години“. „Машалла, ти си била млада, а пък Якуп ми се види да е стар, надържаш ли се да го гледаш или като ви венчея, на третий ден да не идете да правите главоболие на кадъ-баба̀ да ви разделя, тогава мойта венчилка ще иде бубуна или като халач висурмаси“. Ева се смей, добре разбра. „Ходжа Якуп, вий на колко години сте?“ „Около 60–65 години сме абоне“. „Якуп ефенде, ти макар да си обръснал брада и мустаки и си замязал на 15-годишно момче, но в устата приличаш да мътят косери в нея, затова те оприличавам на 70–80-годишна възраст, но, машалла, 1099 ти си бил още млад“. Смей се. „Якуп ефенди, от радост смейш се, ами тя казва, че има две деца и тя, тримата наимаш ли се да ги гледаш?“ „Наимам се да ги гледам и още да има двама, и тях ще гледам“. „Добре казваш, ама не с очи да ги гледаш, ами те искат да ядат и да се обличат. Вашите жени не знаят да предат, да тъчат, риза да ушият и джорап да оплетат, хляб да месят и опечат, вода да донесат. Това ти ще вършиш — и ракийца ще трябва, като идат другите жени на гуляй, тя не ще да ги гледа и за ракия да ти плаче и се намразите най-напреж за това. И освен хляба и другите работи, които ви казах, ами и за баня пари трябва два пътя в неделята“. „На всичко съм готов да отговарям аз, хъ ставай да ни венчей“. „Ще ви венчея, да ида да си взема кетапите, че ще дода да ви венчея“. „Не ще кетапи, колкото знайш, без книги стани ни венчей, ние веруваме“. „Не може, вий не сте арменци, ами сте сиряни-милети. Те протестанти, те се венчават така, както искате вий сега да ви венчея; не приемам, аз законно ще ви венчея“. „Нека иде Томас да ги донесе, нали са на Хампуш баджи на къщата?“ „Не е Томасова работа, те у сандъка ми, аз сам ще ида да ги взема и ще дода да ви венчея. Дайте една ракия да пия и ай сега ще дода“ — две-три биля, излязох.

1100 ЗАКОННА ВЕНЧИЛКА. Аз се напих и наядох като на годеж и я извърших като куче на нива, че да видим где ще му излезе краят. Като си отидох, разправих всичкия годеж от край до край на баба Хампа, че сгодих от техния сирянски милет Якупа 80-годишния за 25-годишна вдовица. Баба Хампа знаела тази работа и като я разпитах, разказа ми всичко и най-подир ми каза, че той е ешек-семселеси. Аз приготвих една сурвица хубава, казах на баба Хампа: „Аз ще легна да спя, защото съм махмурен от годежа, ако додат да ме викат, кажи, че спя. Кажи им, че съм заръчал да доде самичък Якуп да ме повика, тогава ще ида да го венчея. И кога влезе при мене в къщи, хубай подпъни вънкашната врата“.

Легнах, та съм заспал. Томас два пъти дохаждал да ме вика, но баба Хампа му казала, че спя, и му казала да доде Якуп да ме повика. Баба Хампа доде в къщи, та ме повика: „Баба Минчо, калк, гьове гелди“ [стани, зетят дойде]. „Нека доде, ти хубай подпъни“. Гьовето доде в къщи, та ме вика: „Хади, баба Минчо, калк (стани)“. „Ето ставам, чакай да взема кетапа“. Гьовето Якуп ефенди, като видя, че кетапът чепат, хукна навън, но догде да прекрачи прага, аз го съборих вън на камъните, хъ сега венчава се раб Божи Якуп със сурвицата по дирника. „Вай, бабам, ох, бабам…“. 1101 Жените се събраха отгоре по дамищата, захванаха да люлюкат и да се смеят като на сватба, защото баба Хампа им разправила, че го венчавам, затова люлюкат като на сватба. Като го набих хубай, та му напарих стария пърделник, венчах го с госпожа Ева още с два-три юмрука, изблъсках го из вратата вън на улицата. И като си отишол, та си казал венчилката по дъртия пърделник, г-жа Ева се не видяла вече в къщи. Това разправи Томас, защото и те желаели в този обред да бъде венчилката му. Тъй се венчава с жена 75–80-годишен си човек с още една 25-годишна жена!

Баба Хампа не можла да търпи, отишла на черквата, та разправила на свещениците всичко, което съм извършил, и те вечерта ме викаха на угощение зарад Якуповата сватба и аз им разправих, както беше. Най-подир им казах, че ний не сме дошле тук да разваляме закони и да венчаваме беззаконни сватби. Ний си имаме една цел, за която са ни докарали тук, нея искаме да видим.

Сирянската община колко ни обичаше, още двойно и тройно захвана с други очи да ни гледа, защото не отиваме против религията и не нарушаваме честта нето религиозна, нето духовна общинска чест, но строго я пазим.

ХАЛДЕЙСКИЯТ ВЛАДИКА. На 29 август 1877 г. в понеделник отидох у сарая да забиколя нашите състрадалци, които бяха налягали под чинар аджи като овце. Този владика беше възседнал едно бяло магаре колкото един катър. Като заминуваше покрай нази да иде на беледие сандакяр-меджлиси, спря се, та ме попита: „Насълсънъс, баба“. [Как сте, отче.] Аз му отговорих: „Както ни гледаш, видиш ли мойте овни как съм ги подпладнил, имаш ли ти таквиз овни и сакън някоя женска да не изтървеш в тях, че не остава у нея не рог, нето опашка“. „Бог да ви освободи“ и си замина. Той не се й потрудил за нази досега никак, затова му говоря така.

ПАРАСТАСЪТ ЗА ПОКОЙНИЙ ЕВАНЕС ХАРИТИНОВ, РОДОМ АРМЕНЕЦ, ОТ ТРАПЕЗУНД. На 4 септемврий 1877 г., в неделя, поканихме всички черковни общини, по всички християнски черкви свещениците да обадят на народа, че българите ще правят помен на сараф Еванес Харитинов в арменската черква, гдето е погребано тялото му в Гяур мегдан махлеси, след отпус на черквите.

Сварихме жито, та го направихме с шекер като по нашенско, защото тука не правят такова жито. Даскал Янко Кочев направи слово на турский язик, защото тука мъже и жени разбират турския език, както собственият си. Измолихме от Мерджана да пусне наши кале ибент българи от затвора, та и те додоха. 1103 Отидохме на арменската черква, на гроба, в който е погребан Еванес Харитинов, положихме софрите с житото, запалихме факлите, раздадохме свещи на свещениците и народа, доколкото можеха да стигнат, защото много народ имаше — яйце да хвърлиш, не може намери място да падне. По-многото от любопитство дошле да гледат българите какво ще правят на този странец арменец в Диарбекир.

1. Захванахме най-напреж ний, та свършихме обреда.

2. Арменски свещеници.

3. Сирянските свещеници; тъй и от всички народности свещениците наред.

Най-подир като свършиха, даскал Янко Кочев се качи на една висока стълба, която беше максус приготвена за него, кога казва словото. Когато Кочев казваше словото, на нашите българи сълзите от очите им течаха като порой. Кочев свърши словото, раздадохме жито, платихме на свещениците; ако и да не приемаха, но ги не оставихме.

Захванаха да си говорят помежду тукашните народности: „Вай бабам, каква добрина е направил този странен човек на тези българи, та толкова го уважават и плачат за него. Това те, гдето го направиха, нето ний сме го правили, нето пък видели други да го направят“. Да видиш ти сега всеки иска да се запознай с нази и да ни направи някоя Добринка.

1104 Арменският владика Филипос ни покани, та му ходихме на гости, и други много места ходихме, най-подир свършихме у сестрини му, на покойний Еванеса зет му Анастаса.

БАБА ХАМПА. Дохаждат туркини на черквата „Свети хеким Мар Козма“, та ме карат да им чета евангелие (енджил вокомасъ). Аз най-напреж ги изповядвам: „Вашите деца ще ги учите ли, кога видят поп, да му говорят: «Кешиш гьотеня шит, кешиш кауна съчаим», и да ни бият с камъни?“ [шиш в задника на попа, да… на попа в калимавката]. „Има такива, едипсизи, но ний ги не учим“. „Ами кога ни срещнете в пътя, защо си плюйте на ноктите“. „На оня свят да ни не бийте с топуза“. „Кой ви научи на това?“ „Майките ни“. „Ами веруваш ли, мерем ана и Хазрети Исаа пангамбер?“ [света Богородица и пророк Иисус]. „Верувам“. „Веруваш, защото си болна, и ако имаш вяра, ще оздравееш“.

Че като я захвана — от краката до главата, че на Мохамеда майка му, че най-подир свършувам на Мохамеда на кокалите. И най-подир им кажа: от моето четмо нямате полза колкото на един комар маста.

Баба Хампа много пъти ме[е] запитвала: „Баба, какво четеш на тези гаджици?“. Аз й кажа: „Енджил“ (евангелие). (…)

1105 „Попържаил, баба̀, попържаш, тебе от баща, майка, деца и братя те отделили, хиляда часа място надалеч до живот те заточили и вечно до смърт те в зандан вмъкнали. Не четеш, баба̀, не четеш, псуваш баба̀, псуваш“.

Аз й наистина изповядах, че им не чета, ами доколкото ми дяволски на ум додат псувни, всичките ги изчитам, както по-горе казах.

Тя й доде толкоз драго, та се разсмя и запляска в колене, вай бабам…

Като видят някои туркини, че додат на „Св. Мар Козма“, тичат да ми казват: „Баба Минчо, кьолютар гелди“. И като ида да им чета, цяла махала жените дохождат да ме слушат как ще им чета, като не тургам епитрахил, те знаят, че ги псувам, а от думи не разбират.

1106 ЧАРККЮЮВСКИЯТ ТУРСКИ ХОДЖА С ПУКНАТАТА БЪРНА УСМЯТ ДО УШИ. На 10 септемврий 1877 г. в събота Сливков беше болен от треска, та го заведохме на Чарккюювския католишки манастир „Святи Седмочисленици братя Макавейолар“. То бяхме: аз, поп Минчо, Георги Хаджидечев, Киряк Сербезов, Христо Илич, Янаки и Кощи^[120] от Хасково.

На манастира стаите са двуетажни, направени от богат католик от Диарбекир, на които стените мий река Тигър. Като нямаше никой в стаите, ний си оставихме партийката в най-хубавата богатска стая, която е на западна страна; като завихме хубай болния Стефан Сливков, оставихме го да се занимава с треската си и да ни пази партийката. Ний излязохме, та си купихме две малки карпузи по 18 оки, двете 36 оки, за 2 ¼ гроша, и седнахме под една буранхана на сянка, часът беше 8 ½, да ядем карпуз, да си сръбнем и ракийца. Дойде при нази и беглишката шайна (субаш, който мери десятока), той е и шилбаш и познат с нази, на име Алия, около 65–70-годишна възраст, и хубай му опъва, като го служим ракийца.

В това време ни донесоха два вестника, гръцкия „Неологос“^[121] и протестантска „Зорница“^[122], които от 6 юлий вестник не бяхме видели. Прочетохме за Стара Загора, кога русите се оттеглили, а турците изново стъпали…

Доде при нази чарккюювският турски ходжа, усмят до ушите, и казва: „Днеска ходих в Диарбекир. Газетите казват, че москова го хванали не знам Габровому, Шипкаму, такива боргарски имена, та го натъпкали ча-ак в Катарбур“.

Срещу Диарбекир, отсреща река Тигър, има село Катарбур — той да каже Петерсбург казва село Катарбур. Аз му отговорих: „Тъй, хванали москова, та го чак в Катарбур тласнали“.

Обади се тайната Алия, та казва: „Ходжа, ти московска краставица не си ял, московът е чамуш, той е бивол и краставицата му е като на биволски бик. Нека изстине времето, да падне татък сняг, че гледай какво ще ни направи. Ти още отсега търси място, та се крий, защото сега ти се пукнала джуната, защото син ти бяга от войната, та го криеш, а тогава ще ти се пукне дирникът, догде намериш място да се скриеш“. И смъкна ризата си, която едвам стоеше на рамената му, та опълчи дясното си рамо и каза: „Гледай, това е москов-куршуму в севастополското морабе^[123]. 6 месеца седях в болницата, догде оздравея, и 1 ½ година пасях свине и пих вино и тази гювдя оттам я спечелих“.

Алия беше ударен с куршум отподир, под дясната плешка, излял отпреж, покрай пъпката му. Казах му: „Ти си бягал, зарад това си отподир ударен“. „Не ми държа да вървя насреща, но обърнах се на бяг — пак ме стигна“.

На ходжата бърната беше се пукнала, защото син му се крийте, а засмят, защото хванали москова, та го блъснали в Катарбур.

1108 ТЕЛЕГРАФЧИЯТА ГЪРКЪТ АНДОНИАДИС С ЖЕНА СИ. Карпузът ни се отяде, ракия ни се отпи, нищо не минува от новините, които прочетохме във вестниците за в Стара Загора. Кръвта ни беше развълнувана и сърцата ни трепереха, когато доде зангошката Мария (кандилавката), та ни каза, че телеграфчията Андониадис ефенди дошол с жена си от Диарбекир, та ни изхвърлил партията от стаята и казал да ни обади да идем да вдигнем тоз мискинин да му не мирише в стаята. Аз рипнах и Янито след мене и не би да мълча, ами оттам още запсувах, че и от гръцки теглила няма да се избавим.

Андониадис с жена си избягна горе на дама и подпънал вратата, та не може да се иде при него. Ний изхвърлихме всички неща навън, които беше си Андониадис ефенди донел, та внесохме нашата си сиромашка партийка и седнахме пред вратата да гуляем и чакаме кир Андониадис да слезе да се разправим. Но Андониадис не мръдна от мястото си, страхува се да не стане шавмяв-дуп… Внесохме и Сливков, който попържаше.

Вечерта спахме в стаята. Сутрената свещеникът доде, та ни каза да минем в друга стая — не щем. Хванахме една стая с наем в село. Клети католици, и там не бива да идем в манастирска стая, не щем.

АРНАУТ БАШКА ЙОЛ ДА БИЛИР. Вдигнахме си партията, та ни пренесоха през река Тигър среща в с. Кебикую, в сирянската черква в стаите. Има и арменска. Тука се познавам със свещ. каз Ханна, сирянец.

1109 Кир Андониадис се закани да ни яви на вали паша, кога си отиде в Диарбекир. Ний му отговорихме, че умрял скот се от вълк не плаши.

АРМЕНЕЦЪТ НАШ ЦИКО И НЕГОВИТЕ ВЕРНИ ДРУГАРИ. Повикахме наш Цика, та му казахме да си приготви другарите да заварди гърка Андониадис зад моста при Аджемгьолу в дутлука: „Кога доде на това място, да излезете и вземете жена му, а ний, които ще бъдем затулени зад моста, ще пристигнем да я отървем от разбойниците и му я предадем честна“. И така стана.

Човекът ни, който шпионираше в Чарккюю, доде, та ни каза, че Андониадис ще си отива в Диарбекир, и ний отидохме, та се приготвихме на назначените си места. Така и Цико на Аджемгьолу с другарите си.

Кир Андониадис доде и замина с две магарета. Той беше възседнал едното, а жена му другото и гордо вървеше из пътя и не видя Цика, който като лев отне жена му и я мукна в дутлука. Андониадис хукна да бяга, а жена му измяка като котка и се смълча. Аз с револвер се спуснах, Янито с кама, та се хвърлих в дотлука, та [я] „отнех“ от ръцете на неразбойниците. Пристигнаха нашите и те на помощ уж. Когато предадохме жена му, така му казах: „Ний сме български патриоти, за вяра кръвта си проливаме, хубай да ни знайш, както ни и видя“. Христо Илич много му бръщоля гръцки…

1110 Андониадис и ходжа Петрос, и двамата чиновници, първий — телеграф-мюдюрю на турската жица, а вторий — телеграф-мюдюрю на французката.

Тези нашите възнаграждения от кир Андониадис, загдето ни нарече мръсни кучета, разправихме на арменеца ходжа Петроса и на народа. В Диарбекир християните се известили за постъпката на кир Андониадис, телеграф-мюдюрю, в Чарккюю и как му отървахме кирякица от разбойниците по тяхному, а по нашему неразбойници — ами от арменски комитет, които ги храним на поп Георгевата тепавица, който я управлява Вутю Ветов от Видраре, който с В. Левски в Ловеч убиха Стояна^[124].

Тепавицата не е поп Георгева, но е правителствена, поп Георги я направи и за награда му свалиха желязото от крака и го направиха надзирател на платовете. Но по-многото плат отиваше в Диарбекир, а остатокът на правителството. На тази тепавица принасяхме за ядене и пиене на наш Цика и петицата му, 37 души народни арменци от комитета.

Кир Андониадис кой не го напада да му говори за нази от диарбекирските християни, но той от срам мига като куче на полог. Нази не забрави да ни награди с едно угощение, загдето отървахме от неразбойниците кокона кириаки от наш Циковата петица, разбита между Ван и Муш 8 ½ часа с турската войска, 9 ¾ часа битка. (…)

1111 ПАРИТЕ НА СТАНЧА ПЕТРОВ. Бинбашията черкез Халим ни повика мене — поп Минча, поп Георгя, даскал Ивана (Иба) и Бошарана да ни изследва за Станчевите пари, които му взеха милязиминът и онбашията, когато се хвърли от калето да се самоуби. Кога да ме изследва, така ми каза черкез Халим бинбаши: „Сен поп сън, не лъжеш. Колко пари имаше Станчо и какви бяха парите му?“ „Станчо имаше 23 ¼ лири тур. и 12 лири тур. му дадоха на 3 юлий 1877 г., 163 ¼ бешлици и 120 гроша от две месечини, всичко 3939,10. Тези пари знам, когато да ни пуска Абдул Рахман паша от затвор на 3 юлий 1877“.

Така изследваха поп Г[еорги], Иба и Бошарана.

Бинбашията и миралаят, като хапнали и те от Станчевите пари, бяха пуснали милязимина и онбашията от затвора, но ний изново заявихме, та ги затвориха пак.

КАМЪК ЗА ПАМЕТНИК НА ОТЦА ПОП ЕНЯ ПОПДИМИТРОВ ОТ ГЮНЕЛИЙСКАТА МАХАЛА. На 26 октомврий в понеделник, в деня Св. в[елико] м[ъченик] Димитрий, повиках х. Якупа, брат му х. Аблахата, х. Гарабеда, арменеца тасчи Томаса и векилина на шемшели мезарларъ Бишора да идем да видим камъка, да го пазаря за паметника на покойний отца поп Еня отгоре, за лице.

1112 Този ден, като беше празник и бях служил в черквата „Св. безсребреници Мар Козма“, не бях се облякъл в дервишките си дрехи, но с попските си дрехи, антерия, хартико и камилавка. Тръгнахме, та излязнахме от града през Мардинкапусу да идем при Хатун Кастал хана на шемшелиските гробища.

Този ден имаше много турци, насядали на тумби из гробищата, и малки турчета играеха наоколо им. А най-много бяха събрани при ходжите учениците им, които захванаха да ни поздравяват с камъни от всяка страна. Аз, за да се оплача на ходжите, казах: „Господа учители, кажете на учениците си да не ни бият с камъни“. Като че им рекох: „Ходжа ефендилер, сега му й времето. Издайте си заповедта, та ни изтрепете“. Захванаха от четири страни да ни бият с камъни не само малките турчета, но и големите дърти ходжи и други, които бяха наоколо насядали, та пиеха горчиво каве и наргиле.

Моите другари избягаха в дотлука и те ги не занимаваха толкова, защото на всички в очите аз бях за наказание. Аз останах самичък, оттеглювах се и се запазвах с камъни, доколкото можех. Ако да идеха от четири страни камъни като град върху ми, но Бог ме опази, та ме не удариха на смъртно място по главата. 1113 В днешното ми наказание ми смогнаха много дотука черничките, които ту влизах в тях и се явявах дано да се наеме някой след мене, който беше убит от револвера ми, че туй щеше да й помена ни, и всичко. Бог ме опази, та се качих при Хатун Кастал хана и битката се спря, и аз свободно, полумъртъв, тръгнах към града Диарбекир, пристигнах Мардинкапусу.

ОТ ЛОШО ПО-ЛОШО. Влязох през Мардинкапия за в града — то от лошо по-лошо. Улиците пълни с новобранци, диви юорди, които, в който християнски дюкян влязат, взимат и обират де що им мине на око. Като ме видяха, приеха ме като от Бога подарен за тяхно щастие. Един ме поздрави „Кешиш гьотене шиш“, друг „Кешиш кауна сачаим“, а друг „Сакалана“ [… на брадата му] и аз посегнах, та го пипнах и бухнах на калдъръма и захванах да го тъпча като бясна крава телето си. Тъпча, удрям и говоря: „Хиляда часа място на вечно заточение съм дошъл, ти в гробищата — аз на въжето“. Никой се не намеси, казаха тукашните турци, които гледаха от дюкените си: „Беден, няма никого под надзор в калето, до живот вечно. Остави го, кешиш, малолетен!“ Нека й малолетен!…

1114 ДРУГА ТЪЛПА. И оттук се откопчих благополучно, срещна ме друга тълпа при деве-хамама, но нея лесно притъпках, защото бяха от сладкогласните нерайди с къносани некте, които плачеха насреща ми, та отиваха към новобранците; от тях една с юнашко женско сърце се отби, като каза: „От тези теглим“ — и ме удари с белите си меки, тънки с къносани некте пръстчета по камилавката отгоре. Стори ми се, че ме помилува, та с благодарение й отговорих: „Благодаря ви, госпожа ханъмке, нали ми допря на главата къносан пръст; с Божията помощ работата ми е благополучна. Ти ме благослови, да живееш, с хиляди да живееш ханъмке“. Като благодарях на тази проклета дива зверкиня, всички се спряха та ме изслушаха и продумаха на тази зверкиня: „Лошо продума, Айше“, и си заминаха.

БЛАГОПОЛУЧИЕ. Оттук вече не ме срещна никаква тълпа, защото се беше прибрала по вън и около новобранците, та си отидох на къщата благополучно. Но баба Хампа, като ме видя, извика, та се удари у гърдите и каза: „Вай, баба Минчо, какъв си станал, да ви не изтрепаха днеска турчаците, къде са Макси Якубови, живи ли са? Ти много сърдит ми се виждаш“.

1115 Аз разправих всичко, което ми се случи, на баба Хампа, която с плач изслуша, а когато й разправих за туркинята, тя се изсмя и ми каза, попита: „Искаш ли ракия да ти донеса?“. „Не се бави, 50 драма донеси“. Когато ми донесе баба Хампа ракията, още не сръбнал, доде Стефан Сливков, комуто като разказах, той скочи: „Хайде ставай да идем да убием колкото кучета можем, че каквото става, да става, то вече не ний, ами и умрелите ни нямат рахат“. „Стой, Сливков, нищо не можем направи на толкоз сган или пък и да убием някого, то можем да навлечем голяма пакост на нашите братя, ще търпим още малко“.

МОЙТА ВЯРНА ДРУЖИНА СЪС ЗАЙЧИТЕ СЪРЦА. Часа по 11 ½ мойте другари един по един си додоха и кой как ме види, целува ме и ми говори: „Вай, баба Минчо, жив ли си, ний мислим, че ви убиха проклетите тарджици, топрак башларана авредумти олсанлар“ [земята да се срине над главите им].

На 27-ий того, като се облякох в шарените си дрехи дервишки, вместо камилавка — кюлаф, пак съм аз, но никой ме не поглежда. Ходихме, та вдигнахме камъка и пазарих тахчии, та захванаха да работят паметника на покойний отца поп Еня, който много скъп щеше да ни стане, но благодарим на Бога, та ме запази жив, та изпълних желанието си, което бях предприел и обещал пред Бога.

1116 ПАКОСТ. Когато свършиха паметника, захванах да го надписувам:

„Защо гледаш над мене, странниче, не са чуди, аз съм политически престъпник на вечно заточение.

Роден съм в 1826 год. на 8-ий септемврий в с. Гюлениска махла, Ескизаарска кааза (Тракия). Ожених ся на 1844 година, рукоположен за священик през 1864 година. Родих две момичета и три момчета, които оставих в 1873 год., юний 19-ий, и като преминах през толкоз затвори и претеглих грозни черни дни и тежки мъки, зарад български народ полагам костите си в тъмний вечний гроб, гдето нето свой, нето роднина има да порони капка сълза над него и да ме прелей в туй пусто глухо място.

 

 

Когато пишех над паметника горната плоча, която една цяла неделя писах, деня цял ден се караме с едни туркини, които копаеха над гробищата бахчата. Като ходех по гробища да погребувам, познаваха ме, че съм свещеник, затова ми говореха така: „Кешиш, какво й това от тебе — весден тан-тан… Кешиш, стегни се да се запазиш, зари циганските ханъмки безпокоиш в бахчата“. И такъв ни беше разговорът цял ден, догде да напиша. Когато свърших, търколили отгоре един камък, 1117 който имаше колкото едно буре да събере 10 мери вода, и сякаш че този камък е бил нарочно поставен да измери тъй право паметника, защото, като го ударил, изместил камъните една педя напреж, които бяха толкоз яко завързани с железа и залети с куршум.

Като се научих, повиках Сливков, та намерихме притежателя на бахчата и му казахме, че или да поправи повредата на паметника, или ще го явим на Абдул Рахман паша. И той се уплаши, та поправи повредата на паметника.

(…)

В деня, когато погребахме покойний отца свещеник Еня свещ. Димитров, сутрената додоха турци бостанджии, та питаха: „Какъв човек погребахте, та тая нощ на гроба му огън горя?“. 1118 И още с един се случи — Васил Петров от Орханието, който беше до живот на вечно заточение и който малко живя в Диарбекир, защото осакатя, в кръста от мъките, които го мъчили турците зарад Д[якон] В[асил] Л[евски] да каже къде се намира. С глава надолу го на кръст бесили и други различни турски зверщини, на комуто никому на ум не стига освен на турците да ги измислят за гяурите българи. И за този беден българин Васил Петров казваха турци бостанджии, че през нощта видели огън да свети на гроба му, кога го погребахме. Но ний не видяхме това чудо, от турците чухме, които додоха да ни кажат, и казахме всички: „Вечная им памят, Бог да ги прости“.

Само това съм виждал и казвал, че тукашните християни казват за поп Енева гроб така: „Баба Хампа — нън мезара“ [бабиният Хампин гроб], и вземат за цяр пръст от гроба му. Имаме и други попове и калугери, около 70–80 души младежи погребани, но само поп Еня почитат и от гроба му за цяр пръст вземат. Видях и подписувам — свещ. Минчо Кънчев.

А който не вярува, да доде в Диарбекир да види с очите си и да повярува. Защото ме видя — повярува; бдажени, които не са ме видели — повяруваха.

НА 1 НОЕМВРИЙ — СВЯТИХ ЧУДОТВОРЦОВ БЕЗСРЕБРЕНИКОВ КОЗМА И ДАМЯНА (…) „Мар Козма“, черквата на православните араби в Диарбекир, голям събор става този ден и се почита тази черква от всички народности, и от неверните турци най-много. Много черкви ограбвали турците, но с тази черква никой се не понечил да бутне нещо.

1119 Черквата „Хеким Мар Козма“ („Святи безсребреници братя Козма и Дамян“ била съградена 160 години след Рождество Христово. В тази черква погребали святи безсребреници — гробът на св. Козма е срещу иконостаса, изработен с изкусни работени камъни от мермер, а на св. Дамяна е също изработен на свята прискомидия. Лоба на св. Козма е обкован със злато, когото строго пазят и два пъти в годината изнасят — на 9 март и 1 ноемврий; в тези дни много народ дохажда на поклонение, без религиозна разлика: болни, кьорави, хроми, глухи, слепи — не се поминува от тях. В други дене [не] дохождат за изцеление.

Тази черква „Св. хеким Мар Козма“ била веднъж съсипана, но минал някой си турски султан — цар, който водел със себе си едно християнско момиче, което се разболяло в Диарбекир и изпросило от султана след смъртта му да го погребат в съсипаната черква, в която си странни връзвали камили и катъри, та нощували вечер, и след смъртта й да я поправи султанът. И на тази мома гробът срещу западната врата, до зданието на манастира; и от каквато народност додат за цяр, по-напреж ще забиколят гроба три пъти, ще запалят свещи и тогази влизат в церквата „Св. хеким Мар Козма“.

Този султан изклал шемселите сирянци, които се покланяли на слънцето. От закланите глави една, която зяпала в кръвта, продумала на султана: „Каква погрешка ни намери, 1120 та ни немилостиво изсече и изкла?“ Султанът, стреснат и уплашен от кървавата отсечена глава, която му говорела, опростил останалите и им подарил приходите на кебето (хаджилъка им), но след заминуванието на султана турските ходжи казали: „Не кебето, ами Кебиюою“, село, което е ½ час от Диарбекир, на юг от река Тигър, в което живеят християните арменци и сиряни, с две черкви. На това село прихода прибират от шемселите, от които купих от гробищата им главната мермерената плоча за паметника на покойния отца поп Еня.

От това село не можоха да накарат християните да работят в натура на шосето, което се работеше за Багдад от нашия мендизин даскал Петър Берковски, когото кюрд Исмаил паша щеше да обеси.

Сирянската черква „Успение пресвятая Богородица“ била съградена в апостолското време, 60 години след Христа, която била съсипана, а сега поправена; само на олтарното място е черквата, а вехтите основи седят и показват, че е била съградена в онова време, около 2 ½ уврата място. В тези проклети затънтени места всички черкви имат камбани, само арабската православна черква няма. Че как не са казали тези варвари проклети турци: „Тука камбана се не бий, ами се правоверно чете“. Който е от правоверната кучешка Мохамедова вяра, само той е свободен, а другите гяури са роби.

1121 ПОГРЕБЕНИЕТО НА Х. ПЕТРА АБЛАХАТОВ. Този защитник, 80-годишний старец х. Петър Аблахатов от православните араби, който много обичаше заточените българи и им правеше големи добрини, беше и много добродушен старец и още пейше в черквата „Мар Козма“. Той се помина на 14 ноемврий в събота, на коладни заговелки, по празника святаго и всехвалнаго апостола Филипа.

Тука, кога умре мъж или жена, те ги не пременят като по нас с нови дрехи, ами го вшият в кеневир [американ] като втшц, турят го в носилото и един час го не държат в къщи, ами го занесат в черквата, там ще пренощува една нощ, сутрената ще му служат литургия, че тогава ще го погребат.

На 15-ий того в неделя служих в черквата „Св. Мар Козма“ и след отпуса опяхме смъртта х. Петрова и занесохме, та го погребахме, аз бях пак облечен в попската си форма.

НОВА КРЪЩЕНКА. КЕШИШ ХАК ДИНЯ ГЕЛ. [Попе, ела в правата вяра.] Като погребахме покойний 80-годишен старец х. Петра Аблахатов (арабски макси Батрос Аблахатов — Недялков), върнахме се от гробищата, та минуваме през сред града Диарбекир.

При Юочук денешчик на Гяурмегдан ме срещна една тълпа, около 20 туркини були, с около 30–35 малки турчета, които ме спряха да ме кръщават.

(…)

1122 „Кешиш, стой — ми казаха. — “Стоя"… „Кешиш ела в правата вяра.“" „Да дода, князчета, нарочно за това съм дошол, кажете, пашовски чада“. „Юлля, юлля Аллах, Мохамед пръв на Бога“. Аз по български се кръщавам, захванах да псувам майките им от краката до главата, не оставям дупка незапушена — че Фатмето, на Мохамеда майка му, и нея като прекарам, свършувам със святи Мохамеда и най-подир като му раздам излишека си на костите му, и го прелея на кокалите. Това като издумах, казаха ми: „Не стана, попе“. Помолих ги още веднъж да ми кажат и те ми казаха още веднъж; аз, което не ми беше на ум, и него си напомних, та изкарах най-груби и мръсни псувни; по български никой не разбираше освен мене и Анастаса Хр. Попов от Плевен, който беше с нази. Християни, турци, които минеха, все се спираха да изслушат новата ми кръщенка.

Турчетата пак ми отговориха, че не станало. Аз им отговорих: „Таам олду бахам, бейджезлерим, хак диня гелдим, мемюн тюшюкюр олдум“, и тръгнах. [Станах като вас, пашовски чеда, приех правата вяра и вече съм правоверен мюсюлманин.]

От християните и който не му беше пътя с мене, тръгна подире ми и с нетърпение [очакваше] кога ще се спра да им разправя какво съм говорил български и каква й най-подирната дума. Кокали-мокали, това забележили.

Като пристигнах[в] „Св. Мар Козма“, влязох в двора и всички се навлякоха подире ми. 1123 Аз им разправих какво съм говорил, на всички им драго стана, от радост надминуват се кой да ме почерпи, като ми говорят: „Баба̀ Минчо, ела в правата вяра“.

На другия ден напълни града и който ме види, подсмихнува се: „Баба̀ Минчо, ела в правата вяра“, и ме запитува какво съм говорил. Захванаха помежду си да се препускат християните, че който иска да премине в правата вяра, да пита баба̀ Минча как се приема нова кръщенка. И това било писано…

СИРЯНСКИ ГОДЕЖ. Баба Хампа имаше кираджия в едната си къща, Исак, който имаше сестра малка, около 13-годишна, на име Хампуш. Майка му беше вдовица, на име София. Додоха да годят сестра му, повикаха и мене. Събраха се и от двете страни свещениците, кръстникът на момъка и кръстникът на момата и роди, и роднини.

След разговора отвори въпрос свещеникът от страната на момъка, та каза: „Ний сме дошле да годим Ирмуша Томасов за момичето Хампуш макси Джабрахилова, ако има нещо роднина, кажете, ако няма, речете да й е хаирлия“. След няколко мълчание, шушукане един друг казаха: „Да е хаирлия“. Кръстниците извадиха пръстените, които зашити на копринени махрами, та ги туриха на една бакърена паралия, и свещениците захванаха да пеят и благославят пръстените и това четмо е обручението им.

Поканиха и мене да направя една благословия. Аз им изпях песента:

1124 В село сгледници додоха, сгледници и сватовници,

сгледали и харесали една ми Цана на мама.

И благославям… Сетне гуляй с ракия, песни тамкашни, чалгии до сутрената. И като сгодят годеника, не може да мине вече из нея улица, из други улици забикаля, а оттам не може да мине, догде не направи сватбата.

СИРЯНСКА СВАТБА. В неделя срещу понеделник вечерта, кога да плетат булката, заведат момата, която ще става булка, в друга къща, та я хванат две момичета, отсам и сам за ръцете. Друга мома вземе една бакърена синия, в която има една питка хляб, и 4 свещи запалени на главата си, та й пеят. Тя се кълчи и играй на кючек и върви, другите водят булката подире й, догде я заведат в къщата й. Като захванат да я плетат, пеят й тази песен: „Честита, честита, хиляди честита да ви й сватбата“. Колкото има в къщи, всички на един глас люлюкат: „Лю-лю-лю-лю…“.

Часа по 6 додоха сватовниците през нощта срещу понеделник да взимат булката. Булката пременена като булка. Туриха на главата й един кюлаф един метър висок, върху него червено було до земята, на връх кюлафа алтъните туриха с прочелото наедно, 1125 както ги носят ушити на муски със синци. Сватовете пиха… пяха, а пък сватите — всичките пияни. Една гайда балдаранова имат между другите чалгии, която само на сватба свирят с нея.

Докараха един кон, та качиха булката, един турчин ясакчия държи коня, с когото носят булката, та го води. С булката — кервето (кумът) и азапбашията, който носи сабля (бубалъкът или венчанний девер) и един катранен тулум, запален, на върлина носят, та им свети напреж. Кервето и азапбашията подпират булката да не падне от коня, а турчинът го води като камиларско. Чалгиите свирят, а сватбарите се кълчат, та играят на кючек, жените подпират ту тоз дувар, ту онзи, да се не съсипят и притиснат сватбата.

В неделя младоженикът и булката се изповядват и причащават сутрената в черквата, вечерта срещу понеделник, часа 7–7 ½, се венчават, сряда вечер срещу четвъртък младоженикът отива при булката да открий девическата й тайна, в четвъртък правят окропа, на втората неделя додат на поранки, всичките гости и зетят си отиват, а булката остава сама у бащини си, та седи един месец. Като изпълнят този обред, зетят и булката отидоха на черква, та им четяха молитвата „Разрешение венцов“. От черквата като се върнат в дядо и баба, че шест месеца храненици — там лягат, там стават.

1126 Даскал Янко Т. Кочев е учител и певец на православните араби, децата им учи турски и български, гръцки и французки. Между арабските деца има и едно турче, което само български му предава, и то е на Дженджи ходжа. Ще ги просвети и чудеса ще покажат в Диарбекир, и на балон ще го вдигнат, и на кюрд Исмаил паша на главата захлупят.

Аз им служа в черквата. Свещениците им баба Димитър от апоплексия падна и онемя, баба Козма Еди Левинч (заимински лапат), той е пътник за рая, между реките Тигър и Ефрат. Сирянците вечер ме не оставят на рахат, без мене гуляй не правят, даже ако се скарат някои, викат ме да ги примирявам. Ходим за риба. Тигър такава голяма река — хаджи Якуб, като ме вземе на ръцете си, преплува, та ме прениса през него. Като ми скимне, взема чифтето, та отивам за кеклици къде селото Селима. В това село имам приятел, ходжа Салиба, сирянец, който ми се много радва, кога му ида на гости. Гости ме с пържени яйца, с петмез поляти, пилаф и мляко. Някой кюрдин като видя по къра, извикам му „ай, гел бораи“, той ми отговори „турча незани“ и забикаля.

БАБА КОЗМА. На 20 ноемврий, в петък, умря поп Козма Аблахатов, на 80-годишний старец х. Петър брат, който ни май 1127 ненавиждаше и беше кетапсъзин. На 21 ноемврий Вход в храм пресвятия владичици нашея Богородици и присно деви Марии празника, в събота. В този ден служих в черквата „Мар Козма“ и тука ще погребваме иконома баба̀ Козма. Като иконом турихме го седнал на карекла и гроба му направихме като владишки гроб. Покойний поп Еня пренесохме със слънцата и отворихме път и за баба Козма, но даскал Янкова ученик турчето зарева да го обличат и иска кръста да носи. Арабите се страхуват, аз го облякох, дадох му кръста, то се радва, арабите се чудят: „Вай бабам, да го види баща му, какво ще ни прави!“ „Ний ще го кръстим“.

Помъкнахме го през сред града за черквата „Мар Козма“, не е като в носило, мъчно се носи с карекла, главата му виснала, друса се, а се не къса. Викам на поп Георгя: „Дай да я отсечем тая пущина, да не стряска хората“. „Да я отсечем, байо. Чакай да си починем и вика: — Дайте да я отсечем тая пущина, че не се носи, много ни додява“. Арабите питат: „Какво говори баба Георги?“ Иска въже, да вържем на баба Козма главата да се не откъсне. Донесоха едно въже, натъй го мерихме, на инак, никак не уйдисва пущината. Най-подир вързахме го за врата и кареклата и тръгнахме, та го затътрихме в черква и опяхме.

Кога го занесохме, та го турихме в гроба на трона му и захванахме да го заравяме, казвам на поп Георгя: „Хубай тъпчи, да не стане, да го… в ребрата, много ни мразеше“. Погледна към народа, 1128 та се ударя с юмрук в гърдите: „Вай, баба Козма, без тебе какво ще правим, в коя земя да потънем, ти си на бедните подпорната, ти с Божията заповед отиваш в рая, нази кому наръча и остави, ох, братко“ — плач със сълзи от бял джигер, очи с лук натрити.

Да гледаш джумбюш, като се забъхтат всички в гърдите, та заохкат…

„Тъпчи, поп Георге, тъпчи!“ — затъпкахме го.

МАКАВЕЙ, ПОПСКИ ПАНАИР. На 28-ий того, събота, умря старият арабски свещеник баба Димитър, който много лежа болен от апоплексия, и него опяхме и погребахме в черквата „Мар Козма“ на 19-ий в неделя. Вечная им памят, Бог да ги прости. На 30-ий того умря арменский свещеник Дердери Джорджоус (поп Георги), на когото ходихме на опевалото и погребението; на х. поп Димитра му подариха една ентерия и по 10 гроша ни дадоха.

(…) На 3-ий того умря чаръккююският католишки свещеник, поп Енева пехливанин.

На 1 декемврий, във вторник, х. Якуб, х. Гарабед и х. Аблахат поканиха ме, та отидохме за риба в Карасу при Чарккюю; отидохме и на опевалото; те ме не поканиха, но аз се наврях, та го поменах с думите: „Като си умрял, какво да ти правя, поп Еню те скъсува да те види“. Кога да го изнасят от черквата навън, 1129 удариха носилото — краката му, главата на западната врата, и пак краката в стената към север и главата във вратата на юг и го изнесоха, та го погребаха в черковский двор. Попитах: „Защо направиха този знак, та удариха с носилото на кръст в черквата?“ Ходжа Антон ми каза, че това било такъв знак — който не припознава папата, взима го под крака, та го потъпкува и отива право в рая с папската заповед.

ДЕРВИШ БАБА. На 25 декемврий, в сряда, отидох на баня да се умия за Рождество Христово; влязох в банята, тя съм-съка пълна като суджук с новобранци юорди, които не знаят баня що е; едни си мият устата, други пият с шепа вода от курните.

Аз седнах и хванах да се събличам; съблякох си всичките дрехи, кюлафа седи още на главата ми като на маймунка шапката. Извиках, та ми донесоха едно горчиво каве и наргиле, та изпих, оставих кюлафа връз дрехите си и отидох, та седнах насред на плочите, всред банята срещу курните. Хамамджийчето беше арменче и ме познава. Доде при мене, та ми каза: „Баба Минчо, днеска си дошол на баня, но не ще можеш спокойно да се умийш от тези мръсници“. Аз му казах: „То е лесно, ти иди при курната, та ме повикай: «Дервиш баба, дервиш баба», аз ще се обадя и ти кажи «Буюр». Направихме този знак, обадих се и отидох право на курната. 1130 Всички се изместиха, та ми сториха място, хванах хамамджията да ме мий, новобранците кой с шепа, кой с тасче поливат на главата ми вода и ми говорят: «Дервиш баба», аз ги мумбареклендисувам, телякът ме мий и се смей: «Холан, дервиш баба».

Умих се най-свободно и излязох, та се облякох, наложих кюлафа на главата си като дявол, повиках, та ми донесоха каве и наргиле; мръсните новобранци, които наричах, те ме направиха светия, като да излизат, целуват ми ръка, излизат навън и аз ги благославям. Този арменец кого как видял, разправил му историята. Който ме срещне, пита ме: «Как си, дервиш баба?».

В такова време така се поминува.

НА БАЩА СИ В ПИЛАФЕНАТА ТЕНДЖУРА СЕРИ. На 25 декемврий 1877 год., на Рождество Христово (Кючук байрам) служих в черквата «Св. в. м. Георгий» в арабската махла. Като пуснах черква, ходих в шербетчи Михаилови и още няколко места, за много години да честитим Кючук байрама заедно с даскал Янка Кочев. И като да си отивам, не си облякох дервишките дрехи, ами с попското си облекло, и то пак Кочев стана причина, като каза: «Върви така, няма нищо, гледай си работата, аз съм с тебе». «Ще си гледам работата, но и тебе ще гледам, кога бягаш напреж».

1131 Хранехме си една патка за Колада и я заклахме вместо шопар, която беше много угоена. Наумихме си да си купим кисело мляко и тръгнахме да идем на Синек пазар да си купим. Като вървяхме из улицата «Волу Джамиси», стигнахме една туркиня с едно мъжко турче, около 10–11 години, което вървеше подире й. Турчето, като ме видя, захвана с думи да ме награждава: «Кешиш, гьот теня шиш, кауна съчаим», казва турчето. «На баща си в пилафената тенджура сери», отговорих му аз и взех да се навеждам да бера камъни, а Кочев взе да пристъпва по-бръжко напреж. Обади се туркинята яростно къмто мене и захвана да ми говори и с мръсни думи напада, защото съм казал на турчето й да сере на баща си в пилафената тенджура. Кочев по сийрекбасанската взе пътя напреж и не се меси в разговора ни.

Срещу ни при дервиш мечет кавеси няколко турчеля насядали на улицата, та пият каве и пушат наргилета и се подхилнуват към мене, и с внимание слушат какво се разговаряме с мръсната туркиня. Аз се сетих, че има нещо, стягам се и говоря на Кочев: «Има нещо да стане, кошку бъди!». Кочев, като вървеше напреж, каза ми: «Има приготвен турчин в кривата улица, може да е за тебе приготвен, затова се смеят, хубай кошку бъди». Туркинята ме и тя не оставя. Приближих опозицията, онзи звер, 1132 който се беше приготвил, като ме видя, спусна се като ламя върху ми и иска да ме лапне и жив глътне, като мисли, че ще му легна, както арменският свещеник, да ми оскубе брадата. Гдето ще го търся, на крака ми доде, аз го хванах за лявата ръка, та му приклекнах, три пъти се претъркули на кавак и са нае да става, когато аз пак довтасах, та го натиснах и захванах да го тъпча като бясна крава телето си, и му по турски язик говоря: «Аз си смъртта търся, тя ми на крака доде. От 1000 часа място са ме в железа докарали, през 500 затвора съм преминал и тука до живот наказан, още има ли да тегля? Ти в гробищата, аз на въжето, освен това още къде ще ме карат!». От зрителите, които пушеха наргиле и пиеха каве, никой се не намеси, само казаха по турски язик: «Остави го, кешиш, той е луд, така си ходи». «Нека е луд, аз ще му докарам ума».

Мръсната туркиня, която се надяваше да ям лобута до заспало, се не чу, нето видя. И Кочев се нагледа, а да ми помогне, това не направи. Като потъпках за присеклица този гнил мръсен труп, оставих го, та стигнах Кочев и му казах: «Бръжко пристъпвай, не ще кисело мляко».

Този мръсник, гнил труп, проклет варварин, правоверец Мохамед, не остана небит християнин в града от него, на един арменски свещеник оскуба брадата. Той ходеше из градските улици, 1133 та вика като телалин: «Ставайте на крака, всички правоверни мохамедани, да изсечем и махнем гяурите от света, защото нашият велик Мохамед, първият на Аллаха пророк, няма рахат и спокоен сън от тях».

Кога се научиха араби, арменци и сирянци, днеска по Рождество, като ми дохаждаха за много години да ни честитят празника, подариха ми по едно пълно шише с ракия, загдето съм тъпкал този проклет варварин. Кочев да е жив, иде му отръци да краси делото, и което не е било, и него казва.

И това било писано и орисано и трябва да се не размине, догде не премине през главата ни.

Ядохме патката без кисело мляко и прекарахме Коладата…

ЧОЛСКИТЕ АРАБИ. Тези чолските араби са мохамедани, те живеят също като по нас каракачаните и са скотовъдци на овце, хубави коне и възмалки камилки. Облеклото на мъжете е само една дълга риза, гащи няма, и една плъстина, на два ката, ушита до пояса и разцепена отсреща, и друго няма освен един кюлаф на главата си. Носят по една сабя и копие — маждрак, наргилето му от хиндустан джевизи (индийски орех), с камъш. Търгуват с вълна, с коля злато да носи човек, догде е препоръчан до техните главатари, нищо се не взима или обира търговец, но щом излезе от границите им, не се месят.

Кога оберат някого, като му вземат каквото намерят, 1134 съблечат го, та му вземат и дрехите; като го оставят по една риза, кажат му: «Това, което взех от вази, вий досега сте му се радвали, а отсега аз ще му се радвам, стори го халал и си върви спокойно». Не убиват. Брат или син, ако си му утрепал, стига да превариш да му се поклониш и целунеш етекя, не дава кръв да потече от носа ти. Кога идеш на колибата, ще ви събуят и умият краката и нагостят с пилаф и мляко.

Конете им са много бързи и се наричат джилан-касра. Конете им юлар, седло, юзда нямат, само имат под коня отдолу един тулум от кожа, пълен с вода, окачен с един козинов колан по голо през гърба. Възседне коня и с копието, накъдето ще, нататък го кара.

Джиланите са като малки теленца с червена козина, къси опашки, с прави рогца, ходят на сюрии по чоля — голите пустини, но са много бързи, не се дебнат и приближават, за да се убият с пушка, но с тези кобили ги стигат и с маждрака набучват, та ги трепят. Затова ги наричат джилан-касра и които бягали 24 часа, без да ги спрат.

Аз си бях купил едно малко джиланче, но не можох да го търпя, защото е много слободно, заклах го, та го изядохме. Купил го бях за едно бяло меджидие турско, 20 ½ гроша.

Камилите им са много малки от другите камили, но много бърже вървят. Мъжете, когато правят негде битка, жените им бягат напреж с камилките, на които има и пълни чували с пясък, надупчени, през които минува пясъкът, та става много прах и не се видят накъде избягнуват.

1135 На царството не дават никакъв данок и не може да вземе, защото, гдето живеят, мястото е много горещо и гдето има вода, те я знаят, вземат си и пак я засипят.

Царството им плаща годишнина да не отиват да обират хазната в малките градища или паланки. Така живеят чолските араби в тези песъчливи горещи пустини.

ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕ, ЗАГДЕТО ВЕНЧАХМЕ НЕЗАКОННАТА АРМЕНСКА СВАТБА, ОТ НЕГОВО ВИСОКОПРЕОСВЕЩЕНСТВО СВ. ДИАРБЕКИРСКИЙ МИТРОПОЛИТ Г. Г. ЯКОВОС В ПРАВОСЛАВНАТА АРАБСКА ЧЕРКВА «СВ. МАР КОЗМА» (…) На 1 януар, по плоти обрезание Господа нашего Иисуса Христа и иже во святих отца нашего Василия великаго, архиепископа кесарий кападокийския.

Тази вечер си направихме Новата година (Лоло геджеси), както тукашните правят, с халва и други подобни мезя и песни. Сутрената служихме с х. п. Димитра и владиката; и поп Георгя повикахме от затвора; подир славословието владиката седна на една карекла насред черквата «Мар Козма». Х. поп Димитър и поп Георги ме хванаха за ръцете от дверите навън, достоен, заведоха ме, та се наведох на колене при владиката, та ми чете молитва по арабски, та ме произведе чин архимандрит. А х. поп Димитра освети в чин за архимандрит на 6 януар, на Богоявление, в черквата «Свята Георгий» в арабската махала.

1136 Негово високопреосвещенство си плати сватбата, като ни освети в чин за архимандрити. Х[аджи] п. Димитър го донесе дотук, но аз го оставих в Диарбекир — по тази дума, защото ми рече един от нашите другари, че сме станали мандра кьопе.

Това ни беше заплатата, гдето венчахме беззаконната арменска сватба, от светия старец н[егово] [в]исоко преосвещенство] св. митрополит Яковос на православната арабска черква «Мар Козма» в Диарбекир.

Кога се освободихме, в Одрин ми откраднаха салтамарката, в която имах за помен много неща заедно със свидетелството за чина ми архимандрит:

 

 

«1 януар 1878 год. и 6-ий того

Диарбекир

Архимандрит Михаил (поп Минчо Кънчев)

Архимандрит Дамаскин (х. поп Димитър п. Коларов)^[125]»

 

 

ШЕЙТАН-МИЛЛЕТИ. Тези шейтан-миллети, които се покланят на дявола, има ги и днес в Диарбекир. Те така си вземат ептеза или молитвата: ще станат рано напреж, догде не е изгряло слънцето, ще влязат в кошарата, гдето лежат кравите, ще ги раздигат и от пикочта на кравата ще си умий ръцете, а от лайното й ще се помаже на челото. Тогази ще иде, гдето има вода, ще се съблече гол десет разкрача настрана и ще се търкаля, догде влезе във водата, без да се изправи, умий се във водата, излезе, та се облече и това му е молитвата или намаза.

Много мразят турците, а християните обичат. Казват, че дяволът и Христос един ден щели да се погодят. Но с турския 1137 Мохамед нямало никога да се погодят, защото и Мохамед бил дявол.

ТАЙНИ ХРИСТИЯНИ. Тези тайни християни кръщават се в православна черква, венчават се, изповядуват се и се причащяват със свято причастие, пости постят и се опяват, кога умре някой, но тези тайни вечер извършват.

А явни мохамедани: обрязват мъжките според турския коран, на сватбите никакъв сенет, имат и турски имена и кога умре някой, ходжата турска го погребва, рамазана постят и курбан-байрама правят. Но кога се сбият или скарат християнин и мохамеданин, отиват, та помагат от страната на християнина. Много мразят турците.

Бяхме честити, та венчахме една нощ и тяхна сватба в черквата «Св. Мар Козма», но н.в. пр. митрополит Яковос взе парите.

НОВ ГОСТ. На 8 януар 1878 год. докараха от Русчук Ганча, който бил кондуктор на железницата. Млад момък, хубавец, около 30-годишна възраст, учен български, като християнин. Французки, турски [знае], облечен с войнишка форма, донесе един сандък французки книги, турски вестници от Цариград. Но беше болен, кога го докараха и не можа да оздравей. На 12-ий того отидох да го изповядах и пречистих, на 13-ий го оплаках и погребах. Книгите му и дрехите прибра даскал Янко Кочев.

Отиде, сиромах, който струваше хиляди българи. Вечная му памят, Бог да го прости.

На 20 януар 1878 год. изповядах и причестих йерея монаха х. Йоасафа от Лясковски манастир, заточен вечно до живот в затвор, от Габровското востание в 1862 год. На 21-ий брат му йеромонах х. Теодосий го уши в кеневир, като втищ, та го опях в затвора и го занесохме на гробищата. Турихме една тестя карачелия тръне отдолу за постелка в гроба и друга отгоре и теглихме пръстта, та го закопахме. Брат му го подреди, така бил законът на черното духовенство. Вечная му памят. Бог да го прости.

А отец Йоаникия от Софийско^[126] кога погребвахме, не му туряхме тръни, но както си беше облечен, така го закопахме.

1138 На 25 февруарий 1878 год. изповядах и причестих дяда Стояна Ивков от с. Гръцко, вечно до живот в затвор, заточен в 1859 год.^[127], по Белоградчиското востание, от паша Петковите хора, а опях и погребах на 27-ий същаго. Вечная му памят.

Приказваше ми дядо Стоян Ивков, че баща му в сръбското освобождение^[128] турците го набили на кол и на краката му вързали джигер, да го гризят жив кучетата, догде умре, на такива мъки баща му починал. Дядо Стоян беше много юнак човек, но беше остарял, около 80-годишна възраст.

КЮРД ИСМАИЛ ПАША. Нашият гомногризец кюрд Исмаил паша, а сега гази-хакъ Исмаил паша, като магаре рева, 1139 догде да избегне още с три други паши от Каре в Ерзерум, които гонеха руските храбри герои и войски и окупираха града, забиколиха Ван и Муш. Гази-хакъ Исмаил паша сега челици дяла още с три паши в Ерзерум и не знай още какво ще го яде от руските герои солдати.

ДИАРБЕКИРСКИЯТ ТЕЛАЛИН (ПРОТОГЕР). Телалинът ходи три дни да вика из диарбекирските улици: «Който рече за руския император лоша дума, три месеца затвор и 500 гроша глоба, и той е като другите царе, един девлет-падишах».

Така викаше телалинът из гр. Диарбекир.

ТУРСКИ БАШИБОЗУЦИ. Около 100–150 души башибозуци отиват на помощ конници, стари, млади няма, с два тюлюмбека тумба-тумба-тумба, с едно скъсано знаме; додоха в Диарбекир и право отидоха в сарая, миралаят ги накара да направят алай с конете си, да им види юнашството.

Пушките и пищовите им бяха все с кремъни, чакманлии; като препускаха, един падна от коня си, та си пръсна сачмалъка, не може да ги събере и да стане.

Миралаят ги гледа и им каза, че геч останали, кой отгдето е дошол, там да си върви. И те, като превзеха града Диарбекир, седяха един-два дена гладни и не се чуха, нето видяха.

НОВ ХОДЖА. Доде от руската войска един арменец, 1140 облечен като турска ходжа, със зелена гъжва чалма, който намазкалдиса турците и вали паша в «Хазрети Сюлейман джамия» и им даде проповед.

А нам каза, че досега щяхме да ви додем на гости, но войските се спряха около Ван и Муш. Ерзерум е в обсада и никой не може да излезе навън.

ГАЗИ ХАМЗА БАБА. От града Диарбекир, като излезеш от Мердинкапусу, право на юг като вървиш по шосето, от дясна страна са турски гробища, които от града допират до Хатун кастал ханъ. В тези гробища има много ба̀би, но ба̀бата Гази Хамза била най-главната; кога имало война, от закачената му сабя сутрена кръв капела, гдето през нощта ходел на бойното поле и сутрената си дохаждал с кървава сабя.

Не знам тези турски ходжи, молли, дервиш какъв сън сънували, вдигнаха едни сатъри и конски опашки, извлякоха всичките турчеля, мъжко, женско, из града навън, та отидоха в тези гробища да питат Гази Хамза баба какво да правят. Виха, лаха като кучета, търкаляха се като магарета. Гази Хамза ба̀ба им казал, че великият пророк Мохамед им бил сърдит, щото не станали малко и голямо умти Мохамеди, да потъпчат и изколят гяурите, ами оставили да го посрамят, и не рачил сега да им помага, затова взели връх гяурите, та победили Али Осман девлети. И пак легнал да спи. Това казало духовенството и си отидоха като осрани…

1141 ДОКТОР ГРЪК. До де един бербантин грък, който се показа и доктор, та седна във вътрешните стаи на черквата «Св. Мар Козма».

На 26 февруарий 1878 год., вечерта на заговелки, ни поканиха да му идем на гости: даскал Янка Кочев, Киряка Сербезов, Георгя Хаджидечев, Костито и Янито и мене, поп Минча. Ний си напълнихме по едно шише ракия, всеки по 50 драма, и отидохме на доктора на гости вечерта, срещу заговелки, на ракъкефи. Като се нажулихме и всички песни попяхме, захванахме да се разговаряме за политически работи. Не щеш ли, този грък я изхлу като из саман чувалъ и каза: «Вий като сте дошле тука, какви гумна изядохте?»

Скочи Янито и Киряк Сербезов, та го подеха ай такива, бой, бой, та го смазаха и остана в стаята като недобито куче.

Сутрената казахме на владиката, ктиторите араби на церквата «Св. Мар Козма», че заварихме при гърка доктора в стаята една уруспия и затова го бихме, и ако го не махнат, ще го добием. Сутрената го повикаха и му казаха да си отиде, че българите, ако го добият, няма никой да се меси, и заключиха стаята, в която беше се намъкнал да живей. През деня не си отишол този таклит доктор грък, ами останал на гости на х. п. Димитра, който и той седеше в една черковска стая. Вечерта х. поп Димитър като заспал, гостенинът му доктор ефенди му обрал всичките 1142 дрешки и килимчето и се изгубил доктор ефенди, а дядо архимандрит Дамаскин остана само [по] една риза и бели гащи, която била на гърба му. Той мислил, че х. поп Димитър има пари, но и те толкоз, колкото и в доктор ефендя, с трески се стържат.

ТРИМИРО. На 1 март 1878 год., в сряда, изчетохме с Кочев в черковката «Св. в. м. Георгий» и си тръгнахме двамата; аз си не облякох дервишката форма, но с попската, като вървяхме из улицата, срещна ни една тълпа туркини, между които имаше и три черни арапкини и малки турчета с тях. Едно от турчетата извика: «Кешиш». Дорде да издума и другото, една туркиня го сопна, като му рече: «Сус! (Мълчи). И той Божи човек».

Казувам на даскал Янка Кочев: «Чуваш ли, дошъл им ума» и си заминахме, без да срещнем някоя бела като друг път.

Тази година пак ни гостиха на песия понеделник с пилаф и тъпкани гълъби по джегерет йоню турците.

ЮСНЮ БЕЙ. Един от най-прочутите богати бейове е Юсню бей в Едирне, който е родом иордин от Басра, заточен баща му като политически престъпник в Одрин, и Юсню бей там се е раждал. Юсню бей утрепа едно богато турче на едирненския меркез, когото наказаха и затвориха в одринската терсана вместо за 15 години в железа, а то за 15 месеца, но като го пуснаха, 1143 даваджията и той силен, даде прошение в Цариград на Бабаалието да го повърне, и пак за 15 години затвор. Кога бяхме затворени в одринската терсана, в полисите, Узунов и Юсню бей бяха наблизо, та си приказуваха и Узунов му разправил всичко за комитета.

На 5 март 1878 год. Юсню бей доде в Диарбекир и се намерихме, защото той знаел, че сме в Диарбекир. Захвана да ни разправя за събитията, които гледал, та ставали. Каза: «Берекет много гледаш нейде, много снопи нападали, тъй избити хора като снопи, нейде турци, нейде българи, и те като снопите; които излезли по-силни, не оставили жив човек от слабите. Мене Узунов ми каза, че комитетът не бил лош за турците, но ний да сме знаели, че тъй лошо щяло да стане, още напреж три години изкалахме всички българи».

Аз го попитах: «Като си ходил в Ески Загра, през Арабаджиево минувал ли си и има ли живи хора сега в селото?». Той ми отговори: «Минувах много пъти през Арабаджиево, но то е на прах и пепел и хората избягаха с Русия. Не Арабаджиево, не Ескизаарска кааза — каза, само Сеймен е здрав и хората му стоят. Ески Заара и тя изгорена на прах и пепел». «Ами във Филибе кой е сега мютесарифин?» «О, ериф москов! — каза Юсню бей и захвана да ни приказва: — Ний бяхме 80 души една конница, моят кон (ат) беше за 70 тур. лири купен, такива бяха и на другарите ми, 1144 защо сами си ги купувахме. Като ни погна московинът, застигна ни, като минувахме един азмак, един от другарите ни беше по-подир, когото с един калъч и него, и коня му направиха на две парчи. Уж избягнахме и рекохме да се отбием в Ирибол да си починем, о! ериф, и там пълно с московци.

Стамбол е доб долаяндъ забиколен с московци. Вази скоро може да ви пуснат да си отидете, но не бързайте, че нашите турци са сърдити, да се не срещнете нейде по пътя, да ви направят зян…».

Додоха от Басра кюрди, та го посрещнаха и заведоха, защото селата му седели още, та ги работели кюрдите. Юсню бей, кога разказваше, често си издъхнеше и говореше: «Ах, Едирне, Едирне, дали ще те видя още веднъж… да ми стъпи кракът там».

ЧАРККЮЮСКАТА ХОДЖА ИСКА ДА СЕ КРЪЩАВА ДА СТАНЕ ХРИСТИЯНИН. На 7 март 1877 год отидохме на Чарккююския манастир и да си уловим риба в реката Карасу. Този засмян ходжа с пукнатата джуна, когато до де при нази, когато пиехме ракия и ядяхме карпузи с тайната под буранханата, та ни каза, че Шипка ли, Габрово ли, такива бамбашка бургарски имена, московина взели, та го отблъснали чак в Катарбур, сега този ходжа друго говори, иска да се кръщава, да става християнин.

1145 От Чарккююския манастир отидохме на реката Карасу (Черна вода), за да си наловим риба, в която има хубави шарани, аладжа балъ и илан балъ. Ний бяхме, както и друг път, с цялата си свита: х. Якуб, х. Аблахат, х. Гарабед, синовете им и зетьовете им и други още.

Старите ловят рибата, ний кладем огъня. Наргилета, ракия, шарлан и тигани, всичко е приготвено; като уловим първата риба, сготвим я на къра. Догде да сготвят рибата, ударим я на ракъкефи и пушим наргилетата; като приготвят и спържат рибата, седнем, та се натъпаним и пак захванат нова риба да ловят за в града.

Този ден додоха при нази от Чарккюю ходжа Антон, макси Джибу и турската ходжа с пукнатата бърна от същото село. Аз, ако и да бях в дервишките си дрехи облечен, ходжата ме познаваше и ме знаеше, че съм свещеник от заточените българи. «Кешиш баба, как стана тази работа на това мухарабе и къде ще му излезе сетнината?» — попита ме ходжата. «Краят ли къде ще излезе, ходжа ефенди? Нашият девлет падишах бабамъз се бори с москов падишаха, но москов падишах, като го надви, ще вземе Стамбола и ще се баращисат. Знаеш ли, ходжа ефенди, 1146 когато ми говореше, усмян до уши, под буранханата, че московина, като го напънали вашите бабаити турци, прекарали го през Шипка, Габрово, та Катарбура сокмушлар. Катарбур селото е срещу Диарбекир, отсреща река Тигър на брега, но няма там московин, отсега нататък, ако го докарат, не знам. А москов падишах, като бягал от страх, забиколил Стамбола града, уловил нашия падишах роб. И сега двамата са на едно място и като братя живеят, и може да го прости московският падишах, като му плати нашият падишах Хамид^[129] бабамъз всичките разноски». «Нашият падишах ли какво направи, какви лайна изяде, авраданъ кърсана… Кефир ерефи [да му таковам жената на тоз безбожник]. Двамата ми братя къде са, син ми къде й? Останахме без братя и синове, авраданъ кърсана… кератата падишах, пезевенк, олдуна не бок идин» [видя ли какво лайно си бил]. «Ходжа ефенди, ти много си сърдит на нашия падишах бабамъз ефенди». «Нашият пезевенк падишах е магаре, кефирин, лайна да яде, керата пезевен. Падишах е на света москов падишахът, гел бе, бабам, гел бе, падишахън, сен-сън дюнедя падишах [ела бе, бащице, ела, ти си царят на царете]. Ето го, иде и ако не доде, обръснувам си брадата. Ей го иде, ще стана християнин, кешиш баба». «Ходжа ефенди, какво говориш, това може ли да бъде, да не си си изгубил ума?» «Кешиш баба, християнин ще стана». «Кой ще те направи християнин?» «Ти ще ме направиш, кешиш ефенде». «Ти като станеш християнин, ходжа ефенде, ще станеш и гяурин». 1147 «Всичко ми прието. Гяурин е Хамид, турски цар». «Ходжа ефенди, ти, като станеш християнин, трябва да минеш през вода». «Не през вода, кешиш ага, ами и през огън минувам и пак християнин ще стана». «Като ще станеш християнин, веруваш ли [в] Христа?» «Верувам Криста и инджиля му». «Отричаш ли се от Мохамеда и корана му?» «Отричам се». «Пикуваш ли на Мохамеда и стъпваш ли на корана му?» «Пикувам на Мохамеда и стъпвам на корана му». «Хайде събличай се, ходжа».

Съблякох се аз, съблече се и ходжата, та се мръднахме двамата в реката Карасу, гмурнах го три пъти във водата, та го кръстих на руския цар Скендер (Александър)^[130], разделих и огъня надве, та го прекарах и през огън.

Нови ходжа Скендер целуна ми ръка, та го благослових и му честитих новата вяра. После всички му честитиха, той като булка целува ръце и много се радва, че ще го свари московинът християнин, а не турчин и на царя кръстен. Моите другари, като гледаха, останаха в чудо. Вай бабам, коджа ми ти турска ходжа направи го християнин.

На другия ден се напълни града между християните, че чарккююският ходжа се кръстил, и много любопитни отидоха в селата да се уверят и му честитят новата вяра.

Тука, в Диарбекир, върви на чулмиш, днес един християнин стане турчин, утре се откаже и пак християнин, и никой го не търси. И наш Скендер (Александър), като види, че Русия не доде в Диарбекир, 1148 да не направи и той така. Тогава ще ни остане кяр, гдето и двамата се окъпахме в реката Черна вода.

Забравих: когато наловихме риба, заведохме ходжа Скендера в манастирчето на Чарккюю, та се поклони и целуна иконите, оттук го заведохме на къщата му, той се похвали, че се кръстил и станал християнин, и името му на московския падишах Скендер, жена му се зарадва, и тя иска да я кръстим, но я оставихме за подир.

Баба Хампа, като й казаха, тя захвана да се бий в коленете: «Вай, баба Минчо, ти чете на туркините в „Хеким Мар Козма“, сега захвана да кръщаваш и ходжите им».

Гдето ни мъчиха, блъскаха, догде ни докарат дотук, в Диарбекир, то не било за друго, но да им кръщаваме ходжите и отсега нататък не знам какво ще минува през главите ни.

ДЯДО КОСТА. Наший дядо Коста, родом от Манастир, се разсърдил на баща си и намерил място да живей в затънтений Диарбекир. Той беше сърмакешин, гдето ушива най-хубави със сърма дрехи, и много го имаха на почит турците, защото има много негови турци чираци. После станал прочут майстор при валията над правителствените дрехи, за войската и джандарите.

Питах го: «Дядо Коста, от каква народност си?» Той ми отговари: «Не знам. Баща ми знаеше да говори български, гръцки, влашки и арнаутски». Същите язици знаеше и дядо Коста.

1149 Дядо Коста се оженил и взел жена от православните араби, която му родила една дъщеря Елена и умряла. После повторил, та взел баба Хампа, родом сирянка, от богата фамилия, от която имат един роден син на име Димитър. Баба Хампа се научила при дядо Коста да ший от него по-хубаво и не мязаше на диарбекирските жени. И както дядо Коста обичаше българите, също беше и баба Хампа като майка на българите, която ни пазеше всичките тайни оръжия за бягане. И на умрелите ни тя отстояваше.

Дядо Коста се помина през коладни пости в 1877 година. Ако беше жив, стига да се смей и да говори: «Вай, баба Минчо, ти кръсти и направи чарккююский ходжа българин».

[ВЪТРЕШНИТЕ ДИАРБЕКИРСКИ ТУРЦИ.] Тука вали паша нищо не може да реши без вътрешните диарбекирски турци. Каквото решат те, и така става.

В тази война те не дадоха ни един войник от града Диарбекир навън да излезе. Казуваха: «Ний ще седим целокупни да си вардим града от разбойници», и правителството нищо не можа да им направи и да вземе ни един солдатин от тях. А от селата кюрдите — баща, синове, стари, млади няма кой да ги пита: когото хванат, и клапите на ръцете, и карат на бойното поле. Но и те толкова работа вършат: щом го освободят от клапите, и той си хване дърмите, та се не чуй и не види. И да са не кръщавали чарккююския ходжа, но и всички, каквото бяха се изплашили, 1150 щяха да се покръстят в Диарбекир с кокошките си заедно ходжи и ходжиевки.

ЗА СТАНЧЕВИТЕ ПАРИ. На 12 март 1878 год., в неделя, ни повикаха да ни кълнат за Станчевите пари, които му взеха милязиминът и онбашията и дадоха на бинбашията и миралая от тях.

Поп Георги, даскал Иван Лалов (Ибо) и Васил Бошарана, те бяха в затвора, а аз отвън в града. Повикаха ни и отидохме с джандарин на управлението при дяда кадъ-баба̀, който ще ни кълне зарад Станчевите пари, че ги е имал Станчо Петров толкоз, колкото ги бяхме записали в прошението.

Повикаха Василя, та се закълнал, д[аскал] Ивана Лалов (Иба), поп Георгя Тутмаников. Аз бях с дервишките си дрехи облечен, не може дявол ме позна, че съм бил някогаж поп, а не кадъ-баба̀, който, като ме повикаха, та влязох, погледах, стаята пълна с мезлиш-ааларъ, между които имаше и християни, и двама владици.

Кадъ-баба седеше на първо място, наперчен, със зелена гъжва и в ръце държи кетапа, в когото ще ме кълне, както закълнал другите. Аз му казах: «Кадъ-ефенде, ти гаче мислиш да ме закълнаваш?». «Ще се закълнеш», каза кадъ-баба̀. «Не се кълна, кадъ-баба, аз съм дошол от хиляда часа място зарад тази клетва и искам без клетва да ми се чуй думата, а ти, кадъ-баба, и тука искаш да ме закълнаваш. Не се кълна». «Ще се закълнеш». 1151 «Не щеш да можеш да ме закълнеш, кадъ-баба, защото аз съм свещеник, като се закълна, не може вече да попувам на народа, аз съм веднъж кълнат, вторий път не се кълна за права Бога. Станчо имаше толко гроша, колкото сме ги записали в прошението».

Като казах на кадията: «Хубай ме гледай, аз кешишин», избалачи си очите върху мене, като че ме прострели. «Не ти се хваща думата без клетва». «Ще се хване, кадъ-баба, ний сме тука още някой ден и друг гости, скоро ще си вървим кой отгдето е докаран, защото в България ний си имаме сега и български княз»^[131]. «Дип скоро това». «Не е скоро, кадъ-баба, ти може да не обичаш да четеш вестник и затова не знаеш». Обърнах се, та казах на поп Георгя: «Ти белким се закълна бе, фит, какъв папазлък ще правиш, когато си отидеш». Той млясна, сиромах, и нищо не може да ми издума. Това беше и си излязох, без да искам сбогом от кадъ-ефенди, да го пикам…

Тука бяха изправили в едно кьоше и Кючер Гега, арменецът, който вчера, на 11-ий того, уби един турчин всред гр. Диарбекир, на Сенек пазаря, седеше под истиндак (изпит).

19 МАРТ 1878 ГОДИНА. За 19 март, вечерта срещу неделя, бях служащ тая неделя в черквата «Св. Мар Козма». Вечерта отчетох и си легнах да спя.

Тая нощ, часа по 6, дошла телеграма по французката жица за нашето освобождение. 1152 Телеграф-мюдюрю ходжа Петрос арменецът, като приел телеграмата, направил препис, та го занел на затвора и дал на поп Георги Дако Тутмаников, видрареца, и му казал: «Веселете се, радвайте се, но ще мълчите, да не кажете на други отстрана сутра, часа до трита по турски, догде не принеса телеграмата на вали паша». Кое й това сърце, гдето ще търпи и мълчи, развикали се всички из затвора. Кой колкото лоени свещи имал, запалил ги и колкото ракийца имали затулена, изпили я. Вардяните ги запитали каква й тази радост тая нощ във вази, а те им отговорили, че тая нощ е нашата Лоло геджеси, та си я правим.

БАБА МИНЧО, БАБА ГЕОРГИ «ХРИСТОС ВЪЗКРЕСЕ» ЧАРЪЙОРУ. Поп Георги отгде е минал, какво е правил, какво е лъгал, та го пуснали през втората крепост стражарите, та минал вратата през сред града пиян, едва вижда, и как е дошол часът по 2 ½ по турски, та вика на вратата вънка на бабината Хампина къща, в която лежах. Аз съм заспал, не чувам, баба Хампа ме повика и каза: «Баба Минчо, баба Георги капада „Христос възкресе“ чаръйолу» (Баба Минчо, баба Георги на вратата «Христос възкресе» вика). Аз й казах: «Иди му отвори», и тя отиде, та му отвори.

Поп Георги доде на къщната врата, гдето лежах, разпъна си ръцете на горния праг, клати се и вика: «Байо, Христос възкресе!» «Кажи!» «Байо, Христос възкресе!» «Кажи, какво?» 1153 «Байо, Христос възкресе!» Изхвърли преписа на телеграмата в полите ми, аз я прочетох и извиках, колкото ми глас държи:

Воистина възкресе!“

И като че паднаха от очите ми луспи, както на апостол Павла, кога отиде при Анание да се кръщава, и ми се стори, че къщата се превъртя през главата ми, та останах на видело под отвореното ясно светло небе. Само това най-лесно можох да издумам: „Хампо, 50 драма ракия мене и 50 на баба Георгя“. Баба Хампа не направи така, както й казах, но с бинликя донесе ракията. Казах на баба Хампа, тя още по-много се радва; без да ме пита, казала на х. Якуба и х. Аблахата и те додоха с децата си да ми честитят, за скоро стигнахме поп Георгя. Само им забележих, че да не говорят никому сутра часа до трита по турски.

В ЧЕРКВАТА „СВ. Мар КОЗМА“. Станах, та отидох на черквата „Св. Мар Козма“. Даскал Янко Кочев чете канона (ний не си имахме кусур, че догде не съм благословил, захванал да чете, така си я карахме) (…)

Когато влязох в черквата, гледам Кочева и се смея, и отивам в олтаря, и той се засмя и пак чете. Аз влязох в олтаря. Доде поп Георги, та се изправи на западните черковни главни врати. Вика с глас: „Христос възкресе, Кочев“, и захваща да го пей. Кочев, като четеше, остави книгата и доде, та се вмъкна при мене в олтаря и догде да ме попита, аз му дадох телеграмата, той я погледна и бръжко излезе из черквата навън: отишол и той дигнал 1154 бинликя и доколкото щял, той стигнал и заминал.

Доде в черквата и захванахме да четем и пеем „Възкресение ден просвятимся“. Девета песен „Ангел вопияща“. „Да възкръснет Бог“.

Арапята надодоха и останаха като замаяни, познаха, че четем като на Великден. Едни дохождат, та ме питат: „Баба Минчо, литургия не ще ли правиш?“.

Захванах аз: „Христос възкресе из мертвих, смертию смерт поправ и сущим во гробе живот даровав“. Кочев: (…) [на гръцки].

Потретих аз: „Христос йолюлерден дирилди йолюмеле, йолюмеле, тепейлемейлен ве мезарлардактелере йомюр башламайлян“.

Арабите полудяха. Питат: „Какво има, бабам?“. Не можохме да крием, казахме им, те като се разохкаха, та се заудряха с юмруци в гърдите: Казаха: „Не ще четене“, хъ ракия вътре в черквата донесоха, хъ бабам. Те от нази по-много пият и се радват.

Кой ще й този, гдето да търпи да го търсят, отидохме ний, които бяхме в града, в сарая при нашите затворени българи.

Часа около 3½ разтичаха се джандари из града, та ни търсят, други тичат по улиците и казват: 1107 „Вали паша иде в сарая“.

И ето след малко и Абдул Рахман паша се зададе и право при нази доде и извика: „Българи, правете на царя дова, ето на мое време, както ви бях казал, изпускувам и сте свободни отсега нататък“. 1155 Викот, пръстени тенджурки, стомни — на парчета, едни викат „Да живей“, друг пей и вали паша захвана да се смей, като гледа таквази радост в нази. В този ден кой ти гледа, в града сме се развикали, едни пеят, други се провикат. Арменци, араби, сиряни и други народности не ни оставят на мира от гости ходение, един остава, други викат…

Забравено писмо

от капитан Василя Ганчов от Плевен, заточен вечно до живот в Мардин

19 февруар 1878 год.

г. Мардин

 

Ваше благоговейнство отче поп Минчо!

След като лобзая десницата ви и поднеса приличните ми поздрави, бързам да ви известя, че и аз с молитвите ви здравея. На разговора, что имах с вас, стоя непоколебим, но вярвам, че самата сега пролет ще го изпълни без друго. Досега съм бил самичък, но сега имам при мене още двама дружина, познати вам — Натулияна [?]^[132] и С. Костова.

Като съм съвсем в темнина и не зная никаква новинка, то ако знаете нечто, моля ви, съобщете ми и аз да се радвам. Сега засега съм здрав, желая и вам здравие, като съм прочее, безделен, намирам се повече в притеснение, но ще се търпи до определений от Божие провидение час.

Поздравете, моля ви, г-н Кости и г-на Георгия Хаджи Дечев с всичките там наши събратия. Препоръчвам се на теплите ви молитви и с пълна надежда за скорий ви отговор оставам ваш всегдашний доброжелател

(…)

 

 

Васил Ганчов

1156 Състрадалче г-н Василе Ганчев!

Бързам да ви сърадвам и ви се похваля, че всички сме освободени и опростени на 19 март, в неделя, с телеграма от Цариград. Верувам, че и вий получихте тази радост, но стягайте се по-скоро, та елате в Диарбекир, да си вървим за отечество заедно.

Без повече, като ви поздравя с всички ви ни състрадалци, а особно отца Пахомия Рилский, оставам здрав,

 

 

1157 ЖИВИ ЧОВЕЦИ В ГРОБ ЗАКОПАНИ И ОЩЕ ЖИВЕЯТ. На 19 март 1878 год., в неделя, като ни освободиха от затвора и ни казаха, че сме опростени от султана, да се молим на Бога за здравието му и да се приготвим да си отидем всеки на дома си, гуляхме, викахме, изпродадохме си покъщнината, постелки и покривки и се приготвихме да пътуваме за отечество в България.

Николай Николаевич^[133] заповяда на султана да ни опрости и изпроводи да си отидем на домовете, като ни даде в натура коне да възсядаме и да ни пази в пътя да не стане някой зян.

Но ний сме имали още грехове неизплатени и много сме биле мили на кадъ-баба̀ ефенди и Абдул Кадира и не искат да ни пуснат, защото Абдул Рахман вали паша бил кетапсъзин, та не можол да прочете телеграмата, която не пишела за нази, но за други българи, които били заточени в 1877–78 година. На 26 март, в неделя, ни събраха изново всички, та ни затвориха в зандана, ех, Боже, не дават птичка да мине покрай зандана или човек нещо да ни принесе, като че изново ще ни правят истиндак (изпит), нямаме не постелка, нето покривка, измряхме си вече сиромаси, като си припомнихме, че може да ни погубят вече от този свят.

Абдул Рахман вали паша доде самичък на зандана, та ни каза: „Отделете ми двама от вази да додат с мене с очите си да видят, че ще бия телеграма зарад вази, защото кадията и Абдул Кадир казаха, че съм бил кетапсъзин, та не съм проумял телеграмата. 1158 Но кадията и Абдул Кадир са кетапсъзи, имайте търпение до три дни и ще разумейте кой е кетапсъзин“.

Проводихме даскал Янка Т. Кочев и даскал Христя Ковачев, та отидоха с Абдул Рахман вали паша, който сам бил телеграмата в Цариград до първий векилин на султан Хамида. И ний скришната бихме два телеграма от вали паша на французки, за които дадохме 800 гроша. Първий — до цар Николай Николаевич в Сан Стефан, вторий — до баш-векили на султана, в това време беше паднал садразаминът, та беше векилин на негово място.

На 31 март 1878 год., в петък, доде една строга заповед от Николай Николаевич до султана, от султана до баш-векили, от баш-векили до Абдул Рахман, вали паша в Диарбекир, скоро да ни изпроводят, да ни не бавят и за в пътя да ни дадат коне в натура и изпроводят джандари да ни пазят в пътя.

Абдул Рахман вали паша доде сам на тъмницата, та ритна с крак вратата и извика: „Бургарлар, излизайте и никого не слушайте, аз ще им докажа кой е кетапсъзин или неграмотен“. И ний извикахме: „Да живей, който ни освобождава, да живей и Абдул Рахман вали паша с хиляди години“, и се юрнахме като овце от кошара и завчас напълнихме града. Кой как ни срещне: „Вай бабам, гечмиш ала [страданието свърши], вай бабам, каква беше тази работа“. То не било друго нищо, ами кадията ни бил сърдит, кога ни викаха да се кълнем зарад Станчевите пари, 1159 че съм му бил рекъл, че не прочел вестника, затова не знай в България какво е станало и че имаме вече и княз български. За тези думи, гдето продумах на кадията, да му пикам на зелената гъжва, ме наградиха владиците арменски Филипос и сирянски Якуб, но сетне ни излезе опърничаво.

Вали Абдул Рахман паша издаде строга заповед на писарите скоро да ни напишат освободителний ферман, да ни не бавят, че се бръжко искаме и няма време един час да ни бави.

ТЕШУКЮР НААМЕ (БЛАГОДАРИТЕЛНО). Нашите даскал Янко Т. Кочев и даскал Христо Ковачев, които знаеха турски език писмено, съчиниха едно тешукюр нааме, та отидохме при най краснописеца арменец, ходжа Авадис, та го преписа със златни букви и украси още думите, което турихме според писмото в такъв плик и поднесохме на Абдул Рахман паша, който, като го прочете, каза: „Ето тези българи са свободни за свобода и сами да се управляват“, и като стана, и като ни благодари, каза ни: „Не ми забравяйте името, догде сте живи“. И ний, като му благодарихме, казахме му, че неговото име ще бъде незабравимо и написано в сърцата ни до смърт. На такъва добродушен валия се прави сиджеде (темане), което направихме, целунахме му етека и излязохме.

Той не забрави да ни напомни, че ако ни маят писарите или пари искат, за да ни напишат по-скоро освободителний ферман, да идем да му обадим. Писарите да не ни напишат ли, отидохме, та ги [на]легнахме: „Скоро, че ще идем при вали паша“. Писарите знаят, 1160 лулата им хърка от страх, като знаят, че Абдул Рахман вали паша е сърдит. Дума ни не продумват, написаха, което се искаше, и принесоха на вали паша да го подписва и утверди с печата си, което ни принесоха и предадоха, и ако беше друго време, можеше да ни вземат 500 гроша бакшиш-парасъ и колко щяха да ни маят, но сега не ни смислиха за пари и ний пет пари им не дадохме.

ТЕЛЕГРАФ-МЮДЮРЮ ГЪРКЪТ АНДОНИАДИС. Този проклет грък телеграф-мюдюрю Андониадис, който взе 800 гроша за два телеграфа от нази: първия до цар Николай Николевич бил ударил, а вторий, до баш-векили, задържал и турил 400-тях в джеба си, издал една фалшива вехта квитанция зарад него. Също направил и с един арменец с такъва фалшива вехта квитанция.

Тази квитанция занесохме, та я казахме на французкия телеграф-мюдюрю, арменеца ходжа Петрос, който, като я видя, каза ни: „Тези квитанции са вехти и фалшиви, той ви задържал парите у него си, дръжте, та си ги вземете“. И ний не губихме време, та го утрапарчихме — парите! Той като лукав грък лъката нагоре-надолу, не можа да укрий, даде ни парите и се моли да го не явим на правителството. Но ний му право казахме, че ще го явим, защото като от нази бедни съсипани сиромаси иска да изяде, и още иска да гинем тук в тъмниците. Най-подир доде и при мене да се моли да го не предадем на правителството, като дава още толкоз гроша за българите да го простят.

1161 „Кир Андониадис, ти забрави нашите добрини, когато си решихме зарад вас живота, та избавихме жена ви от хайдушките ръце. Вий приличате на онези християни, за които божествений Павел говори: «С уста изповядват, че познават Бога и помагат на бедните, а с дела отказват от него и потъпкуват бедните сиромаси», вий приличате на една фалшива монета, която отвънка носи законния печат на истинската, а отвътре съдържа най-долния и най-презрения метал. Не щем да ви послушаме молбата, ще ви предадем, защото вий от Юда сте по-долни, който продаде Христа за 30 сребреници, а вий нази желаете да ни изморите в мрачните зандани за 400 гроша. Юда се обеси, а ний тебе ще предадем на правителството и ще ви оставим вместо нази в тъмницата“. „Аман, агия-деспоте, ти майка и баща, смили се, недейте ме прави резил“. „Сега станах свети владика (агия-деспот) и майка, и баща. А кога ни хвърлиха в тъмницата, та лежахме четири дена на голите камъни без постелка и завивка, гладни и жедни, не дойде да ни видиш на кой хал бяхме, живи измрели и в гроб погребани. Скоро да се махкаш от очите ми, Юда, че те дявол взима…“. Усети, че ще има и друго, избягна и се не повърна вече да погледне назад.

Дадохме прошение на Абдул Рахман вали паша, та го мръднахме в дранголника, и онези двамата, милязимина и онбашията зарад Станчовите пари, та ги оставихме в затвор, че каквото ги правят, остава тяхна работа.

1162 ПРИЯТЕЛЯТ МИ. Имах един приятел кюрдин, който беше лежал 22 години и още не се знай колко ще лежи в затвора затворен за политически престъпник.

Веднъж, като се разговаряхме, попита ме за колко години съм наказан, аз му отговорих: „За 101 години“. Той подсвирна с уста и ми рече: „101 години ти ще живееш тук и ще се върнеш свят да светуваш“. „Тъй, ама ний живеем на наший вилает около 250 години живот“. „Ами тука защо умирате?“ „Тука умираме, защото ни тровят, не видиш ли?“ „Наистина тук в затвора тровят (…)“

Аз не се страях много, казах му, че 101 години мъчно се живей, но човек али умира, али избягнува от затвора, или пък някой преврат става, та се освобождава и си отива.

Сега, като се освободихме, доде да се опрощава с мене, заплака и ми каза: „Е, достом кешиш ефенде, ето се изминаха 101 години. Вий си отивате, Бог нека ви пази, и ето се изминаха злочестите черни дни за вази, а ний, сиромаси, тука ще си измрем и за нази няма никой да попита“.

И аз заплаках, прегърнахме се, та се целунахме и се разделихме един от други със сълзи.

ОБЩА СВОБОДА. Колкото ръждясали клевтита, янкесаджии, гърци, арменци и други християни, докарани и заточени тука, всички ги освободихме, като ги турихме в нашето число българи, и те много ни се радват за тази ни постъпка.

Имахме един сърбин^[134], когото питахме: 1163 „Ще станеш българин да те освободим с нази, или ще кажеш, че си сърбин?“ „Море, ще стана за хатър бугарин, че пак съм сърбин“ — отговаря.

БЕЗУМЕН И МЪДЪР ИЛИ ЛУД И УМЕН. Като ходехме с поп Георгя из града да си купуваме неща за в пътя, запряхме се при едно турско кавене, гдето имаше отвън много турци насядали, та пушеха наргилета. Тука имаше и за ядене неща, та се продаваха, ний се будаляхме, та гледахме какво да си купим. Един между турците издума: „Тези не трябва да се пуснат да си отидат, но трябва по пътищата да се батардисат“. Друг се обади, та каза: „Защо да се батардисат, те колко са, нека си вървят селяметлен. Ами нашите колко са в Москва, нека си вървят тези, зам и нашите да си додат“.

Всички издумаха: „Аллах селямет версии, нека вървят“. А този, който издума да ни батардисат, остана като мокро магаре под плет, защото никой му не пое думата и остана на мнението му.

В Диарбекир, когато щяхме да си тръгнуваме, доде един свещеник за церквата „Святи Мар Козма“, който ми подари едни хубави черни джорапи — поп Никола х. Давид Гюмюш-ханадан Турул Казасанда от село Цита.

 

 

ПОСЛЕДНА СЛУЖБА В ЧЕРКВАТА „СВЯТИ БЕЗСРЕБ-РЕНИЦИ ХЕКИМ МАР КОЗМА“. На 2 април 1878 г., в неделя, служихме с х. п. Димитра двамата литургия в черквата „Святи Мар Козма“, на която служба присъствуваха всичките наши българи и от всички народности имаше. Даскал Янко Т. Кочев каза реч на турский язик, гдето не видях човек от диарбекирлиите да не плаче. 1164 В този ден направихме за нашите покойни състрадалци парастас. Речта беше на Кочева за нашите теглила, догде да придобием тази свобода, за покойните ни състрадалци, които техни бащи и майки, жени и деца очакват да ги посрещнат, прегърнат и целунат.

В приключение на речта каза благодарността от страна на всичките ни българи към диарбекирските християнски церковни общини, загдето са ни преглеждали и за нази поръчители ставали. Всичките наши извикаха в черквата „Да живеят“ и се изпя три пъти „На многая лета“ за живите. А на парастаса се изпя за умрелите „Вечная памят“.

СЛИВКОВ. Отидохме на гробишата, та направихме ектения за нашите умрели и да ги прелеем. Сливков отиде при Станчева гроб и захвана да му нарежда: „Станчо, другите умряха от болест, ами ти що се уби бе, кардаш. Ето си отиваме, ами ти що направи тъй, сега и ти шеше да си с нази жив и да си додеш, ами дели-зорна остана тук“.

В този ден с поп Георгя Видрарски и с диарбекирските дючелии, нашите сирянци приятели х. Якуба, х. Аблахата и х. Гарабеда, затрупахме с дребни камъни наоколо паметника на покойний отца поп Еня Попдимитров, за да не можат турчелята нещо да го повредят след нашето отивание от Диарбекир. „Вечная му памят, Бог да го прости“, казахме със сълзи на очи и ги оставихме вечно да почиват. За народна свобода кости положиха в туй проклето място.

1165 ГОЛЯМ СЪБОР В СЕЛО АЛИ ПУХА? На 6 април 1878 година, в четвъртък, в Диарбекир не остана мъж, нето жена в града. Като се рече, че българите ще си вървят, всички се стекоха на селото Али Пухар, 20 минути път назад от диарбекирската Урумкапусу.

Аз си вземах, каквито семена имаше тука, и карпузено семе от 80 оки карпузата. И какъвто плод имаше за ядене си купих по малко, та го турих в дисагите да си занеса в отечество от тукашните плодове, които ги нямаше в нашето място. Хванах с кирия един катър за дрехите си и една хубава кобила със седло за яздене до Халеб. Натоварих катъра с дрехите си и аз се премених в пътните си дрехи: панталони, басмена дълга антерия до коленете и шарена басмена арка, препасана с диарбекирски пояс, с фес и шарена чалма, с диш-калцуни и арабски цървули. Револвер и кама със 100 патрона, в паласка преплещена, тасе и харбия, пъхната на пояса, на която виси тютюнева кесия, та се влачи по земята. Качих се на кобилата и отидох на селото Али Пухар, гдето ще се събираме всички наши българи.

Ний се събрахме около сто души българи от Мардин и Мосул (Ниневия), всички кираджии и други търговци и на лива паша ханъмката, която тръгна за Халеб, и тя с нази; станахме една цяла войска. На Али Пухар ядохме и пихме, най-подир му трътнахме едно българско хоро. Наш Цико и той до де да ни изпраща. 1166 Наш Цико ходеше с 25–30 души около Диарбекир, та се скиташе, на комуто ний повече принасяхме за ядене и пиене от града. А най-много Вутю Ветев от Видраре, който беше тепавичар на правителствената тепавица, която направи поп Георги Дако Тутмаников от същото село Видраре — и досега нямаше тепавица в Диарбекир.

Наш Цико обра едни аджемски поклонници, които отиваха да се поклонят в Багдад на пророка си Шахид Пейгамбер алия и взе от тях около 30 000 гроша, дрехи, саби и ками. Той покани и нази да участвуваме с него на обира, но ний не приехме. На Вутя Ветюв подари една сабя и няколко гроша от обира. Той е от арменский комитет.

Да оставим наш Цика нека си върши работата, както е намислил — да разплаква турски майки и мохамедани. Да влезем у думата си; като изиграхме българското хоро, накачиха се всички на катърите си, аз възседнах кобилата, а натоварения с дрехите си катър дадох на Янито да го държи, който и из пътя ще го води. Обърнах се към народа диарбекирски да направя благодарение от страната на нашите българи:

„Християн-кардашлар! Прекратиха се нашите мъки и страдания, гдето сме теглили досега из мръсните полиси, тъмници и зандани, гладни и жедни, от бащи и майки, от жени и деца отделени, от имот и живот лишени, от чест и вяра потъпкани, за да видим свобода, и която днес с помощта на свята Русия, с много кръв, ще видиме, дай Боже скоро, като ни стъпи крака в милото ни отечество България.

1167 От страна на всички българи, за да докажа благодарността, не моя намери толкози думи, но накъсо казвам за вази, християн-кардашлар, вий, които с нази заедно състрадахте, за да ни помагате в затвора и поръчители за нази ставахте, да ни изваждате от мрачните зандани, и ако не бяха тези ваши помощи, ний всички бяхме загинали, както много от нашите братя българи загинаха, които оставяме тука вечно.

Диарбекирлии, братя християни, вий оставате незабравими нам и записани в сърцата ни вечно, което ще препоръчаме на синовете си и на целий български народ вашите добрини, които ни направихте“.

Когато говорих, дисагите ми се пълнеха с шишета ракия и джоба ми с пари от моите диарбекирски приятели.

След мене говори даскал Янко Кочев, който разплака диарбекирлиите мъже и жени. В това време бяхме и малко понарязани, не само ний, но и диарбекирлиите.

Диарбекирските учители и учениците им от арабски, арменски, сириянски, халдейски и други християнски ученици бяха наредени на два реда, отгдето ще потеглим да вървим, които държаха зелени китки в ръцете си, и запяха. Извиках: „Християн-кардашлар, прощавайте, ако сме ви прегрешили нещо и с Богом си оставяйте, нашето виждане ще бъде при самий Спасител горе, гдето ще бъдете и вий наградени от самий Спасител за добрите си заслуги, които ни послужихте“. Извадих револвера, та пушнах срещу града Диарбекир шест патрона. Ура! И въздухът екна от гласове „Ура“, „Да живеят“. Диарбекирлиите мъже и жени вместо ура — „льо-льо-льо“, изпляскат ръце…

1168 Сбогом, сбогом и тръгнахме. Като минувахме между учениците, които пееха и хвъргаха зелени китки върху ни, а ний от радост забравихме всички теглила и мъки, гдето сме прекарали. С нази тръгнаха около 25–30 души конница от диарбекирски приятели да ни изпроваждат. Имахме и двама турски джандари, проводени от Абдул Рахман вали паша, за да ни пазят в пътя, на които бяха пушките винчестер.

В този ден пристигнахме и лежахме на селото Хабиш, и тази вечер му направихме един гуляй с нашите изпроводачи, не всички от нашите другари. Сутрената те си отидоха за в Диарбекир.

А ний на 7 април, в петък, тръгнахме и пристигнахме, та лежахме на село Кайнак. На 8-ий, в събота, пристигнахме, та лежахме на градец Сиверек. В този ден, на 8-ий, кога пътувахме, по пладне бихме нашите пазачи, та ги върнахме назад, защото, през което село минем, казват, че сме гяури, и вода не ни дават да пием от селото, но айранли. Те се върнаха назад, та отидоха бити да ни обаждат на вали Абдул Рахман паша.

Като да влизаме в градеца Сиверек, градското управление, като видяло толкоз голяма потеря, ракиените тенекени маторки, които се лъщеят, преплещени през раменете ни, помислили, че [сме] руски солдати, затворили полицията и избягали.

Вечерта, като отидохме на един хан, разумяха какви сме хора, като принесохме освободителний ферман на мюдюрина да го прочете. Х. п. Димитър турга камилавка да излезе из градеца да се разходи. 1169 Додоха едни солдати с по един крак със стълбичка, от черногорската битка, погледнаха в хана, та видяха и извикаха: „От тези теглим“. На х. п. Димитра свих джубето и му казах да хвърга нея кошница от главата си, че ще му смажа костите. В неделя преседяхме през Сиверек. Ходих при арменски владика, при когото бяхме оставили болен Бойча Русев. Попита за него, казах му, че избягна от Диарбекир в Русия. Той се много зарадва и каза, че бил честит и той да ни помогне и намеси в нашето състрадание. Служи ме каве и ракия. Х. поп Димитър не можа да ходи из градеца, защото се уплаши. Аз си ходех така с облечената форма и оръжието.

Сутрената на 10-ий, в понеделник, тръгнахме и лежахме на село Караджурун. На това село, кога отивахме на заточение, се карахме с бинбашията Юсеина и удари на Узунова няколко гърбача, но не можа да ни накара напреж, защото бяхме полуживи.

На 11-ий, вторник, лежахме на село Хаавек.

На 12-ий, в сряда, лежахме на село Канлъ хавшер; Костито и Янито се караха.

На 13-ий, в четвъртък вечер, пристигнахме и лежахме на градец Бериджик.

На 14-ий, в петък, часа по седем минахме с гемии река Ефрат, която беше много голяма, и нашият гемиджия побърка и захвана да реве, като каза: „Йолюм вар“ (Смърт има). Араби, които бяха вътре, захванаха да се кланят и молят. Гледах, и от нашите захванаха да се кръстят. „Какво правите, зарад нази и тези ще се издавят“. 1170 Те бяха 24 гемии, които ги пуснаха изведнъж; наший падна много долу и като позна, че се захвана на спасение, каза: „Селямет“ (Избавление). Попитах го защо не можа да оправи гемията, той ми отговори: „Бен ешек“ (каза, че бил магаре). Нашите клевтита напреж нази се качват в гемията и без да ги попита някой, те се качват и казват: „Ний сме българи“.

Този ден стигнахме на село Тил мен, на полето при рекичката. Този ден беше разпетий петък, но ний му трътнахме едно хоро, та събрахме всичките кюрди и кюрдкини, които, като гледаха нази, и тям се прищя, та си направиха едно хоро, което много прилича на шопска игра. На това село лежахме и кога отивахме на заточение, и дъжд се изливаше като из ведро.

На 15-ий, в събота, пристигнахме и лежахме на село Замбур. На 16-ий, в неделя по Възкресение, като се христосвахме с бели варени яйца, пристигнахме и лежахме на село Ахтарин, арабско.

На 17-ий, като вървяхме покрай една река, в която по края имаше много зокумче, което беше цъфнало много, от което си насякохме клончета, та си направихме венци, та се окичихме от главата до петите.

Пристигнахме в град Халеб, та отидохме всички на Хукедун Кадус шериф манастири (ермени). Авадис Кирков — паджар.

 

Заточени българи, умрели в Халеб в 1878:

Димитраки от Мустафа паша, умрял на 10 януар

Петраки [от Мустафа паша] — ,, — 22 януар

х. Ставри от Димотика — ,, — 9 февруар

1171 Никола Димитров — ,, — 25 февруар

Иван Стефанов — ,, — 5 март

Тачо Тодоров — ,, — 14 март

Милю Филипов умрял на Антакия

Живи: Павли Стоянов, Иван Янев, Стойчо Киров, Димитър Стефанов, Киряки Янев, Константин Иринов, Тодор Мирчев, Генчо Запрянов, Иван Кочев, Иван Русев, Христо Господинов, Анастас Бонев, Диню Кънев, Бою Петков. Делчо Михалев, Добри Стефанов, Ваню Вълков, Мита Вълчев, Запрян Митев, Най-дю Боюв, Тиню Досенов, Господин Тодоров, Петър Николов, Михаил х. Кости, Атанас Петров, Върбан Дочев, Гачо Стоянов, Никола Проданов, Стойко Николов^[135]. В Одринский дивани-темизде. А последните са от гореречений мезлич: Апостолаки, Григос, Димитраки, Боню Тинов, Марин Бонев, Станю Дяков, Илия Петров, Георги Тодоров, Тодор Бинев, Иван Стоянов, Тодор Костадинов, Петър Янев (Иван Стефанов умря), Неделчо Павлев, Цвятко Грозев, Тодор Стойков, Стефан Стоилов, Станко Стефанов, Митре Чиков, Вълчо Фиков, Съби Чарганец, Анастас, в Деирзар [?] заточен, на 27 март се освободи.

Умрели:

Овчар Георги Тодоров от Одрин, умрял в Антакия, останали му в халебското правителство 6 лири тур. и едно бяло меджидие; Димитраки Бояджиолу, умрял в затвора — 14 лири тур. в същото правителство, родом от Мустафа паша; х. Ставри от Димотика — 8 лири тур., парите му са в същото правителство.

1172 От Чирпан х. Неделчо, който се заселил и оженил в Халеб. Ходихме му на гости с Кочева, и на арабските свещеници (…)

На Халеб стояхме 13 дена, защо ни каза Стефан Иличова съдружник Георги, че не ще да можем да заварим французкия вампор, който в 15 дни минувал веднъж. Имало турски вампори, които били опасни.

Когато бихме нашите вардачи, та ги върнахме назад, та отидоха да ни обаждат на диарбекирския валия Абдул Рахман паша, през което село минем, питат ни какви сме, отгде идем. Ний се казваме бошнаци, идем от бойното поле, та си отиваме на вилает. „Ами нашите идат ли си?“ „Всички си идат до един живо и здраво“. „Вах — худа, худа“. [Боже, Боже!] И айран, мляко, угурт и вода всеки носи, та пои и се радват, като ги лъжем.

В който град пристигнем, има телеграма бита от Диарбекирската арменска община, та събрали волни помощи и като пристигнем, принесат, та ги предадат, която волна помощ разподеляхме на бедните изпомежду нас, защото имахме много бедни изпомежду ни. А в който град имаше консули, даваха на всички по 5 турски бели меджидиета.

Тука беше пълно с нашенски черкези.

1173 Георги Хаджидечев от Стара Загора, Кости и Янаки от Хасково и Дочо Мръвков от Орханието, четворицата си превадиха имената от освободителния ни ферман, не стояха, отидоха и завардиха вампора. Ний с Христя Илич си превадихме имената и щяхме да вървим с пощенските коне, но не сполучихме.

Когато да си тръгнем сутрената, х. Неделчо доде на гости вечерта и като се напи, прияде си самаря, когото Киряк^[136] и Кочев хубай наложиха като техен съотечественик, за помен да помни кога са минали неговите чирпанци през Халеб.

Халеб е много красен град и център на търговията в Арабия и Кюрдистан. Градът е заобиколен с кале, улиците му постлани с мермер каменни плочи, също и зданията са с такива камъни съзидани. Улиците и махалите имат врати, на които седи вардач, вечер е осветлен с фенери и няма нужда вечер човек да носи фенер да му свети. Чаршиите са всички отделни и отгоре покрити и с врати. Вода има много и хубава. Мермерния камък до града близо копаят и с триони режат плочите.

Селата са пустиня тука, не можеш видя в село фиданка посадена или цветице да видиш и да помиришеш, всичко диво и по-лускоти хора. Пустиня, няма да видиш горица, трънче и крушка по пътя, да се запреш под сенчица, да си поотдъхнеш от тежката жега, да си починеш, или изворче — да си сръбнеш студена водица. 1173 Всичко пусто и диво. Както ги оставил дядо Адам, и така си живеят полудивите селски племена.

На 23 априлий, в деня свята великомученик Георги, ходихме всйчки българи в православната арабска черква. Свещеникът на арабски язик служи, един грък се беше изпречил, та пей гръцки и не му се даваше да даде място да пеят нашите, догде го не изблъскахме и захванахме гръцки, че сетне по български до отпуса. Имат изпроводено славянско евангелие с позлатени кори, с което на входа минуват с него.

Има един и половина гърци черквата, но пак те се мъчат и перчат да заповядват, но арабите не ги обичат и май не им се иска да припознават гръцка владика, искат и те да се отделят от тях, и ний коджа ги насърчихме и им дадохме един шиш против гърците.

Гърците вътре в черквата пушкаха с пищови за честта на цар Георгий^[137] елинский в Атина.

На 29 април, в събота, като да тръгнем, бихме се с катърджи-башията, защото беше ми оставил куц катър да възседна. Като яде даяка, намери ми здрав катър и с кавга с него тръгнахме. Тука ни стигнаха и други българи, та тръгнаха и те с нази.

През деня вървяхме и вечерта пак се бихме с катърджията, защото не рачи да върви вечер. Като отидох да режа въжето, на което бяха навързани катърите, един катър хвърли къч и да ме беше ударил, там щеше да ми й гробът. Ний се бием, 1174 Сливков натоварил и възседнал катъра. Катърджибашията не можа да успей, тръгнахме тая нощ и през деня на 30-ий, в неделята, вървяхме и стигнахме на Кае овасъ в ливадите на къра. Слязохме да си похапнем малко хляб и да си дремнем и починем малко.

Часа на 6 през нощта тръгнахме пак с кавга и догде да съмне, ходихме из едни блата, та се давихме; най-подир Дойчо Аладжов падна с катъра заедно във водата, хеле се случи, та го видях, защото вървеше близо до мене. Не рачат да нагазят да го извадят. Пак се сбихме и даскал Иван Лалов (Ибо) ми помогна с големия джумук, когото носеше, влязоха, та извадиха Аладжов.

Ибришимя доктор Иван от Тетевен ми се моли: „Дядо поп Минчо, остави ни да си подремнем“. „Карай, добих те, малко остава“.

Съмна се, минахме през една черда много камили, които пасяха, и един див глиг, който бягаше през тях да отива в Кешиш Гяурдаг — голямата планина, урадиса през нашия керван, та се скъса да бяга, като му гърмим кой с револвер, кой с пушка; прекарахме го през една вода, която се изтича откъм Антиохийското езеро. Под балкана на полите слязохме да си похапнем хляб и починем от нощесните теглила, които прекарахме в тъмното, в калните мътни блата. Кираджиите сбъркаха пътя, затова щяха да ни издавят.

Хапнахме си хляб и катърите си изядоха емя и пак тръгнахме и поехме Гяурдаг, 1175 голямата планина, на която от върха се види морето.

В този балкан като пътувахме, се срещаме с черкези, които с жени и деца, натоварени камили и катъри с пълни големи чували и деца. Дигнал се един детиши плач, плашат се от камилите, падат, стават и отиват келепир на арабите и кюрдите, които не са по-долни от тях на хайдутлука и кражбата.

Кога се качихме навръх балкана, даскал Иван Лалов (Ибо), като видя морето, извика: „Ала го, гледайте нашия Осъм“.

Преминахме балкана Кешиш Гяурдаг и стигнахме в градеца Беилан, халвяната кутия където Стефан Сливков подари на тукашните турски диви заптиета, кога ни караха на заточение. Пазарихме си в градеца кому каквото трябува, и заминахме близо до града, та се стоварихме в едни гробища и там ще лежим тая нощ, на 1 май, в понеделник.

ТУРСКИ ВАРВАРШИНИ. В този градец Бейлан умрели трима наши българи, които карали на заточение. Не стига на живот гдето ги мъчили, ами и след смъртта им — и мъртвите им тела. Три дни влекли мъртвите им тела из града, та се гаврили и замяргали с камъни. И кога да ги погребват, отрязали им главите, че тогава ги дали на християните да ги погребват, защото, ако биле с главите закопани, след 40 дни щели пак да оживеят и да станат комити.

КУРБАН НА АБДУЛ СУЛТАН ХАМИД ЕФЕНДЯ. 1176 Като бяхме се разположили в турските гробища, катърджиите си изкарали катърите да ги пасат, имаше едно-две катърджиски магарета, които бяха вързани покрай гробищата. До тези гробища има една урва, около една джамия дълбока. Доде едно магаре с палан откъм града, момчетата слободии, взеха му палана и казаха: „Това е на султан Хамид ефендя курбан, Мохамед може да му го проводи, да принесем тая нощ“. Уловиха окаяното клето магаре кой за уши и опашка, крака и муцуна. Окаяното не можа да изреве, но само се чу хлопане по камъните, догде падна долу, та се пукна като желъд.

След малко доде едно турче, около 14–15-годишно, направило си от трева мустаки, и попита: „Тук при вази магаре доде ли, видяхте ли?“. Казахме: „Не сме видели, тука има магарета, виж“. Някои от нашите дечулия казаха: „Хайде и него при магарето“. „Стойте, момчета, какво ще направите. Ха върви си бе, чоджук, тука магаре не е дохаждало“. Хеле го махнах. Не знае клетото какво и какъв кюлаф му се крои и ший за главата, ами още засуква глушуновите мустаки среща им.

Тая нощ часа по 6, като да тръгнем, продадохме палана на коруджиите за 20–30 гроша, тръгнахме на 2 май, във вторник, и рано пристигнахме в Скендерун, на Полискесия хан. В този град седяхме три дни, та чакахме вампора и се къпахме в морето, 1177 та си починахме и карахме с каймакамина, защото не иска да ни качи на французкия вампор, но да сме се качели на турския, който замина с новобранци, турски нови солдати; прави на крака седят, в него няма място за тях да седнат.

Най-подир компанията ни опрости половината навлъм и половината пое турското правителство. Дадоха ни по 5 турски бели меджидиета и на 5 май, в петък, през нощта часа по 3, се качихме на французкий вампор (с командор от компанията: месажерин Мартин).

Сутрената на 6-ий, в събота, пристигнахме Мерсин, слязохме от вампора, та отидохме в града да се разходим; тука намерихме 12 души наши заточени и забравени българи, които ходят като замаяни, недобити кокошки, не знаят къде да отидат и какво да правят. Заведохме ги на полицията, та им дадоха разрешението за вампора и прибързахме да се качим на вампора, защото около скелята около 10–11 часа морето се разигравало, та мъчно мауна отивала до вампора, защото много далеч от града в морето седи.

От тези заточени българи, които намерихме в Мерсин, един момък около 18–19 години от Сопот, като го карали, на краката му се отпрали табаните заедно с ноктите и си ги носи, които станали като на цървули табаните.

Часа по 11 ½ тръгнахме с вампора, който на 7-ий, в неделя, 8-ий в понеделник през деня и нощта — и вечерта срещу вторник часа по 9 ½ пристигнахме Родос.

1178 Слязохме от вампора, та отидохме в града Родос, та се разходихме. Много красен и чист градът. Купихме си от прав рак месо обварено, с пресен зехтин и лимон полято, и родоско вино по един бинлик, и нека не пей човек. Портокали, лимони, смокини, маслини, хубави риби, резекии, мастика; има и хубаво вино, покъсахме се да го пием и пеем.

Като се разходихме, качихме се на вампора и часа на 1 тръгна за Измир. На 9-ий, часа на 6, вторник, минахме около остров Кос^[138] — изгледът му е много красен, с хубави красни градини.

На 10-ий, в сряда, часа на 11, пристигнахме в Измир и тука престояхме; имаше много бежанци турци от нашата Ески Заара в Измир. Отидохме със Сливков часа около 12 ½, та ги намерихме в една виранетия, има 300 души голи турци, която стая им служи за кавене. Стефана Сливков всички го познават, мене по-малко познават.

[С] Куру Хататоолар, Али ефенди и брат му Ахмед ефенди, чаръкчията Мехмед и Табакалия се много познаваме. Табакалия, като ме видя, каза ми: „На баща си не приличаш“. „Нему ако приличах, каква краставица щях да търся в Диарбекир“. Аз бях пременен с цялото си облекло, както си пътувах и по пътя. Те заръчаха каве, ний заръчахме. Попитах Ахмед ефендя, който имаше чифлик в нашето село: „С баща ми виждахте ли се тая зима?“ 1179 Той ми отговори: „Баща ви става три години, как е умрял“. „Не е, защото аз му имам портрета, може сега да са го убили. Нали ще си вървите, хаде да си вървим заедно“. Те ми отговориха, че „ний сега не моим си оти“. „Ами ако имате някои писма да проваждате, ний ще се маим три дена тука, направете ги, зам да ги занесем, кога си тръгнем“. Това казах аз, та им дадох надежда, че ще идем пак да се разговаряме с тях, защото, като ги гледам, взе да ми прегаря да ни не батардисат.

Като се измъкнах, казах на Сливката: „Аз не дохаждам вече при тези голи турци. Ти, ако щеш, дохаждай“. И Сливката така каза.

Тука намерихме една мома, Мария Енева от Маджерито; владиката я отървал от черкезите, която стоеше в митрополията. Щяхме да я доведем, но се отказа, не рачи да доде, защото владиката бил по селата, нямало го да го попита, и ний не щем нея да чакаме, оставихме я. Каза ни, че баща й черкезите го убили в кочината и майка й в Маджерито.

Ходехме из този град, та не можех да се нагледам и кандисам, защото много красив град и не се познава кой е турски поданик или европейски, всички с клюнкове. Главите им европейски и затова са го прекръстили и нарекли турците Гяур Измирли. Защото те малко ценят хубавото. Гдето има ятаган и азиатски турски кучешки обичаи, там е хубавото.

1180 На 11-ий, в четвъртък, станахме аттарма в друг вампор „Камбал“. Тръгнахме с него по морето.

На 12-ий, в петък през деня, часа по 2 ½ стигнахме в Чанаккале; много хубави стомни и оки донесоха във вампора да продават, но не ни трябваше такива неща, защото не знаехме дали ще намерим живи хора в България или пък от нашите. Вампорът малко се бави, на 3 ½ тръгнахме, на 4 часа минахме покрай Килид Бахар Майтър, а часа на 5 минахме покрай Галиболу; видяхме три английски флоти, които бяха украсени със знамена, и чухме, като пушкаха 21 топ-гръмота им за възкачението на престола на английската царица^[139].

В часа на 7 ½ минахме покрай Шаркьой и видяхме руски солдати, които си къпеха конете в морето. Часа на 9 минахме покрай остров Мармара, азиатска страна. На 13-ий, в събота, пристигнахме в Цариград, на Серкеджи скелеси.

Моят състрадалец и другар Христю Илич, с когото си бяхме превадили от освободителний ферман частно имената, беше у него. Кога пътувахме, не се отделяше една стъпка от мене и аз го пазех като писано яйце. Но тук, в Цариград като пристигнахме, остави ме, забрави ме, та ме не погледна. Защото от Гяур-Измир би телеграма на брата си Стефан Илич, че тръгваме с вампора „Камбал“ за Цариград, и той знай този вампор кой час и ден пристига в Цариград.

1181 Вампорът се още неспрял, и надодоха, та нарамиха партията на Христя Илич и него едни момчетия. Аз викам: „Илич, Илич, остави онази маремщина, че може да ми стане нужда, где ще ви търся“, той се не обръща, излезе, грабнат из вампора, та отиде в Цариград и не се чу, нето видя вече ни бял, ни черен.

Хурчевите ми бяха тежки и аз бях с оръжие накичен, другарите ми един през друг излизат през вампора и не се обръщат назад да погледнат. На 3–4 места ме спираха да ми преглеждат хурчевите. Дадох ½ и ¼ от бяло меджидие, което вървеше тогава 70 гроша, рушвет, та се откопчих и за 60 пари пазарих хамалина, който ще ги занесе до Едирне хотела; и той беше от бежанците турци, без семер, ако е със семер, и да се изгуби, другите хамали го намират, но като е без семер, не се месят.

Този хамалин ми взе партията и аз се хванах за хурчевите отдире му, не му давам да мръдне, а не да избегне. Попарен каша духа и тиквите на плета. Защото, когато ме караха на заточение, на тази скеля ми откраднаха дрехите със сандъка заедно такива без семер хамали.

Този гол като прилеп бежанец турчин ми занесе партията на Едирне хотел, който е близо до скелята, и намерих нашите другари.

Не щеш ли, този голак ме опъна да иска 5 гроша от мене, с когото бях пазарил да му дам 60 пари. Давам му 60 пари, не рачи, 2 гр. — не ще, 2 ½ — пак не взема. Аз му наведох главата, 1182 та му ударих 6–7 юмрука на тила отподир врата. Наложих юмруците на този голак циганяга, та го изблъсках навън, без да му дам ни една пара, той си излезе, а аз си турих револвера, патроните и камата в хурчевите, заключих ги и седнах.

Този голак отишол, та ме обадил. Доде с един турски комисар и право при хурчевите ми се спря, защото онзи, който ги носи, му разправил какви са хурчевите. Като се спря при хурчевите, каза: „Чий са тези хурчеве?“ Аз се обадих: „Мои“. „Отвори ги“. Аз се случи, та отворих онзи дисаг, в когото не беше револверът и камата, захванах да му показвам дрехи и кесийки с диарбекирските семена. Попитах го: „Оръжие ли търсиш?“ Каза: „Да, оръжие“. „Не е в този дисаг“. Отворих другия: „Това е патрони, това е кама, а това е раволвер, когото съм си купил с пари и с него съм се пазил и преминал през цяла Арабия и Кюрдистан — от заточение с царски ферман от Диарбекир. Хубай ме гледай, аз съм и поп“. Като му рекох така, подадох му револвера, а той, като да го вземе, сепна се. „Не се сяпкай, аз ви го давам с дръжката напред“. Взе револвера, поогледа го, позбърта го и ми го даде и излязоха заедно с бития, без да ми продума за пари.

Даскал Янко Кочев се засмя и захвана да ми говори: „Дядо попе, каквото да се случи, все на твоята глава, и тука не се премина, без да ти се не случи опачина, много си честит на такивата работи. Не ви искат много пари“. Наместо пари — юмруци, затова ми не върви все напреж.

1183 ПОС. Като изпроводих моя хамалин със 7–8 юмрука за възнаграждение по тила и комисаря без нищо, седнахме, та си отпочинахме: посръбнахме и си похапнахме малко хляб. После излязох с Кочева из Галата махле, та си купих един пое от материя, да не ходя вече с този кюлаф като дявол.

Тука се срещнах с един добродушен и человеколюбив патриот грък на име Стаматис^[140], който си зарязал всичка работа, та ходи из Цариград и намира български моми и деца, гдето ги турците отнели во време на войната. В запитуванието му аз накъсо му разказах историята си и месторождението си. Той ми каза, че от Ескизаарската кааза от с. Арабаджиево Нико Христев е в Цариград при бегликчи бей и ходел на турското училище да се учи. И още за едно момиче от Ески Заара, което не можло да разправи на баща си името, но само нейното име било Мария и къщата им била при един хамам, и една сестра имала.

Видях руски офицери, като слизат от железницата на Серкеджи скеля, та се разхождат с пайтони из Цариград и вечер пак си отиват на Сан Стефан.

Гледах гладни, голи и боси бежанци, които си направили от хасър колиби покрай морето, отгдето минува железницата, и колкото измрели, и те при тях закопали, та нямат и за това разноски.

На 14-ий, в неделя, англичанката леди Странгфорд^[141] ни 1184 повика на Балкапан, та ни подари по една лира турска. Бог да й подари благополучен и дълъг живот.

В този ден, аз като не можох да търпя и да гледам голите боси бежанци турци, реших да отида при батюшките в руско Сан Стефан. Часа на 1 ¾ си прибрах партията, та се качих на железницата и отидох, та се съборих при русите, постлах си една партийка и седнах, та се разположих между салатите, гдето се продаваше ястие и питие за пиене и ядене.

Те руските солдати не крадели, но което им минело на ръка, вземали. А пък аз от радост, като гледам руските солдати, мисля, че се намирам между свята Божи ангели и непобедими герои.

Оставих хурчеви, партийка и отидох да гледам един вагон, като го товарят с железни лопата и мотики. То имало караул, но аз му не разбрах. Той ми каза: „Що смотриш?“ Аз му отговорих: „Гледам, и аз съм български свещеник“. „Ну, турешки евреин, ебю твой мат“. Аз познах, че ще има даяк, върнах се, та отидох при партията си, като си сам казах, че не ще много разходки и зяпане, ами да си слагам парцалите, че това не е шега, ами като че гаче е било от 1000 години тука руско царство, та толко нещо се приготвило.

Влязох в един салаш да си пийна малко винце. Тука заговорих един руски офицерин, който се черпеше с един турски офицерин. Поисках по български вино, руският офицерин каза на бакалина да ми даде 100 драма вино и аз мислех, че само това ще да е, като поисках и ази да послужа по едно. То било тъй, той заръчва. 1185 Аз се хубай накадих, но благодарение, че постелката ми беше много близо, та се привлякох лесно. Проклети турчин, не мой да се откъсне, алабраца вървят, руснакът му говори по руски, а турчинът само му отговаря „евет“, че и двамата не знаят кой какво говори. Тая нощ нашите всичките додоха от Цариград в руската земя.

ЦАРИГРАДСКОТО КЛЕФТИ. На 16-ий, вторник, качихме се със Стефан Сливков на железницата, та отидохме в Цариград да се научим защо ни не разрешават да се качим на железницата да си вървим или ако ни не качат, пеша да си вървим.

Слязохме на Серкеджи скеля. Сливков нямал място где да тури турската лира от леда Странгфорд, ами я оставил баш в джеба на палтото си; като да минуваме Желязната кюприя през Колака за гарата и да идем при пруския посланик, като да разваля на моста пари с книжни билетчета, един янкесаджия разбойник видял лирата в джеба на Сливков. Прилепи се един човек до Сливков и много бръжко вървят, които не можах да пристигна никак.

Този янкесаджия, Сливков без да види, хвърлил една мешинева кесия, която Сливков намира, като вървят двамата, и търсят сгодно и тихна място да намерят, та да видят какви пари има в нея да ги разделят. Като вървяхме тъй бръжко, влязохме в един виранлък и тихна улица. Този янкесаджия, като че е турил той лирата на Сливков в джеба; като бръкнал, взел я и хукна да бяга. 1186 Сливков извика: „Дядо Минчо, лирата отиде“. Попаднахме в дирите му, мене пресрещнаха двама на едно кьоше, аз извадих камата, защото само тя беше на мене, и казах отгде ида и че и ний сме от техния корпус, но това стана неспоразумение и те се отстраниха от мене. Но лирата на Сливков си промени сайбията, защото Сливков нямаше място за нея.

Ходихме при пруския посланик и при един турчин, познат на Сливков. Пихме по една мастика и качихме се на железницата, та отидохме на Святи Стефан.

В същий, на 16-ий, вторник, часа по 1 вечерта се качихме на железницата, като ни дадоха по една рубла за пътни разноски от руската каса, и тръгнахме.

СТАНЦИИ. Святи Стефан, Яръм Бургас, Хадъм кюю, Чаталджа, Синеклий, Черкез кюю (на това село осъмнахме на 17-ий, в сряда), Чорлу, Муратлъ кьопекли, Сейтлер, Люле Бургас, Баба Ески, Синан кьопрю, Павле кюю черкезко, Узун кюприя, Кулели Бургас, Урли, Одрин.

Слязохме от железницата, та си оставихме дрехите под едни дръви при другарите да ги пазят, а ний с Дойча Д. Аладжов отидохме в Одрин, и други от нашите додоха, но ний отидохме напреж. Дойчо остана при негови ортаци арменци (Ямбоолар), а аз тръгнах из града напреж. Един вика отсреща ми: „Дядо поп Минчо“, и води един бял кон подире си и по-бръжко върви и вика. Аз не можа да го позная, но той как ме позна с тази форма отдалеч, не знам.

1187 Когато — ето го наший Буюкли Кара Мустафа, г-н Атанас Узунов, който избягна с Васил Йонков от Аргана Мадени, а сега преводчик на Червений кръст.

Като се срещнахме, направихме си приличните братски целувки, той не губи време, хвана един пайтон, та се качихме, а белия кон върза отподир за пайтона и ходихме из Одрин, та се разходихме. Намерих Славя Камбура от Стара Загора, та го попитах има ли от нашите някой жив, той ми каза, че никак не видял от нашите някого, само за Йорга^[142] ми каза, че го видели някои си в Търново. За дяда Петра Сливков каза, че бил много болен, та го причащавали.

Узунов ме заведе, та ми купи камилавка, заведе ме, та видяхме и нашата привременна къща в полисите, в които гнихме шест месеца, сега пълна с пексимет и други храни.

Вечерта ме заведе на къщата си, която я имаше в Демирдеш, та ме нагости и с тригодишно вино напои и ми отстъпи вечерта пата си, та спах на него.

На 18-ий, в четвъртък, сутрената ме изпроводи мой Узунов, та се качихме всички наши другари на железницата и тръгнахме. От Одрин като тръгнахме, не остана време да броя станциите, защото имаше с нази сейменци и бяхме от радост зашеметени, от „Да живей негово царско императорско величество наший освободител Александър Николаевич“.

ПЛАЧ И РАДОСТ. Пристигнахме на меркеза Търново-Сеймен, отдалеч видяхме на Дойча Аладжов фамилията и казах на 1188 Дойча Д. Аладжов: „Ще направя смешно, плач заедно с радост“.

Железницата се спря. Рада се оглежда дали ще се покаже любезний съпруг Д. Д. Аладжов от някой вагон, както й казал Георги Хаджидечев, че подир петнайсет дни след нас ще приемете тях.

„Дойчо, гледай Рада и Яна, и Минчо, коджа шопарчета станали, ще се покажеш от вагона да им повикаш и пак ще се съгнеш, а аз, като додат, ще хвърля партията ви и ще им реча: «Взимайте, та носете», и най-подир ще ви взема и реча на Рада: «Радо, даде ми го еврейче, давам ви го християнче, вземай и носи», и тя ще забрави да плаче, като се видите първий път.“

„Дойчо, ти га че се приготви, за какво, очите ви се напълниха със сълзи“.

Ето додоха. „Взимайте дрехите и носете, Радо, на ти Дойча, даде ми го еврейче, давам ви го християнче“, и тя вместо плач засмя се и си взе изгубеното.

И догде да се уреди железницата, какво пиене беше, едно, с тукашни че се виждаме, а друго, че нашите ахреткардашларъ се отделят от нази, та си заминуват къде София и другаде, кой отгдето е.

НЕ ЩЕМ ЦИГАН ПРИ НАЗИ. Железницата ще тръгнува. Дойчо и Сливков ни взимат партийката, та я качват на вагона за Рахнемахле. Доде Дойчо Аладжов, та ни каза: „Дядо поп Минчо, двама търговци от Сливен ви не рачат багажа при тях, хвъргат го долу от колата“.

1189 Аз съм се надрънкал не от хляб, пием, и то много, но по-многото от забравена радост. Както и да е, аз такива търся, които ме не рачат, а те ми дошле като харизани на крака. Скочих, та отидох и попитах: „Кой ми не рачи багажа?“. Те, като ме видяха в такава форма, още настръхнаха. Обади се единият, та каза: „Не ща циган при нази“, и вдига, та хвърга хурчевите ми мешиневи дисаги.

Звънецът дрънна, свирката изсвири, колята се тракнаха, Дойчо Аладжов говори: „Вий си надянахте кюлаф, ще стане белли кой кого ще изхвърли от вагона“.

Аз се качувам и питам: „Кой ми не рачи багажа?“. Железницата тръгна, та забуча. Търговецът говори: „Не ща циган при себе си“. Аз скочих, та го хванах, отворих капака, та му показах по сурата, че го хвъргам от колата долу. Но Сливков и нашите седемтях души от Шуменско и Русчуско, които бяха в Ниневия (Мосул), и те бяха заедно при нас, не ми дадоха да го родя изново през прозореца на желязната кола. Другарите викат, та пеят, но между мене и сливненските търговци беше мълчание, да си продумаме дума.

ЛОШ ДРАГИЯ, НА Х. МУРАДООГЛУ МУСТАНА РАТАЯТ В КАРАБУНАР. Железницата се спря на карабунарския меркез. Драгия, Мустанова аргатин, извадил сабята, 1190 та гони един българин и да го стигне, ще му отсече главата. Стефан Сливков скочи от железницата, стигна Драгия и взе от него сабята. Драгиевите роднини много, но и аз се показах от железницата, та казах: „Сливков, остави го, защото още не сме си отишли, да не ни върнат назад“. Които щяха да вземат Драгиева страна, единът беше поп Желязко от Обруклий, познаха ме и додоха, та се рукосаха с нази и с търговците и железницата тръгна.

ГОЛ ЧОВЕК. Железница тича, та се търкаля. Доде Стефан Сливков и другите седемтях наши другари, та ми казаха: „Хаде, дядо владика, отвори хурчевите“. Аз отварям хурчевите да си вземам попското облекло: свилена червена дълга антерия, панталони, хартикото, чорапи, цели чепици и камилавка.

Те ме събличат и пеят, та ме съблякоха ана-дан домаа (както майка родила). Аз седя като владика, та се кипря, а те ми пеят, та ме облачат и най-подир, като ме облякоха, и аз им изпях една песен и ги благослових.

Нашите търговци, които ме правиха циган, та ме не рачиха при тях, като гледаха този обред, който се извърши, станаха като статуи, най-подир просиха прошка и ми казаха: „Ний ви правим циган, а вий сте биле свещеник, идете от заточение от Диарбекир, ела в Сливен, много ще ви наградим“.

1191 СТАНЦИЯ РАДНЕМАХЛЕСИ. Пристигнахме радневската станция и слязохме, слязоха и нашите търговци и като се послужихме, и те като да тръгнат, дадоха ми по 5 рубли двамата, които струват всичко 200 гроша, взеха прошка и ме задължиха да ида в Сливен. Х. Ангел видя, като ми дадоха тези пари, попита що ми ги дават. Аз му отговорих: „Садака“, та дано стори и той такъва джюсурутлук, но не е негова работа, защото и той търси… Само хубай ни начерпи със Сливков двама, догде да си тръгнем.

КАВАКМАХЛЕ. Като бяхме много съсипани, не ми се щеше тая нощ да си тръгна за в село Арабаджиево и друго ми беше по-много тежко, като и тука не можох да науча нищо — от нашите има ли да са останали някои живи. Затова ми беше много тъжно, като си припомнювах как ще се покажа в село, като няма никой да ме посрещне и „добря дошол“ каже.

Стефан Сливков бърза дано свари баща си жив и за честта му се случи една каруца на меркеза, която пазари, та се качихме двамата и тръгнахме за нашето село.

Като стигнахме в Кавакмахле, видях двама младежи, които, като вървяха през бучиниша, само главите им се виждат, и свиреха с гайди и двамата. И това място беше юрта на турчина Шараа двора. Аз, като ги чух, извиках: „Шараа, изнес една ока вино, 1192 къде си се скрил и в миша дупка пъхнал, излез, домус ериф. Сливков, слушай гайдите“, провикнах се, извадих револвера, та пушнах четири патрона, като вървеше каруцата много бръжко. Като да минем покрай една турска неизгорена къща, от тази къща, не знам от гърмежа на револвера ли, излязоха жени, мъже, та станаха на една тумба и се озряха в каруцата. Като приближихме, казах на каруцаря да спре да си направим по едно цигаро и той спря, направих цигарата и повиках да ми донесат огън да запаля. Между тия жени една изплака с висок глас и каза: „Този — чичо поп“. „Гано, ти ли си?“, казах аз. „Не съм Гана, ами Станка“, каза тя. „Както и да е, нали си Чаушов Кънева дъщеря?“ „Негова съм“. „Ами баща ви, майка ви живи ли са?“ „Живи са, чичо попе, добря дошол“. „Ами мой баща, майка, братя и деца живи ли са?“ „Всички са живи, чичо попе“. „Кога ги вижда?“ „Миналата неделя ходих, та ги видях всички, дяда Кънча, баба Кънчевица, чича Славя, Стоенча, Йорга, Пенка и ваш Теня“. „Да вярувам ли?“

„Вярувай, чичо попе, дай да ви целуна ръка“. Това извършиха всички, които се намираха в тая къща. Аз забравих да паля цигара.

1193 Аз от радост забравих се и не знам какво да говоря; извиках нависоко: „Сливков, имам баща, майка, братя и деца“. Извадих револвера, та пушнах с останалите двата патрона и изново пак го напълних и казах на каруцаря да кара много бръжко, и за скоро пристигнахме селото Налдикен, което беше съвсем изгорено и нямаше жив човек да се подслони и живей в здрава стая. Всичкото на прах и пепел, само голата джамия стърчеше извън село като сух дъб.

С. ТРЪНКОВО. Като да влизаме в с. Трънково, един мъж и жена идеха си от къра, аз пушнах един патрон и попитах: „Дена Кънчев Славова от Арабаджиево жива ли й?“ Обади се жената, та каза: „Жива й“. Аз по гласа познах жената и я попитах: „Златке, ти ли си?“ Тя ми отговори: „Не съм Златка, ами Минка“. „Както и да е, нали си на аретлика Илча сестра, Герганов Тодорова дъщеря от с. Арабаджиево, скоро тичай, та кажи на Дена, че чичо й поп Минчо си иде от Диарбекир, иска да я види и бърза да заминува“.

Бърза жена и от кошута по-бърже бяга, тя тича, ний препускахме каруцата, не можохме да я заминем, тя по-напреж влезе в село.

ПОП ЛОЗЮ. Влязохме в с. Трънково, мръкна се и стана мръчкаво, на дюкяна се виждат събрани хора и поп Лозю^[143] отива да си прибира коня. 1194 Аз извиках: „Поп Лозьо, къде отиваш, поп Минчо минува“, извадих револвера, та пушнах три-четири патрона. Събраните хора, които бяха пред дюкяна, извикаха: „Поп Минчо!“, юрнаха се като овце на храникалка, та ни забиколиха, но Сливков не познават; аз им явих, че другарят ми е Стефан Сливков, захванаха и него с плач да целуват.

Толкоз село, кога се известиха, та се събраха мъже, жени и деца, не можем да се разделим и тръгнем за село.

ТЕНЮ ГЕНЧЕВ. Проводих Теня Генчев с кон да иде напреж да обади и като минува през Топракхисар, да не запира коня, но да препуска през село и да вика с висок глас: „Поп Минчо си иде“, също и в нашето село така ще постъпи.

ПОП ВЕЛЧО^[144]. Теню Генчев отиде, поп Велчо се качи на коня си и каза: „И аз отивам напреж“. Всички казаха: „Поп Велчова кон е вампор, ай сега ще иде в село“. И наистина, както казаха хората, поп Велчо пусна коня и извика с ясен радостен глас: „Поп Минчо си иде от Диарбекир“, и се замъгли, та се не чу и не видя накъде отиде. Да вървят напреж да обадят, зари ненадейно като се видим, може би някоя случка от радост да се обърне в плач.

Приготвих револвера, сто патрона са; като да тръгнем, 1195 с нази тръгна голяма конница народ от с. Трънково. Като да тръгнем, пушнах един патрон. Тази конница, която тръгна с нази, била натегнала от патрони и мартинки, като заплющяха, въздуха заглушиха. Взеха да се чуват и на Топракхисар същите гърмежи от мартинки.

Моят револвер, като чу гърмежа на мартинките, омекна му кускуня.

ТОПРАКХИСАР. Като пристигнахме в Топракхисар, кога се известиха, всички ни посрещнаха от село навън като князове. Едни плачат и ръце целуват, а от гърмежа на мартинките въздухът беше заглушен, та малко се чуваше кой каква радост чувствуваше и какво говори. И оттук ни придружи една конница и тръгнахме за с. Арабаджиево.

ТУКА МУ Й ДЖУМБЮШЪТ. Конницата се усили, захванаха и от Арабаджиево да се чуват гърмежи от мартинки и ето пристигнахме крайната могилка и една тълпа конница ни срещна, още една и още, още… Тук-там се чува „добря дошле“, друго от гръмот се не чува…

Баща ми ме посрещна насред село и от плач не можеше да ми продума. Аз скочих от каруцата, та го грабнах и качих на каруцата и аз седнах при него, но той, сиромах баща, от радост задушил се, не може да говори, само хълца и гледа. „Тате, аз не съм умрял, не плачи, аз съм жив, додох си, радвай се“.

На 18 май 1878 год., в четвъртък срещу петък, часа 1½ алатурка, 1196 пристигнах в село Арабаджиево на дома си.

Но какъв дом, всичко на огън изгорено, съсипано на прах и пепел, балдърънлък като копрали, намерих една коптора, изново струпана като циганска хижина (колиба), в която се бя[ха] подслонили баща ми, майка ми и братята с домочадията си.

С мене вървеше народ много и дума се не чуваше от гърмежа на мартинки и ура. В двора кога пристигнах, още по-много народ, мъже, жени и деца събрани като на панаир, които чакаха да се срещнат и видят с мене.

Грабнаха ме на ръце, та ме свалиха от каруцата. Едни пеят, други от радост плачат, благодарение на гърмежа от револвери и мартини, та не се чува кой какво говори. А клетата ми мила майчица, питам за нея где е, но тя от майчина милост ли или радост паднала на земята, та не може да се изправи и през народа да доде при мене. Най-сетне ми казаха: „Ето майка ви, иди“, аз скочих, та я хванах за ръка, но тя падна, та коленичи, назад отива, напреж не може да пристъпи.

Взех я, та я заведох при баща си и седнах помежду им. 1197 Майка ми ме стисна, та ме прегърна да ме целува, но от радост не може да продума ни реч, само хълца без думи. „Мамо, не плачи, аз си додох, здрав съм, радвай се, аз съм твойто попче, поп Минчо, който бях заточен вечно до живот в проклетий Диарбекир, но сега не съм там, в мрачните зандани, но при вази. Мамо, помниш ли, кога доде при мене в одаята ми, та ми рече“: „Попче, остави се от тази работа, която си захванал, турското царство не се съсипува тъй лесно, язък ти за дечицата, ще те обесят, айол“. А аз ти казах: „Каква работа, мамо“, ти пък ми отговори: „Аз всичко чувам какво говорите и вечер те вземат 10 души конница и догде да се съмне, пак те довеждат“. Аз ти сгризнах зъби и ти рекох: „Да мълчиш, че ти главата отрязвам. Помниш ли, мамо? Где са турците хаджитаировци и дайахмедовци…“.

Майка ми като от сън се събуди и продума: „Всичко помня, попче, цар Николай изгони турците“.

Много гласове, ура, „да живей“, въздухът се цепи от викот, ура и гърмеж.

Моят Стефан Сливков, колко да беше кахърен зарад баща си, но и той се поразвесели, когото изпроводихме още тая нощ в града с Ника Герганов и още няколко души конница, които придружиха каруцата, та го заведоха в Стара Загора. Баща си дяда Петра завари жив, също и майка си. Госпожата му Стоянка, която била учителка в Северна България, и тя тая нощ си дошла, та се събраха живо и здраво всички тая нощ с голяма радост.

1198 ДЕЦАТА МИ. Между толкоз народ мъже, жени и деца, които дохаждат да ме здрависват и ръка целуват, дохаждали и мойте, но като не можох да ги позная, поисках да ги видя отделно и попитах: „Где е Теню? Нека доде при мене да го видя и целуна“. Теню доде, та ми целуна ръка и аз го целунах. „Где е Пенка?“ — и тя доде. „Где е Кънчо?“ Мълчание. „Кънча убиха черкезите в Стара Загора“. Нека бъде курбан, Бог да го прости, царство така се печели и без жертва и кръв свобода не става. „Ами Вълчо где е?“ „Вълча оставихме на Търново в сиропиталището“. „Жив ли е?“ „Жив е и здрав и тези дене щяхме да отиваме да го доведем, но там е рахатът му по-добър, защото има жени, та ги гледат и учители да ги учат“.

„Братия, аз с думи нищо ви не можа доказа тая нощ, но моля ви, ако обичате, ще ви попея една песен“. „Обичаме и ний ще ви придружаваме, защото не сме ви чули скоро да пейте“.

„Е-е-е. Стоян ми млада войвода повдигна български байраци, посъбра отбор юнаци, та че ги Стоян млада войвода поведе към тази гора зелена, към тази бойна планина и на юнаци думаше: «Ах, драго ми й, млади българи, из гора зелена да ходя, отбор юнаци да водя, през кръст, през рамо златни паласки, светом светящи като ясното слънце.»

1199 Е-е-е. Та че ги Стоян млада войвода заведе в тази гора зелена, в тази буйна планина, при рунтавите могили, на широките полени, редом ги сички нареди на широката поляна и им печени агнета принесе и ройно вино червено, червено вино тригодишно. Самси Стоян млада войвода отбор юнаци служеше и още с ройно вино поеше, ройно вино червено, червено тригодишно.

Е-е-е. Като ги Стоян млада войвода служеше и на юнаци думаше: «Ежте и пийте, отбор юнаци, нещо ще да ви продумам, хатърно да ви не остане: комуто й мил стар баща и стара майка, и младо булче, и дребни мили дечица, от нази да се отдели, да иде на турци да шета, баща, майка и деца да гледа, комуто не е мил стар баща и майка, и млада невеста, и мали дечица, да извади сабя френгия, че ще из гора потеглим.

Е-е-е. Като си Стоян млада войвода издума, никой се не от юнаци оттегли, сички саби извадиха, Стояна млада войвода в очи гледаха какво ще да им продума. Стоян ми млада войвода отзе си знамя българско, та поведе отбор юнаци из тази гора зелена, из тази буйна планина и на юнаци думаше: „Ах, драго ми й из гора зелена да ходя, отбор юнаци да водя, през кръст, през рамо златни паласки, светом светящи като ясното слънце“.

Е-е-е. Та че ги Стоян млада войвода заведе в тази гора зелена, в тази буйна планина, та си отбор юнаци нареди по сички пътища, друмища, запази сички бърда и планини, не пуска птичка да мине, нито турчин да стъпи, камо ли царска хазна да мине. Стоян ми млада войвода на дърво стоеше, 1200 със златна свирка свиреше, та си отбор юнаци командуваше, ако турчин хванат, при него да го закарат.

Е-е-е. Прочу са Стоян ми млада войвода до царя, до царя и до везиря. Царят башибозуци проважда, анадолски голи манафи, брусиянски боси зебеци, боснянски въшливи арнаути, масърски черни арапи, уруммилетски мръсни гаджали и мръсни гурливи цигани Стояна млада войвода да си уловят, жив при царя да закарат, но колкото отидат, никой са назад жив не връща.

Е-е-е. Чуди се цар Мурад, май се как да си Стояна млада войвода измами, измами да го жив хване. Де зачу този ми гръцки патрика отец Йоаким, християнски защитник, той при цар Мурада отиде и на цар Мурада думаше: „Царьо льо, царьо честити, нещо ще да ти кажа, да ти кажа, царьо, и на ум науча, а ти, царьо честити, да ма послушаш и тогиз главата ша ти миряса.

Е-е-е. На тези българи, царьо честити, ти друг колай не можеш намери да ти главата миряса, те мирни не седат и на рахат никога няма да та оставят, догде им попове и учени даскали не избесиш, догде им богати не изколиш и богатство земеш, догде им черкови и книги изгориш, млади булки и моми не изтурчиш, момци поеничериш, няма да мирясаш; да оставиш глухите, немите и най-диваците, да не знаят що е българско“.

Е-е-е. Като чу цар Мурад тез думи от стар патрика отец 1201 Йоакима, християнски защитник, зверска кръв пламна, не може сън да спи, се Стоян млада войвода пред очи му се явеше с негови отбор юнаци. Цар Мурад Зинан повика и на Зинан паша думаше: „Де къдя съм та проводил, се ми работа вършиш, и сега ша та проводя работа да ми свършиш, на българи глави да смажеш, Стояна войвода да хванеш, жив при мене доведеш“.

Е-е-е. Зинан паша цар Мурад думаше: „Царьо льо, царьо честити, где къде си ме проводил, се ти работа свършувам, саде при Стояна млада войвода не ма проваждай, защото му са храбри юнаците и от левове са по-силни, и за кръв много жедни, че той е завардил сички пътища, друмища, сички бърда и планини, не дава фтичка през гора да хвръкне, камо ли ази да мина, самси Стоян млада войвода на дърво със златна свирка свири, та си на юнаци команда дава“.

Е-е-е. Цар Мурад думаше: „Аз та проваждам, Зинан пашо, да идеш из царството ми, синки български попове и учени даскали да избесиш, богати да изколиш, имоти да им земиш, черкови и книги да им изгориш, млади булки и моми да изтурчиш, момци да изеничериш, да оставиш глухи, слепи и неми живи, дето не знаят българско що е, и по балканските поли цели села старо и младо изтурчи, мъже, жени и деца, които откажат, до крак да ги изколиш“.

Е-е-е. Зинан паша на цар Мурада думаше: „Царьо льо, царьо честити, ша ида, царьо, ша ида, царска са дума не мести, думата ви две не струвам, отдай ми, царьо честити, 1202 5000 анадолски манафи, 3000 брусненски зебеци, 4000 масърски арапи, 3000 уруммилетски гаджали, 1500 грозни цигани и тогиз ша сичко извърша“. Цар Мурад колкото башибозуци Зенан паша поиска, синките му набави.

Е-е-е. Та че Зенан паша коня възседна, та поведе 5000 анадолски манафи, 3000 брусненски зебеци, 4000 масърски арапи, 3000 уруммилетски гаджали, 1500 грозни цигани. Отгдето помина, сички попове и учени даскали избеси, всички богати изколи, та им имота ограби, черкови и книги изгори, млади булки и моми изтурчи и млади момци еничери направи. А по балканските поли цели села с българи от старо до младо изтурчи, та ги помаци нарече, а които се не предадоха, сички ги до крак изсече.

Е-е-е. Тези клети помаци и до днес кръстника си не забравят, калтата си отца Йоакима, стар патрик, християнски защитник, та му на курбан-байряма бакшиш проваждат пълно юопче с житена кал и на курбана рога на отца Йоакима в носа». «Ура-а-а, Да живей наший освободител негово царско и императорско величество Александър Николаевич и брат му Николай Николаевич, ура-а-а, да живеят» — въздухът се цепи от викот и гърмеж от мартинки и револвери.“

МОЙТО ЦИГАНЧЕ ИВАН ГЮЗЕЛЯ.^[145] Кою Мръвков Станев от Стара Загора и мойто вярно циганче Иван Гюзеля тоя ден 1203 уловили едно корито около 25 оки риба, мустакати мрени и карабалъци, та ги донесоха с коритото при мене и ми казаха, че за моя чест са хванали тази риба. Аз им благодарих и им казах, че тя ще трябва за утре, вземете, та я подредете да се не развали, като опечете сега малко да я опитаме, че скоро не съм ял от нашата река риба.

ГОЛЯМА БИТКА ИМА В АРАБАДЖИЕВО, ТАЯ НОЩ СЕ ИЗБИХА. В селата Ахиево, Ахърито и Голямо Кадиево, като слушали пушките, които са гърмели в нашето село, помислили, че отнякъде се нападнало, та се избиха. Затова бяха проводили по 10 души конници, та додоха и те на гости и бръжко си отидоха да обадят, че селото не е нападнато от никого, но поп Минчо си дошел от Диарбекир и от радост пушкат, които са го посрещнали и отишли да се видят.

ГОЛЯМ СЪБОР. 19 МАЙ 1878 ГОД., ПЕТЪК. В този благополучен и щастлив радостен ден, щом се съмна, и завървя мъже, жени и деца от село и околните села и от град Стара Загора. Виното беше малко скъпо през това време, но приятелите ми го донесоха с бурета в Гермята, под бряста, постлаха зелена трева, та положиха една голяма трапеза. Гайдите засвириха: песни, игра, радости, най-подир направиха едно голямо хоро, накараха мене да го водя и аз не можох да изляза от хатъра им, 1204 хванах се, та поиграх. Не остана човек днес да го не окъпаха в реката.

Всички ми се радваха, но познавах радостта в Сивча Тодоров и Гоната Мирчев, защото не искаха да се отделят от мене ни минута.

Днескашний гуляй и радост не моя описа. Само чудно ми остана, че поп Сава Широв не можол да чуй да доде да се видим.

По мръкнало го доведоха, но по-напреж го хвърлиха в реката, та го окъпаха, защото останал като Мартино кросно, че тогава го доведоха при мене, та се видяхме и братски, Христос посреди нас, обоблизахме.

Селото като изгоряло, останали някоя и друга плевня и къщи, в които живееха по 10 фамилии в тях, и старите къщи в Заимския чифлик, в които в една къща Вълчо Сийреков продаваше вино станимъшко.

По мръкнало, като си разотидоха гостите, поведоха ме, та отидохме да им честитя новия дюкян — Ахмед ефендьовата къща.

Между другите, които бяха дошле от Стара Загора, беше дошел и Тодораки Хаджийоргова Стоян (…)^[146]