Минчо Кънчев
Видрица (2) (Спомени, записки, кореспонденция)

Част първа

1 Какво хубаво грее слънцето, какво е приятно и весело времето, сякаш че самата природа е надарила това място. Гъсти гори, лешнаци, диви лози, къпини, в които ходят и се разполагат диви зверове: вълци, пликове, свини, сърни. В това място между тези гори се лъщеят шест бели кули, оградени с големи чифликя: 1. Кул кея^[1], 2. Дуракаа, 3. Келеш Байрактар, 4. Мехмед бей, 5. Таир бей, 6. Бабека. Между всички най-силен бил Кул кея, който придошел от Цариград и се заселил в това място, направил голям чифлик, насадил едно пространство бахча (градина) със сливи и друга с черници. А Бабека бил татарин. Тука, между тези чифлици, имало и шест къщи, заселени с българи, и то какви къщи — колиби. Тези чифлици и колиби са в село Арабаджиево. От тези къщици в една живял и Колю Нейков^[2], който се е прехранювал с овчарство. Това е било в XVII^[3] век, около 1688 година.

Приказува ми дядо Герган, който беше около 110 години възраст в 1857 г., което бил изслушал по предание от по-стари хора за това село Арабаджиево. От село Арабаджиево право на изток, при Къръмската воденица, местността се назовава Селище^[4], там е било селото в българско царство и се назовавало Попово село. 2Селото Попово като се разсипало в преминалите преврати, българите, които останали живи, избягали кой накъдето можал. А тука, в честата гора, се изкрили и засекли няколко души българи и живеели без къщи. Само с коля, с мотики разкопавали земята и си посявали за прехрана жито и просо. Тези клети българи и тук не можле да се укрият от турците. Тези проклети зверове, като ги подушили, нападнали ги с една малка битка и ги изловили всички и изклали и нарекли същото място Арабаджиларкюю. Станало Попово село Арабаджиево. Нарекли го турците Арабаджиюою, което и досега се дума. Това ми приказува дядо Герган, който слушал и забележил по предание от по-стари хора — баща си и дяда си.

Колю Нейков, който се заселил около XVII век и живеел в с. Арабаджиево между съседите си и големи агалари, родил синове: Стояна, Къня, Нейка и Тодора; дъщери: Маша и Злата. Колю Нейков извъдил: кози, овце, а синовете му растат, агаларите Келеш Байрактар, Кул кея, Бабека, Мехмед бей изгаснали. Останали Таир бей и Дурака, който наследил и на Кул кея имота.

Колю Нейков започнал да остарява, но пак не оставял овчарската си тояга, синовете му поизрастали, захванали да му помагат, 3 но пак не бил спокоен, като се подпирал с тоягата си и говорил: „Какво е весело, какво хубаво пеят славеите и кукувиците и какво на хубаво миришат полските цветя: теменужката и момата сълза, а утре пак ще се работи с децата на Дурак бея, какво ще правя овцете и козите, хубава стока ми даде Бог, но таз пуста меджия, тоз проклет афион ще да се плеви и копай. Няма ли град за него, ами ни мъчат толкоз тез зверове, Господ да ги убий и порази. Няма що да се стори, нали сме паднали в ръцете им роби, ще им робуваме — Бог е добър и за нас.

Да извадя аз кавала, да посвиря и развеселя стадото си, че то утре ще стои запряно, да се поприберат кучетата от гъсталаците и да чуят момчетата, да не би да са заспали и ги придебне гад и разпръсне козите“. Изважда кавала и засвирва. Момчетата чуват кавала на баща си и радват се: тати свири с кавала, утре няма да плевим мак (афион). То е било в XVII век.

МЕДЖИЯ

— Кольо, какво си се замислил? — пита бабата му.

— Не питай, жено, днеска оставих овцете, козите, толкоз стока 4 в агъла да мрат гладни зарад тоз пусти афион, дявол да им вземе главата и меджията. Гледам днеска, като работим, едни плевят, други прашат с мотиките, между другите деца виждам и наш Тодорча какво прави, той не плеви тревата, ами скубе афиона, който му доде напреде. Ако го видят тези мръсни гаджали, които вървят след нас, какво ще думам, не знам, ще го добият.

— Кольо! Узарана, като доде Дели Осман, та прибра децата, наш Тодорчо е малко инат, още тогава каза, че ще скубе, което корен се случи напреде му. Дели Осман малко остана и мене да докара, досред пътя ме кара, хеле се измолих, дадох му 5 оки сирене и питата хляб. Върнах се и знам, че и вий ще гладувате, но овцете по-гладни, пуснах овцете и козите към прополените, та ги напасах и не са много гладни.

— Аз ай сега ще ги излъча и изкарам, но нека се приберат децата да вечеряме.

— Почакайте да се опече питата, защото сега скоро я зарових в огена, онзи дявол Дели Осман днеска взе цялата пита и аз цял ден съм гладувала — каза баба Колювица.

— Какво ще се стори с това нашто дете Тодорча? Освен гдето скубе мака (афиона), ами и хука (попържа) дангулите и замярга читачеата им с буци, хеле дангулите не го виждат.

— Кольо, наш Тодорчо е малко вироглав и не знам какъв чуляк ще стане, кога порасне.

5 СВАТБИ. Колю Нейковите синове израстаха. Стояна оженили за дъщерята на Станка Йоргова Юрдеков от село Карпусча^[5]. Къня оженили за Гана Малинова от с. Трънково, а на Нейка за жена — от с. Шахпазлий. Дъщеря си Злата оженил и дал на Недялка, капъджибашкия говедар в с. Ахиево.

Най-подир Колю Нейков достигнал в голяма старост с неуморимите си големи трудове и черни теглила между турците, починал и се причислил във вечността при блаженопочившите в рая.

Стоян Колев (Латина)^[6] останал на бащина си занаят овчар. Той бил тънък, на бой висок, с дълго лице, черноок, знаел хубаво да пей и бил гласът му много сладък и висок, на шега да затананикал, всеки, който го чуел, запирал се да послуша. Латина Стоян и Станка Йоргова Юрдекова с многото си трудове извъдили много овце и кози и родили двама сина, Йорга и Кънча, и две дъщери, Неша и Димка. Йорга оженили и му взели за жена Куна, дъщерята на Станка Йовчев от с. Голямо Кадиево, и Неша, дъщеря си, оженили и дали я на Нейка Топал Маринов в с. Шахпазлий.

Къню Нейков станал земледелец и родили с жената си Гана четири сина: Стояна, Господина, Коля и Кънча, и дъщерята им Стояна.

6 Нейко Колев (Дели Нейко)^[7] родили с жена си четири сина: Стояна, Генча, Коля и Минча, и три дъщери: Маша, Гена и Злата. И той работил земледелие.

Тодор Колев^[8] останал при най-големия си брат Стояна и ходел заедно с него, та пасели овците и козите.

КАПЪДЖИБАШИСКИТЕ ЧИФЛИЦИ И НЕГОВИТЕ ТЕЛОПАЗИТЕЛИ. Капъджибашията е живял в град Стара Загора и в това време е бил като един княз в околията, той вземал, той давал, той бесил, той колил, твърде малко познавал султана. Неговите чифлици са биле: 1. В село Ахиево с главен управител кръвопиец Гяур Алия. 2. В с. Караджалий — Муртазата. 3. В Джуранлий — Слав кея. Този Слав кея зарад една кобила обесил коняря си на бряста всред чифликя, защото казал, че се изгубила. Тези чифлици били оградени и укрепени с яки и високи стени и на стените по шест кулички, с по един къраасъ и с десет-дванайсет души оръжени турци на всяка куличка. Назъри, коруджии, аргати, цигани тъпанари и други голи-боси турци, гладни хрътове, които имали право да ги хранят българите и да им плащат дишхакъ. А други варварски и зверски постъпки не ги взема перо да се опишат… На кого ще се оплачеш, на Гяур Алия ли или на Муртазата и Слав кея? Тежко и горко… — казва дядо Герган и Гайдаджи Митю чифчи.

7 ГОЛЯМАТА СВАТБА В С. АХИЕВО. Тази голяма сватба [станала] в тези варварски и най-гнусни тежки черни теглила от хората на капъджибашията и от неговите управители и мучители християнски Гяур Алия и Муртазата, и Слав кехая.

Тоз човек как се е решил да направи такава голяма сватба, дали е бил много богат и влиятелен между големците или пък тяхно мекере не се знае. Този дюгюнджибашия (сватбарин) от с. Ахиево калесал много гости, познати нему големци турци, между които и техни гладни кучета и мъчители на християните, които, освен гдето немилостиво и варварски постъпвали с горките българи, но като се наядели, взимали пари за труда на зъбите си (дишхакъ) както за тях, тъй и за конете си, гдето яли ечмик.

На тази сватба биле поканени и българи, едни отишле със зетя да взимат булката, а други според български обичай ще направят хорото. Гайдаджи Митю Кул, Дурак бейов кея от с. Арабаджиево^[9], засвирил с гайдата, та направил голямо хоро в капъджибашиския чифлик, влизат капъджибашиските турчеля в хорото и който българин не играй или влезе вътре в хорото, бой до умряло.

ЖЕЛА ЖЕКОВА. На тази сватба с другите сватбари отишол и Тодор Колев заедно с аретликя си Вълча Колев, и двамата овчари. А тази прочута хубава мома Жела Жекова от с. Ахиево била любовница на Вълча Колев от с. Арабаджиево. В този ден Гяур Алиевите турчеля биле се наговорили да вземат с насила Жела Жекова от хорото и да я дадат за жена на арапина си Мерджана. Тодор и Вълчо зачули този план на турците, стегнали се юнашки да отърват Жела Жекова от турчелята. Вълчо, без да се страхува от турците, отива и хваща се на хорото при Жела Жекова, а Тодор, приготвен за бой с овчарската си тояга. Турците настръхнали, спускат се с голи ножове връз Вълча, а други грабват Жела. Тодор и Вълчо с овчарските си тояги — върху турците, бой голям, наложили турците по земята и те отънали в кръве, но не можле да успеят да отърват Жела от турските ръце, а те, като се защищавали с овчарските тоеги, сполучили да избягнат и влезят в гората, отънали в кръв. А Жела Жекова замъкнали турците в харемликя при Гяур Алийца.

СТОЯН КОЛЕВ. Латина Стоян Колев бил с овцете си между дядова Станчев егрек и Гръцката поляна, това било часа около 12 по турски, слънцето наближило да зализа, когато Тодор и Вълчо излизат при батя си Стояна, който, като ги видял отънали в кръве, останал смаян и казал: „Каква ли бела направи ти днеска, Тодоре?“ „Каква бела — бихме се, драхме се, налагахме се с Гяур Алиевите читача, не можохме да сполучим да отървем и отнемем от турчелята Жела Жекова, любовницата на аретликя Вълча, взеха я за жена на арапина си Мерджана. Май скъпа им доде, ний огънахме в кръве, ама и тях хубай наложихме, развалихме цяла сватба^[10]. Бате Стоене, то ще ви разправим, ами ти иди в село, та донес хляб да се нахраним, защото сме гладни, и виж дали са отишле в село да ни търсят. Ако ни търсят, да додат, ний сме тук, кажи им“.

Стоян подкревя глава и тръгва към село.

ТОДОР И ВЪЛЧО. Тодор говори с аретлик Вълчо: „Какво мислиш и каква я кроиш? Жела взеха и ще я потурчат тези бесни кучета, ний хубай ги налагахме днеска, ами онази циганка, която се навря и искаше и тя да приближи при Жела, ти когато ги юнашки събаряше, аз през тълпата, която ме нападаше с голи ятагани, прегазих и я съборясах в кемането и туй беше. Ний си отървахме живота^[11], но тези кучета няма да ни остаят, те ще ни 10 търсят и ако ни уловят, ще ни избесят. Ти какъв ум мислиш?“ „Аз знам това, аретлик Тодоре, и мисля да се крием и бягаме из гората, че най-сетне, като се попремине, може да се забрави и с пари да го свършим, знаеш, че парите са сладки и те всичко вършат“. „Аз не мисля тъй, аретлик Вълчо, аз това съм намислил: ще напусна овчарлъка, ще туря главата си в торба, ще събера няколко юнаци и ще дам да разумеят на тези капъджиловци, гяуралиевци, муртазовци, славкехайовци и на голите им кучета, които ги пазят и пият на нашите братя кръвта. Не стига, гдето ги храним като гладни кучета, ами да грабят моми и булки и да ги турчат и наслаждават зверските си кучешки страсти с тях. Това съм намислил и този път ще държа, доколкото живот живея. Белким ти не ще тръгнеш с мене, аз се надявам и на аретликя Димитра и той да ме послуша. Да беше и той днеска с нази, още по-голяма работа щяхме да направим и юначество покажем. Хора много, но всеки бяга настрана. Хаде да свием и му приберем овцете и козите на Гръцката поляна и смамим кучетата му, че бати Стоян е отсега на дохаждане“.

ОВЦЕ И КОЗИ НА ГРЪЦКАТА ПОЛЯНА. След малко Латина Стоян довтаса, донел хляб, месо печено и вода, 11 сяда на тревата и захваща да казва така: „Много лошо сте направили, вий сте потрошили турчелята в Ахиево. В нашето село дошле шест тълпи кучетари, вази търсят и ако им минете на ръка да ви уловят, ще ви обесят и живи дерат, язък за вашата младост“. Тодор: „Бати Стоене, ний днеска цял ден се юрлахме с тях, да са ни хванали, ръцете им вързани ли бяха! Я гледай на колко места имам клъцнато от ятаганите им, но в ръце не влизам, и аретлика Вълчо е бележен, зам да знай оттук натъй каква мома да залюбува, и той хубай ги търкаляше, те уплашиха ли се, кой знай, забравяха с пушки да гърмят, ами повечето само с ятаганите си искаха да секат. А пък нашите дълги овчарски тоеги не ги пускаха да ни приближат. Като подскокнем, по трима наведнъж събаряме, пръснахме ги като чил-яврукларъ и пак се отървахме живи“.

ХЛЯБ И МЕСО. Овцете налягали, а козите — една лежи, друга бръсти, кучетата наоколо сегиз-тогиз се обаждат, Латина Стоян откопчава чантата от врата си и слага на нея хляба и месото и захващат да ядат. Тодор: „Бате Стоене, да си похапнем, че да легнем да си поспим, да видим кой какъв сън ще сънува, 12 ти май кошку лош, на нази твърде се не надявай, че ний сме утрепани днеска“^[12]. Тодор и Вълчо ядат и се смеят и все за сватбата и турчелята приказват, а кога смислят за Жела, тежко пъшкат и зъби скърцат. Те като гладни за скоро се наели и се оттеглили настрана в гъсталака и заспали. Те спят, като че нямат никаква грижа, а бати им Стояна сън не хваща, чуди се и с ум се бие как ще да стане тая работа и как ще да се отърват тези момци от тези проклети зверове. Сън няма, наближава скоро да се съзорява, от много мислене захванал да си говори какво ще се стори… Тодор се стреснал и извикал: „Не бой се, не се плаши, бати Стоене, аз ще ви освободя“.

ЖИВА РАЗДЯЛА. Тодор като станал, повикал аретлика си Вълча и отишле при батя си Стояна, който бил малко позамислен. Тодор казал тъй: „Братко, бати Стоене, ти недей се тъй замислюва и не се толкоз кахъри, гледай стоката и кога идеш в село, не се бави, повардювай се и повече из гората се намирай, пък аз ще се скитам ту тук, ту там из гората, догде да се размине тази работа, дай ми една тапанджа да се намира в мене. И ти, аретлик Вълчо, крий се в гората и гледай да не влезеш в ръце, 13 сетне работата ти е спукана“. Целуват се и с плач се разделят. Стоян при овцете и плаче сам…

ТОДОР КОЛЕВ И МУРТАЗАТА В СЕЛО КАРАДЖАЛИЙ. Тодор Колев, като се разделил от брата си Стояна, скитал се ту тук, ту там. Като бил овчар, той се познавал и с вънкашни, които го познавали и хранели. Най-подир той сполучил, та се примъкнал в Караджалий и отишъл при Муртазата, та му се примолил и му се обещал, че ще му слугува вярно и безплатно. Тодор Колев бил на бой висок и снажен, на лице хубавец, с големи черни очи, нос умерен, мустаци черни и големи, вежди черни и намусени, който го гледал отстрана, драго му било да го гледа. А когото сърдито погледнел, трябва да трепери и от страх да бяга, гръмогласен, кога се разлютял, космите на главата му прави ставали.

Този прочут варварин и страшен Муртаза обичал и искал хората му да бъдат юнаци и прочути страшни кесаджии, затова той, като видял Тодора Колев, много го харесал и обикнал и без да му й ял попарата, препоръчал го на всичките си хора и на най-главните си къраларъ да го имат и почитат между си един Муртазов юнак.

Тодор Колев, като поживял няколко дена в Муртазова 14 чифлик, придобил голям почит и влияние, без да го знаят, че той бяга и се крий от техните бабаити, на Гяур Алия. Тодор Колев гледал да изучи в коя стая се намира дебоя, и това изучил. Дошло време да отиват на воденица да мелят брашно, натварват шест коля с чували пълни и една кола с мито жито за Муртазата, впрегнали колята и тръгнали. Тодор Колев се качил на Муртазовата кола и отишле на яръмджа молла бейовата воденица. Нали са Муртазови хора, за него брашно ще мелят, колята, като се задали, всички из воденицата навън и гошоглави излели да ги посрещнали, едни коля пускат, други чували от колята снимат и в кошовете насипват, други в реката за риба да ловят влизат, а пък други огин кладат, чуреци да опекат, така да им угодят, дума да няма до Муртазата, че той коли и беси за една дума.

ТРЪЦУК. В този ден Муртазата бил повикал от осем села меджия да му женат и бабаитите му по-многото биле на меджията при жетварките, когато се смляло брашното, и Тодор Колев не бързал да натовари чувалите, защото чакал, кога влезе в село, да наближи да се мръкнува. Натоварили чувалите с брашното 15 на колята и Тодор, в което време мислил да стигне в село Караджалий, сполучил. Щом влезли колята в чифликя, пуснали ги и Тодор грабнал един чувал с брашно и право в мутвака на Муртазата и сполучил, като оставил чувала, да влезе в стаята при пушките. Набръжко, догде да се усетят другите, той опасал сърмалия силях и фишлик, пълен с фишеци, натъкнал най-добрия един ятаган от ятаганите, сап-капзамлъ със сребърни ножници и кобур-пищови от най-добрите и взема едно шишане със златни белезици, напълнил ги и лапнал гол нож в устата си и два пищова в ръцете му, и шишането на рамото му и изскочил навън и от стая в стая търси Муртазата.

В това време Муртазата се разхождал в една стая горе на кулата, а жена му и две арапкини биле долу в друга стая без ферджи, които се боричкали и давили като кучки. Муртазовката, ханъмката на Муртазата, като видяла Тодора, извикала с жален глас: „Вай анаджим, какъв страшен гяурин иде, изкла ни“, и хлопнуват вратата, та я заключват арапкините, догде да завтаса Тодор. (Тука му й тръцука.) Муртазата вика и реве от кулата, ханъмки и арапкини пищят и викат: „Аман, отървете ни от тоз страшен гяурин, изкла ни“, Тодор пушка на кулата в прозорците, отстрана запукват пушки от вардачите на Муртазата, жетварки от 16 меджията пристигат и въвлизат в чифликя: стари баби охкат и пъшкат от днешната работа, дето са женали боси, гладни и жедни и за вечерта нямат месен хляб. Млади булки с малки дечица в ръце плачат и с кървави сълзи проклинат. Хубави порушени моми-девици волею и неволею пеят, тъпани думкат, зурни и гайди свирят, назъри, коруджии и гладни голи цигани пеят и се провикват и с момите подиграват, стари-млади играят, пушки пукат из чифликя и се притъмнява. В тоз викот и таз бъркотия Тодор Колев сполучил да се измъкне из чифликя навън, като оставил няколко ранени и четворица убити: Дели Османа, Чолак Алия, къраасъ Мехмед Алия и Шабана арнаутина.

Тодор бяга в тъмнината през храсталака, намира реката и се шимнува в асмалъка, седнал да си почива и ослушва дали се чува потеря да иде подире му. Слуша пушки, като пукат, и говори: „Пукайте вий, давно изпукате, Тодор е на добро място, той в ръце не влиза, ох кузум шишане — бърше го и го целува, изважда ятагана, оглежда го, — мили Боже, добра дарба ме дари, но дали ще бъда честит да го опитам в Гяур Алиюва врат. Отърва ме Бог, на добро място съм сега“.

17 НОЩНАТА ХОЛУВИЦА. Тодор Колев, като се поуморил от днешна си работа, едно, от стоварюване на брашнените чували, друго, от страха на Муртазата, доколкото се уплашил, заспал на мястото си, гдето почивал в гъстата гора асмалък. В това време в този му сладък сън се случило та извикала нощната холувица близо до него, гдето спял. Той, стреснат от гласа, събужда се и става на крака, държи ножа и се ослушва да не би да го нападне някоя потеря. В това му ослушване холувицата повторила и Тодор разумял от гласа й и казал: „По-добре, че ме събуди, ишалла, дано е на добро. Какво направих аз, остана батювата Стоянова тапанджа залог на Муртазата, втори път, ако съм жив, ще я търся“.

ДИШЛЕНЯ ДИМИТЪР ОТ С. АРАБАДЖИЕВО. Тодор Колев, като се постегнал, изтрил шишането, пооправил пищовите и ятагана си, поотупал се в тъмнината, още се невидял, втори път на видело много се харесал. Оттук като тръгнал, минал покрай Боздуванджий и стъпал в арабаджийското землище, зачул клопки на овце около страдинката, познал по хлопките и по кучетата, 18 че са на Дишленя Димитра. Отдалеч вика: „Аретлик Димитре, тук ли си, обади се, че ти ида на гости“. Димитър и той познал по гласа Тодора, скочил, срещнал го, милували се, целували се и без да си продумат, малко мълчание. Пускат се и Димитър попитал: „Бе, аретлик, ний мислим, че са те убили досега нейде“. „Малко остана, аретлик, и то да стане, но я погледай това лъскаво златно шишане“, изважда ятагана, потупва и пищовите, силяха и фишеклиците светят на кръста му като злато. Димитър се учудва и дума: „Аретлик, отгде ти минаха тези неща на ръцете?“ „Аз ще ви кажа. Ама бати ми Стоян здрав ли е, накъде й тая нощ? Аретлика Вълча търсят ли още или го уловиха?“ „Бати ти Стоян е здрав, снощи се сбирахме при столоватата круша, той много се кахъри и мисли, че си убит. Вълча много търсят, но и той още се крий. Ами ти отгде идеш сега, аретлик?“ „Аз ли, аз бях днеска на сватба, много сватове додоха с тъпани, зурни и гайди, зиловете още пеят. Я дай чантата да похапна, че днеска ме изгладѝ сватбата. Хлопки хлопат, ето, и наш Белчо залая, гласа му се чува, бати Стоян иде с овцете насам, скоро дай да хапна, че ще отида, но при него не ща да излизам сега. Кажи му, аретлик, в какъв каяфет си ме видял и да не се кахъри, скоро ще се видим и с него“.

19 ЛАТИНА СТОЯН И ДИМИТЪР ДИШЛЕНЯ. Тодор Колев набърже похапнал и скочил на крака, ударил шишането на рамо и забил из гъсталака, без да каже накъде е намислил да пътува и на каква работа ще се захване отсега нататък. Димитър Дишленя и Латина Стоян се сряшкат с овцете при трите могили. Димитър Дишленя с нетърпение не може да трай да изкаже: „Бае Стоене, ваш Тодор аретликът ай сега беше при мене, ама да го беше видял в какъв каяфет е, от петите до носа обружен. Работата му не е чиста, попитах го откъде иде, той ми каза, че от сватба иде и сватбата била много голяма — гайди, зурни и тъпани, зълвите още пеели“.

Латина Стаян: „Пак е направил някоя беля нейде, ний мислим, че са го убили досега, а ти казваш, че й окичен от петите до носа със силях. Ами какво ви каза друго?“ „Каза да ви кажа да се не кахърите и скоро щял да се завърне и да се видите“.

ЛАТИНА СТОЯН И БРАТЯТА МУ КЪНЮ И НЕЙКО. Латина Стоян, като си дошел от къра в село, повикал двамата си братя Къня и Нейка и им казал, че Тодор дохаждал при Дишленя Димитра тая нощ и че бил окичен от пети до носа със силях и че идел от една голяма сватба. Кънчо: „Харна сватба, той гонил в Караджалий Муртазата да го трепе и много турчеля изтрепал, ала името си не казал, под земята го търсят“.

20 СЕЛАТА ОБРЪЩАТ И ПОД ЗЕМЯТА ТЪРСЯТ. Тодор Колев, когато оставил Дишленя Димитра там при страдинката и набил из гъсталака, работата му била тази — той, като се губил и лутал няколко дни насам-нататък, намерил си и събрал няколко дружина юнаци. Те селата обръщат и под земята търсят. Тодор Колев се избляга между камъшлъка и Къръмската воденица до реката Сюютлия в ракитите с двадесет и девет юнака, между които били Кънчо от Каяджик, всички пременени и облечени с джепкенлии хаби и с добри шишанета, пищови и ятагани.

ОЩЕ ИМА ЖЕТВА. Чифликбашиите, като обичали да им работят повечето работата безплатно, закъснели в жетвата си. За добра чест в този ден кулски Дурак бей бил изкарал голяма меджия от Арабаджиево село и други няколко села бабички, булки и моми да му женат жито при кьошкяра на голямата нива. Назърята, коруджиите и други турчеля били си навързали атовете отстрана да пасат, а те разкарвали жетварките да женат по-бръжко. Тъпани думкат, зурни и гайди свирят, дечица гладни, жедни, от пек изгорели, пищят като пиленца.

По пладне агите заповядали на Ялънджи Стойна Петков да иде да им напои атовете на реката. Ялънджи Стойно повежда 21 един от атовете и като че ги търсил с ръка, право на реката в ракитите. Тодор Колев, щом видял, и го повикал и Стойно, няма що да стори, отишел и здрависал Тодора с добре дошел. Тодор казал на Ялънджи Стойна Петков: „Ти каквато работа работиш, байо Стойно, работи я, но каквото си видял, няма да кажеш никому. Ний по икиндия ще додем на нивата да видим жетварките ви каква жетва са женали“.

СТРАХ. Жетварките гладни и жедни пеят, турците вият като кучета и се подиграват с жетварките. Тъпани думкат, зурни и гайди свирят — широк и дълъг чакъм не се изкарва. Мъже едни снопи вързуват, други влекат, а други кръстци склаждат.

Когато дошло икиндия, Тодор с юнаците си се стяга и тегли на нивата право при жетварките. Когато се показали и дошле юнаците на нивата, турците трътнали да бягат, жетварките сърпове хвърлили и викнали с глас да плачат. Тодор Колев извикал и казал: „Никой да не бяга, нещо ще да ви кажа — и наперили шишанетата към оногоз, който бяга. — Вий, които сте жетвари, да си вземете децата и сърповете и всеки да върви на къщата си. 22 — И на турците казал: — Вий нямате кабахат и вий сте слуги, и вий нямате кабахат, като сте дошле, вземете си атовете и си вървете“. Турците познали Тодора, молят му се: „Аман бе, Тодоре, не ни убивай“. „Вървете си“. Тодор повикал Гайджи Митя Петков и Ялънджи Стойна и им казал: „Вий ще поздравите Дурак бея, да заколи три агнета и две козлета и цели да ги опечете в пещта за довечера, и две пещи самуни хляб, и още ги пренесете на Колювата къшла при Неюва кър“. Турците не знам дали са биле уплашени, но кога си отишле, прали си гащите — казва Гайдаджи Митю Петков.

ГОЩАЛКА. Жетварите, жетварките, които бяха женали днес меджия на Дурак бея, като си отидоха, всичко стана йовтено. Едни казват, такива страшни не сме виждали, хеле Тодор Колев хич не мига от турчелята, изпъди и тях, и нас от нивата. А Гайдаджи Митю (чифчи-кеясъ) и Ялънджи Стойно казват на Дурак бея, каквото го беше поздравил Тодор Колев. Той, ако и да не му било на угодата, ако и да скърцал със зъби, едно, че му развалил меджията и, друго, че гяурин да му заповядва, най-подир склонил и заповядал да извършат всичко, каквото се изискува от него.

Агнетата, хлябът се опекли според заповедта, натварват няколко овчарски ата (магарета) с хляб и вода, взимат и 23 препечените агнета в ръце и принели на препоръчаното място — Неюва кър, Колювата къшла.

Слънцето залязло и след малко Тодор Колев довтасал с юнаците си. Слугите на крака, шапки под мишници, гологлави: „Добря дошле, юнаци“. „Добря заварили“. „Всичко, каквото заръчах, изпълни ли се?“ „Всичко й пренесено и готово“ — казал Гайдаджи Митю кея. „Дурак бей сърди ли се и добря не се кани да ни напада нещо или братята ми да съди? Хъ, момчета, шест души караул“. Гайдаджи Митю: „Не знам какво мисли, ама като му разправихме, захвана да трепере и зъбите му да тракат, не знам дали беше от яд или от страх. Хеле нашите фитове бабаити, като гледат, когато вадехме агнетата от пещта — онези ми ти зачервени агнета, — лигите им течат като на бесни кучета, ама не смеят да си откъснат, млящят като разпасала се магарица“. Дядо Бою: „Кир-кир — смей се и казва: — Хеле нашият бабаитин Хамзата, като доде в село, най-напред той си пра гащите и се къпа в реката“. Тодор Колев: „Нашият Дурак бей да се не сърди, ний сме с него комшии, и да се не бои от нас, свободен да бъде, ха слагайте, размирисаха се агнетата, 24 хеле пък еретата много клъсти. Е-ех, бачо Митьо, много хубай се изпекли и каква хубава миризма имат, какво да им не течат лигите. Ха седнете и вий с нази заедно да ядем (като юнаци)“. Седнали всички и заплющяха кокалаците. Гладни хора скоро се наидат. „Ха, момчета, който се й нахранил, станете та сменете караула и те да додат да се наядат, че знайте…“ — и те дошле и се наели. „Батьо Митьо — казва Тодор, — вий за утре ще кажете на Дурак бея още четири агнета и хляб и на заимина Дурмуш бея, и той четири и хляб, и ще ги пренесете по икиндия при Русчева гьол, и да кажете на Дурак бея, и на заимина да се не сърдят нещо, че техните овце, говеда, чифлици и сами те са под мое управление. Ама ний сме комшии, тям няма що да се сърдим, само да се оставят от меджиите, които са навикнали да ги правят и мъчат толкова сиромасите, и да не би нещо им се прище да изкарват карез от братята ми, че разваляме комшулука. Да кажете на моите батюве Стояна, Къня и Нейка и те да додат заедно с вас, и аретлика Вълчо, и той, под земята да й, 25 да го намерят и да му кажат да доде с вас“. „Всичко ще изпълним — каза Митю кея, сбогом“ — и си тръгнаха към село.

„Ха, момчета, пълнете сега всеки чантата си с хляб и месо от осталото, че ще идем тая нощ при Курбалията в асмалъка, там има студен кайнак и за водата ще ни е лесно, ако ожедней някой“. Стават и отиват, много добро място тука, самодивите и дяволите могат да го знаят. „То тъй като за нази хора“ — каза Тодор, като им показа кайнака, пиха по една вода и казаха: „Бре каква е хубава и студена водата. Утре с Божа воля тук ще се скитаме и почиваме и оттук наблизо ще минат и ний ще ги видим, кога носят хляба и с какви хора вървят, зари всякаква работа се случва, да не станат агнетата солени“.

ЮНАШКО МЯСТО. Жетварки тук-таме се чуват, та позапяват още по останалите и прегорели турски ниви. Птичета чуруликат и пеят из гъстия асмалък, кукувицата кука и бърза да се накука, догде още не е пресипнала. Тодор Колев се избляга с неговата дружина под дебелата сянка на дивите асми (лози) и очаква часа, кога ще се мине пладне и дойде икиндия.

Турци бабаити ту си шушнат, ту тайно приказват и не смеят да излезнат тъй свободно с весели песни по нивята, гдето закъснелите жетварки още женат, защото Тодор Колев се намирал 26 тъдес близо покрай село, из гъсталаците, с неговата отбрана дружина.

Времето доде, икиндия стана, ето и хората идат и носят всичко, що им се беше заповядало, и право сочат на Русчолова гьол.

Тодор Колев гледа и казва на дружината си: „Ето те заминаха, а от моите братя няма ни един с тях, дали са уплашени от нашите аги или пък не са искали да додат да се видят с мене. И аретлика Вълча нема. Ах! Ето идат, гледайте, този, който иде напред, възседнал на сивата магарица, той е големият ми брат Латина Стоян, Къню и по-ниският Дели Нейко, той малко турска страна държи и много се приятели с боздуванджийския молла бея. Диз-дизя седят (коляно до коляно) и протачат дългите чибуци, те бесят, те снимат, ама твърде лошо не са направили на сиромасите. Бре, и аретликът Вълчо иде, я какъв се й стегнал, ама нали го мързи да доде с нази, ами се скита ту тук, ту таме като нази, ний барем още нови, ами той овехтя. Е-е, братчета — каза Тодор, — те отидоха на вреченото място. А ний да си 27 избършеме и изтрием шишанетата, пищовите, ханджарите, че щем да се явим пред хора, на които очи да изпълним и да им се хване вяра, че щеме вършим работа, за която сме се събрали, зари още нищо не сме свършили, тъй ли все ще ни хранят напразно хората и за Бог да прости агнета и хляб носят“.

Хлябът, ястието, всичко пренесено и сложено на зелената поляна при Русчолова гьол. Вслушват се и си шушнат: защо се убояха, да не би нещо да са се наскърбили и се отнесли надалеч. В тази тишина, в това мълчание Тодор се стяга с неговата вярна дружина и ненадейно, без да ги усетят, пристигат с наперчени шишанета. „Добър ден“, други „Добря дошле“ — целуват се с просълзени очи. Тодор: „Момчета, скоро около караул. Не бойте се, то не е ваша работа, седнете — каза Тодор и попита: — Какво направихте, всичко извършихте ли, което ви бях наръчал, и агите как се отнесоха?“ Каза кея Митю: „Те се много зарадваха, като ги поздравихме и им казахме, че с тях нямате никаква вражда, и колкото заръчахте, всичко по-зедя стана, те са много изплашени, но сега им доде сърце на място“. „Е, мои мили братя Стоене, Къньо, Нейко, вий как сте с агите и как мислите за мене?“ „Агите сега са много кротки. За тебе мислихме, че досега са ви свършили нейде“. „Малко остана. Ами ти, аретлик Вълчо, как я въртиш досега?“ Вълчо догде да си отвори устата и продума, 28 Дели Нейко каза: „Вълча досега много строго го търсят и щом им мине на ръка, ще го обесят, но сега малко поомекна работата, с пари ще го направим, и за тебе много дерат земята. Но сега по-голяма работа станало в Караджалий, освен гдето имало изтрепани, ами малко останало и Муртазата да утрепят, и то бил негов аргатин, един млад момък, който бил дошел скоро и му работел няколко деня, догде най-сетне сполучил да влезе в дебоя му да вземе най-хубаво шишане, пищови, нож, силяхлъци. Казува ми молла бей, че като такъв им се видял този млад гяурин, че хвърчал из чифликя като пиле и никой го не видял как е прехвръкнал и избягнал е през толкова калабалък из чифликя, и много дирят и търсят по селата тоя чуляк“. „Тоя чуляк аз съм, бате Къне, гледай тази премяна, която е на мене, всичката е Муртазова. То ще се забрави, щото ще направим ново. За аретлика Вълча сакън да се не измамите да дадете пари, аз ще го измоля. Сетне щем се разговаря, да си извършим работата, която още не е свършена“.

СЪЗАКЛЯТИЕ. Тодор Колев става на крака и с гол ятаган в 29 ръка извиква: „Караул, всички тук“ — и всички на крака с голи ятагани и шишане отпред. В една минута всички наредени наред, с лъскави голи ятагани в ръка и гледат какво ще им каже Тодор. Тези, които им бяха принели ястието, седят отстрана гологлави и хардал.

Казва Тодор: „Сега ще сторим клятва, че как ще бъдем помежду си верни и как ще пазим помежду си един друг до капка кръв, докак не отмъстим и докажем на тези проклети кръвопийци турски зверове, че има и български юнаци да се скитат из горите и защищават свойте братя българи. И колкото време ни помага Бог, ще отмъщаваме все на турци, от които теглят толкоз села и невинни моми и булки. И ако би някой от дружината ни поиска да направи на българин зло или отмъщение без никаква причина и за пари, ще бъде съсечен на парчета. А като Слав кея в Джуранлий, бир да й българин, ако ни мине на ръце, жив ще го одерем.

Слушайте: Заклеваме се в името на Дяда Господа, в светата комка и хляба, в ятагана и в устата на шишането, че ще отмъщаваме на турци, а 30 пазим българи. Амин“.

Целуват ятаганите и шишането по устата слагат.

ИЗБОР. Казва Тодор Колев: „Дружина, сега ще си изберем един предводител изпомежду си, когото ще слушаме и ще му бъдем покорни, и той ще носи името войвода. Гледайте ай това оксанче, който му пресече горе върха с ятагана си, като подскочи и го отмахне и падне на земята, него щем войвода да поставим. Ха всички, един по един, сега да ви видя“. И всички се изреждат, никой не можал да го отсече и събори на земята освен Кънчо от Каяджик, който малко го позакачил. Всички гледат сега на Тодора какво ще покаже, дали ще го стигне и отсече. Тодор извадил ятагана и като да се изтири и подскочи, казал: „Ля сега да видим бяло дупе, черно дупе ще покаже. Повдигай, Боже“ и като рипнал, та скочил, не то връхче, но още да било високо, ще го отмахне. Вършето паднало и всички извикали: „Тодор е войводата ни и него ще слушаме отсега“. Целуват му ръка и му честитят.

Тодор войвода казва: „Скоро караулът на мястото си, а вий сложете да похапнем и да се посприкажем“.

ПЕСНИ, ГАЙДА И ХОРО. Хляба положили на зелената 31 трева, разкъсали агнетата, седнали наред Латина Стоян, братята му Къню, Нейко, Тодор войвода и другите юнаци, кея Митю, Ялънджи Стойно и дядо Бою, Тянин баща. Като се понаели, разменил Тодор войвода караула и те се наели. Казал Тодор войвода: „На това място скоро не са й играло юнашко хоро, но сега ще попеем. Батьо Митьо, гайдата носиш ли?“ „Нося я“. „Ха, бате Стоене, да ни изкараш една юнашка песня и ний ще пеем“.

ПЕСНИ, ГАЙДА И ХОРО. Хляба положили на зелената 31 трева, разкъсали агнетата, седнали наред Латина Стоян, братята му Къню, Нейко, Тодор войвода и другите юнаци, кея Митю, Ялънджи Стойно и дядо Бою, Тянин баща. Като се понаели, разменил Тодор войвода караула и те се наели. Казал Тодор войвода: „На това място скоро не са й играло юнашко хоро, но сега ще попеем. Батьо Митьо, гайдата носиш ли?“ „Нося я“. „Ха, бате Стоене, да ни изкараш една юнашка песня и ний ще пеем“.

Тук кой каквато песня знаел, попял. „Ха сега, гайджи, надуй гайдата на хоро. Ето и хорото трътнахме. Сега вий, бате Стоене, да не мислите какво ще правим, понякогаж ни понахранвайте, кога сме гладни, и да поздравите нашите аги. Да не би нещо да им се прище да ви правят зло, че ний сме комшии, сетне разваляме комшулука, и да им кажете, че аз съм, дето гоних Муртазата, и ще ги гоня, догде жив бъда. Хаде, юнаци, стягайте си цървулите и сбършете си шишанетата, пищовите, че все тъй ли наготово ще ни хранят, да си опитаме тая нощ честта и да видим какво юнашство ще покажем, утре ще му излезе гласа. Аретлик Вълчо, хайде и ти тая нощ с нази, за да си отмъстиш… Не бой се, 32 аз ще отмъстя зарад вас и ще ви отърва“. „Ах, магарицата няма“ — казал Латина Стоян. Казал един от караулите: „Ний я хванахме и я вързахме в бюллюкя“. Сбогом, сбогом — и се разделят.

ДОМАШЕН РАЗГОВОР. Латина Стоян и братята му Къню и Дели Нейко заедно с жените си събрали се вкъщи и размишляват какво ще стане с тоя наш брат Тодора. Той подивял и няма да се прибира вече, ще си изяде главата зарад тези турци. Жените им плачат и казват: „Ний нали го видяхме онзи ден, кога излезе на меджията, много страшен […] и всичките му другари такива, где се намериха и събраха все такива“. „На Караджалий той ги гонил и трепал. Днеска го избраха юнаците му за войвода да им бъде и довечера каза, че ще си опитат честта и ще нападнат нейде. Хич олмаса това ще бъде на Ахиево, на Гяур Алия“. „Мъчно ще влезят там — казаха жените. — Ох, Боже, ще ги изтрепят, как ще преминат такива високи дувари и притъпчат толкоз турци“.

СТРАХ И РАДОСТ. Когато си дошле от гората, Митю кея, 33 Ялънджи Стойно и дядо Бою в чифликя, повикал ги Дурак бей, та ги попитал какво са казали, ягнетата угодни ли им бяха? Казал Митю кея: „Много се зарадваха и всичко им беше угодно. Колюолу Тодор войвода ви поздрави и каза да ви кажем, че вашата чест, вашия имот, вашия живот ще пазят като душите си“. Дурак бей гладел рядката си жълта брада и казал: „Да е жив този наш Тодор, прочут юнак стана“. Стойно казал: „Бей ефенде, той като пиле хвърчи, два боя нагоре скача и на дръвете клоните изсече с големия си позлатен нож, на петстотин разкрача през пръстен куршум прекара с шишането си. И всичката му дружина такива юнаци“. „До колко души има такива?“ — пита Дурак бей. „Осемдесет души“ — казал Стойно. „О, машалла“ — казал беят. Казал Стойно: „Тодор войвода ви поздрави и каза, че ви много обичал и щял да заминува къде Хасково в даалъка из кърджалиите. Само кога му станело нещо, иска, за да му доставяте“. „На драго сърце — казал беят — ще доставяме всичко, само да не ни докача“ — радва се, пуши тютюн с дългия си чубук и ги послужил по едно горчиво каве и си излезли навън.

ГЯУР АЛИЯ В СЕЛО АХИЕВО. В този ден Тодор войвода, 34 като изпроводи братята си, казал на дружината си: „Момчета, стягайте се добре и шишанетата си хубай прегледайте, щем да идем на Гяур Алия на гости да опитаме честта си и прегледаме с него вехтата си сметка. Стегнахте ли се? Хайде, Боже, помози“ — повежда ги Тодор войвода и запяват песня: „Ах, драго ми е из гора зелена да ходя, отбор юнаци да водя, през кръст, през рамо златни паласки“. „Бре де-е — провиква се и говори: — Стягай се, Гяур Алия, че ти водя гости. Момчета, от долна страна ще нападнем чифликя, откъде реката“. Забикалят и нападат, пушки загърмяха, викове завикаха от много страни. Пусти чифлик страшно кале, не се влиза лесно, от много страни се защищава и пази. Колко и да се трудили и юнашки драли, не можле да влезят тая нощ. Най-подир се оттеглили в Молловата кория при Енева вир. Тук се питали дали някой да се е ранил, слава Богу, всички здрави и читави. „Почивайте сега и кошку бъдете, утре ще се научим какво й, дали има да сме проводили някои от кучетата при Мохамеда да ядат пилаф. Тева кучета още реват и пушкат, чува се тук“.

ТОДОР ВОЙВОДА И ЧАПРАЗА. „Дружина будете, тези 35 хлопки, гдето се чуват, са на Чапраза Теня от Ахиево. Скоро трима при него, да го доведете тука при мене“. Листото изсвири и всички в шумака, само Тодор войвода остава. За скоро доведоха Чапраза и го представиха при войводата. Листото изсвири и всичка дружина изскочи из шумака, и забиколен остана Чапраза от юнаци, които гледаха какво ще им каже войводата. Тодор войвода каза на Чапраза: „Байо Теньо, познаваш ли ме?“ „Познавам ви, но се уплаших“. „Не бой се, аз съм Тодор войвода, на Латина Стояна, Къня и Дели Нейка брат им. Вий, байо Теньо, не се страхувайте от нази, ний не сме лоши хора, но слушай какво ще ви кажа, да заколите един дебел овен и хляб донесете да ни нахраните, защото огладняхме, оттук нататък ний ще ви бъдем храненици и да кажеш на батя Недялка Нейков, говедар на капъджибашията, да доде довечера при нази, защото има нещо да му казвам“. „Всичко ще направя“ — казал Чапраза и му отворили път да иде и по-скоро да извърши заръчаното.

ТОДОР ВОЙВОДА И НЕДЯЛКО НЕЙКОВ. На Чапраза което беше заръчано, всичко извършил и занел, та нагостил юнаците. И Недялко Нейков вечерта дохажда и целува Тодор войвода и плаче. „Не плачи — казал войводата — ами какво има в 36 селото ви“. „В нашето село стана голямо чудо онази вечер, нападнаха чифликя на капъджибашията и малко остана да го съборят от куршуми“. „Ами има ли някой убит?“ „Не казват, само пъшкат и поправят мазгалите. Неговите кърааларъ, ако не би слели от кулите, щели по-многото да са избити и ако би да бил нападнат чифликя откъде Мирчева дюкян, щели да ги избият като кучета“. „Които нападнаха чифликя, то сме ний, бати Недялко, аз съм Тодор войвода, тези ми са юнаците. Да кажеш на Гяур Алия, че Тодор войвода от село Арабаджиево ме намери в гората и ми заръча да ви кажа хубай да се надържате, че чифликя на прах и пепел ще направи и вази като ерета ще изколи, и каквото ви поиска, да му доставяте на юнаците, и Вълча Колев от Арабаджиево да не бутат или от братята ми някого, че сетне, да ми влезе в ръцете, жив ще го одера“. „Всичко ще изпълня. Гяур Алия много е уплашен и страх го от стаята си навън да се покаже, тъй и всичките треперят“. „Още какво са видели…“

ГЯУР АЛИЯ И СЪТМАЧ НЕДЯЛКО. Недялко Нейков, говедарят на капъджибашията, като си отишел в село, чуди се и с ум се бие как ще да иде до Гяур Алия и как ще да му се представи и докаже препоръката на Тодор войвода. Най-подир няма какво да стори, решил се и казал: „Въжето е вече на врата ми, ще ида и ще му докажа“. Снема си шапката под мишница и отива право в стаята при Гяур Алия и коленопреклонно целува му етекя и плаче. Гяур Алия скача на крака и казва: „Що е това и какъв зор имаш?“ Целува му пак етекя на Гяур Алия и казва: „Като ходех из гората, хванаха ме хайдути и ми казаха да ви кажа нещо и ако не кажа, от вас ма й страх, а пък от тях не можа ходи из гората с говедата. Тодор Колев от село Арабаджиево събрал българи и им станал войвода. Каза ми тъй да ви кажа, хубан да се надържате, чифликя иска на прах и пепел да направи и всички в чифликя като ерета да изколи, и вий ако му минете на ръце, жив иска да ви дере, и каквото ви поиска, да му доставите, и Вълча Колев от селото му да не търсите, и да им направите по един сърмалиен джепкен^[13], и братята му нещо да не докачите“. Целува му етекя и чака присъдата си с трепет и голям страх. „На коя страна в гората ви намери?“ — попитал Гяур Алия. „Къде дядовата Лечева къшла“.^[14] „Ами хората му много ли са?“ „Видях около стотина души^[15] все с шишанета и големи ятагани. А пък войводата им, като слънце му свети шишането, ножът гъргълъка“. „Тоз гяхвурин много аздидиса, в нашия чифлик стана два пътя ни прави бела, тъй и на Караджалий. Ама елер, бу кефир^[16], бу гяхвур^[17]. Хеле тоз безбожник, този идолопоклонник, ако ми мине на ръка, каквото искам, по-зеде ще го направя. Ами за Жела и арапина нещо не каза ли?“ „За тях нищо не каза. Ами искат телета да им заколяда ядат“.^[18] „Заколи им да ядат, ама един ден солено ще им доде!“ Целува му етекя и излиза навън и си говори: „Е, Боже, отърва ме и ме избави от смърт този път, а за втори не знам какво ще се случи“.

СЕЛО СКЕНДЕРЛИЙ. Тодор войвода казал: „Юнаци, стягайте се, че ще идем на гости в село Скендерлий на хаджи Ибрахима, на Чауш Алия и Емин Байрактара“.

39 Всички юнаци на крака и шишанетата на рамо, че в село Скендерлий. В този случай те сполучили и влезли в къщята и напълнили чантите си с желтици, най-подир едно турче, без да го угадят, избягнало, та разбудило селото. Пушки загърмели, викот, завикали „юря“, „аман“. Юнаците, като прескачали през стените, случило се на Тодор войвода, та го срещнали, и като се спуснали, та го хващат, на едина турчин главата пернал с ятагана, на другия пръста отгризнал и като пристигнали в гората, казал: „Юнаци, аз нося емиря в устата си — и изплюл пръста цял из устата си. — Тук ли сте всички и здрави ли сте?“ — попитал войводата. „Всички сме тука живо и здраво“. „Сядайте на почивка, че скоро ще се разсъмне, мястото е добро за нази.“

СМЕШЕН РАЗГОВОР. „Скоро караул, дайте да постелем сега една хаба — казал войводата — и разсипувайте да видим каква кяра сме спечелили, зари досега готов хляб ядем и за хаир ни хранят хората“. Изсипват желтиците на хабата. „Чакайте, постелете друга за белите пари. Машалла, хубав кяр имаме, халал да им лобутя, гдето им го наложихме, хубава дарба ни дарили, имаме и мезе. Ха-ха“ смей се войводата. И всички засмени.

40 СТРАХ НА ТУРСКИТЕ СЕЛА. Разчу се, че Тодор войвода ходел с чета хайдути по гората между тези села. Турците, уплашени, треперят, авджилъкът им се свърши, копоите им онемяха, зайците се освободиха. Тодор войвода казва на дружината си: „Ний ще захванем тези села: Топракхисар, Талашманлий, Шахпазлий, Скендерлий, Авджи Дуванджий и Чираджий, ще ги съсипем и турците ще се сплашат и ще се изселят и полека-лека ще се заселят българи. А капъджиските чифлици: Гяур Алия и Муртазата, и Слав кея, да видим с тях, както Бог помогне, тъй ще направим. Горите широки и гъсти, те са нашата защита, не бойте се, юнаци бъдете, Бог е с нас“.

КЪДРА БУНАРА. Този кладенец Къдра бунара е в ахиевско землище, от Ахиево право на юг, близо срещу Марко чаласъ. Тука Тодор войвода, като се спрял с юнаците си да си починат и пият по една студена вода, задал се с говедата капъджиският говедар Недялко Нейков, който и той иде да пие вода. Той вече познал юнаците, не се стряска от тях, но и те него познават. Здрависал се с шуря си Тодор войвода, после и с юнаците и сядат. Попитал Тодор войвода: „Бате Недялко, което ви бях заръчал да кажете на Гяур Алия, казахте ли му?“ „Всичко му казах и биля още му надлъгах, много са изплашени, треперят, стягат се, пушки мажат, коне гласят, уж да ви преследват, но никой се не наема да тръгне, те още има от тях болни, хеле как се научиха за скендерлийската работа, съвсем изгаснаха. Вълча Колев забравиха, нето пък за вашите братя споменуват нещо. Сега харманят се привършува, капъджибашийката Гяур Алийца са в Джуранлий, оттам ще идат в Караджалий, ще вземат и Муртазовката, която била още болна от вашето гонене, и оттам ще минат през Арабаджиево с 4 пайтона, и арапинът Мерджан е с тях“. „Стига толкова — казал Тодор войвода, — ами хванете две телета от говедата най-хубави, ний ще ги заколим и цели опечем на хайдушки кебап и ще ви чакаме в Елидере, там ще ни търсите, и хляба принесете, нищо да не казваш за нази. Поздрави кака Злата. Сбогом, на добър ви час“.

ХУБАВА ОГЪРЛИЦА. Телетата се изпекли, ето и Недялко Нейков довтаса в Елидере с три магарета хляб. Тук се наели. Казал Тодор войвода: „Дружина, оттук ще станем и ще идем на асмалъка при Русчова гьол и ще завардим пътя, за да хванем Мерджана арапина“. Станали, отишле и завардили пътя. Колко дена са стоели и вардили пътя, не останали излъгани. Листото изсвири, скоро на крака, а шишанетата в ръце, пайтоните идат. Пайтоните пристигат с двадесет конница вардачи. Ето и Тодор войвода излиза с гол ятаган в ръка: „Стойте, долу оръжие сваляйте“, юнаците с шишанетата отстрана мерят и викат: „Не мърдайте, избити сте“. Ханъмките жално пищят, та плачат, атове скачат, вардачи се молят и пушки, пищови и големи ятагани на земя свалят. Юнаците, като прибрали всичко оръжие, казал Тодор войвода на ханъмките: „Стойте, не плачете, аз съм Тодор войвода, с жени юнашство нямам, вашата чест никой не може да докачи. Снемете арап Мерджана“ — казал Тодор войвода и арапинът като хвърковат се намерил между юнаците. Казал Тодор войвода на главната ханъмка капъджибашийка: „Ти ще кажеш на капъджибашията да приготви за всеки юнак по един заструг, пълен с рубета, а за мене десет, по един кат дрехи сърмалиени, 43 ризи и по една шапка. Ний ще му обадим къде ще да ги донесат и предадат на ръцете ни. Той от нази да се не бои, ний сме негови юнаци, ще му пазим честта, имота и живота. Ето 4 души мои ще ви пазят. — А на вардачите казал и строго заръчал: — Вий ще пазите харемите и в село заведете. Да ви не е срам, че ви взех силяха (оръжията), вам ще ви даде Гяур Алия други и по-хубави. Дайте си поясите, силяхите и гъргълъците. — Готови, разпасват ги и ги предават. — Мерджан ще остане при нас и ще го направим наш другар. Гяур Алийце, и ти, Муртазовке, да кажете на големците си хубай да стягат и [да не] мъчат сиромасите, защото ще преглеждаме един ден сметката им. Хайде, свободни сте, вървете си в пътя“. Изхлопаха пайтоните, та заминаха. Вардачите вървят напреж, но не наперчени — с наведени глави и увиснали уши…

„Е, Мерджане, ти не си вече Гяур Алиев чуляк, ти си наш другар, довечера Жела може да ви се надява, може и да ви сънува. — Мерджан плаче. — Я какъв е отпуснал дебелата черна бърна. Хаде, събирайте“ — и из гората набили гъсталака, и Мерджан 44 при войводата близо между юнаците. Тодор войвода говори: „Юнаци, гледайте да не изгубим новия юнак Мерджана, защото е тъмно и той прилича на тъмнотията. Ний тая нощ ще бъдем гости на мойте братя в село Арабаджиево. Опашете поясите на днешните бабаити, който е по със скъсан пояс, тъй и гъргълъците, а на Мерджана дайте пушките и той да се радва и наноси на пушки като наш юнак.

Пристигнахме. Тука ще се спрем. Тая гора е на брата ми Дели Нейка, този чардак е на брата ми Латина Стоян, под когото съм пладнил стадото му, а сега нагостя юнаците си. Ето и къщата му, и тя овчарска колиба. Тук стойте, но будни бъдете, караул. С мен ще додат четворица и Мерджан. Кънчо, на крак бъди. Хайде с мене и Мерджан. Отиват на къщата и Тодор войвода чука вратата: — Бульо, отвори, че щем ритнем вратата“. „Кой си ти?“ „Драгинко ти Тодор войвода“.

Отваря вратата и плаче: „Добря дошле, това черното куче отгде сте взели?“ „Той е наш юнак. Скоро да повикате братята Къня, Нейка и батя Стояна от овцете, защото тая нощ съм ви на гости с юнаците си заедно“.

Тази заповед на Тодор войвода за скоро се изпълнила, братята му, булите му, всички дошле, едни го здрависуват, други целуват и плачат, юнаци на крака с шишанета в ръка. Булите му — една му риза дава, друга му перчем и крътми глади, друга му лице със сълзи облива, а булчето му Станка Стойчева от с. Мисилимито отстрана стои и плаче^[19]. Тодор войвода стои прав на крака и говори: „Ето мойто булче, позлатеното шишане, ето братята ми, моите позлатени кобур-чифте пищови. — Изважда ятагана: — Ето и позлатения ятаган за нашата свобода, който ми го подари Муртазата от с. Караджалий. Станкее, знаеш ли, че и ти беше на меджията, вам тежко, а мене солено. Аз зарад аретлика Вълча се реших, ето и Мерджан, мъжа на Жела Жекова. Скоро извикайте аретлика Вълча да го види“.

Накъсо да разкажем, всички се събрали и Вълчо Колев дошел. Казал Тодор войвода на аретлика си Вълчо: „Аретлик, ето вашия наместник Мерджан, който взе вашата любовница Жела за жена та я потурчи. Мерджан е сега наш другар, а Жела ще оттурчим, ако я искате, ще ви я дадем за жена. Аретлик, Жела Жекова, вашата любовница, ако се е запасла от наш Мерджана, като я вземеш за жена, какво ли катърче ще ви окончи? Мерджане, даваш ли милата си ханъмка Жела на Вълча Колев, за която се бихме, кога ви пристана?“ „На драго сърце давам я, не ми се свиди“. „Чуваш ли, не му се свиди. Донесте сирене, мляко, да се нахраним — казал Тодор войвода, — че имаме работа, на която и вази калесвам. Нахранихте ли се? Ставайте. Ако иска някой да си размени шишането с взетите от Гяур Алиевите юнаци, разменете ги, пищовите, ятаганите и от тях разменете, а които останат, ще ги оставим тука, за да не тежат на Мерджанова гръб. Бульо, ела ти тука. — Бръква в чантата си и изважда, по една шепа рубета им дава и на булчето си две. — Хайде, юнаци, бате Стоене, Къньо, Нейко, аретлик Вълчо, и вий с нази да ни изпроводите. Ах, да живей мой Мерджан — тупа го по врата. — Нам ще ни дадат копринени ризи, ама дайте и тези, те няма да ни артисат, и тези неща, които оставям, хубай ги скътайте. Сбогом, дружина, гледайте Мерджан да се не откаже от нази и набий из гъсталака“.

Тръгва и запява Тодор войвода: „Ах, драго ми й из гора зелена да ходя, отбор юнаци да водя. През кръст, през рамо златни паласки, светом светящи като ясното слънце“.

Листото изсвири. „Стайте, пристигнахме Русчова гьол, на това място правихме съзаклятие и тука още една работа има да вършим, не сме клали жертва (курбан). На венец и с шишанетата на ръце. Бае Стоене, Къньо, Нейко и аретлик Вълчо, и вий тук при мене. Мерджане, излез и ти, та си вземи ептеза и направи намаза“ — казал войводата.

И Мерджан, не знай какво се вий над главата му, послушал войводата си, опретнал се до лактите и взел една кратуна, която 47 била пълна с вода, умил се, та си взел ептеза и направил намаза. „Ха сега, Мерджане, седни на колене — и Мерджан седнал-неседнал, и арапската му глава се търкулила на зелената трева. — Теглете му трупа в храсталака, да не мърси с кръвта си хубавата зелена трева, а главата да седи, тя ще ни трябва“. Трупа дръпнали в храсталака. „Идете сега, та ми отсечете дива бяла асма и донесете ми тука“.

Отсекли асма и я подали, взима войводата асмата и пробива на арапската Мерджанова глава дупки през очите и превира през дупките дивата асма, та я направва на клуп, издига я нагоре и казва: „Хама хубава огърлица хаа, таман за Желина врат, да я окачи и носи, защото тя сега е млада ханъмка и какво ще й прилича на бялото лице и шарените гащи. Тази глава тая нощ ще я занесем и окачим отвън на капъджиските порти в с. Ахиево, че имаме и друга работа в Топракхисар, с хаджи Садулла, Тюфекчи Алия, Чолак Османа и хаджи Аптия. Хаде, взимайте мръсната черна арап Мерджанова глава, че скоро ще се съмне, не щем да завтасаме да я окачим на вратата“.

Казал Тодор войвода на братята си Стояна, Къня, Нейка и 48 аретлика си Вълча: „Тука това място е свято, но наопачина май доде, защото заклах черен курбан. Ама дано Бог го не има кусур“. Листото изсвири. „Хаде сбогом, че ний бързаме“ — и тръгнали.

За скоро стигнали в с. Ахиево, таман всички заспали сабах ойкосу [сутрешен сън], придебват и закачат Мерджановата арапска глава на портите. „На̀ ти, Жело, огърлица, а на Гяур Алия пача“ — и се връщат със смях в гората.

ТАЕН РАЗГОВОР. Когато се връщат тримата братя Тодор войводови в село, събрали се жените им в къщата на Стояна, запитали жените им: „Докъде изпроводихте Тодоровите юнаци?“ „Не питайте, той закла арапина, догде да видим, той му отхвърли главата като на пиле, занесе я в Ахиево да я окачат на капъджибашиските порти, за да я окачи Жела огърлица на врата си. Те пресрещнали вчера харемите на капъджибашията и арапина от пайтона взели, и тези пушки, които оставиха в нази, взели ги от вардачите на голямата ханъмка капъджибашийка. Много алтъни имат и турците, които се бяха толкоз изплашили, сега, като се научат, какво ли ще да стане? Лош кръвник наш Тодор…“ Жените, булката му плачат. „Мълчете, да не оплаквате арапина?“ — казал Стоян.

49 СТРАШНА БИТКА. Като се скитали ту тук, ту таме, намислил Тодор войвода да отиде и опита честта си на прочутото село Маллий (Смалвий), макар че биле турците твърде пушкари, пак се решил и завел юнаците си. Като влезли в селото, подредили две-три къщи, ама солено им дошло. Разбуждат се турчелята, запукват пушките, бой страшен се захванал. Тодор войвода с юнаците си сполучил да влезе в една река под един мост. Тука правили три дни битка, наместо хляб восък ели, когото носили в чантите си за нужно време. Събрали се от околните села турчелята, оградили ги, отвсякъде гърмят. Но и Тодор войводовите юнаци, гдето погледат с шишанетата си, куршумите им на празно не падали, много турци съсипали и избили. През най-сетната нощ излизат и нападат турците. Турците, уплашени, отворили им път и избягали настрана и Тодор войвода се освободил заедно с юнаците си, като имал само един Кънча леко ранен. Не щат да седят мирни, подир два дни влизат в село Енекчиево, та изгонюват всичките турци из село навън. И тук си взели каквото им трябвало, и хайде пак из гората.

Тодор войвода говори: „Дружина-а-а, юнаци, май опърничаво ни доде този път, ама пък сме биле юнаци, много турци обръснахме, от нас само Кънчо поизтегли малко, ама юнак без рана не ходи“.

50 СТРАХ ЗА ТУРЦИТЕ. ЛУДОТИЯ НА ВОЙВОДАТА. Като си поотдъхнали и починали юнаците из тези гъсти гори, казал Тодор войвода: „Дружина, юнаци, стягайте се, че пак ще имаме битка в турските села: оттук ще минем покрай село Аладжалий, ще пушнем пет фишекя срещу Пиранооларъ и ще заминем и се оттеглим в гората, и тъй в селата Сюлмешлий срещу Али Чауша, в Шахпазлий срещу Дели Османа — той аслъ е луд, още да си изгуби муските, да зададем на турците голям страх и да чуят и научат името ми и видят юнаците ми“. Това направили и изплашили турчелята и се оттеглили из гората, и излели при Къдра бунара да си починат и пийнат студена водица. „Кънчо, ела тука казал войводата. — Ела да ти видя болката и да я поумия със студена вода. — Умива я и превързува и казва: — Нищо, не е болка за умиралка, юнак без рана не ходи, ами ти колко ли гъжви изпроводи на онзи свят. Ай сега ще наберем от хайдутските треви и листа, ще превържем и скоро ще оздравей като на кученце“. Кънчо става и скача на крака. „Хайде, пийте по една вода, комуто се пие, че ще идем при батя Недялка да ни нагости, че огладняхме. Ей говедата среща, чувайте звънците, догде да опечем телетата, и хлябът ще доде от Ахиево, бати Недялко е пъргав“.

51 БАЙРАК (ЗНАМЯ). Стават всички юнаци и Тодор войвода ги повежда към показаните капъджибашиски говеда (черда). Недялко Нейков гледал от едно високо дърво. Като ги съзрял, по-скоро слял, та ги посрещнал: „Добря ми дошле, юнаци“ — и целунал Тодор войвода по челото. „Бати Недялко — казал Тодор войвода, — не ще много разговор, белли я, гладни сме, ще ни гостиш“. „На драго сърце. Я гледайте какви хубави и угоени тлъсти телета, харесувайте и колете“. „Стоене, Вълко, Милко, Кольо, Станко, Иване, дръжте всички, юнаци, колете и тътрете в Елидере. Там е мястото като за нази нехранимайковци. А ти, бате Недялко, знайш, я по-скоро в село за хляб и чу ли где ще го донесеш?“ „Чух и разбрах“. Качува се на магаричката си и тръгва за хляб. Гладни хрътове, кардаш, запретнали се до лахте, едни дерат, други дърва берат, други огън кладат, за всички има работа. И за скоро опекли 4 теленца цели на шиш хайдут-кебапъ. Чакат за хляб, ето сътмач Недялко довтасал и донел хляба с четири магарета, отгде го й събрал тъй за скоро, той самси знай. „Караул. Хъ пък вий сядайте и късайте парчета кокалак 52 по зелената трева, та ежте, хъ и ти, бате Недялко, сядай и тебе да гостим. Е, бати Недялко, нагости ли се, казувай какво ново има във вашето село“ — каза Тодор войвода.

„В нашето село има много неща, но не можа ви доказа всички, Тодоре. Когато си дойде харемът на капъджибашията и слезе в чифликя, с глас извика, та изрева, тъй и другите ханъмки, а пък най-смешни бяха техните вардачи. Друг път дотолкоз бяха наперчени, щото нито път им се минува, нето насреща им се излиза. А сега тъй бяха посърнали и умислени, като обрусени круши. Гяур Алия, като ги видя тъй голи и обрани, без силях, трътна им един хубав бой и ги запря. През нея нощ не знам какво станало на Гяур Алия, дали е било от яд, че му пресряшкали харема, или че бабаитите му си дали силяха, или от друга някоя работа, та не можал да тури око на око да заспи сън“. „Ами, бати Недялко, видя ли ваш Мерджана до портите отгоре, като варди караул?“ „Видях го, харен обешелник. Слушайте да ви прикажа: Гяур Алия, като не можел да спи нея нощ, станал рано, когато всички негови вардачи биле заспали. Отваря портите, вижда главата Мерджанова, закачена на портите, извиква с голям глас и пада полумъртъв на земята. Разбуждат се неговите страшни бабаити, гледат, Гяур Алия лежи полумъртъв, прострян на земята, виждат Мерджановата глава закачена на портите, слушат харемите, като пищят в конака, и мислят, че Тодор войвода е при тях. Едни ятагани вадят и се крият, други с пищови и пушки пушкат, та гърмят, други викат амана-а, юря-а-а-а. Страх — тръцук голям. Гяур Алия, като лежеше, захвана да се търкаля и балболи: «Амана йолдум». [Божичко, умирам.] Взеха го на ръце, та го качиха горя и сега бил много зле болен, и страх ги й да го занесат в Ески Заара, ами проводиха чифчи-кеясъ Пенча за илач“. „Ами Жела видя ли Мерджановата глава и плака ли за него? Речете й да не плаче, ний проводихме на нея бакшиш огърлица, Мерджановата глава, да я окачва на врата си и да я носи“. „Жела ще роди арапче, тя кончна“. „Ха, аретлика Вълчо ще удари кьораво, ако му я вземем за жена. — Ха-ха-ха-а-а-а — смей се. — Харен дамазлък ще му окончи Жела. Бати Недялко, ти утре ще идеш на Ески Заара за цяр, да вземеш 100 драма чист восък, в нази се намира, ама не е чист, 100 драма чиста лой нестопена, таазе. Лой може и ний оттук да си вземем от овен, кога заколим. 200 драма бяла дъвка, 4 младочени пръчки от сърчовка и чист нов тевтик. Да поздравиш мойте аретлици Аладжов Стояна, Гешоолу Димитра и Гълъба, да купят хубава алена кадифя и да ми я ушият за байрак и изпроводят с вази, и да им разкажеш за нази, както си ни видял. Да додат с нази, сега му е времето, да оставят тоз касаплък и стига да ядат турските ятагани. Аладжов Стоян да ми посвири с кавала, той си изпълнил желанието, взел за жена дядова Боюва Тяна от нашето село.^[20] Гълъб ще си изяде главата зарад таз Дерменджи Станчева Станка. Държи ли му да я остай, че да доде с нази. — Бърка в чантата и изважда една шепа желтици, та ги дава и казва: — На ти тези желтици, дай ги на кака Злата да ме споменува, кога умра. Ще ви чакаме на Манда бозалъ, там ще ни търсите. Сбогом, на добър ви час“.

БАЙМАКА ДОЙКО ОТ С. ГАЛАШМАНЛИЙ. Баймака Дойко много овце и кози извадил, имал около хиляда овце, кози отделно около осемстотин. Само той живеел в с. Талашманлий между турците. Казал Тодор войвода: „Момчета, ний ще се излягаме тука, на Манда бозалъ, догде пристигне бати Недялко, но вижте от тези кози нещо за едене — кич ли ще е или ярета, скоро“.

(…)

56 НЕДЯЛКО НЕЙКОВ. „Добър ден, юнаци, аз се позабавих, ама не го имайте за кусур“ — слиза от магаричката. Тодор войвода: „Добря дошел, бате Недялко. Ти не се забави, ами свърши ли работа, ела тука при мене, та ми разкажи какво научи“. „Чакайте — снима дисагите от магаричката и казва: — На ви церовете. Ето и байрака вземете и гледайте дали ще ви хареса“. Взема го Тодор войвода, изглежда го, много хубав го направили, издига го нагоре и казва на дружината си: „Юнаци, харесувате ли го?“ Всички: „Много добър го изработили, харесуваме го“. „Харесувате го, ама да видим кой ще се наима да го носи. Ами друго още какво научи, бай Недялко?“ „На арапина Мерджана носили главата на капъджибашията и в табаханата на табаците, но всички изплашени, треперят от името ви. Каза ми Калпакчи Стойчо, че капъджибашията му смарладисал да прави нови постове от най-добри агнешки кожи и колкото сърмакеши имало в Ески Заара, все сърмалиени дрехи работели, за това и Гълъб ни разправи. Аладжов, Гешоолу и Гълъб, те направиха байрака и ми го дадоха да ви поздравя с него. Много им се иска да се видят с вази“. „Стига, ела да те нагостим от дядова Дойкова кич, че си върви със здраве“.

57 ЧОП (ЖРЕБИЕ). Тодор войвода свикал юнаците си и им казал: „Всеки един от вази ще си направи по една празна четелка, а че на една от тях ще напишем кръст и ще ги турим в една чанта и всеки ще бръкне да извади по една четелка. Комуто се падне с кръста четелката, той ще да носи байрака и него ще направим байрактарин“.

Всеки си направил четелка, като набележили на една кръст, събрали ги и ги пуснали в една от чантите си и захванали да бъркат и да си изваждат всеки по една. Когато Вълко бръкнал, извадил с кръста четелката, всички извикали: „Вълко е байрактарин, нему се падна чопът. Да му е честито“.

ХОДЖАТА МОЛЛА ОСМАН ХАРДАЛ СЕЙ И НЕСЕ ПАЧИ ЯЙЦА. „Станете, та отсечете една дръжка за байрака от дрян, да закачим байрака, да го дигнем и понесем на пред дружината. Оттук като станем, ще минем през сред Талашманлий, покрай Маджарова чифлик, да поразлаем и изплашим тамкашните кучета. — Листото изсвири. — Хаде, юнаци, на крака, с наперчени ятагани и шишанета на рамо. Хъ, Вълко, вземи и дигни байрака на пред юнаци“. Вълко издига байрака, Тодор войвода го тупа по гърба и му говори: „Да ти е честит, Вълко, много ви прилича, сякаш че с него ва й родила майка ви. Хаде след мене“ — повежда ги и песен запял: — „Ах, Вълко, Вълко, Вълко байрактар…“ „Дружина, ето наближаваме селото, ще минем през средата му, пушка няма да пушкаме. Само наперчете ятаганите си и на шишанетата си кошку бъдете“.

Туркини с глас ревнали, турчета писнали, турци из миши дупки се натъпкали. Тодор войвода нищо не говорил, нето подържал, само като вървял, думал с висок глас: „Прах-пепел“. Тъй преминали мирно през селото, покрай Маданбюлю, хасърлъка, спират се срещу Топракхисар. Спрял се Тодор войвода и казал: „С мене ще додат осем души да ида в джамията при ходжата молла Османа. Вий ще седите тука, до корията, наредени наред, с курдисани шишанета, срещу джамията и байрака издигнете нависоко, да се вижда“.

Взима с него си войводата осем души и право при джамията, спира се и повиква ходжата молла Османа и му казва: „Скоро да ми повикаш хаджи Садулла̀, тюфекчи Алия, Чолак Османа и хаджи Аптия“. Ходжата темане прави и за скоро тичешката ги събра и представи пред Тодор войвода.

Ходжата, агите темане правят и прави на крака треперят. Тодор войвода им казва: „Искам от вази десет оки барут, тридесет оки куршум, петдесет чифта нови цървули с навущата и връвтите, тридесет малки патета цели, сготвени и кавардисани с прясно масло, четири баници и четири пещи хляб, пет оки опукано смляно каве. Това ако не послушате, на прах и пепел ще направя селото ви и вази живи ще издера. Тези неща ще ми принесете при хасърлъка в Мадан бюлю“. „Всичко ще извършим на драго сърце, ефенди, само ти се молим и етекя ви целуваме, селото ни не закачай и децата ни съжали“. Връща се назад при дружината си и хайде из шумалъка.

СТРАХ ЛОЗЕ ПАЗИ. Клети пъзливи турци, сякаш че всичко било готово. Кога събраха толкоз неща и на другия ден с коля принели и предали на Тодор войвода при хасърлъка в Мадан бюлю. Тодор войвода ги накарал да хапнат от всичко, което било принесено за едене, и ги изпуснал да си идат в село. Турците: „Юнак человек този…“

60 ГОЩАВКА. „Караул. Хвъргайте самуните по зелената трева и полагайте целите патета, че и баници има. Сетне и каве. Пъзливи турци, позапълни им очите, да ти вземат страха, че дави, както щеш. Ха-ха-ха — смей се Тодор войвода и кани дружината си: — Наежте се и обуйте новите си цървули, и навуща привържете, та навийте новите връвти. Оттук ще станем и ще идем на Алмъка при Курбалията на студения кайнак, там ще поседим, дорде си направим фишеци на шишанетата, защото джепането ни се привърши“. Тодор войвода, като си приготвял джепане на юнаците, къде е ходел, какво е правил, къде се е хранил не знам. Вълк на ялово не востава.

КРЪСТНИК И КРЪЩЕЛНИЦИ. Капъджибашията, като яптърднсал препоръчаните сърмалиени дрехи от Тодор войвода, изпроводил ги до Гяур Алия в с. Ахпево да се научи накъде се намира Тодор войвода, да му ги изпроводи заедно със заструзите, които биле запечатани със същия му печат.

Гяур Алия мисли как да издири и изпита накъде се намира Тодор войвода. Заръчал на говедарите си и овчарите да питат и като се изучат, да му обадят.

61 Кой ще да ги намери друг освен Недялко Нейков. Разлутал се Недялко по овчари, по говедари, взели посоката и ги намира в Молловата кория при Енева вир.

Тодор войвода скача на крака, и всички юнаци. „Бати Недялко, що е това? — Извиква караула и му казва: — Защо не обадихте, че човек иде?“ Караулът се оправдава и казва: „Не обадихме, защото го познаваме“. Недялко Нейков: „Не се сърди, Тодор войводо, аз ви нося много здраве от капъджибашията и Гяур Алия, дрехите им додоха, кажете на кое място да ви ги принесем“. „Ще ги принесете на Шумолатата могила“. „Довечера там ще ви търсим“. „Там, там, ходи, по-скоро върви“.

Недялко Нейков, като си отишел, казал на Гяур Алия, че днеска, като пасях говедата из гората, урадисах върху един човек от Тодор войводовата чета, разправих му за дрехите и той ми заръча да му ги изпроводите в Средна гора, при трита върха баира.

Развикал се Гяур Алия из чифлика: „Скоро семерлии коне и 62тварете дрехите на тях, хубай ги свързувайте и по-скоро носете, да не стане сърдитина. Недялко, ти ще занесеш дрехите“. „Страх ма й от него, не мога“. Гяур Алия: „Страх те, не страх те, ще идеш да ги занесеш“. „Ефендим, ами ако не хареса някоя дреха, какво да му думам, той страшен чуляк, отсича ми главата, нали й язък за мойте деца“. „Ако не хареса, да я върне, по-хубава ще му проводим“. „Ефендим, няма ли един кабил да проводим от нашите заптии да ме вардят по пътя да не би други някои да ме пресрещнат по пътя и ме оберат, тогаз какъв отговор ще давам“. Заптиите треперят. Сърдито, Гяур Алия: „Освен него друг кой ще те срещне и кому държи на… а, кому държи да ходи вечери из горите; да проводя заптии да ги изколи като Мерджана? — Заплака. — Хъ по-скоро взимай конете, че се стъмни, не можеш ги намери“. „Ще се наема, че каквото стане“.

Повежда коня Недялко и тръгнува, като се преструва и заплаква. Недялко, като излезе от село, възседна едина кон, а другия поведе и за скоро пристигна Шумолатата могила. Караулът: „Кой си?“ „Ваш Недялко“. Листото изсвири: „Всички тука, бате Недялко, ти ли си и добря дошел, хайде след мене, вземете конете, бате Недялко, и ти с нас върви. Варда“. Тодор войвода върви напреж, та крачи и си говори: „Бати Стоене, готви се, че гости ви идат. Станке, ти пак ще плачеш“.

Стигнаха в двора, кучетата залаха, Тодор войвода се провикна: „Буле Стоенице, стани, та си посрещни гостите“. Буля му го позна по гласа, скочи, та отвори вратата, посрещна ги, с плач говори: „Добря дошел, драгинко войводо — целува го, — и вий добря дошле, юнаци“. „Бульо, не ще много приказки, по-скоро извикайте братята ми да додат, че бързам“. Сякаш че ги биле чакали, всички завтасаха, та додоха. Здрависаха се и с плач се целунаха. Тодор войвода каза: „Запалете кандилата, не е много тъмно, но пак трябват, докарайте конете“.

Като стовари чувалите, та ги отвори, лъснаха се онези дрехи като слънце, копринени ризи, шапки, заструзите остави за по-подир. Тези дрехи, гдето е джемаданът със сърмалиени пюсюоли, те са за войводата. Взима ги. „Хъ, юнаци, съблачайте тези мушами и скоро се облачайте“. За такива дрехи кой се не съблача? Измиха се тези ми ти юнаци, облякоха тези светли и лъскави дрехи, препасаха силяхи и гъргълъци, натъкнаха ятагани и кобур-чифте пищови, наложиха нови лъскави шапки, засукаха мустаци, удариха на рамо шишанета, да ти е драго да ги гледаш — лъснаха се, та светнаха от краката до главата. Тодор войвода и той се премени както другите, но неговите дрехи все имаха по едно зеде.

Каза Тодор войвода: „Е, братя, калтату ни облече с хубави дрехи, но да видим дали ни й проводил кръст Божи. Дайте да постелем нещо“. Донесоха, постелиха една черга, изсипва заструзите, взема два на ръцете си: денк, денк — това му й теглилката. Прегледа им печатите — небутани, причете ги — таман сметката му. Тука му й джумбюшът, отлюпва един и сипва го на чергата, лъснаха се онези лъскави рубета, слънце невидели. Тъй и друг един по един, изсипал ги всички на чергата, станало една камара желтици. Само един заструг остави и него подари на батя 65 си Недялка и му каза: „Давам ти този заструг за спомен, гдето ни вярно шеташ. Хубав кръст Божи ни подарил калтату капъджибашия. — Провикна се Тодор войвода: — Вълко байрактар, байрака (знамето) развей, юнаци, всички наред и шишанетата на рамена. — Изважда Тодор войвода ятагана си и говори: — Бате Стоене, Къньо, Нейко, тези ми са юнаците, вижте какво ги хубай премени калтату им капъджибашия, а пък Гяур Алия е подкум. Аресувате ли ги?“ Говори Латина Стоян: „Много добри юнаци си си избрал, Тодор войвода, да ви са живи, вий сте уплашили не само капъджията и неговите прочути бабаити (Тодор войводови самунджии), но и от околните села турците от името ви треперят“. „Булии, Стоенице, Къньовице, Нейковице и ти, Станке, не плачи, че главата ви. Елате тука близо при мене“. „Тука сме, тука“. Бута с ятагана си желтиците, смей се и говори: „Нашият калтату капъджибашия ни ги подари, кръст Божи. Да споменуваме арапина му Мерджана и че сме запазили честта на харема му“. „Много желтици, драгинко войводо, те слънце невидели, какво ще ги правите толкоз?“ „Какво ще ги правим, бульо 66 Стоенице, гледай. Марчо, дай голямата сърнешка чанта, разгърни я. Стоене, Владе, Коста, елате, събирайте и блъскайте в дарджика. Чакайте. — Взима Тодор войвода една стиска желтици и казва: — На, бульо Стоенице, че ти много си ми слугувала. — Тъй също и на двете си були Кънювица и Нейковица по една, а на Станка пет кривача желтици и им казва: — Това ви подарявам за спомен, кога умра, да ме споменувате. Събирайте пак в дарджика“.

И тъй наблъскаха всички желтици в чантата. Затяга я Тодор войвода и казва: „Вземи я, Марчо. Караул. То тук и дяволът не знай, но все пак трябва да си знаем: покрито мляко котки го не ядат. Дружина, свободни бъдете. — И сядат братята му наред до него. — Бати Недялко, ела и ти, че очите ми са в тебе, ти ми облече юнаците, заструга да не изгубиш — смей се Тодор войвода. — Ний ще проводим един нишан на Гяур Алия да се убеди, че всичко е изпроводил и напълно приехме. Нишанът ще бъде една тапанджа, която бяхме взели от неговите бабаити, и един заструг, да не дадете вашия! — Смей се. — Ха-ха-а-а, за даване ли й. Ами с какво ще ни прегостите?“ „Всичко се приготвюва, само хляба по ще закъсней“. „Е, бати Нейко, вий как се поменувате с аретлика си Фариз молла бея, вий сте с него дупе и гащи. Той досега нищо не на й подарил, само няколко пъти са ни гостили овчарите му. Ама и него ще постреснем, а то досега за ваш хатър, ама и ти да не ми си брат, ще ви кажа турско аретлишство как се прави“. „Братче Тодор войводо — казал Нейко, — Фариз молла бей той всичко чува и знай за вас и знай, че си ми братче, и много се страхува от вас, но като вий мой брат, надържа се според мене, че ще му пазите честта от всяка една страна, и затова повече ме почита и обича и каквото кажа, думата две не прави“. „Ами още ходите ли да му изкарвате безплатни помагачи да му работят меджия сиромасите?“ „Сегиз-тогиз стига“. „Батьо Къньо, вий как се поменувате с нашите комшии Дурака и Таир бея?“ „Тодор войводо, вий откак сте се карландисали по горите, те са много меки и кротки като агнета, те са уплашени още от зачалото, кога ви видяха хората му на меджията и ви принесоха гозби, та ви нагостиха, и те всичко знаят къде сте ходили и какви работи сте извършили. Много имат страх от вази, но според нази се насърчуват и се надяват, като сме комшии, ще им пазите честта“. „Бате Стоене, вий живейте из горите с овцете и козите между страшни бабаити, бейски коруджии. Дохаждат ли при вази да искат препечен кебап и нови навуща, талашманлийският ходжа дохажда ли при вази на егрекя да иска прясно мляко и угурт?“ „Тодоре, вий откак хванахте и тръгнахте в този път и станахте воевода на вашите добри юнаци, силни като аслани, Бог да им варди и пази живота, Тодоре, вий когато ме оставихте при овцете и набихте из гората с моята тапанджа, набихте и не се повърнахте, очаквах и много се косях и казвах така: този моя брат Тодор много пътя съм го бил за ум, но и сега да ми е на ръце, хубав даяк ще му тръгна. Нему ли остана да повдига бой и да се бий за людски любовници с гяуралиевци, най-прочутите зверове на света“. „Бате, удари ме да ви премине, но виждаш ли мойте юнаци, ти ще го направиш на шега, но те шега не знаят“.

„За тези, за които ме питаш, Тодоре, не при мене да додат, но гласа на хлопките на овцете ми като чуят, в миши дупки се крият 69 и на кучетата ми пътя не минуват. Талашманлийският ходжа миришат му сините чентени и не заминава покрай мене, камо ли прясно мляко и угурт да иска. Каза ми овчарят Кара Иван от Топракхисар, че вий сте преминали с юнаците си посред пладне през Талашманлий и сте отишле лично при джамията Топракхисар, и като се върнали турците, на другия ден прали им на всичките турци гащите и на ходжата сините чентени. Това и нашите агалари знаят“. „Ами вий, мои були, още тъй ли ви разкарват голите мръсни назъря̀, искат ли от вази да им правите престъргани пити, тъпкани цели кокошки, мазни баници и булгурен пилаф?“ „Те забравиха това, драгинко войвода, ти да знайш ханъмките какви бакшиши носят на вашата булка Станка, курабии ли, баклави и какви неща не щеш, кой е виждал таквиз сладки и шекерлии гозби. И ний според булката ви Станка хубай тъпаним“. „Носят, зер Тодор войвода хапе. Тъпанете. Бати Недялко, 70 ти какво ще ми кажеш за Гяур Алия, когато ви проводи да принесете дрехите, какво ви каза и сърдит ли беше?“ „Когато му аз казах, че хайдут Тодор се намерил в Средна гора, при трите върха баира, казах, че за дрехите заповядахте там да ги изпроводи през нощта. Развика се Гяур Алия, завика из чифликя: «Скоро два коня със семери и тварете дрехите на тях, и хубай ги завързувайте, да не би нещо да се изгуби, че какъв джувап ще даваме на капъджибашията». Натовариха конете, Гяур Алия ме повика да взема конете и да ви донеса дрехите. Аз му отказвах да се наема, защото ма й уж страх да ма не убийте. Той пак казва: «Ти ще вървиш!» Най-подир му се помолих и му казах да ми даде четири души от заптиетата си да ме вардят из пътя, да не би някой други да ме посрещнат и вземат дрехите от мене. Той ту позеленява, ту по-желтява, заптиите треперят да не би да ме послуша и проводи някои от тях с мене — как ще да му откажат. «Ти ще вървиш, кой ще те срещне, друг освен него кой смей да ходи вечер». Аз се престорих, взех конете, заплаках и ги поведох“. „Пак щем се разговаря, втаса ли еденето, че огладняхме“. „Всичко е готово, хайде, принасяме и слагаме“.

„За тези, за които ме питаш, Тодоре, не при мене да додат, но гласа на хлопките на овцете ми като чуят, в миши дупки се крият 69 и на кучетата ми пътя не минуват. Талашманлийският ходжа миришат му сините чентени и не заминава покрай мене, камо ли прясно мляко и угурт да иска. Каза ми овчарят Кара Иван от Топракхисар, че вий сте преминали с юнаците си посред пладне през Талашманлий и сте отишле лично при джамията Топракхисар, и като се върнали турците, на другия ден прали им на всичките турци гащите и на ходжата сините чентени. Това и нашите агалари знаят“. „Ами вий, мои були, още тъй ли ви разкарват голите мръсни назъря̀, искат ли от вази да им правите престъргани пити, тъпкани цели кокошки, мазни баници и булгурен пилаф?“ „Те забравиха това, драгинко войвода, ти да знайш ханъмките какви бакшиши носят на вашата булка Станка, курабии ли, баклави и какви неща не щеш, кой е виждал таквиз сладки и шекерлии гозби. И ний според булката ви Станка хубай тъпаним“. „Носят, зер Тодор войвода хапе. Тъпанете. Бати Недялко, 70 ти какво ще ми кажеш за Гяур Алия, когато ви проводи да принесете дрехите, какво ви каза и сърдит ли беше?“ „Когато му аз казах, че хайдут Тодор се намерил в Средна гора, при трите върха баира, казах, че за дрехите заповядахте там да ги изпроводи през нощта. Развика се Гяур Алия, завика из чифликя: «Скоро два коня със семери и тварете дрехите на тях, и хубай ги завързувайте, да не би нещо да се изгуби, че какъв джувап ще даваме на капъджибашията». Натовариха конете, Гяур Алия ме повика да взема конете и да ви донеса дрехите. Аз му отказвах да се наема, защото ма й уж страх да ма не убийте. Той пак казва: «Ти ще вървиш!» Най-подир му се помолих и му казах да ми даде четири души от заптиетата си да ме вардят из пътя, да не би някой други да ме посрещнат и вземат дрехите от мене. Той ту позеленява, ту по-желтява, заптиите треперят да не би да ме послуша и проводи някои от тях с мене — как ще да му откажат. «Ти ще вървиш, кой ще те срещне, друг освен него кой смей да ходи вечер». Аз се престорих, взех конете, заплаках и ги поведох“. „Пак щем се разговаря, втаса ли еденето, че огладняхме“. „Всичко е готово, хайде, принасяме и слагаме“.

Една размесна извита китка се накичи на Тодор войводовата дясна страна. „Що е това, бульо Стоенице?“ „Тази китка ви даде Станка да ви накича, много ви мяза, да ви й честита“;. Всички честитят.

71 (…) Изведнъж заплющяха кокалака. Тодор войвода: „Тези жътвари много изгладнели, сякаш че три дни хляб не ели, ама и то се случва понякогаж. Бати Недялко, нахрани ли се, че наближи да се разсъмнува, на ви тая тапанджа, те я познават, и този заструг да го увериш, че си ни предал всичките неща. Поздрави го и му кажи да се готви, може да му додем на гости, сега станахме роднина. Тапанджата да повърне назад, че тя е заимински кокал“.

КАПАТА ПАДНА, КЕЛЯТ СЕ ОТВОРИ „Бати Нейко, тук в село ли са Дуракаа и Таир бей? Искам да се видя с тях“. „В село са и двамата“. „Да идеш да ги поздравиш от мене и да им кажеш да додат да се видим с назърите и коруджиите си заедно. Ако откажат, кажи им, че аз самичък с юнаците си ще им ида на гости. Но ще стреснем харемите им“. „Холан, Тодор войводо, за какво ти са тези кучета, та ги викаш, нали знаеш“. „Какво знам, ти гаче ги защитаваш. Не бой се, нищо няма да им реча. Ха ставай и върви скоро, та ги повикай, то се съмна, аз ще излезя да ме видят всички роди и роднини, малки и големи, в селото ни“. „Ето отивам, ама нещо зло да не направиш?“ „Ако искам да им направя, ти ще ги опазиш!“

Дели Нейко стана, отиде и пак дохажда и казва: „Казах им и те се стягат и след мене идат“. Листото изсвири, Тодор войвода: „Юнаци, на крака и шишанетата на рамо, Вълко байрактар, байрак развий, Марчо, след мене. Бате Стоене, Къньо, Нейко, жени и деца и вий елате след нази. Ний ще идем при Келешова кладенец и там ще се разговаряме с големците, за да ни видят малки и големи, жени и деца хайде, на добър час, юнаци. Стойте наред, този е Келешова кладенец“.

Ето и отсреща идат Дуракаа и Таир бей с назърите и коруджиите си. Наближиха Дуракаа и Таир бей. Тодор войвода се отдели малко нанапреж и тръгна среща им и пак се запря. Те отдалеч му направиха по турски темелле, същото и Тодор войвода направи. Разтичаха се назърите, коруджиите за черги и килими в чифлиците, донесоха, постлаха ги, нахвъргаха възглавници. Дуракаа покани Тодор войвода, като му рече: „Тодор ефенде, седнете“. „Вий седнете, аз после ще седна“. Седнаха.

Покани братята си Стояна, Къня, Нейка и други още от село, които бяха дошле да видят Тодор войвода и юнаците му. Турците седят на постелката, Тодор войвода прав на крака, наперчен, с лъскаво шишане на рамо, и захвана да се разговаря с тях. „Кажете, бей ефенделер, скоро не сме се виждали, здрави ли сте, как бяха екините ви, имаха ли хубаво зърно, комшиите ви слушат ли ви? По меджии още разкарвате ли ги, назърите и коруджиите ви по къра и в село за баници и кокошки бият ли ги?“ „Тодор ефенде! И ако го имаше този обичай да изкарваме меджии, за да ни работят, то и ний видяхме, че не е добър този обичай, оставихме го, ако и да сме го запомнили от бащите си. Назърите и коруджиите ни като братя живеят с комшиите ни, питай ги, 74 нека се оплачат“ — казал Дуракаа и млъкнал.

Таир бей само изглеждал юнаците и си гладел брадата.

Тодор войвода: „Бей ефенде! Тъй искам да живейте с мойте братя и комшиите, да живейте като братя. Аз, макар да съм се прочул, че съм станал хайдутин, но у мене има човещина. Отсега нататък от мене се не бойте, ний сме комшии. Ако и да правим нейде лошо, но според хората, както се отнасят към нас, също и ний към тях. А на вази обещавам на вярно като ваш комшия, че ще ви пазя честта, имота и живота“. Дуракаа: „Тъй те искам, господин Тодоре, с хиляди да живееш“. „Дуракаа, виждаш ли мойте юнаци, всичките са хвърковати и като аслани силни, нийде ме не засрамят и все ми работа свършуват, затова ги много обичам и затова съм ги облякъл в такива сърмалиени дрехи“. Дуракаа: „Да живеят, господин Тодоре, виждам и разбирам какви юнаци са тези левове“. Тодор войвода: „Викайте 75 Гайдаджи Митя Петков да посвири с гайдата на юнаците, че ще заминуваме скоро“. Дуракаа: „Скоро кея Митю да доде“.

Кея Митю доде и наду гайдата, та засвири. Набраха се жени и деца отстрана, едни си други думаха: „Казват за Тодора, че станал хайдутин, а пък той станал паша. Станка, булката му, като го гледа, какво ли й на сърцето?“ Ханъмките през плета надничат, та гледат и си хортуват: „Вай какви хубави човеци са тези юнаци, дрехите им, тъй и оружията им като слъицева заря дават светлина. Гледайте, гледайте, наш Тодор паша станал“.

„Батьо Митьо, посвири на хоро на мойте юнаци, да поиграят тъй, от място, както си седят, без да се хващат за ръце“. Гайджи Митю засвири на хоро и Тодор войвода тропа от място и казва на юнаците си: „Ха и вий така от място тропайте да се натропаме, че се не знай накъде ще пътуваме. Спри гайдата, батьо Митьо, ний се наиграхме, ами дано се намери в къшлите а̀ че 76 кашкавал, или каквото бъде, довечера да ни гостят, на което място ви покажем, там принесете хляба да ядем“. Тодор войвода не седна, но все на крака седя и се разговаря с бейовете. Също и юнаците му не седнаха, на крака наред, както ги беше наредил войводата им.

Листото изсвири и каза Тодор войвода на бейовете: „Господа бейове, станете на крака да се опростим и едни други поздравим. Слушайте още веднъж да ви дам едно наставление. Тези меджии, които са от бащите ви обичай останали, да потъпкувате и съсипувате бедните сиромаси, вий тези обичаи оставете, отхвърлете и потъпчете. На коруджиите и назърите си заповед дайте толкова зверства да не стануват. Гледайте, мене господин Тодор не ме казват, мене казват Тодор войвода. Гледайте ме от крака до глава, това позлатено шишане, този от сапена дръжка нож, тези кобур-пищови съм взел от вашия големец господин Муртаза. Вий може да сте чули работите, които съм вършил. Ний сме съседи, аз ще пазя имота ви, честта ви и живота ви. По някои места правя прах и пепел“.

Казал Тодор войвода: „Еденето ще принесете на прополените“. Темеллендо̀суват се с агите и тръгва, та повежда юнаците си през братовите си дворища и набива гората. Всички, които го изпращали, изглеждали го, догде се затули в гората, и се върнали. А бейовете хванаха се за брада и с клюмната глава отидоха в чифлиците си, та се скриха, от страх те се биле много изплашили.

Тодор войвода три годин правел войводалък и със знамя ходел, българи пазил и защитавал. Турците много мразил и затова ги толкова наплашил, защото от името му треперели. Парите ги събирал от турците като данък, с много здраве и с нож. Той дотолкова сполучил да наплаши турците, щото накарал Гяур Алия и Муртазата да носят на жена му дърва, брашно, кътък и пари.

На Тодор войвода помагали в него време и горите: от Арабаджиево погледни към изток, от село, като набиеш гората, може да излезеш на трита баира все из гора. На юг от село — до Марица. На запад от село се качи по диви лози като чардак и върви по тях. И тук все из гора ще вървиш и ще се намериш [в] Средна гора.

Още една помощ имал Тодор войвода. В него време се разбунтували и скарали помежду си капъджията от Ески Заара, Харамията от Казанлък и х. Еминаа от Хасково, едни други захванали да се бият и да събират чети от всякаква народност. Това било в третата година на Тодор войвода.

ТАПАНДЖА И ЗАСТРУГ. Недялко Нейков, като принесе и предаде нещата на Тодор войвода, които му ги беше дал Гяур Алия, еде хляб заедно с Тодор войвода и видя всичко, което беше в чувалите. Като да си тръгне, Тодор войвода му даде една тапанджа, която бе взел от Гяур-Алиевите бабаити, и един празен заструг, за да увери Гяур Алия, че е приел всичко, що му беше изпроводил със съртмача им Недялко Нейков.

Недялко Нейков влиза в чифликя, оставя конете, взима тапанджата и заструга и право в Гяур-Алиевата одая.

78а Гяур Алия, щом го видял, и скочил на крака. Недялко дойде да му направи темане и целуне етекя, той го спрял и попитал: „Принесе ли всичко, което изпроводих?“ „Всичко принесох и предадох“. „Как ги намери?“ „Ефендим, аз още щом излязох из село, като набих в гората, те биле увързали всички пътища. Изпищя едно нещо и завчас като вълци ме забиколиха, взеха конете от мене и ме забраха с тях си из гората. Излязохме на една поляна, там седеше големецът им и байрак има при него, и много хора с пушки“. „Видя ли в заструзите какво имаше, дали беше халва или баклава?“ „Не видях, малко шекер ми дадоха, та хапнах и водата сръбнах“. „Нещо не каза ли?“ „Тъй рече големецът им, че по-добре щяло да бъде да сте го биле повикали да доде в чифликя и там да му предадете нещата“. „Няма работа тука“ — отговаря Гяур Алия. „Той проводи тая тапанджа и заструга да се уверите, че е приел всичко, което му изпратихте. Заръча тапанджата да му изпроводите пак назад, а у заструзите щял да турга сирене на хората си“. — Целува етекя на Гяур Алия и си отхожда. Мастор на лъжите този Недялко.

79 КАРА ИВАНОВА СИН ВЛАДИ ОТ С. АХЪРИТО. Влади Караиванов от с. Ахърито в това време бил хепидже прочут и богат. Той имал ливада при Шумолатата могила до реката, гдето и Тодор войвода се намирал понякогаж на това място. Когато Влади Караиванов покосил веднъж ливадата си и отишел с коля да вдига със синовете си сеното, случил се и Тодор войвода с юнаците си там. Не щеш ли, един от юнаците на Тодор войвода на име Влаю поискало му се и от българин пари да вземе. Казал на Тодор войвода: „Хаде да хванем Кара-Иванова син Владя и да вземем малко пари и от него, защото той е прочут болерин, бир да на й подарил и един българин“. Тодор войвода: „Не бива“ — отговорил. Влаю се надул: „Да го хванем и да вземем пари от него“. Тодор войвода, за да го смили, казал му: „Скланям, ама нека си натоварят колята и да с’идат в село да ги стоварят, те пак ще се върнат, хем ще се посмръкне, сега е още рано“.

Влади си натоварил колята и си отишел в село, без да знае какво му се вие на главата и какъв кюляф крои. Когато Влади си отишел със синовете в село, стоварят колята си, за добра чест духнала една голяма буря, Влади се оставил и не отишъл втори път за сено.

КАРА-МУСТАФОВА КУПАК. Сиромах Влаю се надявал да се върне втори път Влади Караиванов, но голямата буря му отчаяла надеждата и захванал да се кара с войводата си и да му дума: „Хаде да хванем Димитра Каравълчев или Димитра Дишленя“. Тодор войвода мълчи. Тодор войвода сърдит повежда юнаците си и ги завежда на Кара-Мустафова кулак при студения кайнак. Тука го запарастил Влаю и не го оставил на мира: „Ти защо не склони да хванем Владя и да вземеме български пари, да видим и тяхната сладост що е?“. Тодор войвода: „А бе, Влайо, турските села Топракхисар, Талашманлий, Шахпазлий, Скендерлий, Авджи Дуванджий и кои още да ти нареждам съсипахме, ограбихме, турците селата си оставиха и отидоха кой накъде му видят очите. Сега те села се заселюват с българи и стават български села. Още на пари не си ли кандисал, ами и от българи искаш, не знайш ли, че имаме клетва, или забрави. Слушал съм от поп Петра, който ходеше с белия кон и дохаждаше в нази, приказуваше, че Юда се отрекъл от другарите си и за пари продал Христа на чифутите, та го разпънали на кръст и го заковали с гвоздеи. Да не бъдеш и ти такъв, Влайо. Гладен ли си за пари и забрави ли клетвата?“. „Гладен съм и искам от българин пари да взема“. „Искаш ли? Какво ще кажете, юнаци?“ „Както знайш, войводо“. „Влайо, искаш ли пари?“ „Искам“. Догде издума „искам“, и главата му се търколи на земята. „Кога си гладен за пари и няма мира, на ти секира. Дружина, вземете колкото пари има Влаю, та ги поделете поравно помежду си, а трупа му хвърлете долу в трапа да го изкълват свраките“.

Не знам Тодор войвода какво е правил, що е струвал още. Това съм изучил по предание от стари хора: дяда Гергана, дяда Митя и Стойна.

Най-подир Тодор войвода разделил на всичките си юнаци парите поравно, само на Кънча, защото бил някогаж ранен, на Вълка байрактар, защото пазил байрака и на Марча, защото носил дарджика (общата каса) с желтиците дал малко по-зеде.

„Сега, юнаци, всеки да си иде при свойте и да принесе малко печала, гдето сме спечелили. Благодаря ви, досега ме много слушахте и аз ви много обичам — само един Влаю. Аз ще стана оттук и ще ида при хаджи Еминаа в Хасково“. Целували се и с плач се отделили (…)

82 ХАДЖИ ЕМИНАА И ТОДОР ВОЙВОДА. Тодор войвода, като изпроводил дружината си, станал, та отишъл в Хасково при хаджи Еминаа. И хаджи Еминаа на драго сърце го приел и го турил главатар на четата си. Тук Тодор войвода на много места се отличил юнашки и затова хаджи Еминаа го много обикнал. Но пуста завист, в тази орда имало и други главатари, които седели по-долу от Тодор войвода. Те намислили да го убият, но никак не смеели и не се наемали, защото ги било много страх от него. Тука Тодор войвода много яма ударил и много пари спечелил.

Тези Тодор войводовите убийци намислили да удушат Тодор войвода с въжа чифтелии. Когато иде на чушмата да пие вода, да го запазят и хвърлят два юлмекя на врата му и да дръпнат да го удушат. Това намислили и го направили и той им помогнал. Веднъж Тодор войвода, като отишъл на чешмата да пие вода, те го биле завардили, тамам се навел да пие вода и те хвърлили два юлмекя на врата му и дръпнали. Той извадил ятагана си да се запази и отърве, но камък се не сече, те зад чешмата дърпат и 83 най-подир се задушил и паднал, та умрял. Тука свършил Тодор войвода геройските си сили.

Над гробния му камък било написано така: „Тодор войвода от село Арабаджиево, Ескизаарска кааза“.

Хаджи Еминаа, като се научил за Тодор войводовото убийство, изловил убийците и ги на смърт наказал.

Дотолкова съм изслушал и изучил от стари хора, та написах историята на Тодор войвода Колев от с. Арабаджиево, Старозагорска околия.^[21]

П. П. Като човек имам много неща забравени и пропуснати. Не съм бил сякогаж разположен, кога съм писал. Втори път, ако имам чест и живот, ще опиша и забравените неща, които съм пропуснал. Правописания няма у мене. Запетаи, двоеточие, точка няма у мене. Само зная, което съм изслушал и чул от стари хора от малък, и това описувам.

Тодор войвода, колкото пари право ли, криво ли придобил, изпращал ги в село Арабаджиево на следующите си аретлици: Димитра Каравълчов, Дишленя Димитра и Вълча Колев. Тези негови аретлици, ако сетне и хайдуци да са ги хващали и глобили, сега са богати и с много пари. На братята си малка част е оставил. Брата си Латина Стояна много обичал и повечко нему… Недялко Нейков, който е бил говедар в капъджибашията, бил много беден сиромах, но Тодор войвода го много обичал, защото много им угождавал и хранил. Та подир — от заструг, кажи — и други тайни награди. Когато излязъл от чифликя, купил двор с къщите и много се обогатил, и синовете му Койчо, Колю и Нейко, а най-вече Нейко, който е станал много богат и събирал всяка година сюреци говеда и волове манди за пастърма и суджуци. И до днес си следва това богатство.

 

 

ШЕСТДЕСЕТ КИЧА. Гешеолу Димитър, като бил касапин, купил от Латина Стояна шестдесет кича и му броил един месал бели пари, все онекилици. Този Гешеолу Димитър ходи, къде ходи, пак в Латинови Стоянови дохажда и уж като на шега казва: „Бульо Стоенице, една нощ ще дода и на колибата ви през коминя ще вляза и като ще нагоря пиростията и я туря на врата ви, ще взема на кичевете парите и други още много от тебе“. Латинката Стоеница му отговаря тъй: „Льо, драгинко Димитре, защо думаш таз дума, я какъв си хубавец, млад и зелен, с хубави тънки дълги мустаци, засукани и завити и вързани зад врата ви, нали е язък за вази“. Гешеолу Димитър тъй отговарял: „Бульо Стоенице, аз днес въжето й на врата ми, а главата ми й в торбата“. „Не думай таз дума, драгинко Димитре. И драгинко Тодор тъй думаше, ама барем си показа юнашството. Ами ти само с думи и мустаци ли ще се заканваш, ако беше юнак, щеше да видим барем юнашство на света, нали му беше и ти аретлик“. Отговаря Гешеолу Димитър: „Ти ще видиш, бульо Стоенице, кога нагорещя пиростията и я гечердисам на врата ви“. „Каквото правиш, прави го и мисли за сетнината“ — казала Латинката баба Станка.

ХАДЖИ ЮСМЕН ТАБАКА И ГЪЛЪБ КАСАПИНА. Гълъб е бил родом от село Омарчево, близо до Нова Загора. Той дошъл и станал касапин, в това време се и влюбил за една старозагорчанска мома, хубавица и прочута Станка Дерменджи Станчева. Тя го излъгала и се сгодила и оженила за друг. Гълъб не можал да търпи това, все сърдит и не ще никой да му дума продума. 86 Този проклет звяр хаджи Юсмен Табака, и той като бил пълен на света с дженабетлиците, отишъл на касапната, спира се на дюкяна при Гълъба и иска да отсече месо, отдето харесва, а Гълъб отсякъл, откъдето той щял. И двамата зли, хаджи Юсмен сърдит, че му не отсякъл месо, откъдето той ще. А Гълъб сърдит, че любовницата му Станка го ритнала и се оженила за друг. И двамата са се събрали — Гела и Мара. Хаджи Юсмен не харесал месото, Гълъб взел месото, та го хвърлил във вадата, гдето течала през касапната.

Търпи, Гълъбе! Надържай се и имай корав гръб. Дето го казват, даянъ кара бюзюк [трай, черно дупе]. Хаджи Юсмен Табака изважда каракапзалията нож от ножницата. Гълъб се навежда, хаджи Юсмен захванал да го налага и дотолкова го налагал в плешките и гърба, догде черносапият му нож се изкривил и дръжката му се вчупила. Гълъб от нетърпение прескочил вадата и надул да бяга, за да му премине юхкята. А хаджи Юсмен — като герой, че се набил и почупил ножа си в един гяурин в гърба и че от страха му прескочил вадата, та избягнал — от радост и геройство засмял се и като си отхаждал, хвалел се из улиците, когото срещне, и показвал ножа си, че го вчупил в един гяурин в гърба.

87 За това ми разказва Килитчията Койчо, който е бил зрител и гледал с очите си. Той беше стар около 75 години, кога ми й разправял в 1855 година. Негова дюкян беше всред касапската кръвница. Той работеше с по-малкия си брат Йоргакя, той ми беше мъшък бубалък, а син му Стефан венчан девер на сватбата ми, кога се жених.

БЯГАЙ, СТАНКЕ, И ХУБАЙ СЕ КРИЙ. Станка спи спокойно при младия си любим мъж. Гълъб сърдит и лошо мисли, едно, че Станка го излъгала и се оженила за друг мъж, и, друго, гневлив, че хаджи Юсмен го налагал с каракапзалията си нож всред касапницата пред толкоз народ. Едно, го е яд, а, друго, срам, какво да прави и как да си отмъсти, с ум се бие.

Най-подир намислил и казал: ще се тръгне в друг път, ще оставя касаплъка, ще събера една чета юнаци и тогива ще си изпълня желанието и отмъстя, на Станка и на хаджи Юсменя ще дам да разумеят. Повикал най-напреж от негова си еснаф касапите Гешеолу Димитра, Радоюолу Стояна, каведжията с дебелите бърни, Богоя и други още събрал, доколкото намерил, който му склони на ума. Взели си всички потребни неща, с които можат да се защитават и работа да вършат. „Хаде сега — казал Гълъб, — ще идем най-напреж в Станкини на гости да я хванем и заколим и курбан направим на дявола и от кръвта й да заблажим“.

Станали и отишле, та бастисали Станкината къща, търсят я, но Станка хубай бяга, крий се и в ръце не влиза. Най-подир, като не намерили Станка, отишле на воденицата, хванали баща й Дерменджи Станча, та го заклали и на парчета разсекли.

Тази жертва като сторили, станали, та отишле къде Малко Кадиево, намерили Палаза Желязка от същото село. Проводили го да иде на Арабаджиево и да каже на Латина Стояна да наготви на кичевете парите и да заколи две агнета и приготви един бакър с вино.

Това Латина Стоян приготвил и като се мръкнало, гостите дошле отвън село под чардака на овцете му. Латина Стоян принел всичко, ели, пили, Радоюолу Стоян им свирил с кавала, те играли хоро, а на кичовете парите взели ли са и[ли] не, не знам на вярно.

Като се наиграли на хорото, облекли Йорга Латин Стоянов в една дълга хаба и го забрали напреде си да им покаже път и заведе на Лечовата къшла да хванат Чапраза Петра от Ахиево. Йорго ги завел, отишле, хванали Чапраза Петра и го прекарали вързан през Арабаджиево. Закарали го в Средна гора, взели му пари, колкото щели, и пак жив го пуснали да си доде в село Ахиево.

Когато пуснали Чапраза Петра, след няколко дена пак се довлекли от Арабаджиево. Опрели очи в Баймака Дойка от Талашманлий, който ходел и заминувал с една хубава бяла кобила за в Ески Заара (Стара Загора). Отишле, та завардили Баймака Дойка в капъджийската шума на Главанакова гьол. Латина Стоян, като ходил да пасе стадото си, урадисал връз тях и им казал: „Какво се изтягате тук или вардите някой келепир?“. Гешеолу Димитър му отговорил: „Вардим Баймака Дойка да мине оттука, да го хванем и да си вземем от него малко харчлък“. Латина Стоян му се помолил и казал: „Димитреолу, моля ви се, недейте закача чуляка, не му плашете и разплаквайте децата, няма ли турци за вази, те са по-богати и много пари имат“. „Бати Стоене, аз ще да ви послушам — казал Гешеолу. — Ама да кажеш на Баймака Дойка да проводи малко пари, за да го не бутаме“. И Баймака Дойко, ще не ще, проводил им, да си отвий главата.

Оттам отишле в Дели Нейковата кория на прополените, при Латина Стояновите шилета, да завардели Аладжоолу Стоенча, който ходел с един шарен кон, та купувал овце. В този ден 90 касапинът Стоенчо Аладжов дошъл в Латина Стояна на къщата да купува от него шилета. Латина Стоян и Стоенчо Аладжов, като стоели в къщи, та се разговаряли, дошло им на ума за Гешеолу Димитра, да не би да е дошъл при шилетата да варди Стоенча Аладжов, защото биле сърдити един друг и Гешеолу Димитър се заканил, че гдето хване Аладжов Стоенча, ще му отреже главата като на ере. Повикал Латина Стоян малкия си син Кънча, та му казал: „Качи се на магарицата, та иди при шилетата и виж Гешеолу Димитър там ли е. Ако е там и ако те попита имате ли някой гостенин, ти да му кажеш «нямаме» и скоро се върни“.

Кънчо се качил на магарицата, та отишъл при шилетата и намерил, че Гешеолу с дружината си лежат при шилетата. Гешеолу попитал Кънча: „Имате ли някой гостенин?“ — но Кънчо казал: „Нямаме гост“. Кънчо скоро се завърнал и казал, че Гешеолу Димитър лежи в шилетата. Аладжов Стоенчо се скрил и побягнал, най-подир си продал шарения кон, за да се не познава отдалеч. Гълъб сполучил, та убил хаджи Юсменя Табака и станал войвода на дружината си. Той е воювал много време по Стара планина и много потери са го гонили, но нищо не са можали да му сторят.

91 ВТОРИ ЮДА. ГОЛ КОЛЮ ОТ СТАРА ЗАГОРА И НЕГОВОТО ЗЛОЧЕСТО МАГАРЕ. ТОПОР. Като гонели толкоз време Гълъб войвода да го уловят, но нищо не можели да му направят, нето пък хванат, Гол Колю от Стара Загора отишъл на конака и казал на тогавашний големец, който бил управител в конака: „Колко хиляди гроша ще ми дадете да ви предам и хвана Гълъб войвода?“. Те му обещали много пари и го попитали: „Как ще го хванеш?“. Той казал: „То е моя работа“. „Хаде да видим“.

Гол Колю турил на магарето си семеря, окачил топора и право в гората при Гълъб войвода. Гълъб войвода го попитал: „Какво търсиш бе, чулече?“. Гол Колю казал: „Вази“. „Ами магарето какво ще правиш?“ Казал Гол Колю: „То е лесно“ — изважда топора и магарето в главата, магарето изхълцало и то му било, от три дни умряло. Те, като видели, че Гол Колю показал такава решителност, повярвали го и го прибрали за верен другар, който бил и познат тям. В това лято Гол Колю ходел с Гълъб войводовата чета и те му се много уверили, и му изказали и майчиното си мляко, и нищо не бивало от него скрито.

През есента им се поискало да идат скритом в Стара Загора да се видят със своите си и казали где ще бъдат и в коя къща събрани. Вечерта, като си отишле, събрали се на вречената къща, Гълъб войвода отишъл в друга къща (…) Гол Колю, уж като нов, отишъл в къщата си да се види с децата си. Той не отишъл в къщата си, но право в конака и казал: „Хайде по-скоро“. Повежда потерята, та ги бастисват и ги издавят. Гешеолу Димитър се скрил между бъчевите, но пак го намерили, та го хванали. Тези всичките, колкото души хванали, на кол ги набили на Карабаир, та измрели на тежки мъки. На краката им джигер вързували, догде са биле живи, зам кучетата според джигера и телата им да гризят. Само Богоя се отървал, та избягнал, и Гълъб войвода. За Богоя не се знае где е умрял. Гълъб войвода е избягнал през Дунава, с тулуми преплул, та е влязъл във Влашко и тамо си е скончил животът.

КАРА КОЛЮ И ИНДЖЕ^[22] БАЙРАКТАР. Кара Колю е бил и той от Омарчево, а Инджето от Сливен. Те са воювали повече в Бакаджика. До Черно море има на върха седем кладенци, които се наричат Индже войводови кладенци. Кара Колю и Индже байрактар какво са правили, какво са стрували, дали те са съградили манастиря „Свята Троица“ или много пари оставили, та им пеят песнята всички гости в пътя, кога отиват по Свята Троица на манастиря:

Заплакала й гората, гората и планината,

гората и планината, и на гората листето.

И на гората листето, и на полето тревето,

и на полето тревето зарад Индже войвода.

Индже на Коля думаше: Кольо льо баш байрактар,

развивай, Кольо, байраци, събирай, Кольо, юнаци.^[23]

АВРААМОВА ЖЕРТВА. Пропуснали сме една бележка за Гешеолу Димитра. Разправя ми дядо Иван Нейчев, който беше ктитор на черквата „Свята великомученик Георгий“ в селото ни Арабаджиево. Дядо Нейно Иванов, баща им, живеел в с. Малко Кадиево и бил много богат и прочут навсякъде. Той имал и други синове, а най-вече големият му син Сивчо бил много скъперник, за когото по-сетне ще опиша историята и делата му.

Дядо Иван Нейчев бил на възраст около двадесетгодишен. Една нощ, като ходел с овцете да ги пасе, защото бил овчар, Гешеолу много пъти се опитвал и нападал, за да го улови, но Иван Нейчев все се отървал с бяг. „Тая нощ — казва дядо Иван Нейчев — бях с овцете между Яха пашовата кория, близо до село Малко Кадиево, към източната страна. Месечината като грееше, доде един облак, та я прикри и стана между корията много тъмно. В този случай Гешеолу Димитър, който ме вардил, сполучи, та ме хвана, като бяха ме забиколили от четири страни. Хванаха ме и хубай извиха ръцете ми, та ги вързаха назад зад гърба ми. 94 Овцете останаха курбан на вълците, а мене забраха вързан с тях си. Проваждаха хабер на брата ми Сивча, искаха пари да ме откупи и да ме пуснат, но брат ми Сивчо никак не чуваше и не искаше да ги слуша. Пари имаме с кола, но брата му Ивана заклан е — за него нищо. Караха ме вързан и с тях ходех три месеца из горите, та ме храниха и с тях наедно ядях. А бе че кой им носи всяка вечер хляб, кебап и вино, не знам отгде дохаждаше. Имаше в дружината му един юнак, който ме много обикна и всичко ми разправяше какво мисли за мене войводата. Името му беше Кънчо от Каяджик^[24], много добър и пъргав юнак, и войводата се боеше от него, но той ме обикна като брат.

Каза ми една сутрена Кънчо: «Иване, войводата ще ви заколи». Аз му казах, че войводата, ако е юнак, не ще да ме заколи. Като бях отстрана, войводата се зададе насреща ми, държи ножа и иде към мене. Аз, колкото гледам, сякаш че до шията потънах в земята. Вървя и доде близо до мене пет разкрача и се запря, държи ножа и ме гледа. Сякаш че и сега ми й на очите, та го гледам. Ножът му беше голям турски нож, с бели големи уши 95 сапът му, като ножа на Крачола Смаилаа — дибидюз на него приличаше. Запря се среща ми, гледа ме и мисли, аз още в земята потъвам. Каза ми тъй: «Иване, идех да ви отсеча главата, но едно, ви съжалих, че сте много млад, и друго, едно нещо натиска ръката ми и не дава да извадя ножа от ножницата да ви отсека главата — това е от Бога, ти не си грешен, но брат ви, ама ако ми мине на ръце, той да мисли. Жив ще го одера». Аз му отговорих: «Войводо, ако си юнак, няма да ме затрийш». Тогази се повърна войводата Гешеолу Димитър и каза да ме развържат. Развързаха ме, обръснаха ми главата, нахраниха ме и ме изведоха до дервеня, та ме изпуснаха, та си додох. Ходех и аз вързан с Гешеолу три месеца, та правих хайдутлук. Гешеолу много пъти се опитвал и търсил колайлък да хване овчаря Кара Ивана от Топракхисар. Тъй го биле нарекли турците, защото ги бил изплашил. Но Кара Иван бил по юнак от него и не се давал тъй лесно на Гешеолу, защото се знаели — единът овчар, другият касапин. Сина му Новачка гонели, но той бърз и хитър, в ръце не влиза. Кара Иван още от малък бил овчар, той наплашил и съсипал хаджиайватлийските турчеля с огън и най-подир се заселил в Топракхисар, стигнал много богатство.“

КЛЕТИ СИРОМАСИ, ЧЕРНИ ТЕГЛИЛА. Този проклет и прочут капъджибашия захвана пак да върлува и да мъчи много сиромасите клети българи. Заправи кули големи, повика от много села меджия да му носят камъни от с. Джамбазито и Мисилимито. Ходеха по два-три дни и по цяла неделя — хем воловете им съсипани и утрепани, и хората гладни и жедни. На тази меджия ходеха хората и от с. Арабаджиево, и те с другите села заедно ходеха, камъни носеха и се върнаха. Додоха близо до село, до Дели Нейковата кория, между акънтиите. Там имаше селски бостани посеени. Те пуснаха колята, хем воловете си да напасат, и те да си наберат бостан да ядат. Слънцето наближаваше да зайдюва, в корията от билюк листо изсвири. Колю на Минча Капулата пошепна: „Това листо не е на добро, хаде да впрягаме колята да си вървим“. Минчо Капулата му отговори: „Не бой се, аретлик Кольо, не бързай, дорде съм аз тук при тебе, глава те не ще заболя“.

Стреснати от тая свирка, всички побързаха, та си колята впрегнаха и в корията нагазиха, до прополените допряха, на пътя ги хайдутите посрещнаха и всички изловиха, та им ръцете назад вързаха, колята на път засякоха. Оттук като ги забраха, на орловите полени ги закараха. Всички ги наред на поляна наредиха, войводата ги попита: „Казувайте, тук ли са двамата братя Колю и Мирчо?“. Всички мълчаха, никой си устата не отваря да продума „тука са двамата братя Колю и Мирчо“. Войводата нож извади, зъби сгризна и на Капулата Минна каза: „Скоро казувай тук ли са Колю и Мирно, че ти главата отсичам“. Тогаз ги Минчо Капулата с пръст показа, всички изпуснаха, двамата братя Коля и Мирча забраха, покрай Голямата могила, по Лангозова мост минаха. Като през техните ниви минуваха, Мирчо на Коля думаше: „Какви сме хубави угари изорали, дали ще бъдем честити назад да се живи повърнем и на тях жито да посеем“. Закараха ги на трита върха баира и там говедаря селски намериха, та го в с. Арабаджиево проводиха да каже на Вълча да занесе дванадесет кесии пари^[25] да откупи баща си Коля и чича си Мирча.

Приказува ми дядо Вълчо, който беше около деветдесетгодишна възраст: „Доде говедарят, та ми каза и аз направих парите, опасах ги на кръста си и тръгнахме двамата. Като наближихме, показа ми той една пътека и ми каза: «Като вървиш из таз пътека, ще видиш насечена меша, там ще се спреш, те ще те 98 намерят». Вървях из таз пътека, но други хайдути ме завардили. Къраасъ бюлюкбашията ме завардил с неговите сеймени (джандари) да ме хване, да ми вземе парите и да ме заколят. И малко остана да ме хванат, ако не бях се хвърлил от един камък в една урва. Отървах се от тях и намерих пак пътеката и тръгнах из нея. Като вървях, намерих насечената меша и догде да се спра, подсвирнаха ми из гората и излязоха двама при мене, та ме заведоха при войводата. Дадох му парите, той ги преброи и ми повърна един онекилик назад и ми каза да си вървя по-скоро, защото видели кога ме гонил бюлюкбашията. Аз го попитах: «Ами баща ми и чичо ми живи ли са?». Те ги показаха, видяхме се, но не дадоха да се разговаряме. «Не бой се, ти върви, та си иди напреж, тях ще пуснем по-подир». Те обръснали на Коля и Мирча главите^[26] и ги пуснали. Завтасува Минчо Капулата от с. Арабаджиево и казва на войводата: «Ти какво направи, защо ги пусна? Гдето жда измрем ний всички, защо да не умрат двама?». Тогава се спускат, та ги стигат, улавят, та ги заколят и им окачат телата с глава надолу на дръве, за да им окапят месата.“

99 Дядо Вълчо чакал 15 дена време да си додат, но те нето се чуват, нето си дохаждат. „Познах, каза, че са убити, впрегнах канатлия кола и отидох да ги търся. Ходех три дни из гората, та ги търсих, най-подир по миризмата ги намерих окачени на дръвите. Когато режех с ножа въжата, наблизо от едно дърво изсвири едно листо. Те бяха хайдутите, но не додоха при мене. Аз отрязах въжата, качих телата им на колата, донесох ги в село, та ги погребах в нашите селски гробища. Тези хайдути бяха дохаждали по-напреж една нощ, догде още не бяха уловили баща ми и чича ми, да ни бастисуват. Къщата ни беше мъничка, с нисък комин. Имах една сестра Труда, беше много гласеста. Качила се на коминя и извика с голям и висок глас, аз я зачух и по гласа познах, като бях наблизо край село с овцете. Спуснах се тичешком, та отидох под чардака, та завардих с моето късо шишане хайдутите. Видяхме, че един подир друг излизат от двора покрай чардака и сочат към корията, аз замерих най-подирния, шишането пукна и той падна. Те го грабнаха и завлякоха в корията. Там при дълбокия път го намерихме в мешеликя сплут“.

Този дядо Вълчо е бил аретликът на Тодор войвода, любовника на Жела Жекова, жената на арап Мерджана.

РАЗГОВОР — ЧЕРНИ ДНИ. 1828 ГОД. ДИБИЧ ЗАДБАЛКАНСКИ.^[27] Латина Стоян казал на жена си тъй: „Бабо, страшни години дочакахме. Този бой, дето се е подигнал сега, много майки ще разплаче, много ще къщи да запусти, проклета черна земя много ще хорица да погълне. Какви черни дни сме имали да прекарваме. Татарята се дигали от Добруджа и бягали през Балкана насам. Те през дето минували, всичко на прах и пепел ставало“. „Това и аз чух — казала Станка на мъжа си Стояна — от жените, като приказуваха, че някои се готвели уж да бягат“. „Къде ще бягаме, толкоз стока кому ще оставиме. Каквото правят хората, така ще правим и ний. Бог е добър, той да ни пази“ — казал Стоян…

Не се мина много, пушки и топове загърмяха, коля с кервани, татаря завървяха, говеда и овце сюрии карат и отдето минат, много пакост струват, бягат и вървят и нигде се не запируват. Дели-баши (луди глави), анадолски голи дангули, с дълги високи кауци, с тюлюмбеци, на тумби, тумби нападнаха и те се не теглят. Като ядат, за зъбите си дишхакъ искат, тъй и за конете си (платка за зъби си, що ели). А пък войниците на Али бея, които били пръснати по селата, вземали и диш-парасъ. Когато обядвали или вечеряли, момите и жените им служели, а къщникът им развождал цървулите като коне. Тези татаря, които толкоз бърже бягат, много стока карат: говеда, овце, кози, сюреци, но и те не знаят къде отваждат. Станали като мишки, кога ги подплаши байновата булчица.

Гледаш, че карат много ограбена стока, ама и тя стока не е тяхна, защото понякогаж останала на пътя без сайбия. Ами тези делибаши, анадолски конници, които носят на глава дълги кауци (зюмрета) и като минуват от някое си ниско място, та се навождат надолу и минуват, те лошо правят, те-е-е…

Дядо Иван дошъл с казаците си в Рахне махле, наредил покрай Чобан Азма караули с казаци и стигнал, казват, Едирне. Те хора излязоха честити от Бога, та ги отърва дядо Иван, а ний има да теглим още много от тези проклети кучета. Наш Генчо Делинейков качил се на бързото си конче, взел пушка, нож и пищови от онези, които ги беше Тодор оставил, и отишъл в Казашко при Пантата Йорга, който събрал много българи, и се били с турците, и много татарски кервани разбили и обрали. Нейко, баща му, много се коси, ама няма що да му направи. „Ще се мъча, както да го извадя оттам“ — каза. Хората, като видели, че не ще може вече да си опазят нищо, принели си дрешките в Стара Загора и оставили жените и децата там.

102 Дошла една сган конница азиатски делнбаши в с. Арабаджиево, та се разтичали из село, едни обир търсят и обират, други жени гонят. Имало останали жени, моми и млади булки още в село и те биле скрити в чифликя на Дуракаа. Там имало още някои други от назъри и коруджии, уж на тях основати да ги пазят. Между тези жени била и Станка, Латин Стояновата жена, и дъщеря му Димка. Злочестината се паднала на Димка Л. Стоянова за курбан. Хванали и искали да я отнемат от ръцете на майка й. Димка извикала, та изпищяла, гласът и бил много висок, зачул я Дълъг Колю Делинейков и брат й Йорго. Те биле наблизо около чифликя и по гласа я познали. Плеснуват дряновиците и като тигри се спущат върху делибашите и захванали да ги събарят и като снопи полагат. Те забравили Станка, но гледали дружината си, наложени и едвам полуживи мърдат. Употребили пушки и много пътя пушнали върху им, но те хем се оттеглювали на бяг и събаряли, който ги приближи; в тази битка Йорга Л. Стоянов ранили, но не паднал в ръцете им, оттеглил се в трънкалака при Мечкарова вир и тамо се освободил. А Дълъг Колю Делинейков той много ги събарял, но не сполучили да го ранят. Той се оттеглил в асмалъка, та се защитил и върнал 103 дангулите изплашени. В това време Димка, майка й и други жени сполучили да избягат и да се укрият. Само Добра, Анастасовата жена, намерили под хамбаря, която извлекли оттам.

Търпи, душо, черней, кожо, и за свобода се надявай от турчин и от дембел-падишахларъ и техните кръвопийци варвари.

ЗЛОЩАСТИЕ И ПЛАЧ. В това време и в тези черни теглила, сякаш че природата нарочно бе показала всичките си прелести. Деца плачеха, мъже ходеха нагоре-надолу из гъстия шума-лак, та се скитаха и на лицата им се изображаваше горест и съжаление, жени се събираха на купища, та се криеха в миши дупки под земята и скоро-скоро си приказваха. Някои от тия жени плачешком думаха една на друга: „Горко̀ ни и какво ли ще бъде, как ли ще се отървем и избавим от тези азиатски голи дангули, всичко тъмно, всичко черно и грозно. Не се чуват жетварки да пеят по нивите, нито стада да блеят по полетата и доброзвучни кавали да се чуят от овчарите, всичко нямо и глухо. Само се чуват грозни зверски гласове. Злощастие и плач и наистина как ще се утешим и как ще да утешим тази фамилия.“

След няколко дена Димка, Латин Стояновата дъщеря, едно, стресната и уплашена от делибашите, дето дърпали да я отнемат от майчините й ръце, и, друго, като видяла брата си бати й Йорго, че ранен, когото много обичала, разболяла се и за скоро умряла. Брат й Йорго и той от раната разболял се и умрял. Майка им и тя от кахър и милости разболяла се и умряла. Мъж й Латина Стоян и той се разболял. Дошла оженената му дъщеря Неша от Шахпазлий да го гледа, която имала и малко дете на име Куна. Латина Стоян едвам заварил да продума на сина си Кънча^[28] де са скрити желтиците му, занемял и умрял. Отишле да го погребли и кога се назад върнали, в къщи влезли, що-щеш, дъщеря му Неша насред къщи лежи умряла и детето й Куна суче, бозай от нея. Нея вдигнали, та я в Шахлазлий погребли. Кънчо и буля му Йорговица Куна останали, тя с едно дете Станка и с друго обременена. Кънчо оставил всичко, имот и стока, и отишъл в Русия — в Рахне махле, и там се скитал няколко време, а всичко останало — кой както можал, вземал, та влякъл. Кънчо Л. Стоянов, като се намерил в такова положение, заминал в (…) Рахне махле, гдето се разхождал три месеца с ордията на Йорга Пантата да се бият в Турско с гючлиите бежанци татари, които се готвели, като слезе Мамарчев в Сливен, да идат да се запишат при Мамарчев волници, които ще се бият в сгоден случай и се освободят от Турция. Но Дибич не дозволил, изгонил Мамарчева и Кънчо Стоянов, убеден от кръстника си Голям Коля от село Арабаджиево (…) но намерил, че стоката му била ограбена от своите му.

Гайдаджи Йорго Енев от Ахърито бил останал вдовец, сгодил се той с Куна Станчева, жената на Йорга Л. Стоянов. Той аслъ я искал, кога била мома, но му я не дали, сега сполучил. Йорго Енев от Ахърито, като се сгодил за Куна Станчева, направили си 105 думата — аслъ имало къща, хваната с кирия в Стара Загора, но те хванали още една, влекли, та продавали. Тя откраднала много пари, като умрял свекър й Латина Стоян, и мъж й Йорго Л. Стоянов и той имал. Всички тези пари минали на ръцете й. Гайджи Йорго Енев от гайджи Йорго Енев станал болерин мандаджи Йорго Енев.

Приказува ми баба Гергевица (Белгергева жена), Слава Хаджипеюва от Кортен: Кога се родил Кънчо Л. Стоянов, тя била млада булка и му шетала на питата. Кънчо Л. Стоянов се родил в 1797 год., през месец октомври, преди Димитровден.

Гайджи Йорго Енев, като се венча с Куна Станчева, замисли и Кънча Л. Стоянов да ожени. Намислил и харесал Дена Кавалджи Минчева^[29]; тя била пооходена мома и по-стара от Кънча, но била хитра и работна, можела да привдигне и уреди изпаднал дом. Дена Кавалджи Минчева нямала дрехи, всичките й дрехи били ограбени и взети от делибашите (развалените глави, самоволници, нередовна войска). А дрехите на Димка Латин Стоянова останали некътнати, чеизът готов, но Кънча няма. Кръстникът му Голям Колю оставил всичка работа, отишъл, та го намерил и довел.

106 Кънчо Л. Стоянов, като си дошъл, занимавал се да пасе останалите кози и два вола. Един ден, като биле при козите с Господина Кънев (чичова му син), дошел един болен делибашин при тях да ги пита да му оправят път. И те го оправили, като му хлопнали по една тояга в главата; той паднал от коня и те удрй, удрй с тоягите, убили го като куче и го отървали от света да не тегли. Имало на коня му едно писано чердже, него взел Кънчо, а в дисагите едно хубаво тасче — него взел Господин. Имало в дисагите и барут. Взели, та турили в тасчето барут и захванал да трака Кънчо с огнивото си да го опитат дали й хубав. Пламнува барутят, хайде на Кънча мустачки, вежди, клепачи и лицето. Очите му се опазили, опърлил се и замязал в лицето като опърлено коте. Приготвил се за булка.

В този случай разболял се Кънчо Л. Стоянов, като бил коджа зле болен, придебнуват го двама негови аретлици, та му взимат чантата, в която имал 12 000 желтици, които му останали от баща му и които буля му не знаела. Един бил аргатинът им Господин, който се въртял още покрай него, и другия викали Господин. Тези взели желтиците му.

Той, Кънчо, спитърхал малко парици и в руската земя с Пантата Йорга, но останали в Йорга. Кънчо Стоянов намислил да го убий и да си вземе парите, защото и на други така направил. Той сполучил да запуши с клечка шишането му и като върви подире му с коня си, да го убий, но не направил това.

Кънчо Л. Стоянов, като се преборавил от сън, станал, та видял, че няма чантата, припаднало му и без малко щял да умре. След няколко боледуване оздравял. Дошъл Йорго Енев и буля му, та го убедили и завели, та го сгодили за Дена Кавалджи Минчева. Кавалджи Минчо Мартинов бил овчар. Като го сгодили, дали на Дена 60 гроша кибин, та я поокичили и направили сватбата. В това време гайдите, кеменчите биле ясак (запретени), само кавали свирили и с кавал правили веселбата на сватбата.

Кънчо Л. Стоянов, като видял, че не умей от работа, поканил дяда си Кавалджи Минча да доде да поживей при него, догде се поправи и позамогне. Кавалджи Минчо послушал и отишъл, с къща, при Кънча. От една страна, той помагал, от друга — жена му баба Добра. Син му Драго тръгнал с козите. Кънчо покрай дяда си понаучил се на работа. След две годин Кънчо си приставил аргатин, дядо му Кавалджи Минчо си отишъл на къщата в с. Ахърито. Братът му Йорго Енев му помогнал много, таман шест гроша, стигат, малко помощ ли й. (И без тях лошо.)

Делибашите още върлуват, но им поомекнала опашката, захванали да ги побиват, а по негде убиват.

ДОГОВОР МЕЖДУ РУСИЯ И ТУРЦИЯ В ГРАД ОДРИН. В 1828 лято, като влезе победоносно Дибич Задбалкански в Одрин и разположи си войските, повикал одринский тогавашни митрополит Герасима^[30] и му казал да изпроводи писма по по-главни градове в България, за да избират българи пълномощници, да ги изпроводят в Одрин, догде са още европейските представители там, та да се реши и за тях нещо добро. Митрополитът се обеща Дибичу, че ще изпълни това дело, но нищо нигде не писа. Като приближи време да се приключи договор, Дибич попита митрополита где са българските пълномощници. Той му е отговорил, че българи са задоволни от турското правителство и нямат нищо да предложат. Този злобний фанариотин, щом заключи мир, тръгна по Одринската област и доде в Сливен, гдето бяха се събрали много българи^[31], въоръжени от разни страни, и наговаряха се да се дигнат против Турция, и захвана да им хвали турци и укорява руси. Сливнени го изгониха с укор и хула, а някои самоволници щяха да го убият близо до Ямбол: „Удрете с камъни, дявол да го вземе този Юда“. Най-подир пукна, та умря, гладен и жаден, гдето днес се наслаждава със сатана в ада. Има и още, ама не знаем ли, че много сме теглили от гърци, а не толкоз от турци.

109 Русия приключи мир със султан Махмуда^[32] и се оттегли победоносно със силната и непобедима войска в Русия. В това време много българи от тукашните села се изселиха и отидоха заедно с руската войска, та се заселиха кой където му хареса, и най-много се заселиха в Бесарабия и тамо си и до днес живеят тези българи с всички си български обичаи.

Най-подир свети цар Николай^[33] дал такова наставление, че догдето има султан Махмуда приятелство с Русия, дотогава ще царува и да изтреби всички еничари и злодейства от земята си, и да събира редовно войска низами (солдати).

Но турци се лесно не смиряват и глава не покланят, вършат си зверските гнусни наслаждения: грабят красни хубави девици и ги безчестят, млади булки за жени взимат, та ги турчат, а мъжете им убиват, колят, бесят, на кол набиват, на куки закачат^[34] и ако идат някои от българска страна да се оплачат, тия още ги по-зле наказват, тези человекообразни зверове. Затова не смеят, нето мислят вече да се оплачат, но се научили с черни дни и търпение плачевно да прекарват многострадалний си живот.

УРУМА СТОЯН. Този Урума Стоян живееше в град Стара Загора, жена му Неда беше му трета жена, тя беше сестра на дяда Деча Гергев (Катъра) от село Арабаджиево. 110 Унгура^[35] даскал Любомир Младенов, който беше избягнал из Австрия по маджарското унгурско востание и доде в Стара Загора, та учителства, като остави учителството си, доде в с. Арабаджиево, та взе Дурашкий чифлик с кирия (наем) и доведе Урума Стояна, та го постави назърин в чифликя. Ний, като бяхме малки момчета, събирахме се покрай чифликя в черниците и си играехме около голямата чифлишка плевня, той ни много гонеше и попържаше, че сме сплашили кокошките му. Веднъж го попитах и то беше в 1851 год.: „Дядо Стоене, знайш ли да четеш?“ Той ми отговори и каза: „О, синко, дете си, не разбираш, да хвана да ти разправям какъв съм бил, когато бях млад“. „Бир да съм дете, дядо Стоене, прикажи ми една приказка, аз ще ви донеса за нея една паница угурт (кисело мляко)“. „Аз кога бях млад, имаше в Джуранлий един, та го викаха Слав кея. Аз бях при него назърин. Като тръгнехме нанякъде всички аргати, да идем на сватба или на друг някой сеир, като кажат веднъж «капъджибашиските аргати додоха», всичките хора посърнат и заплачат и на крака гологлави стоят. Ний която мома хванем или булка, правим както щем, майка и бащата гледа и плаче, но ако се обади, убити са“.

Аз му отговорих: „Харни лайна сте ели“ — и хукнах. Той ме напопържа на майка и хвърли, та ме застигна и удари с тоягата си. Затова се укорени приказката му у мене, та я не забравям никогаж. Най-подир в голямата си старост оглуша, ослепя, че тогиз предаде Богу душа, а баба Неда подире му коджа време живя.

„КУЧЕТО КОГА ПОБЕСНЕЙ, ПИКАЕЛО НА ДЖАМИЯТА НА ДИРЕКЯ“ — КАЗВА ПОСЛОВИЦАТА. Танзимат^[36] било, свобода и защита на гяурин се не дава, гяуринът бил от Бога даден за роб на турчина да го езди, както ще, и да го налага с ятагана си по гърба и да го кара гладен и жеден да му работи безплатно. Свята Русия им даде ум да разумеят и харно им натупа дирника. Но турчин всичко върши и изпълнява на уста, но делом нищо, догде е коранът в ръцете му.

Този прочутий звяр Муртазата в с. Караджалий захвана още по-зверски да бесней и да мъчи бедните клети сиромаси и да се наслаждава кучешки с младите булки и клети невинни девици. Стана, та разора селското землище от север към север страната, та я посея просо. Даде Бог силни дъждове, та стана просото безкрайно. Стана и узря. Тогаз проводи неговите бесни кучета, та се разтичат по селата, меджия да му събират: млади булки и моми и белокоси стари жени с дечица, момци и жени и стари хора белобради, просото да му поженат. Тези бесни кучета на коне се накачиха, натъкнаха ятагани и по селата се разтичаха, кого де срещнат и стигнат с ятагани го налагат и от село навън изкарват. За скоро много народ събрали, та ги на нивата закарали, захванали широк накъм да женат, засвирили гайди и кеменчи и цигански зурни и тъпани. Писнали дребни дечица. Два дни просо женали, на третий ден го свършили, хем гладни, горките, хем жедни, а пък клетите дребни дечица едно се в тепиня в снопи завряло, а друго в просия заплело. Деня просо женат, вечер ги в чифлик затварят, хем да му пеят и хоро да му играят. Клети моми, всички посърнали и с дюлбени над очи прикрити, да им се лицата не видят. Муртазата от куля гледа и на кучетата дума: „Тръгнете наред по хорото, на всички моми дюлбени дигнете, та вижте кои са моми най-хубави, тука при мене да ги доведете, да ми пеят и ракия наливат“. Те тръгнали, наред всички моми изредили, та ги прегледали. Харесали три моми: Калуда мома хубава, 113 сестра й Мария и (…) Златка. И трите ги при Муртазата на куля завели, другите всички из чифлик изпуснали. А те клети невинни душици при Муртазата останали.

Това грозно куче накарал ги една да му пей, друга ракия налива, а трета да му на крака табани чеше. Калуда ракия му наливала и на ума си се Богу молела дано го Бог упои да плюсне да заспи. Муртазата, като ги гледал такива красни хубави моми, дошло му голям ищах, ракията му се много услаждала, затова често искал да му наливат и с пълен филджан служат. От радост скоро се напил, плюснал, та заспал.

Калуда мома хубава, тя била много хитра и разумна, тя на сестра си Марийка и Златка казала: „Сега му й времето, станете да идем да вчупим една пенджура, те са дървени“. Отишле и направили. „Хаде сега скоро разпасвайте поясите си, да ги един за друг вържем и за пенджура завържем и по тях спуснем“. Това скоро свършили, па казва: „Елате сега да си косите (плитките) едни за други свържем, да не би някоя да се уплаши и тук остане“. 114 И трите си плитки едни за други вързали и се с пояси из пенджура спуснали, и в големия дръвник в дървата скрили.

Тоз проклет звяр, като се стреснал-събудил, като луд станал, кряскал, викал: „Скоро тук всички при мене“. Всички се изплашили, станали и при него отишле. „Скоро — казал Муртазата — свещи, кандила палете, че тез гяурки избягнали, да ги търсим и като ги намеря, и на трите главите ще отрежа“. Запалили свещи и кандила, търсили във всички стаи и юклюци, по тавани, кочини и кьошета, няма ги. Най-подир захванали в дървата, но аргатите, колкото гъчкали да ги търсят, още ги затрупали в дръвника. И тук ги няма. Сутрената, като се разсъмнало, разтичали се из село, до вечерта всичкото село разтърсили, не останало нийде небутнато, кьоше неразтърсено и разтъпкано. Пак ги няма. Сърдит, кряска, вика: „Скоро търсете и искам да ги намерите, че ви главите отсичам!“

Вечерта, като се хубай стъмнило, един християнин от аргатите отишъл усуладжа, та ги извадил из дръвника и ги извел из портите навън и се върнал назад в чифликя. През тая тъмна нощ като рог бягали, крили се по къра, гушили се, пълзели, най-подир излезли при Ганча, овчаря от Голямо Дуванджий. Калуда казала: „Овчарче! Брат да ни си, баща ти баща да ни й и майка ти майка. Молим ти се до Бога, ако си християнин, не ни предавай, укрий ни, ний сме трите моми, дето ни взе Муртазата, проклетото куче. Отървахме се от него и бягаме да се укрием“. Ганчо казал: „Вий ще пълзите с овцете ми заедно, аз ще ги карам полека-лека, догде в село пристигна“. Ганчо забрал овцете и те, клети сироти, пълзели заедно с овцете из драките, трънаците, догде в село отишле. Ганчо ги заградил в едни драки насред село, близо до пътя, гдето се никой не надява.

Майка му чула на овцете хлопките и отишла, та го посрещнала и попитала: „Защо си тъй, Ганчо, рано доде, дали си овцете на зарар изтървал, али те нещо гад нападна?“ Ганчо на майка си отговорил: „Нето съм зарар сторил, нето ме гад нападна, лоша ме треска втресе, та ме главата много боли, не можа с овцете да вървя“.

През деня тук, в тръните, лежали, много турци покрай тях из път заминали, но никой ги не видял. Ганчо през деня си овцете пасял и кога се хубай стъмнило, той си овцете в село докарал и ги в агъла затворил, и при момите отишъл, та ги от тръни извадил, от чанта хлебец извади, та им подаде и през къра поведе, та ги на Бештепе в Божкови Димови заведе и ги там остави, и пак се назад повърна, и си до съмнало овцете изкара, никой да се не усети.

Ганчо, като остави момите, нищо не каза на Божков Дима, защото го знаеше какъв е човек и чуден прочут болерин. Димо беше заспал, събуди се и с ум се бие каква е тази работа и какви са тези моми, които му са дошле на гости.

Калуда мома хубава, тя е умна и разумна, знае человек да посрещне, знае человек да изпроводи и знае на человек да разправи. Кога се Димо Божкоолу изправи, Калуда мома хубава, Калуда мома прочута, Калуда хитра-разумна, тя на Дима метани правеше, ръка и коляно му целуваше и му се с плач молеше: „Татко льо, миличък бащица, много ти се моля да ни не предадеш на тези клети варвари, на тези проклети кръвопийци. На вам се, татко, с кървави сълзи молим, не ни в ръце предавайте на тези мръсни кучета, ний се от тях избавихме и тук при вази за помощ додохме, избавете три християнски, три невинни клети душици!“.

117 Прочутий Димо Божков, кой отдето се откъсне, все у Димови гостува — той се с ум биеше какво ще да прави, да стори, как ще да избави три невинни душици. Порони сълзи грамадни и по коматче хляб отчупи, и на тринките даде, и ги от къщи изведе, та ги под хамбари отдолу намъкна, та ги изкри. Хамбари му бяха с тригодишна пшеница пълни. Той си хамбари разби, та много жито изтече. Имаше свине със сюрия, свинете смами, от една страна свинете жито ядат, от друга страна хамбарът хубай затръни. Ето гладни кучета и тук се зададоха и право в Дима Божкова отиват, защото им беше познат. Димо, като ги видя, разхока се, развика се и колкото двора му приближават, по-яката вика. Пристигнаха и в двора му влязоха, от коне не слязоха и за Калуда питат, и на Божкоолу Дима думат: „За какво си се толкоз развикал?“. Димо ги хитро лъжеше: „Много съм сърдит, защото тая нощ свинете разбили, та ми хамбари пробили и ми всичко жито изтекло, трудя се да ги заградя, да си жито запазя“.

Турци като бесни се разтичаха и най-напреж Димо ги в къщата си заведе, да му къщата претърсят, тъй и всичкото село 118 разтърсиха, кьошета и тавани, пак Калуда не намериха.

Всички бесни кучета от село се прибраха, много хора били и убили. Димо им много ракия приготви и мазни баници направи, препечени пилета и цели опечени агнета. Гладни кучета хубай се наели и напили, плюснали, та заспали.

Димо три коня приготви, че трите невинни душици от хамбар извади, та ги на коне качи и той си конче възседна, и ги на Каваклий заведе, при гърка Ишпек Дима, та ги остави и пак набърже назад повърна. Турците още спяха, той си в двори влезе и си в къщи легна, та заспа. Турци станаха, на коне се накачиха и в земята потънаха.

Калуда с плач се молеше и на Дима Ишпек думаше: „Моля ви се, татко, не ни предавайте на тези турци, проклети зверове; те като ни намерят, и на трите главите ще отсечат или ще ни потурчат. Ако ни от тях избавите, не ви трябва друг хаир и на Свята гора и Божи гроб да ходите. Ний сме и трите невинни душици и Свята гора, и Божи гроб, само ни помогнете да ни избавите“.

Гъркът Ишпек Димо не се плаши, Каваклий далеч от Муртазата. Приготви Ишпек Димо три коня, качиха се Калуда, Марийка и Златка [на] трите и Ишпек Димо на един, та ги заведе в Одрин при гръцкия митрополит. Калуда, като при владиката отиде, метани му направи и свята десница целуна, и на владиката със сълзи продума, та му се помоли: „Владико святи, помогни ни, та ни избави от тези кръвопийци, проклети турци варвари, да си душите избавим, да ни турци не потурчат. Вземи ни като пастир на ранина, та си ни от тях избави“. Владиката повика гавазина си, поведе Калуда, Марийка и Златка, Ишпек Димо и той заедно тръгна, та че ги заведе при одринский управител. Владиката по-напреж влезе и по турски обичай поздрави.

Кога Калуда влезе, на управителя метани направи, ръка и коляно целуна, със сълзи викна, та изплака и ризата си скъса, и на управителя милно се помоли: „Каква й тази работа, на тези царски дене честити, на султан Махмуда, баща ни, на денете, да не можем свободно да ходим от този ескизаарски капъджибашия и от хората му — Гяур Алия, Муртазата и Слав кея. Не остана булка неразбулчена, нето мома неразмомена, не мой мома от къщи навън да излей, нето булка за вода да иде. От къщи назорлен вземат, та ни по кърищата влачат. Ний се трите отървахме, додохме при тебе да ни помогнеш и избавиш“.

Управителя казал: „Който човек ги й довел, да ги заведе на къщата си. Другото остава моя работа“. Калуда пак му метани направи, ръка и коляно целуна и му се пак жално с плач помоли: „Моля ви се, паша ефенде, сторете милост за нази, а че ако им на ръце минем, главите ще ни отсекат“. „Не бойте се, то остава моя работа“.

Калудини навън с Ишпек Дима излязоха, управителят и владиката останали и какво й говорил владиката, не се знае.

Минало се няколко дни, дошла една конница гавази с царски ферман, взели капъджибашията, та го закарали на Никопол да прави кале (крепост). Колко време го й правил, не се знай, най-подир, като го доправил, отишъл в Цариград да предаде нахтарите, отишъл и вече се не върнал, хвърлили го в морето, та се удавил. Жена му, като чула, и умряла. Дъщеря му Айше ханъм се ожени и взела за мъж един манафин на име Мехмед бей, за когото по-сетне ще говорим. Гяур Алия нагазил с ата си при Памукчий в Карагьол да го къпе. Там паднал, та се удавил. 121 Други казват, че го биле убили и хвърлили в Карагьол. Слав кея паднал от дамла болен и лежал много време, догде най-подир пукнал. Муртазата се халосал, изкривили му се устата, изгаврили му се очите, свили му се краката. Живял още много години, най-подир с блюдо на една улица просел и който чуел за него, и пътя му да не е бил оттам, се отбивал, та му пускал по една парица в блюдото.

ИЗКУСНА СРАМОТИЯ. КЬОСА ПЕНЧО И СЕСТРА МУ ПЕНКА ОТ КАРАДЖАЛИЙ. Приказува ми баба Желювица, стара жена от Топракхисар, за Муртазата. Кога се венчеела сватба, булката по-напреж отивала да преспи при Муртазата, че тогиз отивала при зетя да дава ракия. Имало в с. Караджалий един Кьос Пенчо, той имал една сестра Еленка. Искали я от Караджалий да се ожени, но тя я било страх от Муртазата, затова не искала в село да се ожени, искала на друго далечно село да отиде да се ожени. Брат й Кьо̀с Пенчо я убедил, та се оженила в село. На венчаната вечер Кьоса Пенчо се облякъл в булски дрехи, турил си и плитки направени. Кога завели булката при Муртазата, булката се приготвила, така и Муртазата. Булката му се примолила и казала на Муртазата: „Ти вече ще си изпълниш 122 желанието и направиш обичая, но наведи се да те бутна три пътя отдире с коляното си, зам да ми са мъжки децата. Той се навел, булката изляла мъжка, уловила го за кочаджиците, че по азиатски обичай. Оттогази Муртазата оставил този обичай, от срам никому не казал, че си й имал този обичай. Казват, че бил… дупедавец. Булката си отишла, а Муртазата заповядал още веднъж да му не довеждат булки.“

МУРТАЗОВОТО ДЖУДЖЕ ВЪТКАТА. Муртазата имал едно джудже на име Вътка от село Караджалий. Този Вътка бил много нисичък на бой, но бил много мукавит и иширетен човечец. Той го имал само да го запитва и да си играй с него. Запитва го: „А бе, Вътка, къде пасе овцете тая нощ?“. „В кърдаа, господин Муртаза. Кога видях, те се в просото запасли“. Аз казах: „Бре, срах на господин Муртаза в устата; той я кавето му са й свършило, я пари няма. Ха-ха-ха“ — смей се. 123 „Вътка, зимен ден зайците къде лежат!“ „Под жена ти“. „Ай, пезевенк“. „Вътка, зимен ден вечер на постелката къде спиш?“ „При жена ти“. „Ай, пезевенк“. (Пезевенк ще се каже онзи, който е управител на публичните домове.) И други такива запитвания.

Тодор войвода не можа нищо да им направи, но Калуда им сра в устата.

* * *

След този преврат Калуда се оженила в Бештепе, родила и изхранила деца и ги изженила. Злата се оженила на Туловото село в Казанлъшка околия. Марийка и тя се оженила, но не се изучи где.

МЕРДЖАН РАДА ВОЙВОДА. Тази Мерджан Рада войвода тя била родом от село Мисилимито. Тя лете ходела с юнаци, та им правила войводалък, а зиме се женела, но мъж не пускала при себе си. Приказува ми дядо Атанас Тупука (камиларинът) за Мерджан Рада войвода. Когато беше в нази аргатин, аз бях малко момче.

Една зима се била оженила в село Калена. Като прекарала зимата, през пролетта един ден изсвирила с едно листо — като заизскачаха кой един от тъй, друг оттам, все с пушки и ножове. Тя им турила един знак и най-напред тя прескочила и сетне други. На един малко дирята му се закачила, тя го изпъдила.

Мерджан Рада войвода много години ходела, най-подир я уловили жива в Мисилимито. Кога я карали, минали през Ахърито, майка ми Дена я видяла. Тя била тогава малка.

Казуваше ми, че била на кон, увързана с железа, и краката й под коня отдолу биле заключени пак с железа. Закарали я в Одрин и там я зашили в един чувал и я хвърлили в Марица, та се удавила и свършила юнашките си геройски сили.

ГЕНЧО ДЕЛИНЕЙКОВ. Генчо Делинейков, когато ходел с Пантата Йорга, баща му Дели Нейко не можал да му намери колая да го доведе, ами отишъл в Рахне махле, когато биле още руските казаци там, та им дал пари да го уловят. Те три дни го гонили с катаните си, най-подир го стигнали и уловили под един овчи чардак и го предали на баща му. Кончето му било дребничко, но много бягало. Руските казаци казали: „Такова малко конче, пък се не стига, ще ни измори катаните. Еби го мат“.

РАДОСТ И ВЕСЕЛИЕ. На Кънча Латин Стоянов им се родило дете женско. Дошъл дядо му Кавалджи Минчо, баба Добра на кръщенето, та кръстили детето с името Станка. Ели и пили, та се веселили. Дядо Минчо посвирил с кавала, а баба Добра попяла песен. След това дете родили и друго женско — него кръстили Донка. Тези и двете деца умрели. След смъртта на тези деца родили момче и го кръстили Слави. След Славя родили и друго момче, недоносче, на седем месеца със зъби, и го кръстили на Кавалджи Минча на името — Минчо^[37]. Това дете Минчо държали четиридесет дена в серива вълна и то се родило на хиляда осемстотин и тридесет и шесто лято, августа месец, шестий ден. За Минча всички хора казували, че не ще да оцелей^[38], но те, двамата братя със Славя, растат и успяват. След тях родили Тона, Стоенча, Станка (тя умряла), Димка, Неша и Йорга на 1855 год., августа, десетий ден. Всички растат и успяват освен Станка, която се поминала. Кънчо и Дена работят, та ги хранят и им се радват.

ЧЕРНА ОРИСНИЦА ТЕЖКИ ТЕГЛИЛА ОРИСА НИ ТАЗИ ФАМИЛИЯ. БАЛАБАНДЖИЯТА ОТ СЕЛО БАЛАБАНЛИЙ И ПАРЧА ЗАИМ И КАРА СТОЯНООЛУ МУХТАР ДИМИТЪР ОТ С. АХЪРИТО. В 1838 година минали трима турци от Казанлъшката околия през село Арабаджиево, които ходели да търгуват в Цариград. Продали си стоката и колята, а 126 воловете си карали назад. Тези тримата турци, като преминали през Арабаджиево, вървели из пътя и стигнали в Моралите до гьола в корията. Там те се спрели да си понапасат волите и те да си попочинат.

Тука, на това място, близо до Голямо Кадиево и Ахърито, дошле Балабанджията Ахмед и Парча Заим, та ги нападнали и тримата турци заклали. Взели им парите и бакшишите, които носели за в къщите си, а воловете дали на Кара Стояноолу Мухтар Димитра от село Ахърито да ги впряга. Каната и други неща заедно с пушките и пищовите скрили в Дору Сакаловите кръстци при село Муратлий. След няколко дена голямокадийският говедар Дойко намерил телата на закланите турци и известили на правителството. Правителството изпроводило заптиета (джандари) по околните ближни села да изпита и узнай кой е изклал тези турци. В този случай и от Арабаджиево биле закарани всичките селяни на конака. Най-подир, като изпитували и ставали едни за други поръчители, отделили Делинейковите синове Стояна, Дълъг Коля и Генча, та ги запрели. Кънчо Л. Стоянов и Господин Кънев^[39] казали: „Защо запирате тези хора, запрете който 127 им впряга воловете“. Кара Стояноолу Мухтар Димитър, като чул тези думи, извикал, та казал: „Вземете тези, та ги затворете, че те много знаят да хортуват“. Извикали Велеолу Петка и Сивчо Нейчев от с. Арабаджиево^[40]. И двамата едно знаят: „Запрете и тези, ний за тях поръчители не ставаме, и те са сабукалии (гузни, съмнителни)“. Хайде и тях взимат, та ги запират.

ТЕЖКИ МЪКИ. Деня държат краката им в тумрук (клади), на гърба си лежат и вода подливат отдолу им, вечер ги мъчат и с въжа и с ками им стягат главите. Очите им изпъкнали навън и ушите им се окъсали от камите и керемидите.

При убитите турци се намерило едно право ножче. Велеолу Петко и Сивчо Нейчев взели ножчето и ходели да изпитуват децата им: „Това ножче дали й на баща ви?“ Ако и да са деца, казвали: „Не е нашо, татовото ножче не е такова“.

Щели да ги вдигат за в Пловдив и там да ги обесят. През нощта срещу Илинден излязла и духнала една голяма фъртуна с дъжд и град карашик, та изкилкала всичките кръстци по нивята. Сутрената, като отишле Дуру Сакаловите аргати да преправят кръстците, намерили скритите неща и ги занели на конака. Даваджиите, като видели пушките и ножовете, познали, че са техни. Правителството узнало, че не е на тези хора работа, които теглят за права Бога. Хаджи Начо, като чул и се научил, че се намерили пушките им при Муратлий в Дуру Сакаловите кръстци, отишъл на управлението и извикал: „Що държите още тези хора, та ги мъчите за права Бога, та ги не пускате“.

Велеолу Петко и Сивчо Нейчев, като чули, че има дума да ги пускат, отишле на конака. Хаджи Апти бюлюкбаши ги попитал: „Е, Петко чорбаджи, какво ще кажете за тези ваши хора?“ Обадил се Велеолу Петко и казал: „Ефендим, сабукалии са (съмнителни са)“. Като се извъртял хаджи Аптия, та му ударил един юмрук в главата, Велев Петко паднал на калдъръма и три пътя се завъртял, като му и казал хаджи Аптия: „Керата пезевенк, за права Бога се мъчиш да избесиш тези невинни хорица“. Тогази ги пуснали от затвора и за оправдание им казали: „Айол, за права Бога лежахте, но доде не тегли правият, кривият се не намира“. Това всеки знай, че е права дума, но я питай тези невинни хорица, дето са лежали за права Бога и толко тежки мъки претеглили, как са сега. Като след пускането им какви болести са претеглили, догде оздравеят. И тези теглила по-многото са станали от завист и клевета.

129 ПРОСВЕТЕНО СЕЛО ОТ НОВ ГРЪЦКИ УЧИТЕЛ. В 1839 година се събудили тези хорица в село Арабаджиево, което се брояло около 24 къщи, та си условили гръцки учител, който бил с едина си крак куц. Имал една дъщеря Еленка, която и тя знаела да чете и по-много тя учела децата. Учениците му били следующите: Петър Стоянов, Васил Стойчев, Бойчо Петков, Слави Петков, Слави Кънчев^[41] и Дичо Петков. Само Петра Стоянов съм карал да чете: …^[42] и това четмо само той знаеше изотвън, а по книги не знай да пише никак.

На селото дохаждал свещеник Паскал Желев от Стара Загора. Той всякогаж, кога додел в село, говорел на паството си: „Изпъдете този даскал. Вам даскал не ви трябва“. И най-подир този им пастир сполучил, та изпълнил желанието си.

Този бедний даскал хранел си едно прасенце за Коледа. Не щеш ли, да улови да си заколи прасето напреж Коледа, за да има на деня с какво да отговей и да се облажи. Свещеникът им, като научил тази постъпка на даскала, казал на паството си: „Видяхте ли, че този даскал не е християнин, той си закла прасето един ден напреж Коледа. Това вий виждали ли сте?“. Селяните изпъдили даскала си, който си излязъл със сълзи на очи, а свещеникът се освободил и забравили име даскал вече.

130 ПЪРВО ЗАПОМНЮВАНИЕ НА СВЕТА. Този седмак, гдето се беше родил седмак и със зъби, син на Кънча Л. Стоянова, то съм аз сега, Минчо Кънчев. Това най-напред запомних пръв път, знам, че се качих по една плетня на една къща. Имаше пред къщата жени, та предяха. Една от тях се качи, та ме сне. И гащи ми бяха обули, не можох да ги развържа, напълних ги. Дядо Минчо и баба Добра, кога ме облякоха, дадоха ми едно захлупаче ножче, с което се бях пресякъл на много места. Зъбите ми не знам кога са паднали, но само знам, че лигите ми течаха до седмата година, догде да ми излязат нови зъби.

ПЪРВА ПАКОСТ НА МАЙКА СИ И ТУПУКА ИВАН ШИВАЧЪТ. Майка ми беше влязла в стана да тъче под сайваната (стряхата) на къщата и бърже-бърже мяташе жиците на сновалката и туптеше бърдото с вътълите. А Тупука Иван шивачът шиеше нови гащи на баща ми.

Аз огладнях и отидох, та се изправих на стана пред майка си да искам хляб: „Мамо, дай ми хляб“. Тя тъче, не ме чува. „Мамо, дай ми хляб“. Тя пак си гледа работата. „Мамо, дай ми хляб“. Тя още по-бърже мята жиците. „Мари дай ми хляб“ — и взех ножиците и догде да се угади, аз отворих ножиците и „харт-харт“, отрязах й на стана основата. Преждата се сви на задното кросно и вътълите останаха в ръката й. Тя изрева, аз хукнах да бягам, прегазих през реката и се спрях отсреща. Тупука Иван сви гащите, та ги остави под стряхата и стана, кривуц-кривуц, мина по Царския мост и тръгна подире ми. Моли ми се и върви: „Ела, Мине, ела“. Аз подбягвам напреж. Това молене следва весден — куц, не мой да тича да ме стигне. Обикаляхме по къра, взе да се мръкнува, захвана да се стъмнява, взе да ма й страх. Най-подир, ща не ща, преклоних глава, та се предадох. Той доде, та ме хвана за ръката и ме поведе, минахме Царския мост. Отидохме в дома под стряхата, гдето шийше, взе ножиците и захвана да ме бий откъм дръжката. Удря в главата, в гърба, гдето завърне. Майка ми гледа, гледа, видя, че ще ме утрепе, захвана да плаче и да му се моли: „А бе, драгинко Иване, остави ми детето, ти го уби“. Той ме попържа на майката и пак удря, хеле се насъбраха жени от махалата, та ме избавиха от ръцете му. Аз ако да съм се изтървал, кога ме биеше, но като си легнах, хленцах, хленцах. Като съм заспал, събудих се, пак беше мокра постелката ми.

ДЕТИШИ УМ. ТРЯБВА ДЕЦАТА ДА СИ ИЗБИРАТ ТАКЪВ СЪДИЯ КАТО ТУПУКА ИВАНА ТОДОРОВ ШИВАЧА, ЗА ДА ГИ УЧИ И ПОПРАВЯ, КУЧЕТА В КОЛЦА ДА ВПРЯГАТ. Майка ми беше много смирена женица и никога не продумваше дума да ни прокълне или да вдигне ръка да ни бий. Но този път другояче постъпа, поби ме малко, за което и аз си купих лобута с пари.

Веднъж поисках хляб от нея и тя ми даде хляб и излезе навън. Аз видях шарланика, закачен на бакърницата, стъпах на стомника, та се хванах с едната си ръка за един чеп, който беше побит на бакърника, за да окачат на него дисаги или торбички. А с другата ръка улових шарланика, за да го откача и налея шарлан на хляба си. Чепът се отпъна и извади от побитото си място. Аз паднах с шарланика на земята, шарланикът се вчупи и шарланът се разля на земята. Майка ми ме завари, таман се бършех от шарлана, защото се бях омазал. Майка ми, като видя шарланика вчупен и шарланът разлят, а аз омазан като котак, хвана ме за ръката и ми удари няколко плесници по дирника и този ми е всичкият лобут от майка ми.

Баща ми ме много обичаше и аз обичах да вървя подире му. В 133 неделен или празничен ден, кога идеше на чичова Генчова дюкян, и аз отивах с него. Аз се катерех като катерица по дръвите, вървях като маймуна на един крак и на една ръка, изправях се на кавак.

Като идех на дюкяна с баща си, кажат ми хората: „Ха, Минчо, ако мойш оти до таме-е-е на един крак и ръка, ще ти дадем една пара“. Аз скокна, ида и се върна, взема парата. „Ха сега, ако се качиш на брястчето и слезеш с глава надолу, ще ти дадем две пари“. И това направя — взема парите. „Ха сега един кавак направи“ — и аз се изправя с крака нагоре, ризата ми се смъкне и падне на врата ми, краката ми щръкнат нагоре голи като климии. „Стига, стига“ — взема парата.

Майка ми е Кавалджи Минчева дъщеря, не ще ли да знай да пей? Знайше да пей и много юнашки песни знайше хубай да пей, и мене научи на една песница и ме караха да им я пея, и тя е следующата: „Дилив, дилив, гайдичка, къде й наша Найдичка? Под миша корийка. Дренките капят, мишките зобат, да купим на наша Найдичка червени чехли, чехли, да не ходи боса като дива коса, като лява лиса, като Кьор Бончевата магаричка“. За песента ми даваха по три-четири пари.

Много обичах да се занимавам да пиша с пръст или дращя с клечка, кога видя ситен пясък или на път прах и по̀ стените. А друго, колкото растях, ставах по с яка глава. Това боб или бостан имало нейде, ний най-напред ще го опитаме. Захванах и да 134 се побивам с връстниците си, на Желча Димитров пукнах главата, на Йоргя Вълчев вчупих ръката, турчето Махмуда Топалов бих и хвърлих в реката, Сива Стоянов прободох с ножче в кълката, който много тегли, догде оздравей. Балабанджията беше субаш на селото и искаше да ме запре. Воловете той кара, аз връщам, най-подир удари ме от коня си с камшика по гърба и ме остави, но воловете не му дадох да ги запре.

Стойнова Дина излезе от мене по̀ юнак, тя ми пръсна главата. И то беше за тази причина. Имаше турски два гроба близо до село, при корийката. Някои си отишле да търсят имане, разкопали гробовете и изхвърлили костите вън. Аз натъкнах една от главите на един ко̀стел и я ударих на рамо и нося на майка си бакшиш у дома. Дина ме срещна и ме кара да я оставя, аз я не послушах, но я напопържах. Тя имаше един ко̀стел в ръката си, хлопна ме в главата и петмезът ми потече. Хукна да бяга и аз подире й, но по-бърза излезе от мене, не можах да я стигна. Затвори се в Главанаковата къща, та се отърва.

Баща ми и майка ми отидоха в Ахърито на гости в дядови. Заведоха и мене заедно с тях. През деня, като играехме с тамкашните си връстници Йорга Петров, Еня Йоргов и други момчета и момичета, уйчева Яна, Вела, Дешка, Кина, доде и Араб Еминчето, шурята на Парча Заима. Нали й турче, небито. Като играехме, скарахме се, аз го натиснах, та го набих хубай. Той ревешката отиде, та ме обади на майка си, аз се скрих, другите избягаха. Да ме беше уловила пуста кадъна, та ме смилаше с лобут.

ВЕСЕЛБА. КЪНЧО Л. СТОЯНОВ ПРАВИ СВАТБА И ПОКРАЙ НЕГО СЕ НЕ МИНУВА. Имаше при баща ми Кънча една храненица Куна, която останала от сестра му Неша сираче. Баща ми я прибрал при него си, като я изгледал и изхранил. Куна порасла и станала мома, направили всичко, което трябва на една мома, кога доде на възраст за женене. Баща ми я сгоди и даде за жена на Къс Коля Димитров, който беше ратай в Жека Капула Минчев.

Сватбата беше в 1849 год. Сутрената в понеделник имахме гости, ядяха, пиеха и пееха, та се веселяха. Доде чина Господиница и каза: „Даскалът събрал един бюлюк деца пркрай него си и ги учи да четат в празната наша къща“. Аз, като зачух, рекох й: „А-а, даскал ли?“. „Даскал, даскал, ти що стоиш?“. Баща ми каза: „Аз ще проводя по-малкия, Стоенча“. Аз му отговорих: „Стоенча ли? Аз отивам“.

Спуснах се тичешком, та отидох. Надникнах и влязох в къщичката. Гледам на всяко дете в ръката по една разцепена клечка и написана книжка, притисната в нея. Седя прав на крака, та гледам. Попита ме даскалът: „Момче, защо доде?“. „Да чета“ — отговорих му. „Как ти е името?“ „Минчо“. „Как викат баща ти?“ „Кънчо“. Повика ме да ида при него, аз отидох, та седнах на колене. Той ми хвана десницата, направи ми трите пръста, та ме прекръсти три пъти: „Во имя Отца и Сина и Святаго Духа, амин“ — и ми даде една книжка от същите. До вечерта аз научих тези думи: „Кръсти, Боже, помагай; аз А, буки Б, веди В, глагол Г, добро Д, ест Е, живите Ж, зело 3, иже И, і.“ Мръкна се, даскалът ни изцътка, но ний от команда още не разбираме. Каза ни „Станете“ и ний станахме на крака, нареди ни наред, накара ни да се кръстим, като ни показваше и учеше насреща, и ний следвахме, както прави.

Отидох си в дома, влезнах вкъщи. Гостите едни пеят, други свирят и играят. Аз се изправих срещу баща си и захванах да му чета думите, които бях научил. Повтарях ги няколко пъти, зам да рече баща ми, че много нещо съм научил, да ме не вземе от даскал. Спряха се да ме слушат и захванаха да ме хвалят: „Бре-е, много нещо научило днеска за един ден“. Баща ми засмян изрече: „Аз ще го направя поп“. Аз се зарадвах, че ще ме остави да се уча.

137 В АРАБАДЖИЕВО КАНДИЛ ГОРИ. Даскал Марин Ганчев от село Караджакюю, той се учил в Карабурун при даскал Димитра Чулука и в Стара Загора при даскал Петра. Първият му даскалък бил у Могила — два месеца. Господин Кънев, като беше направил дюкян и стана бакалин, няма кой да му пише вересии в дюкяна. Намерил даскал Марина, условил го с платка на месец по тридесет гроша да му плаща всеки баща за детето си, каквото му се падне, като ги разметнат, за да си изучи от момчетата някого. Тука, в къщата на Господина Кънев, учихме един месец. Намериха друго място насред село, за всички деца да е лесно — дюкяна на Делинейков Генча, който се беше оставил от бакалъка и дюкянът беше празен и с керемиди покрит. Преместиха ни в дюкяна и даскалът захвана там да ни учи. Хората му се радват и почитат, едни му баници носят, други препечени хубай сготвени пилета, други спържена риба. Даскалът замяза на владика и от владика по-много го уважават и тачат.

ШКОЛАТА СЕ УРЕДИ С ВСИЧКИ СИ ПОТРЕБНОСТИ. САМО ЧАКА ДА ДОДЕ СВЕЩЕНИКЪТ ДА ГО ВОСВЕТИ. Нашият даскал Марин Ганчев знаел и друг занаят, той бил и 138 изкусен дюлгерин. Донесе един мертек, едвам го мъкне на гърба си. Сне го и захвана да го приглажда, направи му в средата на две места кертми и върза едно ново въже от краищата на кертмите. Ний гледаме като мартори, ама мислим, че прави това дърво за някой налбантин, гдето вързува с него на воловете краката, та ги кове. А то било друго нещо. Направи го и го изправи на едно кьоше в дюкяна. Повика ни наред да алексуваме и всички един по един станахме. Кога Добри Димитров, не си знаел математа, не рачи да стане да дума, стана даскалът, та взе дървото, изправи и от нази четворица. Натиснахме Добря, вмъкна му и двата крака във въжето, та го засука и каза: „Дигайте нагоре“. Ний вдигнахме, щръкнаха му краката (и наистина мяза това на някой луд вол, кога го натиснат, та го коват). Каза на другите: „Викайте, колкото ви глас държи, да четете“. Завикаха всички, даскалът взе един сарък, захвана да удря, Добри реве, другите викат, даскалът му отпра табаните на краката. Пуснаха го Добри из вратата навън, чак на Голямата могила при азмака в селските кории си взел хъза. Качил се на могилата и гледа оттам към село дали иде даскалът. Даскалът, като го наби, както прилича, каза: „Бягай, това го викат фалка“^[43] — и ний тогава разумяхме и се научихме на името й.

Веднъж даскалът поиска две малки котенца да му занесем, които имат. (Горките котенца, що са били много злочести.) Донесоха му две котенца, той и на двете котенца отряза ушите и опашките до дъно, пусна ги да ги гледат и да се чудят хората как му й дошло на ума да ги преправи тези котенца. Котенцата пълзят посред село и „мяв-мяв“ — в Станчева дюкян. Който ги види, пита: „Кой преправи тези котенца?“. „Даскалът“. Чудят се как му й дошло на ума, може и това да й учил на школата.

Даскалът се труди, за да ни изпълни главите, да ни просвети и изучи (гдето има, и него ще изкара), и ний се трудим и напредваме. Даскалът опита фалката и на Петра Кълвачев^[44] от Топракхисар, натопли му краката и Петър побягна и като бягал няколко дена, казал: „Турчин ставам, на даскал не отивам“. Баща му дядо Желю и чичо му Новачко намерили Петра. Дядо Желю купил едни хубави емении (язък за емениите), доведе Петра, подари му емениите и каза на даскала: „Даскале, бий и пак гледай“. Даскалът каза: „Чакай да те науча как се става турчин“ — тури го във фалката и хубай му напари краката. Сетне взе, та го накичи с кокоши пирдав и накара всички наред, та го заплюхме. Като изпълни този обред, накара го да направи четиридесет поклона. Петър направи 40 поклона и даскалът го опрости и сега е безгрешен, да умре, право в рай Божи ще е прав като свещица.

141 Даскалът ни учеше да пишем и да смятаме и от многото си смятане изнамерихме, че имало много бълхи в стаята, гдето се учехме да четем. Ама и даскалът учил за бълхите книгата, накара нази да ги изморим. Той бил лесен цярът, ама като не знаем. Накара ни да носим един цял ден с бакъри вода от реката и ний носехме, та изливахме в дюкяна. Стана до пояс вода.

Доде дядо Генчо, та погледа, каза: „Даскале, какво правите? Ще ми съсипете дюкяна“. Пак лесно: „Ха сега черпете с бакърите“, и изчерпихме водата и бълхите се не чуха и не видяха, това им бил цярът. Пак си следваме да се учим и въспяваме в науките си напред.

Ами сега доде ред и на мене да опитам фалката. Като отидох да алексувам, сбърках една дума, даскалът накара Кара Йовичин Коля да ме заплюй. Колю ме заплю. Аз като се извих, та ударих един юмрук на Коля, той се простря на земята. Даян сега, Минчо. Даскалът скочи, та взе фалката и ми завъртя краката нея, вика четворица да държат, би ме, догде кандиса, от лобута капнаха и на двата ми крака нохтете на големите пръсти. Юнак трай, даскале, не плача.

Даскалът ни учеше и гимнастика. Той знаеше да свири и свирка, вземе свирката, та я залюлей: „Ха сега всички ставайте, та играйте“. И ний всички наскачаме, та се кълчим като дяволчета, кой как мой. И то лошо. „Що играйте“ — вземе саръка, затвори вратата, та се набий хубай. А пък ако се докара някой да му влезе два пъти в ръцете, два пъти бит.

Даскалът беше учил и тази книга — за разковниче как намира да се улови. Донесоха му веднъж един таралеж. Накара ни даскалът, та правихме кал и запушихме таралежа под пишкюня, та го запряхме да донесе разковниче. Клети таралеж, колко са й трепал, догде изрови и направи дупка през юрмята и да иде за разковниче. Погледнахме дали й отишъл за разковниче, наистина отишъл — няма го.

Даскалът пак ни не оставя, труди се и с ум се бие как по-скоро да ни изучи и просвети, баща и майка да почитаме и на старост да им помагаме. Ама ний калпави, мързи ни да учим, затова даскалът толкова ни стяга и бий във фалката.

Ред доде и на Теня Господинов да опита фалката. Той пък видял даскала, че взима от една мома, Нана Капулминчева, китка, 142 и на Теня се прищяло да си вземе една китка от Желка Мирчева. За тая му погрешка даскалът го тури във фалката, та му натопли краката, Теню се нарева. Пусна го даскалът от фалката и Теню Господинов куцук-куцук отиде, та каза на баща си. Видяхме баща му Господин иде с един голям кол на рамо и хука: „Анасъна, иманъна, дининини“. (Майка му, вярата му…) Плесна даскала с кола, даскалът хукна из село навън, Господин Кънев с кола подпре му. За честта му и бюлюкбашията Али Байрактар иде в село насреща му. Даскалът, като го видя, завика с глас: „Аман… Няма ли някой душа да отърве и помощ да стори“. Даскалът се върна, Господин Кънев се спря, бюлюкбашията ги забра и отиде, та кондиса в Дълъг Господина Нейков. Наскоро доде мухтаринът Велеолу Петко и други още от село. Даскала запряха в една кошовница. Велев Петко проводил кеята Генча Банов да доде да ни извика, та накара Велев Петко да седне да четем срещу кошовницата на вратата и да искаме даскала си. И ний хем четем, хем викаме: „Пуснете ни даскала, искаме го“. Даскалът поседя малко затворен и се наял с круши, защото в дамчето имаше много набрани дребници. Пуснаха даскала, той ни заведе пак, дето учехме. Сега и той по-много знай, и на друг даскал се учи…

Господин Кънев не можа да сполучи самичък да изпъди даскала, ами проводи синовете си Теня и Къня да се учат в Карабурун при даскал Димитра Чолака. Само това сполучи, та накара Генча Делинейков, та ни изпъди от дюкяна, гдето учехме.

Няма где да идем да се учим. Намериха ни помещение в дяда Вълча Колев в едно дамче, гдето вечер затварят магаретата си. Сутрена изринем на магаретата фъшкиите и насядаме да четем. Вечер магарета, сутрена даскалчета. Даскалът ни Марин захвана да се закача с Куна Вълчева, защото тяхно беше дамчето. Това минало на дяда Вълча в ушите, по-скоро ни изпъдиха, та се избавихме да не ринем сутрена магарешките лайна и от лошата миризма. (Куна Вълчева се влюбила в даскала и щеше да му пристане (…))

Даскал Марин бил много куршумджия. Като бяхме отсъствали няколко време от дюкяна, мишките изгладнели — една мишка излезе из една дупка и захвана да яде хляб от Янко Станчевата торба. Даскалът каза: „Стойте, аз ще й кажа ай сега“ — извади един пищов, пълен с дребни сачми, замери я, пум-у-у, мишката се скри в дупката си, сачмите се пръснаха и набиха в стената. Без малко остана да ни изтрепе, ако не беше ни дошло на ума да се позатуляме. А нему никак не доде на ум да каже: „Махнете се, че тогаз да дам на мишката да разумей“.

Даскалът сега залиби друга любовница — Михна Сивчева, на Димитра Широв^[45] леля му. Димитър Широв е сега на голяма чест, даскалът кога излезе навън, нему дава пръчката; което момче да погледне и се загледа нанякъде, да удря с пръчката. Даскалът хем любовници либи, и за нази се много труди и ум троши, за да ни научи да четем. От труд у главата му ум не остана. Ето и мойта матема. Стана една неделя я уча и пак я бъркам. Слушайте да я изчета. Тя е от наустницата (часослова): Полунощница по вся дни, страница 10. Зачало. Тѧ благословимъ вышніий бже. 8-ий рѣдь. (…) иɯиʚovɔoʚɐvƆ [Славосло̀вити].

За тази дума, с глава надолу написана, даскалът цяла неделя ме мъчи. Колкото пъти и да ида при него да алексувам, все по две пръчки ми удряше по ръцете и ме връщаше назад: аз кажа „славосло̀вити“, а той я измени „славословѝти“, вторий път, ако кажа, както ми я поправи, той казва същата дума, както си й.

Баща ми вечер ме пита: „Алекса ли днеска?“ Право му казувам: „Не съм“. Това питане следваше всяка нощ. Баща ми 145 толкова ме обичаше, не знам тая нощ сърдит ли беше или пиян, попита ме: „Още това ли четеш и не си ли алексувал още?“. „Не съм“. „Ти стана калпазанин, мързи те да четеш, утре ще искаш шестдесет пари за айлък (месечина) за даскала“. Стана, та ме хвана за ръката, че взе огрибката, та ме налага в гърба, доде кандиса. Пусна ме, аз из вратата, че към корията. Майка ми милозлива тръгна подире ми да ми се моли да се върна. Аз я не чувам, вървя. Като допрях до корията, достраша ме, запрях се. Тя ме хвана за ръката и се върнахме назад. Баща ми ни срещна, взе ме от майка ми и каза: „Къде бягаш!“. Че пак на повторка още един даяк ми трътна и ме заведе вкъщи. Аз отговях, та му продумах като млада булка, кога говей на кума си: „А бе, тате, даскалът не ми разменя математа, зам да ме стигне Димитър Широв. Вий ме убихте, ами я виж ми ръцете, на пръстите ми некът не остана, дето ма й бил тая неделя даскалът“. „Тъй ли било, защо ми не кажеш, то му й лесна работата“.

ДАСКАЛЪТ ЩЕ СТАВА ЧЕР КАЛУГЕРИН. Сутрената се събрахме всичките деца и захванахме да четем. Доде даскалът и захвана да се кръсти и метани да прави срещу щамбата свята 146 Богородица, която беше на средата залепена. Кръсти се и прави метани, взе щамбата от стената, та я целува и каза: „Помагай ни, свята Богородице“, взе пищова, и него пъхна на пояса си, посегна, та взема и голямата си сопа от гредите и излезе из вратата навън. Ний едни казахме, че даскалът ще става калугерин, колкото поклона направи, други казаха: „А-а, той гаче хайдутин ще става, и пищова си взе“. „Не, той мечкадарин ще става, нали видите, сопата му мечкадарска“. А то било друга работата. Тази нощ даскалът ходил на седенки, че се скарали с Желязка Сачмаджията за Нана Капулминчева. Сачмаджията ударил няколко пътя даскала, доде да го разсърди. Даскалът сърдито пухнал със сопата Сачмаджията, та му пръснал главата и затуй бяга, да го не хванат и наложат втори път.

Аз усетих, че даскалът скоро ще си вземе сметката и ще му завият юларя. Накарах Петра Кълвачов да иде от чичови Генчеви да вземе една брадва — той ходи, донесе я. Взех брадвата и „пат-пат“ — съсякох фалката и я хвърлихме на парчета в огена, та я изгорихме.

В този ден Петър Кълвачов ни весден занимава, та се блъскахме да хващаме зайчето на кутията, от гледа като я показваше на слънцето.

Даскалът къде й ходил, какво й правил доде подир икиндия при нази и попита за фалката. Аз му казах, че Кънев Господин доде, та я взе и каза, че даскалът ви много ви мъчи в тази фалка, ама този път даскала ви ще турим в нея. Ако и да излъгах даскала, но нему му изхвръкна косара, излезе навън и хвана пътя към корията и ний си отидохме всеки в дома си.^[46]

ДВЕ СВАТБИ. Кънчо Л. Стоянов ожени храненицата, сестрината си дъщеря Куна, в 1849 год. подир Ивановден. И сега в същата година — сина си Славя за Мария Гичева Шивикева от село Ахиево. Ще прави голям годеж и сетне сватбата.

НОВ ДАСКАЛ. ШИКАЛКИ ЗА СЛАМА. Отиде баща ми Кънчо Стоянов в Стара Загора да си пазари за годежа каквото му трябва. В този ден вечерта доведе и нов даскал. Този даскал е от град Сливен, знай български и гръцки да чете, в черква да пей.

Този даскал Николчо още вечерта, като доде, разхвърли се, разпя се, напи се с вино, както прилича, захвана да ме учи да пея черковски и иска даскал Марина да търси да го бий. Аз видях, че и този му изсипано брашното и има да дава на Михаля, но да се отървем от първий, че каквото става, да става.

148 ЕКЗАМЕН НА ДВАМА ДАСКАЛИ. Сутрената, кога се разсъмна, баща ми Кънчо Стоянов и Господин Кънев поведоха новия даскал Николча, та го заведоха на Станчева дюкян при Станча Добрев, защото и той знаеше да пише с лявата ръка, и дето пишеше, сам си разбираше. Салт Драговичнн Иван от Караджалий му четял словата.

Повикаха мухтарина Велеолу Петка, дяда Вълча и други още от село. Проводиха кеята Согата Стояна да иде да повика даскал Любомира Младенов Унгура. Доде даскал Любомир, събра даскалите и захвана да ги изпитува. Новият даскал Николчо, за каквото го попита, всичко му отговаря. Попита даскал Марина, той мълчи и се прозява и нищо не отговаря. Даскал Любомир реши въпроса и каза тъй на събраните селски чорбаджии: „Този даскал, когото сте сега довели, приставете го в селото си да ви учи децата. А пък този даскал, когото сте имали, ако искате, оставете го в селото си да ви пасе свинете“. Право каза, защо има от село да го искат. Всички съгласиха на даскал Любомировото предложение и приставиха (условиха) даскал Николча с месечна заплата по петдесет гроша на месец. Почерпиха се и пиха кръчма и даскал Николчо захвана да ни учи.

НОВО И СВЯТО НЕЩО В АРАБАДЖИЕВО. В този ден, като се още поначерпили, чорбаджата съгласили се да извършат 149 и направят едно свято дело в селото си. Тези нашите чорбаджа, добри и съгласни християни, народни любими българи, ако и да бяха си сръбнали, кими от кръчма или от радост за честта на новия си даскал, но за което свято дело бяха се съгласили, не забравиха и не останаха думите им напразно — да си направим от плетня една черква (папаз-еви, попска къща) като караджалийската и заедно до нея школо, за да си учим децата. На другия ден навпрягаха коля, дигнаха брадви. Велев Петко, Кънев Господин и Кънчо Стоянов качиха се на конете си, та отидоха в село Боздуванджий при Садулла бея да искат да им даде да си насечат от корията му ко̀ли и пръти, да си направят в селото една папаз-еви, и Садулла бей им не отказал, дал им, доколкото им трябва, да си насечат.

Всичкия материал за скоро приготиха, едни коли острят и побиват, други пръти кастрят и плетат, а други дръви дялат, та ги приготвюват. Дъски докараха, керемиди принесаха от Айданлийската керемидчийница. Повикаха Рачев Ивана от с. Караджалий, та доде и за скоро направи и нашия папаз-еви, както караджалийската, с хубав таван и преграден олтар, и школо за нея направено и добре измазано, с комин. На тази направа всички селяни с радост работиха като на своя работа и свята Божа къща. Материалът беше все от кориите освен дъските и керемидите.

Дядо Ганчо Добрев от с. Арабаджиево беше направил вратата на черквата и самичък със своята си ръка беше се подписал така: „Бо да прости дяда Ганча“. Той знаеше да пише прости букви, знаеше и да смята. Той кога се научил да пише дотолкоз, бил овчар на Ахиево в Манаф Мехмед бея и даскалът му бил Мирчо бакалинът. Заплатата му било едно агне да го заколи и да го изядат. Той деня, като ходел с овцете, правел си от кал питки и с шило пишел буквите, догде да ги изучи. Научил се дотолкоз и заклал агнето, та го изели.

Черковката и школата направиха и добре я измазаха, с нови хубави дъсчени тавани. Налепиха в черквата книжени Божи щамби и ний с радост отидохме в новата школа да се учим на четмо.

Даскал Николчо захвана в неделя и празник да чете вечер и пей сутрин в церквата. Стари хора и жени взеха да дохаждат да се черкуват и палят восъчени свещи. А селският ни пастир поп Паскал никак не влезе в церквата, като казваше на паството си, че това нещо станало без владиков изин, затова не може да влезе да чете в церквата — че ако се научи владиката, че е чел в черквата без негов изин, ще му обръсне брадата и ще го накаже с аргос и селото ще афореса, както едно време афоресал селото Маджери и затова бактисало.

Тази черковка бяха направили до плета на Заимската гермя, близо до Дурмуш бейова чифлик, до къщата на Банев Генча и Бойчевата къща. На Банев Генча жена му Маша Делинейкова полудя, той я остави и забягна къде Бургас. Бойчевата къща и тя до нея на селско землище, мислеха и нея да вдигнат, за да стане двора черковски широк.

КРЪСТОВЕТЕ. Това място, което се назовава Кръстовете, то е могилка близо до селото, на север страната от село. В 1849 год. беше се издало такава заповед от правителствена страна — да разкопават могили. В нашето село бяха изпратили едно заптие, Кьорала, за тая работа. Селяните се събраха, та разкопаха тази могилка, която се наричаше Кръстовете, извадиха много големи тухли и камъни, вчупени шишета от кандила и един дирек на черковска трапеза — на черквата и дирека намериха за престола. Изкопаха и две човешки глави и друго нищо. Ходиха един ден, та копаха на Голямата могила.

152 ЖЕРТВА — СЕЛСКИЯТ БИК И КРЪЩЕНИЕ НА ЧЕРКВАТА. Събраха се селските чорбаджа да се питат на кой светия на името да кръстят черквата. Едни казаха на святи Гьоргя, други — на святи Димитра, най-подир намислиха на святи Петра, че той държал ключовете на рая, и това име одобриха, и „Святи Петър“ ще бъде черквата.

Заклаха за курбан селския кравешки бик, който беше много голям и угоен. Нарязаха го на парчета (късчета), та го натургаха в казани (котли), накладоха огньове и туриха курбаня в казаните да врат. За добра чест заваля силен дъжд, накладоха в черквата огън и преместиха казаните с курбаня там, в церквата, да врат. Доде дядо поп Паскал да вземе на бика плешката, която му бяха оставили според попския закон и която натвари я на Добрев Димитра на гърба, та я завлякоха в Герганов Тодорови — там кондисуваше селският ни поп Паскал. От дъжда не можоха да додат жени с паралии и хляб, да раздадат курбаня, ами всеки донесе да си сипе и занесе в къщата. Най-подир се скараха, като стана несправедливо раздаванието на курбаня. Армейката Добри и Широ Добрев извадиха ножовете, та се сякоха по главите, догде в кръв отънаха, и хайде при турската владика в дранголника старозагорский. По тоя начин стана кръщението на черквата „Святи Петра“. Армейката Добри и Широ Добрев, щом отидоха до магарешкия рай, и ключовете на вратите сами се отвориха и те влязоха в него, та ги взеха святите ангели на ченгене султана. 153 Тъкмо това скарвание стана причина Дълъг Колю Делинейков, който доде и без да пита курбанджибашиите, напълни един бакър с кокалак около десет оки и си отиде.

ДАСКАЛ НИКОЛЧО И ЛЮБОВНИЦАТА МУ ЛУДА ЖЕЛА. Даскал Николчо освен български захвана и гръцки да ни учи. Той беше святи даскал Николчо — вечер, като ни пусне от школата, тръгне от къща в къща, та чете пред иконите и тук сръбне, там пийне по малко винце, догде се понапий, и най-подир, където замръкне, там спи. В това време, като кажи, че във всяка къща вино се намираше, защото беше коладнишки пост. Той знайше и да пей; кога се покефлиндисаше, обичаше да пей най-много тези песни: „Грозданка по двор ходеше, дремни си сълзи ронеше, златно си кандило миеше и го пред Бога палеше“. А втората: „Прочул са Найден Граматик, че знае Найден да чете, да чете, йоще да пише от владика по-много, от владиката сливненска“. Майка ми го съжали, даде му плат да си уший едни калцуни да не ходи със скъсани чорапи. Той знаеше да ший, захвана да ги ший, но искаше и червено сукно. „Аз ще ги направя, буле, баро гаджо“. Прави ги, ши ги, най-подир ги откраднаха от него. Обичаше много да се огледва и затова почти по-многото деня на огледалото стоеше.

Похвалили му Луда Жела, че го залибила, тъй също и ней казали, че даскалът я залибил. Тя захвана често да заминува покрай школата, защото на брата й Гюмюша Бойча къщата беше до школата. Ний чухме това и щом я видим, че иде, кажем: „Даскале, Жела минува“. Той стане и по-скоро на врата. Жела и тя захвана да дохажда на пенджурата (прозорцата) отвън, та наднича вътре в школата.

Баща ми му се обеща и му каза: „Даскале, ще ви дам едни чизми, ама са малко скъсани, кога отида на пазар да ги занеса и дам на кърпачина да ги закърпи, че тогава ги вземи“. Да му се не видят чизмите, отгде му смиели, захвана всяка сутрена, щом влезя в школата, първата му дума беше: „Минче, баща ти занесе ли ботушите да ги кърпи?“. Една сутрена отидох в школата и се понаведох да се понагрея на огена, той ме попита пак за ботушите, аз плюх в огена и седнах на мястото си. Даскалът скочи на крака и рече: „Ти мене за кашмер и магаре ли ме имаш?“ — и захвана да ме удря по главата с ножиците. Че това Тупука Иван лий! Аз го хванах за ръцете, зададох му крак, та го лумнах в земята, та се набих и натъпках хубай с крак в главата. И казах на момчетата: „Ха излазяйте навън“ — те излязоха и аз го пуснах и излязох, та го замандалих отвън и си отидох, а той цял ден седял затворен. Вечерта по мръкнало му отворили и той доде на чичова Господинов дюкян, искаше да ме клевети, но той го не слуша, даде му сметката и той, ще не ще, отиде си с плач за любовницата си Луда Жела (…)

155 ТРЕТИЙ ДАСКАЛ ГЕРГИ ТОДОРОВ ХОРОВОДЕЦЪТ ОТ С. КАРАБУРУН. Даскал Герги Тодоров от Карабурун, той беше смирен и разумен момък, с хубав пещимал, завит на по шия накриво на едно ухо около главата му, с бели навуща и нови сейменски цървули и черни връвти обут и стегнат, с хубави черни мустачки и засмян в лице. Доде в школата и захвана да ни учи — и той учил гимнастика и олимпийски игри. Неговата работа в ред, и такъва хубав и учен, просветен млад момък коя мома го не ще хареса и залиби? Ето в село най-хубавата мома Желка Мирчева, тя го залиби и за него луда ходеше.

Даскалът захвана и друг урок-матема да ни предава. От вечерта заръча ни на няколко момчета да занесем по една стомничка вино на даскала. Майките ни, като й за даскала, не отказват, напълнят стомничката с вино и я занесем в школата. Като алексаме, пусне ни да ядем хляб; ний, които сме занели винце, с даскала заедно ядем. Той вдигне стомничката, пие и нам дава и вика: „Пийте, че тези стомнички ще се изпиват“. Той пие, а ний избаждаме, та пием, догде всички се набелим, не-е, опием. Погнем даскала с топища сняг в гърдите. Най-много го умерюваше Теню Господинов; като хвърли сулаклама, и топа от снега се залепяше на гърдите Даскалови.

156 Като предаде тази матема от гимнастиката си, даскалът захване да предава от олимпийските игри. Иван Димитров Гюзеля, на Демирджията момчето, нали й от уйчо олар, знайше и кеменча да свири. Даскалът ни нареди наред, хванем се за поясите на хоро вътре в черквата. Гюзеля вземе кеменчата, даскалът вземе пръчката, хване се да води хорото и Гюзеля засвири „цикта-гъкта“… Даскалът поведе хорото из черквата, върти пръчката и казва: „Ха сега напред, ха назад, ха изместете се назад“, че ще клекнем и по този начин свършим и предадем математа си, та алексаме.

Сега ще захванем да учим комарджилък. Всяко момче, което ходеше на школа, имаше пълна торба с шикалки. Даскалът вземе една керемида, та я подпре на едно камънче и пусне най-напред той една шикалка, та ни покаже матема. След него и ний, та че който тракне и удари шикалка, става, та ги обира и пак пуска напреж. И който сполучи да обере всички шикалки, той ще има награда от всяко момче по десет шикалки. След тази матема имаме и друга — да скачаме стисникрак. Тази матема като предадем, та алексаме, захванехме пак да учим четмо.

Даскалът като изкусен хороводец захвана в празнични дни в неделя или празник, кога е развалено времето, та вали сняг, даскалът захвана да сбира хорото в черквата — като поведе хорото, та завърти пръчката — и момите запеят. Хеле любовницата му Желка Мирчева, като си стиснала очите, та запяла тази песен „Тилли перо, тилли перо, тиллидосано“. Някои по-умни от момците приказват в олтарчето с либовницата си, като я държи за ръката. Друг, за да си покаже ножа, извадил го из ножницата и кълца вратата, диреците, което му доде напреде. Други, за да се покажат гимнастици, дерат козел вън под стряхата. Имаше един циганин Пашо Гулев, дирникът му беше като тъпан, помъчи се и той да дере козел; като се хвана за стряхата, дигна си краката, та ги пъхна между ръцете си, не назад, не напред, най-подир изтърва се, та падна, та си разтърти дирника и пръсна главата.

МИНЧО КЪНЧЕВ ХВЪРЧИ, КРАЯТ МУ СЕ НЕ СТИГА, НЕТО НОСЪТ МУ С КЛЕЧКА БУТА. Доде терзията Петко от Налдикен, та уши избързо за зетя хаба, за булката джубе и мене уши една къса аджемка от черен шаяк, тури й и червено сукно на пазвата, който ми казваше: „Мине, да облечеш тази аджемка, не моят та позна“. Аз се радвам. Той не е като Тупука.

Повдигна баща ми Кънчо сватба да жени брата Славя в 1849 год. през коладни пости. Навпрягаха коля от селото, излязоха кумове, запяха зълви, засвириха гайди, Йорго Стойков Камбурата от Ахърито и Ганчо Димов от Маджерито. Баща ми Кънчо с бакър вино черпи, изпраща. Майка ми пояс разпасва и напреж коля постила и ситно просо с шепа хвърга, през кола ръси. Коля се надпреварюваха, моми и зълви пееха, бъклици от ръка в ръка прекарваха, та ги въртяха, гайдари напред на кума свиреха и други играеха. Пристигнахме в с. Ахиево.

Имало обичай, зетят кога да влиза в къщи при булката, брат му трябвало по-напреж да влезе. Като засвириха гайдарите на постница, аз взех малко слама от къщната стряха, поиграх малко и влязох вкъщи, та хвърлих сламата. Те ме преплещиха с пешкир през рамо. Излях вънка, оглеждам се, надничам се дали има някой като мене. Събрахме се с Коста Пенчев и сякаш че сме биле и пребиле, Гела и Мара. Той с какво ще се покаже, покани ме да се качим на могилата още с няколко момчета и Луд Марина. Накара Луд Марина да пей песнята, към Чаушгьол. Аз се похвалих, че ходя на даскал, и той му се прищя и се обеща, че ще доде в нашето село да се учи, и каза: „Хаде сега да хукнем от могилата надолу“. И хукнахме. Аз паднах и се приджогорнах десетина пъти в скалата и си обелих носа.

159 БЛАЗЯ НА ТАЗ МАЙКА, ДЕТО Е ИЗВАРДИЛА И ИЗХРАНИЛА ТОВА ЧЕДО. Минаха се великите дълги пости, дойде свято възкресение Великден. Даскалът Герги се хубай пременил, завил шал на ухо, запъхнал перчем на шал, опретнал ръце, та че като хвана хорото, та го поведе, пръчка върти, хоро извива, глави дига, опашка уплита като змия усойна. Мъже и жени отстрана гледаха, мъже глава повиваха, жени си едни други думаха: „Блазя на тази майка, дето е изхранила туй чедо. Желке! Желке! Честита си била, Желке, ако имаш чест да вземеш даскала Гергя. В царство ще се видиш, царкиня ще станеш“.

Даскал Герги беше приставен за три месеца до Гергевден. Аз при него изучих вино да пия и чета от Славословите, до деветий час кол възлюбления. Той си отиде мирно, като си взе и за трите месеца заплатата осемдесет гроша. Целуна ръка на старите и отиде в корията да сече дърва.

БАЛАБАНДЖИЯТА АХМЕДАА И ПАРЧА ЗАИМ. Папазоолу Митю от Стара Загора, като взе двора и нивите от Трендафила в Малко Кадиево, направи чифлик и доведе Балабанджията от с. Балабанлий като прочут разбойник, та го направи назърин на чифликя си. Сетне взе с наем Емин бейовата воденица, която е в с. Арабаджиево, и го постави назърин над воденицата. Тука, 160 когато беше на воденицата, скараха се със Сиврито. Сиврито го удари с куршум, но се оздрави, та не пукна. В това време прави и бостанджилък и една година субашлък. Деня субаша̀, вечер върл разбойник и кеседжия. Другарите му: Парча Заим, Каварналъ Хюсеин, Емин бейова назърин, Кел Алия, Калън Ходжоолу и Диню Танев от с. Арабаджиево. Защитниците му — Емин бей и Папазоолу Митю. Ятаците му в Арабаджиево сетне ще явя. В дядови Дечеви, като бяха се напили с Парча Заима, щяха да заколят кеята дяда Стойна, който сполучи, та избягна с прободен крак от нож. Балабанджията беше среден ръст, възжълто черно сухо лице, редки и черни зъби. Парча Заим дребен, с жълто и намусено лице.

ДАСКАЛ ЙОВЧО ДЪЛЪГ НЕЙКОВ ОТ СТАРА ЗАГОРА. В 1850 година, августа 15-и ден, доде в село за даскал Йовчо Дълъг Нейков, който беше ученик на даскал Любомира. Даскал Любомир, като го видя, каза тъй: „Та па, кардаш Господине, сега намерихте даскала“. С неговата препоръка условиха Йовча Нейков за 1000 гроша и да го храним. Даскал Йовчо Нейков беше смирен и кротък момък, вино, ракия не пиеше, по хоро не ходеше. Захвана да ни учи, от училището навън не излазяше. Той ни каза да говорим училище, а не школа. Шкилос щяло да се каже по гръцки куче. Като доде даскал Йовчо Нейков в селото ни, освен от селото, дето се събраха по-много деца в училището, но и от селата додоха Коста Пенчев, моят могила-аретлик от Ахиево, Пенчо Йоргов от Ахърито. Беля̀н Руси много беше якоглав, но даскалът пак го не биеше. За една дума много се труди даскалът, догде да го поправи: „Не мѝмо идат“. „И(д)ни момѝ идат, даскале“. Даскалът: „Не е тъй бре, слушай: Не мѝмо идат“ — „И(д)ни моми идат, даскале“. Много се труди учителят, догде да го поправи. Сега не даскал, ами учител и не матема, ами урок, така ни научи този учител.

ДЯДОВА САНДЕВ СИН ТОДОР ОТ СЕЛО МАЛКО КАДИЕВО. Тодор Сандев от Малко Кадиево събрал няколко души калпазаня пияници, крадикончета и волове, та им станал предводител войвода. И от нашето село Арабаджиево няколко капасъзи-предатели, Юдови заместници. Дошле тука в селските кории с цел да уловят Йоргя Вълчев и Коя Славов Сийрекбасанов, че имал алтънено (златно) тасче. Една вечер в жетва, като си идеха откъде Корубите с воловете и вървяха покрай селските кории, пресрещнаха ги, та ги изловиха всичките момчета. По случай само Коя не можле да стигнат, и то малко останало един да го застигне и хване, но той извикал: „Оставете ме, аз съм на циганина Баня момче“. Този, който го гонел да го хване, като чул тази дума, оставил го и Кою се скрил в азмака в саза.

Всички момчета ги закарали при Голямата могила, та ги изпитали кое е момче дядо Вълчево и Сийрекбасаново. Те показали Йорга Вълчев, а за Сийрекбасанова син Коя казали, че той избягал, не можахте да го уловите. Йорги Вълчев, като видял, че ще го отделят самичък, излъгал, та казал Гергя Мандаджи Минчев. Другите всички изпуснали, а Йоргя и Гергя забрали и откарали в Балкана. Момчетата, като дошле, та казали на дяда Вълча, че Йоргя го хайдути хванаха и закараха, дядо Вълчо се стреснал и ослепя с двете си очи и до смърт сляп ходеше. Този дядо Вълчо е любовникът на Жела Жекова, жената на арап Мерджана, и на комуто хайдутите баща му Коля и чича му Мирча заклали. Взеха от дяда Вълча осем хиляди гроша за сина му Йоргя, та го пуснаха, а за Гергя, догде се разправи работата му, коджа беше мъчно, ако не бяха от нашето село предателите да докажат и уверят, че Герги не е Сийрекбасанов син, ами е едно бедно и сиромашко вдовишко момче.

ДАСКАЛ ЙОВЧОВОТО СИВО МАГАРЕНЦЕ. Пенчо Йоргов спеше у дома. Един съботен ден, като ни пусна учителят от училище, ний го попитахме, че ще идем с Пенча заедно на Ахърито да се преоблича. Поискахме и магаренцето му. Учителят не ни отказа, каза: „Ще ви го дам, ама искам довечера и зарана 163 хубай да го назобите“. Даде даскалът магаренцето си. Взехме магаренцето, Пенчо го поведе и аз отподире карам и тръгнахме към Ахърито. В пътя ту Пенчо се качува и слиза, ту аз, отидохме със смях и радост на Ахърито. Вечерта хубай назобихме магаренцето, а сутрената, кога отидохме да го зобим, то си сторило адамлъка, умряло. Кога отивахме къде Ахърито, бяхме много весели, засмети и радостни, а кога се върнахме назад да си додем, бяхме умислени като магаренцето.

В понеделник сутрената отидохме на училището, аз се запрях отвън до вратата, а Пенчо влезе отвътре и даскалът попита: „Е, Пенчо, доведохте ли магаренцето и хубай назобихте ли го?“ И Пенчо като под було продума: „То умря, учителю“. Даскалът се засмя и рече: „Мойто магаренце не мре, малко са в дяда Йор-гата такива магаренца“. И аз влязох и казах: „Не мре, ама то наистина умряло в дама“. Мре не мре, отиде си магаренцето. Дядо Йорго има, ама те негови. Даскалът остана без магаренце.

ДВАМА ВОЕВОДИ. Костадин, на Боя Пенков шурят му, от с. Муратлий и още един негов другар съгласили се двамата да идат къде Добруджа да спечелят пари и да си додат да се оженят. Отишле, спечелили пари, та си купили по една пушка, пищови и 164 нож. Тези синковци, като си купили тези неща, оставили се да се женят, намислили друго нещо — да се върнат назад и да хванат друг път, т.е. да станат хайдути. Тръгнали си, та си дошле. Отиват на карагитлийското землище с цел да уловят Лесеолу Петра и да вземат много пари от него. Кория близо няма да се крият, само ходили из ръжите, тук се гушили, там се изправяли, та стряскали хората. И като ходили няколко дни тъй, хората от село Карагитлий отишле, та заявили на управлението, че такива и такива хора се явят по землището им из ръжите. Турското правителство събрало голяма потеря, а най-вече табаците и отишле, та ги заградили. Тези юнаци, като видели турската потеря, захванали да пушкат насреща им. Тъй и турците захванали от всяка страна върху им да пушкат и там ги стопили и като кучета избили. Те само бяха ранили пет-шест души от турците. Единът си погълна парите, а в другиът (…)

ЮНАК АНДРЕЯ И ЛОШ НЕДЮ. В 1851 год. на даскал Йовча уйча му Матю Мандаджи Желев от Кавашката махала захвана сватба да прави, да се ожени. Даскал Йовчо ще му става венчан девер, да му носи байрака. В това време училището нямаше чинове, ами всяко момче си имаше по една постелчица от плъстинка или от чердже. Аз бях калфата, защото нямаше по-горно момче от мене и учителят, гдето идеше, наръчваше другите мене да ги главям и уча.

Доде време на сватбата, учителят наръча на момчетата да ме слушат и да ги уча, догде да се завърне. Учителят още отвън село не беше излязъл, таман се затуля от село навън, аз взех, та си срязах плъстината, та я уших на един дълъг каук (кюлаф). Направих от дърво един топуз (токмак), накарах всяко едно момче да си напълни торбичката с дребни камъни, разделих момчетата на две части и им казах, че ще играйм една нова игра.

Нарекох се аз на едната предводител Юнак Андрея, а на другата чета Коста Пенчев Лош Недю. Турих кюлафа на главата си, взех топуза в ръката си, че накарах Лош Недя да мине отвъд реката с четата си. Аз останах отсъд, откъм Гюмюш Бойчева двор. Юнак Андрей и Лош Недю бой ще правят. Хайде ще захващаме да се бийм, границата е на аргата водата.

Ха-а, Лош Недьо, бягай сега! И като опрем до реката, хвърля с топуза върху Лош Недя, а други с камъни на момчетата. Лош Недю вземе топуза и се разиграй върху ми, аз бягам назад. Опре до арга и хвърли с топуза върху ми и четата му с камъните хвърли и се върнат назад, та бягат. Аз се върна назад, та взема топуза и се спусна с четата си върху Лош Недя, опрем до реката, хвърля с топуза и всичката ни чета с камъни хвърлят и пак назад се оттеглим на бяг. Тази игра ни се много одобри и трая до вечерта. Освен нази надодоха ни и волници от село, та се соединиха с нази и четите ни станаха по-големи. На Гюмюша Бойча къщата, коминят, вратата станаха, гаче я й град бил. Гюмюшката Бойчовица Куна рева и вика, та ни кълна, най-подир не можа да излезе с нас на глава, влезе в къщи, та се заключи и ще не ще, търпя, догде си изиграем и свършим битката. Най-подир взех кюлафа и топуза, та ги качих на черковския таван горе, защото може да ни станат и за друг път нужда, та да ги имаме готови, и си отидохме. В този ден това ни беше всичкото учение и всички ме с радост слушаха.

ЮНАК АНДРЕЯ И ЛОШ НЕДЮ ГИ НАКАЗВАТ И ДОГОВОР ПРАВЯТ ВЪТРЕ, В ЧЕРКВАТА „СВЯТИ ПЕТРА“. Лоша и инаткиня беше тази жена Гюмюшката Бойчевица. Не 167 може ли да крий, гаче й кокоши крака яла. Аз понеделник, вторник и сряда учих учениците си и те според заповедта на учителя покоряваха ми се, та ме слушаха. Учителят, изкарал деверската си служба, в сряда вечерта срещу четвъртък си дошол, без да знаем ний. Тази инаткиня Гюмюшовата жена Куна не можла да трай и от инат още вечерта отишла при учителя, та му всичко разправяла: как сме я разревавали, как сме й съсипали на къщата коминя, вратата и стените на къщата и че цял ден седяла заключена в къщата си и не можла да се покаже и да излей навън от нази и от камъните ни.

Отидохме сутрената в училището. Учителят ни предаде уроци, доде време за хляб да ядем, пусна ни, удари звънецът. Станахме на крака, попита ме и каза: „Минчо, слушаха ли те съучениците ви и дохаждаха ли и триднята в училището?“ Казах му: „Учителю, те всички редовно и триднята дохаждаха и не салмуваха и слушаха, както им заповяда“. Гаче й знаел кой ще му каже и с една дума да го не излъже. Извика Петра Филипов при него си, напери му с пръчката и каза: „Казувай, че те добивам! 168 Калфата ви Минчо какъв беше и Коста Пенчев?“. Петър Филипов му доказа всичко какво й било и кюлафът и топузът къде са. Учителят повика Гюзеля Ивана Демирджиев и му рече: „Иване, скоро се качи, та снеми тези неща от тавана“. И Гюзеля се като котка покатери, та се качи и изтупаха страшилата долу на земята. Донесе ги, учителят взе кюлафа, та го нахлу на главата ми, даде ми топуза и ме гледа. Аз се подсмихнувам изотдолу и мисля, че ще ме награди за юначеството ми. То било другояче. Каза учителят: „Идете двамата, та се събуйте в черквата“. Ний, покорни, няма що да речем, станахме двамата, та отидохме и захванахме да се събуваме. Аз казвам: „Лош Недьо, тази работа другояче ще излезе, ще има за награда дървен господ“. Лош Недю хленца. „Мълчи де-е, още няма нищо да сме видели, белким учителят иска да ни умий краката“. Учителят влиза и зачул: „Краката ви ли да мия? Дигай краката нагоре“. Юнак Андрея, ще не ще, покорен ще изпълнява длъжността си и приеме наказанието. Повдигнах си краката и учителят дигна пръчката. Аз чета: „Едно, две, три, четири — стига учителю, ако е за поправка, и още една. — Аз казах: — Далляя“. Захвана Лош Недя. Учителят удря, той реве — десет. „Стига му, учителю, погрешката е моя, той напразно тегли това наказние. Остави го“.

Святи апостол Петър не знам къде беше забъркал райските ключове. Догде да ги намери, Дядо Господ ни наказа и опрости и ни проводи да ядем хляб, а ангел Куна Гюмюшката си остана с дженабетликя.

ПОП ПАШО. В това време имаше и такива попове. Този поп Пашо беше от Стара Загора, той беше среден ръст, около 65-годишен, с лице разтъртено, големи очи, червеникава, рядка, възжълтава брада. Той правеше коруджулук в нашето село и много знаеше да приказва и лъже и когато бях малък, знам, че баща ми купи един кораб грозде от него. Ний сами ходихме, та го набрахме. Аз се качих на една скоруша, та си набрах, но те еки като камък — не се хапнуват, нето със зъби разгризнуват. Той кога правеше коруджулук, а ний ходехме с воловете да ги пасем, казваше ни: „Ще ви изрежа краката и ръцете“.

В това време някой бил роднина или разпаресник, или пък на три венчила, поп Пашо ги венчава. Той не е поп, а само прост човек — дядо Пашо. Една вечер беше дошъл в нази да вечеря, защото коруджиите от село се хранеха на сара от къща в къща. Баща ми го попита: „Дядо Пашо, как венчаваш тези хора?“ Той каза: „Кънчо, като ги оскубя, заведа ги под някоя върба на къра, та ги прикадя с кучешки лайна и ги извъртя три пътя около върбата, завия им юларя и ги натиря по къра като магарета в бодила“. Баща ми го попита: „Ами де венча Курата Недя с разпаресницата прочута Машка?“. „Кънчо, аз ги оскубах хубай и ги венчах под дядовата Проданова върба“. „Ти не знайш, дядо Пашо, какъв джумбюш направиха в онзи ден. Курата Недю бяга от разпаресницата прочута Машка през плетищата, та се крий от къща в къща, и тя подире му през плетищата прескача, та го гони. Събраха се малко и голямо, та ги гледа. Ти не си ги довенчал с Курата Недя“. „Кънчо, аз ги венчах под дядовата Проданова върба и ядохме и пихме, но тях с котешки лайна кадих, затова й станало тази опачина, та се гонят. Ако искат вторий път да додат да ги прикадя с кучешки, че гледай тогава любов и магарщина помежду им. Ако им държи, нека се гонят. И трети път ще ги кадя с мечи лайна“ — засмя се и млъкна и нагъва айрана с пахара.

Аз като бях малко дете, това съм изслушал от дяда поп Паша:

Голямата и висока кула в с. Арабаджиево, на която се беше спокойно заместил антихрист горе, навръх кулата, глава дигнал, роги наперчил, брада загладил, очи отворил, уста зинал и язик изплюл като змия усойна. Вика демоните си дяволи и ги 171 пита: „Вий ще вършите ли работи, или се мене надържате? Аз не моя се насити кръв да проливам и пия, къщи да съсипвам и затварям, дребни деца сираци и без кора хлебец оставям гладни да заспят, името ми да помнят и не забравят и да знаят кога съм бил над магарешкий рай горе на кулата“.

Всички негови демони право му казват и с радост го веселят. Едни му ракия служат, други му песни пеят, с даарета и чимпари кючек играят и милно молят: „Ний, ваши слуги демони, всякогаж ви слушаме и вярно слугуваме. Всякогаж ни слушаш и сега ако ни послушаш, верни ще ви бъдем, заповедта ви ще пазим. Ти всякогаж кръв пиеш, но и сега искаме жертва да направиш, кръв да пролееш, с нея лицата ни да помажеш, за да ви бъдем мюзю-верджилик да ви правим, пари да ви спечелим и юнашство, да ви приказват и от името ви да треперят“.

Демонът им се обеща и им каза, че всичко, което желаят, та просят, всичко на волята им ще бъде. Всички демони от радост тютюн запушиха и дълги чибуци проточиха.

РАДОСТ. В тази нощ черната орисница орисала съдбата на овчаря Коля Кънев. (Казваха ми, че на Велеолу Петка било в къщата и което съм чул и изучил, него пиша.) 20 юлий, Илинден, 1851 година.

На Велеолу Петка плевника запалиха през зимата, та изгоря. Той имал шупе (съмнение), че овчарят Колю я изгорил. Какво да прави, за да си отмъсти. Повикал кръвопиеца Балабанджия 172 Ахмедаа с другарите му Кел Хасана, Кълън Ходжоолу, Парча Заим и Диню Танев от Арабаджиево. Казват, че Велеолу Петко тъй казал: „Ахмедаа, мене ме Кънеолу Колю изгори и искам да си отмъстя. Ако ме послушаш, ще ви имам и почитам като най-силни и верни слуги на вашия пейгамбер Мохамеда. Искам тая нощ, оттук като станете, да идете Кънеолу Коля да убийте и тогиз спокойно ще да заспя“. Пили ракия, наближило да се съмнува, уж Велеолу Петко тъй рекъл: „Ахмедаа, где остана работата ви, гдето ще вършите?“. Той казал: „Скоро конете“. Велеолу Петко уж тъй пък казал: „Ахмедаа, идете, но да не стане работата янлъш, хубай се пазете, защото те са хайдутски джинс и трябва да се закълнеш, че ще извършиш тази работа“.^[47]

Повикали Дишленя дяда Димитра Добрев да иде да им покаже на Коля Кънев овцете на коя страна са. Дядо Димитър Дишленя отишол и им казал: „Аз ще ида напреж, при говеждите пътеки на Тузйолу в Аидова мисир и там ще ви чакам“. На Дишленя Димитра била целта тази, ако е Колю Кънев наблизо, да му каже да бяга и да се крий. Отишъл, качил се на ямача, слуша, но на Коля Кънев кучетата далеч лаят и на овцете му хлопките се чуват къде Райческите кории. Няма сиромах какво да прави, връща се и сяда в Аидова мисир и се на Бога молил: „Боже, заслепи ги, та ги упои, дано забравят. — И друго си говорел: — Кольо, Кольо, да знаеш какви гости ти водя, трябва или да бягаш и хубай скрийш, или пък хубай да бийш, защото си герой, но не знайш“.

Кръвопийците пристигнали и повикали Димитра Дишленя от мисиря и той, няма що да стори, показал овцете на Коля Кънев и с плач се върнал назад. Балабанджията тъй казал: „Ако беше Кънеолу Колю си оставил тоягата, че да ми се помоли, щях да му простя, но той хем се моли, хем с тоягата си иде среща ми“.

Диню Танев го замерил в гърдите и сполучил, а Балабанджията като пиян замерил го в главата, но сполучил го във врата. Пушките пукнали, Колю извикал, та паднал. Слязъл Балабанджията от коня, та му отсякъл главата. Куршума видях, дето бил ударен във врата — като го секли да го колят, до половината куршум беше разцепен.

КОНЯРЯТ ЙОВЧО ВЪЛКОВ. Колю Кънев беше у баща ми Кънча овчар. Сутрената всички си докараха овцете в село, а нашите овце няма. Конярят Йовчо Вълков, като изкарал конете, казали му други от овчерята, че Кънев Коля убили, и той доде в село, та каза. Вдигнаха го, плакаха, викаха, догде да го погребат, който остави следующите бедни дечица: Къня, Кина, Дойка, Гана, Ивана — сираци без бащица, да ходят немили-недраги, оскъдни за кора хлебец.

174 КЪНЕОЛУ ГОСПОДИН И ВЕЛЕОЛУ ПЕТКО. Господин Кънев, като погреба брата си Коля, отиде в града, та обади Велеолу Петка, та го затвори зарад брата си Коля и иска да го накажат, че той убил брата му Коля.

БАЛАБАНДЖИЯТА И ГОСПОДИН КЪНЕВ. Балабанджията, като чул, че Велеолу Петка затворили зарад Кънев Коля, проважда хабер на Господина Кънев да пусне Велев Петка, че брата си ако търси, нека го иска от мене, брата му аз убих и заклах. Така ще направя и Кънеолу Господина и ще свърша джинса им, догдето държи, на прах и пепел ще направя всичко.

ГОСПОДИН КЪНЕВ. Господин Кънев, като чу и се научи, че Балабанджията убил брата му Коля, изпусна Велев Петка от затвора и на Балабанджията хабер проводи — хубай да се стяга, той ако е Балабанджия, аз съм Кънеолу Господин, куршумът ми на празно не пада. Захвана се страшна враждебна борба помежду им.

БЯЛО ТАКЕ. Гледаме, учителя, като ни учи, захвана да плете една бяла шапка на муски и с чифте кенета. Тя била за Балабанджията. Балабанджията, като се научил, че даскалът знаел хубави шапки да прави, проводил хабер за една бяла шапка да му направи. И той я направи и му я занесе във Велев Петкови, та му я даде и ръка целуна като на кум.

175 ИЗПОВЕД, ПРИЧАСТНИЦИ. ДЯДО СТОЯН ШИШКО В С. АРАБАДЖИЕВО. Годината 1852 беше високосна. Дядо поп Паскал проводи хабер в село, че ще доде през велики пости да причестява стари мъже, жени и деца. Учителят заръча на всички ученици да се приготвим и причестим.

Дядо поп доде, ний изметохме черквата, наближи да се мръкнува, надодоха мъже и жени. Чакат дяда попа да доде да ги изповяда. Дядо поп заминува оттам край черквата и се не обръща към нея. Дядо Стоян Стаматов (Шишко) попита дяда попа: „Отче свята, нали ще додеш да ни изповядаш и сутра нали тук, в церквата «Свята Петра», ще комкуваш?“ Дядо поп Паскал тъй отговори: „Стоене, та какво мислиш, аз във вашата черква не можа вля, че знайш ли, да чуй владиката, че съм стъпал без негов изин вътре в черквата, брадата ми ще обръсне и ще ме разпопи. В Герганов Тодорови ще комкувам, там вървете“. Затътри ги в Герганов Тодоровата черква.

Учителят, като чу, че дядо поп не рачи да комкува в черквата, не ни пусна в Герганов Тодоровата къща, ами ни заведе в Стара Загора в черквата „Святи Никола“, та се комкахме. Дядо поп Паскал може да й сърдит на черквата, защото в нея наказаха Юнак Андрей и Лош Недя, или на святи Петра, защото си забърква ключовете.

ДАСКАЛ ЙОВЧО И ПОП ПАСКАЛ. Учителят Йовчо — такъв добър и смирен момък, какво мисли и какво прави не знам. Извади дядо поп Паскал от пазвата си една хубава от кадифе, със сърма ушита тютюньова кесия и взе да си пълни чубука. Даскал Йовчо я взе от ръцете му и му каза: „Ти си поп, не ти мяза тая кесия“. Дядо поп: „Дай кесията, даскале, не си играй“. „Не ща, не ти мяза“. „А бе дай кесията, тебе думам“. „Не ща, ти не рачиш да комкуваш в черквата, ами в Герганов Тодорови“. „А бе дай кесията, тебе думам, анасъна…“. „Я че попържа“.

Станаха, уловиха се и станаха на кълбо. Дядо поп натисна даскала, взе кесията и му удари три-четири юмрука във врата и го пусна. Учителят, сърдит, напопържа го на дъщерята и отиде в Стара Загора да го обажда на дяда Митрофана. Не знам какво се съдиха, га че остана само с попските юмруци.

ЧУВАТ СЕ ГЪРМЕЖИ ОТ ТОПОВЕ И ПУШКИ.^[48] Каква година, какви лоши дни, коля от кервани заскърцаха, та завървяха. По царски ангарѝи дангули, анадолски голи манафи, башибозуци (развалени глави) завървяха на тумби, на тумби, тюмбюлеци тумкат и през селата минуват, крадат, обират, жени гонят, фитки, кокошки колят и се на московина канят, като го убият, по 4–5–6 жени роби ще си вземат.

Селата не можоха да утърпят, покъщнини и дрехи в града пренесоха и жени и деца там оставиха, къщята си напуснаха.

Баща ми Кънчо два пъти с кола на ангаря̀ в Шумен ходи. Ечемик, жито, булгур, данаци и овце подарък давахме, коне за ангаря купувахме и пак никаква свобода, милост и спокойствие нямахме. Колкото гонят и бият, още по-много ни бият, ятаганите от гърба ни не свалят. Няма правда, няма милост. Търпи душо, черней кожо. Бог да ти й на помощ.

ДЕТИША ИГРАЧКА — ЖЕНСКИ СТРАХ. Като минуваха дангулите, няколко стари жени, майките ни, бащите ни, като впрегнат по една кола, закарат ги в корията в гъсталака, та ги засечат, оставят майките ни и идат в село, та нагледват къщите.

Мина ни малко барут на ръцете. Взехме с Чаушов Грозя, та изкопахме по една шикалка от големите и като я напълним с барут, подпалим го с прахана настрана, той се запали и пумне, жените изреват и се навират из храсталака, като мислят, че е пушка и са ги нападнали дангули. Ний се смеем, драго ни й, не знаят, че да ни уловят и надумкат с юмруци.

178 ГОЛЯМА ВЪРВОЛИЦА КОЛЯ ПО ТУЗЙОЛУ С ПЕТ БАЙРАКА. Емин бей, като си покоси ливадата (…) при селската арабаджийска воденица, доде назъринът му Каварналията Хюсеин, та накара баща ми да му вдига сено от бейската ливада и да го склажда в нашето село за негова сметка. Този Каварналията Хюсеин беше другар на Балабанджията. Баща ми, ще не ще, за нож за хатър, впрегна колата, заведе и мене. Отидохме на ливадата, качи мене на колата, а той отдолу товари. Този големият керван от коля с пет байрака бяха все турци. Като додоха до бахчалъка, навъртяха колята, та ги напускаха и натириха воловете си в Делинейков Генчовото просо. Генчо Делинейков си идеше от жетва откъде Кара Мустафова купак с жената си, синовете си Нейка, Раша, дъщерите си Бърна, Дойка и Добра. Там, при воловете, имаше няколко турчета. Те ги посплашиха, турчетата изреваха, награбиха онея турци кюскиите, стигнаха Генча, както си вървяха всички му домашни. Петнайсет души бият и други още двайсет пристигат, други още в колята не чули.

Баща ми, като гледа туй страшно и ужасно зрелище, остави мене на колата и отиде с вилата, та избави Генчеви и Генчеви избягнаха в село. Да видим сега баща ми каква ще я вапсува. Струпаха се като орли на мърша върху му и други още много идат и пристигат с кюскиите. Баща ми се защищава и пази с негова си другар вилата и отбягнува назад. Като се защищаваше, ръгна един турчин с вилата в страната, те се позагледаха в него. Баща ми хвана дъното и стига ли се вече. Те подире му, той завари, та влезе във воденицата, из другата врата излезе, та избягна в селото. Намира ли се и влиза ли в ръце? При воденицата имаше около двайсет души мъже, които гледаха, но един се не нае да иде на помощ. Аз, като гледах горе от колата, рекох: „Моят ли до при мене да ме добият“ — но хеле Бог ги заслепи, та ме заминаха.

Когато товарехме сеното, Каварналията Хюсеин беше при Балабанджията в Руканя Петка, та пиели ракия и се сговаряли по тяхната си работа, накъде ще идат тая нощ да пийнат и къщи да затварят, хора да обират и трепят.

БЕСНИТЕ ГОЛИ АРНАУТИ. Като минуваха, та вървяха тези анадолски гладни манафи, най-подир чу се, че ще мине къзаскери (момина войска). Ето и той мина — една дърта черна сбръчкана брантия, с шарена чергица завита отгоре на коня, с около стотина манафи башибозуци. Може и да беше някой кьосе, дърт манафин, преоблечен с женски дрехи. За да насърчи турците, казал се къз-аскери. Къз-аскери мина и замина и него видяхме. Тя ще улови московина за грездея (краставицата).

Зачуха се, че ще минуват бесни голи арнаути. Отгдето минали, много лошо правели, хора убивали и обир обирали. Бяхме честити и тях да посрещнем да ни гостуват една нощ и сутрената да ги изпроводим. Но догде да ги изпроводим, много неща ограбиха из село, много хора биха и брата ми Славя с пушка гръмнаха, но не можоха да сполучат да го ударят. Те ще съсипят и изядат на московина лайната.

ЕСЕН. След харман учителят пак отвори училището. Прибраха се хора, извървяха се башибозуците. Много бяха тежки ангариите — за една ока ечемик три гроша се плащаше кирия да го носят къде Шумен през зимата. И ний през тая зима следувахме в училището, но не всички, както изпървен ходехме.

НЕ СТИГА ЕДНИ ТЕГЛИЛА, АМИ И ДРУГИ, ПО-ТЕЖКИ. Ракаджията Слави от Стара Загора доде у дома, та каза на баща ми, че Балабанджията и Парча Заим биле на Ахърито в Куманов дяда Желя. Проводили много здраве, да иде да се баращисат и да занесе ракия. И друго каза, че уйчо Драго, Камбура Йорго се много молили да не би нещо да е измама, та че като иде, да го убият.

Баща ми много мисли, догде да се реши да отиде. Майка ми плаче, не го пуска. Най-подир баща ми се реши и каза: „Ще ида, че каквото ще да става“. Взе, та наля две стомни ракия, тури ги в дисагите, качи се на коня и отиде през нощта при Балабанджията на Ахърито. Баща ми, като отишол и влязъл в къщи, Балабанджията скочил на крака, но не с добро сърце. Баща ми извадил ракията и искал да го послужи, но той не приел, като казал, че ти трябва да пиеш попреди, че тогава аз, и баща ми тъй направил. Най-подир пили, приказували, баращисали се за десет кила жито да му даде баща ми на жена му за булгурлук. Като се напили, извадили ножовете да се бият един други. Баща ми навън и по-скоро на коня и си дохажда в село презнощ.

БАЛАБАНДЖИЯТА СЪРДИТ, ОГЪН ДЪХА. В 1853 година Балабанджията не знам по какви мунафъци много се разгневил, та казал, че Кънча, Господина — от джинса им няма ни дете да оставя да пикне, всички ще изтребя. Те му проваждат много здраве, че хубай мисли, ако си ти юнак, и ний сме по юнаци, не се плашим, прави каквото знайш и мисли и за сетне. Ходиха, та се оплакаха от него на управлението и то изпроводи 30 души, та додоха в нази уж за да ни пазят, които хранехме, но и то празно. Заптиите деня затворени, крият се в къщи, а вечер при Балабанджията.

182 КУРШУМ ГО НЕ ХВАЩА. Балабанджията отишол при един изкусен и много учен турски ходжа, та му изписал три муски: да се не плаши, да го куршум не хваща, да се плашат и треперят от страха му.

Балабанджията сега е свободен, куршум го не хваща.

СРЕБЪРНИ И ЧИФТЕ-ТЕЛЛИИ КУРШУМИ. Като се чу тази дума, че Балабанджията куршум го не хващало, нашите взеха, та си накупиха пушки, пищови и изляха сребърни куршуми и чифте — с тел два куршума вързани — и захванаха строго да се пазят вечер. Източиха брадви, тарпани и коси и сами се пазеха всяка вечер. Вечер ги не беше страх, но деня — като са пръснати по нивята. Тези, които се пазеха толкоз от Балабанджията, бяха Колю Нейковите внуци и преунуки, Кънчо със синовете си Славя и Минча, Господин със синовете си Теня и Гергана, Чаушина Стоян със синовете си Къня и Грозя, Мънчо, хаджията Стоян със синовете си Нейка и Генча, Генчо със синовете си Нейка и Раша, Дълъг Колю сам и зарад брата си Минча, защото Дълъг Колю хващаше за двадесет място, а брат му Гагата Минчо не правеше една лула тютюн, толкова беше пъзлив човек и други аргатята.

183 ЗАИМСКИЯТ ПРЕСКОЧ. Една вечер, когато било много тъмно и дъжд ръмтяло, научили се нашите, че Балабанджията бил в Русев Димитрови нея вечер. Наговорили се Господин Кънев, Кънчо Стоянов и Дълъг Колю Делинейков тримата да го завардят и убият. Завардили го на три места: Господин Кънев при прескоча на Заимския харман — ако стане да иде в дядови Таневи, оттам ще мине; Дълъг Колю срещу Рукан Петкови — ако отива за в тях, оттам ще мине; Кънчо Стоянов — на Велев Петковата вратня. И отгдето пукне куршум, там ще се съберат и тримата. Завардили и чакат. Шапър-шапър, мълчешката. Покачува се Балабанджията на прескоча. Господин Кънев хубай мери — храс, огън излиза, пушката не хваща, отвлъгнал барутят от дъжда. Балабанджията назад: душман вар (неприятел има). Господин по-бърже отива при Коля и Кънча, та ги извиква и казва: „Аз му бях… мамката, ама пуста пушка не преработи. Щях да му пикая на мустаките, както го бях замерил, нямаше да мръдне“.

Балабанджията от това стряскане още пламнал и нея вечер не можал сън да спи, нето пък от къщи навън да излей. Кани се и заканува се, ще коли и сече всички наред, дору и малките деца. Ама ако са вързани!

ГЮМЮША БОЙЧО И ЧЕРИБАШИЯТА МЪНЧО. На вторий ден Възкресения, на 20 априлия 1853 год., хорото като играеше насред село, доде един приблечен на циганин, приправен с голяма чалма, та дрънка цял ден на хорото с дааре и като се мръкна, тук се бута, там се бута и преструва, най-сетне гаче й с ръка написал нашата къща. Доде, та събаря се под нашата сайвана до вратата на къщата. Той, който дрънка с даарето на хорото — чешитин (пригледач). Той, като седна под сайваната, мислел да убий баща ми и хайде из тъмното. Но баща ми и той вълк — не влиза лесно в клетка. Легна под колата на двора и оттам се разговарят. Гостенинът казва на баща ми: „Чорбаджи, ела тука, седни при мене да се разговаряме, защо тъй толкоз те е страх, не бои се, аз не съм лош чуляк. И сто души да додат да те нападнат, аз те отървам“. Баща ми му отговаря: „Гледай си кефа ти там. Аз, ако додат такива хора, дето ти казваш, не ща помощ, аз им стигам“.

Пушки, брадви, тарпани взеха да се лъскат из двора. Той каза: „Чорбаджи, ела ме изпроводи, аз ще си вървя“. Баща ми от място му казва: „Кога доде, кой те изпроводи, върви си. Пътят ти й прав“. „Връхлетяхме тая нощ с тоз ляв човек, как се намерихме в тая къща“. Тез думи като издума, стана, та се извлече из двора навън. Този дайреджия бил нов другар на Балабанджията и затова него изпроводили. През тая нощ се наговорили Балабанджиевата орда да идат в срещната шума да завардят навсякъде из корията, като мислели, че Господин Кънев ще иде да варди зайци сутрената — да го спршцят и убият. Казал Балабанджията на новия си другар: „Познаваш ли го, те са двама“ — като мислел, че и Нейко Хаджиев ще е с него. „Гледай високия с калцуните“ — казал. „Познавам го, аз го видях днес“.

Новия си другар оставил при Казгьолю до Деве Аджи, при Царския път, да заварди. Рекъл му: „Хубай мери, зари, ако не мойш удари, убит си от него, догде пристигнем“. И отишле, та завардили всичките пътеки из кориите.

Гюмюша Бойчо и черибашията Мънчо сдумали се двамата още от вечерта да вардят зайци къде талашманлийските гробища. Сутрената рано станали и отишле за зайци на това място, дето се бяха сдумали. Това беше сутрената на третий ден Възкресение, 21-ий ден април. Като не можле да видят заек да ударят, тръгнали по обед да си отиват из Царския път. Като 186 дошле до Деве Аджи, чули глас зад дървото: „Остави пушката“. Гюмюша Бойчо догде да издума, пушката пукнала и куршумът пронизал кълката му. Пуснал си пушката, хукнал да бяга. Кръвопийцът извадил кобура и дигнал да го замери още веднъж, но Бойчо извикал: „Стой, не хвъргай“^[49], и паднал. Кръвопийцът догде да иде до него, и всички завтасали с конете при Бойча. Балабанджията, като видял, казал: „Този наш Бойчо“ — оставя го там. А черибашията нагазил в Казгьол до пояс във водата да търси малки диви патенца. Гюмюша беше едър и висок чуляк и като шивач — с калцуни, а черибашията дребен. Затова не го замерил, ами Гюмюша Бойча. Гюмюша на колата и с плач тътрят към Стара Загора. А Господин Кънев се провиква и опъва мекото винце.

Колкото пари похарчил Гюмюша на доктора, догде да оздравей, всичките Балабанджията дал на доктора и изпъдил новия си другар. Гюмюша Бойчо беше на Велев Петка чичов син, от два брата деца.

РАЙ И БЛАЖЕНСТВО, ЗА КОЙТО Е ЖИВ, В С. АРАБАДЖИЕВО. В това време селото е цъфтяло и който е бил честит в туй време, блаженствувал е като в рай Божи. Един е 187 бил от честитите, та е блаженствувал разбойникът кръвопиец Балабанджия между съмислениците си селски чорбаджа в с. Арабаджиево, които бяха обърнали и направили селото на разбойнически вертеп. Щом се срещнат, слушаш кавги, крамоли и безсрамни псувни. Не саде мъже, но и жените по събрание или на гробища очите си вадят и косите си скубят. Селото надве разделено — Горна и Долна махала. Но Долната, Балабанджийска махала горделиво отговаря: „Мълчи, че знайш ли!“. Горната със сопи и колове отговаря: „Не се плаша“ — и хванат да се святкат сопи и колища. Такава любов и съгласия имаха селските чорбаджа в село Арабаджиево. Който желае да стане светия и святи мученик, нека доде в село Арабаджиево да се посвети и който му й жално за чорбаджилък, нека по-скоро доде да си изпълни желанието и стане чорбаджия. С думите „Възми! Възми! Разпни его!“ викаха фарисеите за Христа Пилату. А сега: „Възми ему имот и живот, убий и заколи его“ — викат чорбаджата за българина Балабанджию. Такъв демонски светия беше святи хаджи Юрдан^[50] от Елена и търновски грък владика Илариона^[51], родом от остров Кандия, които предадоха и оклеветиха Капиновски манастир на търновски управител, че там се скитали и хранели български съзаклятници^[52] за освобождения България. Търновски управител изпроводи много сган въоръжени турци, башибозуци, та обсадиха Капиновски манастир. Турци, разярени като азиатски зверове, уловиха стария хаджи Юрдана от Елена, Велча и Юваница от Търново, Ганча, Койча от Стара Загора и Юваникия от София и други и без никакъв изпит на много тежки мъки обесиха ги в Търново. Юваникия от София изпроводиха в Диарбекир и там положи костите си.

А злочестий Сергий^[53], игуменът на Капиновский манастир, претегли най-големи мъки турски: извадиха му зъби с клещи един по един, забиваха му камъш под нехтите и жив го гориха, вадеха му очи и други неказани мъки му налагаха гнусни турци, азиатски поганци. Той е достоен да влезе в числото на святи великомученици, защото издъхна в такива мъки за вяра и отечество. Вечная ти памят, родолюбче Сергие.

А разярените турци башибозуци ограбиха всичко имущество и имот на манастира и избодоха на святи икони очите с ножове. Тези проклети поганци и гнусни мръсни турци, като кажат: „Идем на бой в име едная вяра и любов в пророка“… На турци, като кажат за гяурска плячка и жени, в огена се хвърлят и колко й теглил наший бедни български народ от тези проклети зверове и още колко ще пъшка и тегли не се знае.

И нека се гордеят и пазят честта съмислениците на кръвопиеца прочут звяр Балабанджия Ахмедаа. Да му сера на костите и на зъбите черни.

ПЧЕЛАТА НЕ БЯГА ОТ МЕДА, А ОТ РЪЖДАТА. Наший добри учител Йовчо Дълъг Нейков от Стара Загора, който се толкоз трудеше да ни поизучи, свърши си силите и изгуби надежда. Като гледа разногласието в селото ни, и най-подир уплаши се да не изгуби и живота си, напусна нази, които и тая година следувахме до Гергьовден с голям труд и безредици. Остави селото ни и отиде в Цариград при Екзарха^[54] редактор, а ний останахме свободни, без учител.

ХАВАТА НА ЧАУШИНА СТОЯНА КЪНЕВ ОТ С. АРАБАДЖИЕВО. Господин Кънев си напълнил пушката хубай, хем за заек, хем за неприятел, ако би да го нападне, да се избави. Взима пушката на рамо по икиндия и отива да варди заек да си убий при Гръцката поляна в Чаушева бюлюк. Слънцето наближило да зализа, заек няма. Ето заек. Турчин с хубав бял на червени капки ат, с пушка, нож и пищови и голяма възсива шарена чалма. Господин се стреснал и мисли, че е Балабанджията. Турчинът иде, той хубай мери, пушката пукнала и турчинът на кавак от коня пада. Господин: „Ибах ли мама ти“. Конят бяга из корията, турчинът гризе меши и се готви да отива при Мохамеда да го гости пилаф. Господин гледа и набързо пак пушката си 190 пълни. Турчинът взел-дал. Господин си напълнил пушката и с нетърпение отива при него, гледа, обръща го — не е Балабанджията, ами един от тайните другари — Салиман Камана, или Камарлията, коруджията на Емин бея. Господин го затътрил в храсталака, взел му пушката, ножа и пищовите и си дохажда в селото.

Атът на Салимана Камарлията още нея вечер си отишъл в чифликя на Ахиево. Поглеждат — конят кървав, Салимана Камарлията няма. Викот, писък — пак го няма и няма да си доде.

През деня събраха от пет-шест села българи и цигани и захванаха наред корията да търсят С. Камарлията. Но и Господин вещ. Кога наближили мястото, дето е С. Камарлията, нарежда негови си хора и сам си той оттам минува и никой пак го не вижда, само Дълъг Господин, един стар човек от нашето село. Корията прекараха стъпка до стъпка, С. Камарлията се не намери.

Вечерта отидоха, та го загънаха в хабата на Чаушина Стояна и го погребаха в дядовата Танева нива (угар), на Курбалията, заедно с хабата на чаушина и се обещаха, че ще му заплатят хабата. Накараха дяда Таня да изоре угарта си през деня. Дядо Таню, ако и да ходеше Балабанджията в къщата му, но той беше много добър човек и таен верен християнин. По този начин стана погребението на С. Камарлията, а за хабата ще говорим по-сетне, кога му доде редът.

191 НЕ СТИГА, ДЕТО БАЩА МУ НИ ПЛАШИ, АМИ И ТО КУЧЕНЦЕ. Балабанджиевото читаче Мехмед качило се от пазар на Андовата кола и дошло в нашето село да види баща си.

Ний като бяхме изкарали воловете в селските ливади да ги пасем, то се качило на едно магаре и гони децата с него да ги бий, което му насочат Маджара Колю Танев и Кънчо Андонов. Доде ред и мене да гони. Накараха го и то бутна магарето да иска да ме гони и бий, приближи ме, аз го чукнах с тоягата си, то се търколи и падна от магарето. Те додоха при него и ми рекоха: „Ай сега ще идем да кажем на баща му да доде да те заколи“. Аз забрах оттам воловете и отидох на друга страна в корията, та се скрих до вечерта да ме не намери баща му да ме заколи. Вечерта, като си додох, казах на баща си. Той ми рече: „Таман, харно си го направил“ — напопържа го на майките и тъй си остана.

ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕ. Прочутий Бобоолу, къраасъ от Новозагорската околия, с няколко души помаци тръгнал да търси Балабанджията жив да го хване, пилета и баници да яде. От село на село го търси. Доде и в нашето село. Уроспията на Балабанджията, едирнелийката Джафер, в село, със селски женски дрехи облечена, и уроспията на Каварналията Юсена, Емин бейова назърин, Рада, с преправено име Пена, от Стара Загора, и тя също тъй приблечена, ходят и заминуват покрай Бобоолу. Балабанджията в дядовата Вълчева градина, Бобоолу в къщата му — търси го под земята! Вечерта хванаха Велев Петка, жена му, Андона, чаушина, кеята, по три пъти ги повтаряха с колове на умряло да ги бият, да кажат Балабанджията. Като ги наградиха и с коля занесоха на къщите им, качиха се Балабанджията и Бобоолу на атовете си, та отидоха на Ахърито в дяда Желя Куманов, та си споделиха плячката. Улови го жив и си отиде да го търси по други села. А Балабанджиевите хорица, дето ядоха лобута, то им остана.

ЦИГАНСКО ЮНАШСТВО. Тая година ходех да се уча да жена. С баща си, брат ми Слави и сестра ми Тона женехме от нашата къща. Имахме и цигани жетвари: Дормушоолу Хюсеин, синовете му Ибрахим, Дормуш и дъщеря му Алтъна. Аликоч Ахмедов, който се беше женил преди една неделя, женеше с новата си булка и пищов имаше на кръста си, та се курдисуваше и казва на баща ми: „Чичо Къньо, не се плаши, доде съм аз тука, 20 души да додат, дохаждам им дохак“.

На първата нива, дето женехме, чакъмът беше май длъжък. Аликоч, като се понапече, пита баща ми: „Чичо Къньо, дето ораха тази нива, воловете живи ли са?“. Баща ми: „Живи“. Аликоч: „Да са живи“. Поженахме тази нива и по икиндия отидохме на друга при сеферя, края й беше близо до корията. Изкарахме един накъм, събрахме снопите, та ги струпахме, седнахме да ядем хляб за икиндия; ний седнахме зад кръстето, а циганите до корията на сянка. Аз си отчупих малко хляб и станах, та влязох в корията, без да ме видят циганите, и повиках от храсталака: „Масторе, ела тука“, те се опериха и взеха да си говорят цигански. Аз още веднъж повиках. Сърненият Аликоч, като стана да ги повлече през неженатата нива, и бягат, та се късат. Остана само дъртият Хюсеин, който ми говори: „Ела, големец, ето хляб, ето вода, ето Бог“. Циганите бяха избягнали около сто шага. Аз излязох от корията. Аликоч, като ме видя, извади пищова си и се върна, доде при баща ми и му казва: „Чичо Къншо, да го бях убил, давия няма“. Баща ми изпопада от смях, а юнак Аликоч претрепери. Циганско сърце юнашско, надържай се да те опази.

194 В това време много се пазехме от Балабанджията, който се беше много заканил и искаше семето ни да свърши на тази фамилия, потеклото на Коля Нейков.

Като женем, баща ми и брат ми Слави вързуват снопите от ръкойките, които ний женехме. Баща ми и брат ми с чифте пищови вързуват снопи и две пушки носят от сноп на сноп, та ги изправят. Аз носех две малки пищовчета на пояса си, в силяхлъка запъхнати, и хубав фишеклик (сегашно патронташ), препасан на пояса ми. Кога подплаших циганите, никой от нашите не знаеше и тази нива на него време беше много на опасно място. Аз като слушах циганина Аликоча, че толкоз се показва юнак, доядя ме и исках да опитам циганското му юнашко сърце. Той белким да е имал такова сърце, но много му била мила новата булка, на която нохтите още бяха къносани.

Попитах Алтъна: „Какво си говорехте цигански, кога ви повиках от корията?“. Тя ми каза, че баща й, дядо Хюсеин, им казал: „Бягайте напреж, аз ще остана по-подир, те нази не търсят, ами чорбаджията. Те сега ще да се избият, но вий бръжко бягайте“ — и циганско юнашко сърце не трай, като бягат през нивата, като пилета хвърчат. Те и нашите са поизтръпнали от бега им, но като видяха мене, че изскочих от корията, обърнаха го на смях.

195 ПРИКЛЮЧЕНИЕ. Още когато бях малък, обичах да запитувам стари хора за преминалите времена какви събития са се случвали, та са видели и какво са забележили от по-стари да им приказуват, кога са били те малки. И по-сетне, когато порастах, намислих да пиша някои и други по-важни неща. И по цял ден съм държал стари хора белобради: дяда Гергана, дяда Митя, кеята Стойна. А за худски работи повече овчаря, майчина ми баща дяда Димитра Дишленя, дяда Ганча Добрева, който беше много паметлив човек, ученик на Мирча, капъджибашиския бакалин, и други.

Преди тридесет години бях написал, което бях изслушал от тях и които неща аз помнех, на чисто, защото тогази беше преписано втори път много чисто, без да има нейде зацапано, но по заточението ми и превратите, както всичко се изгубило и изгорило, тъй и моето описание. Тогава бях млад, а сега шестдесетгодишен, с четири, т.е. помагачи на очите, очелки.

Имам много неща пропуснати и забравени, но ако имам чест и живот втори път да го препиша на чисто, ще поопиша още, които събития съм пропуснал и забравил. Сега е написано само едни тук-там бележки, и то, кога съм писал, сякогаж не съм бил в такова положение, някогаж сърдит, някогаж грижен, като стар, а не като млад.

Приключувам и свършувам първа част „Видрица“ на края с цигания (цигански чудеса). Видрицата е едно малко каче с железни халки и с клуп отгоре, която може да събере пет-шест оки вода. Тая видрица носят закачена на ръката си циганките, които ходят от къща в къща, та просят. В нея събират всякакъв материал за ядене: айран, ишумик, сирене, варени тикви, артисала гозбица и прочее, и прочее, каквото си изпроси, та я подарят. И затова моето описание нарекох „Видрица“, защото има описано за българи, даскали, ученици, попове, училища, черкви, воеводи, хайдути, дангули, арнаути, разбойници, турци кръвопийци, цигани и прочее.

Като свърших първата част „Видрица“, захващам да описувам втората.