Минчо Кънчев
Видрица (4) (Спомени, записки, кореспонденция)

Част трета

278 1859 ГОДИНА. Какви са весели и приятни дни, в какво ли благополучие ще прекараме тази година, която ми замириса на барут и мазано въже със зехтин — свобода или смърт!

В тази 1859 година ме условиха^[1] за 1800 гроша и 16 кила жито; и платката ще ми плащат изобщо от селото.

През зимата, като ходехме по гуляи в празнични дни из село, сполучих да убедя няколко души от селото да си направим черква; най-много беше влиятелен Господин Кънев в селото ни и него най-много убедих, и тръгна с мене, и другите не отказуваха, но се плашеха според направата на карабурунската черква.

Селото ни се броеше от следующите къщи: 1. Грозю Краюв. 2. Слави Краюв. 3. Гочо Краюв. 4. Гона Мирчев. 5. Андон Кънев. 6. Димитър Колев. 7. Петко Стоянов. 8. Таню Колев. 9. Степан Иванов. 10. Добри Русев. 11. Димитър Русев. 12. Петко Руканя. 13. Бойчо Петков. 14. Петко Велев. 15. Иван Нейчов. 16. Колю Славчев. 17. Колю Белян. 18. Краю Петков. 19. Драгия Момчев. 20. Къню Момчев. 21. Слави Коев. 22. Теню Коев. 23. Вълчо Колев. 24. Господин Нейков. 25. Дечо Гергев. 26. Станчо Добрев. 27. Ганчо Добрев. 28. Димитър Добрев. 29. Атанас Димитров. 30. Герган Тодоров. 31. Димитър Герганов. 32. Жеко Минчев. 33. Геню Капулов. 34. Герги Пеюв. 35. Димитър Главанака. 36. Кънчо Стоянов. 37. Стоян Кънев. 38. Минчо Кънев. 39. Господин Кънев. 40. Нейко Стоянов. 41. Мънчо Нейков. 42. Нейко Генчев.

В това време живееха в една къща за[едно] по 2-ма или 3-ма братя.

279 ОСНОВЕН КАМЪК. Заговяхме за велики пости. Първата неделя, вечерта, проводих кеята из село да обади на всички, че сутра, в неделя, да си направят свещи и да излязат мъж и жена на молебен, че ще да положим основен камък на черковното място.

Аз направих един манал с обръч от прът, сутрената взех един камък на гърба си, та го занесох насред село; и една икона и маналчето поставих при основний камък; и отидох, та ударих клепалото. Надодоха всички от село: мъже и жени, пременени като на сватба. Четох им правило и Богородичен акатис и им казах слово от „Софронието“^[2].

На това събрание се събра дискос от волна помощ от около 150 гроша и ги задължих: всеки да занесе по един камък на гръб на основата, което всички направиха. И отсега нататък всеки да знай, че срещу вечерта и сутрена да дохожда на правило при основний камък; и в неделя ще си изберем черковни ктитори.

ВТОРАТА НЕДЕЛЯ И СЕЛСКИЯТ СВЕЩЕНИК. Тази неделя, втората, изчетохме правило, казах им слово от „Софронието“, наредихме черковни ктитори: Сивчев Ивана и Петка Стоянов, а Станча Добрев — за писар. Наредихме хора да копаят камъни на карагитлийския баир. И камъните отсега, всяка неделя и празник, всеки с колата си да превозва по една кола.

Когато четяхме при основний ни камък, селският ни свещеник Паскал Желев от Стара Загора заминал с коня си през село, срещнал се с дяда Ганча Добрев и му казал:

„Какво ва й събрал там даскалът насред село?“. Дядо Ганчо му отговорил: „Той харно прави, ами ти защо не додеш да му помогнеш?“. Свещеникът: „Не съм хайван да дода да се изправя там насред село. Там се събират селските хайвани като вази“.

Дядо Ганчо Добрев разправи същите думи, които му изговорил свещеникът, пред Господина Кънев и други лица, които се случиха там при него. Господин Кънев беше строг човек, сърдито издума: „Той ще си вземе двете пари, ще изгледа селото и ще си замине. Ний ще направим черквата и ще запопим даскала за селото си“. Тази дума минала в ушите на свещеника ни, който още по-много взе да се труди да разтури съгласието ни, като заплашвал селяните ни с карабурунската черква, че щяло да се съсипе селото.

ХАДЖИ ЗАХАРИЯ КНЯЖЕСКИ^[3]. Хаджи Захария Княжески беше родом от с. Пишмана. Как е сполучил, не знам: той беше руски агентин, раздаваше и черковни книги за черквите подарък, подарени от Русия. Хаджи Захария Княжески, като беше много приятел на баща ми Кънча Стоянов, Господина Кънев и Петка Велев, наумил си и донел семена от Русия. И донесе в нашето село да ги посей. Пося руски ориз, шекер и други различни. Но хвана и други семена да разсява: да си купуваме хубави пушки, за да се приготвим и освободим от турското иго. 281 Хаджи Захария Княжески така казваше: „Господине, като освободим България от турчина, ще направя кьошк на моста над реката“. Този мост е направен в султан Махмудово време и се наричаше „царски мост“. Султан Махмуд, кога минува, спа в селото ни в Таир бейова чифлик, а Меджид — обядува и замина.

ЧЕРНА ДУМА, СМЪРТ ЗА БЪЛГАРИНА. Пътят, който минуваше през селото ни, се думаше „Стамболйолу“. Минуваше ката неделя турска и руска поща, а немска^[4] — в 15 дни веднъж. На руската поща руснакът се думаше „татарин“. Руската поща зимно време, когато имаше студ, слизаше татаринът в нази да си почине и стопли от студа. Веднъж продумах на татарина, който ме беше запознал: „Защо Русия не ни отърве от турчина, ами теглим още от него?“ Татаринът ми отговори: „Вази кой ви познава, вий сте цигански народ. Русия ви обича, а гърците ви много мразят“.

И свърши думата на разговора.

ГРЪЦКИЯТ ВЛАДИКА. Тази година гръцкият владика Григорий^[5] доде от Търново в Стара Загора, за да си прибере парите от венчилата и други владишки права. Старозагорските първенци му даваха 15 000 гроша. Владиката от 30 000 не им слезе надолу. Владиката излезе по селата и най-напреж отиде в село 282 Карабурун. Тук го подплашиха, че едни арнаути го подирили да го оберат. Върна се пак в Стара Загора, залепиха му се три и му казаха да си върви по-скоро; туриха му една карпузена кора, окачиха му тенекя и той си отиде сърдит в Търново, без една пара да вземе за нещо от владишки права.

ПИСМО ОТ ОБЩИНАТА. В това време на черковната община беше владишки наместник йеромонах Митрофан, когото думаха епитроп.

Писмото беше проводено до даскала и чорбаджиите: да празнуваме българский празник Святи Кирил и Методий на 11 майя^[6] и да знаем, че отсега нататък всяка година ще го празнуваме. [Подписано бе от] йеромонах Митрофан.

ПОП СЛАВИ ГОСПОДИНОВ. Ний се приготвювахме да правим черква, а поп Слави в Ахиево захванал и прави „папаз-еви“ — попска къща. Отишел Едибаа, та погледнал и им казал: „Това не е попска къща, ами черква. Не се плашете, идете от моята кория, та отсечете 10 дръве, които аресате“. Също и Емин бей им казал: „Колкото дръве ви трябуват, ако се намират в корията ми, отсечете“.

Имаха и общински тополи от Черкез бейова чифлик и тях отсекли. Цяло село работят с дюлгерите заедно и направиха таз година черквата си „Святи пророк Илия“.

Поп Слави беше (…) деятелен и пастир добри.

УЗУНДЖОВСКИ ПАНАИР^[7]. Проводиха ме на Узунджовский панаир да събирам волна помощ за черквата с куция Петра Петров от Казанлък. Отидох в Узунджово. То било наредено така: по-напред ще изходят за узунджовската черква за волна помощ, после — странните. От черковските им настоятели имаше един цънцарин с лисичен кюрк. Ако и да ходих няколко пъти да го питам, той не ми дава дума да му продумам. Най-подир не се покорих на заповедта му, тръгнах една нощ да ходя. Деня търговците имаха взимане-даване, затова ходеха вечер за волни помощи.

Първата вечер ходих, на втората ме срещна цънцаринът още с двама, взе ми дискоса заедно със събраната волна помощ. Аз отидох, та разправих на хаджи Захария Княжески, който беше в Узунджово, и на даскал Минча и други познати търговци, които бяха от Стара Загора.

„Хардал — попита ме хаджи Захария Княжески, — до колко гроша бяхте събрали?“ Казах му: „Около 5–600 гроша“.

Хаджи Захария Княжески повика цънцарина, та ми брои 580 гроша; и първата нощ бях събрал 130. Парите ни не бяха толкоз, но цънцарина направиха крадец. Проклет цънцарин! Видя ме, че купувам книги, отиде, та ме обади на един турчин, който седеше на кръстопътя да пази за гюмрук, но и тук не можа да сполучи.

Тръгнахме от Узунджово, вечерта стигнахме в с. Гурбетито и спахме в Банкови. Банко и Гюро Попатанасов ми бяха познати още от училище. Сутрената тръгнахме, та изходихме селото: от храна и други подароци събрахме 315 гроша волна помощ от селото.

Тръгнахме от с. Гурбетито. Другарят ми се опи, който беше с магаре — на магарето не може да седи. Слезе, куц-куцук, не може да върви. Дето ми бела прави, доде да го дотътря до село, аз знам. И на колко места исках да го бия, но не направях това, защото беше много прост и добродушен човечец.

НЕ МИ Й НАУМ, А НА ГЛАВАТА МИ ДОДЕ. Нашите главатари в селото ни — Господин Кънев, Жеко Минчев, Петко Стоянов, Станчо Добрев и баща ми Кънчо Стоянов си наумили да ме правят поп. Барем да ми бяха казали, ами само ми обадиха да се приготвя, че сутра ще вървим в града. Аз сутрената се премених като на Великден и отидохме заедно в града, на черковната община. Тука, в общината, бяха насядали: церковний епитроп йеромонах Митрофан, Папазоолу Митю, Тодораки Хаджикосев, Дели Леко, хаджи Господин Славов, даскал Минчо и побащим Койчо Килитчията. Поканиха и нашите чорбаджа да седнат. И те седнаха на една страна. Аз останах на крака прав и не знам какво 285 ще ме питат или съдят. И за какво съм дошел, не знам. Дядо Митрофан попита: „Това ли й даскалчето ви, Господине, дето ще го попим? Аз го знам, то е Кънчов син“. Тодораки Хаджикосев отговори: „Монасип“. А Дели Леко: „Ще го запопим“.

286 Дадоха ми един псалтир, от когото им изчетох няколко псалма. Питаха ме от Вехтия завет за сътворението на света и за Яковите синове Йосифа. Аз им отговорих на питанието. Дадоха ми едно „Софроние“, та им прочетох и седемтях тайнства им разправих. Попита ме дядо Митрофан: „Даскал Минчо, ще те направим поп, ами ти искаш ли да станеш?“. „Не знам“. Всички: „Ще стане, няма да го питаме, черква захващат да правят“. „Не знам какво да кажа, ще стана“. Всички честитяха: „Да й честито“.

Дядо Митрофан написа едно писъмце, та ме проводи при иконома поп Колча. Аз взех писъмцето и го занесох, та го дадох на иконома поп Колча, когото заварих, та шийше антерия. Той прочете писъмцето и ми даде един вестник да чета. Забравил съм, ама като че беше „Дунавски лебед“^[8]. Аз четох, той ши антерията. Най-подир дядо иконом взе си епитрахиля, наложи го на себе си, изправи ме пред иконата, та ме изповяда. Написа едно писъмце, та ми даде и ми каза: „Дай го на дяда Митрофана, аз утре ще му изпроводя потребните неща“.

Дадох писъмцето на дяда Митрофана, което прочете, и ми каза: „Утре, за в събота, ще останеш в града да ви дам писмата, да ги занесеш в село да ги подпечатат със селския печат и падпишат. В понеделник ще проводя мой Динча в село, да се приготвите, защото с него ще ви проводя в Търново^[9] да се запопите“.

Нашите чорбаджа намерих в Шопа Димитрови, който им се обещал да им даде 10 000 гроша с лихва за черквата. Там бяха: Дели Леко, хаджи Койчо, Килитчията Койчо и хаджи Захария Княжески, които пиеха вино и беше наближило да се напият от радост, че имат ново попче.

НА КОН СЕ НЕ КАЧИЛИ, А КРАКА ЗАМАХАЛИ. Чорбаджата си отидоха. Аз в събота взех писмата и си тръгнах за в село. Ще мина през Ахърито да се похвалям на баба, че ще ставам поп. Не минах из пътя, ами направо ще мина през гечита при дядовото Радево мостче; мерлем, то да било много батале. Батърдисах коня в азмака, та ме обръща в калта, обръща, направи ме от кал чуляк. От петите до главата черен. Вапсах се в кюпа и станах цяло попче. Само калимавка ми беше кусур.

Извлякох се из азмака, както съм: и конят кален, и аз; чудя се накъде да вървя. Ахърито близо. Отидох у дядови Стоянови. Дадоха ми дрехи, та се преоблякох. Баба опра мойте дрехи и ги изсуши през нощта. На другите колко беше драго не знам, а на баба беше много драго, че ще ставам поп.

Отидох си в неделя. Жената ме посрещна сърдита. Убедили я женурята отстрана, че попствато не било хубаво. Не рачи поп. Аз, без да размисля или се допитам до някого, разрових огена, хвърлих писмата си, та ги изгорих. На ти поп, азмакът ги не занесе, а огенът ги изгори!

В понеделник доде Динчо, дядова Митрофанов чуляк, от Стара Загора. Аз му казах, че жена ми не е съгласна да стана поп, разсърдих се и изгорих писмата в огена. За тази ми постъпка като се научиха чорбаджата, повикаха ме, та ме съдиха и ме убеждаваха да приема втори път да ми извадят други писма и да вървим с Динча да се запопя. „Не бива, не ща“. Чорбаджиите ми останаха много сърдити, че ги не послушах. А свещеникът ни Паскал Желев се много зарадва, че отказах да се попя. И не му се хваща вяра, че ще се направи черква. Ако беше ми малко сърдит, много ме обикна после.

МЕМИШАА. Казуваха, че Петко Велев отишъл при Мемишаа, та му казал, че черквата, гдето ще правим, мястото било Келеш Байрактарово, а по наследство — Мемишево. Турчите, като чули, че ще се прави черква на тяхно място, додоха и събраха от село всички селяни, караха се, викаха, мериха, не можаха нищо да сторят без владала. Господин Кънев каза на Славя Коев: „Славе, дай мястото си на говеждия си хасъл, да направим там черквата, защото тези турци, като захванем черквата, може да ни направят някоя пакост. Те не им муратя за място, ами за пари“. Слави Коев се обеща, даде мястото и захванаха да събират там камъни. И там преместихме правилото да четем.

ДЕЦА. Роди ми се първо дете, женско, Господинка, което живя един ден и умря.

Роди ми се второ женско, Станка, живя една година и то се помина.

ДВА ЛЕВА. 11 априлий 1860 година майсторите, които бяхме пазарили да правят черквата, додоха. Повикахме от града черковния епитроп дяда Митрофана. Заедно с него додоха: прочутий псалт Димитрото, Шопа Димитър, Килитчията Койчо, селският свещеник Паскал и други още граждани. Това беше в понеделник, на Свята София. Излязоха от село мъже, жени, малко и голямо. Имаше и от околните села поканени гости, които бяха надошле за осветяване на черковното място и положение на основний камък.

Излезе Петко Велев, та каза: „Не бива на това място да правим черква, ще вдигнем камъните и ще я направим в Момчев Драгиева двор“. Кънев Господин каза: „Тук ша й, на това място, 289 няма оттук дотаме да я местим. И на комуто държи, нека я премести“. Петко Велев постоянствува: „Не ще да е тука, ще я преместим“. Господин Кънев: „Ще я преместиш ли! — и дръпна един кол от плета и каза: — Ха, делете се сега: който иска откъм Велюолу страната, да върви да направи там черква. Аз ще правя тук и ще направим две черкви в село“ (…) Всички извикаха: „Тук ще да е черквата. Веднъж я местихме и пак да я местим ли?“ (…) Тогаз се обади дядо Митрофан, та каза: „Тук ще се освети това място и на това място ще положим основний камък. И тук ще се съгради Божий дом: черквата «Святи Георгий». Черква с псувни и кавга не се съгражда, но и съградената се събаря. Срамота е. Елате, та се опростете, да ви чета една молитва на двама ви“. Петко Велев: „Нека хвърли Господин кола, тогаз ще се опростя“.

Господин Кънев хвърли кола, срещнаха се двамата, та си целунаха ръка. И отидоха, та се наведоха като булки, та им чете дядо Митрофан опростена молитва на главите. Колът изгони дяволите и дядо Митрофан с молитвата си съсипа ги.

290 ОСНОВНИЙ КАМЪК НА ЧЕРКВАТА „СВЯТИ ГЕОРГИЯ“ В СЕЛО АРАБАДЖИЕВО. Уста Илия размери черквата, положиха основните камъни на четиритях кьошета. Светиха маслоосвещение и вода. Аз криво-ляво казах слово от „Софронието“. Когато взеха да помазуват и ръсят народа, псалтът Димитрото запя „Ангел вопияше“. Всички се упоиха и мислеха, че се намират пред Бога в рая. Никой не шепнуваше нищо да продума. Останаха като замаяни от песента.

Като се извърши този обред — святата тайна, положиха насред село софри. Излязоха всички от село: мъже, жени. Дядо Митрофан благослови софрите. Насядаха всички. Тези ли са, които преди малко беше срамотно да ги слуша човек? Сега не лук ял, не на лук мирише. Всички като братя. Ядоха, пиха, че като скочиха: кой мотика, кой лопата, до вечерта изкопаха темелите и дюлгерите заредиха камъни. По този начин се захвана черквата „Святи Георгий“. А на левската борба колът реши съдбата и положи със съгласието на всички основний камък.

На дяда Митрофана подариха волна помощ: 26 агнета, 20 оки вълна; и пари колко му дадоха, не забележих. Таню Дечев дар донадя: в живота си убил един заек, пренесе го през село, видя го дядо Митрофан — и него му подариха. На Таня Дечев, ако и да му се не даваше, нямаше кой да го пита. Стана владало на основата убитият му заек. Дядо Митрофан глади с ръка заека и засмян говори: „Та па ша накарам Пищимня^[10] да го сготви на «папаз-яхнъсъ». То ша трябва и масло“. Господин Кънев каза: „Дядо Митрофане, който даде заека, той ще даде и маслото. Дечо дои 10–15 крави, той има маслото, ша даде“.

Хайде от дяда Деча около една ока масло. Намазаха на дяда Митрофана колата и го изпроводиха, та си отиде. А пък дядо Дечо, какъвто беше тивикел, ама нямаше що да стори, преглътна го.

Волна помощ за черквата

от с. Арабаджиево	400	кила	жито
1. Голямо Кадиево	25	,,	,,	и 6 пчелин
2. Малко Кадиево	16	,,	,,
3. Ахърито	31	,,	,,	и 3 ,,
4. Маджерито	20	,,	,,	4 ,,
5. Карагитлий	18	,,	,,	5 ,,
6. Мисилимито	12	,,	,,	1 ,,
7. Джамбазите	51	,,	,,	10 ,,
8. Арнаутито	15	,,	,,
9. Топракхисар	35	,,	,,
10. Трънково	46	,,	,,	3 ,,
11. Япча	12	,,	,,
12. Батканлий	18	,,	,,
13. Джадъгьол	38	,,	,,
14. Рисиманово	17	,,	,,
15. Тюркменмахле	13	,,	,,
16. Белий бряг	19	,,	,,
17. Лефеджий	14	,,		— от турците

Двамата с чича Господина Кънев ходихме по тези села. И какъв 301 човек беше! По къщите не ходехме. Седне в селото на дюкяна, повика по-първите от селото и като надодат, заръча един бакър вино, почерпи ги и им предложи, че ходим за волна помощ. И каквото рече, думата му се слуша. Като съберем волната помощ, та я изпроводим в село, положат една софра, ха сега вино, че гайда или кеменча: „Пей, даскале“. То ходехме гуляи да правим, хеле пък къде Джадъгьол по селата, дето риба изядохме, няма откупвание на онзи свят, ако се търси.

В ЧОЛАКОВ ГАНЕВИ. Ще ходим по други села с Петка Велев. Щом излязохме от село, и Петко Велев ми рече: „Даскале, ще идем и на Тирфилий. Онзи ден се видях на пазар с Чолаков Гана, казах му, че ще ходим за милостиня (…) Заръча да идем и на тяхното село Тирфилий“.

1. Боздуванджий	23	кила	жито	и 7 пчелин
2. Караджалий	64	,,	,,	и поп Нейко[11] ходи с нази из село
3. Кавакмахле	6	,,	,,
4. Карпусча	18	,,	,,
5. Налдюкен	9	,,	,,
6. Карабурун	25	,,	,,
7. Раднемахле	12	,,	,,
8. Кършалий	27	,,	,,
9. Куфалчево	16	,,	,,

Изходихме селото, с нази ходеха Бинов Петър, брат му Йовчо, дяда Янко и други още от селяните им.

Отидохме на Унчев Йовчева дюкян да ги послужим. Ето и 302 тирфилийската Митка доде с една бяла кобила. И държи напреде си една пълна торба с ерина. Кьорав кандил-пиян, слезе от кобилата и седна при хората. Велев Петко му се похваля, че ще идем и на тяхното село за волна помощ. И Митката още оттука писа едно кило жито и казва, че ще вървим заедно за тяхното село. В това време бяха обрали и взели парите на кьосемахленския чорбаджи Иорга. Митката, като се не случил на тази плячка, поискал от другарите си и нему да дадат от плячката пай. Те му отговорили: „Ти да ходиш на ескизаарския панаир, че и тебе да дадем чап, не щем да ти дадем“. Митката, сърдит на тази им постъпка, ходил, та ги предал на чорбаджи Йорга в Кьосемахле. И каза, че чорбаджи Йорго му дал тази ерина в торбата и бил негов чорбаджия, който го прегледвал за каква да е работа и много го обичал.

Качихме се на конете и тръгнахме за в Тирфилий. И щом излязохме из Куфалчево, Митката втрапарчи торбата с ерината мене в ръцете. А той, щом види някой да оре покрай пътя наблизо, препусне бялата кобила, иде при него и като се върне, каже: „И този вътре, и този, и този…“. Аз му казах: „Откраднато нещо мъчно се събира и повръща назад“. Той ми отговори: „Ти лежал ли си в затвора?“ (…) И като да влизаме в село, каза ни: „Хем, дето ви казах, да не кажете някому в село, зари сетне мама ви, ха-а-а…“.

303 Пристигнахме в Миткова двор и тръгнахме да търсим на Чолаков Гана къщата. Митката извика подире ни: „Къде отивате?“ Петко Велев отговори: „Ще идем в Чолаков Ганеви“. И той отговори „Вий ще дойте пак на моя“.

Питахме — Чолакова Ганя нямало в село, върнахме се пак в Миткови (…) Вързахме конете вън на двора (…) Мръкна се и дворът му взе да се пълни с хора: по двама-трима на едно място шушнат си. Митката ни повика, та ни каза, че тая нощ щял да доде салмаджият къраасъ със заптиите си. Щели да ни потъпчат с конете си, като лежим вън. Вкара ни в една плетня, която скоро плел за дюкян, само покрит с керемиди, а немазан. Вкара ни, та ни замандали отвън и си отиде по работата. Какъв салмаджия, какъв къраасъ! Браха се цяла нощ в двора му и като панаир беше. Ний досъмнало лежахме запрени. Хляб кой търси, ами и вода няма! Сутрената, по обед, отвори вратата, ний се направихме, 304 уж че още спим. Какъв ти сън! Гледаме с четири очи кога ще ни пусне и да бягаме. Поотрихме си очите и по-скоро гемищата на конете. Митката ни помоли, като да се качваме на конете: „Чакайте, жената прави гюзлюме. Да ги опече, да се нахраните“. Петко Велев му отговори: „Мита, то тука не щем да можем да ходим засега из село. Ще го оставим за допъти. И кой ще се май да чака. Ще ядем на друго село“. (…)

Качихме се на конете и излязохме от село навън. Петко Велев рече: „Препускай, даскале. Да бягаме, да ни не стигнат в пътя, че ще ни вземат конете“.

Съдрахме бозалъка, догде пристигнем в Кършалий.

Тотев Йовчо в Кършалий тази година беше прекупил десятока на селото. Отидохме му на гости. Чичо Петко му приказа нашата история. Купи ракия, проводи кеята в село за ядене. Донесоха ни две баници и 2–3 препечени пилета, та се наядохме.

Кога си тръгнахме в пътя, питам Велев Петка: „Чичо Петко, кога ще идем на Тирфилий да вземем житото от Митката, дето го писа?“ „Даскале, не ми трябува и 20 кила жито да има писано. От моя хамбар го давам, в село Тирфилий още веднъж не влизам. Даскале, добре, че ни не изклаха, лоши и хайдути биле, гдето ги казват хората, истина било. Лоши хора…“.

305 ЗМЕЙОВАТА МОГИЛА. Манастирът, в когото бяхме запрени с чича Петка Велев, бе съграден в честта на Бакхуса и за когото държахме бдение цяла нощ гладни и жадни, бе в с. Тирфнлий на Митката. Митката, за да уреди всички пригоди на Бакхуса, хванал коля с кирия и ги проводил напред да идат в село Оряховица^[12] за вино. А Митката отподир ще ги пристигне. Митката се пременил като за Великден, качил се на бялата кобила и гордо намръщен, с изгаврени червено кръвопийски очи гледа кого ще срещне в пътя (…) Когато пристигнал в село Шамлий, посрещнали го неговите побратими змейовци, целували се, рукосували се и отишле на Змейовата могила да делят парсата, взета от кьосемахленски чорбаджи Йорга. Делили, теглили, на Митката се паднало най-големият чап. И Митката, за да угоди на Бакхуса, качил се на бялата кобила и неговите Бакхус-аретлик змейовци го изпроводили по сухо на Божи гроб. Чу се това между народа. Едни казаха, че се посветил; други казаха, че станал калугер, за да служи и угоди на Бакхуса. Други казаха, че се изгубил съвсем, а други казаха, че каквото посял, и такова женал (…) На Митката ни гласът се чува, ни прахът се вижда. Отиде, та се не видя с бялата кобила. Без глава влязъл в един кладенец да го чисти, там се удавил и останал вечно бунарджия (…)

306 Селата Талашманлий, Шахпазлий, Скендерлий, Авджи Дуванджий, Чираджий, Гьокпала и други още, колкото пристигнат, проводихме Сийрекбасана Славя Коюв и поп Ласкала да ги изходят за волна помощ за церквата. А мене пък проводиха с дяда Стояна Станчев от село Голямо Кадиево да изходим следующите села:

В Дервеня	— новата махала —	— фасул (бял боб) брахме.
От Хрищени	—	19 кила	жито	и 9 шиника орехи.
Шамлий	—	4	,,	,,
Гюрюджий	—	22	,,	,,

Досега, гдето ходеха по селата за волни помощи, на никому нямаше да се даде заплата, само разноските бяха общи. Дядо поп Паскал беше много джабар. За просията поиска да му заплатят възнаграждение за труда, на когото заплатиха на 10–2 кила възнаграждение. На тази му постъпка се намрущиха чорбаджата и пак ме застъпаха за поп.

САДУЛЛА БЕЙ. Садулла бей мина през село и видя, че градим черква. Повика чорбаджата и им каза: „Вий правите черква, ама някой от нашите турци-чапкъни такамларуци [злосторници] — да се напият, може да ви направят беля. Дайте 10 лири турски и 2 бешлика да ви извадя ферман за черквата. И ако ви трябуват дърва, отсечете от моята кория 10 дърва, каквито аресате“. Това направиха. И догде да изправим черквата, ферманът й доде от Цариград. Садулла бей беше пияница, но всичко се от него вършеше в управлението: он беси, он коли.

Когато захванахме черквата, беше се наредило така: по петнадесет души даром да работят във всеки ден, догде да се изправи дуварът на черквата; и това тъй си следва, догде да се доправи и свърши дуварът. Хранилката на дюлгерите беше изобщо от селото, но никой се не противеше, защото много се радваха, че си правят черква в селото.

ПЪРВИ СБОР В СЕЛО АРАБАДЖИЕВО. 23 април 1861 година (Великден и Гергевден беше на 23 април в един ден) проводихме калески по околните села, та поканихме гости, че ще правим сбор на Святи великомученик Георгия три дни.

Надодоха много гости: хора̀, гайди, кавали и свирки като на сбор, пехливани; два дни софрите се не вдигнаха от черквата; из село башка — кой ти е видял, хората се радват, че имаме сбор. На къраасъ бюлюкбашията Смаилаа Крачола само 18 агнета заклаха, та изяде с гладните си кучетари!

Всичкото стана добро и благополучно. Само от едно нещо се наскърбиха някои и други лица от селото ни: че Господин Кънев и писарят Станчо Добрев, двамата по-напреж парите, които паднали от волни помощи, броили. Това не беше погрешка, но имане, знаят реда му. Подире се поправи тази погрешка и всички кандисаха на сметката и я подписаха, защото имаше и от околните села черковни настоятели.

308 ТАКЛИТ ПОПЧЕ. Уста Дончо и Куюмджията (Златаря) Стоян от гр. Стара Загора. Уста Дончо ушил един кат черковски одежди, а Куюмджията Стоян ги заплатил. Донесоха ги двамата, за да ги подари Стоян Златаря на черквата „Святи великомученик Георгий“. Додоха на гости на баща ми с него. През деня, къде са ходили, посръбнали си малко, та додоха кефлии вечерта. Стоян Куюмджията каза на баща ми:

— Аретлик Кънчо, аз донесох едни черковни одежди да ги подаря на черквата „Святи Георгя“, ама ги оставям на даскала, като го запопим, той ще ги облече в черквата най-напреж. Ама искам и сега да ги облече: да видя дали ще му приличат.

— Не прилича, чичо Стоене, грешно е.

Уста Дончо:

— Облечи ги, даскале, те още не са осветени, няма грях. Аз ги нося от тезгяха (шивачницата).

Няма що да сторя, послушах ги и облякох онези ми ти черковски свилени одежди: лъснах се от петите до главата в ширити.

— Много му приличат, аретлик! Честито ти, попче — скочи чичо Стоян Куюмджията, та да ми целува ръка.

— Бре, чичо, какво правиш, то е грешно?!

— Какъв грях? Само брадичка няма, тя ще порасне.

— Чичо Стоене, окол брадата колко работи и забикалки има…

— Има, не има, я попей ни една попска песня.

— Да попея, нали искате, ама не съм поп.

— Ний ще те направим.

— С вино не става (…)^[13]. Сега се пееше „Ангел вопияше“, но като не служим в черквата литургия, изскочи ми из уста да ви го 309 попея: „Стояна бида̀ бидѝли, бидѝли и укривили“ (…)

310 Гюлнят [?] — жена ми, като ме видя [ла] облечен в черковските нови и свети одежди, много ме харесала и иска да стана поп.

ОТ ВЪЛК ПО-СТРАШНО. Сбор, гости, всичко беше. И всеки си отиде. Аз занесох одеждите на черквата. Дядо поп Паскал, като му се поокъсал епитрахилят, взел от черквата новия и захванал да го употребява повън. Веднъж, като си отивал за в града, извадил си книгите заедно с епитрахиля на пътя. Случило се, та ги намерили на Дишленов Минча момчетата, които пасели овцете. Чудили се какво да ги правят, взели, та надянали епитрахиля на една овца на врата и я пуснали. Тя повлякла епитрахиля и се подплашила от него. И иска да влезе в овцете, но те бягат от нея. И тъй пръснала беше всичките овце по 5–10 на едно място из корията. Три дни ги търсиха, догде да ги съберат, а от епитрахиля беше останало само едно късче около врата на запопената овца. Само се не пукнала клетата овчица.

СЕЛСКИ ДАНОК. В селото имаше мухтарин с помощници ази. Мухтаринът събираше селския данок с четеми от клечки, нанизани на една връв, и данокът написан на един сарък. Мухтаринът носи четелите на сисло на ръката си и се гордей, че е мухтарин в селото. Когато се поиска данок да се събира от селото, дохажда бюлюкбашията (къраасъ), та го събира, или едно-две заптиета. Бюлюкбашията Смаилаа (Крачола) отишъл в Ахиево да събира данока, а в нашето село проводил Ибиша, един от заптиетата си, да събира данока. Това беше през рамазана им, когато деня постят, а вечер ядат цяла нощ баници, кокошки и тъпкани фитове с ориз и шекер, и без пиринч-халвасъ ги не бива. Не е ербап магарето ми да напои или дама ми да изрине, но като цар се разполага в българските къщи и не дава да го погледнат или дума да му продумат, като е рамазанли. Ибиш заптията беше кондисал в Герганов Тодоровите. Баба Тодорица му постлала под сайваната вънка един хасър, отгоре нова черга, а връз чергата плъст на четири ката. Тоз въшливият келяв кучетар ще я напълни с въшки, но не пита, самичък си ги взема от юклюка и си постила, та ги пълни с въшки. И подир — една неделя парене и пране, догде да се изчистят въшките му, и пак остава за мая по децата в къщи, догде да пристигне друг гост като него.

Мухтаринът беше Жеко Минчев (Папулов), а селският кея — чичо Стоян Чаушина. В този ден мухтаринът Жеко Минчев ме повика, за да му помогна в някои сметки. Аз отидох и седнах при Ибиша, но не на постилките му, а отстрана под сайваната. Мухтарина нямаше при нази. Кеята извика насред село: „Да дохажда всеки да си плаща данока“. И захванаха да дохаждат, който има пари и който няма. Кой как доде, Ибиш го изправи срещу слънцето гологлав: стана цяло хоро или на въже навързани срещу слънцето. Бакалинът Нейко Стоянов (Хаджиев), запалил тютюновата си луличка, накривил шапката си на ухо, пуши тютюн. И иде при Ибиша. Ибиш, сърдит, скочи на крака и извика: „Бе карсънъ кефири… Какъв биваш на днешний ден да пушиш тютюн насреща ми? Не знаеш ли, че съм рамазанлия?“. Нейко Стоянов каза: „И аз твойта жена…“ — и назад през плета, не може да оправи вратника. Ибиш, още по-много стана лют, скочи, та ги запря в яхъра, които бяха дошле да плащат.

Кеята Чаушина Стоян Кънев често заминува и влиза в къщи и из другата врата излиза. Ибиш казва: „Чауш, идолопоклонниците искам!“ Чаушина: „Сега всички ще ги докарам“. Влезе в къщи и дигне ибричето с ракията, та пие, което беше на рафта в другата къща. Баба Тодорица казва: „Стояне, да се не опиеш, че ще те бие Ибиш“.

313 Ибиш не му стига, гдето не остана в село жена ненапсувана от него, ами си позволи: на черквата ви, иконите ви, кръста ви. Аз като слушах мръсните му думи, наду ми се коремът и не можех вече да го търпя: ще ставаме на кълбо. Чичо Стоян замина и влиза в къщи. Ибиш: „Чауш, искам ги сега гяурите!“ Аз влязох в къщи и казах на чича Стояна Чаушина (…), че Ибиш, това гнусно куче, псува черквата, иконите и кръста, и тебе… Той вдигна ибричето с ракията, та се напи и каза: „Сега да му таковам жената…“. „Дръж, аз ще ви помогна…“ Кеята Чаушина Стоян излезе вънка и каза на Ибиш: „Ибиш, верицата ти женска (…)“.

Ибиш като бесен скочи. Имаше една вила, опряна на стената близо до него, рече да я вземе и да бие Чаушина. А Чаушина хвана вилата, въртяха вилата двамата в ръцете си. Чаушина отърва вилата, хвърли я настрана и забра Ибиша с шамари, та го наби. И като го остави, заплюва го, та хракна храчки на брадата му (…) Пусна го и излезе из двора навън с думите: „Хубай мисли, Ибиш!“.

314 Ибиш седна на постелката и захвана да си говори така: „Язък за джандарлъка ми. В тези чисти и благословени дни би ме този безбожник идолопоклонник. И в устата ми плю. Сега ще иде при Смаилаа, [той] го слуша, ще ме изпъди. Ах, да беше Юсеин тука, да го хване (…)“

Мина се малко време, Чаушина ходил на Ахиево при Крачола Смаилаа, та се оплакал. Крачола му дал едно писъмце: да си върви Ибиш от село право в Стара Загора. Чаушина донесе писъмцето, показа го и каза на Ибиша: „Хайде, Ибиш, вдигни си дирника, изпъден си“. (…) Доде мухтаринът Жеко, Господин Кънев, Петко Велев и Кънчо Стоянов, та ги опростиха. Целуна Ибиш на Чаушина ръка и остана в село да събира пари, ама укротя като агне: този ли й Ибиш, дето ги беше изправил срещу слънцето… Мисли, че е на друго село. Това го викат Арабаджиево, тъй направят чуляка: хем да яде даяка, хем като млада булка да целува ръка на кума си. Хаджиев Нейко запалил и пуши тютюн срещу Ибиша, но Ибиш го не види, макар че било рамазан…

* * *

Деветий март месеца от хилядо и осемстотин и шестдесета и първа година, в четвъртък преди пладне, часа два, роди ми се отроче от мъжки пол — в прихода на церквата „Святи великомученик Георгий“, святотърновска епархия, и се именува в святото кръщение Теню. И възприе от свещената купел от Теня Славов (Сийрекбасанов) на деветнадесетий същий, което се кръсти от енорийски ни поп Ласкала Желев в село Арабаджиево.

РАЗГОВОР МЕЖДУ СЪПРУГ И СЪПРУГА.

— Жено Дешке, какво да правя, не знам, подлудиха ме тези хора, като да ме тътрят насам-нататък зарад този папазлък, не ме оставят на мира. Да бягам ли, не знам какво да сторя! Никак не съм им се обещал, откак се отказах.

— Минчо, аз станах причина, та се отказа ти, но сега ви моля, прости ми и приеми този чин, та се запопи. Аз от сърце желая и искам да се запопиш.

— От сърце желаеш и искаш да се запопя, ама знаеш ли попство какво й тежко нещо? Ако умре на попа жена му, и той немой да се ожени за друга. Поп веднъж бива женен. Ако умре попът напреж, жена му, ако иска да се жени, заравят й попа с очи надолу в гроба, разбра ли?

— Разбрах. Аз искам да се запопиш, че каквото Бог ни подари, то ще да е. И нека бъде волята му! Само се обещай, да чуя.

— Виждам аз, ти откак ме видя, та се облякох с попските церковни дрехи, много ти се ревне да стана поп.

— Не е лъжа, много ви приличат.

— Ето от днес се обещавам и давам честна дума, ако е благоволил Бог и ме е помазал да стана служител в святата му церква, нека бъде волята му. Ама ти знаеш ли, че сега и владици нямаме, де ще идем, не знам; търновският владика не се припознава от българите.

— Белким все тъй ще върви? То ще се опрай на една страна. Ами кога се запопиш, и ти като дяда поп Паскаля ли ще си?

— То се знай, че такъв ще съм. Поп какъв бива, да не бъде рогат…

— На Еленка Желчовица детето умря. Заровили го неопято. В събота дядо поп доде на гробищата. Еленка му се моли да й опей детето, но той не рачи, защото нямали пари. Тя си поплака, а дядо поп си напълни дисагите и тръгна да си отива. Като минуваше по дядова Танюва мост, конят му се подплаши и падна в реката, та му измокри всичко на коня, щото имаше. Много жени казаха, че му било хак.

— Белким жените са долни на света. Те, като си посръбнали, станали светици и каквото речат, Бог ги слуша… Аслъ му й хак, то му й енория, което му се пада, взема си го: що е попово, то е готово. И аз, ако стана поп и надяна калимавката, каква стока ще да съм, Бог знае. Чу ли?

317 НОВ УЧИТЕЛ. 18 януар 1862 година доведохме даскал Тача от Стара Загора, един от старите даскали, та го условихме за даскал в селото ни, който беше учен: гръцки и български прочита и в черквата пей. Него препоръча дядо Митрофан. Аз дадох обещание на чорбаджата, че желая вече да стана поп. Те се зарадваха и ми се обещаха, че догде да се запопя, ще ми плащат една част възнаграждение от черквата.

КРАДИКОНЧЕТА. Велчо Лесов, Гайдаджи Рали Тодоров, Господин Колев, даскал Михал — карабурунци; Матьо Мандаджи Желев — Кавашка махала; Кеменчеджи Герги, Тинко Карапетров от Боздуванджий; даскал Йовчо, даскал Нейков и други още, на които съм забравил имената, как се й случило, та са ходили при хаджи Захария Княжески, та им открил за востание. И те ще освобождават България.

Вятър ечи, Балкан стене, сам юнак на коня (2),

с труба зове своите братя: всички на воружие!

Дойде време, ставайте, от сън се събуждайте,

доста робство и тиранство, всички на воружие.

* * *

Четири века и половина как в робство гинем…

* * *

Неща злато, неща сребро, ни на света богатство,

на братя, сестри свободата искам. (…)^[14]

318 Мирише на барут и намазано със сапун въже, да не убива на врата.

КОШАРА БЕЗ ОВЧАР. Дядо поп като не дохождаше всяка неделя на черква, ний двамата с даскал Тача четяхме правило в черквата. Случи се в една неделя, та додоха от селата черковните ктитори. Пак нямаше свещеника в черквата ни. Излязоха из черква, та се развикаха: „Каква е тази работа, кошара без овчар! В петък да идем всички на общината и няма да държим вече даскала, ще го запопим. Няма никого да слушаме“.

ВОРМАН ПАПАЗЪ. Господин Кънев, Петко Велев^[15], Жеко Минчев, Петко Стоянов, Станчо Добрев, даскал Тачо и баща ми Кънчо Стоянов; Червен Иван и Дичо Грозев от Талашманлий; Кълвача Желю от Топракхисар; Седю Павлев и Господин Станчев от Боздуванджий; Дачо и Колю Дончев от Малко Кадиево; Стоян Станчев и Никола Янков от Г. Кадиево; Бозака Стоян, Камбура Йорго от Ахърито — с тези лица отидох и аз заедно в Стара Загора, та се представихме в старозагорската черковна община. От черковните — дядо Митрофан каза: „Ний даскала ви знаеме и ще го запопим“. Хаджи Господин: „Даскалът им е за в сегашните времена, е и по-добър и от нашите свещеници“. Тодораки Хаджикосев: „Нека остане даскалът тука, да иде при даскал Шишков^[16]; той предава богословие, да учи. А ний да пишем в Цариград. Да го не провождаме напразно да харчи пари, догде се не научим има ли време да го запопят там българските владици^[17]“. Юнашко сърце не трай. Петко Велев: „Нека се учи. Ний не щем ворман папазъ“. Дели Леко попита: „Кой ви й попът?“ Петко Велев: „Поп Паскал, ама той гръцки чете“. Дели Леко: „И гръцкото му й такова, да му (…)“

ДАСКАЛ ЙОВЧО НЕЙКОВ. През велики пости отидох в главното училище „Святи Николая“ при даскал Тодора да уча, препоръчан от общината.

Даскал Йовчо Нейков, който беше даскал в Ахърито, остави и доде да учи заедно с мене с цел, като се запопя, да го доведа в нашето село за даскал. Учих катехизис в училището и се навъртах в черквата „Святи Никола“, та пеех [в] празнични дни.

Наню Тодоракев, Колю Ганчев, Пенчо Хаджиславов, Савата Софтата^[18] и други още другари много се обичахме и почитахме още от малки, кога ходихме на светиниколаевското училище в град Стара Загора. В него време беше с нас заедно и Васил Гинин^[19], който много пакости правеше: кой да хвърли камък в турски двор — Васил Гинин; кой да се сбий с турчетата и гони еврейчетата из улиците — В. Гинин. Кога се надскачвахме, само той и Васил Тошев ме надскачаха. Вуйчо му хаджи Василий какъв добър духовник беше! Понякогаж дохождаше с мене в село и по пътя — беля. Веднъж беше добил едни турчета, да го бяха удирили, обесен беше. Умът ни беше и на двамата, кажи, еднакъв, а и за това се много обичахме и слушахме с него. Вуйчо му много пъти ни съветуваше, но ний малко слушахме умните му духовни съвети.

ЧИБУКЪТ МУ СЕ СЧУПИ, ЛУЛАТА МУ ИЗСТИНА. Мухтар Димитър Карастоянов от с. Ахърито (Кралево), който беше толкова почтен и обичлив на турците, стана още по-славен, на когото думата се слуша и почита от прага до вратата. Умря жена му. Той се ожени и взе за жена една гражданка с шарени червени шалвари. Двамата много любов имаха, а не им било за добро. На мухтар Димитра изхърка и изстина лулата; жена му мъкна, та завлече, доколкото можа, в града; син му Стоенчо Мринката ожени се и взе за жена Нана Капул Минчева от с. Арабаджиево; и те се много слушаха, като че бяха на едно сърце 321 лежали и от една ябълка разрязани. Казах, че Стоенчо и Нана много си приличат: хубавичко пият винцето и двамата засмени и пияни. Пиха, продаваха — най-сетне и нивите. Всичко разправиха. И най-подир — аргати в Дурмуш бея или Араб Емина. Братята му Енчо, Андон, Герги — пръснаха се и замряха без време. Не остана нищо от бащинията им. Отдето дошло, и там отишло… Безправедно спечелено, не стигнало трето коляно.

БУЮК ДУВАНДЖИЙ (ГОЛЯМО ДУВАНДЖИЙ). В това село живееше прочутий разбойник Минчо Мазнеолу, от когото и неродено дете проплаква в майчината си утроба. Един момък на име Иванчо, едничък на баща и майка, влюбил се в дъщеря му Еленка, която искал да вземе за жена. Веднъж този проклетник Минчо Мазнеолу видял Иванча, че приказва с дъщеря му Еленка, взема си пушката и отива, та завардюва Иванча на пътя. Убива го и като отрязал дясната му ръка, хвърля тялото му до пътя в йормакя, а ръката в къщата си и я дал на момата си Еленка да я скрий, да гледа, кога й домъчней за Иванча. Някой, като пътува из пътя, а ако се отбий да види в йормакя какво смърди, той го повика и му покаже ръката Иванчова и каже: „Видиш тая ръка? Искаш ли и ти да му станеш другар?“…

Моми да тръгнат да играят и пеят по Лазарица, Връбница, най-напреж нему ще пеят и играят; и тъй коладници и калесарници. Каквато и булка, най-напреж нему ще полей и ръка целуне. И поп да ръси — от неговата къща ще хване, че брада не остава…

На една Колада, като отишле да му пеят в къщи момците коледари, един майчин и бащин и от него по юнак отвън сполучил, та пъхнал пушката си в една малка дупка от керемиди през дувара на къщата, която му служела за мазгал. Когато Мазнеолу Минчо се разгърдил и разлигавил срещу огеня, момците пеят му и се чудят с каква песня да му преугодят. Момците аминджии, които седели прави на крака, случило се един момък, та запушил дупката с гърба си. Онзи отвън го побутнал веднъж и дваж, най-подир хубай го гъкнал в ребрата и той се изместил от дупката. И пушката пукнала. Мазнеолу Минчо се захлупил в огеня и го залял с кръв. Малко останало да окървей четиритях ката плъст, на която седял в кьошето.

Тъй свършил живота си прочутнй герой Минчо Мазнеолу. Никой не отишел на погребението му. Жена му го качила на една диканя и сама го погребала. Той имал другари, но никой го не почел да иде на погребението му, защото от умряло магаре вълк се не плаши, нето страхува. На жена му не останало време да му раздава, защото много човеци го почели, та му раздали. И не се минувало наоколо, гдето бил погребан. Тъй дума поговорката: „Прави добро, да намериш добро“. (…)

ПОПСКИ РАХАТЛЪК. Приказуваше поп Атанас Икиликя на баща ми, а аз съм слушал от него. Този свещеник Атанас Икиликя беше родом от град Стара Загора и беше около осемдесегодишна възраст. А аз бях около 10–12 години момче в това време. Той се наричаше и Трънкина поп, защото попадията му я думаха Трънка. (…) И беше на майка ми роднина. В него време какви ли са биле черквите в земята дълбоко изкопани, някоя керемида, ако падне или се вчупила, вечер ще турят друга, но да бъде като същите.

Казва поп Паскал Желев, че акарджанската черква „Свята Богородица“ била твърде малка и в земята вкопана. Кога се случело да се вчупи някоя керемида, ще търсят съща такава керемида да турят на мястото й, и то вечер — нощя. Ще опънат един тел от черквата до външната врата на улицата, на тела на края при церквата ще има звънче закачено. Един ще се качи на черквата да тури керемидите, а друг ще варди на улицата и ако види, че се зададе някой турчин из улицата, ще даде знак, като опъне тела и звънчето удари. И който покрива на черквата, ще слезе да се скрий, догде замине турчинът. И пак ще се качи да покрива, и то нощя, кога всички спят. Ако се случи да видят турци и се докаже, че поправяли черквата без тяхно дозволение — бой, глоба и затвора. Търпи душа, черней кожо…

В тази малка черковка имало много стари рукописи^[20], които биле запазени в една стая. Но тогавашний търновски митрополит, като ги узнал, казал на черковните настоятели и на още други богобоязливи хорица, че свято причастие кога капне на дреха, изгаря се; тъй и тези святи книги, с които се е служила свята литургия, трябва да се изгорят. И взел, та ги изгорил в черковния двор. А колкото се опазили, та останали неизгорени, тях турили в основата, кога правили изново черквата „Свята Богородица“. Така са постъпвали лукавите гърци-митрополити с нази и със святите ни безценни различни старобългарски рукописи. От турци лошо, а от гърци още по-лошо! В тази черква гръцки служеха и четяха.

325 Ако има на някое село кръщенки, ще идат от село с кола да вземат свещеника от града. Свещеникът ще легне в колата и ще го завият с парцали и затрупат отгоре с треволяк или чарпалък от дърва. И тъй ще го занесат в село да кръсти децата. Другояче, ако ги срещне някой турчин и подуши, че има в колата поп, то да видиш тогази дране попска кожа…

Тогази такъв бил обичаят: ако си на кола качен, като видиш, че турчин иде отсреща, ще слезеш от колата, ще си снемеш шапката и ще чакаш, догде да мине агата. Да те срещне или стигне, все този обичай трябва да изпълниш, че — бой на умряло… Че кога иска да бий, той ще поиска прахана да му секнеш да си запали лулата; или пък — хляб и вода. И това ако се не случи, да траят костите на онзи клети сиромах българин! И кога се набий, каже: „Така вий, българите-гяури, сте дадени от Аллаха (от Бога) нам: да ни храните и да си опитваме ятаганите в гърбовете ви. И ако щем, живи ви оставиме, всичко ни й дадено на ръце да вършим на вас. И жените ви са на наше разположение“.

Пламни, пламни ти, любов гореща,

против турци да стоим насреща…

Тази е песента!

ПИСМО. Хаджи Захария Княжески повика ме в къщата си, гдето живееше, и ми даде да прочета писмото, проводено от Цариград от владиците български. В писмото така пишеше: „Не проваждайте кандидата, когото сте приготвили за свещеник, да прави разноски, защото нашата работа е непозната“.^[21] Общинарите били писали в Цариград да питат и хаджи Захария Княжески бил писал.

ПАПАЗООЛУ ЙОРГИ И ДОНЧЕВ КОЛЮ. Папазоолу Йорги държеше под наем кир Стойков дюкян при големия алан в г. Стара Загора, а Дончев Колю от с. Малко Кадиево дошъл на пазара, защото пазарът в това време ставаше в срядата във всяка неделя. Препират се двамата за моя папазлък.

Дончев Колю казва: „Ще проводим даскал Минча в Търново да го запопим на гръцката владика“. Йорги Папазоолу казва: „Не мойте го запопи“.

На тази им препирня иде отсреща дъртия, баща му Папазоолу Митю. И попита Коля: „Какво се препирате с наш Йоргя?“ Дончев Колю казва: „Чорбаджи, направихме си хубава кошара, ама овчар нямаме. Искаме да си направим овчар в тази кошара, да ни кърми с ярмица“.

Папазоолу Митю ме видя, взе една скамля и седна на нея. И каза на сина си Йоргя: „Дай ми един лист книга“. Взе книгата листа и написа на него на гръцки език, защото той гръцки четеше, даде ми писмото и ми каза: „Вземи това писмо и иди в село, приготви каквото ви трябва и ела да ви извадя тескере (пашапорт), за да ви проводя при търновската владика да ви запопи. Зари сега е опасно без тескере“.

Този Митю Попович в града всичко от него се вършеше: което рече между турци и българи, думата му се не местеше. Толкова влиятелен беше!

Взех писмото и си отидох в село. Като казах на чорбаджата, те се зарадваха много. Направихме още едно писмо от страна на селяните и го изпроводихме с даскал Йовча Нейков в Казанлък до Груеолу Стоенча^[22]. Йовчо ходи в Казанлък и оттам донесе писмо: Груеолу Стоенчо ме вика да ида в Казанлък, оттам той да ме изпроводи в Търново.

Груеолу Стоенчо беше запознат с баща ми Кънча Стоянов, Господин Кънев и Нейка Стоянов (Хаджиев), когато биха хаджи Нача в Стара Загора. В това време Хералията от Казанлък и Груеолу се бяха захванали на егда. Груеолу, като отиваше в Едирне да се оплаква, замръкна в нашето село да преспи в Хаджиев Нейкови. През нощта пристигат от Хералията тайно изпроводени турци да убият Груеолу Стоенча, гдето го пристигнат, както подкупиха Бекиря, та уби хаджи Нача в кафенето посред пладне. Нашите виждат тази тайна тълпа турци през нощта, като заобикалят двора, за да убият Груеолу Стоенча. Казаха му и изгониха турците. Груеолу ходи в Едирне, свърши си работата, върна се в Казанлък и съдра турчел ята с бой.

На Груеолу Стоенчо баща му Грую бил тапиндия на султановата войска, на валиде-султан в Цариград и бегличкибашия. И запознат с валиде-султан, царската майка — султан Махмудица. Затова му спомагна, та съсипа казанлъшките деребейовци и голите зли турчеля. Всички треперят от него. И каквото каже, това става. В двора съди, там на крака му отиват кадия и каймакамин за каквато важна работа ще се върши.

328 ЧЕРКОВСКИЯТ КОН. Натъкмих се, каквото ми трябва, и ударих на десет бели листа селския и черковски печати. Отидохме в града, извадиха мене и на даскал Йовча Нейков тескери-пашапорти, защото бях пазарил Йовча за 200 гр. да идем и да се върнем.

Вечерта останахме в града, че сутрената ще пътуваме. Пусти кон, мерлем той да бил краден. Дошло време да го намери сайбият му. Вечерта конят се подплаши и хукна из една улица. Ето и сайбия му насреща. Хваща коня и казва: „Конят е мой“. И взема си го. Този кон го беше подарил на черквата къраасъ бюлюкбашия Смаилаа Крачола. Баща ми Кънчо, Господин Кънев, Петко Долапчиев, Колю Дончев и Дачо и други още, които бяха дошли да ме изпроваждат, отидоха си вечерта и не знаят за коня нищо.

Сутрената се озъртах насам-нататък като изтърван заек и хайде къде село. Като да влизам, видя ми се много срамотно, защото се връщам, какъвто излязох из село. Много мислих да се откажа, защото ми се струваше, че това връщане не е на добро. Но не го направих и никому не казах.

Взех нашия кон, отидох пак в града. И тръгнахме да пътуваме — часа по 10 по турски — за в Казанлък. И вечерта останахме да преспим на къра срещу Дервеня.

ВЕЧЕРНИ ГОСТИ, ДЪРТИ ХАЙДУТИ. Даскал Йовчо Нейков, моят другар, ми казваше още догде не бяхме тръгнали, да взема много пари, че ако се не случи и посрещне работата ни, да купим вълна назад. Аз му казвах, че не ни трябуват пари. Ще нося колко за харчлък в пътя. Кога стане нужда за пари, ще изтегля с полица.

Вечерта, часа около 2–3 през нощта, конят се стресна и захвана да се озърта. Даскал Йовчо каза: „Не бой се, те са наши другари“. Кога додоха при нази — тая хайдут Велчовата тълпа от Карабурун отиват в Габровското востание^[23] да освобождават България. (…) Преби ме сън, заспах. Кога се събудих, нашите другари изстинали, няма ги никакви. Като бях заспал, сънувах, че минах по мост на една голяма река и ходих, та се запопих. И кога се върнах, тази река я прескочих. Казах на даскал Йовча съня си, той ми отговори: „Каквото беше, то беше. Мина се. Ишалла хайрдър“ [Дано е за добро].

ВТОРИ ИЗПОВЕД. В този ден пристигнахме рано в Казанлък. Отидохме при владишкия наместник поп Гърдя. Ходихме заедно, та се явихме и при Груеолу Стоенча. В това време правеше сватбата^[24] на големия си син Груйча, но пак не остави нази. Каза: „За утре всички писма от моя страна до владиката готови са. Гледайте вий вашата работа. Сутра елате, вземете писмата и на добър час ви!“

Поп Гърди ме изповяда, даде ми свидетелство. Остана време, та ходихме на Кайнарджа при сватбарските угощения, та слушахме чалгиите. И нази гостиха. Такава сватба кой беше виждал, нито на съня си сънувал! Не е за изказване…

ГАБРОВО. Вечерта преспахме в поп Гърдя. Сутрената прибрахме писмата, тръгнахме и благополучно пристигнахме в Габрово, ако и да беше май опасно, като виждах бити и в кръв отънали момчета, вързани и напреж конете ги тъпчат. Хеле нашите другари се не случиха да ги видим в това възнаграждение.

18 ЮНИИ 1862 ГОДИНА. ВЕЛИКО ТЪРНОВО. Сутрената, като станахме, от Габрово през Дряново и стигнахме във Велико Търново. Това пътуване беше много опасно, но хеле никой ни не закачи. Оставих коня и книжата на хана, а гостувахме на Терзи Минча в къщата. В тази къща на Терзи Минча беше скрит в юклюкя Иванчо, на пашата пайтонджията, който побягнал от Габровската чета. Казваше: „Да ида да се явя на пашата, дали ще ме опрости?“ „Ще ви опрости на въжето… Не се плаши, Иванчо, ний сме за това родени и не трябва да се плашим от смърт“.

СВЯТИ ТЪРНОВСКИ МИТРОПОЛИТ ГРИГОРИЙ. В този 19 юний 1862 год. отидох при св. владика, направих поклони, та му целунах святата десница и му предадох пликата с писмата заедно. Като ги прочете писарят му, на владиката стана много драго. Усмя се до ушите, като го поздравят от Казанлък Груеолу Стоенчо и от Стара Загора Папазоолу Митю.

Протосингелът му Хрисанда ме изпита пред владиката (…) надве-натри. И това беше. Каза ми владиката да си приготвя дрехи за Петровден. Попита ме владиката: „Като ще те запопя, къде ще ви проводя? Имаш ли писмо от селото?“ Излъгах: „Имам“.

331 Взех от белите листове един, на които бях ударил печатите, та написах от селото от страната до владиката да ме запопи за черквата „Святи великомученик Георгий“ в с. Арабаджиево. Подписах 120 души^[25] и занесох на владиката писмото в плика. Скроих си дрехи да ми шият. Ходих на Търновската българска община, та се явих да видя какво ще ми кажат, като съм отишел при гръцки владиика да се рукополагам за свещеник. Те ми казаха, че владиката щял да ни запопва, то ни не вреди. Ний пак си вършим работата: „Но ти, кога те запопи, от 6 турски лири да му не даваш нагоре. Или дай нам парите да му ги внесем“.

Кога бях при владиката, протосингелът^[26] му Хрисанда каза една дума: „Да видим сега кой ще стане за търновци поръчител, като не припознават владиката?“. Хрисанда беше родом българин, но с кремък за дране калугерин.

Тази четица^[27] [от] Габровско [то] востание, която ще освобождава България, като станала от „Св. Преображенский манастир“, догде да пристигне до Лясковский обител, в пътя убили двама турски заптии и един циганин и ги изгорили. В Лясковский манастир ги посрещнали радостно, гостили ги, поили ги. Вечерта, кога излезли да освобождават България, войводите, които бяха сърби^[28], избягали. И другите, като видели таз измама, разбягали се. Видинлията Илия^[29] ги предал, казват хората.

332 Игуменът хаджи Теодосия и брат му хаджи Йосиф^[30] от Лясковский манастир — запрени и двамата в Търново; поп Димитър^[31]от Габрово — и той затворен. Този свещеник много го мрази владиката, защото му правил пакост: да му не дават владичина.

Ганчо и Койчо^[32] от Стара Загора те се още крият. Ганчо много ми се моли да му дам тескерето си. Бърните му се бяха цепнали. Не можаха да се отърват сиромаси. И двамата ги обесиха в Търново.

На 29-ий ден юний 1862 год., Петровден, в митрополията в „Святи апостол Петър и Павел“ черквата ме направиха дякон. На 30-ий служих дякон, а на 1 юлий — „Святи безсребреници Кузман и Дамян“ — ме запопи[ха] и станах цял поп.^[33] На 2-ий проводих парите с Костандя Хаджидимитров от Стара Загора, който се потъкмил с 8 желтици всичко.

Мой даскал Йовча изгубих, не се прибра. Намерих го на един хан, приказва с един шпионин, който го беше запитал: „Ти си гражданин, опънат с панталони, пък в село живееш?“ Йовчо му отговори: „Имам чифлик в селото. Ето и попа, когото запопих за селото“.

Да си късаш главата от чифликсайбия…

На 3-ий ходих при владиката, та си прибрах от него писмата, взех му благословията, пазарих си, какъвто пазарлък ми трябваше, и си тръгнах.

ГОЛ ДАСКАЛ ТЪЙ БЯГА (БЕЗ ПАРИ). Когато си тръгнахме, тръгна с нази и даскал Апостол от Беброво, който беше учител в Обруклий, Едирненско, и познат мене.

334 Даскалите Апостол и Йовчо много бързат и вървят много напред мене. (Йовчо знаел.) Когато влязохме в Килифарево и хамен наближихме да преминуваме река Янтра, извика човек отподире: „Дръжте тогози с черния кон“. Апостол издума: „Назадте, не ви трябва“.

И никой не посочи да спира даскал Апостола.

Минахме Янтра и си следваме пътя.

Този човек бил от Търново. Апостол го извъртял, та взел пари от него. И човекът, като подушил, че Апостол бяга и няма да му даде парите, паднал в дирите му като копой и не искал да [го] остави. Казва: „До Габрово ще те гоня и пак ще взема парите си“. Апостол казва: „Ще ги вземеш, ама ще вървиш барем до Габрово“.

Човекът беше пеша и вървеше с мене. Гледам Апостола и Йовча: вървят напреж и се поспират тук-там. Бутнах коня бръжко, та ги стигнах. Мерлем, те планирали място, где да убият човека. Не скриха от мене. Казаха ми плана си. Аз ги спрях и човекът ни пристигна. Попитах човека: „Имаш ли тескере, като тичаш подир конете ни пеш? Язък е за тебе. Ти остави парите. И пари няма да ви даде Апостол. Ами не знаеш тези дни какво й и какви са. Не си в Търново, ами отиваш в Габрово. И щом идем, и ще те уловят, като нямаш пътно тескере“. Аполстол отговори и каза му: „Аз, щом пристигна в Габрово, догде не съм влязъл, право на конака ще ида. И ще кажа, че този човек е от онези, дето ги търсите сега. И мъчи се да избегне с нази. Не щем го, ей го, казвам ви“. Човекът заплака и каза: „Хем го направаш? Да те убий Господ…“. И върна се назад. Апостол каза: „Той щеше да ме убий“. (…)

Даскал Апостол от Беброво имаше брат Георги, който продаваше книги. И двамата станаха свещеници.

335 Като повърнахме жертвата назад към Търново, спряхме се при река Янтра, та се окъпахме. Апостол каза: „Измих се и нямам грях, че не дадох пари на моя курбан. И не ще да вземе от мене пари, защото има причина…“.

Отидохме къпани в Габрово и преспахме вечерта благополучно.

ШИПЧЕНСКАТА БАКАЛКА. Сутрената купихме си за ядене хляб, месо и риба печени и тръгнахме за Казанлък. Стигнахме в Шипка. Слязоме на един дюкян да ядем хляб. Бакалката беше жена. Турихме на конете малко сухо сено гамотрънливо. Когато се наядохме, искахме да заплатим на бакалката виното и сеното, защото за ядене си носехме. Виното изпихме, ами конете не яли сеното. А жената бакалка иска за него 3 гроша. И пак си взема сеното, което конете не яли (…) Тъй й говорихме, инак я убеждавахме с по-малко пари да и платим — тя не склони (…) Женски инат! Моите стоки и келепири, с които пътувам, и те нехаят. Сбраха сеното накуп, дадоха парите за него на бакалката, теглиха един кибрит на сеното, та го запалиха. Жената бакалка завика, та зарева защо й изгорили сеното. Те й казват: „Ти нази изгори, барем други да не гориш (…)“

Когато отивах в Търново, зад „Святи Никола“, къде табиите, един заек ми мина пътя. И кога се върнах, сякаш че ме е вардил, пак ми мина пътя. Казват, че заек кога минел път на човек, не било на добро. Но дано се разминеше с опачината на тази шипченска бакалка.

И когато ми беше сватбата, отивахме със сватовете на друго село да си взимам булката, и тогава ми мина заек пътя. Хайде де! И заекът е кротко и тревопасно животно (…) но неприятелите му много. Всеки го гони и иска да го улови и изяде.

ВЛАДИШКИЙ НАМЕСТНИК ПОП ГЪРДИ В КАЗАНЛЪК. Като излязохме от Шипка, проводих даскал Йовча напреж да иде, да обади на поп Гърдя, защото така ми беше наръчал. Ний с Апостола вървяхме, почивахме по пътя. Когато наближихме Казанлък — [насреща ни] свещениците: поп Гърди, поп Антон, поп Калчо от церквата „Успение пресвятая Богородици“ в Калпакчийската махала; поп Иван, хаджи поп Никола и кеката поп Христо от церквата „Св. Иван“, Пасрака Иван и още някои, които ги последвали. Посрещнаха ме, целунахме се, влязохме в града — и на церквата „Святи Иван“. Като тъй вървяхме из улиците, слушах някои си, като думаха: „На Груеолу попът доде“.

Отидохме в къщата на поп Гърдя. Тази вечер неизказан гуляй стана, като че на поп Гърдя син се запопил.

УПОКОЙНИЙ СТЕФАНЧО. На 5-ий ден юлий поп Гърди каза: „Отче поп Минчо, вий и да си отидете, пак ще останете в Стара Загора да държите четиридесятница. По-добре ще сторите да останете тук, в Казанлък, защото на Свята Богородица в Калпакчийската махала ще държат четиридесятница на Стефанча. Вий в делнични дни ще служите там, а в празнични — на святи Ивана в черквата. Ний ще ви изпроводим готов поп. И да ви порасне малко брадата“ — смей се и пак говори. „Ще остана“.

Написах писмо за в село. Дадох го на даскал Йовча и ги изпроводихме двамата с Апостола да занесат писмо в село и да си вземат бакшиша от попката: че нейният другар е брадато попче и остана в Казанлък благополучно.

Захванах да служа в черквата „Св. Богородица“. Първите ми учители на папазлъка ми бяха поп Антон и поп Калчо. Поп Ставри беше скоро умрял. Тези свещеници бяха много добри и много спокойно прекарувах с тях. Обикнахме се с тези свещеници и искат да остана в Казанлък на поп Ставревата енория в черквата „Свята Богородица“ при двамата им — поп Антона и поп Калча. Един от черковните настоятели каза: „Груеолу не рачи да изпроводи нашия даскал Йосифа да го запопим, ама видиш ли отстрана запопюва и иска тук да ги оставя“. Този настоятел — роднина на даскал Йосифа, и мисли, като хортуваме, че [съм] останал.

Ходих, та поръсих из къщите целий Казанлък. Храмът в Куленската махала е „Святи пророк Илия“. На 20 юлий там служихме [с] поп Гърди и куленски поп Иванчо.

В това време брат ми Слави дошел да мели брашно на 10-тях камъка воденицата, защото реките по нашите села били пресъхнали. Излязохме из черква, видяхме се. Той бил в черквата, ама кой знай. Каза ми, че всички [са] живо и здраво. Само кога сме биле в Търново, чуло се за мене, че ме обесили в гр. Русчук. Баща ми и майка ми много плакали. Баща ми по два пъти на ден ходел в града да се [на]учи и дано чуй нещо за мене. Това жена ми не знаела. Най-сетне баща ми, като получил писмото, което бях изпроводил от Търново, занел го на даскал Минча, та му го прочел. Даскал Минчо, още писмото непрочел, като видял подписа ми, казал му: „Кънчо, честито ти попче! Той се запопил. Радост и търпение!“. Баща ми взел писмото и на един солук си дошел в село.

КЛЕТИ КАЛУГЕРИН, ИЗЯДОХА ГО МУХИТЕ. Имало обичай да перат на река Тунджа отърнени вехти одежди, пердя и други черковни неща свещениците и черковните настоятели. Един ден повикаха двама рибари, та им казаха: „Сутра рано да идете за риба“. Други сутрената взеха месо и те отидоха напреж.

Пуснахме черква рано. Черковните настоятели натоварили на една кола, което ще се носи да се пере; вино, ракия, хляб — всичко на колата. Качихме се и ний, свещениците, и отидохме на река Тунджа. Дрехите опрахме. Риба, месо за ядене — всичко приготвено. Ядохме, пихме, пяхме, къпахме се, то не е за изказване… Добър обичай! Разноските от черквата…

338 Кандилавтинът беше калугерин. Напи се като данак (…) Прищя му се да се къпе, но немой да върви, ами се търкаля. Търколи се в реката. Захвана да се дави. Извадят го, той пак се търколи. Два-три пъти го вадиха. Най-подир Иван Келят го съблече гол, както от майка роден, та го върза за една върба и цял ден го ядоха мухите. Само калугерската шапка беше на главата му. Клети калугерин! Кога й ходил на такъв изповед? Колкото грехове имаше, всички се опростиха този ден…

НАСТАВЛЕНИЕ. Наближи [време], искам да си отивам. Поп Гърди ми даде наставление и с честна дума: като седя в село, ще се върна пак в Казанлък да живея и настаня на поп Ставревата енория. И това и Груеолу ми предложи и желай да остана в Казанлък. Свещениците поп Антон и поп Калчо и те ме убеждават да им стана съдружник в черквата „Св. Богородица“. И аз дадох обещание.

25 ЮЛИЙ 1862 ГОД., СТАРА ЗАГОРА. Даскал Йовчо беше дошел 4–5 дена напреж в Казанлък. Рукосахме се с приятели и тръгнахме за Стара Загора пеша. Стигнахме в с. Дервеня. Починахме си, ядохме хляб.

В Стара Загора стигнахме часа на десет. Даскалът Йовчо отиде в село да обади да ми докарат кон да си отида. Къщата на даскал Йовча беше в новата махала при каваците. И като бях уморен, не излязох из града.

Йовчо, като минувал през града, обадил на побащим Койча Килитчията, че съм пристигнал благополучно в града. Поп Порфир^[34] и аретликът Стефан додоха, та се видяхме. И донесоха старозагорско вино, та си послужихме. Поп Порфир се обеща, че ще ме придружи за към нашето село сутра.

КАКВА РАДОСТ! 26 юлий доде баща ми от село, докара ми кон. Ходих из града, та си пазарих и се видях с приятели. Доде поп Порфир. Като минувал през града, турчетата бяха му направили хартикето саде кал. Качихме се на конете: баща ми, поп Порфир и аз. И тръгнахме към село. Каква радост! Дядо Нейко Недялков^[35] от Ахиево — събрахме се при Муратлий, като ни видя, слезе от бялата кобила, целуна ми ръка, целуна ме, радува ми се. И казва на баща ми: „Кънчо, жив бях да видя от джинса си поп“.

На муратлийския герен срещнахме от нашето село дяда Ганчев Добрев, натоварил два чувала с храна на едно магаре, отива на воденица да го меле. Като ни видя, стори се, че ни не познава. Дупчи магарето с шило и бръжко заминува край нас. Поп Порфир не трай, извика: „Ей, дръвник, нов поп ви водим. Ела му целуни ръка“. Дядо Ганчо отговори: „Я, я, аз не можох да го позная“.

Завист голяма!

Стигнахме при Топраклъка. Показахме се срещу село. Забиха клепалата. Зададе се една тълпа откъм село, като че владика ще срещат. Поп Паскал, даскал Тачо със слънцата. С церковно пение влязохме в черква. Четохме вечерника. Черквата се напълни от народ като на Великден: от мъже, жени и деца. Случи се на другия ден и празник — Святи Пантелеймон. Излязохме из черква и до нази — пак с пение. И народът заедно с нази. Като влизахме в наший двор — радост велика и неизказана.

27 ЮЛИЙ 1862 ГОД., ПЪРВА СЛУЖБА В ЧЕРКВАТА „СВЯТИ ВЕЛИКОМУЧЕНИК ГЕОРГИЙ“ В С. АРАБАДЖИЕВО. Сутрената, в четвъртък, 27 юли 1862 година, в празника Святи Пантелеймона служих първа литургия в церквата „Святи великомученик Георгий“ в с. Арабаджиево. Поп Порфир и поп Паскал ме ревизираха дали ще сторя някоя погрешка в святата тайна и не намериха. Черквата беше пълна с народ като на сбор.

Вечерта проводиха човек, та обади в селата Ахърито, Голямо и Малко Кадиево, Боздуванджий и Талашманлий — Топракхисар. Та бяха дошле и от тези села гости.

Свършихме святата литургия. След отпуск баща ми покани всички да му додат на гости, защото беше приготвил едене и пиене. Гостите додоха. Положиха софрите при реката под върбите. Ядоха, пиха… Доведоха гайди. Поп Порфир не може да ме изхвали, че скоро съм научил черковската служба. Едни честитят на баща ми попчето му, други казват: „Брей, ний мислим, че попчето още нищо не знай, а то сякаш че е бил от сто години поп“. Поп Порфир: „Дядо Петко, помниш ли орман-папазъ? Белким другите попове са рогати. И те са такива… Аз не рекох това върху нашето попче, но тъй обърнаха накриво думата ми…“.

Поп Паскал много ми се радва, но ми се видеше май хладнокръвен…

Захванаха песни, свирни и хоро. Поповката беше се накъдрила, накичила и с радост шета на гостите като на момини. 341 На мама и на баба, майката на жена ми, съм станал много мил. Не се делят от мене.

Ядоха, пиха, пяха, свириха, хоро играха… Никой се не обеща нещо или да ми подари.

ЕНОРИЯТА МИ. Повика ме бакалинът Нейко Хаджиев да му направя един водосвет в къщата. Когато още четях, ето и поп Паскал, който тръгнал да ръси из село по къщята. Влезе в къщата. Като ме видя, спря се, направи си цигаро, запали го, седна и захвана да го пуши. Аз свърших водосвета.

Поп Паскал ме попита: „Вода ли светиш?“. Казах му: „Вода“. Той ми каза: „Още веднъж да не ходиш тъй аркаръ буркуру [напреки] из енорията ми“. Казах му: „Дядо попе, аз светих водата, а вий приберете парите, колкото ви даде байо Нейко“. И си излязох из къщи навън.

ОГЪН И ПЛАМЪК. Като си отивах от бакал Нейкови, заминах покрай Кънев Господинова дюкян. Кънев Господин ме повика от дюкяна си и аз се отбих, та влязох в дюкяна. При Кънев Господина беше в дюкяна и Петко Долапчиев (Пехливанина). Попита ме Кънев Господин къде съм ходил. И аз му отговорих, че Нейко Хаджиев ме покани, та му направих един водосвет, ама опърничав ми излезе.

— Защо ви излезе опърничав, попче?

— Дядо поп Паскал ме завари и ми каза да не ходя тъй аркаръ буркуру из село в енорията му.

— Из енорията му ли? Огън и пламък! Ний ще му дадем да разумей…

— Има право енория му й. Аслъ аз ще ви оставя черквата и ще отида в Казанлък да живея. Дал съм и честна дума.

Пъхнах още една главня по-гореща.

— В Казанлък? Нийде няма да ходиш, ами се приготви, че ще тръгнем из селото да ръсиш и да ти съберем малко берия от комшиите.

Досега не бях казал, но сега им разправих за всичко в Казанлък.

ПЛАЧ. Кога разправях в дюкяна на Господина и Петка Долапчиев, чина Господиница (Кънев Господиница) беше в дюкяна. И тя беше една жена, не ти трябва нито клепало, нито телалин! Като чуй една дума, прави я на десет и хайде из село — от къща в къща. Още не съм си отишел, и тя отишла в дома, та казала на жената, че ще отивам в Казанлък да живея. Жена ми се надула, плач (…)

Отидох си, не мога да я умиря. Хайде майка ми и баща ми и те на жена ми на ума. И те против мене. Хеле с много убеждение сполучих, та се убедиха. И главата ми миряса.

ПОПЧЕТО ИЗСКОЧИ. Накара ме Кънев Господин, та направих един водосвет. Тръгнахме из село: аз поръсвам къщите и хората, те събират жито за моя сметка. Изръсихме селото. Папазлъкът изскочи и остана в джеба. Казахме: „Бог да прости стари майстори“.

ДЯДО МИТРОФАН. Повика ме дядо Митрофан да ида в Стара Загора да служим в черквата „Свята Троица“. Отидох и служих им. Но и тук на жена ми беля! И тук ме искат да им бъда енорийски свещеник в церквата „Свята Троица“. За тука, колкото и да отказувах, не можех се отърва, защото имах много приятели. Хеле доде поп Иван Попстойнов от Карабурун, та се освободих аз. Поп Нона ми се много радваше, че ще остана при него в церквата „Свята Троица“, и ми казваше: „Нека сега ми се курдисва поп Порфир, като додеш ти при мене“.

И наистина мислеше, че ще остана при него в черквата „Свята Троица“. Още един страх на нашите селяни: пазят ме като маймунка маймунчето си.

ОПАЧИНА. Заплатих на даскал Йовча хака, дето дохажда с мене в Търново. И пак го пазарих да ходи с мене по селата да ръсим: на десет две ще му давам, от каквото съберем. Като го нямаше, кога ръсих нашето село, иска и от селото, каквото събрах, да му дам хак. Но Господин Кънев и другите чорбаджа не ми дават да му платя нищо от селото каквото сме събрали. Затова са й надул на опачина наш даскал Йовчо. „Чакай, мирувай, даскале. Не скачай и не ритай честта си. Ти барем си мой“.

САРЪСМАИЛСКОТО КУЧЕ. Йовчо, ако и да беше сърдит, ще не ще, тръгна с мене по селата да ръсим. В тия времена нямаше скоро нов поп да бяха видели хората. Изръсихме почти всички села в Старозагорско. И събрахме много нещо. Не за един поп, ами за много (…)

Като ходихме да ръсим из Саръсмаил селото, едно куче ухапа Йовча за крака, дето бяхме кондисали. На къщата беше 344 домсайбията един добър старец. Нагости ни и напои с винце добре. Винцето му беше много хубаво. Мерлем, даскал Йовча да бил се напил. Като излязохме из село навън, захвана да ми се сърди, че го ухапало кучето. И взе да ме попържа май къде сърдитото място. Аз го слушах, търпях. Най-подир хванах, та го набих хубай. И той се ареса и аз му кандисах. Хвана той през къра пътя връз Стара Загора. А аз къде нашето село. И туй беше мурафетят на саръсмаилското куче, та ни раздели да седим сърдити.

ХАДЖИ ПОП МИХАЛ. От Караджалий Пенчо Спасчев се учеше да пей псалтика при даскал Тача в нашето село. Останали ми бяха 4–5 села ближни за ходене. Повиках Пенча Спасчев да доде с мене да ги изръся. И той ме послуша, доде. Изръсих Маджерито, Карагитлий и Мисилимито.

По мръкнало, часа около 11 по турски, излязох из Мисилимито и отивам за Джамбазито. Зададе се из пътя насреща ми един свещеник. Срещнахме се. То беше хаджи поп Михал, кандил-пиян. Не види, ама мене видя.

Спря коня си и ме попита: „Отче свято, от кой манастир сте?“. Аз му отговорих: „От «Свята Неделя». Захвана да ме попържа“ (…)

Аз го слушах, слушах, опретнах му се и аз (…) Надпопържувахме се и двамата, доде кандисахме. Че той хвана пътя къде Стара Загора, а аз отидох в Джамбазито, та кондисах на къщата в дяда Желязка.

345 ГАЙДИ И БРАДАТО ХОРО. Сутрената направих водосвет в дядо Желязкови, поръсих ги и тръгнахме, та изръсихме всичките къщи из Джамбазите. И богато ме подариха християните. Стягам коня да си вървим. Зачуха се гайди и викат. Дядо Желязко каза: „Този е нашият поп. Тръгнал да си бере житото. Тука идат, защото от нази струва сефтя, че сефтята ми била добра“. Подадоха се из вратника, та влязоха в двора: две гайди и една кеменча свирят на Лазарица. Хаджи поп Михал води хорото и върти джоба. Повечето стари и брадати (белобради). И всичките на един ум, пияни. И право отидоха, та отвориха хамбаря. Сами извадиха житото. Не питат дяда Желязка. Дядо Желязко си знаел греха. Посрещна ги с бакър вино, та ги послужи.

Аз я стричих, като видях поп Михал в тази команда. Хаджи поп Михал, ако и да беше пиян, но не е на онзи ум, гдето се срещнахме в пътя: не си позволи да хука и да ми каже „отче свято“. Каза: „Отче поп Минчо, подариха ли те тези магарета, като ходи из село?“ Казах: „Богато ме подариха“. Каза: „Тези пезевенци ли ойнъръ аврадънъ [жените им да…]. Гледай какво ги правя аз тях с джоба из село…“.

Какво ги правил: колкото жито съберат из село, всичкото го изядат и изпият на дюкяните.

Оттук отидох на Арнаутито, та кондисах в къщата в Чакала Пеня. Тук намерих Тошоолу Тоша от Стара Загора, който прекупил таз година десятоко на селото им. Като го поръсих, той ми подари три кила жито и един бешлик — 5 гроша. Като поръсих из село къщите, които и тук ме подариха богато, Пенчо стегна конете и качихме се и тръгнахме: ще минем през Джамбазите за нашето село. Кога влязох в Джамбазите, ще мина покрай дюкяна на Пехливанина Радя. Кога отидох при дюкяна, гледам хора: едни лежат, други още пият, двама се боричкат — хаджи поп Михал и циганинът Гунчо. Хаджи поп Михал натиснал Гунча и говори: „Карсънъ чингенеси [жена му на тоз циганин]. Днеска я поп ша мре, я циганин“. Също и Гунчо отдолу отговоря: „Аманакодумънъ папазъ [попът му с поп…], днеска я циганин ша мре, я поп“. Аз, вместо добър ден да кажа, рекох: „Дръжте, пехливанлар! Дядо хаджи, не се давай на циганин, мачкай…“. Дядо хаджия: „Аз нему мама му циганска ша и… Раде, скоро вино на попчето донес! Ша са пий…“. „Пий, попче, и гледай дългата да се изхулим усулладжа оттук…“.

Не можем да се откъснем. Има и други още недопиени. Хеле с молби, крамоли освободиха ни, та си тръгнахме. Ворадисахме по на голяма беля: като минувахме през Памукчий, вуйчо Герги Карафезията, дядо Марин, аретликът Царя Господин и още други имаше и Кара Мустафа — насядали при Хаузова дюкян: пият вино, ракия, кой на което е. Спряха ни, дявол да го вземе този турчин Кара Мустафа Пехливанина! Познава ме, защото много пътя е дохождал в бащината ми къща. Не ме пуска: „Пий, йени папаз [нов поп]!“.

Хеле благодарение на вуйча Гергя и оттук се откъснахме. Минуваме покрай Карагьол. За добра чест заварихме от Ахиево Димитра Нейкова и други още — ловят риба. Дадоха и мене десетина калника. Додохме си в село. Сготвихме рибата, та се наядохме. И туй беше.

347 НАДЕЖДА. Даскал Йовчо, още му непреминало, доде много сърдит, та си иска сметката. И аз му дадох хака, каквото му се падаше. И нямаше що да рече, защото той пишеше на тефтерчето ми. Той ще се отсърди и няма какво да направи, ами да видим дали ще му се случи, гдето мисли освен даскалъка за в село. Ами друго мисли: иска да става зет на Кънев Господина, да вземе дъщеря му Злата за даскалица. Не знам това как ще стане, дали ще сполучи (…) Както и да е, голяма надежда има (…) Засега взе си хака и си отиде пак сърдит.

СТАРИЙ ДАСКАЛ МАРИН, ИЛИ ВЛАДАЛО НА ДАСКАЛИТЕ В СЕЛО АРАБАДЖИЕВО. Този наший даскал Марин Койчев беше се заселил в село Куфалчево. Искаха биля и свещеник да го правят за селото си, ако бяха го одобрили. Бинев Петър му развали работата, защото до Куфалчево застигаха каваклийски попове. Ката сиромах и огладнял доде след старозагорский панаир, та ми се примоли: да изляза в Новозагорската околия да поръся някои и други села, да дам и нему някое кило храна за ядене. Аз го послушах. Той имаше кон със семер. Излязохме, захванахме селата. Старо Гюнелий, поп Иван пристоя и хубава берия събрах. Също и в Гюнелийската махала [поп] Еню Попдимитров^[36] и поп Марин тъй направиха. И тук богато ме подариха.

348 В Куфалчево Бинов Петър и брат му Йовчо ми са познати и приятели на баща ми и мене (зет щях да му ставам на Йовча), на дяда Дика син му Биню, Унчев Йовчо, дяда Янко свата. И тук ме богато подариха и колкото жито събрах, оставих го на даскал Марина. Това село служили поп Велчо и поп Лазар от Карабурун. Заварих ги в Бинов Петрови, легнали на кьошка му под хамбаря като сомища. Бинов Петър ми казва: „Попче, видиш ли моите серес биволи как съм ги нахранил и напоил, та лежат като бебери“. Поп Велчо: „Петре, Петре, мълчи, че ще изреве босна“.

В Налбантлари^[37] поп Марин, гъркоманинът, не ми даде вода да пия, а не из село да ходя да поръся — когото после убиха турците.

В Битлиджа попът им бил грък от Каваклий и гръцки им четял. Отидох на един богат човек в къщата, който имаше и гости от селото им. Този човек бил бездеткин. Направих водосвет в къщи. Освен в къщи — имената поменах, и на гостите имената заедно с къщните им. Зарадуваха се и казаха: „Ний не сме чули досега такъва водосвет от нашия поп“. Тръгнаха четири души с мене, та поръсих къщите и събрах богата берия от тези християни в това село.

В Кьосемахле в събота срещу неделя кондисал бях в къщата на чорбаджи Йорга. Сутрената служих литургия в черквата им. И след черква поръсих къщите из село. И тук богато ме подариха: от повечето къщи по шиник ми дадоха жито. Имали поп, когото нямаше в село и за когото иде ред да кажа.

В Акбунар вечерта пристигнах часа около 11: гледам, двама синковци плетат една юрмя, отбих се в двора да питам за поп Димитровата къща, с когото служихме двамата литургия в акардажиската черква „Свята Богородица“ по старозагорския панаир. То при тези синковци, които плетяха в неделя юрмята, беше седнал един брадат човек с рунтава овча от кожа шапка (пое). Попитах за поп Димитровата къща на коя страна й. Този човек отговори: „Е тази й поп Димитрова къща“. Мерлем той да бил кьосемахленският поп Димитър. Няма какво — слязохме на къщата му, вързахме конете. Той ме покани, та отидохме двамата на дюкяна. Купи суджуци за в къщи, заръча и една ока вино да се почерпим. Кани ме и ряза мезе от суджуците. Аз взех да отказувам да пия. Мерлем дядо поп да й имал табихета да си хука гостите. Захвана да ме кастри наред. И казва: „Я пий, я ща стане друго“. Урадък (втелесахме), че не става да си иде и в къщата си. Стъмни се. Най-подир стана и едвам се извлече от дюкяна и допълзя до къщата си.

Баба попадия тури да пече суджуците на огена да се печат. Ний захванахме пак пахаря с виното — папската. Баба попадия приготви еденето, сложи софрата. Седнахме: двама попа, двамата му сина и даскал Марин и попадията. Подадат пахаря — даскал Марин не 350 пие вино, дядо поп ръмжи като куче — „Пий, Марине!“ Марин пак не пие. Дядо поп карландяса, скочи на крака и каза: „На небето те търсих, на земята на крака ми доде… Казва на синовете си: «Дръжте, дайте въжето да го обеся». И те, готови на заповедта му, стоят на крака. Баба попадия се моли: «Стой, попе, какво ша направиш…». Дядо поп: «Дръжте (…)». Те си имали вехта мараза: давали на даскал Марина книги да им подвезува, той изгубил книгите, не им ги занел. (…) Марин се изпълни, скочи, та грабна мечкадарската си тояга, която стоеше отвън изправена. И аз подир него из вратата навън. Ами сега какво ще правим? Марин каза: «Не бива да седим тук вън, защото той е лош и пиян, ще удари някого пусадан. Да удари мене, то нищо, ами ще удари тебе, попче. Язък е за вази. Да идем да се затворим при конете в яхъра и там да спим». Няма какво да се стори (…) прилича не прилича, намъкнахме се в яхъра. Марин намери едно дърво, взе та подлости вратата отвътре. С топ да я биеш, не се отваря.

Легнахме да лежим. Лежи ли се? Пусти бълхи… Яхърът бил пълен. Гъмнаха ни, та ни натиснаха… Не се съмнюва скоро. Познахме по петлите, че наближи да се съмнюва. Станахме, та 351 отворихме вратата, изведохме конете, та ги стегнахме и тръгнахме из двора навън. Единят му син сякаш че е бил караул, да ни варди. Извика: «Ей, къде бягате? Да ви не гоня подир за ечемика, дето го взехте снощи за конете си!». Като да тръгнем, дадох на Марина парите зарад ечемика, та ги даде на комшията им, който се и обади, та каза: «Те оставиха мене парите, не ги закачай, ела ги вземи».

Отидохме, та намерихме поп Димитра, когото познавах и в когото отивах да лежа вечерта. Влязохме в къщата му. Посрещна ни и ни прие радостно. Разправих му историята, която написахме вечерта в яхъра с бълхите. Той ме окая, окаюва как не сме сполучили къщата му, ами сме отишле в таз пияница.

Направих водосвет. Намери ни човек, та ходихме в село из къщите, та поръсихме християните. Кога отидох в дядо поп Димитрови да ръся, той се скри, не излезе при мене. Не знам отгде намери този срам или още не беше изтрезнял от снощи. Синовете му, които плетяха същата юрмя, и те се помахнаха. Баба попадия богато ме подари и си поплака.

Изходихме селото. Дядо поп Димитър ни нагости и начерпи. И ни изпроводи с благодарение, защото се видяхме живо и здраво.

Отидохме на с. Химитлий у поп Стоянови. Поп Стоян беше ходил на едно село да светят масла. Донесе една бича плешка. Вечерта ядохме, пекохме от нея. И винцето беше хубаво, догде поправихме историята на бълхите в поп Димитровия яхър. Тука си попяхме.

Сутрената тръгнах, та изръсих християните из къщите. Подариха ме богато.

Богданмахле и Бештепе — и тях поръсих, които ме богато подариха. И свърших.

Сочинявах историята за бълхите в поп Димитрова яхър, ама и кесията напълних, за да я напечатам; и даскал Марин да си оправи мечкадарския даяк, с когото се кани да изповядува и поправи благодетеля си поп Димитра, загдето му подари живота, та го не обеси. Едни щяха да се радват, а други да плачат: «Чуваш ли, Маринчо, че те писали в Стамболското?» (…)

ЗАПЕЧАТАНОТО ПИСМО. Пише ми владишкий наместник отец поп Гърди от Казанлък да побързам по-скоро да ида да си заема енорията, която ми се дала в Калпакчийската махала при церквата «Свята Богородица», или да им пиша по кои причини съм се обавил досега.

СЕЛО АХИЕВО. Аз прочетох писмото и тази неделя отидох на Ахиево, та им служих литургия в церквата «Святи пророк Илия». Поп Йовчо от Стара Загора щеше да им е служащ, но като отидох аз, отстъпа ми да им служа. Поп Слави Господинов ме много обичаше, но беше сакат, та не можеше да служи. Селяните ми се много зарадваха. И искат ме да ходя всяка неделя да им служа. Ами нашите какво да правя? И те ме канят да им бъда свещеник.

ГОСПОДИН КЪНЕВ И ЖЕКО МИНЧЕВ. Жеко Минчев беше селски мухтарин. Попитаха ме с Кънев Господина: защо ме нямаше в неделя в черквата? Аз извадих, та им прочетох писмото до мене от поп Гърдя. И защо съм ходил да служа на Ахиево, разправих им.

ЛИНГУРСКИТЕ СВАТБИ. Тази година нападнаха едни богати лингури^[38], навързаха си мечките и не се минува покрай колибите им. Тези лингури направиха осем сватби, които венчахме двамата със стария свещеник Паскаля Желев. От тези пари, които взехме от лингурските сватби, мене за едно каве не даде от тях. От село нищо ми не дава. Казва, че бил закупил селото. Аз служа в черквата и оттам, ако падне нещо попско право и нея закупил. Каквито треби се появят в село, мене търсят да ги извърша. Затова разправих на Господина Кънев и Жека Минчев: «И това не е мунафък, но е цяла истина. Затова ще напусна селото ви и ще ида, дето ме викат и ми се молят, и много радват».

Господин Кънев и Жеко Минчев още в този ден отидоха в града при дяда Митрофана: да изгонят поп Паскаля съвсем из селото.

УПЛАШЕН ПОП. Господин Кънев и Жеко Минчев, като отивали в града, случило се, та се срещнали при Голямо Кадиево със свещеник Паскаля Желев, комуто разправили, че за него отиват в града при дяда Митрофана. Свещеник Паскал им се помолил да го не заявяват, защото съглася да се раздели селската енория надве поравно.

Свещеник Паскал нигде се не отбил, доде пред вратата и вика: «Попче-е, тук ли си?». Излязох от къщи и го поканих да слезе от коня. Той слиза и ми говори: «Защо прибърза? Ела да разделим 354 енорията».

Преброихме къщите: напол[овина] — нему и мене.

В това време селото беше около шестдесет къщи: овчари, аргати и в двата чифлика — и те се набираха окол двадесет. Свещеник Паскал имаше и други села да държи: Буздуванджий, Топракхисар и Талашманлий, в които нямах право да искам от тях. Мене дадоха за енория и тези села: Ахърито, Голямо и Малко Кадиево, които ги държаха досега поп Васил и син му поп Порфир от Стара Загора.

Поп Калчо остаря и заболя. Не може да служи в селата Могила и Гюрюджий. И тях ми дадоха да ги отслужвам. Хаджи поп Минчо и той не може от старост да ходи. Дадоха ми селата Джуранлий, Айданлий и Муратлий. Поп Стоян от Трънково беше се повредил в ума. Селото отслужваше поп Михалчо от Стара Загора. Той венча един калугерин-духовник с една хаскьовлийка. Когато [го] биха и запряха, той се разсърди, та умря и отиде да се разправя при Бога. А мене задължиха и в Трънково да отслужвам.

Поп Паскалевата енория като привързана на черквата «Святи великомученик Георгий» в село Арабаджиево, каквато работа (тайна) да се случи, мене търсят. Заплащат и на двама ни поравно, без да се ущърби платата на поп Паскаля.

Поп Пенчо Кетапсъзина от месец на месец можеше ли или не да заобиколи селата си: Пишмана, Караманлий, Енекчиево и Аладжалий. Научиха се мене да търсят за причестяваме болни и опела меня да търсят. Аз ходех, ама се пазарях, че тъй отивах, като оставях и на священика им платата. На ти енория — [на] два коня!

ОТГОВОР. Отговорих на стареца, отца свещеника Гърдя в Казанлък, че баща ми, майка ми и жена ми никак не са съгласни и не можех да ги обидя да се изселя от село и да ида да живея в Казанлък. Да знайте, че се отказах и не ще да дода. Търсете си друг свещеник“. Писах и на Пасрака даскал Ивана да доде в село, да го условим за учител.

НАСЛЕДНИК. Даскал Йовчо Нейков доде от Стара Затора: иска да го условя за учител в селото и да му направя работа за Злата Кънев Господинова, да я вземе за жена и да стане наследник на Кънев Господиновата стока, имот — чунки той няма 5 сина наследници. Едното можах да направя, а второто не е моя работа.

Кънев Господиница скланя да й стане Йовчо зет, но Йовчо не знай какво прави. Вмъкна се в дюкяна и захвана да шета: ден, два дни — предложил самичък да си сватува на Господина Кънев за дъщеря му Злата.

Отидох една сутрена; познах, че времето ще се развали: котакът си обърнал дирника къде огена. В този ден Йовчо взел да заповядва на сина му Теня Господинов и да му намира махна, че не знаел да си реди дюкяна. Ама нека влезел той в дюкяна, че гледай какъв изметен и светлив дюкян щял да й! Кънев Господин казал: „Гледай, сега ще го науча“ — като смигнал на Теня да повика брата си Гергана и да донесе една хубава мешовица.

Сприщили Йовча в дюкяна и му нашарили гърба като чирпанска паница и лицето му като гризана и обелена тиква. Йовчо отиде в града да обажда и не се изобърна назад.

1863 ГОД. ДАСКАЛ ИВАН ПАСРАКА. Доде даскал Иван Пасрака от Казанлък, та го условихме за даскал и певец в черквата. Той беше наустничар, а от много прочит всички житиета наум знаеше, та беше и проповедник в черквата, и добър певец: черковно правило, наустница, псалтир, канони — всичко извън наум знаеше. Стига „благословен Бог“ да се рече, той прилича на вятърничава воденица: так-так-так. Ходи из черквата и без книга чете катизмите и пали кандилата.

ЦИГАНИНЪТ БАЙЧО. На 17 януар 1863 година се помина баба, на жена ми майка й Станка, около 55–60-годишна възраст.

Ходих, та я опях и погребах, заедно с даскала и децата, които бях завел от село да носят слънцата.

На 19-и, в неделя, отидохме заедно с даскала на Боздуванджий да венчавам Кавръков Колева син Вълча с Руска Грудева от същото село. Те бяха роднина. Поп Паскал издал им свидетелство, а калугерката Пищимия, която седеше при дяда Митрофана и казваше, че му била сестра, издала вулата с неин подпис.

Венчах сватбата, даскалът пя; кумът, гостите изцелуваха венчалата и свърших тайната. Чух, като се разговарят в къщи, че циганинът Банчо, който бил умрял наскоро, станал вампир.

Днеска Джададжията, Вампирджията, го хванал и още един вампир с него заедно хванал, та станали два. Отидох да нощувам в къщата на дяда Илча, та се случи и Вампирджията на неговата къща. Постлали му една нова плъст на четири ката и го завили с една хубава нова черга. Спи като агне, защото се много утрепал днес, догде хване вампирите.

357 Попитах дяда Илча: „Кой лежи тука?“. Той ми отговори: „Джададжията, на когото обещавахме 4 турски лири да доде в селото ни. И днеска хвана два вампира“.

Вампирджията се спотайва под чергата, ама не знай какво ще му доде на главата. Захвана дядо Илчо да си приказува какво изтеглил от тези вампири: дохаждали вечер да го мачкат в къщи и да му събарят бакърите от бакърджийницата. И да му излива и чупи стомните: „Ама и той днеска, мама им, улови ги ай тук, под брега в моята гермя, та ги запря в един шарланик, та ги изгори в огена“.

Аз захванах да го обожавам: че те са дяволски слуги, Господ ги надарил с тая дарба, да запазят на хората скотовете от вампири. Той, като чу, че му захвалям и обожавам, захвана да помърдува под чергата (…)

Даскал Иван Пасрака попита: „Къде му й иконата, дето хваща с нея вампирите?“. Дядо Илчо: „Ей я в торбата му“.

Пасрака стана, та извади иконата от торбата и каза: „Чакай, дядо Илчо, още един вампир останал, да уловя аз него“. Взе иконата и забра Вампирджията по главата: „Този мискинин (…) тоз проклет вампир…“.

Би го с иконата, влече го, тъпка го. Аз държа дяда Илча 358 да го не запази. Най-подир го извлече из вратата навън, та го изгони с кучетата. Джададжията не се видя, нето чу накъде избягна! Иконата — джададжийницата му — остана на парчета в Пасраковите ръце. И парите му останаха, не можа да ги вземе, но боздуванджийци са набожни към лъжливите дяволски работи, може да му ги изпратиха. Иконата Пасрака изгори в огена, да не лъже с нея други хора. Дядо Илчо каза, че тази икона останала още от дяда му на Джададжията (и той бил вампирджия).

Дядо Илчо нямаше момчета — само женски. То вампирът, дето мачкал и дрънкал бакърите и изливал и чупил стомните, бил мъжак с два крака — любовник на дъщеря му. И откак улови Пасрака вампира: не се й чуло досега в Боздуванджий да влезе вампир. Отърва се и циганинът Банчо: да му не ручкат и горят костите.

НЕДЕЛЯТА МИТ АР И ФАРИСЕЙ. Поп Стоян от Трънково беше дошел тази неделя да се черкува на нашата черква, защото в Трънково нямаше черква. Подир утринното възкресно евангелие поп Стоян, който пееше от лявата страна, запя „Славя те молитвами апостолов“. Пасрака казва: „Покаяние“. Поп Стоян не чува, Пасрака го ръгна в корема с триода: „Кьорав ли си, кьорчо?!“ Поп Стоян се вмъкна в олтаря и отиде, та се изправи на дверите и оттам попържа, та се пука.

Ще изляза да кадя, поп Стоян ми заръча да кажа на Господина Кънев да изгони това магаре из черквата навън (даскал Ивана Пасрака). Излязох из олтаря да покадя из черквата и поп Стоян гледа дали ще се спра при Господина да кажа, както ме задължи. Аз се спрях при Господина Кънев, та му шепнах, че ще изпроводя поп Стояна вън. И като излезе, да го не пускат да влезе в черквата, че ще ми направи пакост в олтаря. Влязох в олтаря. Казах на поп Стояна, че Господин Кънев ми заръча да излезе поп Стоян навън — има нещо да му каже. Поп Стоян излезе из черквата навън и пак се повърна да влиза. Нейко Хаджиев го улови за джубето и не го пуска да влезе в черквата. Поп Стоян: „Я, този бил Нейко бакалинът, тази черква направена за него. Ти знайш, кога седиш насред село под бряста: режете на четелата на тогоз 100, на оногоз 1000 гроша“. И заднишката влезе в черквата и се намъкна пак в олтаря.

Даскал Пасрака качи се на амвона и взе да проповядва. Спомена в словото си, че който има две ризи, да хари[же] едната на сиромаха. Поп Стоян от олтаря вика: „Надявай се ешек ериф [магаре недно] да харижат на жена ти риза…“.

Като напуснахме черква, стана се попове и даскали… Поп Стоян си отиде бит.

ЧЕРКОВСКИЯТ МИШОК. Даскал Тачо беше даскал в Караджалий, оттам доде в нашето село. Научили се двамата с поп Паскаля да си готвят от черковския шарлан пържени тиквички и патладжан. Веднъж, като рекъл даскал Тачо да налей от гюма шарлан, изхлузи се един мишок от кюпа и цап в тиганя. Поп Паскал: „Ха, ха! Тачо, харна каварма“.

И още веднъж не побарали черковския шарлан.

Даскал Тачо отиде пак в Караджалий за даскал и да си вземе сбогома вече от даскалъка. Пенчо остана при Пасрака да учи псалтиката.

360 СЛЕД ВЪЗКРЕСЕНИЕ. Дядо поп [Паскал] доде от Стара Загора и се кай: „Попче-е, добре, че ме не послуша да служиш литургия на разпетий петък. Аз питах в града нашите попове и те ми казаха, че не се служело. Аз съм забравил. Питах и поп Коя, и той тъй ми каза. Попче, аз остарях. Забравил съм. Ти гледай вътрешната работа в черквата, аз отвън — дискоси, каквото падне ще върша…“. Затова беше много джабар дядо поп и аз при него за тези работи бях спокоен.

ОСМАНОВАТА ГЛАВА. На 23 април^[39] 1863 год. сборът вече е нареден — три дена. И тази година надоде народ много, прочути пехливани от далечни места и калпави крадцикончета — от кол и от въже, и те сборджии.

Крачола, къраасъ Исмаилаа, за тишина да пази поканен, и той доде, комуто направиха чардак на една кола под големия бряст насред село. Постлаха му нови плъсти и шарени нови черги, дюшек, на когото седи, та се наслаждава, по копринена риза и бяла шапка на гола бръсната турска кратуна.

Гайди, кеменчи свирят, хоро голямо се извива. Пременени гиздави момци и хубави, накитени моми… Крачола пуши тютюн и гледа от чардака. А пущ Осман, Любомирова коруджия, 361 опретнал се като турчин, влязъл вътре в хорото, взел една чиликница и не пуска ни едно момче да припре и влезе в хорото: бий на сирмия — глава, гръб, дето случи, никого не гледа…

Ний си имаме тайфа и вече сме намърсени — отчасти комитет.^[40] Осман ще яде даяка. Коста Пенчев, моят аретлик (лош Недю), разигра се с джоба върху му. Осман извади ножа и захвана се боят. Хорото се разпръсна. Коста излезе по-чевръст, случи, та удари Османа в голата бръсната тиква. Осман падна на земята в кръв залян. Спуснаха се на Осман в помощ и други турчеля. Еню Пеюв от Гюрюджий, той се спусна след другите турчеля, но имало българи — турски братя — Карадрагнеолу Петър пусадан удари Еня, та му пукна главата, защото Еню от българин се не пазеше.

Коста Пенчев избягна и не влезе в ръце. Карадрагнеолу Петра много вардихме да го прекарат момчетата ми, които не влязоха в битката. Ама и той нали турски брат, качиха го могилските турци на един на коня отзад, та го занесоха в Могила. (Мехмедаа Али Голхетемов го качи на коня си, двама на един кон — турчин и българин!)

Осман, легнал на гърба си, рита и реве: „О, оле-ле! Боли, дядо Господине…“. Дядо Господин Кънев го мири; „Амджикоолу, анънън намджи [кучи сине, майка ти…], каква работа имаш в хорото? Тъй бият людските момчета“. Крачола Смаил и той се смей и говори: „Холан, Осман, хама си юнак… Тебе българин да те бий!“. Смей се…

Смаилаа, ако е на друго село, знай турски, ама тук мечката голяма: Господин Кънев… Крачола Смаил сякогаж е запазвал нашето село и защищавал хората ни (…)

ХАЙДУТСКО ХОРО. Моят любезний даскал Йовчо Нейков от Стара Загора стана хайдутин и много ми й сърдит. Праща ми хабер и ми казва, че ако ме улови, жив ще ме дере. И аз му отговарям, че хубай да се надържа, кога ме хваща, че лошо ще го направя и каквото й намислил, на главата му да бъде.

Нашите другари, които уж отиваха да освобождават България, те още се не отказали, още по-народни станаха: и кръвта си ще прежалят, и имот ще напуснат; жени и деца ще забравят — само целта си да постигнат, да видят свободна България… Сега освобождават България от имот. Някой човек, ако е продал жито, кон, вол, запазят вечер пътя срещу Стара Загора и обират, когото срещнат и стигнат; каквото се намери из колята или в дисагите — освен парите, които са взели… Пари, колкото вземали, си ги разделяли помежду си, а дрехи и скъпоценни неща са оставяли на Муратлий в хайдут Стойковата къща, когото мислеха хората за най-добър и честен човек. И той честен я, търси най-честните и богати човеци с тях да се конущиса и разсмей с благите си сладки думи. Деня светия, а вечер — карапезевенк! И дупчи по ребрата с ятагана си безгрешния беден българин, който продал една каната плява.

На 25 май 1863 год. — по Свята Троица, като знаят, че ще забикалям селата Ахърито, Голямо и Малко Кадиево, на други села не можах да пристигна, замръкнах в Малко Кадиево — те ме били вардили при голямата могила: когато заминувам при Лангозова мост, да ме сприщят и уловят. Те, мой даскал Йовчовата тайфа.

Свако Дачо ме не пускаше да си отида, но аз го не послушах.

Тръгнах си (…) Макар конят ми да беше „очан кушу“ (хвърковато пиле), жив ме не можеха улови, ако ме не ударят с пушка. Като карах тъй бръжко и гледах отдалеч, и сочех право, уж че ще мина по бейския бент, видях, че се смъкнаха четворица от корията и набиха ръжта. И други набиха в средата, и други още на другия край. Завардиха ме на три места. Аз, като карах тъй (…) изведнъж кривнах край азмака и пуснах бързо, като и напопържах (…)

Подир някой ден отидох на Малко Кадиево. И ще нощувам в свакови Дачеви. Вечерта кеята им Иван Чапраза, който и вино продаваше (…) повика ме настрана, та ми каза: хубай да се 364 пазя, че по „Свята Троица“ на хубаво място биле те завардили, ама ти си ги видял и си ги попържал; много ви били сърдити (…) Казува ми Иван Чапраза: Георги Балахурата от Боздуванджий свирел с кеменчета, а те, другите, играли хоро и биле облечени с арнаутски дрехи. И като се хубай напили, карали Чапраза да ги заведе по мандрите да вземат агнета, а той им казал, че не било негова работа.

Чапраза Иван казува: „Щом излязоха от село, и подир малко залаха овчарските кучета при Доралия и овчарите зареваха. Аз всичко знам, но не смея да кажа, страх ма й, но тебе казвам, дядо попе: хубай се пази, защото много те обичам, а те се лошо заканват“. „Аз ги знам, Иване, но не ма й страх от тях, защо утре може да ги изловят и изморят“. (…)

ТЕЛОХРАНИТЕЛИТЕ МИ И ОСВОБОДИТЕЛИТЕ НА БЪЛГАРИЯ. Дошле, та ме завардили една нощ при двора ни в трънките до реката, дано някак си се случи да ида нататък, за да ме хванат жив. Но кой да ги усети, и тук не сполучили.

365 На 20 юлий, на празника Святи пророк Илия, като знаят, че ще ида за деня на сбора в Ахиево, завардили ме при Трънката воденица — между лозята и корията, гдето се събираха двата пътя откъм нашето село и Тузйолу. Аз, като не обичам да минувам всеки път през такива прави пътища, то ударих направо ли, накриво ли, без път през корията и отидох в Ахиево. И тук удари сполуката отдире им (…)

ОСВОБОДИТЕЛИТЕ ВЛЯЗОХА В КАПАНА. И ТОВА ХОРО, АКО ИЗИГРАЯТ, БАЯ НАРОДНИ ЮНАЦИ ЩЕ ИМ СЕ НАПРАВИ ПАМЕТНИК. Най-последния път Велчо войвода отиде и в селото си да покаже юнашство, да хване Диня Мъникя и Диня Попстойнов (Мангамата) — двамата бакали в с. Карабурун.

В това землище няма гора освен гората налдюкенска (…) Най-подир какво стана, изхващаха ги всичките: Белчо Лесов, Рали Гай-даджията, Господин Терзията, Михал даскала от Карабурун; Мата Мандаджи Желев от Кавашката махала, Герги Кеменчиджията (Балахурата) и Тинко Карапетров от Боздуванджий, честния хайдут Стойко от Муратлий, даскал Йовчо Нейков, баща му Нейко отиде махле бокана [на боклука] и Влаюолу Колю от Стара Загора от Караверлери и други, които съм забравил.

У даскал Йовча не верувам да останаха пари. В тях намериха много пранги железни вчупени и освободени затворниците и затова уловиха и баща му като ятак, та го затвориха. Той беше стар човек, умря в затвора. [У] Влаюолу Колю с кола пари останали в двора му скрита, казват хората. Много пари взеха те от Глухия в Гюнелий, кога го ишкиря бастисаха, та го обраха. От тези юнаци само един отърпя, та се освободи от Пловдив — Тинко Карапетров от Боздуванджий. И то дали беше, защото той е чифчюкеясъ на Садулла бея, на комуто ръката се не превива лесно за такива малки работи. В хайдут Стойка много обир намериха в къщата му.

Като ги забрали да ги карат за в Пловдив, даскал Йовчо нямал чест да стигне в Пловдив: при Алипашинския кайнак, като се спрял да пие вода, противял се и не щял да върви; турският заптия го ударил с приклада на пушката в главата и там му излязла душата; занели го, та го погребали в Чирпан.

Влаюолу Колю, като беше изплашил и изпълнил турците дотолкова, щото, щом му чуят името, от страха му и неродените турски деца в майките си треперят; зарад това го много мразеха турците и не се знай къде закараха него, та го умориха. Другите всички измряха в Пловдив. Стойка, син му, умрял го донесе с талига от Пловдив, та го погреба в муратлийските гробища. Син му, като го носел, не се знай стреснал ли се е или уплашил — след малко и той стана курбан подир баща си.

Тези юнаци, да кажа хора, не бяха уж с тази цел отпървен,^[41] но сетне я удариха на хайдутлук, обири, кражби и не се покаяха да се оставят. Затова много даваджии имаха, та ги измориха. Виж, хубавец, гиздавец Тинко със засуканите мустаци мре ли? Като е чифчикея на Садулла бея, трябва да имат всичките такива беища, а де тази чест?

Грах го речи, боб го кажи — и аз се освободих… Теню Господинов можеше и той да пострада. Не се знай…

369 ХАЙДУТСКА ПЕСЕН. Мама Стояну думаше: „Стоене, синко, Стоене, ся става девят години, откак болян ти лежиш (…)“

370 1864 ГОДИНА. Преминахме криво-ляво 1863 г., да кажем, благополучно. И постъпихме в 1864-тата година. Дано тя да бъде по-благополучна и весела, с голям клас на нива, пълни хамбари с жито и бъчеви с вино, и дисаги с попски резенци и богородични плешки. Дай Боже!

За учител и тази година условихме даскал Ивана Пасрака от Казанлък.

371 В енорията, за която се венчах:

1. Арабаджиево —	къщи	30	— напол селото
в дурашкия чифлик	,,	10
аргати и овчари	,,	12
2. Ахърито — къщи	,,	23
в чифлика аргати, овчари		12
3. Голямо Кадиево		12
аргати в чифлика, овчари		15
селски аргати, овчари		6
4. Малко Кадиево	,,	10
чифлишки аргати, овчари		30
Придадени села
5. Могила		3
чифлишки аргати, овчари		65
6. Гюрюджий		20
в чифлика аргати, овчари		35
селски	,,	10
7. Джуранлий	,,	1
аргати, овчари		60
		—
		354

Арабаджиево, българско село с два чифлика; Ахърито, българско село с един чифлик; Голямо Кадиево, българско — с един чифлик; Малко Кадиево, българско — с три чифлика турски и един български, които ми плащаха на къща по един шиник жито: на Гергевден — агнешка кожа, плешка и цял кравай хляб; тъй на Богородица — кожа, плешка от курбан.

Преди мене, колкото попове слугували в Могила (Кавак), оплакуваха се, че нищо не може да вземат: нето жито, не пък кожи. И ако вземали плешка, то турците я вземали от тях. Аз, като идех в селото Могила, напълня джебовете си с шекер и научих малките турчета да ме срещнат, кога вляза в селото им, та им пръскам шекер. Те, като оберат шекера, напълнят си шепите, всяко хукне към къщи и вика на майка си: „Мамо, нашият поп пак мина и ни раздаде шекер“.

Майка му и тя се радва, че съм обичал децата им. Вечерта се похвалят и на бащите си. И тях им става добре, защото друг поп не се отнасял тъй с децата им.

Кога тръгнех да светя води в чифлиците по християнските къщи, то турчетата всички вървяха с мене, та ме пазеха от кучетата, като нарамило всяко по един сърък и гонят кучетата. Като си извърша водосветите — пак шекер на всичките. Те, вместо да ме замергат с камъни^[42], както им обичаят, те ме пазят като писано яйце.

На Гергевден, кога идех да събирам кожи, заведа Петра Кълвачев от Топракхисар. Купя им вино на дюкяна, та го оставя при Петра. Те запушат агнетата в пещта, идат при Петра: той им пей и ги черпи с вино. Те сами си донасят кожите. Хеле да се противи някой, скъсуват го.

Могила (Кавак) е турско село с чифлици: Голхетемовите, хаджи Османаа, Чаушоолу, Хасанчето и други, отново и прочутий богат кадия. Тези турци бяха много хайдути-кесаджии, но мене обичаха. И кога си берях храната, и те ми даваха от чифлик по едно или две кила жито.

Гюрюджий, българско село с чифлици три: хаджи Таираа, Еминаа и Сюлейман Хаджифизиоглу^[43]. В това село, след като мина на връщане, всичко събрано: кожи, плешки и краваи.

Джуранлий, турско село с главен чифлик Капъджибашиски хаджи Арифаа, и един християнски — на дяда Дана Цънцарина, и една къща на баба Доневица. В това село имаше и около 50 къщи, тъпанари — дзурнаджии от по джинса циганите, на турците и други чифлици още. Кога отидох най-първо в това село на Гергевден, събраха се християните, изнесоха препечените агнета. Аз направих водосвет, та ги поръсих и събрах кожите, хляба и плешките. Един дърт еничарин-турчин, седнал до портата пред хаджи Арифова чифлик, мирише и дъвче наум печените агнета, като гледа. Аз, като го видях, познах му мнението, че иска да опъне плешките, както бил научен по предишните обичаи на Гергевден. Един кожухарин с две магарета водя да товарим кожите на тях. Натоварихме кожи, плешки и хляб. Агата стана на крака и каза:

— Попе, емфе имаш ли?

Аз му отговорих:

— Нямам.

— В нашето село поп без емфе не може да ходи.

— Ако си много за емфе мераклия, ей града близо — иди си купи.

— Двама попа на едно село може ли?

374 — Бива, според селото. Аз на тези християни ще попувам, а ти иди в циганските колиби, те са от вашата народност. И те имат какава днес и всеки по едно агне заклал. Направи им молитвата и благослови агнешката им жертва. И вземи агнешката кожа и плешка! (…)

Върнах се на Гюрюджий, прибрах кожите; тъй на Могила, Малко и Голямо Кадиево и Ахърито. Кожухарят с кожите — в града, а аз с другарите си — в село. Дохаждаше ни като харизано. Донесат ми хляб, плешки — таман ме разправяха за три дни, догде да изпратя сборджиите-гостите, които ми дохаждаха. Някой и да не иска да ми доде на гости, за хатъра на плешките дохождаха ми. И мене ми се не свидят: камък не хвърлях, да ме заболи ръка.

ТИРФИЛИЙСКОТО ПОПЧЕ. Поп Костадин от Химитлий тирифлийци го запопиха за селото си. Били го и го накарали зорлен да венчай роднина — една сватба в селото им. Той побягна и доде в Ахиево, та им стана свещеник. Много беше пъзливо това попче.

АЛЕСТИЯТ КОН. Чаушеолу от Могила имаше един алест ат. Скопи го и се уплаши да се не повреди. Стори го за продан и аз го купих от него. Конят оздравя и никаква повреда не му стана. Майка му стара, аз и други коне съм ездил, но това — друго нещо! И този кон като взех, още по-много станах роднина с могилските турчета. Като минувам през село, и те подпре ми скачат: „Наш Алчо, наш Алчо…“

375 СЕЛО ГОЛЯМО КАДИЕВО. КОРАЛА — ТУРСКИ ЗАПТИЯ. Отидох в Голямо Кадиево срещу жетва да светя води в къщята заедно с даскал Ивана Пасрака, когото водех да ми помага и чете канона на водосвета. Случи се и Корала, турски заптия, да събира царски данок в селото Голямо Кадиево. Свърших водосвета из къщите и тръгнах с даскала да идем на дюкяна да пием по едно каве. Корала събрал всички данъкоплатци от село, та ги наредил прави на крака срещу слънцето и пердаши отподир с един недодялан прът. И говори: „Пари, пезевенклеръ, паари! Бакърите си, чергите си продайте, пари искам!“.

Селският говедар Дойко и той беше в числото при срещу слънцепоклонниците, който отговори на Корала: „Сега бакърите си, чергите си ша продадем, утре м… ми ли ша вземеш?“.

Дойко, щом издума, не знай ли какво ще го огрей? Говедарската тояга на рамо и бегом в корията срещу село. Че не влезе в корията, ами седна на края, наперчил говедарската сопа, и гледа къде село. Корала се пука, псува, както доде до уста: „Скоро коня ми, пушката ми, да го стигна!“ Не му държи по-нататък да го гони, че в корията е от ръжта по-лошо. Само си говори: „Ах, гяур, кяфир пезевенк, на инат ми прави. Дотам догде да ида, той ще набий гората!“

Още по за голяма беля на моя даскал Ивана Пасрака що му трябваше да се обажда. Изговори, та каза: „Ще дадем, ефендим, ще дадем, падишахът ни да е жив“. „Ти ли се обади?“ — онзи разярен еничарин Корала отговори: „Отгде си ти, безбожнико, тебе кой пита?“. Даскалът Иван Пасрака го попита: „Ти тези сиромаси в коя гора ги хвана? И спри да ги мъчиш такива мъки!“. Корала: „Тебе изпитван ли те туриха (поставиха), идолопоклонник магаре (…) водач на беззаконните жени… «»Магарели съм, аз бе, циганско породо? И от циганин си по-долен, ти от мохамеданство си много отстранен“.

Корала се побара къде ятагана си. Пасрака се спусна, та се хванаха! (Направихме водосвета!) Пасрака излезе по-силен, та поде Корала отдолу си, съсипа да го тъпче. Аз станах съдия, та освободих онези сиромаси, които седяха гошоглави срещу слънцето.

Голямокадийският чифликсайбия хаджи Ашим бей, който беше и каймакамин (началник) в Стара Загора, дошел да забиколи чифлика си и да нареди на хората си да му доведат жетварки.

Обредът се извърши. Корала сърдит — оген дъха. Отидохме при хаджи Хашим бея: аз — поп Минчо Кънчев, дядо Стоян Станчев, Никола Янков и Пасрака, та разказахме на бея. И беят проводи назърина си Мостана, та повика Корала. Корала до де и трепери дирникът му, не се задържа. То било много лесно: взе му хабата, обезоръжи го и го изпроводи в Стара Загора, като изговори: „Кучето себе си да знай“.

Корала до земята му се покланя, та му се моли и коляно му целува, но беят се не смили за него.

С Пасрака станаха на кълбо, но Пасрака хубай го нагласи. След два месеца Корала от инат пукна и се освободи в Ахърито — при пилафчиите и райски девойки.

ТОДОРАКИ ХАДЖИКОСЕВ^[44] ОТ СТАРА ЗАГОРА. Тодораки Хаджикосев — Брадата, ако го гледаш извън, ще речеш, че е турчин или турска породица, защото се отнася като турчин, с турска брада. А отвътре сърцето му народно, българско. Турците го много вярват, почитат и обичат, но той тайно ги много мрази и не иска да ги види.

Ако и да бях досега малко събуден от народни български тайни^[46] за свободата, таз 1864 година той най-първо ми изпроводи хиляда книжни фишеци в една тенекяна кутия, който ги работеше син му даскал Наню със Савата Софтата, Колю Ганчев, Пенчо Хаджиславов от Стара Загора, Петра Желев Кълвачов от Топракхисар. С тайна заповед: да убеждаваме полека-лека и да се приготвювяме за свободата. До това време бях открил на следующите: Господина Кънев, Кънча Стоянов, Димитра Широв, Гоната Мирчев, Руся Д. Бакърджията, Янка Станчев, Ивана Степанов.

378 САДУЛЛА БЕГОВАТА КРЪЩЕНКА В ГОРАТА. За 19-и ден октомврий 1864 год. бяхме поканени от могилски дяда Три-фона да идем в селото им: имало 4–5 масла за светене и той щял да свети.

18-и ден, в неделя^[48], за в понеделник, 19-и, след пладне качихме се с поп Паскаля на конете си и тръгнахме за в Могила. Ще минем през могилските кории. Като минахме Узунчаир при Каваците и като да кръстосаме и преминем през боздуванджийския път, чухме из пътя конско трополение и дрънкание на пайтон, но се не види от честата гора.

Поп Паскал каза: „Попче, слизай от коня, че онзи дявол минува“. Аз му отговорих: „Кой дявол?“. „Слизай, слизай…“.

И бръжко слезе, а аз подире му. Изправихме се на сузда и седим със сгърнати ръце срещу пътя. Ето и пайтонът изскочи с 15–20 души башибозушка конница.

Садулла бей, като ни видя, спря пайтона и ни повика да идем при него. Дъртият поп Паскал знай. И друг път влизал в такива примки. Ако беше останало на мене, аз щях да набия и пусна коня из пътя през корията, че каквото стане; изпопукуваха си конете да ме гонят, защото моя кон много бягаше. Ама и кога ме уловят, не се знай колко лобут ще понеса: на заспало, догде бяло пореве.

Дядо поп Паскал, догде дойде до пайтона, поклони се три пъти — по турски метане — и целуна на бея етекя (коляното). Аз се уча: но каквото прави другият, и аз същото направих. Отстъпихме с метанета назад и стоим на сузда срещу бея (…)

Садулла бей Моллафаризов е един княз в Стара Загора. Той е пияница, но всички треперят само от името му. Като набий някого и сетне подари го с пари: смазан от бой човек пари не му са на очи.

Тъй и ний със стария дяда поп Паскаля, като бяхме забиколе-ни от зверската му турска конница, не знаехме какво ще ни посрещне. Дядо поп като стар, той ял такава парса, но аз хабер нямам от такава опачина или страх…

Садулла бей Моллафаризов седи като княз в пайтона, очите му изпъкнали от ракия като на дявол, бинликят със спирт до него. Пайтонджията му Никола държи конете. Конническата тълпа с опулени очи гледа какво ще им заповяда да вършат с нази; бутат конете и Садулла бея гледат в очите, но той ги не поглежда.

Изговори Садулла бей: „Никола, едно дупе!“.

Спукахме я. Никола взе една черна кавена чаша, която може да събере около тридесет драма. Никола напълни чашата със спирт от бинликя. Това му било дупето! Беят каза: „Дай на стари баща“. Дядо поп изпи чашата, прави му молитва и облизува се, и още му се пие. „На сега изпиленото една“. Яврука ще я вапца, защото ракия не пие! Бутам дяда попа и му казвам: „Не моя я изпи, защото ще умра“. Дядо поп казва, без да чуй беят, шушне с очи и казва: „Пий, че ще ни бият“. Беят пак заповядува: „Още по една! И на яврука една!“.

Дядо поп Паскал още му се пие. Изпи чашата, целуна му коляно — по турски „етекя“ — и хвана да го благославя: че бил много млад и ще живей още много години, като спомена и покойния 380 му баща Молла Фариза; че Садулла бей, като бил малко дете, поп Паскал го носил на гърба си, когато бягали от чумата, живели в чифлика им в Боздуванджий.

Що му трябва да го лъже толкова, но от турчин по-много знаеше язика им да говори.

Садулла бей: „Бре, ти има да вземаш“ (…) Яврука захвана да я оцапва. Дядо поп още се облизва. Садулла бей изговори: „Стар баща, да ми направите една молитва. Аз съм влизал във ваште черкви. Има едно четмо крехко, него искам“.

Казах: „Дядо попе, какво да му четем?“ Дядо поп Паскал каза: „Честнейшую херувим“.

Хванахме се като Гела и Мара за ръцете, забикаляме пайтона и пеем: дядо поп гръцки, аз български. Забиколихме три пъти пайтона, свършихме молитвата. Старият каквото прави, и я така, той целуна етекя и я същото направих. Дядо поп благославя: „Бирер даха, явруяда бир [още по една, една и за младока]“. То беше. Яврука на тъмно гледа, такава спирт — като оген; пък без вода да го пие човек, то не е шега или играчка. Ний пяхме и играхме, но не спомага.

Садулла бей извади голяма заповед, като издума: „Никола, пет на едно“.

Никола стана, та отхлупи едно сандъче, извади от него една бяла кесия, бръкна в кесията, извади пет жълти ермелика (пет жълтици), които в него време се харчеха двадесет и четири гроша) — 4 лева и 80 стотинки.

381 Никола извади жълтиците, беят ги преброи и каза: „Дай ги на стария баща. И на яврука пет“.

Взехме жълтиците, извика „Арш“. Конницата пусна конете напреж и пайтонът след тях, отидоха из пътя.

Поп Паскал каза: „Попче, тури ги в джоба си, да ги не изгубиш. И качувай се на коня“.

Качихме се и бръжко караме, но аз едвам видя. Поп Паскал често ме пита: „Попче-е, да ги не загубиш“.

Стигнахме в Могила. Влязохме в дядо Трифонова харманлък. Дядо Трифон ни посрещна. Поп Паскал: „Трифончо, пет, пет… Ей ги“ — показува ги в ръката си. Той ги не турил в джеба си, ами ги държал в ръката си. „И попчето има пет. Да не си ги загубило? Кажи ги!“. Няма какво — казах ги. „Трифончо-о, кръщавахме в корията Садулла бея и ни заплати. Бог да го варди“.

Дядо поп Паскал знаел и доктория: накара баба Трифоница, та стопли вода. „На, пии, попче“.

Яврука я оцапа, няма го никакъв.

Пих гореща вода и блювах. Най-подире ме завиха с черги, га съм заспал.

Поп Паскал и дядо Трифон, дорде да се съмне, пили. Кога се посафирясам малко, чувам поп Паскаля, като казва на баба Трифоница: „Златке, хубай да направиш пачата, счука ли и чесънът?“.

Съмна се и аз станах, но много ми беше тежко и главата ми се вий. Поп Паскад ме попита: „Попче, можеш ли че́? Ако не можеш, леж тука. Аз ще ги светя, те четири масла били. Ще прибера кожите и плешките ти и парите. Свободен бъди. Тези, дето ги даде беят, те стигат. Аз самичък светявам маслата“.

Дядо Трифон и той го поддържа: „Ако не може попчето, ти самичък, дядо попе, ще ги светиш“.

Поп Паскал: „Трифончо-о, те са явручета, не можат да отърпят още на хас капка“.

Тежко не тежко, тръгнахме, та светихме маслата. Баба Трифоница беше гражданска хубава пача направила, но кой ша й, гдето да хапне: курбаните хубави, клъсти 5-годишни овни, но и покрай тях се не замирисува. Турчин се мъчно кръщавал и малко остана от тази кръщенка да се изправя на кавак, за курбан на Садулла бейката.

По този начин се извърши кръщенката на Садулла бей Моллафаризов, който ни заплати за труда 10 жълтици — гроша 240. А де по-много? В корията.

ОТ ТОЗИ КОЛ ДА НИ ОТВЪРЖАТ, ЧЕ КЪДЕТО НИ ВЪРЖАТ. 26 октомврий 1864 год., в понеделник^[49], имаше общи селски курбан, както всяка година имат обичай да колят курбан на Святи Димитра, което казват „черква“ селачите.

Хаджи Захария Княжески обичаше да посещава нашето село честичко. Беше дошел и сега, на 26 октомврий, в селото ни на черква и да яде курбан. Хаджи Захария се разприказва и откри да говори за свободата: „Господине, при дюкяна ви на моста ще направя кьошк, кога се освободим и изгоним агата“. Велев Петко нямаше хабер за тази работа, но каза: „Да ни отвържат от този кол, че където щат, там да ни вържат“.

Хаджи Захария беше руски агентин (…)

КОНСКА КУШИЯ. Хрътката Стойко продаваше вино. В един зимник-бурдел в Чаушоолу в чифлика в Могила донел едно буре вино от града и аргатята се събрали да го свалят от колата. На колата колелетата не извадили, ами го грабнали на ръце да го снемат. Дали са го изтървали или са искали да го пуснат… издънили бурето. Виното изтекло, в зимника станало една педя вино на земята.

Хрътката Стойко реве, та се къса и им говори: „Нали виках аз да извадите колендрика?“

Аргатята налягали и пият от земята вино. Дядо Стойко, брадат, легнал и той, смуче от земята разлятото вино, изправи се, та си изстиска брадата, пак ляга да пие и говори на Хрътката: „Мил ми си, кузум, аретлик“. Хрътката реве, та се пука: „Отиде виното, изпиха го от земята!“.

Аз заминувах за Гюрюджий. Спрях се да гледам. Алийчето Чаушеолу пияно, не види свят. Захвана ме да правим кушия, да си варим конете. Аз му склоних: по едно кило ечемик — от Игневото кладенче до кемерлията могилски мост; който надмине, да вземе ечемика. Алия извади ечемика, та го остави в бате Стойкови, а зарад мене ще дава бате Стойко ечемик. Турците много обичат да гледат такива неша: кушия, пехливанлък.

Събраха се малко и голямо, та излязоха из село като на сватба. Проточиха едно въже през пътя на аркъръ. Алия съблече коня си и го възседна без седло, на гол кон. Аз свалих само дисагите и 384 стегнах хубай коланите на седлото, качих се и бутнахме конете към реченото място — Игневото кладенче. Из пътя като вървим, казах на Алия да не иска да прави нещо хъксъзлък, та да изядем на конете правото и Алия не приема това.

Отидохме при кладенчето, възвихме конете назад, хванахме се за ръка и казах на Алия да извика той. И Алия послуша, извика и конете ни изплющяха. Аз знаех на моя кон табихетя: че ако му извикам, не се сдържа, защото беше якоглав. Алия все напреж и захвана да усукува камшика. Като наближихме около двеста разкрача — шага, извиках „Хъ-ъ, Алчо!“. И Алчо изхвръкна напреж, на Алия камшикът се не чува веч.

Преминах въжето, слязох от коня. Турчелята го взеха, та го зачулиха с чул и го развождат. Аз хвалям коня, че не е мой, но е на Чаушеолу от конете и затова не можат да го заминат, защото са джинс конете му. Прибрах ечемика, заръчах на Станча, който беше бакалин на Голхетемските на дюкяна, по едно каве, та ги почерпих, не всичките, но по-главните. Харен смях! Но няма кой да разбере, та да се смей и главата си да къса. Да има владицн, ще стане белли кой кум, кой побащим (…)

ПРЕРАБОТЕН ЦИГАНИН ДА СТАНЕ БЪЛГАРИН. Садулла бей Моллафаризов много обичал говедарина си — циганина Желя, когото намислил да го избави от циганията.

Поп Паскал като отишел в чифлика му, на кея Вълча в къщата, видял го бея хъ, ихтяр баба [хайде, стар бащице], та го повикал и му заповядал: за еди-кой ден да повикаш яврука; Кънчева син, да додете на Карабурун в черквата, защото тя е стара черква и там има още попове, да прекръстите моя говедар Желя да стане българин, да го отърва от циганията.

Поп Паскал доде, та ми каза и отидохме в Карабурун. Беят качил Желя на пайтона си, додоха, та се разположиха (имаше по-напреж проводени хора да кажат в село, че Садулла бей ще им доде на гости: да се приготвят да го посрещнат). Садулла бей повика Колев Влая и го накара да обръсне Желя. Влаю Колев му обели кратуната. Ний се облякохме във филони, посрещнахме бея с Желя и много народ от селото. Всеки иска да види: как ще стане циганин българин. Отведохме бея в черквата, турихме Желя на една карекла (стол), забулихме му главата с една пердя.

Поп Злати говори: „Бир кирет [Добре го подредили], главата му мяза на обелена тиква“. Поп Велчо: „Мълчи, да не изреве: босна…“.

Дадохме на всички, които са в черква, по една свещ, на бея и на Желя — големи факли, също на поповете. Четохме, пяхме, кадихме, та го забикаляхме и издигахме нагоре. Поп Злати: „Биркирет“, още „Со духий праведний“ не сме му пели". „Мълчи, да не изреве: босна…“.

Извършихме обреда и Желю не е вече циганин, ами е черен българин. И отсега нататък няма да му викат циганина Желю, ами ще му викат: Садулла бейова говедар — българина Желю.

Беят даде 4 турски лири, които двете взеха за черквата „Св. Димитрия“, а с двете заплатиха труда ни, задето извършихме обреда, та отциганихме Желя.

Беят накара кехаята да вика из селото да додат всички да чуят, че циганинът Желю стана българин. Много вино се изпи в този ден и всичкото Садулла бей го заплати (…)

Тъй се преправя циганин на българин. И ако не му се изпя „Со духий праведни“, не можеше стана хас българин. Да благодари на поп Златя, куция.

Беят качи ангела си, българина Желя, на пайтона и тръгна с тълпата си за ярамджа-воденицата си, дето ще прави пиянство. И карпусчани да идат да му честитят новия българин — циганина Желя. То пак тъй ще върви, ами язък за четмото…

* * *

1864 година прекарахме живо и здраво със сватби, веселби и песни. Понякогаж — страх и неволи, но и то е за човека дадено… Страх — то не е болка за умиралка, ами на въже мирише, ама те го мажели със сапун, че не убивало. И затова не е страшно за оногова, който се е нагърбил за такъв товар, да го носи и сердечно изпълнява, защото заплата му ако не от народа, то от самий Спасител горе на небето с венци райски, които ангели Божии ще му принесат.

Тази година, ако да беше високосна, та на женско биеше, влачеше. А мене — на мъжко, защото ми се роди момче, което кръстих на бащиното си име — Кънчо.

Това беше след Димитровден, когато вината са в най-силата си. На кръщенката направихме едно смешно:

Поканих от село приятели и най-първите от село да ми додат на гости, защото е попска кръщенка. Между всичките 387 гости имах и един турчин на име Сюлейман. Той беше съдружник на Господина Кънев и Кръстя Саръиваноолу от Стара Загора, които бяха прекупили десятока в селото ни Арабаджиево. Кръщенката (угощението) с песни, кеменча. Имах вино от Дълбоки налято, за което не ще по-нататък питане. Моят любезний аретлик Христо Халачина ми беше шетач на виното: точи, носи; най-подир взе да коленичи и да се мурка. Часа около 10–11 доде един даалия, който оставил даалийска прежда на поповката, която не й трябвала, иска си парите. Аз му давам да си вземе преждата назад, но той прежда не рачи, ами парите си иска. Сюлейман ме попита какво иска този даалия и аз му разправих. Сюлейман, без да се бави, стана, та взе святи Никола (белосапия си ятаган, който беше опрян на стената до гърба му) и подбра даалията из двора, та го съдра от бой, съсипа му костите. Даалията пълзи и реве, но никой му не отива на помощ да го измоли. Пусти даалия! И не доде вече да повтори: да иска парите или да си вземе преждата.

Аретликът ми Христо отишел, та се бил с едни дервиши, хеле не му преработили честта както на даалията: да влезе в ръце.

Ако бяха дошле и дервишите да се разправят при нази, какво ли щеше да се случи?

Тази година за веселие, за гости горе-долу беше благополучно, а за даалиите — злощастна, но само в попски кръщенки.

1865 ГОДИНА. Станахме в 1865 година. Но дано бъде весела, благополучна, без опачини и неволи. Но както хлопа кратунката, не ще да и й чист восъкът. Но дано й направила попадията по-ранко ризата на попа си, та да не тури още камъчета в кратунката и разбърка на попа си муските и останат хората му без Великден.

КАКТО ПЕЙ СЛАВЕЯТ, ТАКА ЩЕ И СЛУШАМЕ. Учителят ни даскал Иван Пасрака две години се много добре слушахме, почитахме. С дяда поп Паскаля не знам какво се бяха заопачили. Поп Паскал понякогаж служеше, и то много рядко, защото гръцки четеше.

Една сутрена поп Паскал беше служащ. Отишел, та влял рано в церква (…) Какво й правил, та не можал да се приготви и облече навреме. Даскалът изчел до „Благословено царство“.

Попът казва от олтара: „Даскале, пей, пей“. Даскалът казва отвън: „Мигар съм ти гюрюк, да ти се надувам цяла нощ, ти си учен на дармон“.

Ще се сбият. Влязох: „Бе, чакайте, стойте, че хората в черквата захванаха да се смеят“.

Спрях ги. На попа часовникът беше от старите, със сребърни капаци. Отвори го: цък. Даскалът чете или пей: „Да та цъкнат при майка ми и баща ми“. И пак пей.

Изпроводихме даскал Ивана, та си отиде в Казанлък. А за даскал тъкмим Костадина Новачков^[50] от Топракхисар. Проводихме му хабер да доде в село, да го условим. Един неделен ден баща му, дядо Новачко Караиванов, качил сина си Костадина на овчарската си ослица и идат към черквата „Святи Георгий“. Както и да й, захванахме на пазарлък. Дядо Новачко не скланя, дето му даваме платата.

Дядо Ганчо казва: „Новачко, стани равно“. Дядо Новачко му отговаря: „А бе, Ганчо, да стана равно, ама много изкусно“. Поп Паскал и той отговаря: „Новачко-о-о, какво си го качил на магарето и го носиш от село на село, та с мускал го продаваш? Престави го тука при попчето, рахат да прави“.

Селските учители им беше оценена платата 1200 и 1600 гроша и 10 кила жито. И ний условихме Костадина Новачков и си захвана службата. Както аз, също и той се обикнахме и много спокойно прекарвахме дните. Тъй също и в черквата хубай пейте Костадин Новачков и не стана бели, че си излезе Пасрака от черквата.

МЕЧКА СТРАХ, МЕНЕ — НЕ! Селата, в които открих^[51] най-напреж комитет за свободата, са следующите: в Гюрюджий — Бойчо Русев; в Караджалий — поп Нейка; в Гюнелий — Стоян П. Иванов; Гюнелийска махала — поп Еня; в Кършалий — Манча Русев; в Карапелит — Кръстя Топала; в Обруклий — Тачо Райков; в Сеймен — Дойчо Д. Аладжов; в Кючюк Хасан — поп Михал; в Гурбетито — поп Данчо; в Джамбазито — Станчо; в Памукчий — П. И. Сербезов; в Ахиево — Недялко Нейков; в Шахпазлий — Велчо; в Топракхисар — Петър Ж. Кълвачев; в Трънково — Теню Митев; в Ахърито — Петко Демирев; в Голямо Кадиево — Господин Илчев; в Малко Кадиево — Петър Дончев — помощник ми беше дякон Викентий от Араповски манастир „Свята Неделя“; 390 от Стара Загора — Колю Ганчев Кундурджията (или Касап Ганчев); в Арабаджиево — баща ми Кънчо Стоянов и двамата ми братя Славя и Стоенча, Господина Кънев, Господина Д. Терзията, Гоната Мирчев, Вълча Сийреков, Ивана Степанов, Руся Д. Бакърджията, Димитра Широв, Янка Станчев, Сивча Тодоров, Мънча Гергев, Атанас Дишленев^[52].

Аз се вмъкнах в тази работа още от 1859 година под командата на хаджи Захария Княжески, който беше принел в селото ни руски семена да сей в бостана си.

ПРОЧУТИЙ РАЗБОЙНИК ХАДЖИ ЛАМБАНТ^[53]. Този проклетник хаджи Ламбант [бе] от с. Караалий, от когото пищеше кански народът. Караалий е турско село и хаджи Ламбант е турчин. Този проклетник, като ходел в града Стара Загора с помощниците си, крали кончета и волове, биволи или каквото им мине на ръка — Матя, Желя и Таръла върнали се през нощта, та дошле в Дурашките черници в нашето село Арабаджиево. Хванали се на бас: кой ще може да ми вземе коня от дама тази нощ.

Казал хаджи Ламбант: „Ай сега ще го докарам“. Стегнал коня си и се качил.

Случка: аз бях поканил поп Костадина от Ахиево да доде ранко през нощта, да идем на Гюрюджий да светим масло на един болен. Поп Костадин май не можеше вечер да ходи, но аз пак го очаквах. Залаха кучеата през нощта. Аз взех чифтето, изскочих вън. Зенгии дрънкат, видях чуляк с кон крачи по двора, но не е поп, с чалма голяма. Извиках му, той се обади по турски и каза, че баща ми търсел. Казах му: „Какъв баща търсиш това време?“. Той уж разправя и по-бръжко зад хамбаря, който беше на двора, и бегом през реката.

Отива при другарите си и им казва, че попова кон се не взима лесно, защото му е страшна чифтя, с която го пази. Това сами си изповядали сутрената на Господина Кънев в дюкяна му.

НА КРЪТМАЧА НЕНА ЗЕТ МУ СТОЙЧО. Хубавата ми кобила, която бях купил от Мировица, я открадна Момчо Главанаков от къра и като я крил 5 дни в дама си, дава я на Стойча. И Стойчо я възсяда и не знам за колко вечера пристигнал в Пирня. Кобилата паднала от многото каране. Стойчо взема друг кон оттам и назад.

Повиках Матя, Желя и Таръла една нощ, та ги нагостих с фит и напоих с вино. И им се помолих да ми кажат [за] кобилата. И те ми казаха как станала кражбата; и че Стойчо я закарал в Пирня, и кобилата се намирала там, и кадията я възсядал, та ходел по селата.

Баща ми натовари три коля жито за Бургас с двама кираджии — Мънча Кънев и Филипа Митев — ходи в Бургас, та продаде житото. Връща се през Пирня, намира кобилата (…) Баща ми я докара с конче малко, но подир кобилата ослепя от многото каране за Пирня.

Момчо Димитров Главанаков хубай крадеше. Най-подир самичък се уби с пушката си, като беше болен, в къщата си.

Момчо имаше кумец — Момчо Драгиев, който много крадеше и плевня не остави в селото ни. Всичките ги изгори, но не се знай от какво умря…

Стойчо се представи бикчия на кадийските лозя. Ходих на могила, та венчах една циганска сватба. Георги Тодоракев беше с мен. И като се върнах, отидох в кадийските лозя с другаря си Йоргя Тодоракев, та набихме Стойча хубай и той скоро умря, та се отърваха конете от него (…)

ДЖУРАНЛИЙСКИТЕ ТЪПАНАРИ. ЩЕ СВЕТИМ МАСЛА В ГЮРЮДЖИЙ. Пазарят в Стара Загора ставаше в среден ден. Като бях поканен от Гюрюджий да светиме масла, повиках поп Костадина от Ахиево, с когото се наговорихме да идем в сряда на пазара, че оттам да идем в Гюрюджии.

Часа по 12-си тръгнахме за Гюрюджий. Като минахме Лековата керхана, стигнахме двама джуранлийски тъпанари от хас циганите. Единът имаше пищов на пояса си. Поиска от мене емфе и аз му дадох с книжката заедно да смръкне. Той смръкна емфе от книжката и я хвърли на земята. Аз го попитах: „Защо хвърли емфето? И другарят ти нали ша поиска“.

Той ме напопържа на сърдитото място, на жената. Жената ми много мила, но премълчах, бутнах коня напреж и не казвам плана си на поп Костадина.

Минахме Айданлий. Като стигнахме джандрата срещу Захла кория, погледнах напреж: няма хора по пътя. Погледнах назад: и там няма, освен циганските аги, които идат пияни подире ни. Казах на поп Костадина: да се отстраним от пътя, да слезем от конете си, да ги разводим. И той ме послуша. Слязохме и развождаме конете си. Агите ни стигнаха и заминаха напреж.

Казах: „Качвай се на коня си“. И аз се качих. Извиках: „Хъ, Алчо“ — и пристигнах онзи, който ме напопържа на жена. Съборих му един дрянов джоб по врата и той падна на земята. Паднах на другия в дирите, та го набих хубай, но завари, та влезе в Захла 393 кория, та се освободи от джоба. Върнах се, та се набих хубай на онзи, когото бях съборил на земята.

И отидохме на Гюрюджий у дядо Руся Пейков, който и той ще свети масло.

Вечерта си легнахме. Поп Костадин ме бута и казва: „Хаде да си идем. Не ми трябува масла. Те ша ни обадят и вързани закарат на пазар“.

Казвам му: „Мълчи. Тебе що та й грижа? Ти не си в сметката. Не казвай никому, че сетне и тебе…“.

Сутрената светихме маслата, наядохме се с клъст курбан и не лук яло, не на лук мирише…

ПАК КЛЪСТ КУРБАН. Като минувахме през Могила, поканиха ни да идем да светим масла. Отидохме: едното масло беше в чифлика на Голхетемова овчар (…) Светихме маслото, захванах да помазувам. Петър Карадрагиев, който по сбора пукна главата на Еня Пеюв, когато моят аретлик Коста Пенчов беше съборил на земята Пущ Османа (…) кьор кандил пиян, опрял се до вратата, клати се и ми говори: „Ела ме комкай, попе, ела ме комкай, заре гиди…“. Напопържа ме (…) Аз го не чувам и не отидох да го помажа. Когато свършихме тайната, като да излизаме навън, в калабалъка, като беше опрян до вратата, ръгнах го с джоба в корема, който извика и напопържа: „Олеле, кой ме уби?“.

ОТ БИТИТЕ ТЪПАНАРИ ЕДИН. Отидох в Джуранлий. Случи се, та се срещнах с едина, когото хубай бях млатил, който ме изгледа и ми рече: „Холан, папаз, конят ти харен и ти си харен, но хошунду…“. Закани ми се и замина.

Със сватбите бяхме добре тази година. И ний направихме две сватби: брата Стоенча оженихме и му взехме за жена Тона Герганова от село, а сестрата Димка дадохме за жена на Коля Танев Маджара в село Арабаджиево.

Комитетът успява, но много тежка работа. Мъчно се върши, труд голям. Райнов Колю много често захвана да ме посещава. Викентия ми пише какво са й разговарял с Геров^[54] в Пловдив.

СПОМОЩЕСТВОВАТЕЛИТЕ МИ ЗА ЕДНИ ЧЕРКОВНИ ОДЕЖДИ. Поканихме приятелите си да ми направят един кат черковни одежди, за което досега не бях ги поканил. Диню Танев една турска лира най-напреж подари. Тъй и другите ми приятели събраха ми 1500 гроша.

Отидох в Стара Загора при аретлика Стефана К. Килитчиев, та купихме копринен (свилен) материал от най-изкусний. Скрои ги свако му Димитър Капзамаля. Давах пари и у мене останаха около триста гроша. И в село бях оставил, не ги носех всичките пари с мене си.

Това беше ноемврий 25, в коледнишки заговезни. Случи се, та намерих пресни шарани в града и взех два шарана от тях, та да послужа приятелите си.

Тръгнах си и отидох до Голямо Кадиево. Отбих се в таз къща, в оназ къща, замръкнах. Не бях с мой Алча, но с една кобила, която купих от едни пехливани, дадена тям от русокастренский султанин. Хубава кобила. На катана прилича, но бяг — колко едно магаре няма. Да я убийш, не хукнува. И затова захванах да я ездя, дано я науча. И на такъва кон не остава друго, освен да яде човек хубав лобут от пияни турци или турчин.

Замръкнах. Дядо Велко Диманов ме моли: „Попче, замръкна. Спи в нази и бъди гостенин тази нощ“. Дядо Стоян Станчев и той същото ми предлага. Но аз мисля; рибата, двата шарана да ги подредя и приготвя за приятелите си.

Стана курт-каранлъ. Тъмнина на вълча козина. Излязох от село. Какви тръпки ме побиват! Какво кракобиние ми дохажда на ума! Като че друг път не съм ходил вечер… Нямам дряновия джоб в мене, с една кьопава кобила, наглед добра като катана, но да я възсядаш е само да яде човек даяк от пияни турци, кога го стигнат или срещнат в пътя. „Ох, не ще да е благополучно мойто отиване тая вечер!“ Това се въртеше из главата ми, като че ли шепне някой и ми казва: „Не стори добре, че не послуша онези старци, които ви молиха да им гостувате тая нощ…“.

Вървя в пътя, минах Чоралиите, гьола — най-опасното място и карам полека кобилата и си мисля, че ако науча тая кобила да тръгне някой добър ход, тя цена няма. Като си ида тая нощ в село, да очистя и измия пресните шарани, ще поканя през деня приятелите си, да ги нагостя и напоя и да им се похвалям, че си скроих много красни одежди и захванаха да ги шият. За Колада ще ги свършат, ще ги облеча и ще ми ги честитят.

396 25 ноември 1865 година през коладни пости, в четвъртък срещу петък вечерта, часа едина по турски, като карах кобилата из пътя и си мисля, чух един предран глас, вика насреща ми и препуска кон, но се не види още какъв човек е. Аз си помислих, че може някой българин да се е напил по дюкяните, отива си из пътя и вика. Не излезе тъй, както сп припомних. Кога се наближихме — то турчин. Няма какво — казах му: „Урала“ (Добра срешка). Турчинът малко види. И ако не бях се обадил, можеше да ме замине; като му почернели очите, та не види от пиянство. Този турчин беше на хубав кон възседнал; с голяма чалма шарена, завита на главата му; чифте пищови и голям турски нож (ятаган) с бяла дръжка кокалена, набучени на новия му капаклия силяхлък и с ален пояс препасани, хубава дълга пушка (…) чакмаклия на рамото му. Този ага, този светия, като му се обадих, спря коня си, улови се за ножа си, с когото ще ме кълца и на късчета прави. И аз няма що да сторя, спрях кобилата насреща му около четири шага настрана.

Моят свети Израхил архангел, който ще ми взема душата тая нощ, вместо да ми вземе поздравлението „На Бога прието“, той ме запита: „Попе, в тебе бъклица има, иска вино“. Казах му изпървен: „Няма, господине“. „Има“. И изтеглюва по малко ножа от ножницата си.

397 Не можем да се приближим по-наблизо. Моля му се като на Господ, правих го на паша, на цар в името на техния велик пророк Мохамеда… Но пиян турчин от молба не взема. Колкото му се моля, още по настръхнува и изтеглюва ножа от ножницата, и едно знае: „Вардар има, сендя чотара олмалъ [Трябва да има бъклица!]“. „Няма“.

Той наближи, хамен да си изтегли ножа и да хване да ме кастри като краставица.

Страх ми не доде, но ми беше мила прясната риба, шараните, да ги не вземе. Снагата ми тръпнеше, няма отнигде помощ: Бог високо… Пак на светинята припадам на молба. Най-подир му казах: „Ела, виж в дисагите, ако има“ (…) Вратът ми от косъм по-тънък: „Както щеш, така направи: или пък ела с мене да те заведа тая нощ на къщата си; фит ще сготвя и вино ще наточа да ядем и пием…“.

Не рачи агата гости. Но като че Господ го бутна и му каза: „Бръкни в дисага, че тогава коли, сечи, попът е на разпорежението ви“.

Кой кум, кой сват. Ох, кузум. Иде, бутна коня, доде до мене, наведе се, та бръкна в дисага. Аз го улових отгоре за раменете и двамата на кълбо на земята. Но аз съм отгоре; той пиян, аз стреснат, млад и трезвен. Знам и да се поборювам; от първо време извадих пищовите, ножа от силяхлъка му, пушката отхвръкна от рамото му. Тъпча го, с юмрук удрям във врата, с коляно ритам слабините му помежду кълките. Изпървен помъчи се да се избави от ръцете ми, но попчето здраво държи, зари работата му беше спукана (…) Мъчи се, окаяний, да се изкопчи от ръцете ми, но силите му не му смогнаха. Само тежко пъшка. Аз го повърнах назад и го блъскам отподир като костаначки, кога се блъскат. Няма кой да ни гледа и да се смей. Бутам го отподир и той пълзи на кавак напреде ми и пори с носа си земята. Взех ножа му с едната си ръка, та го набучих на пояса си и го бутам къде корията. Той се сети какво ще работя с него. Бутнах го зад храстите в корията. Стъпих с коляно на плещите му, запретнах му челото нагоре. Той се сети какво ще работя с него, хвана с ръката си ножа за острата страна, като да потегля ножа. Пуста турска гола кратуна не се запършува нагоре. Май трудно беше, ама като дръпнах ятагана, пръстите му се отрязаха. Тъй силно стискал ножа. Тръц-тръц, лулата му изхърка. Отрязах му кемането като на яре. Ами сега, какво да го правя? Полека, полека хванах коня му, та го вързах в храсталака (…)

Наумих си кой ще ми помогне: моят кумец Петко Демирев от Ахърито. Качих се на кобилата, отидох, намерих го. Не ми отказа. Взе два чувала, копач, лопата. Качи се на овчарската си магарица. Отидохме при курбана. Той го подреди в чувалите, качи го на магарицата и ме попита: „Търси ли го за пари?“ (…)

Отидохме в нивите, изкопа един трап, та го нагънахме накуп в него. Погребахме го. Той се измести настрана и каза: „Куме, гледай «фатмето» да не шавне нанякъде. Аз ще му раздам. Те досега може да му подложиха пилаф… Аз ще докарам овцете тука един-два вечера и на гроба му ще наклада огън, че дявол му не може позна мястото…“.

„Фатме“ казва на магарицата си. Той беше майстор: взе му коня, пушка, пищови, нож и негова работа, какво ги направи, не зная.

Отидохме на кладенеца, та поизпрахме антерията, която се беше поомърсила от кръвта на моя освободител и си отидох.

Отидох си в къщи. Жената, поповката, ме пита що се толкова забавих и срещнал ли съм пиян турчин в пътя си. Казах й: „Не съм“. „Каква е тази кръв на брадата ви?“ „От носа ми тече. Дай да се умия със сапун. Скоро тури казаня с вода на огъня да се стопли, че ми опери антерията, защо като си идех от града, слязох при кадиинския мост да напоя кобилата; тя ме дръпна в азмака, та се окъпах. Поопрах я малко, ама ти хубай я опери“.

И това беше: умря. Пък й не казах. Само казах на изповедника си, за което ще пиша. Тази жертва се не потърси отнигде…

400 ДВА ПРЕСНИ ШАРАНА. Колко и да ми беше работата тежка, но шараните пак изчистих, та ги измих и насолих.

Утрената на 26 ноемврий, в петък, 1865 година опекох шараните, поканих приятелите и те додоха. Повиках и кумеца Петка Демирев от Ахърито. И той доде с „фатмето“ си и смей се.

Положих софрата, пуснах вино. Похвалих се, че дрехите ми ще ушият за Коледа и много лъскави станаха. И те по-много се радват (…)

Ядохме, пихме, веселихме се, пяхме. Аз уж като че не се стреснах, но цяла нощ сън няма. Задремя, той насреща ми: ту ножа държи, ту без глава хърка и се търкаля, в кърви отънал. Дявол да го вземе (…) Ако не бях го извъртотил да го вкарам в чувала, какво ли щеше да стане с мене? Пестил, на късчета надробен, и какъв плач да търпи поповката с двете си дечица (…) Нов живот!

401 Като нагостих и напоих гостите си, отидох на Ахиево, та повиках побратима Димитра Нейков, та отидохме в с. Памукчий при Стоя вуйчо Гергев. Казах му, че съм дошел да искам от аретлика Царя Господина, хаджи Хаузова чобанкеясъ, пищовчетата да ми ги продаде. Станахме, отидохме на хаджи Хаузова дюкян.

Повикахме Царя Господина, убедихме го, та купих пищовчетата за една ингилишка^[55] жълтица — 114 гроша. Ама какво изкусно изработени! Само човек да имриндиса да ги гледа и да им се не нагледа! (…) Направих им от мешин калъф със сърма, ишлиме изработен. Оттогава без тях нигде не отивах: деня-нощя да отивам — и те под джубето, опасани на пояса ми. Страх лозе пази; попарен айряна духа и на плета тиквите духа и се плаши да го не попарят.

ИГУМЕНЪТ ОТЕЦ КАЛИНИК^[56]. Отидох на Мъглижкий манастир при игумена отца Калиника, та се изповядах. Той ми по-намери махна, че съм прегрешил: не трябвало до тоз карар да докарам работата, да съм го оставил жив — полумъртъв.

Аз правих извинение, че не исках да постъпя тъй, но курбанят ме с насила накара. Ако беше ме направил както аз него, и да иде при големия си ходжа да се изповяда, че направил един гяурски поп на късчета, той не щеше да го спира, ами щеше да го насърчи, че получава царство небесно… „Чети ми една молитва, че каквото става, да става…“.

Отец Калиник ми чете молитва, та ми се прости грехът. Работата ми е в ред; и с други да се срещна (…)

ГОЛЯМА ВЪРВОЛИЦА ТУРСКИ КЕРВАН. Пак през тези коладнишки пости случих се в Голямо Кадиево един съботен ден. Гледам по мръкнало на Ибрихимаа от нашето село коруджията едирнели Мехмеда Али качил се на гол кон и ходи от къща на къща, та вика меджия за в неделята. И си тръгна напреж мене къде нашето село Арабаджиево. И аз след малко си тръгнах да сваря за вечернина. Зададе се насреща ми един голям керван турски: едни пеят, други викат. Аз се отбих в корията къде лисичите дупки. Що щеш (…) коруджията намерил Донча Димитров (Дишленев) в корията с овцете, напънал го с коня си да го бий. Дончо се извъртял с мазния дрян, та го бръснал в главата, очите му изпъкнали. Турчинът паднал от коня и пълзи. Дончо извадил чакмака и точи една чекийка. Аз го заварих и го попитах: „Какво ще правиш?“ Той ми отговори: „Ще го коля“.

Попитах го: „Друг път клал ли си?“. Той отговори: „Малко овце съм изклал“… — и му изви врата. Аз му говоря: „Хъ де, хъ де!“.

Турчинът хубай ударен, но позна работата. Захвана да се моли и плаче. Хъ бе, закла го с чекийката като ере. Турците близо минуват и да се отбий някой в корията, ще види. Но за зла чест никой се не отби.

Казах му: „Дончо, вържи му коня в мешеликя, че ела на Кънев Господинова дюкян, та кажи нему и на баща ми какво ще ти кажат. Другиму не казвай; нето на жена си верувай да й кажеш“.

Дончо до де, та каза на баща ми и Господина Кънев. Те питаха мене, аз им казах: „Те имат гробища. Нощеска на едно магаре, че в нивите“. И тъй стана: с Пехливанина Добря^[57] го погребаха в нивите.

Ибрахимаа каза, че побягнал и му закарал коня. И той си отиде махле-бокана.

403 НА ИДОЛОКЛОНСКИ РЪЦЕ ОСТАНАХМЕ. Крастави цигани — кой ще яде лобута, да не са те. Тези цигани са от мръсните турски мохамедани: Ахмед, Хасановци… Като кондисали през лятото в покосените селски ливади, пуснали конете в посеяната нива с просо на Руся Димитров Бакърджията^[58]. Руси, сърдит, отива да изкарва конете. Срещат се с Исеноолу Дурмуша, когото Руси набил и смазал с бой и му пръснал главата. Дурмуш отива при колибите и като го видели в кръв окъпан, Дурмуш ефенди казал, че е Руси. Циганята, без да се бавят, смъкнуват от колибите саръците, та погнуват Руся Бакърджията. Хъ, Русе! Руси бяга по ливадите и спасението му в селската воденица. Пристигнал я, та се затворил в нея и спасил живота си.

Турци, които бяха прекупили десятока, се казват „субаши“ в селото ни. Циганите реват, викат, късат си пазвите на ризите, водят Дурмуша кървав и говорят: „Аман, помощ, едноверци, на идолопоклоннически ръце останахме!“.

Турците изпитаха, че просото на Руся Бакърджията се стъпкало, ами го повикаха, та го глобиха 45 гроша. И ги дадоха на едноверника си циганина Исеноолу Дурмуш. Дурмуш взе парите, колибите се вдигнаха от селските ливади. И днес да мине Дурмуш през селото, утре да доде, никак се не яви.

През коладни пости минува през село с жена си заедно, която оставил насред село, а той се отбил на Иван Степанова дюкян да 404 си купи тютюн. Сякаш че нарочно се й случило да го вардят. Димитър Широв се случил в дюкяна. Дурмуш, щом се явил и стъпил в дюкяна, Димитър Широв го хванал и теглил зад бъчвите, извил му врата и задънил една чекийка и ще го коли: не пита, че жена му го чака насред село. Чекийката забита във врата на окаяний правоверник. Аз влязох в дюкяна и казах: „Димитре, какво правиш? Жена му насред село, ще доде да види…“. Димитър Широв: „Като доде, и нея тъй…“.

Иван Степанов Бакалина и той помага. Намериха 30 гроша в Дурмуша, та ги взеха. Взеха и дългата му хаба. „Пуснете го. Дурмуш чингенен, еленде калдък [Останахме в циганските му ръце], ти не знайш ли тези какви са сега?“ „А бе, вий най-напреж с циганска мръсна кръв ли ще заблажите? Да си върви, дявол да го вземе…“.

Дурмуш се откъсна, като му остана и циганската парцалива чалма. И като фъртуна избягна с жена си из село навън.

Колибите им биле в Боздуванджий. На другия ден додоха: брат му Ибрахим и други по от хаса цигани — тъпанарите и Садулла бейова чобанкеясъ Вълчо Лангоза, да искат парите, хабата, чалмата и да се научат кой го дупчи в шията с нож.

Това всичко се отказа, като попитахме циганите: какви са те да глобят хора? Или са царски съдии — ще ги заявим на правителството. Нали са цигани, сплашихме ги. И те захванаха да се молят и повърнаха 45 гроша назад. Купиха вино, та черпиха от село, които нямаха известия от тази работа.

На Дурмуш повърнахме хабата и чалмата, а тридесетях гроша останаха. Циганите си отидоха небити. По-много се падаше на чобанкеясъ Вълча Лангоза, но и той на леко премина.

1866 ГОДИНА. ДАЙ АХМЕД И КАЛЪЧА СЛАВИ.^[59] Гости: Петър Ж. Кълвачев, Костаки Тодоракиев, Савата Софтата, Господин Касап Райков^[60], Васил Тошов, Георги Хаджидимитров, Колю Райнов, даскал Наню Тодоракев, поп Иван Попстойнов^[61], Петко Сахатчията, Пенчо Хаджиславов и Колю Ганчев.

Изтекшата 1865 год. изпроводихме с циганска опачина живо и здраво, а наступающата си показа жилото още от първий ден. Тези гости бяха гостували на дяда Тодоракя Хаджикосев в Топракхисар, който имаше чифлик в това село. На връщане ни додоха и мене на гости. Виж каква опачина ще се случи, та се осрамих:

Дай Ахмед и Калъча Слави изпроводени по правителствена служба по селата: Дай Ахмед останал в Гаджилово, а Калъча и човека си изпроводил в нашето село да му приготвят къща, дето ще кондиса. И показал къщата, че ще да е във Велев Петка. Този негов човек, гол и въшлив турчин, показа се по-зъбест звяр и от най-калпавия Дай Ахмеда, от когото пищи цяло население българско, отдето помине да събира милтизимски вересии, който бей има от десяток недобори, него изпровожда да ги събира. И не се описуват зверските му хаирсъзлъци с ум.

Кеята селски беше от демирджиите — Иван Димитров (Гюзеля) — много вярно циганче, което от него не криехме никаква работа, която вършехме по комитетски неща. Той ни беше дясна ръкавичка. Отвън ако го гледаш, не прилича на човек; но отвътре — сърце златно, неоценимо.

406 Ний бяхме на Иван Степанова дюкян при черквата „Св. Георгий“. Този въшлив и гол келеш турчин Али Дай, още от коня си неслязъл, и за мухтарина Господина пита. Кеята се показа да му вземе коня. Той захвана да го псува на вяра, жена и майка. Обадих се аз, да го съветувам: че кой го проводи да псува хората. Той слезе от коня и иде в дюкяна, и захвана да псува и мене.

От гостите останаха при мене само Петър Ж. Кълвача, Господин Касап Райков, Костаки Тодоракев и Иван Степанов в дюкяна. Другите излязоха, та се помахнаха, защото познаха какво ще се случи. Също направи и Слави Калъча. А при мене останалите, ако би турчинът да й по-силен, да ми помогнат. С псувни против мене турчинът стъпа през прага в дюкяна и станахме на кълбо двамата. Натиснах го, та го набих хубай и той се ареса. Пуснах го и той пъшка, но не псува.

Каза на мухтарина Господина: „Покажете на коя къща ще кондисаме“. Господин му отговори: „Искам да доведат коня. Аз ще ви заведа“. „Че без кон не можеш ли?“ „Не можа“.

Доведоха на мухтарина Господина коня, който го възседна, та ги заведе във Велев Петкови.

Този голтак прищяло му се да бий кеята. Напънал го на двора. Кеята се върнал, та го хванал и му легнал на мешина (…) три пътя.

Вечерта, кога пристигнал Дай Ахмед, оплака му се, но Даята го не послушал, като казал Калъча Слави, че не е тъп, ами той много псува: „И аз се засрамих, че Сахатчи Петко и на Сакалията синовете се случиха в село“.

407 Стана причина този гол Али Дай, та се отсрамих пред гостите си. Сахатчи Петко ме закачаше: „Попче, ще ви дода на гости в село, но бийте гостите си“.

Али Дай казал на кеята Гюзеля, още кога отивали във Велев Петкови: „В попа една жълта лира наказание лежи“. Гюзеля му отговорил: „Виж да не бъде кезаплия“.

Тези моите гости всички бяха от онези, дето се чуват, а не виждат.^[62]

Тази посрещка ме посрещна в началото на тая година, но дано сетнята бъде благополучна. Дай Боже!

ДА СЕ МОЛИШ НА БОГА ЗА ПИЯН ЧОВЕК ДА МУ ДАДЕ ЗДРАВЕ И МАСЛО ДА МУ СВЕТИШ. Вика ме поп Слави Господинов да ида да го придружа да светим масло на Гергя Стойнов от Скендерлий. Ходихме, та светихме маслото. Поп Слави пита Гергя: „Колко ракия изпиваш на ден?“.

Герги каза: „По ока“.

Поп Слави му даде наставление: да намалява по 50 драма на ден, дорде докара 50 драма и там да я кара.

Като свършихме тайната, отидохме в Памукчий. Там намерихме Петка Пенчев и Гергя Желязков, които поканихме да идем за риба в Карагьол.

Отидохме и уловиха ни хубава риба — жълти калници. Тръгнахме си. Поп Слави даде мене от рибата и каза: „Гергя, ти иди в Ахиево на черковската стая, та нарежи лука и го спържи, а Петко да ме чака при червения мост под дървото. Аз има да взимам пари за една кръщенка от овчар Ивана. Ще ида да ги взема и ще повикам Петка да идем да сготвим рибата и да се натъпаним. И вино ще ви взема“.

Аз бутнах, та си додох къде село. Поп Слави тръгна из пазарския път. На муратлийския герен срещнал шахпазлийски Минка, та му казал: „Минко, при червения мост под дървото вързах едно магаре. Виж, ако се не е скъсало, отвържи го, да си иде в село“.

Герги спържил лука и чака. Петко спал, търкалял се под дървото — няма поп. Задал се Минко, смей се и гледа; също и Петко правил. Казал Минко: „Петко, поп Слави ме срещна на муратлийския герен и ми каза, че вързал едно магаре под дървото, да го развържа да си иде в село“.

Петко Пенчев беше даскал, а Георги Желязков — кандилавтин. Тъй гощава поп Слави такива момчета, но и той що тегли (…) Поп Слави бил наказан още в същий ден за тази си постъпка:

Когато препоръчал Петка на Минка да го отвърже, видял, че идат двама човека насреща му. Те биле рупаланци^[63]. Той слял от коня да се разходи с надежда, че като се срещне, ще му помогнат да го качат на коня. Кога се срещнали, той ги помолил да му помогнат да се качи на коня. Единът го напсувал и казал: „По-малко да си плюскал. Това вино тебе ли се даде? Върви сега, нека ти изскачат очите“.

И го заминали. Кой каквото прави, таквоз и намира. Какво му правят тези сиромаси, да ги държи цял ден гладни…

409 ПОКЛОННИЦИ. Поканен бях за 29 юний 1866 година да ида на казанлъшкий женски манастир „Свята Богородица“. Дадох едина си кон на Костадина Новачков, та се качи, а едина — аз. Отидохме в града, събрахме се 60 души — една конница, имаше и с магарета. Поп Иван Попстойнов и той беше заедно с нази. Иван Ненов най-много джумбуш ни прави из пътя.

Отидохме за Петровден. Поклонихме се на манастиря. Преспахме два вечера. Избрахме манастирски настоятели: моя аретлик Стефана Койчев Килитчиев и Желя — и двамата старозагорчани. Вдигнахме ги, четохме им, пяхме им многолетствие. Желя го ритна един кон в главата. Хеле едвам го направихме светия, умря, не можа да оцелей.

Оттук отидохме на Мъглижкий манастир. Лежахме една нощ. Игуменът, отец Калиник, прати, та наловиха престърба риба. До река Тунджа ни изпратиха. Там готвиха, пекоха риба. Ний се къпахме в Чанакчийските лъджи. Наядохме се и си посръбнахме. И то беше. Донесохме си и чемерика. Забравих — имаше и хоро при Аязмото.

ЗЛА СРЕЩКА. Когато минувах през града, наший големец поп Порфир ме задължи да го чакам в Казанлък, че да го заведа и на Мъглижкия манастир. Но аз не направих тази му заповед. След като си дохажда, поиска да ме накаже. Поп Костадин и Иван Нейчов от Ахиево ходили в града при поп Порфир. Той ми пише така: „Поп Минчо, щом получиш писмото ми, да се качиш на коня си и право при мене с коня да додеш“.

410 Иван Нейчев и той ми пише, че много се мъчили да го убедят, но не можле; никак не взел от молбата им.

Взех писмото според заповедта му, качих се на коня и тръгнах за садукейский съд. Едно ма й яд и, друго, напекъл ми се вратът от слънчевата жега, търся си белята — кой да ме закачи.

На муратлийския герен идат [на]среща ми Петър Ж. Кълвачев и дядо Деню от Топракхисар. Дядо Деню се напил с вино и не може да види, а пък мене видя. Запря магаричката, която беше възседнал, поиска емфе от мене. Аз му казах, че нямам, но той от нямане не разбира. Захвана да псува наред: на майка и на жена. „Какво да го правя, Петре?“ Най-подир с каквато те мярка мерят, и ти мери. Захванах: жена му, дъщеря му — и се разправихме.

Отидох в двора му с коня, както ми пише големецът. Баща му поп Васил ме покани, та седнахме на двора. След малко доде и големецът поп Порфир. Замина край нази и отиде в стаята си. След минута си показа главата и ме повика.

Отидох в стаята му и седя на крака като грешен човек. Покани ме и аз седнах.

— Нали ви заповядах, поп Минчо, да ме чакаш?

— Чаках, отче епитропе, и на казанлъшкия кехая казах, не ви ли казаха?

— Какъв кея? В град кея има ли?

— Ами че този, дето ви слугува, не е ли кея?

— Какъв си дебелак… Той е пазвантин.

— Аз мисля, че е кея, а той се думал пазвантин. Казах и на игуменката г-жа Калотина, нали ви каза?

Каква й такава г-жа Калотина? Тя е г-жа Екапетолина, а не Калотина.

— Отче епитропе, да ми простиш, не й записах името и затова не можа да го реча. Сега го забележих, че не е Калотина, ами Екапетолина.

— Видя ли лъскави калугерки?

На ума си: „Замазахме я, какъв му й бил умът!“.

— Хубай гладувахме, отче епитропе, хич ни не погледнаха. Аз артък в село живея, ами поп Иван уж в града живей, но и той така.

— Вази не познават, ама мене познават, че ще додат при мене в града да им дам пандавуза за по селата. Гостиха ме с прясна риба. Ако беше ме чакал, и ти щеше ядеш при мене.

Хъ сега, пресъдиха ме, ето и наказанието ми: „Марийке, пелин!“. Пелин, пелин, че и двамата я пелиносахме. Аретликът Стефан доде, та ме заведе.

И това ми беше присъдата. Баща му мине край стаята и говори: „Поп Порфире, и на двамата е господарят един (…)“

ПРОЗОРЦИТЕ НА ЧЕРКВАТА „СВЯТИ ВЕЛИКОМУЧЕНИК ГЕОРГИЙ“. Повиках тези приятели, черковските настоятели: Мънча Стоянов черибашията и Димитра Широв, Генча Ганчев, Сивча Тодоров, Гоната Мирчев, Руся Димитров. И тръгнахме на 27 декемврий 1866 год. из село да събираме волна помощ, за да направим на черковските пенджури джамове, защото досега бяха с платна заковани. Като ходехме из село, числото ни се умножи. И събрахме доста голяма волна помощ (…) Предложих на двама-трима приятели: че тази волна помощ не е за джамове, ами за училище. „Съгласни сме с вази“ — заедно отговориха.

412 ГОЛЯМА ТАЯ БЪЧВА И НЕ СЕ ИЗПИВА ТОВА ВИНО ТАЗИ НОЩ. На колкото души бях съобщил, те знаеха. На 28 декемврий, в сряда, проводихме кеята из село да обади на всички: да додат срещу четвъртък в училището, защото ще пием коладнишко вино. Буре голямо и пълно с вино, но събрано в гроздобер от село и приготвено за сбора, но всички не знаят това; мислят, че е коладнишко вино.

Като се събраха всички поканени от село — като й за вино скоро се събраха, и неканени додоха някои. Наредиха се, та насядаха. Всеки отвори месалчето си с хляб и печен кебап. Накарах, та наточиха един бакър (медник) с вино — и още, и още, четири, изпиха ги. Минчо Делинейков (Гагата) беше много лаком и тамахкяр, стиснат човек. За едене и пиене душата си дава, като й муфти. Пил и гледал бурето. Най-подир казал: „Тази бъчва не се изпива виното й тази нощ…“.

Работата излезе друга. Като им разправих за каква цел сме се събрали и че искаме да си съградим училище, на това никой не отказа. Всички се съгласиха и се зарадваха на предложението ми. Тая нощ писахме волна помощ 6000 гроша, като ги помолих, че за 29-ий, в четвъртък, всеки да внесе волната си помощ и ако се случи някой да му се не намерят пари, в заем да вземе, пак да ги внесе, ще гарантираме за него. Само парите да се съберат.

УЧИЛИЩНИ НАСТОЯТЕЛИ. В четвъртък додоха всички, та си принесоха волните помощи. И още други додоха, които не бяха се случили вечерта, та принесоха и те волна помощ. И наредихме училищни настоятели следующите: настоятели — 413 Димитър Широв, Слави Кънчев, Сивчо Тодоров, Генчо Ганчев, Гоната Мирчов, Иван Степанов; за касиер избрахме Коля Йоргов от Ахърито, а помощник — Славя Кънчев от Арабаджиево.

НАСТОЯТЕЛИ ОТ СЕЛАТА: Колю Йоргов, Кирю Стоянов и Петко Демирев от с. Ахърито; Господин Илчев и Велко Диманов от Голямо Кадиево; Дачо и Петър Данчев от Малко Кадиево; Седю и Кавръка Колю от Боздуванджий; Петър Ж. Кълвачов и Димо Райчев от Топракхисар, Господин Петров и Червен Иван от Талашманлий… Тези села се считаха за енория на церквата „Святи великомученик Георгий“ и тези настоятели събраха и събират волни помощи за училището.

СКЪПИТЕ НОВИ ЧЕРКОВСКИ ОДЕЖДИ. Скъпи думам, защото много скъпи щяха да ми станат, ако не бях успял да му дам чотарата на дяволите. Ей, каиши щеше да пори от попския гръб и порезеници, и плешки вади.

Донесоха ми одеждите и служих на Рождество Христово. Събраха се приятелите, та ми ги честитиха и пихме кръчмата им и че биле много хубави станали и много ми приличали — радват се.

АРАБАДЖИЕВСКИТЕ МЛАДЕЖИ. Постъпихме в 1867 година и с когото да се захортуваш, все за училище говори. Отстрана всеки казва: да живеят арабаджиевските младежи; а пък на старата маса от нашите в село май не им идеше на гайдата защо да се славят младежите, а старите да се не хортуват. Вместо да се радват на младите, то им иде свидно.

Като заговяхме за великите пости, повиках уста Йосифа от Стара Загора, който беше пръв от архитектоните, та размерихме училището: какъв материал ще иде и за колко гроша ще ни излезе — да ни разправи горе-долу.

Повиках уста Йосифа настрана, та го попитах: за колко гроша може да стигне, дорде се изкара училището ни. Той ми каза: до 30 000 гроша — дип-дип — до 40 000 гроша. Аз му забележих: кога го попитам пред народа, да каже, че може да излезе училището до 18 000 гроша — или по-долу, или по-горе — татъка. Попитах уста Йосифа и той каза същото, както му бях забележил.

Настоятелите се засмяха и казаха, че ний имаме вече толкози пари събрани и няма да седим, ще захванем след Великден да правим.

Уста Йосиф направи сметка: какъв материал — дърва и дъски — ще отиде, за да се доизкара училището. Проводихме Коля Йоргов от Ахърито и Славя Кънчев на Белово, та свалиха по Марица на Сеймен четми колкото дръви и дъски ни трябуваха, да изкараме училището. Донесохме дръвите, дъските, та напълнихме черковския двор. Всички се смаяха, като видяха този материал: и какво ще го правим, много нещо било! (Този материал се пренесе от Сеймен даром от селото!)

Носим, трупаме… Старите им иде свидно, като не ги питаме.

И казват, че нищо не можем направи, дорде ги не питаме (без стария калъп нищо не ставало!).

Дядо Грозю Краев, един от първите богаташи, каза ми така: че на гъза му яйце се печало, а нази ни сърбяло, та училище правим. И то беше, че поисках една кола пръст даром да пренесе за училището!

Малък Коюв Тени (Кючюка) и той ми каза, че с фъскасиена боя ще направим школа (с пръдня). Аз му отговорих, че според това им мнение много ще ни ездят турците с къпинени юзди.

А той зъл: „По-добре да ме езди турчин с къпинен гем, а не да съсипя селото като вази, които сте се наели да правите школа. Още черквата не е изплатена, те школа ще правят с пръдня…“.

415 ФЪСКАСИЕНА ИЛИ МЕДЕНА БОЯ ША Й, НЕ СЛУШАТ… 23 априлий 1867 година сборът беше след Възкресение, на Томината неделя. Направихме сбора, повикахме уста Йосифа, та разхвъргахме старото училище и захванахме да правим новото.

ПОПЧЕ, ГОЛЯМ КАБАРДЖИК СИ ОТВОРИЛ НА СЕЛОТО, ТОВА НЕ СТАВА С МАЛКО. Като хвърлиха гредите, то се отвори един кър отгоре, страх да те вземе. Господин Кънев се беше качил горе, ходи по гредите и гледа и пуши тютюн. И аз отидох при него. Той, вместо да ми се зарадва и насърчи, рече ми така: „Попче, голям кабарджик си отворил на селото. Това не става с малко, ще съсипеш селото“.

Аз му отговорих строго: „Скоро да се махкаш оттук от очите ми, че си хвърлен долу!“.

И той надве-натри слезе та си отиде. Като мислел, че съм се докачил, проводил кехаята, та ме повика, та проси прошка от мене и кусур да го не имам, гдето ми продумал тая дума, сбъркал.

Всички младежи като мравее: кой отде иде, носи все за училището и никому не дотегнува.

Господин Кънев се сети, че ще се извърши и направи туй свято заведение — училището, и не се минуваше ден да не доде и забиколи дюлгерите.

Костадин Новачков остави нашето село, пожела да иде в Стара Загора да свърши което му липсуваше от науките. А на негово място условихме Тонча Маринов от Стара Загора за учител. А Петка Пенчев от Ахиево за кандилавтин и певец.

ТОДОРАКЕВИТЕ ГОСТИ: КАДИЯТА И КАЙМАКАМИНЪТ СТАРОЗАГОРСКИ. Отидох в Тодораки Хаджикосев в Стара Загора за книжени фишеци да взема и раздам на момчетата. Даскал Наню и Софтата Савата (…) [и други членове на комитета били там, когато пристигнали на гости старозагорският кадия и каймакаминът, и пожелали да влязат в стаята, където били складирани припасите]^[64] (…)

Стаята в горния етаж в една къща, в която работеха фишеците ни, която посочиха гостите, тя беше разхвърляна с книги, барут и куршуми за книжени фишеци (приготвена за такива гости!) Ами сега? Изскочи даскал Наню, та даде знак на баща си да заминат в друга стая. И той ги вмъкна в друга стая. Но ний я вапсахме, като си помислихме: да не са нещо надушили и идат да ревизират, обискират къщата и ни сварят в тая служба(…)

Но „верният им“ Тодораки Хаджикосев ги заслепи с каве, тютюн и сладко в друга къща.

Аз взех в дисагите книжените фишеци и ги занесох, та ги раздадох на определените момчета да се радват.

АМИ СЕГА? За Петровден ще си отиват дюлгерите няколко души, пари искат и парите не стигат. Казах на Славя Петков Руканев да вземе няколко жълтици и ги принесе. И аз турях другите, колкото още трябват в джеба си и отидох да изпращаме майсторите. Повиках от старите, та им казах, че парите не стигат, и какъв ум ще ни дадат.

Някой каза: „Че то сега му й джумбушът! Без пари ум не струва нищо, нито лула тютюн…“.

Извадихме, та наброихме парите, та изпроводихме дюлгерите. А главните — дядо Иван, син му Арсо и Георги — останаха с още някои да доправят училището. Които пари дадохме в заем със Савата, на другия ден ги събраха, та ни ги дадоха. Освободихме се и училището се работи.

Училището беше с хубав салон и висока камбанария, украсено с боя и тенекия покрито. Училището беше двуетажно.

АГАТА ПЕНЮ В МАЛКО КАДИЕВО. Тази 1868 година много благополучна се показа: дисагите не остават никога празни на мързеливите, които обичат много да говорят, а малко да работят. Хеле за мене! Откак направих сефтя по Гергевден да събирам кожи от Петка Мундата в Малко Кадиево, като вода ми върви. Не гледай человека, но полеза му!

На Гергевден, 23 априлий 1868 год., излязох от село да събирам кожите от геор[гев]ските курбани. Отидох в Малко Кадиево [да] гледам. Като да замина покрай къщата на Петка Мундата, която беше накрай селото, и той беше овчар, отбих се да взема кожата, която още я дереше. Казах му:

— Хъ, Петко, побързувай, че хората ще ги хвъргат в пещите, а ти още не си го одрал.

Петко Мундата:

— Защо бързаш, попче?

— Бързам да взема кожата, че имам и други села…

— Ах, беки кожа ша ви дам? Ще ти дам 20 пари…

— Хъ, дери, дери… То ще стане белли двадесет пари ще взема или на агнето кожата…

Петко качи кожата на един грош и пак не бърза да дере. И аз се не махкам: чакам Петка Мундата.

Най-подир бута се, потрива се, не ще два дни да я мархули я! Одра я, та я преметна на една кочина. Аз посегнах, та хванах кожата за къде дирните крака, а Петко хвана къде главата. „Хъ, свети Георге!“ Дръпнах кожата. Мундо падна на колене. С кожата по врата: „Помагай, свети Георге, че Мундю ви закла курбан. Завръщай му с коня вечер овцете, кога святи Илия хване да святка по небето, а по земята гърми и трещи“. Хъ, Петко по врата. 418 Лицето му стана, като че котки го драли, от кръвта на кожата. Хъ, Петко по врата с кожата, хъ!

„Радо, излез от къщи, та виж Петка как го накървих с агнешка кръв. Днес по Гергевден нали се кървят?“ Жена му Рада Мешекопаранова показа се от къщи и извика: „Оле!“. Рекох: ако захване мене, какво ще й говоря, село разваля, толкова и зла жена и на устата й се не стои насреща.

Хеле към мене се показа милостива и защитница. А към мъжа си Петка много зла и упорита (…) „Петко — каза тя, — кучета да ти ядат курбаня. Магаре, хората ги опекоха, а ти още го мархулиш и на попа кожа не даваш. Магаре! Знаеш ли ти, че кога родя, попът кърваво ми кръщава детето, а ти ходиш из корията да целуваш шумата. Мундьо-о! Който ти й турил това име, сякаш че та й изпекал…“. Взе кожата и каза: „Чакай и аз да го накървя“. Усука я веднъж по врата му: „Хъ, святи Георге, да не захванеш и попа!“. Рада си знай работата, бир да думат хората, че е Мешекопаранова дъщеря.

Рада ми даде кожата и ми целуна ръка, а аз дадох на Петка да я носи до Дачеви.

Казах на агата Пеня, който беше на овчарите като председател, който събра овчарите, та глобиха Мундата Петка една ока ракия и му заповядаха: когато срещне или стигне поп, да си снема шапката и да му целува ръка. И тази заповед Петко си я изпълняваше отсетне и на други наставление даваше (…)

СТАРОЗАГОРСКИТЕ ГОЛИ ТАБАЦИ И ЦИГАНИ. Бакалинът Вълчо С. Сийрекбасанов в с. Арабаджиево имаше направена пещ, за да пече гювечи. Заръчал си бях един гювеч за в къщи, но другиму било късмет да се нахрани.

Тотю Войвода^[65], който беше направил една малка битка и като се развалил, как се случи, та мине през село още с един другар, които имаха и по една косилка за лице — само за в селото. Битката му може да й описана — които знаят; но аз ще пиша накъсо, което се случи.

Тотю Войвода гладен и гювечът опечен чака го. Като се наядоха, послужих ги и винце. Тотю Войвода каза:

— Дядо попе, изядохме ви гювеча.

— Вий не изядохте гювеча, ами което е за ядене, а гювечът остана.

Тотю Войвода попита:

— Дядо попе, ний бързаме, ама къде ще идем, като нямаме работа? Търсим да косим, но гаче тъдес са покосили?

— Ще намерите, нали работа търсите? Оттук идете на Топракхисар при Петра Ж. Кълвачов, той може да ви намери, и Тодораки Хаджикосев от Ст. Загора има чифлик в същото село. Селото е близо. Станете да ви покажа отде ще минете.

Споразумяхме се и заминаха. Споразумели се за в топракхисарската корийка: хем да лежат, хем да я покосят и понахранят (…)

Тотю Войвода подушили му миризмата от управлението, че заминал тъдес — един тръцък хваща из града, хардал: кой ще го намери да го хванем, голям бакшиш ще му подари царството. Малко са за бакшиш, ама нищо не знаят!

Тодораки Хаджикосев отива при каймакамина, с когото придружен отиват при Емин бея и хаджи Таира ага. Та им се обещал и им казал: „Дайте ми хора, нека бъдат под моя команда и да ме слушат каквото кажа. Ако е тъдес дошел този човек, за когото говорите, че царството много строго го търси, под земята да е, намирам го!“.

„Верният“ на царството Тодораки Хаджикосев се хубаво накичил от пети до глава с оръжия: ще отива на бойното поле, в корията, да хваща съсипителите на султановото царство или гладните безделници и нехранимайковци. Дават на Тодоракя Хаджикосев и лика (портрета) на Тотя Войвода, който минал в правителни ръце: ако го види с портрета, ще го познай и лесно хване.

Тодораки Хаджикосев взема портрета, повежда тълпата голите табаци и цигани, та ги повежда за налдюкенската кория. Наредил ги покрай корията и им казал: „Хубай си отваряйте очите, че той бил канатлия (с крила)“. Хубаво насърчавани, хардал: да мълчат, глас да се не чува и пушките си хубай да наглеждат, да не би на някоя пушка кремъкът от чакмъклъка [да] паднел.

Натъй ги мота, нататък ги въртя, след два дни казал: „Стойте тук, аз ще ида в село“. Турците: „Аман, Тодораке ефенди, не ни оставяй…“. „Аз ще дода скоро“. Командата негова — ще го слушат.

421 Тодораки за скоро отива в другата кория при косачите, та им казал: „Ще се вдигате оттука, аз ще ги въртя още три-четири дена тъдес и ще ги заведа в града. Вечер (…) да не мннувате. И както знайте, по вашему, хайдушката. Виж портрета си. С портрет ваш са мойте голаци. Хубай ги подплаших, че си бил с криле. Сбогом, на добър час! Няма страшно“.

Тодораки въртява голите табаци, които мислели да ядат баници и кокошки, но Тодораки и този късмет уничтожил. Заведе ги в града и — няма го тъдес, та няма, всичко било лъжа… Тотю Войвода замина и още си ходи, та си живей.

НЕ Е ШЕГА, ПРАВЯТ СИНКОВЦИТЕ! Училището изкарахме с всички потребности. Боядисахме го не с фъскасиена, но и в града се не намираше в този план училище, ако да имаше главни, които заслужават за по-главните класове, но нашето ни се видеше по-красно.

Предадохме на дюлгерите парите, колкото им дължахме, и приехме нахтарите на училището.

Черквата откъде запад калканят не беше мазан и отвътре женската черква, която развалихме и изново я направихме и измазахме. Владишкия трон позлатихме; и темплото боядисахме, и украсихме дверите, кръста позлатихме; на прозорците черчевета и джамове направихме.

Черковното градище беше с тръни изградено. И него с кирпич дувара изградихме; и портите алафранга със салон направихме и с боя украсихме. Хубава градина с пармаклъци направихме, на която имаше коностас, амвон, за да се говори слово от него.

НЕСМИСЛЕНО СВЯТ СВЕТУВА: ОХЛЮВЪТ С НАПЕРЧЕНИТЕ СИ РОГИ ИСКА ДА УПЛАШИ, НО КАТО ГИ ОТКЪСНАТ, СВИВА СЕ КАТО ПЪЗДЕР В ЧЕРУПКАТА СИ. Селският десяток беше прекупен от някой бей, който имаше за съдружник и Ахмед ага, Дурмуш беин Ахмеди. А селяните го глезеха Ахмедчето. Под училището отдолу имаше една стая с комин за кандилавтин; една без комин; една голяма за училищна стая и един яхър за коне, които додат на гости или на черква от селата, да си вързуват конете или воловете.

Ахмедчето, като отвял на беглишкия си харман юлафа, поискал място от селските чорбаджа да си пренесе и насипе юлафа. Те, без да смятат де ще му излезе сетнината, показали му училищния яхър. И захванали да носят и изсипуват юлафа в него.

Когато са вършили и скроили този план, аз се не случих в село, бях в Гюрюджий. Додох си, влязох в черковския двор, повиках кандилавтина да ми поразводи коня, а аз поседнах на двора. Черковските вънкашни порти се отвориха: кола, с волове впрегната, а на колата отгоре Ахмедчето; Петко Велев хванал воловете за въжата и ги вмъкна с колата в двора; Бакърджията Руси и той беше заедно с тях.

Аз им продумах: „Тази пръст отгде я носите и какво ще изпълнювате с нея?“.

Казаха ми, че от десятока юлафа беглишки сипуват в яхъра. Ахмедчето пуши тютюн и гордо гледа. Ахмедчето намери хубаво място да пие ракия, в черковския двор и ябълки се понамират за мезе.

Учителят ни Тончо Маринов, младо и хубаво момче, ходи, та се завира край Ахмедчето вечер, кога е на ракъкефи. Знаеше Тончо и турски да чете и говори. Ахмедчето беше кетапсъз. Казувам му: „Тончо, не се увирай покрай това куче, че са табиет-лии“. Тончо, верува ли ме или не, една вечер щял да втелеса, да оцапа колендрика.

Ний се бяхме събрали в горната обща училищна стая, която беше за събрание. Тончо доде, та ни каза, че агата, който беше на ракъкефи, карал го да му налей ракия. „Хъ, момчета, както можете, кръв да няма! Аз не ща да се покажа“. Станаха, та го лепнаха, на земята не му дават да опре. Че как го понесе толкоз лобут! (…) Изхвърлиха го из вратата навън и бир даха вече никогаж не помисли да доде в черковский двор да гуляй (…) Пущ Осман, Любомирова коруджия, пита ме по български: „Дядо попе, кой би нашия субашия в черквата?“. „Османе, какво хортуваш, в черква хора бият ли? Там се на Бога молят. Във вашите джамии хора ли бийте или се молите?“ Аз не съм ходил в джамия, ами той е хубай бит; още му отечен гърбът, ами кръв няма — чуфутски лобут! „Тебе нямало в черквата, не можал да ги познай кои са го дърпали. Не казва, че го били, ами дърпали. Аз, кога ме бият, право си казувам, не крия като него. Той крий, ама повикай го дали ще доде в черквата…“ — смей са пусти Осман…

424 КОЛЮ ГАНЧЕВ. Ганчо Сахатчи Петков от Стара Загора, който беше на Коля Ганчев сестрин син — баща му, Петко Сахатчията, го проводи в Букурещ да се учи за доктор. Колю Ганчев ходеше уж да го обикаля и пари да му занесе, но то не беше тъй целта. Колю ходеше за сведения до Централний комитет: да занесе оттук, а оттам да донесе как да си уреждаме ний работите оттук. И тъй я вършехме, както Колю Ганчев ми кажеше, така разправях по мойте села на хората си. От ден на ден числото се умножаваше на хората, които приготвювах за востание. Не всички попове — но попове и даскали имам вече приготвени за помощници, които ми помагат.

ОЧИ КЪМ АРАБАДЖИЕВО. С когото и да се захоротуваш, като доде дума за Арабаджиево, отваря си очите и с отворена уста говори: „Ах, де е Арабаджиево! Де са техните младежи? Де е то съгласие и любов, дето я имат те помежду си?! И затова вършат тези работи в селото си, което в друго село не става. Нали сме и ний хора, но и водители да имаме, без любов и съгласие колко пари прави!“. Повече не намирам думи да говоря (…)

ВИСОКОСНАТА 1868 ГОДИНА, ЯНУАР, 6-ИЙ ДЕН. Тази година и тя прилича малко на опачина, но като е високосна, бир да бий на женско — белким ще се случи благополучна.

Тончо Маринов си излезе от село, а на негово място доведохме учител Ивана Нейчев от Ахиево. Ахиевци от завист го изгониха, защото не знаят какво правят. Пуста завист!

425 ДА СЕ ТРОВИ ЗАРАД ВТИЩИ, ТЮТЮН ДА НЕ ПУЩА — КАКВА ПОЛЗА ОТ ТЕЗИ ЧЕРВЕИ? Жена ми беше покъртила да й взема втищено семе да храни за коприна. Взех й от леля Злата от Малко Кадиево една шурупка орехова и тя взела от другаде; измъти се и захвана да го храни. Моли ми се да изляза вън да пуша тютюн, че щяло да се отрови от пушека, но аз никак не внимавам и казвам: „Че каква полза от тези червеи?“. То го даде Господ не с две, но с четири ръце — стана на пашкули. Не щеш ли, харесали го гражданите за семе, прочу се. Додоха от града, сами го берат от храстите. Една ока за една турска лира от 104 гроша жълтицата. Додох си от селата. Жената продала 26 оки, взела 26 жълтици турски и ми се похвали. Аз, като ги видях, светнаха ми очите. Останало беше още 8 оки за продан. Нея занесох в града, та я продадох по 84 гроша за семе. Папазоолу Василаки хем дава парите и ми говори: „Попче, колко ли й си чел на тази коприна, та стана толкоз хубава?“. „Четох й“.

Като спечели жената толкоз пари от коприна — наистина била женска годината, повярувах. И друга година ще я търся и тютюн не ща да пуша при червеите в къщи.

ДВАМАТА ВОЙВОДИ ХАДЖИ ДИМИТЪР И СТЕФАН КАРАДЖА. Тези герои, които преминаха Дунава с четата си храбри юнаци, биха се с турската редовна войска, черкези и башибозуци до капка кръв, та се съсипаха: със 129 души^[66] — 5000 души турска войска!

Мидхад паша^[67] беше казал, че султанът, ако има 50 000 души такава войска, цял свят съснпува — не му трябва повече.

Най-сетнята битка направиха на Бузлуджа. Един от юнаците-герои — Слави Силоолу^[68] от Стара Загора — хвана се ранен в Казънлъшката околия, когото докараха в Стара Загора, та го обесиха при Кьор Стайкова дюкян на алана. Вечная му памят! Бог да го всели при праведните в царство небесно.

СВОБОДНО ПИСМО ОТ ЧЛЕНОВЕТЕ НА БЪЛГАРСКАТА ОБЩИНА ДО ПОП МИНЧА КЪНЧЕВ В С. АРАБАДЖИЕВО: ДА ИЗХОДИ СЕЛАТА В СТАРОЗАГОРСКАТА ОКОЛИЯ И ДА ИМ ПРОПОВЯДА НА НАРОДА, КАКТО МУ ДИКТУВА ПИСМОТО. Това писмо, което ми дадоха от черковната българска община и беше подписано от всички й членове с печат. Писмото беше доста голямо — от два листа. То беше така написано — не всичкото да кажа тук, но отчасти съдържанието му:

Като събера селяните, да им разправя, че ако се появят в село или по ниви и в кория някои непознати лица, ако не можат да се уловят от селяните, да се предават на управлението в Стара Загора. И ако се узнаят и искат да се противят с оръжие, тъй също и селяните да ги нападнат с оръжие, догде пристигне от града жандармерията.^[69]

Чуваш ли, попе, какво ти пеят?!

И аз не говорих противно… Така им казвах: който няма пушка, вола си да продаде, пушка, барут и куршуми да си купи, да се намират в къщата му, защото хора се появили; ако са гладни — нахранете ги, може да не са лоши хора. А пък пушката — ще доде ден, ще е жена ти, децата ви, животът и имотът.

И дето не бях задължен да ходя, и там отидох (…)

428 ВСИЧКО ХУБАВО, НО ОТ ЮЛАФА ЩЕ ИЗЛЕЗЕ НЕЩО. Както и да е, преминахме 1868 год. и постъпихме в 1869 год. Но тя, както хлопа кратунката, ще бъде мартеница — червена и бяла, шарена като рис. Умът ми малко прокобява (…) разногласия, после мир, но трудно…

429 Тая година Пасхата^[70] беше [на] 20 априлий, а Святи Георгий през светлата неделя в сряда.

РАЗПЕТИ ПЕТЪК. Като пуснахме черквата на великия четвъртък, казах на Петка Велев да извади юлафа от черковския яхър, че ще потрябва за агнета по Гергевден за сбора. Дядо Петко като стар чорбаджия кара си я постарому. Не знай какво ще му пати главата.

Вечерта срещу разпети петък ще влизаме в черква да четем. Дядо Петко Велев седнал на Сийреюов Вълчева дюкян и си приказува, та се къса: „Мене кой може да ми заповядва за този юлаф освен Еванес^[71] ефендя и Ахмедчето…“.

Поп Паскал и той стар, и приятел на дядо Петка Велев, седнал до него и му говори: „Понтийский Пилате, кого ще разпъваш? Той е разпнат на времето. Защо се надуваш като рак на бързей? Чорбаджилъкът не струва пари сега, ами слушай каквото ти казуват младежите, и него върши, че ще ти скъсат хабата“.

Велев Петко: „Аз Пилат ли съм? И тебе ще дам да разумейш… Никой не може да ми заповядва“. Поп Паскал: „В захода ли?“.

Хубай си надумаха. Може би отколе да са чакали този сгоден случай на разпетий вечер срещу петък да си надумат кой какъв кусур е имал.

Поп Паскал говори: „Попче, хубай чети, да не съгрешиш нещо, че видиш ли понтийский Пилат как е клюмнал в трона тая вечер, да не заповяда да разпънат и тебе“.

Това е сритоване, но ще се търпи, че не ще да излезе от този юлаф добрина, но кучещина и разногласия в селото ни, за което дявол се труди.

430 ЮЛАФ ДА СИ ХАПНЕШ — МЕЗЕ ЗА ИЩАХ. След второ възкресение на 20 априлий 1869 година отидох си в къщата, а младежите се събрали, додоха да ми честитят Великдена. И ми казаха, че ще счупят ключа на черковския яхър да извадят юлафа и да го занесат в къщата на дяда Петка Велев.

Аз не им съгласявах на плана, но като не можох да ги убедя, разреших им — че каквото става, да става… Настрадин ходжовата кеменча ще я слушаме сетне…

Излязоха и отидоха. И аз излязох по-подир. И догде да ги стигна, те строшили ключа и носят на гръб с чували юлафа на Петка Велев.

Дядо Петко Велев таман се разпуснал: сложил клъстия фит и млечното прасе напреде си, нарязал и лимон в червеното вино. Дъртата с червено яйце насреща му се христосува и говори: „Гости идат и не знам какво носят на гърбовете си в чували“. Дядо Петко: „Да не носят Великдена?“.

Още говорел и великдените влезли в къщи. Попитал ги: „Какво носите в чувалите?“. „Великден, дядо Петко“ — и изсипува чували в къщи. Другин говори: „Юлаф, дядо Петко, да си хапнеш зобчица“. И той същото.

И като изсипали всичките чували с юлафа всред постланата с нова черга къща, поискали за труда си по едно вино и мезе от фита. Това напук. На такива хора вино и мезе? Тям една капка отрова да се отровят!

Излизат дядо Петко отподир, не смей да псува, ами ги плеснал с кочията: ху бре, ху бре — та ги изгонил като бесни кучета и се повърнал да се стяга…

ВСЕКИ СИ ГЛЕДА ВЕЛИКДЕНА И НЕ СЛУША КАКВО СА Й СЛУЧИЛО. Аз се бях спрял под стария бряст насред село. Виждам, великдените се връщат. След тях дядо Петко. Поясът му се повлякъл: ту го запъхне, ту се повлече. От бързина не може да го запъхне. Вика като луд. Търси кеята Гюзеля, но и той помагал да вдига чувалите.

Търси азите (старейте), но и те — всеки си посръбнал, не чува и не става да запира на Великден хора зарад един строшен ключ и юлаф. Не е тъй! Ами честолюбието где остава! На боклука… Подземи ще са тъ…

ФЮЛБЕЛИ ХЮСЕИН ЧАУШ. Великденът се премина и дядо Петко си уреди работата: колкото човеци му трябуват, натъкми си ги; остава само да намерят Хюсеин чауша Фюлбели.

На 23 април 1869 год., в сряда сутрената, всеки от селата — кой жито и агне носи и иде да се черкува на храмовний ден „Святи великомученик Георгий“. В черквата — мъже, жени, ще се издушат…

Дядо Петко подушил, че Хюсеин чауш се намирал в Гюрюджий. Провожда Руся Бакърджията — и комуто дал и две турски лири — да покани Хюсеин чауша да доде по-скоро и да му разправи…

Като бях служащ, видях: влезе един турчин с една тълпа турски заптии; дядо Петко — напреж; когото похване по троновете или в черквата, вадят го навън, та го запират в дядова Делчев зимник; там кандърдисали Хюсеина ага.

Хюсеин чауш пита: „Петко чорбаджи, попа да извадя ли навън да го запра? Защото той на Филибя^[72] ще се кара“. Дядо Петко: Него остави сега (…)"

432 ЧЕТИРИ АГНЕТА ЗАПУШЕНИ В ПЕЩТА ЗА ХЮСЕИН ЧАУША И ЗА ХОРАТА МУ, А МОМЧЕТАТА ЗАПРЕНИ В ЗИМНИКА. Хюсеин чауш мисли, че се намира в Париж, като си мисли, че Арабаджиево не е по-долно: хранят и дишхакъ (зъбно право) заплащат. На 4-ри нови плъсти и две черги седи, тютюн пуши и ракия пие. Ще бий запрените. А за попа ще вземе много пари откуп, за да го не кара на Филибя. Това си мисли и се опрята на препечените агнета и мазни баници.

На Гергьовден си имат обичай — всеки да си заколи за Святи Георгя по едно агне и вечерта, кога се съберат да черкуват, да го раздаде.

Този ден момчетата бяха затворени. Пуснахме черква и не отидох при Хюсеин чауша да се моля да ме прости и да пусне момчетата от зимника. Вечерта срещу 24-ий, четвъртъка, събират се от село младежи и от други села, та разкриват една дупка в сламения зимник, внасят вино и от агнета за ядене. Ели и хубай се напили, викнали да пеят. Хюсеин чауш се зачудил какви са тези песни, като не е отварял зимника. Кога накарал да отключат, то зимникът пълен с хора: ядат и със стомна вино пият. Помъчил да ги изпъди, но никой го не почита да излезе навън. Агата още по-напушен, иска да бий. Затваря ги и оставя за сутрената да се разправя.

Сутрената на 24-й гостите от минута на минута се умножават: мъже, жени, момци, моми идат на сбор; гайди, кеменчи и кавали свирят; хорото се вие, та се къса. А запрените в зимника чакат наградата си: бой или свобода!

Циганинът Димитър Калайджията защо се й намърдал в зимника — той пък пей нова песня, изпял на мъчениците на дяда Петка за юлафа.

СВАТОВНИКЪТ ПЕТЪР Ж. КЪЛВАЧОВ. Тази нощ проводих Петра Кълвачов в Стара Загора при хаджи Господина и Тодоракя Хаджикосев, който ходи и донесе едно писъмце на агата Хюсеин чауша, който уж се не плаши, ами се одряма като мокро и оген дъха: защо да се не молят нему, ами отиват в града… Ще не ще, освободи затворниците за сбора, че ще си гледаме сметките след деня. Ами къде са те?…

ЕДНА ТОРБА С ДИВИ КРАСТАВИЦИ ОКАЧЕНА. Кога да пускаме мъченците, отидохме при агата: дядо Руси Пейков от Гюрюджий, който му бил познат и повикан от неговата къща за в селото ни; Петър Ж. Кълвачов от Топракхисар; Димитър Нейков от Ахиево; Нейко Кроснюолу от Мисилимито; Генчо Ганчеолу и Жеко Минчев от селото ни.

Хюсеин чауш на плъстите и чергите, прегънати на катища, седи на меко, пуши тютюн и каве пие.

Нейко Кроснюолу го поздрави: „Сабах хаир олеун, чаушаа“ [Добро утро, чауш ага]. Чаушина гледа като уплашен плахо, плахо. Ганчеолу Генчо каза: „По-якичката Нейко, че той има на врата си диви краставици закачени; сладките яде, а горчивите ще чупи“.

Агата: „Какво й то краставица?“.

Ганчеолу:

— Казвам, че тютюнът ви, дето го пушите, има сладка миризма, ама гаче е малко кескин. Ще е хубав за крастави овце, да ги парят за краста.

— Ще ви пусна затворниците с кефили, доде да си направите панаира. Сетне, ако не платят, вий кефилите ще платите на Петка чорбаджи за юлафпарасъ.

Ганчеолу Генчо:

— Ще му платим, ефендим, за юлара, ама някой якичък.

— Не юлар? [Какъв оглавник?]

Кроснюолу:

— Ефендим чаушаа, той е глух, не чува. Сар ишитмес, ама уйдурум. [Глухият, като не чува, си доизмисля.]

Дядо Руси Пейков:

— Чаушаа, ний сме кефила. Молим ви, пусни ги да си направим деня.

Агата:

— Я, я, Руси чорбаджи, и ти си тука.

Заповяда на готвача си Юсуф: „Вземи нахтаря, че ги пусни тези чапкъни, че подир панаира ще им кажа аз тям“.

Юсуф взе нахтаря и тръгна с Гюзеля кеята да ги пуска^[73] и скоро се върна и каза:

— Чаушаа, ключът седи заключен, а тях няма в яхъра…

Развика се, завилия, позеленя като бесен:

— Кой ги пусна без мой изин? Кой е този от мене по-голям, искам го тук.

Генчолу Генчо:

— Ефендим, едно дете, като го повият, че да го не развият, насира те.

Агата:

— Глух, ти много не говори…

— Сера та, не сера та, сам си го чукай.

Юсуф:

— Ефендим чаушаа, те пробили дупка през сламата, че сами излезли, та побягнали…

— Аз на тези хайдут-чапкънларъ ще им дам да разумеят… Папаз, от тебе ги искам. Аз ще те пратя във Филибя.

— Я ще ме проводиш във Филибе, я ще те накарам да ми целунеш ръка…

— Ръка ли да ти целуна? Хай-хай-й-й… Хошунду папаз? (…)

СЕЛСКИЯТ КМЕТ. Дядо Петко-мухтарин и черковски касиер. Старей ази: Диню Танев, Руси Димитров Бакърджията, Гоната Мирчев, Герган Тодоров и Мънчо Гергев. Тези поддържат дяда Петка Велев и вървят с него, ако и да бяха най-трудолюбивите за съграждане на училището. Като изключа тримата — Петка Велев, Диня Танев и Гергана Тодоров, а другите им е открито всичко за комитета и от мене — по-ревностни. Но сега ме стреснаха да не явят нещо на агата.

435 ИТ МЕГДАН [КУЧЕШКО СБОРИЩЕ]. БОРБА. На 25 априлий 1869 година гостите, които бяха дошле да се сборуват, отидоха си. Ний казахме на Хюсеин чауша да заповяда на 26-ий в града. Там ще си гледаме давията.

Сутрената на 26-ий Хюсеин чауш с хората си, заптиите си, заедно с него дядо Петко Велев, Диню Танев, Руси Бакърджията, Гоната Мирчев, Герган Тодоров, Мънчо Гергев и някои оше надумани — Димитър Карафизов, които са излъгали, отидоха в града напреж да си подправят работата.

С мене тръгнаха: от Ахърито — Колю Йоргов, Киро Стоянов и други още; от Мисилимито — Нейко Кроснюолу; от Джамбазите — Станчо Бакалина; Минко и дядо Велчо от Шахпазлий; от Талашманлий — Дичо Петров; от Топракхисар — Петър Кълвачов; от Малко Кадиево — Дончев Колю и Дачо; от Ахиево — Недялко Нейков и Димо Христев; и от нашето село, то се знай, ами не искам много хора, но ме не слушат, вървят: станахме хамен около петдесет души. Тръгнахме и ний, отидохме подире им в града.

Давията ни ще се гледа в хаджи Господинови. Тръгна дядо Петко с хората си и Хюсеин чауша напреж, ний подир, напълнихме улицата. Срещна ни при Ески джамия Тодораки Хаджикосев, който ми заповяда и каза: „Колкото загуба и пари имате изгубени по сбора си, да го капатардисаш тоя пезевенкин, да ги вземеш“.

Смешно и грозно нещо, като вървим из улиците. Тая неделя, още Великден, жените повечето по улиците, питат:

„Попче — или дядо попе, къде ви кара този турчин?“. „Оня старият, дето върви с турчина — правехме си ново училище, те искат да го съборят. Карат ни да ни запират, защото не даваме да го съборят“.

Която чуй, каже: „Ву! Да го убий Господ“. Казва на другите жени: „Мари-й, видите ли този с белия чокан, който върви напреж с турчина, искал да им събаря училището. А тези, младите, които са накривили шапките, не давали. Карат ги да ги запират с попа им заедно. И то младо попче…“.

Кълнат: кьорав да стане, Господ да го убий! Мъже, които чуят, псуват каквото им доде на уста.

Отидохме в хаджи Господинови. Напълнихме двора. Хюсеин чауш седна при хаджи Господина. Също и аз — като поп покани ме да седна при него на една карекла.

Хаджи Господин ме попита: за каква работа сме се повлекли толкоз души. Аз бях разправил с писмото, но като че няма известие, пита, за да се отвори въпросът. И аз му разправих за всичко, както съм написал по-напред.

Дядо Петко се обади да говори. Хаджи Господин му не дозволи. Димитър Широв каза:

— Дядо Петко, знайш ли, ний кога късахме на булките си обеците от ушите, ти хабер нямаше, че правим училище; смейше се с нази, пък сега искаш да го събаряш…

— Лошо — всички извикаха с глас, — отърви ни училището, да го не събарят. Язък за труда и децата ни, баща хаджи Господине.

— Долу стойте, не бойте се, няма да го съборят. Петко, целунете ръка на попчето си, та се опростете.

Герган Тодоров:

— Ще са опростим, ами кой ще даде парите на юлафа?

— Който го издирдиса на воловете си…

Дино Танев:

— Ний се не опрощаваме, доде не платят юлафа. Зари Еванес ефенди и Ахмедчето искат парите от нази.

— Вий се не опрощавате, ама знайте ли, че ще ви нашибам в затвора да платите загубата на черквата…

437 Гоната Мирчев не губи време, сне шапката, цап:

— Прости ме, попче — и седна от дясната страна при овцете.

Също и Мънчо Гергев направи и седна отдясно.

Стана и Руси Бакърджията. Нему не простих, казах му:

— Знаеш ли,^[74] кажи, че дадохте два турски алтъна на агата да го доведете в село.

Руси не може да скрий. Каза така:

— Свако Петко, когато ме проводи на Гюрюджий да викам Хюсеин чауша, даде ми две турски лири, които му ги дадох и го доведох в нашето село.

— Да си простен от Бога. Сядай отдясно при овцете!

Хаджи Господин се подхилна и попита Хюсеин чауша взел ли й две турски лири. И турчинът не отказа. Каза тъй:

— Вземах, ама ги повърнах на Петка чорбаджи, кога отидох в селото им.

И това беше всичкото питане на агата, който придружаваше дяда Петка и искаше да ме кара във Филибе.

Хаджи Господин попита Петко:

— Взема ли назад двете турски лири?

Вземал ли й, не е ли, каза:

— Вземах ги.

— И това лошо.

Хаджи Господин му понахортува думи, които не са за слушане: не е псувня, ами думи от святото писание и най-подир — че му се следвало и затвор:

— И на Хюсеина чауша хърка лулата, че взимал рушвет да разваля християнските черковни обреди.

Дядо Петко чака да го поканят. Хаджи Господин му каза:

— Стани се опрости, целуни ръка на попчета си.

Дядо Петко, Герган Тодоров и Диню Танев един по един като булки целунаха ръка, та се опростихме. И седнаха на същите си места. Хаджи Господин се засмя и им каза:

— Не се делете, минете от тая страна при другите.

Хаджи Господин каза:

— Хюсеин чаушаа, и ти се опрости с попа, но той като духовно лице пада се да му целунеш ръката.

И агата, уплашен — ръка да не целуне не, ами и друго, цап, целуна ми ръката. И каза на хаджи Господина, че още кога сме се карали, познал, че ще ми целуне ръката.

От този юлаф това се случи. Но верувам, че отсега нататък не ще вече да стават такива подобни неща, защото стана всекиму като обеца на ухото.

Като излизахме от хаджи Господинови, заминувахме из улицата покрай двора на Тодоракя Хаджикосев. Даскал Наню надул кларнето, Колю Ганчев и Пенчо Хаджиславов — с кеманетата. Свирят и си гуляят на двора с още други техни приятели. Аз уведох всичките, които вървяха с мене, взех една мера вино: черпих ги, поих ги; най-подир му дръпнахме едно хоро. Стана като че има сватба. Додоха граждани и гражданки да гледат (…)

Баба Тодоракица и майка й, баба попадия, не мажат да се нарадват. Една пара не ми взеха за виното, дето се изпи. „В дяда Тодоракя вино много“ — ми каза баба хаджи Тодоракица, кога я попитах колко да й платя виното.

Хюсеин чауш и ръка ми целува — пак го не оставиха. Доде мене щеше да провожда във Филибе, него изпроводиха по мирен начин във Филибе. И не бяхме честити втори път да се видиме…

„Тръгнал ми свети ми Герги рано ми, рано на Гергевден (…)“

ГРОБИЩА. Тая година се поминаха в енорията ми следующите лични лица:

Дядо Йорго Енев, около 90-годишна възраст, от село Ахърито. Той беше много умен, богат човек и развит търговец по сюрекчилик — едър добитък, волове и крави. Той беше на три жени женен и трите преди него умряха. Преди смъртта си, една година напреж, впрегнал в колата едни малаци, качува внуката си Йорга Пенчев и отива на галямокадийската бахча за лахна (зеле). Пуска колата и дава малаците на внуката си Йорга да ги държи, а той отива при гърците да сече лахната. Детето вързува на едина бивол юларя за ръката си. Биволите се подплашили от едни камили, които него време минували с храни и сол. Биволът уби детето. Дядо Йорго плака, пука и то стана причина, та умря по-скоро. Казуват хората и синът му Колю, че дал на сина си Пенча зарад детето 60 000 гроша. С големия си син Коля бил сърдит. И кога да умира, изповядах го и го причестих, но със сина си Коля не се опрости и ръката си не даде да целуне. Отиде сърдит на онуй място. И то било зарад парите. Син му Колю му намерил махана и тежка дума му продумал. Син му Колю беше по-богат от баща си, по-много пари имаше. Но на пари насита има ли? И син му Колю съхна, боля и той при баща си — година не сключи.

441 Петко Стоянов умря около 58 години възраст. Той в младост беше прочут пехливанин и знаеше кеменча да свири и да пей. Беше кекя. С три наречия го наричаха: Пехливанина, Кеменчиджията, Кекята Петко. Той не беше богат. Занимаваше се с чужди пари да купува жита. И беше много добродушен и смирен човек. Той стоя и настоятел на церквата „Св. Георгий“. Той [е] роден в с. Ахиево, а заселен в нашето село. Думаха му и Долапчиев Петко.

Гасподин Кънев умря около 62-годишна възраст, през месец юлий. Той имаше земеделие, но се занимаваше с бакалия. Беше много строг и думата му се чуваше на всяка място; което речеше, май мъчно се местеше. Много хранеше и поеше, много добрини правеше, ама и кога искаше да накаже — избави Бог. Поп Паскал тъй думаше: „Попче, нашата владика е Господин“. С Пехливанина Петка много се обичаха и затова не можоха да траят един за друг, та в един месец умряха.

Поп Костадин ахиевски умря около 30-годишна възраст. Той от страх — уплаши се, стана охтичав и не можа да живей. Той беше родом от Химитлий, а се рукоположи за Тирфилий; оттам избягна, та се засели в Ахиево и умря.

ПОПОВЕ. Даскал Иван Нейчев от Ахиево, като беше в селото ни учител, поиска да се рукоположи за свещеник за церквата „Святи пророк Илия“ в Ахиево. Ахиевските чорбаджа — никой пророк не е приятен в отечеството си — от завист ненавиждаха учител Ивана Нейчев, който ги помоли да го преместят и да ударят печата селски, да го рукоположат за свещеник за черквата си „Св. пророк Илия“ в селото си. Ахиевските господари, като не приеха да се подпишат и ударят печатите, то аз казах: „Да се подпишем и да ударим нашите печати, да се рукоположи и да ми стане съдружник в церквата «Святи великомученик Георгий» в с. Арабаджиево“.

Това съгласихме и направихме. И отиде учителят Иван Нейчев в Стара Загора.

Но в града се скроило друг план: даскал Минчо Банов, като се научил, че Иван Нейчев желай да стане свещеник и че ахиевци го не поели, но арабаджиевци го поели и искат за свещеник и свещеникът им го поел за съдружник в церквата, казал даскал Минчо Банов: „Дето ще е на Арабаджиево, нали е артисал, ний не можем ли да го запопим за нашата церква «Свята Богородица?» Ударили печатите, подписали се и го изпроводиха с даскал Стефана даскал Петков от Стара Загора в Перущица при негово високопреосвещенство Доротея^[75] да ги ръкоположи, които беше тръгнал по селата, без да пита — гръцко или българско село. Попи, когото намери… Даскал Иван Нейчев, догде нямаше една церква, станаха две, че ако иска, може да стане ахиевски поп. Да има да вземат, ще гледат отдалеч.“

КУЦИЯТ ПОП СЛАВИ ГОСПОДИНОВ. Попчетата си додоха в Стара Загора. Отидохме да посрещнем поп Ивана Нейчев и да го заведем на къщата му в Ахиево — додоха и ахиевци, когото посрещнахме и заведохме в Ахиево.

Куцият поп Слави беше много мукалитен; за да подиграй ахиевци, натоварил юорка на рамото си и, кривуц-кривуц, отива си от черковский двор навън. Попитахме го: „Къде отиваш?“ Той отговори: „Бягам, нашите чорбаджии си запопиха ново попче. За мене хляб не остана. Ще бягам…“.

Ахиевци се радват като дете на огледало и говорят: „Арабаджиевци си имат попче. Ний нашето попче не пускаме никъде“.

Сега стана тяхно попче! И мислят, че е затворено попчето, та го не пускат, или пак ще им се моли да го приемат и ударят печати да се запопи.

Поп Иван Нейчев взе кръста в ръка и право в акарджанската церква „Свята Богородица“. Ахиевци ходеха да се молят да им го отпуснат за селото, но гражданите не пускат достойния и изпъдения от с. Ахиево. Церквата „Свята Богородица“ си търси служителя по небето, а той доде на крака. Нека живей дълги дни и години! И му се радва церквата — да я краси и възпява на Бога.

ДЯКОН ВИКЕНТИЯ. „Викентие, какво има къде вашенско в Пловдив?“ „Всичко добро и работите напредват. Ходих в Пловдив при Герова, той казва да не бързаме, само хора да си приготвюваме“. „Още къде сме, Викентие!… Качихме се и крака замахахме. Питат ме: Какви места имаме; горите какви са и где има хубави позиции; дали се укрепят момчетата и отстоят насрещу турската войска; доколко храни, говеда, волове, коне, овце се мажат намери в противен случай на първо востание. Аз забиколих селата. Добре, че доде да излезем двама с тебе, да забиколим, по-добре ще сторим. Писах на поп Еня и Тача Райков в Обруклий и на Топала Кръстя. Другаде още не съм писал. Има и гръцки попове за дране, да ги понагласим, мама им“.

444 Ходихме с Викентия по селото, та понаредихме работите си, за които съм нареден. Не можохме да втрапарчим дряновския поп, който още ходи и пречи по селата. Онези понаредихме. Тачо и Кръстю отидоха в Едирне за тая работа.

ДАСКАЛ АТАНАС И АНАСТАС ДАСКАЛ ПАНЕВ. Останахме без учител, отидох в града да търся. Даскал Атанас се научил, че търся учител, повикал Минка Минев, който свършил науките в Стара Загора него време, та го завел на даскал Панев Анастасовата маза в чаршията. Даскал Панев Анастас беше рухане-векили това време на българската черковна община и настоятел на старозагорските училища. Представиха ми Минка Минев^[76], когото условихме за учител, и му заповяда даскал Атанас: „Хубай да слушаш дяда си попа. Ти ще рахатуваш там и ще им бъдеш много години учител. Имат хубаво училище и хората са добри, и градът е близо“.

Заведох го в село, та го настаних. И като аджемия в село неходил, оставях го да дохажда в моята къща да спи и за хранилка с нази заедно ще бъде на софрата.

Захвана Минко Минев да учи децата (…) Минко Минев трудолюбив, смирен, с добро поведение. И хубавичко пей в черквата, учил псалтика, нотно пение. Вино, ракия не пие; нашироко не обича да ходи: от училището в дома. Празничен ден книги прочита и никога не му дотяга. Блага и ангелска душица! Но и то намрази турците за скоро.

445 ФИТОВЕ И ПРАЗ. Петко Велев купил от старозагорските бахчи праз и като нямало кола да го изпроводи в село, оставил го в поп Паскалеви, дорде доде срядата, та да го изпроводи с някоя кола. Отива дядо Петко за праза, що да гледа: дядовите попови фитове кълвали го, ели (…) Дядо Петко сърдит излиза из двора навън, отива в чаршията, та купува друг праз.

Селото като бяхме разделили, дядо Петко беше паднал в поп Паскалевата енория. Дядо Петко дохажда от града и прати, та ме повика и ми каза, че отсега нататък аз ще му бъда свещеник. А поп Паскаля изпъди. И този ли й дядо Петко, дето не искаше да ме види: на поп Паскаля даваше един шиник жито, а на мене — два! И дотолкова ме обикна и се поведе към добрите и общите работи — без него нищо не се вършеше. Като каже: „Младежите, което направят, то е свято! Тях да слушаме, всичко ни й уредено“.

Той беше касиер на черквата, аз му бях писар. И не даваше отстрана никой да му побара тефтерите. Много здрав и справедлив человек! Но сърцето му било вълче, но сега се поправи: кротък като божа кравичка и справедлив повече и от праведний Йовя. Гони чорбаджилъка и за правдата душата си полага. Като рече: „Нашето попче“ — устата му отворени остават.

В неделни и празнични дни, като излезем из черква, ще идем в общата стая да си уредим работите. Ще ме покани в тях на къщата си да пием каве. Казват, че стар човек се мъчно поправял. Много лесно, ами иска галене и тимар.

КРАЧОВ ГРОЗЮВИТЕ ДРАКИ. Тук се случи една опачина в драките (…) Този кучар^[77] го погребаха Мънчо Гергев и Сивчо Тодоров в дядовата Дечева нива без някакви церемонии. Само феса му бяха взели. Гнилият труп, книжата заедно с трупа в един чувал — мрък в черната, че няма нищо. Още един остава да мърсува. Да видим как ще помогне Бог. Не знам за таквоз нещо дали ще приеме Бог. Но като че ли помага да се чистят таквиз непотребни твари. Което дърво не дава добър плод, отсича се и се хвърга в огъня. Техният коран казва, че който убий един гяурин, в рая 40 (четиридесет) райски девойки му се подаряват и на ден по три пътя пилаф и бал халвасъ (медена халва); и при великия пророк Мохамеда на златна софра — баници и клъсти фитове.

И от това нищо не излезе, никаква миризма се не чу, ако овчари да го бяха видели, догде да се вдигне и изпроводи във вечна пропаст.

ДЖАМБАЗКАТА БАБА. Отидохме с Викентия при Станча на Джамбазите да дадем наставление и да видим как воспява работата ни, която е поверена на Станча. Това беше в четвъртък срещу петък. Вечерта гдедаме — мъже, жени, вземат от дюкяна лоени свещи, та отиват на бабата да ги палят. Аз си поотворих 447 устата да им дам наставления да не се лъжат и почитат тез бабаити, които са булки от мъже разбулчили и моми от майки размомили. Турците ги обожавали, та им направили памятник, когото наричат от бабаит — баба̀. Нямаме ли ний черква да я почитаме и да й палим свещи, ами отиваме, та се покланяме на този гнилий труп Хамза баба̀.

Стана в дюкяна шушукане: „Този поп трябва да му дадем да разумей, да го потъпчем малко…“. Казах: „Който ще ме тъпче, още не са й родил“. „А бе те ще тъпчат не е, ами догде бяло пореве“. Станчо ни примири, смигна ми да мълча и аз млъкнах и им казах: „Както сте запомнили от бащите си, така правете“.

Сутрената станахме ранко с Викентия, та отидохме при свята баба̀ да му се поклоним и да му раздадем житена халва. Викентий се качи към зеления кюлаф и клекна да му се поклони и раздаде. И аз същото направих: на краката раздадохме му житена кал и бързо изскочихме да не ни халоса. Може да му й дошла халвата с малко шекер.

Да бяха ни подушили да ни известят на хаджи Таира ага, скачил ни беше на високите каваци всред село пред малко и голямо. Сутрената в петък, които отишле да му палят лоени свещи за поревка, и те си близнали от халвата му.

Станчева песня…

„Какво й чудо станало:

халваджии халва раздават на Моамедовата сватба^[78] (…)“

Станчо знай, затова пей.

448 АРЕТЛИКЪТ МИ ЧЕРИБАШИЯТА АЛИКОЧ И КУМИЦАТА МИ РАЙКА. Циганинът гайджи Богдан Николов ми беше кумец — умря. А кумица Райка Енева остана вдовица. Циганинът черибашията Аликоч Ахмедев овдовял и се сгодил за Райка, кумицата ми. Той мохамеданин, а тя християнка, ще я потурчуват да стане ханъмка. Черибашията Аликоч завил на главата си една шарена пошия, натъкнал нож и чифте пищови на пояса си и дошол в село на гости при Райка Енева. Пие на Иванова дюкян и чака да се посмръкне. Другите цигани треперят от него. Черибашия й това, не е Господ. От Господа и царя по-голям [е] черибашията!

Мръкна се. Теглихме черибаши Аликоч ефенди в Иван Степанова дюкян да му сечем никяфа, а Райка Енева да венчеем по гърба му. Взехме ножа и кобур чифте пищовите му, та го никясахме и венчахме по гърба с една мешовица. Черибаши Аликоч ефенди как понесе тази венчилка, той знай. И как избягна, като го изпуснахме, та отиде в града през нощта и Райка забрави. Които трепереха от него, ни се чуха, нето видяха — в миша дупка се навряха.

Сутрената отидох в Стара Загора при хаджи Господина и даскал Панев Анастаса, та им казах, че черибашията Аликоч ще потурчува една от християнските циганки да я вземе за жена. Хаджи Господин ми каза, че те са работи на турския кадия. Отговорих му:

— Че какво остава да се направи после, като отиде при кадията да я потурчи?

Даскал Панев Анастас каза:

— Те са дълги и широки тези работи. По какви се турчат, а не като тази мръсната циганка. Халбуки! Царството е в ръцете им.

— Белкнм и циганите имат царство?

— Нали му е името Хасан и Ахмед, неговата дума се чува.

— Неговата дума ли? Нали е циганин, пак циганин, истер да му е името Мурад или Азис. Аз ще я взема тая циганка и ще я оженя за циганин-християнин, а не за черибаши Аликоч ефендя. Нали й от Мохамедовци, трябва да му говорим и „ефенди“, а не ченгене. Самите турци им говорят: капти фирон.

— Що ви трябва, отче-попе? Гледай си работата.

— Ще я гледам, сбогом.

Хаджи Господин се понасмя. Анастас даскал Панев си поразкриви бърните като подсмивка. Оставих ги да се разговарят.

Оттук отидох при епитропа поп Порфира, та казах и той ми отказа, че не може нищо да направи за тази работа: тя е на турците в ръцете.

— Ами нашите ръце сакати ли са? Слушай, дядо епитропе, върви подире ми и направи само опит. Ще идеме в дюкяна на Контето Димитра. Повикай циганите хаджи Калъча и Мустафата и им кажи: „Скоро искам пръстена от Аликача да го донесе мене, който пръстен е взел от Райка Енева. Те са цигани, те са страшливи. Аликоч няма да доде. Той мина през изповедало. Те ще ви се молят, ръка и коляно целуват, но вий не ги приближавайте близо до вази. Бастуня наперювай и думата: «Скоро пръстена искам!»“.

Поп Порфир ме послуша, отидохме на Контето Димитра в дюкяна. Проводи да повикат циганите хаджи Христа Калъча и Мустафата. Додоха циганите и кой как се зададе, още прага непрекрачил, темане до земята, отива ръка и коляно да целува. Поп Порфир с бастуня: „Скоро пръстена на Райка да донесете и Аликоча искам скоро да доде при мене!“.

Аликоч не дохожда. Проводил пръстена и се скрил: че лошо боли, тази булка бодлива.

Аз взех пръстена, та го занесох вечерта на кумицата Райка Енева. Дадох й пръстена и й трътнах един хубав бой: че нека се годи още веднъж за черибаши Аликоч ефендя и става чериба-шийка ченгене-ханъма.

Попита ме веднъж Анастас даскал Панев какво съм направил с циганката. Аз му отговорих, че дръпнах и на двамата по един бой и туй беше всичката ни разправия. Черибаши Аликоч ефенди се оцапа като дърт вълк.

Анастас каза: „Ти си знаел да ги разделиш, ами що ходиш да се питаш, таман хубаво станало“. „Хубаво, зер и те са харесаха“.

ПОПИТАЛИ ВЪЛКА ЗАЩО МУ Й ДЕБЕЛ ВРАТЪТ, ТОЙ ОТГОВОРИЛ: ЗАЩОТО САМИЧЪК СИ ВЪРША РАБОТАТА. Изтекшата 1869 година приключва със сватби, веселби, джумбуши, радости и благополучие. Оживяхме и още ще се живей, но с какви ли сполуки, Бог знай. Годините са все те, но хората се измениха. Едни искат свобода, а други — теглила. Едните не рачат турците, а другите казват, че ще плачем за зелено парцалче; кога доде време, ще се узнай. Случи се краят пак с циганя…

ВО ИМЕ ОТЦА И СИНА, И СВЕТАГО ДУХА, АМИН. БОЖЕ ПАЗИ БЪЛГАРСКИЯ НАРОД И ГО ВРАЗУМИ. Постъпихме в 1870-ата година, но дано бъдем честити да я прекараме с веселби и добри берекети, сватби и кръщенки, пълни хамбари с жито и бъчови с вино. И свобода — дай Боже!

Когато дякон Васил Левски (Дервишоглу Аслан) тръгна през 1868 год.^[79] да проповядва востание, мисля, че най-голяма посрещка и подпорка, нравствено и материално, [имаше тук]: познат на Коля Ганчев Кундурджия, даскал Наню Тодоракев, Стефан Сливков, Георги Хаджидечев, Колю Райнов, наречен Пантата, Теню Милошов, Господин Миха[ѝ]ловски^[80] и други още от град Стара Загора (Атила)^[81], която трябва да бъде столица на Българското привременно правителство^[82]. Не ща да похвалям село Арабаджиево, защото при Атила е село Попово, което няма нужда от други наредби. Левски е познат на поповския (арабаджийския) свещеник^[83], за което после ще говоря.

ЗЕМЛЕДЕЛЧЕСКО ДРУЖЕСТВО. В селото ни, който мине или пренощува, като вижда любов и съгласие между селяните ни (като че в една риза са облечени и от една майка родени), не може да се нарадва и не му се ще да излезе от село Попово, в което има: 1) земледелческо търговско дружество; 2) овчарско благотворително дружество; 3) земледелческо благотворително дружество; 4) читалище^[84] и неделно училище за старите, които желаят да се учат; 5) помощи за оръжие; 6) свобода или смърт^[85]. Този е редът сега.

Песен

О, майко нещастна, о, майко на робите.

Докога, майко, твойте синове скитници ще ходят

по чужди земи(…)

СТАРОЗАГОРСКАТА БЛУДНИЦА. ПАК НА МОЙ СЧОТ ЛИ СЕ ПАДНА ЖРЕБИЕТО? Мария, старозагорската блудница, тази вещица, [е] подкупена от богатите и пияни бейовски синове и от самите им бащи, за да лъже и мами невинните малолетни девойчета и да ги предава в ръцете на мръсните поганци, за да наслаждават зверските си кучешки страсти с невинните малолетни девойчета.

Садък бей отишъл на воденицата Енсерка, която е на река Сюютлия, между Памукчий и Ахиево. (Този кучар Садък бей имаше чифлик в с. Шахпазлий.) Провожда от хората си един да иде в Стара Загора при Мария блудницата, да му заведе едно момиче, хем да е малолетно, хем прекрасно (…) Проводеният бейски бабаитин намира вещицата, Мария блудницата, та й казва поръката до нея: от Садък бея заповед, която немедлено да изпълни. Мария блудницата намерила едно малолетно и прекрасно девойче, сираче без баща, което никога не било излизало из града навън. Насам го въртяла, мамила и лъгала, че имали бостан на Маджерито, да я придружи да идат, да го обидят и да си наберат карпузи и топкауни от най-сладките. Момичето казало: „Да ида да питам мама“. Мария блудницата му казала: „Върви, върви, мене слушай. Дорде да идеш да питаш майка си, ний ще се върнем от бостана. Не се знай и майка ти дали й във вази или по махала. Ти като й донесеш карпузи, тя ще се зарадва. Хеле пък какви сладки шекерлии топкаунчета имаме! Като го ядеш, устата ти се подпикава, такива са сладки…“.

Излъгала момиченцето, та го примамила и извела из града навън и тръгнали из пътя за Маджерито. Блудницата върви из пътя, обърне се, та погледне момичето и си говори: „Хубавичко, младичко като мренка. И прекрасно като гълъбче. Беят този път ще ме награди, ами ще артисам“.

Момичето пита:

— Бабо, какво си говориш?

— Говоря: дано са хубай втасали шекерлиите топкаунчета.

— Бабо, далеч ли й селото?

— Ей го, какво остана. Ай сега ще идем, чадо.

Тук село, там село, замъкнала го във воденицата, та го предала на Садък бея, който с нетърпение очаквал и пиел ракия.

Момичето:

— Бабо, турчин, ракия пий! Няма каунчета…

— Няма, къзъм, няма. Не бой се! Той нашият бей… — И излиза.

— Бабо, къде отиваш, чакай и мене — и плаче.

— Стой, чедо, чакай, къзъм, нашият бей ме провожда да ви купя шекер.

— Не ща шекер, чакай, не ме оставяй, стой…

— Дюкянът е близо, ай сега ще се върна…

Беят:

— Шакай, моме, да купувам вам шакера.

— Стой, бабо, не ме оставяй. Затова ли ме доведе при турчите? — реве, плаче.

— Мълчи, мари магарице, слабичка ли си, та си ревнала. Обичам да седя при бея, кога се наслаждава, но сте ми омръзнали да ви слушам, като ревете, кога се наслаждава беят. Бозна каква й чудна работа!

— Моля ти се, не ме оставяй, бабо. Ох, мамо!

— Магарице, ще ти кажа аз една мама.

Излиза и замандалява отвън вратата и чака. Беят обезчестил момичето и то като малолетно изтървало се. Беят излиза из стаята по копринена риза, та отива да си мий в реката гнусното и мръсно кучешко тяло. Момичето се препява, та реве с глас. Блудницата изнася дюшека и отива на реката да го пере. И говори на момичето:

— Магарице, още от първия път си показахте мурафетя, но аз ще ви кажа вам довечера: ще служиш бея с ракия и при него ще си на гости.

— Господ да го убий! Не знам как се гърми, аз ще го черпя, ами не знам как се гърми пушка…

Беят се къпе. Блудницата пере чаршафа и се разговаря с бея:

— Как е, както искаше, нали й по-зеде?

Беят се смей и говори:

— Ша та наградя…

— Аз знам, че ще ме наградиш, ами пушката в стаята ви да я вардите, че тази вещица я опитва как се гърми…

Беят:

— Скоро иди я вземи!

Блудницата отива, що да гледа: момичето няма… Тук момиче, там момиче — побягнало, няма го, та няма… Избягало из гюрлюкя през лозята в скендерлийската кория. Намира дяда Велча от Шахпазлий, комуто разправило всичко. Дядо Велчо много „обича“ турците и много „се плаши“ от тях! Ако и да е стар, но клетва е дал и е в комитета най-верен и юнак старец, който хайдутувал с Пантата Йорга и сега му е сръки тая работа.

Дядо Велчо взима момичето, та го завежда на майка му в Стара Загора.

РУХАНЕ-ЧОРБАДЖИЛАРЪ. Дядо Велчо като завел момичето на майка му, тя го взима, та го представя на хаджи Господина и на даскал Панев Анастаса. Те „помогнали“ на клетата вдовица, като я набрусили и й казали, че на такивата майки и това е малко, що пускат дъщерите си тъй нашироко да ходят по селата: „Магарице, скоро да се махаш оттук, че дявол те взима“. Помогнали й. И тая помощ й стига! „Вам лобут“ — говори Анастас даскал Панев, който по обичаше турците и такивата мръсни дела (…)

СВЯТИ АНГЕЛ БОЖИ. Това гнусно дело, сторено от старозагорската проклета блудница Мария Шейтанова, Мариола Ерасова (Мария Прилепова), така я наричали турците, като прилеп се залепяла. И гнусното й дело, извършено на бедното сираче, вдовишко клето сиромашко момиченце!

Това като минало то в ушите на нашите „нехранимайковци“ Коля Ганчев Кундурджи и поп Ивана Попстойнов в Стара Загора, получих писмо от Коля Ганчев да взема трима юнаци от мойте и да ги заведа в Стара Загора, защото имало важна работа да се върши. Хвърлих жребия. Падна се на Мънча Гергева от нашето село Арабаджиево и на Теня Митев и Кучето Михо Банков от Трънково. Мънчо Гергев пак настръхна с големите сърътепелии пищови, които беше взел от една битка от кончекрадци цигани.

Поведох ги тримата, та отидохме при Коля Ганчев и поп Ивана Попстойнов. Те разправиха какво ще вършим и всичко[то] мръсно дело, извършено от старозагорската блудница. Часа по 12 ½ по турски отидохме на уреченото място: немазгенските турски гробища. Доде Колю Райнов Пантата, та ни заведе в града да хванем джадията Мария блудницата. Работата била в ред. Тя била наредена — да изведе едно момиче и като го натъкми, да 457 излезе вън на улицата да обади. Тази проклета блудница извършила длъжността си се измъкнала като чума из една вратка на улицата да обади. И тоз час влезе в ръцете на мойте святи ангели Мънча Гергев, Теня Митев, Миха Банков Кучето и Коля Райнов Пантата. Те я грабнаха, не й дават на земята да допре. На ръце я носят, но устата й затъкнаха с кърпа да не кречи. Помъкнаха я мойте святи ангели и тътрят към дяволския рай в немазгенските турски гробища. Отидохме на сгодното място, което моите святи ангели нарекоха „дяволски рай“. Казах им да я сложат на земята да си поотдъхне и да я изповядам. Нашата светица от Ераса Мариола ще става гарванова сляпа Мария… Моите святи ангели Божии я сложиха на земята, та си поотдъхнаха и аз я запитах: колко моми й размомила и на колко булки честта обезчестила. Каза всичко, каквото й вършила, и се помоли да й опростя: ще стане отсега нататък черна калугерка, на Бога и свята Богородица да шета.

Аз я утеших и й казах: „Ти ще станеш черна калугерка на дяволския манастир и ще ти служат черни святи гарвани… Хайде, не слушайте, вършете…“.

Пусти Мънчо, дорде да се наканят другите, със зъби я прекла: 458 тръц-пръц, умря, лулата й изхърка (…) Захванаха да я дробят на късчета (…) Чу се подир, че една уроспия турците заклали, та я на парчета накачили по драките от двете страни на памук-чийския път: от немазгенските гробища до Муратлий.

СИРОМАХ ГРЪК, НАМЕРИЛ ЧЕРКВА ДА СЕ КРЪСТИ. Един грък си посръбнал и седнал на дюкяна да хули българите, че нямали право да имат владици български. Що му трябва? Един го блъсна, друг ритна. Подир три-четири дена казаха, че умрял от урама-вънкашно. Погребах го. Що ти трябва бе, сиромаше, в Арабаджиево да разправяш черковни въпроси (…)

459 ХУБАВ ЛЪСКАВ СМОК, СМАЖИ МУ ГЛАВАТА, ЧЕ МУ СЕ РАДВАЙ. Доде за Стара Загора един кадия от Цариград, много богат, с две жени, бездеткин. Купи в с. Могила едно място и захвана да гради чифлик. Докара от джондрата една вода, та направи в селото чешми и в чифлика си. Съгради едни палати четвероетажни, с балкон и горе на балкона изкара вода. Направи хубави градини с дръве и цветя, донесе много видове различни животни — скотове и птици. Заприлича на царски палати (…)

Тръгнах из селото да поръся със светена вода християните, отидох да поръся и дюлгерите. Петър Димов ми носеше менчето със светената вода. Поръсих майсторите и се качихме двамата с Петра горе на балкона: „Хубаво здание, Петре, дано го не изгорят, да остане здраво, за училище го правят… Каква гимназия ще стане, какво й хубаво местоположение, какви гори наоколо, какви ливади, и градът близо, но само дано бъдем честити да сполучим и палатите да останат здрави и непокътнати. Кадъ-баба̀ не ще да бъде честит за много време да им се радва…“. Петър: „Какво думаш, попче. Мълчи, не думай таз дума! Да ви чуй, ще ви обеси“. „Или той мене, или аз него“.

Петър не беше известен още от работите, затова ме сопна да не говоря тази дума, защото се обичахме с него още от деца. Но като живееше между турците, не смеех да му открия лесно; само го опитвах, та го оглашавах. Като изръсих селото, заклех го и му открих отчасти тайните работи.

ВЕДНЪЖ КРАТУНА ЗА ВОДА, ДВАЖД КРАТУНА — СТРОШАВА СЕ. От Могила тръгнах за в Гюрюджий. Като минах могилата, която е до пътя близо, гледам от село Гюрюджий човеци тичат от село навън, та отиват в нивята. Отбих коня и аз от пътя, да ида да видя за какво се събират в ръжта. То било за късмет.

През есента бяха откраднали черкезите на дяда Руся Пейков конете със сюрията. Даде 10 лири турски, десет жълтици турски на карпусченски Коля, та ходи да ги намери и докара. Крал с черкезите заедно и [ги] намира. Честта му работи.

Виждат в ръжта двама черкезина, които вардят селския коняр на село Гюрюджий да приделят курт бюлмеси [вълча делба] няколко коне и да ги откарат през кориите. Единът черкезин сполучил, та избягал, а единът — заграден от човеци — трудят се да го хванат, но и той се защищава, не ги пуска да го приближат и уловят. Аз пристигнах и извиках: „Дръжте, що го гледате“ — и сбрах коня отгоре му. Той държеще пищов в ръката си и фрасчаттиса. Тракна в гърдите ми, но пищовът му не преработи да хване да ме удари, защото беше с кремък. Моят пищов хвана. Извъртях, та го ударих с джоба в ръката. Пищовът изхвръкна изръката му. Скочих, та го натиснах: „Дръжте бе, дайте да го вържем!“ Вързахме го. „Олеле, нано льо, нанчице ле!“ Бой, бой, кой как завърне. Закарахме го в село полуубит, та го стегнахме хубай на един дирек. Реве окаяний черкезин и иска водица: „Ту, ту“. Вместо „су“ — „ту“ говори. „Не ще, не му давайте!“

461 Зададоха се назъринът Челикоолу и коруджията Мътиката на хаджи Таира ага, та додоха и го развързаха: динкардаш (едноверен брат). Взеха оръжието му, което беше прибрано в нази.

Какво ще направим? Направихме едно писмо, та го изпроводихме черкезина със селските коруджии с рапорта до старозагорский каймакамин. Лошо: черкезина пуснаха, а кмета и старейте затвориха, защото се запазили от черкезите, да им не откарат конете… Глобиха ги, че ги пуснаха. Хеле поп се не потърси. Черкезинът, като си отишел, умрял. Казва Колю Йоргов Карпусчалията: ако не бил умрял, много пакост щял да стори на селото.

Хаджи Таир ага затвори кмета и старейте и пак той ги изпусна, че нека му не изкарват меджия; и нека пък крадците, разбойниците черкези оставят коне или волове и необран пътник в турската съсипана и мръсна държава. Малко остана да издъним и охчупим кратуната, но остана, още може да има да прекарува.

ГЕРГИЙСКИ ГОСПОДИН ГЕРГЕВ В С. КАРАДЖАЛИЙ. Гергийски Господин беше един от първите богаташи. На такива човеци завистниците биват множко. Нашите мъже намислили да го трепят, че им пречел на работите. Проводили карпусченеца Коля, та ме повика една нощ. Отидох и разумях всичко: човекът няма грешка и не знаят, че съм го кълнал в Гюрюджий на дядовата Русева къща; той беше брат на Бойчева майка баба Русевица.

Такива хора най-много ни трябват, че можат всякак да помогнат. Събрах ги, та ги посъветувах и наредих и пак ме доведоха през нощта.

* * *

462 В 1867 година през октомврия ми се роди мъжко, момче, което се нарече в святото кръщение Вълчо и възприе от купела от Вълча Славов.

А в 1870 година, 23 априлий, ми се роди момиче, което се нарече в святото кръщение Денка и възприе в кръщението от Станка Мънчева.

СТАРОЗАГОРСКИТЕ БАНИ, ЧИРПАНСКИЯТ МЮФТИЯ. Обещал се бях на следующите учители да ги заведа на Старозагорските лъджи: Костадин Новачков, Петко Пенчев, Велчо Желев, Лозю Желев, Стефан Хаджизафирев, Стефан Хлебаров^[86] и наш Минка Минев. От Заара ни придружиха поп Иван Попстойнов, Колю Ганчев, даскал Наню Тодоракев, Васил Тошев, Пенчо Хаджиславов, Георги Хаджидимитров и други още, които приличат на нази — хаирсъзи^[87].

Отидохме, окъпахме се в лъджите и излязохме, та седнахме и ний като хората горе на залата на вино и ракъ кефи: кой какво му сака душа. Посръбнахме си и захванахме да пеем песни.

Мерлен чирпанският мюфтия спял. Побъркали сме му съня. Проводи един бабаитин от телохранителите си да ни изпъди и дигне от мястото ни. Ний го не чухме. Още един и друг, и друг — 6 души дохаждаха, не, не можоха да ни поместят и вдигнат от мястото ни. Най-подир доде самси мюфтията с един недодялан сарък. Въртя саръка и ни гледа, та се разхожда по залата. Ний си я караме все така. И се сговаряме, че ако понечи да удари някого… „дръжте“, че долу на земята, горе от залата. Разхожда се и гледа, разхожда се, най-подир счупи саръка и се вмъкна в стаята си.

463 След малко доде един от хората му, та ни покани честно да идем на големеца на гости. Ний се питахме, сговаряхме да идем или не. Най-подир решихме: хаде да идем и да чуем какво ще ни говори; и ако му се прище да псува или да бий — хубай дръжте, че каквато става, да става…

Станахме, та отидохме. И той ни прие като гости. Заповяда на каведжията си по едно каве. Донесоха ни кавета. Аз лиснах мойто каве през прозореца вън, същото направи и поп Иван. А другите си изпиха кавето.

Отговори мюфтията, та ни попита защо лиснахме кавето, та не го изпихме.

Казах му: „Ти защо счупи саръка, с когото се разхождаше по залата?“.

Тъй беше, инак беше, дигнахме я нависоко. Додоха заптиите, та ни разделиха. Ний пак седнахме на същото си място. Пусти еничарин не може да се стърпи, излезе от нея стая, та отиде в друга в женските лъджи.

Аз помислих да не са турили отрова в кавето, затова го лиснах, но то щяло по-лесно да отвори въпроса, да се разправим.

Ний имаме и друга работа. Додох на лъджите да изуча за адатепенския заимен, дето взе насила българското момиче за жена: как може се отърва, а заимена накажем по нашенско, не по закона, но от закона навън^[88].

АДАТЕПЕ. Отидох в селото при Иванча. Той ми каза, че много строго пази момата^[89]. Не я пускат нито от къщи навън сама да се покаже: всичко заключено. „Ще му търсим леснината, Иванчо“.

Върнах се, та се окъпахме в лъджите и с песни си отидохме като от бани.

ВСИЧКИ СВЕТЦИ МЕНЕ ГЛЕДАТ. В селото ни като не е имало черква в първо време, то всеки човек не е знаел „церква“ какво нещо е. Знае черква само кога заколят овце за курбан, та се съберат мъже и жени насред село, та си раздават хляб от паралия на паралия, раздадат и курбана и седнат да ядат и пият винце — това наричат черква, а закланите овце — курбан за св. Димитрия, св. Петка и св. Архангел.

Казува ми Петко Велев: поканил Теня Талмаза да го заведе на дълбошката черква и той се съгласил. Теню Талмаза богат човек, но на кон се не качувал и в черква — кога е бил дете, майка му ако е намерила черква да го занесе — може да е ходил, а черква не знай. Качили се на коне и тръгнали. И догде да пристигнат в Дълбоки, Теню Талмаза десет пътя паднал от коня. „Омръзна ми — каза Петко — да го качувам. Ако не отивахме на черква, каил бях да се върна“.

Ходили, та се черкували, подарили си волни помощи. Кога се върнали, Талмаза говорил: „Петко, уплаших се. Още веднъж не влизам в черква: накъдето се обърна, всичките светци мене гледат“.

Петко Велев го насърчил, че светците били му сърдити, защото досега не ходил на черква. И ще му опростят: ама кога додат за някой манастир или черква за волна помощ, богато да подарява.

Препирали се дядо Новачко и дядо Михал Балахурата от Топракхисар: какво има в черквата?

Дядо Новачко попитал Балахурата: „Като си ходил в черква, коминят й на коя й страна?“. Отговорил Балахурата: „Не знам“. Отговорил дядо Новачко: „Като не знаеш, не си ходил в черква“. „Защо да лъжа, не съм…“.

* * *

Заспала ли си, Миранзо?

Не съм заспала, ябълко (…)

АРАБАДЖИЕВО (ПОПОВО) ИЛИ КАРАДАА, КАКТО ГО НАРЕКОХА ТУРЦИТЕ. В село Арабаджиево (Попово) младежите бяха трън в очите за бейовските турци; [за] турски[те] меджии [и] изедници — турско ухо^[90] — чорбаджии [те] бяха отрова^[91].

Разпалените младежи спряха народа, та го не пускат в празнични дни на бейовски турски меджии и търсят чорбаджийски вети сметки, и не ги оставят на мира; вълнуват населението против тях, да нямат спокойствие. А внасяха радост и надежда, в които ги последуваха: че скоро ще стане „Българско“, няма да има сиромаси, всички ще са богати; и че велика Русия ще освободи България заедно с българските востаници от турското юго; ще проводят турчина, отдето е дошел, в емайлова дупка, в ада на дъното. Всичко туй падаше като мед върху наранените сърца и гладни души за свобода.

Турците, като не можеха да си разкарват конете из село, както попреди са вършили, нарекоха селото ни Карадаа — непокорно!

ЗАКОН ЗА ТУРСКИТЕ МЕДЖИИ. Събрахме се, та си наредихме закон против турските бейовски меджии, които се извършуваха в свята неделя или господски празници, понякогаж и в делник — според пътя, — от бедното население, клети сиромаси българи.

В празнични дни иска сиромахът да си отдъхне и почине, но кой го оставя? Ятаганът над гърба му виси, та го не оставя, ами го разкарва безплатно вееден гладен и жаден.

1) Наредихме, че в неделя или друг празник, ако се появи от някой бей да иска от селото ни хора да му работят безплатно меджия, както се й практикувало досега, ще му кажем: ако плати за всеки човек по една турска бяла меджедия в полза на черковната каса, ще му се отпуснат от колкото хора има нужда.

2) Ако пожелай и иска някой от селото ни да иде в празнични дни да работи меджия, свободен е, като внесе бялата меджедия в черковната каса.

467 3) В противен случай: ако би някой от селото ни се е обещал или задължил за нещо да работи и не послуша, отиде на меджия в празници да работи, ще му се вземат две бели меджедии за черковната каса — една за право, втората за глоба.

4) Който желай да иде в делничен ден на меджия на кой бей и да е, свободен е колкото дена обича да му работи безплатно.

Този закон се нареди в черковната училищна обща стая и се подписа от черковните настоятели и избраните лица от село Арабаджиево с приложения черковски печат.

БЪЛГАРСКИТЕ ЧЕРКОВНИ ОБЩИНАРИ В ГРАД СТАРА ЗАГОРА. Като написахме устава за турските меджии, подписахме го и приложихме черковския печат, пренесохме го на черковните български общини в град Стара Загора да го прегледат и утвърдят с подписите си и общинский си печат (…) Казаха: „Много добре сте направили, ама да го подпишем и утвърдим с печат не можем направи. Тези бейове досега са ни владели така, а да се борим зарад меджии не е наша работа. Идете си“.

Ех, с каквато мяра мерите, с такава мяра ще ви мерят! И навън [от] вратата на рамо. Хайде в Кьор Минчова дюкян, че къде село… Кьопек балта гетерди [Надуши кучето миризмата].

Тонеолу Стоянчо ще ти помогне, който с хайтите заедно обраха поп Райка от Новозагорската околия и стана причина, та полудя попът, та се обеси.

Такива народни общинари имаме. Бог да ги прости на живот!

468 МЕДЖИЯ ДА ЧИСТЯТ АРГА НА ЕМИН БЕЙОВИТЕ ВОДЕНИЦИ В АРАБАДЖИЙСКОТО ЗЕМЛИЩЕ Емин бей сякогаж когато да си чисти арга на водениците, отбива го в събота срещу неделя, за да се изтече водата и да си приготви меджийниците за чистене.

На арга водата отбита в събота. Аз в черквата в служба сутрената, в неделя. Дядо Петко Велев, касиерят на черквата, уж не разбрал как гласи уставът, взел една бяла меджидия, пуснал я в пангаря и дозволил да ходят из село, да изкаруват меджия. Сторих отпуск и от олтаря още неизлязъл, Гоната Мирчев ме срещна и ми каза, че законът се развалил (…) Отидох в общата стая.

Нашите хъшове всички събрани, чакат решение и висока заповед от попчето си. Повиках дяда Петка касиеря, та му казах да извади от пангаря дадената меджидия и да я повърне, от когото я взел. И да разправи, че за всеки человек по една меджидия да дадат, че тогава да чистят арга. Ако не, всеки да си отиде. А бейовските хора да идат да кажат на бея, че ако иска меджия утре, в понеделник, който иска да му чисти, да иде; в неделя е запретено да работят християните. Хората му пардяха, крякаха, драскаха: ще ни обадят на Емин бея, че колкото часа й седяла водата отбита на водениците, ще вземат хака си и ще ни накаже Емин бей. Всичко е прието, но по-скоро се изсипувайте оттук, че ще стане нехарно за нази и за вази…

ВИСОКА ЗАПОВЕД. Наемниците на Емин бейовите осем камъка-воденици бяха тази година: Досю Вълев и двама турци — Хюсеин и брат му Таир от Стара Загора. Тези турци [бяха] и двамата от най-злите еничари. Хюсеин утрепа дерменджията си зарад едно шише ракия.

В понеделник дошел Досю Вълев от Стара Загора, та ме повика на общата стая. Бяха се събрали нашите и селският кмет със старейте.

Досю Вълев ми предложи:

— Попче-е, аз не пия вода от краката, но от главата.

— Досьо, този път ще пиеш от краката, защото главата [е] келева.

— Келева ли й, господине?

— Не съм господин.

Извади едно писмо и ми го подаде. Това писмо беше написано от черковния председател на градската община епитропа поп Порфира. Ето и съдържанието на писмото, също както беше написано:

„Поп Минчо,

Емин бей ма повика да ви пиша, да трагниш из село с назарите на Емин бея, да изкараш меджия, да очистят на Емин воденицата. Чи ку не идиш, ша са накажиш. Лошо ша патиш: п[оп] Профир.

1 ден ноемврий 1870“

Взех писмото, та го прочетох и казах на Дося Вълев:

— Свободен си, днеска изкарайте меджия, който обича, да върви да чисти… Няма кой да го спира.

Досю Вълев:

— Аз не ща без пари да ми работят: по 3 гроша ще им заплатя гюнделик.

— Най-добре, ако щеш, по-добре по пет им дай, по-скоро ще си извършите работата.

Гоната Мирчев не беше учен, но каза:

— Попче, дай мене писмото, ще го проводя във вестника^[92] да го напечатат.

ДАСКАЛ МАРИН И ЕМИН БЕЙОВИТЕ ЦИГАНИ. В понеделник додоха от Ахиево цяло село и циганите, бейовите зурнаджии и тъпанари, излязоха и от нашето село и отидоха да чистят арга. И захванали от селската воденица, тъй се дума, да чистят надолу към Къръмската воденица.

Циганите, и те аги, сбили се с даскал Марина, пукнали главата на Тача Станчев. Струпали се нашите — какво са правили с циганите, циганите помнят… Изтървали един бърз циганин, не се стига да го хванат. Циганинът мислил, че го гонят; за да се избави, всичко му се видяло тясно: през Райческите кории, Аладжалий, Сюлмешлий, Авджи Дуванджий, Скендерлий — скрива се в Ахиево. Други шест души докараха, та ги запряхме в черковския яхър. Не можа доказа лобута, когото изядоха в яхъра. Гончоолу Генчо беше майстор да бий цигани, той най-много ги тъпка. И циганята много страх имаха от него. Като речат „Ганчовски“ — бягат вече.

КЕЯ ВЪЛЧО. Циганите бяха бити и пребити и затворени в черковский яхър. Кея Вълчо, Емин бейовият управител над чифлишките ратаи по земледелието и скотовъдството, иде в черковската обща стая, говори:

— Какви са тези маскарлъци? Какви сте, да запирате и бийте бейовските цигани? Не знайте ли, че Господ — на небето, Емин бей — на земята. Ще ви накаже, че направете стълба, та се качете и дайте на Господа харзувал: да му се моли да ви прости.

— Дръжте тази черна душа, турска проклета породица, та го хвърлете в залата долу.

Кея Вълчо:

— Дурунуз бе, братя, какво ще правите? Иване, иди донес една мяра вино да пием. Стойте, чакайте, моля ви се. Не ми трябва ни цигани, ни Емин бей, Господ да го порази.

— Дурунуз, чакайте!

Кея Вълчо се поналапа с малко юмруци по врата, гърба и главата.

— Иди сега, направи стълба, та се качи по нея и кажи на дяда Господа да каже на твоя Емин бей да ни избеси.

— Моля ви се, мерхамет… Иване, донесе ли виното да пием?

— Вино ли? Скоро да се изсипуваш оттук, че дявол те взема.

Кея Вълчо псува, но циганите ли или попа — тон знай.

ВТОРО НАКАЗАНИЕ НА ЦИГАНИТЕ. Направихме писмо до Емин бея, че иска[ме] да му помагаме и кога сме се отказвали — но да ни бият циганите, не можем търпя.

Тачо Станчев не беше за доктор, но ний го проводихме с кола в града на доктор. Циганите дадахме на селските коруджии Генча Абаноза и Пенча Киришев да ги закарат вързани в града и до там… както знаят в пътя… Закараха циганите в града. Емин бей прочел писмото — изново трътнува един бой на циганите и [ги] затваря пет дена в затвор, че тогава ги освобождава. Емин бей питал Димитра Нейков от Ахиево: „Кой ви й големият поп?“. Димитър отговорил: „Поп Порфир от града“. Емин бей: „Не е… Друг имате, ли?…“.

СМЕТКА. Миналата 1870 година, която й тегнахме толко — 365 дена, си прегледахме сметките и ни предава на 1871 год. И не знам как ще ни препоръча, като много малко печала й придобихме. Ако не е благодарна, то оставаме, колкото право намери, да си го приеме от Емин бейовите цигани, които оставихме депозит за повторка.

Май ме застрашава, като слушам кълвача, който кряка и чука с дългия си клюн гнилия вековен дъб. Работата на опачина мирише… Клетникът кълвач, залепен с нокти на гнилия пън, бъхти с клюна си и благодарен [е] от мухичките да се насити и да пробий и повреди пъна. А страшливата грозна кукумявка чака на крака да й доде да се нахрани. И казва: „Измрете клюкачи, да ми не стряскате курбана, когото чакам“. Не ги е срам! В адресите си^[93] величаят султана: цар, баща, покровител, защитник, а варварското му правителство — свободолюбиво, честно, справедливо и милостиво. Не ги й срам! Мама му (…)

ГАРВАН ГАРВАНУ ОКО НЕ ВАДИ. Матея Петров^[94] от Святопреображенский манастир доде книги да продава в Старозагорската околия. Де го подушиха нашите народни просветители, черковни общинари български — „защитници“, изедници и народни предатели.

Повикаха го на общината, та му запретиха да не ходи по селата, ами отгдето е дошел, там скоро на манастира да върви. Ако не послуша, под конвой, с чест ще го изпроводят.

Святопреображенский Матея Петров, проводен от Коля Ганчев с писмо до мене, с нашите бележки да го изпроводя, както ми пише в писмото. Като се вмъкна един калугерин в къщи, стресна ме: прилича на помак с тъпа брада, когото още не познавах. Първи път, кога доде, помислих: да не е някой преправен шпионин, помак — на калугерин. С нетърпение попитах го: „По каква работа ходиш и отгде сте, отче?“ Той ми отговори: „Аз съм от онези, дето се чуват, а не виждат“^[95]. „Дето се чуват, а не виждат… Те са умрелите. Чуваме, че са умрели, а ги не виждаме“.

Подаде ми писъмцето. Засмях се. „Добря дошел!“ Нагостих го, приказувахме си, отидохме на училището, продадохме от книгите в село. Неговите книжки правят пари, лесно ги харчиме. Книжките му любопитни, той още по-любопитен. И добър калугерин. Има калугери за неслушане, а този не е от него калъп.

Качих се на коня, та го придружих за в Топракхисар, оттам — в Трънково. Продадохме му и в тези села от книжките. Оттук го изпроводих с Митев Теня до поп Еня в Гюнелийската махала.

Гарван гарвану око не вади.

РОГАТ ДЯВОЛ. Какъв ги дявол наду тези нашите чортове рухане-векелери, мезлиш-ааларъ [пълномощници на раята, съветници], оближи турски паничковци, „покровители“ и 474 „защитници“ български да си късат главата от народско. Заловиха се на кучещина тези нашите „народолюбители“ черковни български общинари. Запретяват на дякон Викентия от Араповский манастир „Свята Неделя“ да ходи из околията по селата. Също запрещават и на йеромонаха поп Харитона^[96] от Мъглижкий манастир. А не виждат Ангела Кънчев^[97] и дякон Василя Левски — и тям какво ли ще се зарадват… Няма кой да ги слуша. Викентий говори: „Ще ги избием тези дяволи, пак ще ходим“. Викентия колко пъти викаха на общината, също и поп Харитона, но не са хора, дето да се стреснат и уплашват от миша трополтия.

Най-подир им отиде едно кьораво книжче^[98] и тогава мирясаха, та ги не търсят, нето виждат, че ходели по селата между мирното и покорно население.

НАРОДНИТЕ АПОСТОЛИ. Минахме под клетва. За председател на комитета се избра Колю Ганчев. Закълна ни сам Левски, облечен в попското ми расо. Всички приятели на делото, старозагорските патриоти, съзаклятници станаха. Евангелието, камата и револвера целуваме. След акта на закълнаванието Общи^[99] стри на дланта си барут и накара съзаклятниците да го миришат с разтворени гърди. Левски, като облече попското ми джубе, надяна калимавката ми, наметна епитрахила ми и строго избърбори нещо като молитва. На масата бяха турени евангелието, кръст, камата и револверът на Левски и един книжен фишек, напълнен с барут. Всинца стояхме на крака. Левски говореше и ний всички в един глас след него повтаряхме клетвата. Бая се изпотихме, докле се свърши обредът на закълнаванието. Някои от народните приятели трепереха — може да се уплашиха — от страх във време на закълнаването.

Догдето не бяхме дали клетва, комитските работи ни служеха за приятна забавка, играчка, а след клетвата ние се одрямахме, наченахме да се озъртаме и насън стряскаме, да сънуваме бесилки и тъмници, насън да ставаме и несвързани думи да говориме. Хората взеха да се плашат от нас…

И до днес още ми мирише барута, що ни поднесе на дланта си Общи да го миришем, за да добием кураж бунтовнически (както на турчин муските!).

Този обред, това свято дело се извърши в къщата на Коля Райнов — Пантата. Направи се два вида в края на уставопроек-та: има два вида комитети, вънкашни и вътрешни; за център на вънкашните комитети ще служи Букурещ, а за център на вътрешните — Стара Загора.^[100]

После стана гощавка, веселба, народни песни…

Купиха за града и селата около 60–70 броя от вестник „Свобода“^[101] и [събраха] около 30–40 лири за пътни разноски на апостолите. Левски даде последни наставления народни. И добър път им пожелахме.

ВТОРО КРЪЩЕНИЕ. Ще се ходи по всичките села оглашените да се търсят и изново второ кръстят. И колко нови има приготвени, да се повикат на съзаклятие…

ДОБРИТЕ ДЕЛА ВСЯКОГАЖ СВЕТЯТ И МЪЧНО СЕ ЗАХЛЮПУВАТ ПОД ШИНИК. Не че съм учен, та ме назначават в таквази служба нашите общинари от град Стара Загора. Служба, която не е за моята уста лъжица. Но от друга страна, като гледат в селото ни уредено училище, добри редове, дружества, любов и съгласие, всекиму се ревне да доде в село, да се поразвесели и порадва. Болни от Стара Загора тук дохождат да се утешат и цяр за болката си да получат. Затова ме мислят старозагорските чорбаджии и училищни настоятели за светило, като слушат от хората, че това всичко върши поп Минчо. Затова ме упълномощиха да бъда ревизор на училищата в Старозагорската околия (…)

Повика ме хаджи Господин, който беше над училищата старозагорски главен настоятел, да ми дава пълномощното. Отидох при него. Чудя се: метани ли да му сторя, ръка ли да му целуна. Знам, че тези неща не ще да приеме… Драго ми е и от радост не можа да му продумам.

Казах му: „Баша хаджи Господине, уверявам ви, че [при] първа моя забиколка ще чуете: училищата ще уредя, селяните ще ги съглася; и на втората ще ви принеса сведение тъй също и сега как съм заварил училищата и какви наредби съм уредил“.

Хаджи Господин се засмя и каза: „Ний да не веруваме, не щем да ви видим мунасип и наредим на тази работа“.

477 Взех пълномощно от хаджи Господина, хамен и ръка да му целуна, но той спи, не знай от тази работа.

Отидох при Коля Ганчев. Той се научил, от мене по-много се радва, тъй и другите — наши.

Поп Порфир ми завижда. Аз го подиграх, казах му, че хаджи Господин ми каза, че ще ме вземе в града. Поп Порфир беше лек, лесно се лъжеше ума му. Каза ми: „Той може да ви направи епитроп“. „Не знам, тъй ми каза“.

РЕВИЗИЯ. Оставих поп Паскаля да гледа и моята енория, дорде се завърна от селата:

[1.] В село Ахиево: училище, учителят им даскал Стефан Хаджизафирев от Ст. Загора; ред добър; наредих настоятели училищни; събрах народните приятели, та ги закълнах и колкото нови намерих, и тях заедно; дадох наставленията, като събрах, които намерих в село; и заминах.

2. Шахпазлий: и там има училище и народни приятели; и там същото направих.

3. Село Сюлмешлий — турско: нищо не направих.

4. Село Опан: тука има училище и параклис; учителят им Тиню от селото; тука уредих от двете страни делото си.

5. Кючюклери: тези хайдутя ме изпотиха, но училище ако нямаха, наредих; и закълнах народните приятели.

6. Гаджилово: училище — слабо, учител имат; наредих и от двете страни работата си.

7. Бюлюджак: учителят им — Михал Гарибалди^[102], за когото после ще говоря; наредих ги и от двете страни.

8. Шеримет: училище имат; наредих ги от двете страни.

478 9. Аладалий^[103] — турско село: тука вместо „добря дошел“ ме посрещнаха малките турчета с камъни; Джафер Крачолов ме познаваше, отбих се в чифлика им, та му се оплаках; стана, та изгони братчетата си, послужи ме каве и ме придружи, та ме заведе през корията в Сеймен (…)

10. Тука, в Сеймен, работата ми е уредена — Дончо Д. Аладжов и Г[осподи]н Караколев Даскала; учителят им е Димитър Паскалев Топала от Стара Загора; всичко е в ред.

11. Пиринчлии — турско село: няма нищо.

12. Акче Ибрям^[104]: училище — слабо; наредих училищни настоятели мои хора — Хамзата, брат му Доброшин, Аврам и Стойко; в ред е всичко.

13. Кючук Хасан: черква и училище имат; наредих уч[ител]и п[оп] — мои човеци — Ради и Стойчо Хаджиангелови, Лозан, поп Михаля уплашихме, защото никак не приемал таквизи работи; умря от страх, уплашил се, та му се пукнала жлъчката.

14. Узун Хасан: има българи за булгур-пилафа.

15. Акбунар: Челебията Пеню и Атанас…

16. Гурбетито: черква и училище имат; учителят им Продан Сербезов от Чирпан, за тука не остана да говоря; всичко в ред — п[оп] Делчо^[105], уч[ителя] Продан Сербезов, Гюро, Банчо, дядо Митю Трендафилов, син му Петко, Делчо и други още — нови.

17. Явузларе: нищо.

18. Кечилермахле — турско село.

19. Авджи Дуванджи: училище имат; Иван Желязков, Златан Тончев, Велчо Петров — първи мои [приятели].

20. Чираджий: мой Хинчо и брат му Ганчо.

21. Гьокпала: черква и училище; всичко в ред; Колю Тотев и други още — вети и нови.

22. Арнаутито: една главня и нищо друго. Хаджи Таир[аа] е Господ в селото.

23. Джамбазито: черква и училище имат; всичко е в Станчо Петров бакалина и слугата му Станчо Таукчиев, уйчо му; всичко е в ред.

24. С. Памукчий: черква и училище; Йовчо Черкезов е начело; всичко е в ред.

25. С. Мисилимито: черква и училище; учителят им — Иван хаджи поп Михалев; наш е Нейко Кроснеолу.

26. С. Карагитлий: училище няма; наш е Йовчо Пехливанина.

27. С. Маджерито: училище имат, наш е Стоил Илиев начело.

28. С. Ахърито: училище има; наши — Кирю Стоянов и Петко Демирев.

29. С. Голямо Кадиево: Господин Илчев.

30. С. Малко Кадиево: Петър Дончев.

31. С. Могила — турско село.

32. С. Гюрюджий: параклис и училище; всичко е в ред — Бойчо Русев и Еню Пеюв.

33. Джуранлий — турско село.

34. Шамлий и Малко Дуванджий: турци и българи, но нити Петка хвали, нити Драган кори; страшни янкеседжии — хайдути.

35–36. Читални и Чохлакюю^[106]: и двете турски села; все хайдутя и пътни кесаджии.

37. С. Карабунар: нищо няма.

38. С. Черково: черква и училище, но свещ[еникът] не е за работа.

39. С. Оряховица^[107]: черква и училище — наредих ги.

40. С. Дълбоки: училище и черква; турци и българи; наредих всичко начело [с] Желеолу Стоян.

41. С. Хрищени: параклис и училище; турци и българи; наредихме Стойно Колев.

42. С. Колена — турско село.

43. Хамзалари — българско-турско.

44. Баклари — турско.

45. Янаклари — Кюмюрджий…

46. Адатепе: параклис за имама; Иванчо.

47. Казанка: черква и училище; поп Иван.

48. Балъклий: Иван Калъча.

49. Ешек Синиклий…

50. Пандаклий…

51. Караверлери…

52. Текето — турско хубаво село.

53. Боздуванджий: не турско, не българско.

54. Топракхисар: училище имат; и добри всички.

55. Талашманлий: Дичо Петров.

56. Трънково: черква и училище; Теню Митев.

57. Япча^[108]: оглашени.

58. Азаплий — ,, —

59. Аладжалий — турско.

60. Енекчиево — ,, —

61. Пишмана: училище; оглашени.

62. Кар[а]манлий: Иванчо Пейков; училище имат.

63. Лефеджий^[109] — турско.

64. Бат[а]канлий: Продан Йовчев, Димитър Полаков.

65. Джадъгьол: училище имат; Иван Енчев.

66. Рисиманово: дядо Кръстю.

67. Акер^[110]: училище имат; Драган и Коста.

68. Тюркменмахле: дядо Райко.

69. Кършалий: училище имат; Желязко Малчев и Малчо Русев.

70. Тирфилий: всички хайдутя.

71. Коджакюю — турско.

72. Карабурун: черква и училище.

73. Раднемахле^[111]: черква и училище.

74. Хаджиайвалий — турско село (…)

75. Гюнелимахле: училище и черква; поп Еню и Стоян Попиванов от Старо Гюнелий.

76. С. Голямо Дуванджий: училище имат; Петко Люцканов.

77. С. Караджалий: черква и училище имат; поп Нейко и Момчо.

78. С. Карпусча: училище имат; Добри Йоргов Бомбала.

79. Кавакмахле — турско; Петко.

80. Налдюкен: Петко Драгов.

81. С. Арабаджиево: черква и училище; учителят им Минко Минев.

Изходих тези села, та направих една хубава разходка. Наредих горе-долу училищата и нашата работа, за която целувах револвера. Разправих и донесох сведение на хаджи Господина, като му обещах, че наредбата, която наредих, втори път ще й принеса плода. Хаджи Господин ми се много зарадва и каза, че ще ме наградят. Да знай хаджи ага другите работи, да ме награди ли?… През девет кадилъка ще ме изгони и на мацък топрак хвърли…

Принесох и на Коля Ганчев новините, които извърших в обиколката си по селата. И той ми каза, че Бог ще ме награди горе на небето, като ми се толкоз радва и тупа по гърба:

„Да живееш, поп Минчо войводо, ако освободим България и останем живи, владика ще те направим“.

Чуваш ли, поп Минчо войводо, владика ще ставаш, ами владичка къде ще оставиш…

Колю Ганчев се смей…

СЕЛО АРАБАДЖИЕВО — КРЪЩЕНИЕ НА НАРОДНИТЕ БРАТЯ. Поканих всичките наши народни братя от нашето село, та ги събрах в черквата. Масата беше турена срещу Христосовата икона и наредена отгоре, както беше на дякон В. Левски: само с притурка две факли, свещи запалени горяха. Като извършихме святия обред — заклятието — прочетох им протокола, когото имах [в] препис и един лист от вестник „Свобода“, и че ще ни проводят устава, по когото ще се водим, да направим дружество за събирание пари от волни помощи. Дякон Викентий ще пренася револвери и пушки-чифтета до мене, които ще раздавам на нашите братя, които са приготвени за народната свобода. И отсега нататък, който доде в нашето число, ще дава същата клетва и тогаз ще се приема и открива святото ни дело: свобода!

Когато им прочитах в. „Свобода“ и говорих, виждах от братята, че мнозина плачеха. Любопитен останах да ги попитам защо плачат: дали зарад жените и децата си или за свободата [на] майка България. Едни казаха: „За свободата, а не за жени и деца“. А други казаха: „Плачем, че дали ще сме живи да освободим България и свободна да я видим“. „Ще я освободим, братя, и свободна ще я видим. Бог е с нази. Напред, дерзост: свобода или смърт!“

Доста ходих по горите, пасох кози и овце.

Любих наред аз момите, сит съм вече на сърце.

Не обичам вече ази никаква ласка, сладък глас, буйна тръба буди нази, настанал е боен час. Вместо тази дълга сопа, тоя пастирски кривак, пушка дълга ще да нося като българин — юнак. Мило ми е да отида, дето куршуми пищят, там дето остри сабли на юнаците звънтят.

С турчин да се опитам, вековния си душман, да му кажа, че да коли разумява и Стоян.

Сбогом, моя майко мила, сбогом, братя и сестри,

България да е жива, ти, турчино, падай, мри!

За неправдите тирански тръгвам вече аз в бой, против пълчища османски, дай ми сили, Боже мой!

* * *

1871 ГОД. СИ ПОКАЗА РОГИТЕ КОГО ЩЕ БУТНЕ. СЪН. Сънувах сън една нощ: Че уж съм момък и отивам с кон на Ахърито на хора, както съм ходил, кога бях момък. По пътя срещам много народ — хора, които копаят и носят мотики и лопати. В същия сън жена ми взе с глас да плаче насън. Аз я повиках, та се събуди и я попитах защо плаче. Тя ми отговори, че сънувала майка си, която дошла, та я натиснала и взела кърпите от главата й и й казала: „Бягай, където ще бягаш“ — и побягнала.

В тази нощ сънувах, че додоха две циганки да просят на вратата. Аз ги подарих: на едната дадох един цял самун хляб, а на другата — една цяла зелка (лахна) невтасала.

Не се мина много, три-четири дни, жената чула, че имало сипаница в село. На Чаушев Къня, съседа ни, се сипало дедето, което умря от шарката. Жената месила една питка хляб да раздаде за свята Богородица, да запази децата ни от шарката. Като отишла в Чаушев Къневата къща, видяла шареното дете от шарката, стреснала се и й потрепнало тялото.

На 13 юлий 1871 година, вторник сутрената, жената стана рано, та меси хляб и го опече в пещта.

И треска я втресе. Легна и не стана. Най-подир даде знак шарката, че се шарила. Тя се надява да оздравей, също и ний очакваме.

ТЕЖКО. На 23 юлий 1871 г., в петък сутрената, повиках поп Паскала, та я изповяда и причести. И сгърна ръце, и очи стисна… Забрави деца[та]. Това беше последната й дума, всичката сила: „Прибра ли си… че ще ручкат дрехите…“ — и свърши. (Пита ме дали си прибрах парите.)

В този ден, 23, юлий, погребахме жената. Едни плакаха, други поменуваха. И това…

ОЩЕ ИМА КУСУР. На 30 юлий 1871 г. умря момичето ми Денка, на което се много радват, а майка му град градеше над него. И в този петък погребах детето си Денка, което беше на една година, четири месеца и седем дена: родено на 23 април 1870 година.

Хората рекоха, че поп Минчо ще си изгуби ума. Колко ум имам, та да го изгубя? Ако е едно кило, може да изгубя и да остане, но то всичкият ми ум — една лешньова шурупка. Какво да губя, какво да остава.

Останах с три дечица и Пенка, която имах отстрана взето сираче за моя храненица. Майка ми и баща ми се прибраха при мене да ми гледат децата.

А за мене нищо… Нямам вече болна жена и кахър да й бера, и по доктори лекувам… Изкусурихме кусурите и сме свободни…

От тази шарка умря от селото ни Калина, жена на Димитра Драгиев. И тя млада. От Ахиево — Крайчо Нейков. От Ахърито — Стойно Бойчев. И двамата оженени и млади. От Стара Загора — даскал Наню Тодоракев, който правеше печатите за подписуване тескерите на нашите апостоли, най-вече на Левски.

Даскал Наня Тодоракев освен града, но и селата го оплакаха и жалеха: „Где отиде, даскал Наньо? Где се скри, поборниче? Вечная ти памят, лека ви пръст!“.

ПОПЧЕ, ДА МОЖЕШ ДА СЕ НАУЧИШ ДА ПИЕШ. Дядо Стоян, на попадията баща й, ми дава наставление:

— Попче, да можеш да се научиш да пиеш вино.

— Дядо, нали пия.

— Пиеш, и по-много пий, да забравиш кахъра.

— Че за какво ще се кахъря? Жена ми аслъ един ден ще умре ще и си изплати борча. И няма вече да мре никога… Ти искаш да стана пияница? Жена ми ако умря, аз съм жив (…)

485 ВТОРА РЕВИЗИЯ. 1. Село Хрищене: 120 къщи — кажи напол турци; училище и параклис, учител им Петър-Паисия; посещават училището 32 деца; плата на учителя 850 гроша и 19 кила жито, и колкото орехи открадне. Наши 10 души, с 6 чифтета, 1 шишане и 3 тек-чакмака, 1 кама; събрани пари 1100 гроша; извърших потребното наставление.

2. Карабунар: 25 къщи, ще имат училище, кога се…

3. Черково: 80 къщи; училище имат; посещават го 30 деца; свещеникът им не е за работа. Наши 6 души; едно шишане и пет чакмака; пари нямат.

4. [О]ряховица: 90 къщи; черква и училище; посещават го 39 деца. Наши 7 души с тек-чакмака и една стара сабя; пари нямат.

5. Дълбоки: 150 къщи — турци и българи; черква и училище имат; посещават го 50 ученика; учителят им Христо Попгеоргев от Казанлък, условен за 3000 гроша и 10 мери вино. Наши 18 души с 5 чифтета, 2 шишанета, другите кавали, 3 стари саби, пари събрани 3500 гроша.

В това село направихме един джумбуш с дяда поп Христя: когато ги кълнях в черквата, той попита: „За какво ги кълнеш?“ Аз го теглих в светия олтар, извадих револвера, та го опрях на ребрата му: „Ай за това ги кълна… На дармон (решето) ще те направя: тази работа ти ще я вършиш отсега, или си убит…“.

Дядо поп влезе в чувала: и пари има да поддържа и сиромаси.

6. Колена: 30 къщи — турско село, има овце и говеда, богати.

7. Новата махала: 40 къщи; има училище с 20 ученици. Наши 11 с шишанета; пари 500 гроша; кози и говеда имат.

8. Дервеня: 200 къщи, черква и училище; посещават го 90 деца; учителят им Димитър Поппетров от същото село за гроша 2500. Наши 30, с 10 чифтета, 8 шишанета, 12 кавала чакмаклии, 10 колаклии ножа и 4 вети саби; пари събрани 2800 гроша, кози и крави имат; и бял боб.

9. Хамзалари: 30 къщи; проста стая с 20 деца; огласих 4 души, досега нямаше наши.

10. Бараклари: турско село; кози и петмез имат.

11. Янаклари-Кюмюрджий: 30 къщи, наши нови 5 души.

12. Адатепе: 80 къщи, черква проста и училище с 35 деца; учителят им Тодор Станчев за 720 гроша. Наши 15 души с две чифтета, 3 шишанета и другите кавали и габровски ножове; нагласихме и заимена — скоро ще му идем на гости, защото, как се е оженил, не сме правили поранки, да направим и тях, да си платим борча. Събрани гроша 1800.

13. Казанка: 120 къщи, черква и училище имат; посещават го 50 ученика; учителят им Георги от Стара Загора за 1300 гроша. Наши 30 души с 5 чифтета, 10 шишанета, другите кавали; пари 2050 гроша; хубава гора имат, кози и говеда.

14. Балъклий: 90 къщи, училище имат с 31 деца; учителят им Иван Стоянов за гроша 1100. Наши 25 с 3 чифтета, 8 шишанета, 14 кавала, 1 сабя; събрани гроша 925; кози и крави.

15. Пандъклий: 50 къщи; училище просто с 18 деца; учителят им Иван Николов за 800 гроша. Наши 5 души с 5 шишанета; пари 300 гроша.

16. Ешек Синиклий: 58 къщи, училище — проста стая; ученици 22; учителят им Никола Димов за гроша 1200. Наши 5, нови, с 5 шишанета.

17. Караверлери…

18. Текета: турско село, богато; овце, кози, говеда, храни и пари.

487 19. С. Боздуванджий: 30 къщи; 15 деца; училище — просто; учителят им Петър Зафирев; не турци, не българи…

20. Талашманлий: 25 къщи; училище просто — къщица; учителят Генчо Димитров с плата 800 гроша и 6 кила; деца 15. Наши 8 души с 8 кавалачакмаклии; общ[о] гроша 600.

21. Топракхисар: къщи 45; училище удобно; учителят им Костадин Новачков с плата 1800 и 10 кила жито; ученици 28. Наши 26 с 10 чифтета, 3 шишанета; 13 кавалачакм[аклии], 5 револвера; общ[о] гроша 1200.

22. Трънково: 140 къщи; черква и училище; учител Велчо Желев с плата 1800 и 10 кила жито; деца посещават училище 60. Наши 35 с 12 чифтета, 5 шишанета, 18 кавалачакмаклии, 6 револвера; общи гроша 1900.

23. Япча: наши 5, нови, с пушки-кавали.

24. Налдюкен: 18 къщи. Наши 6, нови, с 1 чифте, 5 кав[али]-чакмаклии.

25. Кавакмахле: [наши] 2 с 2 кав[аличакм]аклии; 10 къщи.

26. Карпусча: 50 къщи; училище имат с 28 ученика; [учителят им] Момчо с 1000 [гроша], 12 кила жито. Наши 8 с 2 чифт[-ета] и 6 кав[али]чакм[аклии]; общ[и] гроша 350.

27. Караджалий 180 къщи; черква и училище с 60 ученика; учителят им Анастас Икономов с 1200 [гроша], 12 кила жито; наши 38 с 12 чифтета, 6 шишанета, 20 кав[али] чакм[аклии], револвери 12, общи гроша 2000.

28. Голямо Дуванджий; къщи 40; училище имат, учителят им Петко Иванов с 1000 гроша, 6 кила жито; 20 ученика. Наши 8 души с 8 кав[ала]чакм[аклии], нови.

29. Хаджи Айвали: турско село; камъни с куршуми ще се заменя.

30. Гюнелийска махала: 120 къщи; черква и училище имат с 80 ученика; учителят им Джезаков с 2000 гроша, 12 кила жито. Наши 32 и от Старо Гюнелий 12, с 18 чифтета, 8 шишанета, 18 кав[али] чакм[аклии], с 10 револвера, общ[о] събр[ани] 2153 гроша.

488 Смешно. Отидохме на поп Ивановата бахча с нашите от Гюнелийската махала, повикахме и нашите от Старо Гюнелий, с които доде и поп Иван, който е яката богат, а страшлив, ще го кълнем. Аз го закълнах, но му не казвам защо го кълна, не веровам го, оставям по-нататък за поп Еня. Дядо поп Иван беше шишкав (с голям тумбак). Поп Еню го тупа по шкембето и каза: „Какви желтици ще вадя от този тумбак“. На тази дума се обориха. Хайде и двамата в ропата, гдето вадят с долапа вода, та поят бахчата. Извадихме ги от трапа, та ги преблякохме с по една хаба. Черковският кандилавтин и кеята им туриха дрехите на един меше-мертек, та ги взеха на рамена и отидоха на азмака да ги перат. Дядо поп Иван и поп Еню седят настрани, защото времето не им помагаше да се разхождат нашироко. Поп Теню взе една керемида, която се намери при долапа, и тръгна наред: „Подарете, кой що е кадър. За двама умрели бедни сиромаси, да им вдигнем смъртта; да ги погребем“. Уж на шега беше — събра се хепидже волна помощ, с която купиха вино, та ги поменахме двамата сиромаси.

31. Раднемахле: 70 къщи; черква и училище имат с 50 ученика; учителят им Илчо Шиваров за 1600 гроша; 12 кила жито. Наши 10 души, нови, с 5 кавала чакмаклии.

32. Карабурун: 110 къщи; черква и училище имат с .65 ученика; учителят им Кабакоюв за 2000 гроша, 12 кила жито. Наши 6 души.

33. Кършалий: училище имат; 60 къщи; ученици 40; учителят им Теню с плата 1500 гроша, 12 кила жито. Наши 16 души с 2 чифтета, 12 кавалачакм[аклии], 1 револвер; общи събрани 800 гроша.

34. Трюкменмахле: 20 къщи. Наши 5 души.

35. Рисиманово: 20 къщи; училище — къща. Наши 2, нови.

36. Белий бряг: 50 къщи; училище имат с 20 ученика. Учителят им Стойчо Стефанов с плата 800 гроша, 12 кила жито. Наши 10 души с 10 кав[ала]чакм[аклии], гроша 300.

37. Джадъгьол: училище — слабо; 65 къщи с 22-ма ученици, учителят им Иван Е. блъска за 650 гр[оша] и 10 кила жито. Наши 10 души, нови. Останах да нощувам в дяда Гергя Абраша; вечерта заварих поп Белчо от Карабурун в Абрашови, които и двамата бяха пияни и играят хоро в градината, и пеят песен „Тука ли си, Пенке ле…“. Не щеш ли, поп Белчо захвана и мене да се хвана на хорото им, да играя. Аз се дръпнах настрана. Поп Белчо избърбори: „Яврук, дръж се на хорото, че мама ти… Видиш ли козия крак, ще изреве: «Босна анаджъни…»“. Имаше и пищов на пояса си, с него ме плаши, когото нарича „кози крак“. Аз го хванах за гушата, извадих револвера, който беше под джубето ми, опрях го на гърдите му и му казах: „Ешек пезевенк, пияницо: какви ги дъвчеш ти. Ай, сега ще те съдупча и на садран дръмон направя“. Дядо Герги Абраша изговори: „Стой, кръстниче, не думай, че с това шега не бюва? Аз такова нещо искин видях в салмаджията (караасъ)“. Развалих им хорото и не искаха вече да ме закачат, но аз не рачих да стоя. Казах да напоим конете; когато поихме конете, козият крак мина, та се намъкна в моите дисаги. И отидох през нощта в Батаканлий в Продан.

38. Батаканлий; 60 къщи; училище с 28 деца; учителят Зака-рия Тонев с плата 1000 гр[оша]; 11 кила жито. Наши 11 души, с 11 кавал[а]чакмаклии; събрани помощи 620 гроша.

39. Азаплий: 50 къщи; училище имат с 19 ученика; учителят им Минчо Смедев с плата 900 гр[оша], 6 к[ила] жито. Наши 7 души нови.

40. Аладжалий, турско село: много овце, кози и говеда.

41. Енекчиево, …

42. Пишмана: 61 къщи, училище имат с 30 ученика; учителят им Йовчо с плата 860 г[роша] и 10 к[ила] жито. Наши 7 души, нови, с 3 кав[ала]чакм[аклии].

43. Лефеджии — турско село: с много овце, кози и чарда.

44. Караманлий: 60 къщи; училище имат с 27 учен[ика]; учителят им Георги П[оп]христов с плата 1000 гр[оша] и 8 к[ила] жито. Наши 3, нови, с кав[али]чак[аклии].

45. Бюлюджак: 50 къщи; с училище — 17 учен[ика]; учителят им Гарибалдето с плата 1000 гр[оша], 10 кила жито. Наши 10 души, нови, с 4 кав[ала]чакм[аклии]. Този учител библията в пазухата му стоеше. Той водеше жена, на дяда Коля дъщеря, от Маджерито. Той по-миналий Великден си беше направил всичките дрехи, които носи, с гарибалдина боя вапсани — от главата до краката червен. Затова го наричат Гарибалди. Хаджи Господин му беше напомнил да се превапса, че тогава да прави даскалък. Гарибалдито, докачен от тази дума, поиска да става поп, но и това му не помогна, защото беше кривоок (ангьоз). В Пловдив какво й правил, какво е вършил, направил същия владишки печат, та го ударил на една книга с фалшив подпис на негово високопреосвещенство Панарета^[112]. Като се връща, за честта му в Чохлакова умрял един свещеник, на когото подарили дрехите, вехтата калимавка на новото попче. Попчето се облякло и станало свършен поп и в Стара Загора държал четиридесятница. Новото попче отишло в Сливенската епархия да ръси светена вода по селата. Как се случило сливненский владика Серафим^[113], та го намерил и удирил, че писмото му фалшиво. Питал и в Пловдив, но в списъка нямало това попче записано. Поп Гарибалди стана Мохамед ходжа ефенди със зелена чалма на глава, потурчи се. Това ли й поп Гарибалди? Не може българин да се покаже насреща му. Знайше и турския язик писмено. Затова стана ходжа със зелена гъжва. Турците му се много радваха, защото гяурски поп приел правоверната мохамеданска вяра. Турците му се много радваха, но не им било за добро много време да му се радват. Не го видяха, нето чуха вече: стана шаит светия, занесоха го святи ангели на определеното му място.

46. Бейкюю, турско село: много овце и говеда.

47. Кърджакюю, турско село: овце и говеда — много.

48. Куфалчево^[114]: 60 къщи; училище имат с 26 ученика; учителят им Петър Колев с 900 (гроша) и 12 кила жито. Наши 4 души, нови.

49. Тирфилий; 65 къщи; черква и училище; учителят им Иван с плата 1500 с 30 ученика; всички хайдутя.

50. Карапилит: наши 30, с пушки; [вол]на пом[ощ] 2800.

51. Обруклий: ,, 41, ,, 3000.

52. Гаджилово: 40 къщи; училище имат…

53. Опан^[115]: 110 къщи; черква, училище с 40 ученика. Учителят им Тилю с плата 1200 и 10 к[ила] жито. Наши 11 души, с кав[али]чакм[аклии]…

54. Кючуклери: с 85 къщи; палиплевнювци, крадци.

55. Шеримет: 40 къщи; училище има с 20 уч[еника]; учителят Марин Динев с плата 800, 10 к[ила] жито. Наши 7 души, нови.

56. Бабамахле — турско село.

57. Аладаалий

58. Мусаче теке — турско село.

59. Текето ,,

60. Сеймен: 200 къщи; черква и училище с 65 ученика; учителят им еднокракът Димитър Паскалев с плата 2400, 10 к[ила] жито. Наши 25 [души] с 6 чифтета, 19 кав[ала]чакм[аклии]; събрани 1000 гроша.

61. Юнус бюкю [турски села]

62. Ресемлий [турски села]

63. Акче Ибрахим: 120 къщи; училище с 35 ученика; учителят им Стоян, ст[аро]заг[орец] с плата 1000, 10 к[ила] жито. Наши 9 души с кава[ли]чакм[аклии].

64. Кючук Хасан: черква и училище; 110 къщи; с 35 уч[еника); учителят им Сивчо Широв^[116] с плата 1200 гроша, 10 к[ила] жито. Наши 15, с 3 чифтета и 12 кавалачакм[аклии]; събрани за пушки 900 гр[оша].

65. Кючу[к] Хасан текеси — турско село.

66. Узун Хасан…

67. Акбунар: 50 къщи; училище с 20 ученика; учителят им Г[осподи]н Пенев с плата 820 гр[оша] и 5 к[ила] жито. Наши 6 с 6 кавалачакм[аклии]; събрани 250 гроша.

68. Гурбетито: 101 къщи; черква и училище с 60 уч[еника]; учителят им Продан П. Сербезов с плата 3000, 10 к[ила] жито. Наши 36, с 12 чифтета, 5 шишанета, 19 кав[ала]чакм[аклии]; 2000 гроша [събрани].

69. Явузларе: 60 къщи; училище имат с 19 ученика; учителят им Делю Колев с плата 820 гр[оша], 10 к[ила], жито. Наши 2, нови.

70. Кечелмахле — турско село: хума бол…

71. Авджи Дуванджи: къщи 55; училище имат с 35 уч[еника]; учителят им Колю Стоянов с плата 1100, 10 к[ила] жито. Наши 13 души, с 5 чиф[тета], 2 шиш[анета], 6 кав[ала]чакмакл[ии], събрани 1050 гроша.

72. Чираджий: 35 къщи; училище с 16 уч[еника]; учителят им Тилю Койчев с плата 700 и 6 к[ила] жито. Наши 6 души с 6 шишанета; събрани 150 гроша.

493 73. Гьокпала: 120 къщи; черква и училище с 61 уч[еника]; учителят им Ганю Митев с плата 2000 гроша, 10 к[ила] жито. Наши 35, с 9 чиф[тета], 6 шишанета, 20 кавалачакм[аклии]; събрани 1900 гроша.

74. Арабмахле…

75. Арнаутито: 75 къщи — една главня огън…; хаджи Таираа е Господ; арнаутци му дяволски ангели…

76. Джамбазито: 125 къщи, черква и училище; учителят им Петко Стефанов с 2000 гр[оша], 10 кила жито; 58 ученика. Наши 45 души, с 10 чифтета, 9 шишанета, 26 кавала чакм[аклии]; събр[ани] 2300 гроша.

77. Мисилимито: 65 [къщи]; училище с 26 уч[еника]; учителят им Иван Хаджи П[оп]михалев [с] годишна плата 1100 [гроша] и 10 кила жито. Наши 8 души, с 8 кав[ала]чакм[аклии]; 100 гр[оша събрани].

78. Карагитлий: 21 къща. Наши 3 [души], с 3 кав[али]чакм [аклии].

79. Маджерито: 53 къщи; училище с 18 ученика; учителят им Колчо Кирев с плата 750 [гроша] и 10 к[ила] жито. Наши 7 души, със 7 кав[али]чакм[аклии]; 130 гроша [събрана помощ].

80. Памукчий: черква и училище с 32 ученика; 50 къщи; учителят им Стефан Хлебаров; заплата 2000 гр[оша], 10 к[ила] жито. Наши 16 души, със 7 чиф[тета], 9 кавалачакм[аклии]; събрани 480 гроша.

81. Скендерлий: 66 къщи; училище имат [с] 35 уч[еника], учителят им Тоню Стоянов с плата 1200, 10 к[ила] жито. Наши 9, с 2 чифтета, 7 кав[ала]чакм[аклии]…

82. Шахпазлий: 70 къщи; училище с 38 ученика; учителят им Серебрадов с 1250 [гроша], 10 к[ила] жито. Наши 18 [души], с 5 чиф[тета], 13 кавалачакм[аклии]; събр[ани] 1700 гроша.

83. Ахиево: 80 къщи; черква и училище с 58 ученика; учителят им Стефан Хаджизафирев с плата 2000 гр[оша] и 10 к[ила] жито. Наши 36 [души], с 9 чиф[тета], 5 шишан[ета], 22 кав[ала]-чакм[аклии], събрани 2000 гроша.

84. Ахърито: училище с 13 уч[еника]; 50 къщи; учителят [им] Томата с плата 600 и 8 к[ила] жито. Наши 11 [души], с 2 чифтета], 9 кав[ала]чакм[аклии]. Събрани 150 гроша.

85. Голямо Кадиево: 20 къщи. Наши 20 д[уши], с 4 чифт[ета], 6 шиш[анета], 10 кав[ала]чакм[аклии]; събрани 1100 гроша.

86. М[алко] Кадиево: 25 къщи. Наши 10 души, с 2 чифтета, 8 к[авала]чакм[аклии]: събрани 200 гроша.

87. Могила: турско село…

88. Гюрюлжий: 58 къщи; училище с 35 уч[еника]; учителят им Димитър Русев с плата 1500 и 10 к[ила] жито. Наши 38 [души] с 8 чиф[тета], 9 шишан[ета], 25 кав[ала]чакм[аклии]; събрани 1900 гроша.

89. Шамлий: 40 къщи [и двете огън искат…]

90. Малко Дуванджи: 10 къщи. } и двете огън искат…

Поп Димитър ги пасе, крадци…

91. Джуранлий, турско село: 1 наш с чифте…

92. Айданлий, турско село: наши 2 [души] с шишанета.

93. Муратлий — турско село.

94. Арабаджиево^[117]: 85 къщи; черква и училище със 75 уч[еника]; учителят им Минко Минев; заплата 2500, 10 кил[а] жито; помощник Петко Пенчев с плата 1100. Наши 51 [души], с 18 чифт[ета], 5 шишан[ета], 28 кавалачакм[аклии]; събрани 2400 гроша; револвери 11, 2 саби. 10 ножа.

УЧИЛИЩНА ОБЩА СМЕТКА В СТАРОЗАГОРСКАТА ОКОЛИЯ. От 91^[118] села, като изключим 14 български села, които нямат учители, и 25 турски, които не са в нашата сметка, в останалите 52 села имаме: 52 учители с годишна заплата 67 820 гроша и 372 кила жито и 10 мери вино; с 1911 ученика, които посещават редовно училищата. Наредих им настоятели и им дадох приличните наставления както на училищните настоятели, така и на учителите, които много ми се зарадваха, защото имаше много учители не бяха получили пари за заплатите си.

Намерих и погрешки в някои учители, на които тайно забележих, като им казах, че [при] третата забиколка, ако се случи така явно, ще им говоря пред училищните настоятели.

495 ХАДЖИ ГОСПОДИН СЕ РАДВА. Председателят на старозагорските училища хаджи Господин Славов, като му принесох сметката за училищата в Старозагорската околия, разправих му и какви наредби им наредих и наставления дадох — той се засмя и ми рече: „Отче, трудът ви много струва, но ний ще ви подарим един кат черковни одежди за труда, защото всякогаж сте ни потребни“. Да знай баща хаджи Господин и другата работа, която върша, не да се смей, ами главата си ще къса и одежди ли ми подари — ще ме препрекара през девет кадилъка и на чужд топрак изхвърли. Ами не знай клета, блага душица… Тодораки Хаджикосев знай и затова султанът него награждава със сабя и назначи капъджибаши, защото баща му хаджи Косю ходил в заточение в Цариград по гръцкото освобождение една година.

СМЕТКА ЗА ОНЕЗИ, КОИТО СЕ ЧУВАТ, А НЕ ВИЖДАТ^[119]. В Старозагорската околия от 91 села, като изключа 25 турски села и 4 — не знам как да ги нареча — Шамлий, Арнаутито, Тирфилий и Боздуванджий, в 62-те села имам приготвени досега 1884 души и оглашени 1503, 205 чифтета, 114 шишанета, 499 тек-чакмака, 54 револвера, 16 саби, 80 ножа стари, 105 нови, 39 108 гроша. В Обруклий и Карапилит 71 човека с чифтета, 40 револвера, помощи 5100 гроша. Тези, нашите, изново всички дадоха клетва. Парите ще си харчи всяко село за вестник „Свобода“ и помощи за апостолите и които минуват по центърите. Барут, оръжие, който не може да си купи, от тези ще му се помага.

Тази сметка предадох на Коля Ганчев. Той по-много ми се радва от баша хаджия.^[120]

Всички свещеници и учители минаха в моята сметка освен един, на когото козият крак беше в дисагите. Подарих го на тайната наша поща — Миха Райков Кучето — той по-много му се радва от поп Вълча, пияницата.

НА ТОЗИ МЮХЛЮЗИН КАКВО МУ ОБОЖАВАШ. Ахиевският учител Стефан Хаджизафиров, един от най-народните патриоти, ще прави изпит. Взел портрета на султан Азиса, който го имал уйчо му Анастас даскал Панев в къщата си, да му струва поклони, да го не съборят от мисията му рухане-векили. Портретът беше много красив, в джам, наоколо със златни черчевета. Даскал Стефан беше го турил на стената в общата стая. Наоколо беше украсил с венец от цветя.

Отидох в общата стая. С мене беше Недялко Нейков и Рахни Кирев^[121]. Видях портрета и казах на даскала: „Стефане, този пезевенкин защо си го турил тук, няма ли икона, ами този?…“.

Извадих револвера под джубето и портрета в средата… Пушек и малък гръмот: и портретът стана на парчета.

Даскал Стефан извика:

— Дядо попе, войвода, какво направи? Какво ще думам на вуйча Анастаса, че и той е поканен на изпита!

— Ще му кажеш, че негова святия цар Азис отишъл на скендерлийската баба да се поклони, на Хамза баба̀, и оттам отишел на бойното поле в ръжта.

— Как ще го излъжа? Лош не се лъже…

— Кажи му, че се строши, като го носех в пътя…

— Тъй ще бъде…

Макар и да му й вуйчо, напсува го.

ТЪРСЯТ ГО ПОД ЗЕМЯТА, ТОЙ НА КОН ОТГОРЕ В ТАБАХАНАТА НА ХАДЖИ ХАУЗОВОТО КАФЕНЕ. През коладни пости 1871 година дякон Васил Левски дошел в Стара Загора в къщата на Коля Райнов. Ще има събрание. Проводил „пощата“ Димча Стаюв^[122] с писмо, та ме повика. И аз отидох. И тази нощ стана събрание от по-главните братя, членове на комитета.

Стана запитване от Левски: какви и колко човека имаме приготвени; колко пушки и револвери и какви са пушките; и колко барут и фишеци имаме; и в какво място го крием; колко турски села има в Старозагорската околия и колко български и по колко къщи е всяко едно село; и колко чифта волове и коли има, и колко коня за ездене и твар; и какви са местата покрай селата; имаме ли хубави позиции за отбрана и ако има, при кои села са; храни, овце в кои села се нахождат най-много; и кога се открива на хората, с драго сърце приемат ли; и които са приели и клетва дали, кога ги повикате за нещо, дохождат ли или се помахкат; та се крият?

„Правете понякогаж опит, та ги опитувайте дали са готови в първо повиквание или ще избягат, та се изкрият в миши дупки — смей се… — Ний няма да бързаме, само ще гледаме да си приготвим хората и всички потребности. И като се повдигнем на востание, за три дни да стъпчем тези мръсни кучета…“.

В това събрание стана препирня. Едни казуваха: колко можем да се приготвим и востанем, дорде турците спят и не се усетили. Други казаха: не трябва да се бърза, догде се не приготвим с всички потребности за востание. Стефан Сливков най-много упорствуваше: да не бързаме за востание, догде се хубай не приготвим, зере тези мръсните данаци като мравки ни притъпкуват.

Караха се, дигаха, слагаха… Остана въпросът — догде се хубай не приготвим, няма да воставаме. Ами юнашко сърце трай ли?

Тази нощ всички си отидоха. Останаха само тайните караули. Аз, като съм от село, нямам къща, останах при Левски в стаята, която я имаше Георги Хаджидечев при дюкяна на Коля Райнов. Вечеряхме: Левски, Колю Райнов, Георги Хаджидечев и брат му Димитър, Николаки Стоилов (фурнаджи Колев)^[123]. Тази нощ не спахме.

Сутрената се стегнахме. Левски^[124] ще дохожда с мене в нашето село Арабаджиево. Колю Райнов се качи на бялото си магаре, взе пушката си — хубава, изтрита, лъскава, флинта, тамам за зайци и гургулици да трепе, та отиде при Кьор Минчови дюкян на Съарсокак срещу дюкяна на налбантина Хасана. Там ще ни чака.

Левски имаше къса мартинка, която загъваше в тилтията и вързуваше изотзад на коня си, на седлото; един револвер с бяла дръжка и една кама; облечен в цивилни опънати дрехи, с фес. Отвън наглед божа кравичка, а отвътре — страшен лев (Дервишоглу Аслан), от когото Турция се разклати, та трепери: „Какъв е този, та не влиза в ръце, толкова шпиони и преследователи имаме за него?!… И колко пари, съсипа хазната…“ — така говореха турците.

Стегна се В. Левски, та се качи на коня си. И аз се стегнах, та се качих на коня си. И револвер имам, но мойто стягане не прилича на неговото: той се стегна, като и да го нападнат, да се не даде в ръце, ами като лев да ги претъпче.

Прекръстихме се и тръгнахме: аз напреж и той след мене: Мечка й страх, нази не е. Бог напреж, ний след него. Ходихме в чаршията, та си пазарих. Отидохме в табаханата при табака Зюмбюл Мустафа, от когото имах да взимам за кожи пари, които му бях продал — овнешките от курбаните от маслоосвещенията. Взех си парите за 52 кожи от Зюмбюл Мустафа.

Отидохме на хаджи Хаузовото кафене, та пихме по две кавета селямет парасъ — за кръчма. Аз слязох от коня си, а Левски на коня отгоре пи си каветата, ако и да го канеха да слезе. Лисица на пазар излиза ли?…

Аз казах: „Зюмбюл Мустафа, те са даскали, тяхната работа тъй върви.

Това кавене е всред табаханата, най-опасното място; насядали, та се наредили най-гнусните и проклети варвари: хаджи Хауз, хаджи Юсеин и други — пълно кафенето“.

Зюмбюл Мустафа ме обичаше, защото правех с него продажба на кожи. Зарад това имам чест между табаците: да пия каве в хаджи Хаузовото кафене, ама и Зюмбюл Мустафа от рунтавите кучета.

Взехме си сбогом и тръгнахме. Колю Райнов Пантата чака с бялото магаре при Кьор Минчова дюкян. Сега с бялото магаре върви напреж в пътя къде село Арабаджиево.

Припомнювам си срещата над нашето село Арабаджиево, при месността Топраклъка с Тодораки Стоев и двама турци, пътуващи и тримата за Стара Загора. Аз отивах заедно с другарите си Васил Левски и Колю Райнов от Ст. Загора за Арабаджиево. „Кои са тези?“ — ме запита Т. Стоев, като в същото време сочеше към двамата турци. „Не ги познавам“ — отговорих аз. „Аз ги познавам — каза той, — те са от ония, които «се чуват, а не виждат».“ „На добър ви час“ — добави пак Тодораки^[125]. И по-сетне веднъж, като се видяхме с него, каза ми, че познал какъв човек върви с нази.

Мартинката оставихме в нази, а ний отидохме в училището за вечернина, защото беше събота този ден.

Тази нощ имахме събрание — и от околните села по няколко мина.

Сутрената Левски пя в черквата. И които го не знаеха, думаха: „Отгде й този даскал, много хубаво пей?“ „Не сме чули такъв певец друг път в черква“. „Той е пял, ама с други дрехи, затова сте забравили…“.

Разправих през дена в събранието, гдето съм събрал сведения по обиколката си в селата. Левски много се зарадва, като му дадох и списъка, та прочете.

Левски след многото си поучителни и насърчителни наставления каза, че центърът от Стара Загора ще се премести в с. Арабаджиево.

ГДЕТО ГО НЕ ТЪРСИШ, ТАМ НЕСЕ. В мазгата ето и д[якон] Викентий доде с револвери, окачил една кобилица на коня 501 [и] в нея вътре сабя. Тези револвери проводили до мене, да ги разпоредя.

Тръгнахме, за да направим разходка къде мойта къща, като да минем покрай Кънев Господинова дюкян. Шарифаа, шарап гюмрюкчията, заедно с баща ми Кънча в дюкяна. Повика ме агата и аз, няма що, познаваме се с него, отбихме се. Седнахме и заръчах по едно каве да се почерпим. Дума по дума Викентия и Шарифаа се скараха. Шарифаа каза на Викентия: „Аз знам що ходиш, ама тук няма такива луди, та да те слушат, дето ги търсиш ти“. Викентий отговори: „Мене ако няма да слушат, вази има я! Гдето сте крили от царството вино, та не сте го писали, сега му събираш парите не за в царската хазна, ами за своя джоб…“.

И двамата си познаха кой по коя работа ходи. Турчинът омекна, ами Викентия не му се седи насреща, иска и другото, ха де… Хеле гьоджля ги примирихме, та се баращисаха (опростиха). Излязохме по реката, отидохме в моята къща, гдето ни чакаха още наши гости.

ДЯКОН ВАСИЛ ЛЕВСКИ ЩЕ ЗАМИНУВА. Наредих Вълча С. Сийреков да придружи Левски до Джамбазито. Вълчо е джамбазко гьове, познават го хората, ако го попита някой, ще каже: „Отивам в дяда Манджука на гости“. Колю Райнов ще пътува и той заедно до Чирпан с Левски. Васил Левски не искаше с много хора да се събира, но само с мене и още 4–5 лица. Каквото говори и наръча, аз ще им разправя в събранието после, кога се съберем.

502 Левски, Колю Райнов и Вълчо Сийреков стегнаха се и тръгнаха от черковския двор навън. Колю Райнов с бялото магаре напреж с наперчена пушка. Бабамоолу Нейко Генчев няма известия от нашата работа. Извика, та се изсмя:

— Това дъртото^[126] с бялото магаре, гдето се е наперчило с тази пушка, няма срама. Да вземи чуляк пушката от него, да го нагърби, че в гърба с нея, на парчета да я направи. Дай я, резильо, на комуто прилича. Онова [?] като аслан^[127] с тебе, дай я нему, кьопоолу, че му прилича. И що ли й тръгнал този стар чанак с тях? Вълчо отива на гости и даскалът на селото си.

Викентия се изсмя и каза на Бабамоолу:

— Наистина ти позна, Бабамоолу, че този човек е стъргало. Той ходи по селата, гдето има недодялани, та ги пристъргува да станат като него стъргало. На дърто дупе брънкало. Дето да я носи, който е с него като лев, няма, а той я наперчил: алян гьорен, вижте ме. Наистина луд човек!

— Луд, за пет пари ум няма. Иби му диването, с диване. От Гергана по-зедя!

— Бабамоолу, ти магаре бяло да имаш като това, че да видиш яко магаре на света…

— То анадолско — от марзаванските магарета.

— Такова.

— Стига, стига. Я почерпи, да не ти се й̀ свила змия в кесията. Остави тези. На добър им час!

Бабамоолу:

— Ти заръчай, аз съм гост.

— Холан, Бабамоолу, и света да изпием, се то…

* * *

— Викентие, изпроводихме Левски — на добър му час, Бог да е с него. Ами ти какво, с какви новини идеш от Пловдив?

— Ходих в Пловдив при Геров. Разправихме му за револверите. Той каза да се приготвюваме, да не бързаме; само кога доде часът, всичко да е приготвено. Много здраве ви провождат Христо Илич и Костадин Доганов от Пловдив; и Герги Данчев, хаджи поп и даскал Янко Кочев^[128].

— Благодаря им. Здрави ли са?

— Като панджар.

— Дай Боже. Доде ми една телеграма за барут. Пише ми така: „Имаш ли място да ви проводя втищено семе“. Подписът беше погрешен. Не можах да го разбера. Отговорих му така: „Нямам място, не провождай“. Науми ми да не забравя да ви кажа телеграмата, кога идем у дома.

ИЗКУСЕН ЛОБУТ. Робоолу Михал ходеше по селата, та болясуваше децата за шарка. Конакът му беше в дома. Веднаж, като беше дошел и седяхме с него в къщи, додоха две циганки, та седнаха отвън на вратата и въртят майка на огън. „Дай ми това и онова…“. Майка ми не може да им угоди и насити с дикиски.

Робата излезе навън и чу се глас: „Що крадеш?“. И циганката реве, та се къса.

Изскочих навън: на циганката на ръката наврян един бакър. Робата я държи за ръката и удря в главата, и дума: „Защо крадеш, нали те дикисаха? А бе, попе, обрали ти къщата. Гледай бакъра на ръката й“.

Аз щях да я отървавам. Като видях, захванах и аз от другата страна…

504 Тази циганка никогаж в живота си не е видяла такъв лобут: осра се, та се опика като крава. Другарката й побягна из двора навън. Кога я освободихме, Робата ми каза, че бакърът той нахлул на ръката й (…)

Спряхме се да почакаме годината 1871 да предаде сметката си на 1872. Но не сме дип благодарни от нея, защото си прехапа пашата. И ако не беше от друга страна си показала благополучието, което желаехме, не искахме никогаж да я смислим — дотолкоз й бяхме напушени и сърдити. Но сърдити или не, оставяме я зад гърба си и гледаме напред на наступающата 1872 год. Дано тя се покаже към нас, както желаем…

Да покажем на наступающата година имената [на селищата], в които имаше организирани комитети, като например: Търново (Асен), Русе (Кубрат), Сливен (Славомир), Лясковец (Аспарух), Варна (Иремия), Котел (Софрония), Стара Загора (Атил), Разград (Мирослав), Троян (Боян), Шумен (Крум), Плевен (Любомир), Ловеч (Иван Шишман), Пазарджик (Докум), Пловдив (Дилян), Сопот (Самуил), Ряхово (Нотов), Никопол (Ситомир), Лом-паланка (Амасия), Тулча (Рашомир), Етрополе (Драко), Враца (Борис), София (Роман), Орхание (Сарсаул), Тетевен (Кардан), Свищов (Алцеко), Габрово (Перун), Одрин (Гръмник), Хасково (Цоко), Арабаджиево (Попово)^[129].

Комитетските писма се подписваха с фалшиви надписи до тези 505 осеридрянковци в градищата, които бяха високопоставени пред турските местни власти, най-верни и върли защитници на Отоманската империя и които проповядуваха раялъка. Писма се изпращаха по адресите на чорбаджиите, а комитетските тайни пощи знаеха кому да ги предадат. Това се правеше с цел, че в случай, ако пропадне някое писмо в турските ръце и се предаде в полицията, да се накажат чорбаджиите, които бяха против целта на комитетите.

Ето фалшивите адреси, по които се общяха помежду си частните местни революционни комитети:

В Чирпан до хаджи Стама и хаджи Неделча; във Видин до Севастаки чорбаджи; в Търново до Тодора Шишкова и Стефана Карагьозова — те се считаха като турски шпиони; в Стара Загора до хаджи Господина Славов; в Хасково до хаджи Калина и хаджи Ставри; в Пловдив до Цока Каблешков чорбаджията и до хаджи Калча; в Шумен до Димча чорбаджи; в Сливен до Иван Саръогду; в Тулча до Стефанаки ефенди; в Русе до Петраки Златев и Чорапчиев; в Оряхово до Цеко Чорбаджи; в Лом до Йонча чорбаджи^[130]. Тези богаташи българи, които носеха името „хаджи“ или „ефенди“, „чорбаджи“ и „светогорски поклонник“, считаха за грях да мислят даже, че България може един ден да се освободи и да се нарича свободна. Даже тях ги гневеше думата „бунтовник“ и „таен комитет“ и им се струваше от чума по-лошо. 506 И всеки младеж, който си позволяваше пред тях да загатне такова нещо и изтърве такава дума към общото народно дело, те го наричаха: чапкънин, едипсизин, нехранимайка, царски душманин. И самото дело им се показваше нещо като зайча топордия или миша сватба (…)

Всичко туй селяните добре съзнаваха, затова и леко се предаваха в ръцете на апостолствующите революционери. Достатъчно да ги събереш в стаята си тайничко по-събудените селяни и да им разкажеш за нашето Крумовско, Симеоновско, въобще историческо минало. Достатъчно е да им напомниш Хаджи Димитровите и Стефан Караджовите подвизи и да им изпееш по една-две бунтовнически песни, за да извикаш в тях патриотическото чувство. И след туй да им разкажеш, че из България ходи един разкалугерен дякон и събира хора юнаци за бунт, който трябва да направят българите едновременно по всичките части на отечеството, защото само тогава дядо Иван (Русия) ще се застъпи за нас, за нашето царство, за нашата политическа свобода (…)

507 Забележка: (…) Ангел Кънчев не беше се убил още, когато ме питаше с телеграма за втищено семе^[131], в която беше побъркана подписката. Кога мина за Търново, поправихме погрешката.

УЗУНОВ. Атанас Узунов^[132] доде с препоръчано писмо от Коля Ганчев (…) Прочетох писмото и му казах тъй: „Момче, виждаш ми се още малолетен в годините си и си слаб телесно. Не дай Боже да влезеш в ръце, не можеш отърпя турските варварски мъки. Ще ни изкажеш. И да знам, че си такъва, по-хубаво да ви отрежа главата, да не ходите между народа“.

508 Атанас Узунов заплака и захвана да се кълне и целува зданието на черквата, защото бяхме още на крака към източната страна на черквата до полукръга на олтаря.

Атанас Узунов гдето ми се уверява, заклева и говори, то не е моя работа да ги изговаря, но като го гледам, все ме застрашава нещо, като че ми шепне в кемането: „Този момък учен, умен, патриот, но слаб: да влезе в ръце, не може отърпя, ще ни предаде“.

Няма какво — приех го, седя в нашето село около 25 дена. Облякохме го със селски дрехи, зави пещемал на главата си, със селски абени калцуни — стана селско момче, бая момък за женене. Ходи на Гюрюджий, на Трънкаво и пак се връща в село. Лежеше си в къщата в черковский настоятел Господина Димитров, селски мухтарин. Просташки селски шал на главата му, но под шала в главата си крий друго нещо.

Като бил в Трънково, захванал да дава наставления на християните, не нашите, ами общо говорил. Но нали не го оставяла патриотическата му идея, поизтърва тук-там помежду и думи за свободата. Миню Драган Иванов се напил, скочил да бий Узунова, че бил протестантин. Ще бий ама не знай сиромах Миню, шпионин турски, че револверът ще изхлопа в гърдите му, че каквото стане: Узунов не му мисли надълго. Миню беше на турците ляво око, дясно ухо — цял шпионин. Както и да е, примирили ги.

509 Изпроводих Узунов с Миха Райков Кучето да го заведе в Гюнелийската махала, да се видят и запознаят с поп Еня Попдимитров. Оттам да иде в Обруклий при Тача Райков, да вика и Топала Кръстя от Карапилит, и в Сеймен — при Дойча Д. Аладжов (…)

ЧЕТИРИМА АРНАУТИ В това време ставаше пазарят старозагорски в сряда, в неделята веднъж. Доде кандилавтинът, та ме повика от къщата ми. Каза: „Ела, че те търсят едни хора“. Станах и отидох, погледнах: 4 души арнаути седят в общата стая. Познах тези арнаути — наши хора, дошле да им дозволя да убият Миню Драган Иванов в нашенската кория, кога се връща от Стара Загора.

Попитах ги:

— Защо ще го трепете, кой ви разреши?

— Откак са й карал с Узунов, оттогава не са й спрял от да говори по дюкяните между хората. Захвана и нази да докача. Страх на й да не е удирил нещо, да иде да ни предаде. По-добре ще стане да го убием, да ни не пречи всякогаж в работата.

— Вий си идете сега, аз ще дода довечера в село, ще му ида на гости и то остава моя работа: на Миня от носа няма една капка кръв да капне.

— Като ще додеш в село, барем с нази ела, да вървим заедно.

— Вий си вървете, там ще се намерим.

КОЙ МОЙ ДА ДОДЕ ТУКА, ДОРДЕ Й АРЕТЛИЧЕТО ПРИ МЕНЕ. Миню беше бакалин. Замина през нашето село, та си отиде в селото Трънково. След него и аз се качих на коня си, та отидох в Трънково на бакал Миня на гости. Миню се разфъчка: готви, тъкми… Вино има като мисилец, в избата му бъчвите пълни. За да ми се похвали, че има хубаво вино, каза ми:

— Аретличе попче, ще вечеряме в избата при виното довечера.

— Прието, аретличе Миньо, има ли място?

— Място има, хубаво изметено; ще хвърлим хасъра и отгоре — една плъст на два ката, че ще седнем с аретличето-попче двама.

— На такова място, при виното пак, гуляй ли се не прави, я?

— Аретличе-попче, пък вино ли има, я като петмез, пий да видиш.

Подава вино.

— Аретличе Миньо, довечера ще опитаме всичките бурета. Хем ще пием, хем ще си попеем с тебе двамката.

— Хаде, аретличе, мене не ми се трай вече.

Аз обадих на нашите, но им казах: „Ний ще се подпънем отвътре в избата, но вий да се обадите. И всички да додето при нази, но не изведнъж — един по един дохаждайте. И като почукате, аз ще попитам: кой чука на вратата, обаждайте се. Аз ще го карам да отпъва и запъва все той вратата, догде се приберете всички до един в избата. Виното вий ще точите от буретата“.

Седнахме, та се разположихме с аретлика Миня двама в избата. Стана, та наточи вино. Казах му да подпъне вратата. Той 511 [я] подпъна и доде, та седна при мене. Подаде вино, та пихме веднъж и запя.

— Кой мой да доде тука, дорде й аретличето ми при мене?

— Не се знай. („Ще видиш“ — на ума си.)

Трак-трак…

— Кой чука?

— Аз — обади се от нашите един, Митев Теню, с когото хич не се обичат с този арнаутин.

Казах на аретлика:

— Стани отпъни вратата.

И той стана. Става, отпъва-запъва, дорде всички, един по един, се нашибаха в хизбата.

— Сега няма вече никой да доде, дорде й аретликът при аретличето си.

Седнахме всички заедно, та се наядохме. Виното с бакър точат. Пиха (…) синковците, та се спукаха. Пяхме. Угодихме на аретлика Миня. Той само това говори: „Точете и пийте, зари не се знай аретликът кога ще ми доде на гости друг път…“.

АРЕТЛИЦИТЕ СЕ ИЗДАРЯВАТ. — Аретлик Миньо от толкоз време, кажи, от дели коялнълък още, се познаваме и обичаме и аретлик — аретлик, но тази вечер да се дарим и хванем аретлици пред тези приятели, които ще бъдат всички шехити: такъва благополучен случай не можем намери още веднъж.

Миню:

— На драго сърце, аретлик-попче.

Скочи на крака и вика с глас:

— Хъ-хъ, аретличе, ставай и казвай какво ще правим.

512 Станах и казах.

— Станете всички на крака, снемете си шапките, изправете ай това малко буренце с дъното нагоре.

Извадих две восъчени свещи от джеба си, та ги запалих: едната дадох на аретлика Миня, а друга[та] оставих за мене си. Турих сребърното кръстче, с което ги заклевах, та го положих на буренцето. Повдигнах джубето [си], лъсна се и револверът в ръцете ми, положих и него при кръста:

— Дай, Теньо Митев, камата, с която тая нощ шеше да дупчиш моя ахрет-кардаши (райски брат). Нека сега я целува, да му опрости. Ела сега, аретлик, при мене; каквото говоря аз, и ти ще говориш след мене, същите думи, а шехитите ще отговарят „амин“:

„Заклевам се своеволно в честта си и в отечеството си, пред Бога и пред честното събрание на съзаклятията, че от сичко, което ми се яви, няма да кажа и открия никому нищо до смърт и гроб. — Амин.

Заклевам се и обещавам какво ще работя с всичките си способности за освобождението на отечество България. Амин.

Заклевам се и обещавам какво полагам за святата тази цел живот и имот. — Амин.

Заклевам се и обещавам безусловно покорност на законите и на заповедите на съзаклятния тайний Централен български комитет. А в противен случай, ако бъда предател или престъпник, съгласявам се да бъда прободен от оръжието на това съзаклятие, което има длъжност да ме брани и право да ме съди. — Амин.

Заклевам се и целувам честний кръст, револвера и камата.

513 Во имя Отца и Сина, и Святаго Духа. — Амин“.

— О-о-ох, изпоти ме, аретличе-попче, то това не е шега, страшно нещо!

— Хъ целувай ръце на всички свидетели-шехити и мене.

— Честито, честито ви аретлишство.

— Благодариме, благодариме и вам да се връща.

— Сядайте всички. Хъ, кой ще шета, вино!

514 — Аретлик, ще ви попея една песен: „Ах, Вълко, Вълко, Вълко бабрактар (…)“

— Ура-а-а… Е-е-хе-хе-е-е… и-и…

— Аретлик Миньо, побратиме, нещо ще ви попитам, право ще ми кажеш.

— Питай ме, аретликче-попче, ако знам, ще ви кажа.

— В селото ви беше дохождал някой си момък преди няколко дни, когото си набедил, че бил протестантин и искал си да го бийш.

— Аретличе-попче, това е истина, но не е кабахатя в мене — във виното: той не пие, но ний бяхме я докарали до един карар, но нямало кой да ни бий.

515 — Ти си урадисал, ами добре, че не си посегнал да го удариш. Той не ще да ви бий, ами ще изхлопа нещо лъскаво и дотам ти е… и друго няма да мисли.

— Брей, беки такъва бил той? Гледам, че повечето с тези, твоите приятели, се конущисува и с батя Теня Митев много се водят.

— Водят се зер. Може някогаж да е бил я чирак на батя ти Теня, кога правеше бакърджилък.

— Аретличе-попче, от кое село е този момък? Много знай да хортува.

— Чувах, че бил от село Тъпчитрън.

— Тъпчитрън ли? Къде е това село.

— При Стържиглог… Ти щял си да му намериш селото (…) И чу ли, дето ви четох евангелието? Да го не имаш шега? Оттук нататък наш си, няма глава да ви заболи…

516 Аретликът Миню излезе навън.

— Момчета, видите ли, че този човек щял да иде махлебокона. Пак тайно го пазете и гледайте как ще се отнася, и не му откривайте вий нищо тайно. От мене каквото чуй, него да го знай. Аз с него лесно се разправям.

Вратата се хлопна и аретликът Миню заедно с аретличката, с фамилията си влязоха в избата: носят една тънка риза.

Аретликът каза:

— Аретличе-попче, тази с копринените ръкави риза ми я дариха, кога кумувах в Стара Загора, ама тебе била обречена.

Дариха ме като свекър и ми целунаха ръка пак: „Честито, честито, дядо попе!“.

Отидоха си всички. Аз останах, та лежах в аретлика. Сутрената повика баща си и майка си, калеса гости, направихме още един гуляй. Ризата, дето ме дариха, не е гаче за аретлишството, ами дето съм опазил живота му.

— Аретлик, ти мина вече при онези, гдето се чуват, а не виждат. Стана наш, не ви трябва още веднъж, с който човек не се познавате, да го разпитваш надълго и късо или протестантин да го имаш, че не моя те отърва вторий път; и вино, ракия няма да пиеш, както си пил досега…

КАК СЕ ПРЕНАСЯШЕ В. „СВОБОДА“ ИЗ ВЛАШКО. ЗА ПРЕНАСЯНЕ ОРЪЖИЕ. Ето как се пренасяше в. „Свобода“ и други брошурки: от жени — Тодорка и Петра. И с още по-голямо количество броеве от същий вестник и оръжие [се] пренасяха от един българин на име Димитър, който се занимаваше с каик-чилък и риболовство. [Пренасяха и]: госпожа Каравелова, баба Тонка и сестрата на Ангел Кънчева — Иванка^[133].

Около 150 броя от в. „Свобода“ и други брошурки [бяха] адрестувани за Ески Загра до Кара Ахмед №. И какви [ли] средства не употребяваха, защо[то] имаше шпиони, поставени за такивата работи. Но пак му намирахме средството. И от ден на ден се умножаваха шпионите, между които имаше и българи.

САМОУБИЙСТВОТО НА АНГЕЛ КЪНЧЕВА. Ангел Кънчев, като видял, че е заграден от всяка страна, именно: от дясна страна брегът на Дунава: от лява — вода; от друга Али ефенди и заптиета с голи саби; и отпреде му тоже същото — той се спря и с бързина извади изпод сетрето си един револвер, с който се обърна към заптиетата, които — един назад през гърба си пада, друг гола сабя изтърва, Али ефенди до пояс във водата се намърдал — не виждали такива ръце юнашки и висок и страшен човек.^[134] До три пъти цъкна с револвера подир трите заптиета, но нето един път можа да гръмне. Тогази Ангел Кънчев извика: „Да живей България!“. И лапна студена[та] мушка на револвера, опъна и… глухо изгърмявание като изпод земя. И се претърколи на земята като прерязан клас от жетварски сърп.^[135]

Бог да го прости! Вечная му памят…

УБИВАНЕ НА СТОЯНА. Стоян беше слуга на Арнаудов^[136] в Ловеч. Левски и Вутю Ветев^[137] от Видраре [отиват у тях]. Левски и Арнаудова нямаше да убий, но слугата като закряка: „Хайдути — завика, — обраха ма…“. Арнаудов подпъна отвътре с железа резетата и пушна през прозореца с пушка. Левски заби камата на Стояна в ребрата, та му изхърка лулата. Левски се кайше за убийството на Стояна — и познати били със Стояна, — но Левски, като преоблечен в турски каяфет, Стоян не можал да го познай. Затова толкоз викал. И бил много верен на господаря си. „Отиде — казва Левски — Стоян, моят познайник, за права Бога…“.

Левски направи отровата и даде да отровят Цека, който се беше закълнал, че навярно ще предаде комитетските работи. Забравих името на онзи член от комитета, който пренесе отровата, та почерпи Цека, кога правеха сватба. Цеко изпи чашата и след пет минути умря. Едни рекоха, че го отровили; други казаха, че му припаднало дамла (…) Не можаха да узнаят работата.

Погребаха Цека (…) Този, който пренесе отровата, Цеко му беше вуйчева син, но нему се падна жребието да отрови вуйчева си син Цека…

ДОРЧО ЕФЕНДИ. Негово високопреосвещенство г. г. Доротей св. софийский митрополит, бегликчибашията, предаде нощно време през Берковица на видинския управител Азис паша тайните на доктор Георгя Миркович^[138], които бяха заточени в град Мердин — 18 часа право на юг от Диарбекир — заедно с Георгя Манчов, Васил Ганчев (войвода) от Плевен и владишкия телопазител Брайка Кофарджиев от Копривщица. В 1878 година се завърнаха, та си додоха живо и здраво в свободна България.

АТАНАСОВАТА СВАТБА В С. ДЖУРАНЛИЙ. Атанас беше слуга (ратай) в дядова Далов чифлик на Панайот Цинцарина, брат на Стоенчевица, която беше вдовяла, та взе за мъж гръка Апостол ефендя, който ходеше по бейовските чифлици да им преправя съборените стаи и да прави мюзевирлик против българите. Атанас се приготви, купи 10 мери вино, ракия — 6, овце за 519 едене. И дава на зетя си кир Апостол ефендя 30 гроша и една кокошка, да иде в града със свидетелството, извадено от мене, да му извади вула, да го венчая.

Кир Апостол ефенди изтапанил кокошката и парите. Ходил при личните лица Емин бея, хаджи Таира ага, хаджи Селима ага, хаджи Господин, та плакал, че шурят му Атанас бил много беден, да му измолят вулата без пари.

Тръгнах да ида да венчая Атанаса, който беше отишел със сватба и коля да взима булката си от с. Хрищене. С мене за другар бях повикал Димитра Широв и му казах: на тази сватба ще видиш нови неща, които не си виждал друг път.

Кумът на сватбата беше Бойчо Мутафчията от Шамлий. Наредих обреда, венчалата, кадилница [та]. Додоха кум, бубалъци. Поисках парите за труда си, гдето ще венчая сватбата. Кир Апостол ефенди извади една проста книга, написана от епитропа поп Порфира, в която ми пише, че горенаписаните лица му заповядали да издаде вулата без пари, а Атанаса да венчея, защото бил беден. Казах:

— Парите дайте, че тогаз ще венчея.

И кир Апостол ефенди извика:

— Без пари ще ги венчееш.

— Парите — и джобът ми на ръката закачен.

Кир Апостол пак казва:

— Без пари (…) Ти хаджи Таира ага, Емин бея, хаджи Селим ага, хаджи Господина, епитропа поп Порфира не припознаваш ли?

— Никого не припознавам. Парите ми…

Той вика: без пари. Аз казвам: парите ми. Не дава никому да побара кесия. Кумът Бойчо Мутафчията извади да заплати парите за сватбата. И аз благослових и захванах тайната си да венчавам. Оброчих младоженците и се спрях да дадат тамян в кадилницата да прикадя за „Благословено царство“. Кир Апостол ефенди обул на боси крака чехли, седнал при огена, пие наргиле, не става на крака както всички, дорде свърша тайната. Аз го ръгнах с джоба и му издумах: „Стани на крака бе, магаре, преотчук. Аз венчавам сватбата, та правя молитвата, а ти си седнал, на кеф отгоре наргиле да пушиш…“.

Каза ми по турски:

— Защо удряш, аз ще гледам каква работа вършиш.

— Стани на крака, че гледай.

Че като забрах с джоба по гърба: той напреж, аз след него, изкарах го вън, ама и гърба му хубай натупах.

Венчах сватбата, а него не пуснах да влезе в къщи, като казах: „Този е поп Минчо, още веднъж пак постъпвай тъй с попове…“.

ИНАТ ГРЪК, ГЪРБЪТ ГО СЪРБИ. Кир Апостол ефенди отишол в града, та ме обадил на членовете в черковната община. Повикаха ме и аз отидох да ме съдят. Всички общинари седяха наред. Апостол гъркът седи на крака прав.

Попита ме поп Порфир:

— Поп Минчо, Апостол се тъжи, че си го бил с джоба, гърбът му син…

— Не съм. Лъже като грък.

— Казал си, че не познаваш хаджи Таира ага, Емин бея, хаджи Селима ага, хаджи Господина и меня?

— Не ги познавам, не моят да се месят в нашата религия. Може и за вази да съм согрешил, като ви [съм] турил в числото, като съм прибързал. Не знам дали ви извадих от числото.

— Дето си го венчал, бил много беден.

— Беден е, дядо епитропе: 10 мери вино купи, ракия 6, овце за едене, с 4 коля ходи за булка[та] в Хрищене, 30 гроша и една кокошка дишхакъ даде на Апостола да му извади вула. Апостол изял кокошката, изпил парите, а пък вази лъже, че бил Атанас, шурят му, много сиромах, беден.

— Тъй ли е, кир Апостоле, както казва попът?

— Попът лъзи, не казва плаво.

Аз, като чух, че ме обадил Апостол, ходих, та взех разписка от Атанаса за 30-те гроша и кокошката. Подадох разписката. Хаджи Господин я прочете и каза:

— Попът не лъже, ами ти ни излъга. Целувай на попа ръката, та се опростете.

Какво ще се опрощаваме? Какво: Апостол хем бит, хем ръка целува да го опростя…

По този обред стана венчилката на Атанаса и с кир Апостол ефенди се запознахме и станахме много съкъ достчета.

УБИВАНИЕТО НА ДЯКОН ПАИСИЙ^[139]. Дякон Паисий беше си развалил дотолкова устата против хората на Централний комитет, щото явно се беше закълнал да издири по-главните деятели и ги предаде на властите. Това заканване от страна на 522 дякона [бе] да сплаши агитаторите и местните комитети и с това да тури капак на комитетското дело в ловченската богоспасяема епархия. Наричаше агитаторите: нехристияни, убийци, кръвници, разбойници, вагабонти, нехранимайковци, едепсизи, диванета, бербанти, упарди герени, стресникучи и прочее. Като притуряше към псувните си заплашванието: който слуша тях бербанти, тежко ще изпати. Това беше донесено всичко на Димитра Общи, поп Кръстя, Димитра Пъшков, Марин Поплуканов^[140] (…) Паисий получи няколко анонимни писма, в които му се казваше, че ще бъде убит, ако не си стиска устата и не се откаже от севдата да заплашва поповете и учителите с турските зандани [и] тежки вериги. Тези анонимни писма като бръмбар се въртяха в главата — грозната мисъл за убийството. Арнаутски фустанели бяха раздадени на хората от тайната четица. Грозната мрежа, която беше уплетена в ума на Общи, мрежа, в която дяконът Паисий трябваше да се улови жив и застреля като побеснял добитък или като заразен кон от болестта краста.

И решението е издадено: да се убий дякон Паисий от Централния комитет. Свобода или смърт! „Който носи мъжко сърце и българско име, да препаше тънка сабя, знаме да развие…“.

Дякон Паисий плаче, като му казали заптиетата, че го преследвали 20–30 души арнаути, кога да тръгне за Ловеч. 523 От нашите Бошарана^[141] и други още знаели какви са арнаути… Дякон Паисий пристига в Орханието на Стоян Брънчева^[142] Шарений хан. Срещу хана, от дясна страна на шосето, зад две къщи оттатък реката, зданието наричат владишки конак. И дякон Паисий си доде във владишкия конак. Баба Неделя^[143] го посрещна с радост, като че го не видяла скоро, защото беше [се] забавил този път по селата… [Беше] 15-ий юлий^[144] 1872 година.

Този хан се нарича „Шарений хан“, защото има в една стая нарисуван един лев със седем глави, пет опашки, с три крака, с едно око, турнато посред челото му като слънчоглед; вързан с дебел синджир за едно тънко дръвце.

Орханийский каймакамин следобед полегнал и подремнал една от тежките дремки. Насън каймакаминът видя: Паисий с обръсната глава и брада, обут с желти чехли, прави му визита и го моли да подействува пред надлежното място, за да го приемат в правата вяра (дин исляма), т.е. иска да се потурчи. Каймакамският сън беше от ясните и определени сънища, които дълго време се задържат в паметта и за които често человек забравя, че са сънища, а наченва да вярва, че виденото насън го е виждал в действителност.

Дякон Паисий после обяд и той му дръпнал [дрямка]. Неговата дрямка беше не почивка, а тежка мъка. Насън дяконът се владичеше: всичко беше приготвено за владичванието, само едно нещо липсуваше, но именно какво нещо не достигаше, това не знаеше. Това неизвестно нещо и бъркаше да се извърши обреда на овладичванието. Гърдите и мозъкът у тежко дремещия дякон бяха препълнени със сладка мъка и злобна досада, неизвестно по чий адрес насочена. Стресна се, та се събуди. Побара си брадата, главата. Погледа си крака, ръката и тънкото бастунче, което седеше в кьошето на стаичката му. Тълкуванието на съня лошо предвещаваше на Паисий. Той неспокоен, нервно раздразнен, надяна лятното си хартике, взема бастунчето си и излезе сам да се поразходи по шосето, което иде откъм Правец. Вън от града, близо до Ялдъз табия, при градските лозя той срещна пътник конник, нему добре познат. Пътникът конник беше Димитър Пъшков. Пъшков идеше от Ловеч в Орхание по своя частна работа, но в също[то] време беше задължен да ускори изпълнението на комитетската присъда, което се касаеше по убийството на владишкия дякон.

— Добре дошле, добре дошле — поздрави Паисий Пъшкова.

— Добре нашел! Какво ново по вашите тук краища? — попита Пъшков.

— Почти нищо ново. А от Ловеч какво ново носите?

— Пак си е тъй, както го оставихте.

— Нещо по търговия [ли] додохте по нашите места?

— Да, малка една нова покупка на зайчи кожи.

— Добре, добре… На Шарения хан ли ще се установите?

— Да, да, там. Аз всякога на този хан се спирам.

525 — Довечера навярно ще ни бъдете другари, ще ядем гювеч. Дават угощение нашите първенци, училищни и черковни настоятели. И каймакаминът е поканен на угощението.

— Да видим, ако ме поканят, няма да се откажа — отговори.

Пъшков, като не подозираше, че това угощение беше устроено с известна престъпна цел; за същата тази цел, за която му беше поръчано от Ловчанский комитет: да се бърза с убийството на осъдения веч на смърт дякон, догде не е предал делото на турските власти. (…)

След като се разкланяха един другиму, Паисий продължи по-нататък разходката си, а Пъшков влезе в града и се установи на Шарения хан. В този същия ден беше дошел в Орхание и Васил Бошаранов, придружен с едного изворчанина, член на тайната четица. Бошаранов беше повикан от Общи, за да помага при изпълнението на комитетската присъда. Бошаранов и другарят му бяха се установили в друг хан; понеже той щеше да действува, затова го и не поканиха на вечерята.

Гостите се събраха на Шарения хан. Каймакаминът и Паисий седяха на първите места. Угощението се начена с „ракъкефи“. Агнето и няколко пилета бяха прогълнати от гостите. Из къщата на Васил Петров^[145] излезе Общи и се упъти към буреняка. Общи [бе] облечен в шопски дрехи. Държи под мишницата завита в чувал чифте пушка и се мръдна в буреняка. Сгуши се Общи и чакаше завръщането на Паисий от Шарения хан.

526 Шунтов^[146] беше назначен да следи за одхожданието и връщанието на гостите и да съобщава на Общи за всичко, що се вършеше в хана с гостите. Христо Цвятков^[147] беше назначен за вътрешен караул. Той стоеше под балкончето, слушаше всичко що се говореше от гостите, предаваше го на Шунтова, а Шунтов го предаваше на Общи.

Гостите ядяха, пиеха, веселяха се на балкончето, а Общи се стискаше между буреняка и бъза да не кихне, да не кашли, да не плюйне, да не шавне. Даже дишането трябваше да се произвожда с най-малък шум. Може да се изтърве отдире от стискане.

На балкончето чашите се дигаха пълни, слагаха се празни. Високо, високо и весело се говореше. Няколко уста силно мляскаха. Най-сетне вечерята се свърши, цигуларите засвириха… И какви песни не щете: и турски, и български, и влашки, и цигански, и арнаутски… По едно време се засвири кючек-хавасъ. Каймакаминът се возхити, без малко щеше да стане да му дръпне един кючек-уюну, но каймакамското му достолепие това не допусна. Изпиха се няколко бутилки вино. Всички бяха весели.

В това си весело настроение каймакаминът сообщи пред всичките присъствующи днешния си сън, относящи се до дякона. При това закачи шеговито дякона в смисълта, че той, каймакаминът орханийски, желае от все сърце и крака да види дякона в каяфета на турска софта.

Дякон Паисий от своя страна така също сообщи на присъствующите своя сън, като прибави, че много общо има между неговия сън и съня на каймакамина. Хората на созаклятието се поизгледаха мрачно и в спогледванието лесно можеше да се разбере, че те най-вярно изтълкуваха така совпадающите се един с други чудни сънища. При това казаха съзаклятниците, че желаят да видят дякон Паисия със златна багряна корона-пълен владика… Ура-а-а! Дяконът като че стана владика, захвана да си глади гладката мазна брада.

Много песни се изпяха, много приказки се разказаха, едно хорце се изигра, в което само дяконът и каймакаминът не вземаха участие, които достигаха до ушите на скрития в буреняка Общи. Околността на Шарений хан се пълнеше от звуковете на цигулките, кларнето и цигуларските гласове. Соседите на Шарения хан знаеха, че се веселят градските големци и че владишкият дякон и каймакам-ефенди участвуваха в това веселие.

Дякон Паисий до неизвестно време той беше весел, като че ли целият свят беше негов. Но щом му попрехвърли малко повече от мярката, той пада в мрачно настроение. Въображението му начена да слага мрачни картини, сърцето му начена да се пълни от злоба, неадресирана против някого си или нещо си.

Часът беше два и половина, когато Паисий престана да участвува във веселбата с весело и засмяно лице. Замълча се Паисий и начена да изглежда мрачно на предметите и хората, стоящи и веселящи се пред него и около него.

— Господа, часът скоро е вече три. Аз не съм здрав, позволете ми да си отида. Благодаря ви за угощението — каза Паисий, като стана и заповяда на слугата от владишкия конак да приготви фенера.

— За лека нощ и добра среща още по едно — каза един от созаклятниците.

Паисий се согласи: тракнаха се няколко чаши и цмокнаха се няколко уста.

— Лека нощ, господа, повторно ви благодаря — каза Паисий и слезе по стълбите.

Дяконът не беше още излязъл из портите на хана, а Шунтов вече беше ходил до буреняка да съобщи на Общи. Един, два, три… Слугата стъпи на мостчето, подир него и краката на дякона стъпиха. В това време из буреняка светна се, после се пукна евза, но пушка се не гръмна, не хвана. Паисий се обърна към мястото, отгдето се чу гласът на пукнатата евза. Втора евза се светна и пукна, сетне пушка се гръмна… Куршумът удари дякона в дясната страна, разкъса черний му дроб и се загнезди над жлъчния мехур. Паисий извика и се хвана с двете си ръце на това място, гдето куршумът беше се забил в тялото му. Слугата се уплаши, изтърва фенера, който се разби на парчета о буковите дървета на мостчето. Тъмно беше като рог…

— Убиха ме, убиха ме, умирам — викаше Паисий, паднал и прострян на дървеното мостче.

529 — Какво ти е, отче дяконе, где те удариха? Боже, Боже, кой гръмна? Защо убиха хубавий дякон? Боже, милий Боже, защо, какво им е сторил? — жално-милно се питаше слугата в тъмнината, седящ над застреляний дякон.

— Убиха ме, убиха ме, умирам, Петре!… Повикай баба Недялка — викаше и молеше Паисий.

— Ръцете му да изсъхнат, като пребита змия да се влече, майка му гущер да беше родила… Убиха го, убиха го, хубавий ми дякон… Умира, умира горки, горкият… плачеше, нареждаше и кълнеше баба Неделя.

— Боли, боли… Умирам, бабо Недельо! Петре, не е комитетът, а гюмрюкчиите ме убиха… Гюмрюкчиите, те, те ме убиха… Боли, боли, бабо Недельо. Умирам, прости ме! — каза за последен път Паисий и предаде Богу дух.

Умря дякон Паисий, а баба Неделя чупеше ръце, биеше се по коленете и гърдите и плачеше, колкото й глас държи. Плачеше, нареждаше и кълнеше убийцата: „Пари имате за комитет да давате и пушки да купувате, а за владичина нямате. Аз ша ви кажа вам какви комити сте, та разваляте на раята свободата и искате да съсипете царството на любимия ни цар и баща, под когото на сянката спокойно 500 години живеем. (…)“

530 На орханийски[я] каймакамин се сбъди сънят: [на] дякон Паисий като на софта-лоени свещи му запали каймакам бей. Ако беше като владика, щяха да бъдат запалени свещи восъчени, факли. (…) Каймакаминът с другарите си от Шарения хан се оттегли в гостната стая на владишкия конак, а при тялото на мъртвеца туриха едно заптие на часи. Караул. „Когато се провикнеше владишкият дякон в черквата, сърцата ни замираха, черквата се пълнеше с радост и дихание“ — казват бабичките и младите, кога ги попиташ: „Какъв човек беше покойний Паисий, който [си] отиде заедно с дженабетлиците си…“.

1872 година, месец юлий, Букурещ, двама българи се разговарят по повод на новината, че Димитър Общи убил дякона Паисий. От тези двамата българи единът е Любен Каравелов, председателят на Централния български революционен комитет. Другият е Олимпий Панов^[148], секретар на Цен. бълг. р. комитет.

— Знайте ли новината? Нашият Общи убил едного от чернокапците? — вместо „добър ден“ каза един висок, намръщен и сърдит господин, който доде, та седна при първите двама и заръча бохемска бира. Това е Димитър Ценович^[149], касиерът на ЦБР комитет.

531 — Не дякони, а и владици ще трепем, ако те само си позволят да бъркат на делото ни — енергично каза Л. Каравелов.

ПАША ПЕТКО, БЕЛОГРАДЧИШКИЙ УПРАВИТЕЛ^[150]. Паша Петко три години управлявал двадесет и четири села. Жандари, управители, даноци — всичко било под негова заповед и управление. Чиновниците му били все българи. Не пропускали турци да им се месят в работите. Много се хвалеше с поп Сера-фима: че бил много юнак и сърчан; турците треперели не [само] от него, но и от името му, като се спомене. Догде имали любов и съгласие помежду си, Паша Петко ги управлявал, но като се разгласили кой да мине по на голяма чест в управление, захванали да се гонят и бият, отслабнали, пропаднали непослушни… Принудили турското управление да ги примири. Повикали Паша Петко да иде при турското управление да му дадат наставление как да си оправи валелика. Паша Петко прекланя глава и отива да го поправи турското царство и научи как да си реди работите. Втрапарчиха Паша Петка и с хората му заедно го блъснаха в Диарбекир, гдето и умря там заедно с другарите си. Умря в манастира „Мар Козма“, гдето зангошът (клисарят) му открадна 30 000 гроша, които ги имаше от отечество[то] в него си. (…) 501 „Свети безсребреници Козма и Дамян“ — този манастир е на православните араби в Диарбекир. Паша Петко се разболя. Православните араби станаха поръчители за него, та го извадиха от зандана, та да лежи в манастирските стаи, догде оздравей. И това беше все за парите. Имаш ли пари, има Господ. Нямаш ли пари — по дяволи и самодиви, Господ да ти й на помощ… Зангош Джурджус (Георги) от православните араби, клисар в манастира и шетам на Паша Петка. Паша Петко като пада много зле болен, зангош Джурджус (Георги) не доде да ни повика да го причестим (защото ни отпускаха вардени да вземем причастие от манастира да причестим болния си). Но той чакал да умре Паша Петко, напъхнува [?] 30 000 гроша в джеба си и доде, та обади да го погребем.

Погребахме Паша Петка. От хората му само двама бяха останали живи, които осемнадесет години „гуляли“ в диарбекирските тъмници — дядо Стоян Ивков и дядо Нено Лалев^[151] от село Гръцко, Видинско. Дядо Стоян се помина в 1878, февруарий 18-и, а дядо Нено Лалев си доде с другите заточеници. Дядо Нено беше влах.

* * *

СЕН СОКМАСЪН, АМА БЕН СОКАРЪМ — ХАЙДЕ ДЖЕНДЕМЕ [Ако ти не вкараш, аз вкарвам — хайде в джендема]. От Араповский манастир „Свята Неделя“ конете манастирски в нашето село пускахме на чумен (на трева). Конете деня вързани в купения чаир, а ний с дякон Викентия двамата — от 533 село в село… Да казвам за каква работа ходим, то се знай, че нашата търговия е въже и бесилка… Свобода или смърт!… От село на село — скимна ни да идем да заобиколим манастира „Свята Неделя Араповска“. Ходихме и се върнахме. Додохме при ташбурунската скеля. Едни турци ще ни прекарат със сала да минем през р. Марица. Както и да е, не можохме да се спазарим. От салджиите един турчин каза: „Бен огиоте сокмак“ [Аз в това дупе не вкарвам]. Викентия отговори: „Сен сокмасън, ама бен сокаръм“ [Ти не вкарваш, ама аз вкарвам].

Викентия прекарувал веднъж агнета със сала и не им заплатил. Зарад тази причина се скараха, подир се сбихме. От турците единът отиде в село Караджалий да ни обажда. А ний на конете — през Марица… Турците извикаха: „Хайде джендеме. Анасънъ кешишлери я суя корбан, оласънъс“ [Вашта мама попска, хайде в ада, жертва на водата]. Изплуваха конете, но малко остана да се хване турската молитва: да станем курбан.

Отидохме в с. Меричлери, та скъсахме протестантите. Катрафилов^[152], поп Петко^[153] и даскалът Никола бяха заедно с нази. Оттук на Гурбетито… и заловихме наред селата…(…)

ЗАСЕДАНИЕ: ДА СЕ ОБЕРЕ ОРХАНИЙСКАТА ЦАРСКА ХАЗНА. Около 20-то [число] на месец август, годината 1872, в град Ловеч в къщата на Марин Поплуканов, нощем заседаваше Ловчанский централен революционен комитет. Туй заседание се състоеше от подпредседателя на комитета поп Кръстю, членовете Марин Поплуканов, Димитър Пъшков, секретаря-касиер Ив. Драсов и Христю Иванов, Димитър Общи, който се считаше като помощник на дякон Левски. (Левски в това време беше в Стара Загора), хаджи Станю и Петко Милев от Тетевеня.^[154]

Общи предлага следующето: „За най-лесно считам да се обере орханийската хазна. На това основание казвам, че казначей (сандък-емени) в град Орхание е Марин Николов^[155], който е и член от Орханийския частен местен революционен комитет. Той, Марин Николов, може да ни даде точни сведения за числото на парите, за деня, в който ще тръгне хазната, за числото на полицейските стражари. Сведения, които необходимо трябва по-отрано да имаме предвид“. Предложено и прието: да се възложи делото на Димитра Общи, който с 10 до 12 юнака, преоблечени в дрехите на турски солдати от видинския гарнизон, да нападне в едно от най-удобните места на орханийския боаз хазната, а взетите със сила пари да се внесат в касата на Ловчанския ц. р. комитет, която пък ще ги внесе в касата на ЦБР комитет. Една част от взета[та] сума да се раздаде на тези юнаци, които ще участвуват в обира на хазната като възнаграждение.

След туй председателят затвори събранието.

Сарсаулци^[156] решили следующето: 1. Дордето не доде втора заповед от II и I отдел на ЦР комитет, така също дордето не се изслуша личното мнение на Левски, „обирът“ да се не извършва. 2. Дорде се получи втора заповед, Общи да отиде да прегледа орханийската клисура и да избере място на обира. 3. От комитета на село Правец Вуко Цолев и Коле Цвятков^[157] да участвуват с тетевенската дружина в „обира“. Тоже и от с. Гложене да се отреди така. За куриер и шпионин се определи Вълчо Шунтов, а за проводеник Божко Генчев^[158] — и двама орханийци. Да се съобщи в Ловеч, че съдържанието на хазната е около 100–130 хиляди гроша, и да се иска втора заповед.

536 В тетевенский колибар Тодор (Бръмбара)^[159] донесени са вече 12 чифта гащи, елечета и фесове, скроени и ушити по униформата на турския низам от видинския гарнизон; 12 пити хляб, пълна торбичка с червен пипер и ситно счукана влашка сол и пръстено шуленце с „бяла Рада“^[160]; едни дисаги, пълни с фишеци, приготвени за шишанетата — за всяко едно шишане по 100 фишека. Колибарите съблякаха колибарските си дрехи, та облякоха низамските. Бръмбара попита: всички готови ли сте, и ги поведе по Балкана тетевенски за Лопотинската планина^[161]. Тази дружина от тетевенските колибари е сформирана от хаджи Станя и Петка Милев и в тази нощ тя се опътва за орханийското село Лопотина^[162].

На Тодор Пеювата сватба^[163] бяха присъствували всички членове комитетски, Димитър Общи игра хоро; като че и В. Левски беше там.

В това време пристигна из Орхание комитетски куриер, който принесе втора заповед на Ловчанский комитет. Заповедта гласеше: „Да се отложи обирът и Общи да разформира дружината си“. Общи, [в]озползван от настроението на пирующите комити, особено на личното настроение на даскала Тодора, който беше за него авторитет, изпсува целия състав на Ловчанский комитет и личността на В. Левски, който ги нарече страхопъзльовци. На същото мнение бяха дядо Хаджи^[164], Петко Милев и Марин Николов, а мнението на тези четири комити беше достатъчно за Общи да се освободи от вътрешното си разпятие, в което бяха го поставили заповедите на Ловчанский комитет и личното мнение на В. Левски.

На 15-и срещу 16-и вечерта в Цвяткова хан събраните Общи, Марин Николов, Гавриил Брънчев, Цвятко и няколко от Правец решиха обиранието на хазната.

На 20 септемврий у града Орхание на Брънчевия хан каймакаминът, мал-мюдюринът, Марин Николов — сандък емени, Гавриил Брънчев и В. Шунтов си пиеха утринното кафенце. Каймакаминът, без да подозрява, че Шунтов чака да чуе от устата му, дума:

— Марин ефенде, днес проводете хазната за София, без да подозрява, че Шунтов снощи се е върнал от Предела, за да узнай ще ли тръгне хазната или не и да съобщи на Общи, който чака на Пантата. Без да подозрява, обърна се към Шунтова любезно и го помоли да му доставя всеки ден по ока и половина темиз коюн етичисто овче месо.

— Емин ефенди, колко заптиета мислите да проводим да съпровождат хазната? — процеди чрез зъбите си каймакаминът, обръща се към мал-мюдюрина.

— Каймакам ефенди, че две суваре-заптиета са достаточни, защото сега царството на нашия падишах е чисто от панти и ба[лка]нски хайдути.

— Повече от две суваре-заптиета не мога да провода с хазната — обади се колагасъ.

— Право казваш, Емин ефенди, че няма от кого да се боиме — дълбокомислено забележи каймакаминът, като прибави, барем двеста хиляди кадар ще ли дигне хазната?

— Ба, каймакам ефенди, двеста хиляди няма, ама около сто тридесет и шест хиляди гроша ще се намерят. Марин ефенди, ти чете парите и ти ги зашива в торбите, толкоз ли е сумата? Чунким в моя тефтер толкова вкарах.

— Евет, ефендим, 136 000 гроша таксирах в четири вида торби: бешлици, меджидиета, ермеличета и лири — отговори Марин Николов и се почеса изотзад ухото си.

Гавриил Брънчев и Шунтов само слушаха. Марин Николов мигна на Шунтова да тръгне за Пантата и съобщи на Общи, че хазната днес в два часа утрената тръгва за София.

Марин Николов, като знай, че навярно хазната [ще] е обрана от Общи, турил в торбите 100 000 гроша, а 36 000 задържал за негова сметка. А в тефтера пак 136 000 гроша прекарани.

През рамо на Шунтова е метната касапска салтамарка и овчарска тояга. На два километра разстояние от града Шунтов пристигна хазната. Поздрави заптиетата по приятелски. Престори се на будала и будалешката поразпита кираджията скравенец:

— Добра стига. Какво карате на София, жито или ечмен за аскеро? — престорено попита Шунтов.

— А бе, че какво да ти кажа, зер царската хазна воза — наивно отговори селянинът и подръпна синджирите на биволите си.

— Хубаво, хубаво… Да е жив царят, пари му трябват — промърмори Шунтов и измина колата.

Шунтов удвои крачките си и скоро се озова при престорените, преобразени комити. Разказа на Общи всичко, което чу и видя на Брънчевия хан утрената, описа цяла[та] хазна, която наскоро ще се яви, приближи до Пантата: с две суварета, въоръжени с игленки, а грошовете са сто тридесет и шест хиляди. „Дръжте се мъжки, не бойте се, от първата пушка ще избягат келявите арнаути“ — каза Шунтов и връцна, та се упъти обратно към Орханието.

Чистата рая — скравенчанинът колар, без да подозрява, че подир десет минути ще му светнат очите и заглъхнат ушите от шестострелния залп, понакриви малко калпака си и запя от едно гърло два гласа песента:

Тръгнал ми й Стоян, Стояне,

в София града да иди,

царската хазна да кара…

539 В отговор на песента му Бръмбара тихичко, шушнещец, произнесе:

Ще я закара, докара до

Преведенската клисура,

до шумалака Пантата…

Общи издаде заповедта си: трима да се мерят в едното заптие, а другите трима в другото и по знака „атеш“ (огън) — залпом да изгърмите. В това време на Пантата светнаха шест тетевенски шишанета, сетне изгърмяха залпом, който залп се [понесе] по Арабаконашкия боаз. Заптиетата и конете им, уплашени от ненадейния гърмеж на шесттях шишанета, избягаха, та се не видяха по направлението към Орхание. Кираджията се прекръсти и прогълна си плюнката, изпусна биволите и се метна в един шумалат храст, близо до шосето. Стоеше и плахо като куче на полог гледаше що се върши около колата.

Бръмбара изскочи с гол нож в ръка, препречи пътя на уплашените биволи, удари им няколко шишане-дипчи, отпрегна ги и ги натири в гората да пасат. Пусти Стоян Пандуря^[165] с гол нож в уста колата прескочи… Казал кираджията, че един от хайдуците бил крилат и като пиле хвърчал. Другите юнаци по заповед на Общи заобиколиха колата, а Павел Лалов се хвърли между нейните каната и захвана да подава торбите една по една, като че 540 подава оки с вино. Стоян Костов доведе коня близо при колата: една част от торбите натвариха на коня, две торби заровиха в реката в пясъка, а останалите разпределиха в чантите си. В продължение на половин час време всичко беше готово и преобразените, заедно с натоварения кон, уловиха тясната крива пътека, която ги заведе при овчарската кошара на Топалски.

Обраха царската хазна. Смешен беше Павел Пеюв, когато подаваше торбите, чете: бир, ики, юч…, на последна далля-я-я, хайде. Кираджията, който беше главен от комитета и който беше назначен с биволска кола да носи хазната, всичко знаеше, но се правеше на Деню (новозагорченин), впрегна биволите си и с празна кола се упъти за Орханието.

Тетевенските комити, на които във всяка чанта се потайва по 7000 гроша царски пари, уловиха балканските пътеки, които водеха към Тетевенския балкан, а Общи и правечани[те] Вуко Цолов и Коле Цвятков с натоварения с пари кон въпътиха се към амуджа Цвятковия хан.

Седемдесет хиляди гроша чиста пара хаджи Станю скри в свойте сандъци, а шестдесет хиляди гроша царска пара Общи зарови под плета в двора на Цвятковия хан. (…)

Четата се разтури и всеки от дейците й се потайваше у дома си и вършеше си своите обикновени домашни работи, като че ли ни лук ял, ни на лук мирисал…

Каймакаминът и колагасъ разпитваха уплашените царски хора, но от дългите и разни разпитвания, които предлагаха на побягналите, те не можоха да узнаят кой именно е ударил хазнето. Не можаха да узнаят, защото заптиетата даваха разни показания: едно разказваше, че обирачите приличали на сръбски аскер; другото заптие пък разказваше, че разбойниците приличали на клефтита-гърци.

Надвечер, на мръквание, биволската кола заедно с притежателя си дотътри се в правителствения дом.

Каймакаминът подхвърли на съдебно изследование раята и от дознанията, дадени от кираджията, той и кадията разбраха следующето: около 30–35 души турски низам, въоръжен с нови пушки, ударил хазнето; предводителят е чаушин.

Телеграфите забръмчаха, че от верен източник разбрахме: разбойниците на число 30–35 души и биле от царския низам; трябва да са отпуснатите солдати от видинския гарнизон, вземете нужните мерки.

Пуснаха помаци-българи, потери, водими от царски заптиета, по Орханийския, Златишкия и Етрополския балкан да преследват царския низам, които уж ударили царската хазна. Почти всички овчари от кошарите балкански бяха докарани под строг полицейски надзор в орханийските и етрополски затвори, за да се изследват по делото на обира в смисълта: виждали ли са те някоя шайка от разбойници и давали ли са на тази шайка хляб и други потреби.

542 Керемидата^[166] беше под истиндак (хъ-ъ-Керемида…) и когато истиндакчията го попита защо той в този ден не дошол да яви, когато видял низамите, Керемидата отговори: „Ефендим, отде да знам, че този низам е ходел по такива нечисти работи? Аз си помислих, зер като всеки мирен християнин, че този низам ходи из гората да гони хайдутите. Зер, ефенди, когато додоха при мене на кошарата, казаха ми, че изпратени биле от царя хайдути да ловят.^[167]

ПРОКЛЕТО ПУСТО ПИЯНСТВО! На 13 октомврий 1872 год. Илю Керемидата, като беше се нахлянкал, кьорав пиян от ракия, скарва се с жена си и за да й докаже фактично, че е юнак, пита жена си и й задава въпрос:

— Като казваш, че ти си повече знаела от мене, кажи ми кой обра царската хазна при Пантата?

Жена му отговаря и доказва на мъжа си Иля Керемидата, че царската хазна я обрали турските низами, които се връщали от Видин за Троян; и че това тя го знае от попадята, която пък чула от хамамджийката, а хамамджийката — от телялката, която продавала на орханийци чемшир и бръшлян за сватбите; а пък телялката чула от кърагасъ.

— А-а-хъ! Турските низами обрали! — подсвирка, като че ли шареното си куче Шара, когато го вика из драките — Чуваш ли, 543 дъртийо, на годеж те викат… Турският низам обра хазната… Ха-ха-ха!… Ох, патко, патко… И ти вярваш телялката и попадята!… Барем като не знайте, що не мълчите, ами такива безсолни лафове бърборите?… Царският низам бил обрал хазната… — произнесе сериозно пиянски Керемидата.

Керемидата, без да подозрява, че неговата мила Зюмбюля ще му изяде главата, без да му обмисли, че тя ще изнесе тайната из неговата къща на онзи обществен панаир, който се нарича градски новости, байо Илю Бабаджана, след като си позасука мустака и поизгледа сериозно «патката си», произнесе, удря[йки] се в гърдите:

— Виждаш ли батя си Иля?… Той ги заведе до Предела, а оттам да Преведена^[168] — Шунтав и Божко ги заведоха…

— Кого заведе до Предела — Божко и Веля? — заинтересувано попита Илевица.

— Патко, патко… Да ти каже человек, пак се не сещаш! Бажко и Веля съм завел! Не тях мари, жено, а предрешените в турски низам наши братя аз водих от нашата кошара до Предела, а от-[там] до Преведена ги заведоха Божко и Велю. Ти нали знаеш Веля Касапина и Божка Чифчията, хе от долната махала?

Клепалото булка Илиевица разбра кого е водил нейният мъж (Хитър Петра) и че от Предела до Преведена водели ги Божко Генчев и Велко Шунтов. Разбра, че обирачите не са биле турски низами, ами хора, пратени от Влашко, от някой си голям човек, да оберат хазнето; и че обирачите имали войвода, който щял да стане на българите цар и който дал на мъжа й — пиения фиток — 50 гроша и му заповядал да си стиска устата, инак с кремък ще го одере. Разбра тя и каза на ума си: «Кога ще се джендемоса този чумник из къщи, да ида да разкажа на комшийка[та] си и нашите роднини да разберат, че всякогаж аз уча най-напреж каквито тайни да биле; не съм като тях тъпоумна и пуйка, ами жена над жените! И без пари „клепало и селско дрънкало“ — тъй ме наричат хората, но нека си тракат зъбите. Аз знам всичко: а) кой се е годил; б) кой кого е залюбил; в) кой кого е целунал в тъмнината на някое кьоше; д) коя жена кога е станала непразна и кога ще роди; е) кой кога се е напил и какво е хортувал, когато се е напил; ж) кой бил жена си; з) коя била мъжа си; и) коя жена с какъв сапун е ходила на баня; к) кой мъж какви кундури и моди купил на жена си; л) кого щели да бесят, а кого в Стамбол да проводят; м) на къщница колко яйца е снела кокошката…» — това като изброяваше тайно в ума си…

Керемидата ще отива на кошарата си и с два гласа заповяда на жена си (фитката) да събира ума в главата си и да стиска устата, да не разказва каквото й казал снощи, че ще яде дървото, дорде бяло магаре пореве.

Булката Илевица, орханишкото клепало, жената на Керемидата Иля, прескочи при комшийката си, та разказа всичко, каквото беше чула от мъжа си Иля Керемидата, из Чобанмахлеси.

Дума по дума, от човек на човек достигнало до онази клюкарско-фитнеджийска редакция, която се управлява от братя Ташеви — Миню и Станю, сродници на едногото от помаците, поставени в Орханието, именно Абдул Рахмана Имамов и Ибу Чакъров. Майката на едного от тези помаци е леля на братя Ташеви, Миню и Станю Ташеви. Няколко пъти те се явявали нощем по домовете на Шунтова и Генчева: «Или ни дайте от обраните пари, или ще ви предадем…». Божко И Велю са отказвали, че нямат хабер от обира. На 18 октомврий Генчев се признал на братя Ташеви: казал им, че парите са внесени в комитетските каси и че тям, на Божка и Веля, не е дадено нито вчупена пара от казаната сума, защото обирът е извършен с патриотическа цел. След изповедта на Генчева пред Ташеви последните се явили при Шунтова с предложение: или 20 000 гроша да им даде комитетът, или ще ги предадат на правителството.

Шунтов в това време бил тежко болен. Вместо да им обещай, че ще им се удовлетвори желанието, той ги изпсувал и им казал: «Сбрийте си устата и ума в главата, че ще оцапате комитетския нож, както дяконът Паисий оцапа комитетския куршум…». Ташеви, уплашени от заканванието на Шунтова и оскърбени от думите му — черни души, турски мекерета, излазят от къщата му и отиват при помаците Абдул Рахмана Имамов и Ибу Чакъров и им разказват всичко, що са видели с очите си и слушали с ушите си от Генчева и Шунтова. Помаците на часа дали сведение за тайната в конака.

* * *

На 19 октомврий Общи се изтягаше лениво в Цвятковий хан. 15 души заптиета сториха сефтя, та хванаха Божка Генчева, 546 когото за добър полез наградиха му няколко тефек дипчи по врата. Поведоха го като булка [в] правителствения дом. На Генчева дали ще му [е] сефтята не се знай, но при първото му въвождание в конака той беше изправен пред целия меджлис (събрание от ази-българи, турци, кадията и финансовите чиновници, между които фигурираше и Марин Николов, сандък-емени, умислен като гердамска булка, като член на меджлиса).

Божко Генчев поведе крак, та направи първа сефтя, но сефтята му излезе бракма…

Каймакаминът строго реши в себе си, пред себе си, за себе си, че или с добро, или със зло ще изтръгне из устата на Божка тайната, която тъй нравствено-джелатски мъчеше както него, така и софийския мютесарифин Мазхар паша^[169]. В тази нощ в заптие-каушу Божко, разпнат, с очи надолу на земя, притиснат на глава и на крака. Каймакаминът пита, следователят записва, а колагасъ заповядва: «Вурун шу керата, басан сопа я» [Бийте тоз проклетник, налагайте със сопата]. След половин час време изново се начена нощната истиндакчийска екзекуция, изново запращяха дряновките по гърба и задницата на Генчева; изново като говедо зарева простреният по голо на земята Божко; изново завиха юнашките кучета, които населяваха заптие-каушу и яхъра… Но отговорът беше на Генчева: «Не знам, не знам…». Въведоха в една мъничка стаица Генчева, като го оковаха от краката до главата в дебела верига, пранга. Кучетата млъкнаха. Каймакаминът, разярен от несполуката си, заповяда да докарат Шунтов с постелките, като каза: «Аз ще го оздравя, като е болен…». Шунтов знай вече как оживя тая нощ! Колко кантара бой стовариха на болния му гръб! Изново заобиколиха Шунтова и задрънкаха с думите ласкателно: «Кажи, синко, кажи… Ти си болен, тебе ще пусна». Шунтов като всеки тежко болен човек, като гледа, че се яви в стаята Миню Тошев наедно с каймакамина, припадаше му и ругаеше пред очите на властите братя Тошеви: на майка, вяра, джинс, душа — кълнеше техния род… «Майка ви камък да е родила, а не вас — черни души» — разхълца се той и заплака като над бащиния си още пресен гроб. От несвързания и отривист разказ на Шунтова върху обиранието на хазната каймакаминът и следователят разбраха: а) че главатарят на харсъзите е бил някой си Общи Пантата, който убил преди два месеца дякона Паисий в Орхание, на моста при Брънчевия хан; б) че юнаците били събрани от тетевенските колиби; в) че една част от обраните пари е в Цвятковия хан, гдето постоянно живее Пантата, а другата част тетевенските юнаци занесли със себе си в Тетевен, но кому именно — неизвестно; г) че между тетевенските юнаци имало някой си Тодор Бръмбара Стоян Николов Пандура и д) че Божко Генчев е водил четата от Предела до клисурата Преведена.

В силата на този закон и Божко Генчев, който удържа истиндака на 19-о число вечерта, нравствено падна, следователно нравственото падение на Шунтова.

ЧОРАП СЮКЮЛДЮ (ЧОРАПЪТ СЕ РАЗПЛЕТЕ). Каймакаминът, колагасъ и жандармите с особено удоволствие шетаха в конака, усмени до уши, като че ли в този ден се извършваше бракосъчетание на Азиса^[170] с някое лъскаво Фатме. Същите — каймакаминът, кадията и следователят, които успяха с дървен истиндак да изчевъркат из устата на Шунтова и Божка необходимите сведения по арабаконашката работа, решиха да искат жандарми-конници, суваре-заптии от София. Страшните прочути комити захванаха да ги берат като орехи и тътрят в затворите разярени помаци-башибозуци. Блъскат, бият: «»Асън керата“ (обесете този мръсник)…" и „Ах, гяуруоглу, гяуру…“ ти с мене ли ще играеш? Вземете този кучешки син и обесете го, че да си вървим по работата" — заповядва ядосано полицейский големец. Карагасъ трепереше от яд върху Тако^[171] и Йонкова^[172].

* * *

На 25 октомврий, година 1872, пред едно от казаните ханчета в селото Чериково стоеше вързан кон, оседлан по ябълкарски, натоварен с два чувала сушени круши. Притежателят на това натоварено животно седеше в една от стаите на ханчето, сушеше дрехите си и чакаше да му се опече месото, за да се нахрани и сетне да продължава пътя си за Плевен. Той е облечен в дрехите на един гложенченин и изгледва по вънкашност на ябълкар и оцетар. 549 В пояса му изотзад стои затъкнат револвер и под мишницата му — отрова. Вярвам, че читателите ще се усетят кому принадлежи конят и кой е този пътник, отгде иде той и закъде пътува… Месото пращеше на скарата, та разнасяше приятна миризма, която мъчително сладко дразни празния стомах на изгладнелия человек. А в туй време по мозъчните гънки на пътника пъплиха една след друга мислите: „Ще се изсуша, сетне ще се наям, после ще си отспа и след туй ще тръгна за Плевен. Спасен съм вече. Орханийският и тетевенският кърагасъ нека ме търсят по Осиково, Видраре, Гложене, Извор… Ще намерят някому цървулите. Общи тъй лесно не пада в ръцете на полицейските лапнишарани… Хаджията грозният, Йонков и другите да му търсят колая — средствата. Аз не съм крив, че сарсаулци и карданци не си стискат устата…“.

Макар добре да познаваше по лице орханийский кърагасъ, не му [се] ще да вярва, че той именно сега се разхожда пред ханчето и с особено любопитство разглежда ту ябълкарския му кон, ту него самаго. Мисълта: „Оцапах я аз…“. На Пантата глада му премина, без [да] хапне от ожидаемия кебап, както треската мина на Йонкова, без да приеме нито грам кинина… Преглътна си той дваж-трижд плюнката, както въобще гълтат плюнките си уплашените хора. Пантата шашардиса пусулите: „Да се мре ли геройски или да се предаде кокоши?“.

Ето че заповедта на агата се разнесе по пруста на ханчето:

— Чауш ага, онбаши, заптиета, заградете от вси страни хана и стаята, в която е Пантата. Мехмед, Асан, извадете алтъпатлаците си, сабите си и влезте в одаята, та уловете Пантата — произнесе енергично, сериозно, по военному орханийският кърагасъ.

Заповедта се изпълни. Две заптиета с голи саби и отворени алтъпатлаци влязоха при Пантата.

— Даврънма — не се противете, предайте се — трескаво произнесе заптието Хасан.

„Кому говорите?“ — щеше да каже Общи, а каза: Какво искате?

— Теслим ол, предайте се, Димитър ефенде — разтревожено, но в същото време ласкателно произнесе кърагасъ. — Предай се жив, не се противи, инак ще заповядам да гърмят в тебе — строго полицейски произнесе агата.

— Ще се предам, но не на тези, а на теб лично — разярено, разпъхтяно отговори Общи.

— Изхвърли през прозореца алтъпатлака, камата си и всичко оръжие, какво се намира при тебе… Тогава самолично ще дойда при тебе в стаята.

Общи по миролюбив начин, по приятелски изхвърли през прозореца револвер, кама… И агата отиде в одаята при Общи, но и двамата треперят: единът от радост, че хванал „баш комитата“, който обра царската хазна, и ще получи робе и пари награда; вторият трепери, че много сметки ще се искат от него: 1) за обраните пари от хазната; 2) за убийството на дякона Паисий; 3) за комитетските дела на Орханийския, Етрополския и Тетевенския комитет.

Нему се не вярваше, защото между Общи свободен и Общи уловен бяха се изминали 20 минути, а двайсет минути от човешки живот са незаметни за човека, както двайсет века са незаметни за безпределната вечност. Големецът заповяда на заптиетата да му свържат ръцете с въже, което въже нарочно беше приготвено по-отрано за таз работа.

— Димитър ефенди, не се оскърбявайте, че ще ви вържем ръцете… Билирсънъз (знаете), такъв му е адетят (обичаят). Каймакам ефенди и колагасъ ще ме мъмрят, ако узнаят, че невързан ще ви карам до Орханието — любезно, съвещателно и сериозно произнесе големецът.

„По-добре е да ме не връзвате, но като му е тъй такъв адетят, направете си го“ — щеше да каже Общи, а вместо това каза:

— Хайдук ли съм, че ме връзвате? Аз съм политически престъпник.

Но в кратуната на големеца не съществуваше тази сметка. За него все равно [са] политическият и простият разбойник; хепеси бир-дър, хепеси-чапкъндър [всички са негодници] произнесе той пред себе си, за себе си.

Като вързаха ръцете на Общи с въже и назад, големецът му разказа: а) кой му е казал, че той, Общи, е заминал за село Чериково; б) колко души вече са изловени в Орхание, Тетевен и Етрополе по повод на „комиталъка“.

Агата издаде заповед на заптиетата да се приготвят за път (Общи дреме като мокро…). Задрънкаха суварийските сабли. Мехмед чауш минуваше край коня на Общи, удари му няколко камшика, като придружи ударите си: „Комита бейгери (комитетски кон)“. Върху чувалите със сушените круши натовариха Общи, както товарят на конете болни хора, подковаха му краката с железни букаи под седлото изпод корема на комитетския кон. Сетне уловиха исторически плесенясалата рая, удариха й няколко тюфек-дипчи, вързаха я за врата с въже, както въобще връзват копоите за вратовете с въженца, а едина край на въжето привързаха към задната част от седлото на комитетския кон. Общи падсмърчаше като циганска булка, разпарясница, седящец на коня си.

В полицейските дисаги на агата се мъдрят нещата на Пантата: револверът, камата, няколко фалшиви тескерета, отровата и една малка чантичка с писма, от които едно намериха в дисагите, друго в пояса, а трето в елечето на Д. Общи. Кърагасъ и суваретата бяха весели, доволни за сполуката, гдето прочутата, страшна комита Д. Общи Пантата им се вдаде като божа кравичка, та го вързаха за врата с въже като анадолска хрътка… А Пантата се гневосваше и сърдеше, че го не оставили да си хапне от опечения си клъст кебап: гдето ще го карат гладен да върви път, ами гнеосува се, че ханджийските котки щели да му изядат кебапа…

Кърагасъ на коня си, наперчен, извика команда: „Марш!“ и Общи поведе камилите. Наперчени и засмени, заптиетата забраха Пантата между конете си като булка пристануша. „Димитре ефенде, ума си опичай, устата си стискай…“.^[173]

„Е-е-е, посъбрал ми й Стоян, стара войвода,

се отбор юнаци, юнаци, млади българи (…)“

* * *

Помаците, въоружени с шишанета и капзалийки, с ръждясали пали, сгрупирани в шайки, търсеха „комицата“ и „комиците“, значи Общи и другарите му, по селата, кошарите, водениците и шумалака.

Мъж и жена отиват на повратки у кумеца си, който живял в друго село. Среща ги една такава чета от помаци и спира:

— Къде ке ходиш, жено ланска? — сърдито, сърдито пита началникът на шайката.

— Е зер, аго, ще ходим у кумеца си на гости…

— Хех, таман туй е сакаме! Води ни при „комицата“…

И подбират мъжа и жената под конвой, докарват ги в селото, гдето живеел техният кум и „комица“. Хващат мъжа, кума, обвързват го с дървени клапи наедно с кумеца и закарват в Орхание като голяма „комица“ и малка „комица“. Каймакаминът, след като изследувал работата на невинните „комита“ и разбрал, че това е игра на думите „комита“, „комица“, „кормита“, заповядал да ги освободят. Помаците отършували „комиците“ и като им ударили няколко сопи в знак [на] вознаграждение — да не стават „комици“ — освободили ги от дървените клапи и конския яхър.

„ПАНТАТА Й ТУТМУШЛАР“ (ПАНТАТА УЛОВИЛИ). Каймакаминът заповяда да се приготвят заптиета и половин рота солдати, защото той лично ще отиде да посрещне кърагасъ. Тълпи, различни картини, събрани, чакат да видят Пантата. Ако някой не знае същността на работата, то би си помислил, че орханийските власти и помаци срещат някой хаджия, който се връща от Мека и Медина; или пък щеше да си помисли, че те посрещат валията на Дунавския вилает. Кърагасъ слезе от коня си, дръпна един нисък поклон от земята до челото си, т.е. даде „теменя“ на каймакамина, сетне отрапортира, че арестуваните са „кромити“, че на ябълкарския кон седи същият Панта-Общи дедиклери. Сол датите вземаха под конвой Общи. И каймакаминът се приближи и попита го за драгоценното му здравие и спокойното му путешествие от село Чериково до мястото на срещата. Общи се намираше в положението: дива котка в желязна клетка, извадена на панаир-сейри.

Чериковските хаджии влязоха в конашкия двор. Пред затвора свалиха от коня Пантата, та го тикнаха в една малка стаичка и паставиха на вратата солдати двама с байонети. На хаджията като залепиха няколко юмрука по гърба и тила за „добря дошол“, оставиха го да си почива.

После обед каймакаминът отиде при Общи на приятелски конушмак да се разговаря по делото на обира и по повод на арестуваните комити в Тетевен, Етрополе и Орхание.

— Каймак-ефенди, работата е широка и дълбока. Не е тя за орханийски хююомат, нито за Мазхар паша в София. Работата е от голяма важност. Може да се реши само от една комисия, изпратена от централното правителство на султана.

— Участвуват ли много българи във вашата политическа работа? — зададе отново въпроса големецът.

— Всичките български градища и села в Дунавската и Одринската вилаета… Въобще всичките българи от двете страни на 556 Балкана вземат участие в комитетската работа. Ефендим, аз и другите затворници сме политически престъпници, а не разбойници, за каквито ни смятат вашите заптии, чауши, кърагасъ и колагасъ… Защо ни държите в пранги, лалета, белекчета? Защо ни не храните, както прилича на една держава добре да гледа политическите си престъпници? — настоятелно произнесе Общи пред целия орханийски меджлис.

— Димитре ефенде, не трябва да забравяте, че както ти, така [и] затварените комити в същото време сте и виновници за обира. А обиранието на хазната е разбойничество, като съдим по царските наказателни закони.

— Обирът е направен с политическа цел, а не разбойническа — протестира окованият в пранга и лале.

ЖЕРАВИТЕ ТРЪГНАХА И ЖИТО СЕ СЕЙ. На 2-ий^[174] месец ноемврий, 1872 год. из двора на Орханийский конак цяла върволица от хора и коне се упъти по онова шосе, по което на 20-ий^[175] септемврий се търкаляше биволската кола, натоварена с царската хазна. Тази върволица от хора и коне се състоеше от 30 души арестувани комити и от около сто и повече души суварета и пеяде-аскери. Арестуваните комити, в числото на които влазяше и Общи, бяха на три групи. Всяка една група се състоеше от по десет комити, нанизани на една обща верига, по турски „лале“. Отпред и отзад [на] тази върволица комити шествуват жандармите на коне, а от страните и помежду им — аскерите.

Тези арестанти-комити лениво закрачиха към посоката, по която Шунтов крачеше на 20 септемврий утрента с цел да предизвести преобразените за тръгванието на хазната и за скорошното й приближение към клисурата Преведена.

Димитър Общи мислеше, окован в железа, въмислено седеше, казвам, защото измъчените лица на бившите революционери, тяхното „хайванско положение“, умолителните им възглядове, които сегиз-тогиз направляваха по неговия адрес, псувните и критиките, които се сипеха по неговия гръб, произнесени от няколко оковани в лале комити и живи хора, нанизани на студено лале, боси, натънко облечени, подхвърлени на есенния дъжд и вятър, заобиколени от байонети и сабли, се вмъкна на Общи в черепа и го наведе на мисълта: „Какво проповядвах на тези хорица, а в какво положение ме виждат те днес и в какво аз тях“.

По кефа си Мазхар паша софийский беше заповядал от София на орханийский каймакамин да изпроводи под усилен конвой всички тези арестувани комити, които имат или косвено участие в обира на хазната и които или с „добро“, или с „дърво“ бяха се признали като участници в делото.

ГЛАДНА КОКОШКА ПРОСО СЪНУВА. Босата върволица, навързана в желязна верига „лале“, пътува по разкаляното шосе около три часа. И приближи се до онова място от Арабаконашката клисура, което се казва Пантата. Това място беше от голяма важност както за арестуваните, така и за жандармите и аскерите, защото тука се извърши онзи державен грях, за когото скъпо и прескъпо трябваше да платят навързаните в лале комити.

Тетевенските колибари, които действуваха с шишанетата си и очакваха царската хазна, заседаваха в шумалака на Пантата на 20 септемврий, днес бяха нанизани на едно общо лале и съставляваха № 1 от арестантския отряд, като постепенно приближаваха към мястото. (…)

— Стояне, тъй ли бяхме тогава… — произнесе един от вързаните в лале комити.

— Ха де, подавай торбите с царските пари и викай: бир, еки, юч… далля… — произнесе друг, като се изсмя над Пандура.

— Я го гледай онзи, като булка се мъдри, който тогава казваше: „атеш“, кажи пак „атеш“, де! — произнесе третий в счет на Общи, който се разговаряше с мюлязимина.

— На ум ли ти й арабаджията как се хвърли като изтърван заек в онзи храст, когато изгърмяхме с нашите шишанета? — усмихнато произнесе петий.

— Ами помните ли как заптиетата одухаха към Орханието, когато светнаха нашите работи? — произнесе шестий.

И цялото лале от хора се закикоти, като че ли им олекна от воспоминанието, за което те днес скъпо и прескъпо плащат с гърбовете си, краката си, гърдите и мозъците си.

— Да има сега заложени в шумалака 100 души, както ние бяхме се заложили тогава, и да изгърмят наведнъж върху тези „зелени гущери“, те до един ще се разбягат — произнесе Пандура.

— А пък ние ще разчупим железата си и ще офейкаме във Влашко и Богданско… Ама такива лудетини ки, какви[то] бяхме ние 559 тогава [няма] — прибави Бръмбара и кръвнишки изгледа мястото, гдето на 20 септемврий беше разпрегнатата кола с царските пари.

Нямаше от какво да се боят, защото от игла до конец беше изчевъркано с дърво из устата на вчерашните герои всичко, което се отнасяше до обира на хазната.

Чаушина, за да напомни на №1 арестанти, че тука „изядоха триците“, за които днес са навързани като диви зверове да изтриват ръждясалите пранги, лалета, удари им по [ня]колко камшика и грубо произнесе: „Де, пезевенклер, тука обрахте царската хазна“. Камшичните удари ускориха крачките на нанизаните и те притърчаха и прегазиха онази земна повърхност, на която се разигра известната на читателите сцена от арабаконашкото събитие.

Общи, който сам трепереше от студа на вятъра, предложи на чаушина: или да продължава пътя, или пък да скрие в зданието на беклеметата навързаните, защото е грехота от аллаха, гдето ги е изложил под брулението на вятъра: „И те са хора, и те имат душа… Най-сетне те не са кечехърсъзи, а политически престъпници“ — каза Общи, като заяви, че ще протестира за постъпките му пред Мазхар паша. Същий онзи жандармски чаушин, който удари по няколко камшика на №1 арестанти при Пантата, вместо удовлетворение на протеста, направен от страната на Общи, „изпаса му“ няколко камшика, като му запрети да си лае като куче. Един от камшичните удари тъй гъвкаво се завъртя около дебелия врат на „голямата комица“, щото краят на камшика се усука около врата му.

560 В това време, когато чаушинът „изпаса“ Димитра, началникът на отряда се препичаше в беклемето и видя през прозореца на зданието как се усука камшикът около врата на Общи. Но вместо да спре чаушина от грубата му постъпка, той го насърчи: „Удряй, удряй, нам вярата се подгони от да ги караме по този дъжд и студ, а той седнал да ми разказва какви са хърсъзи биле те!“…

На арестантите краката се превиваха, като приближаваха към града София. Сърцата им болезнено се свиваха и разпускаха, като че ли предчувствуваха, че там, гдето живее паша, а не каймакамин, ще се извърши над тях онзи касапски акт, който се зове обесвание, застрелвание, на кол набучвание, с крака нагоре увисвание…

ПРОЧУТИ „КОМИЦИ“ — ЦАРСКИ ДУШМАНИ. На 4 ноемврий 1872 год. Мазхар паша, придружен от няколко суваре-заптиета, излезе да посрещне отряда на 20 километра разстояние вън от града^[176]. Еврейките с еврейченцата си, кадъни с турченцата си, шопкините с шопченцата си; бакалите, механджиите, хамамджиите — всичко, живуще в София, знаеше за скорошното пристигание на тетевенските и орханийски[те] „комици“. Хапасане-мюдюра с гардианите при затвора с нетърпение очакваше любимите си драги гости: разтребваха каушите (стаите на затвора) и с внимание разглеждаха ръждясалите пранги, лалета и белекчета. Много народ от София посрещнаха страшните „комици“. Мазхар паша с хората си посрещна поклонниците и ги отправи към затвора.

Когато натикаха орханийските и тетевенски комити в няколко кауша и ги предадоха в ръцете на каушните бабаити, посрещанието на новаците арестанти-комити бабаитите извършиха, със съгласието на гардианбашията, много оригинално и грубо: бабаитинът с кесме в ръка седи зад вратата на кауша, а гардианите въвождат един по един „комиците“; при първа крачка на комитата, с която той влезе за пръв път в кауша, кесмето се примерва в гърба му; звукът, който се получава от примерването на кесмето по гърба на комитата, се придружава с фразата „хош гелдим“ (добре дошел). Комита[та] уплашено, стреснато пита:

— Защо ме биете?

Каушът с един глас, подсмивайки се, отговаря:

— Това е за добре дошел — хош гелдине.

Всяко тласкание на комитата при влазянието му в кауша гардианите сопровождат с фразата: „Мехмед, Хасан, хош гелдине, бир кесмеджик“. [Добре дошъл, опитай сопата.]

И след туй кесмето болезнено се примерва по гърба на пристъпилия със страх и трепет новак през каушкия праг. На едного от комитите-арестанти при влизанието му в кауша разлели цяло гърне с каушни нечистотии.

Героите от арабаконашкото произшествие, заедно с арестуваните членове от орханийския, етрополский и тетевенски комитет, разковаха от тежките железни лалета и ги оковаха в тежки пранги. Сетне разредиха ги по няколко души в по един кауш, като им дадоха място за живеение на каушните по лиси. С други думи, туриха ги на това място в каушите, гдето се собират всичките въздушни нечистотии на стаята.

562 Димитър ефенди свободно, откровено говори пред Мазхар паша и комисията. И разказва всичко, каквото знай, предава имената на главните дейци по комитета в 10-тото число на месец ноемврий 1872 год. Каза: а) че Централният комитет е разделен на два отдела; б) че I отдел е в Букурещ, начело — Любена Каравелова; в) II отдел в Ловеч, начело — Васил Левски; г) че членовете на Ловчанский комитет са: Марин Поплуканов, Димитър Пъшков, поп Кръстю, Иван Драсов; д) призна се, без да го питат, че той сам е убил дякона Паисий в Орхание по заповедта на Ловчанския централен комитет; е) че убитият в Русе момък Стоян^[177] е умъртвен по заповедта на Букурещкия централен комитет; ж) че убитият Стоян в Ловеч е убит от Василя Левски; з) че Левски е главният приготвител на революцията в България; и) че хаджи Станю, Петко Милев, Тодор Пеев, Марин Николов, Илия Вълчев, Гавриил Брънчев са главните дейци на тетевенския, орханийския и етрополския комитет.

Накъсичко да кажем: Общи изказа всичко — от игла до конец, — каквото знаеше по управлението и секретите на комитетското правителство.

Мазхар паша знаеше, че най-деятелните членове от II отдел от Централния комитет са: Марин Поплуканов, Д. Пъшков, поп Кръстю, Иван Драсов; че големците на Тетевенския комитет са хаджи Станю, Петко Милев, даскал Иван Лилов (Ибу^[178]), а на Орханийския — Марин Николов (сандък-емени); а големците на 563 Плевенския комитет са Анастас Попов-Данаилов, Дочо Мръвков^[179]. Знаеше, че Тодор Пеев, комуто се отпускаха толкова правителствени пари да издири разбойниците, е тоже комитетски человек. Но пашата жаждаше за други новости. Искаше да види пред себе си окован в железа онзи комитетски „лев“, за когото Общи тъй [у]влекателно разказваше; да види в ръцете си Дервишоглу Аслан, за деятелността на когото турското правителство отдавна знаеше, но не можа да надене на шията [му] полицейския аркан…

От 20-о до 25-о [число] на месеца ноемврий Софийската хапасана прие в каушите си почти всички комитетски големци, имената на които Общи беше произнесъл пред софишката изпитателна комисия: хаджи Станю, Милев, Брънчев, Николов, Попов, Ибришимов^[180], Мръвков, натоварени на коне, обвързани в букаи, заобиколени с щикове, бяха докарани вкупом в София; Марин Поплуканов, Д. Пъшков, поп Лукан (баща на Марина), тоже обковани в букаи и натоварени на коне, докараха в София. Липсуваше в Софийския затвор само Левски, Каравелов, поп Кръстю, Никола Ганчев и председателите на Чирпанския, Заарския, Сливенския, Търновския и Русенския комитет.

Събраха ги всички комити, препоръчани от Димитра ефенди в София, та ги наблъскаха в магарешкий рай. Димитър ефенди е оглашен засега паша. И като се поохрани с пашовски еменции и служат с вино от малама, ще го оцарят за цар в София. И други от поклонниците пиха от същото вино, защото явиха комитетски тайни неща, работи, за които изпитателната комисия не й дохаждаха наум да пита. В тези наши поклонници имахме и шопи от В(елика) Шопландия^[181]: поп Стоян^[182] от Желява зачул, че ще ги карат в заточение, та пита къде се намира този град — Заточение; поп Георги Тутмаников (Елерический)^[183] — изпитателната комисия любопитна да изучи думата „елерический“ какво значи — намериха, че думата елерический значи елери-геден — напреж върви. Хаджи Станю като турска ходжа, може да беше уплашен, с глас вика: множество, братя, множество, няма друго спасение… Същото и Анастас Попов говори.

Не ще много хитрини. То стига, гдето Общи ги изказа (…) Малко ли даяк еде зарад него Дочевица^[184], която го изпроводи и укри през сред турските тълпи башибозуци и редовна турска войска; биха я клетата, окаяна женица. Ката [на] Христа й бяха разпънали ръцете на едно дърво, но тя, юнашко сърцата жена, нищо не каза. Но Обици-Пантата от жена по-страшлив… Язък за агнетата, пуйките, патовете, кокошките, баниците, виното и сливовицата, гдето го храни народът, на когото Димитър ефенди не забравя добрините — сега ги изплаща: той сега е ефенди, а по-подир…

НЕОЦЕНИМИЙ СЕ ОЦЕНИ ЗА 60 ЖЕЛТИЦИ. Неоценимий дякон Васил Левски се оцени от къкринский свещеник Кръстя за шестдесет желтици — от 100 гр[оша] т[урска] лира. Дължеше комитетски пари 35 000, тридесет и пет хиляди, от които си направи хубава къща, за които пари Левски му поиска сметките. И 25 000, двадесет и пет хиляди, му обеща турското правителство, когато предаде неоценимий герой в ръцете на Мазхар паша, въкичен с железа от глава до крака. 35 и 25 000 хиляди — всичко 60 000 565 гроша. Юда предаде, продаде Христа за 30, тридесет, сребърника, които струваха всичко 1500 гроша. От тези предатели Юда се обеси, а попът полудя. Той ако и да беше от големци, но нему освен възнаграждение дадоха му амнистия — свобода, не го търсиха за комитетски работи.

От 20 август до 20 октомврий Левски живееше ту в Стара Загора в къщата на братя Хаджидечеви — Димитър и Георги, и Никола Райнов, ту в Сопот в къщата на Аврам Павурджиев^[185] и Фратю Попов^[186], ту в Чирпан в къщата на Георгя Данчев и при даскал Сребрю^[187] в долномахленското училище. Левски заминал за Пловдив. Пристигнал в Пловдив на 25 октомврий. Между пловдивските съзаклятници циркулирал вече слухът за някакви си арести на разбойниците комитетски оттатък Балкана. Левски в каяфета на въгляр се явил на Найдена Геров и го помолил да провери слуха за арестите в Орхание, Ловеч, Тетевен и Плевен. Геров му съобщил печалната новина: до днес сто души са арестувани; арестуваните не крият нищо; всичко разказват на Мазхар паша, [на] турското правителство в България; днес, 27 октомврий, се получи новината в конака, че и Д[имитър] е заловен в някое си село и в Орхание откаран; вие трябва през Цариград да бягате в Румъния.

На 30 октомврий Д. Матевски^[188], примирайки от страх, се явил при Левски и му съобщил следната новина: „Мютесариф паша привиква един по един пловдивските първенци, учителите и свещениците, показвал твоя портрет и ги разпитвал за теб. Доктор Рашко^[189] ми каза, че 20 000 гроша възнаграждение ще получи 566 оня, който те предаде на турските власти. Намираш се в опасност. Прочее бягай за Румъния или Сърбия“. През нощта [на] 31 октомврий тръгна за Татар Пазарджик. В този град Левски се самоарестувал в къщата на Николча Бакърджията^[190]. Нещо около десет дни нравствено се изтезавал той в тъмното килерче на Николча. От Т. Пазарджик нощно време излезе Левски, придружен от Николча Бакърджията, и пристигна в село Поибрене, скрил се в къщата на поп Неделю^[191].

Правителството търси Левски под шумка и трънка. Комисията, която е дошла от Цариград, обещала е 50 000 гроша на оногова, който го предаде на турските власти. Казал Захария Шопов^[192] на Кешиш Първана^[193]: по-скоро да бяга в Румъния или Сърбия. От Мирково Левски тръгнал за Сопот. В Каменна Клисура изучил от приятелите си, че Сопот и Карлово са подхвърлени на еженощни претърсвания — юклама. Предрешен в козарски дрехи и уж болен, отива в Сопот, почуква [на] портите на сопотския хеким Кошников^[194] и поискал медицинска помощ. Кошников отведнъж не познал пациента си. Левски му се обадил. Кошников сплел конците: „Бягай от Сопот. По таваните и под керемидите те търсят!“ — казал Кошников на каменичкия козар.

От Сопот Левски отиде за Троянския манастир. От пътници узнал, че манастирът е блокиран от ловчанска полиция и че тя „някого си търси“. Левски се промъкнал в манастирските кошари и полека-лека козарят каменички се промъкнал в манастира. Игуменът^[195] му се оплакал, че втори път, как ловчанската и троянската полиция правят внезапни претърсвания на манастнря: „Търсят те, обещават на манастирските прислуги 10 000 гроша, ако те познаят и те предадат на властта. По-скоро бягай оттук, някой от слугите може би ще те познае… Тога[ва] отидоха по дяволите и манастирят и манастирището…“. Левски със заплашвание накарал игуменът да го скрие в юклюкя на килията си.

„Ловеч е заобиколен от войска: и дене, и ноще патрули кръстосват по улиците и кръстопътищата“ — казва отец Серафим^[196], който ходи в Ловеч. До 18 декемврий се потайвал в юклюкя на игумена. На 20-и същий той се промъкнал в Ловеч и се настанил в старото си скривалище [у] Величка^[197]. Величка подозирала поп Кръстя в измяна на делото и в злоупотребление на комитетските суми. Левски с убийство заплашвал поп Кръстя, ако не предаде на Сиркова^[198] тефтерите, квитанционните книги и парите — 35 000 гроша. Левски поискал лична среща на поп Кръстя, за да се разяснят и разберат. Поп Кръстю му назначил в Къкринското ханче. Левски посрещнал Рождество Христово в къщата на Величка Хъшнова.

Съзаклятниците ловчански, а край тях и всички ловчанци вярват, че поп Кръстю е предал Левски. По тяхному [причините] биле: а) за да запази себе си, предал Левски; б) за да икономиса за себе си 35 000 гроша комитетски пари; в) за да вземе още 25 000 гроша от хазната като възнаграждение за предателството.

Селото Къкрина е между Севлиево и Ловеч, на самото шосе, около три часа е Къкринското ханче. Притежателят му е 568 Христо Цонев^[199], стълбът на къкринското съзаклятие. Зданието е на два етажа: долният служи за механа, горният за пренощувание на пътници. Творецът на предметното ханче [е] отец Матей Преображенски. Съградено е то на комитетски суми с цел да служи за почивка и скривалище на комитетските куриери, тайна полиция, апостолите народни и прочее работници комитетски. Комитетското ханче има продълговат двор. Дворът е заграден с нов, висок плет. Подострени колове стърчат, та крепят плета.

Стефановден е; 27 декемврий 1872 год. Механата на комитетското ханче от къкринчани препълнено е: песни, викове и хюкание се дигат и до небесата къкрински достигат. Къкринчени празнуват, ликуват и славят мъченическата смърт на архидякон Стефан, празнуват деня на ерусалимския дякон, без да знаят, че има на света и български дякон, който тая нощ, 27 декември, и в това ханче в турски ръце ще да падне и че на бесилката турска ще да загине…

На Стефановден следобед някой си пътник пешак из Ловеч^[200] излезе и се запъти за Къкринското ханче. Привечер пътникът овчар пристигна в комитетското ханче и бидейки незабележен от веселящите се къкринчани, той се вмъкна в една от стаите на ханчето.

— Бай Христо, изпроводи гостите си мющерии, затвори хана и затопли стаята… — заповяда Левски на Христа Цонев, съдържателя на ханчето.

Цонев го заболя божем сърце… Гостите си отидоха. Левски се поизсуши и стопли и захвана да разказва на Христа: отде и накъде отива и с кого тая нощ има да се срещне в ханчето.

569 — Бай Василе, по-скоро бягай оттук, защото третий път става вече, как ханчето нощно време е претърсвано от ловчанската и севлийската полиция! Търсят [те] под земята. Юзбашията обещава хиляда гроша на къкринчени, ако те хванат и предадат на каймакам-бея…

— Тая нощ поп Кръстю ще дойде тук, за да си видим сметката… Оседлай още отсега алестия кон комитетски. В зори ще отпътувам през Севлиево, Габрово за В. Търново — каза Левски и подстъкна огъня.

Кръстат пън тлее и пращи на огнището. Левски и Цонев си приказват за миналото и бъдещето, приказват си и се вслушват: те чакат поп Кръстя… Втори петли попяха, а поп Кръстю още се не явява. В къкринското самодивско доле самодивски петли попяха! Левски и Цонев около огнището захъркаха…

Около стотина турци, въоружени от главата до петите, ханчето заобиколиха, край плета пусия вземаха, на вратите няколко пушки зяпнаха… Дан, дан, дан…

— Ханджи, ей, ханджи, отвори вратата! — заповяда ловчанският юзбашия.

Левски рипна, през прозореца надзърна, заптии и башибозуци около му видя. В огнището зарови някакви си книжа, провери двата си револвера, в устата си лапна черкезката кама и полека слезе в хладната механа. Цонев му отвори задните врата.

— Гери, назад! — извика Левски и револверът му изгърмя.

Едно заптие на земята се търкулна. През задните врата Левски път си отвори, нагази сняг до колени, сетне потъна в дебелата пряспа и по плета се покатери. В това време няколко пушки изгърмяха. Левски като прострелян сокол на плета увисна. Червени кърви снега обляха… Заптии и башибозуци овчаря хванаха, на ръце в механата го отнесоха. По заповед на юзбашията раните му превързаха и сутрената рано в Ловеч го откараха.

— Хванаха го, хванаха го! — казваше Ловеч.

— Не е той, не е той — отговаряше овчарят.

От силните болки на ухото Левски оглушал, а от злоба към агата нарочно онемял… Пред ловчанските власти Левски като пън мълчал, нищо никому не казал… в същия ден, 28 декемврий, по заповед на търновската паша вдигнаха овчаря, та го закараха в Търново, Севлиево, Габрово и Дряново, раните му превързвали.

В широката зала на търновския конак овчарят въвели. Пашата любезно го посрещнал, поканил го да седне, цигара му подал, кафе му заръчал, на съветниците си го препоръчал и за здравието го попитал… Стефанаки Карагьозов в лицето на овчаря се вгледал, на себе си, пред себе си казал: „Той е! Старозагорското попче, което с кама извади из джоба ми 25 наполеона…“. Любезните обноски на пашата и сладките думи на Стефанака Карагьозов в лицето на овчаря предразположили го на приятелска беседа. Овчарят казал:

„Аз съм Левски, когото от два месеца насам правителството търси“.^[201]

Търновският паша телеграфически обадил на Кючук Саиб^[202] паша приятната новина. Царският комисар телеграфически заповядал под силен конвой да се изпроводи от Търново в София хванатият в Къкринското ханче овчарин. Петдесет конни 571 стражари са провождали Кешиш Първана. Дилижансът хвърчал по царското шосе. На всяка станция раните на Левски премивали и превързвали, но от големия студ раните се подлютили: с дясното си ухо Левски оглушал и лявата му ръка от рани онемяла.

Чрезвичайните комисари Кючук Саиб паша, хаджи Иванчо Пенчович ефенди и Шакир ефенди^[203] с нетърпение очаквали арестуванието на дякон Левски, за да турят капак на арабаконашкото произшествие. Новината, че Кешиш Първан е хванат в Къкринското ханче, ги зарадвала до уши. В чест на комисарите Мазхар паша дал угощение в конашкия салон. На вечеринката били поканени софийските първенци: турци, евреи и българи. Присъствували на вечеринката: хаджи Мано Стоянов, Пешо Желявски, хаджи Митю Каймакчи, Д. Трайкович, Д. Коцев и игуменът на Драгалевския манастир отец Генадий Скитника^[204]. На гостите си Мазхар паша разказал разни дивотии за хванатия веч Дервишоглу Аслан — Васил Иванов Карловеца, Кешиш Първан, дякон Левски.

Новата 1873 год. Левски посрещнал в Плевенската тъмница. На 5-ий^[205] януарий 1873 год. докараха Левски пред софийските военни казарми. Заптиите го снеха от колата, та го туриха в една тясна стаичка. Военният командант на града София пръв направил 572 визита на затворения в казармата овчар. Командантът заповядал: голям катанец на вратата увиснал, два щика пред стаичката щръкнали, двойни часови… Софийци заговорили: баш комитата докарали и в казармите го затворили…

На 6 януарий преди обед Саиб и Мазхар направили визита на затворника. Следобед Шакир и Пенчович ефенди с „добря дошол“ го поздравили.

КЕШИШ ПЪРВАН, ОБЛЕЧЕН В АПАРАТНИ РЪЖДЯСАЛИ ДРЪНКАЛА, СЕДИ НА ИЗПОВЕД ПРЕД ПОЛУМЕСЕЧНИЙ ЗВЯР. На 9-ий^[206] същий месец чрезвичайната комисия нарочно заседава. Членовете са облечени в мундири на шурай-девлет [държавния съвет]. Чакаха виновника. Пред конака кола се спряха, заптиите из колата човек изнесоха. В залата железа издрънкаха. Али чауш пердето високо вдигна. Левски при комисарите влезна от пети до глава въкичен във вериги. И по покана на Саиба на меко кресло седна. Със соколовите си очи комисарите изгледа, с дясната си ръка прангата си оправи и на мекото кресло добре се намести. Левски бе облечен в солдатски шинел. Главата и лявата му ръка бяха превързани. Той само с едното си ухо едвам чуваше…

Саиб пита, Шакир записва, Пенчович слуша:

— Името ви?

— Васил Иванов, още се казвам дякон Левски.

— И още се казвате Дервишоглу Аслан или Кешиш Първан — прибави Саиб паша.

— Защо носите толкова имена? — попита пашата.

— За разнообразие — каза усмихнато Левски.

— Според книжата, намерени в домовете на арестуваните комити, и според разказите на Общи и другите излиза, че вий сте един от главните членове на Привременното правителство в България.

— Какви книжа и какъв Общи? — с преструвка попита Левски.

Васил Бошаранов, секретар на Изворский комитет, показал на хаджи Иванча Пенчович как се заключват и отключват писмата на комитета с лозинката^[207]. Шакир ефенди изтърси пред Левски чувала с книжата: писмата, протоколите и уставите се разпиляха по пода близо до краката на виновника. Пенчович ефенди взема от шифрованите писма на Кешиш Първана и с лозинката го дешифрира. Левски с очите си, дето се е рекло, се убеди, че тайната кореспонденция на Привременното правителство е паднала в ръцете на турските власти и че за царски [те] комисари не същестуват никакви комитетски тайни. Пенчович ефенди майсторски дешифрира с лозинката едно писмо, адресирано до Кешиш Първана, и го поднесе на виновника. Също така написа и паролата върху едно късче хартия. На Левски свят [се] завъртя. Саиб паша с портрети в ръка приближи се до виновника и му показа един [от] портретите на главните български бунтовници. Левски видя и своя портрет, приснет от оригинала, и портрета на Д. Общи в харамийска фустанела.

— Това е портретът на Любен Каравелов, това на Раковски, това на Стефан Караджа и Хаджи Димитър, това на Ангел Кънчев, това на дякон Левски — ваша милост — това на Д. Общи, твой верен другар, това, това… са портретите на вашите патриоти — каза Саиб паша, като показва един по един портретите. — От казаните господиновци кого лично познавате? — попита Саиб паша.

— Всичките и никого — каза смутено Левски.

— Общи дедиклери познавате ли?

— Не!

— Хаджи Станю, Петко Милев, Марин Поплуканов — пашата 574 каза имената на по-главните съзаклятници, — Хр. Ковачев^[208], Тодор Пеев не познавате ли?

— Познавам всичките и никого…

— С това какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че не познавам никого…

— Пет години става, откак скитате по градове и села, та нима никого не познавате?

— Лицата за мен не са важни, ето защо и никого не познавам.

— Кажете, кое считате за важно?

— Делото на Привременното правителство.

— Какви са намеренията на Привременното правителство?

— Четете устава.

— С какви средства си служи то?

— Четете устава и „хвъркато листче!“^[209]

— По чия заповед ставаха политически убийства?

— По моя лична заповед.

— Кой изпълняваше заповедите ви?

— Определените за тая работа хора.

— Кои са те?

— Не ги познавам.

— От кого купихте белгийските шишанета?

— Не знам.

— Револверите от кого купихте?

— От същия търговец.

— На какви средства купихте оръжието?

— На комитетски пари.

— Кой ви даде комитетските пари?

— Всички и никой.

— Где се намира Привременното правителство?

— Навсякъде и никъде.

— Не сте ли доволни от церковните правдини и свободи, дадени на българите с ферман, та избрахте [пътя] на революцията?

575 — Дадените черковни правдини и свободи имат цената на магарешка сянка. Под тая сянка могат да блаженствуват само старците, бабите и конашките чорбаджии… Ние, младежите, искаме политически правдини и свободи, а без революция такива свободи и правдини не се добиват.

— Революцията много свят ще изтреби — се обади Пенчович ефенди.

— Нима без революция малко свят гине под сатъра на агите?

— За извършените политически убийства не се ли пишманите?

— Толкоз, колкото се пишманят и агите, когато колят раите за личното си удоволствие…

— Признавате ли се за виновен?

— Толкова, колкото и съдиите се признават за виновни, когато осъдят някого на смърт и заповядат на заптиите да го обесят или пък със сатър да го заколят…

— Не искате ли милосердието и прошката на падишаха?

— Милост от никого не диря…

* * *

На 11 януарий комисарите наредили лична ставка на Левски с Общи. В присъствието на парадните мундири Левски заплюл Общи с думите: „Проклета, черна душа, ти не си българин, ти си народен предател!“ Тамо, гдето се залепила храчката от Левски на Общи на челото [му], минутно излязла една буца колкото кокоше яйце. И станал черен като циган. И с това се свършила личната ставка^[210].

На 15 януарий 1873 год. Общи увисна на бесилката софийска. След него идеше редът и на Левски…

ПОП ТОДОР ИЗПОВЯДУВА ДЯКОН ЛЕВСКИ^[211]. На 5 февруарий 1873 год. привечер въздебеличък поп в казармите влезна. Това беше поп Тодор, архиерейски наместник.

Той наложи епитрахиля, изчете молитва и бунтовника [за] греховете попита:

— Кажи си греховете, синко?

— Казах ги на царските комисари, та няма нужда и вам да ги казвам. Пред Бога и пред свободата грехове не съм сторил, а пред нашите, чорбаджиите и владиците, много, много и премного „согрешения“ съм направил. Но нека тия ми „согрешения“ останат непростени… Както се вижда, утре на турската бесилка ще увисна. За едно нещо, дядо попе, ще те моля: който ви попита за дякона Левски, кажете му, че той, дяконът, за българската свобода загина…

Поп Тодор подаде на бунтовника святото причастие, с конашко око го изгледа и измърмори нужната молитва над главата му.

Среднощ е. Всичко живо дълбоко спи. В мрачината само Левски бди. Той злобно сумти и „някому“ си люто се сърди… Няколко пъти ранената си глава той о стена[та] удари и полумъртъв на пода се разпери…^[212]

ШАКИР ЕФЕНДИ, САИБ ПАША, ХАДЖИ ИВАНЧО ПЕНЧОВИЧ ПОДПИСАХА ЗА ОБЕСЮВАНИЕТО НА ДЯКОНА ВАСИЛ ЛЕВСКИ. Съмна се, 6 февруарий доде. До обед виелица силна, следобед времето са поправи, февруарското слънце припече. Софийската полиция се разтича по улиците кални.

Бесилката, която на 15 януарий умъртви Общи, грозна стърчеше и с нетърпение чакаше новата си жертва. Свиканите 577 общински съветници стояха на групи около бесилката. Пред тях членовете на ираде-меджличи (управителен съвет) официално се мъдреха. Рота войска от страните на бесилката волно стоеше. Взвод конни стражари зад ротата мируваше. Шопи и цигани около лобното място се разтъпкваха и у бесилката зяпаха. Мазхар паша, яздейки на кон, по лобното място се ширеше и някакви си заповеди на палачите даваше… Всичко бе приготвено, наредено, натъкмено… Войската и тълпата чакаха бунтовника. Откъм казармите позорната кола се зададе. На Мазхар паша „парадът“ се раздвижи. Позорната кола пристигна, близо при бесилката се спря. Заптиите изнесоха из колата полумъртвия труп на дякона Левски, предадоха го в ръцете на палачите-цигани. Али чауш заповяда: „Дормуш!“. Сали метна примката, кязим Али издърпа дървеното магаренце, трупът увисна… Али чауш го залюля. Бесилката се заклати и заскърца, от цигани и от подуянски шопи лудешки се закикоти…

УМРЯ ЛЕВСКИ!… ДА ЖИВЕЕ СВОБОДАТА!… След малко „парадът“ на Мазхар паша си разотиде. Останаха циганчетата и топчетата с камъни да мерят висящия труп!…

Надвечер комисарите царски бесилката посетили. Мазхар паша няколко пъти с бастуна си студения труп залюлял и на Али чауша заповядал: „Трупът на мръсника предайте на поп Тодора!“.

Левски е заровен в старите софийски гробища. Там е 578 заровена и главата на Бенковски. Да, главата на Бенковски и тялото на Левски са заровени в старите софийски гробища… Лека им пръст, вечна им памет!…

На 10 февруарий комисията закри своите заседания и изследование. И членовете й си отидоха в Стамбол, отгдето нарочно бяха изпратени.

На 15 март из софишката хапсана изведоха два синджири арестанти, комити и ги поведоха по цариградското шосе пешком, навързани в лалета. Героите на арабаконашкото събитие отиваха да превземат не България, а тъмниците на диарбекирската крепост.

На 20 число, април, друг отряд от диарбекирските хаджии излезе из София и се упъти към „магарешкия рай“.

136 000 гроша отново влязоха в ръцете на турските власти. Тетевенският мюдюрин извади скритите торби в хаджи Станева зимник, а орханийский кърагасъ извади скритите торби от ханчето на бай Цвятка и с триумф ги занесе в Орханието… И колкото не достигнаха, хаджи Станю ги навакса, защото много булки се дариха.

ОЛЕЛЕ БОЖЕ, НАМ ГОРКАНА, ГОРЧИВА СЛУЧКА КАК НАСТАНА… АХ, НЯМА ВЕЧ ДЯКОН В. ЛЕВСКИ — ДУША В НЕБЕСА ВЕЧ ХВЪРКА. ЩЕ СЕ ПРЕСТОРЯ НА САМАН-ЧОВАЛЪ — КАЗА КОЛЮ ГАНЧЕВ. Колю Ганчев и Пенчо Хаджиславов имали от А. Узунов заповед: да додат при мене, поп Минча, да ги заведа на няколко села, да разгледаме на юнаците оръжието и какви юнаци имам приготвени. И тъй като ходихме една нощ, посреднощ минуваме през боздуванджийската кория. Казвам на Коля Ганчев, който се изблегнал в колата и като бебер лежи:

— Кольо-о-о, кошку стой, зари знаеш ли, че вечер из тези гори по пътищата много черкези пречат. Да се не случи да ни стигнат или срещнат, че не знам сетне де ще се скрий нашето юнашество…

Колю Ганчев каза:

— Ще се престоря на саман-човалъ (плувен чевал).

— Аз ще стана гайда, ето ручилото — каза Пенчо Хаджиславов, като потупа револвера си вместо ручило.

— Наший с коня дядо поп [е] напреж колата — не се плаша — каза Ганчев.

— Аз, като видя зора, ще избягна с коня си, а вази ще оставя.

— Не си от тях другари. Догде си жив, това не направяш, а че ако умреш, то се знай — оставяш ни — каза Пенчо Хаджиславов.

Бойчо Русев, който ни беше колар, каза:

— Меня хич за нищо не смятате…

Горо ле, горо зелено, що, горо, рано повяхна, повяхна, горо, посърна?

Дали та пожар пожюри или лятна слана изгори? —

Гората вярно продума. Нето ма пожар пожюри, нето ма лятна слана изгори,

а най съм повяхнала и посърнала от твоите неверни юнаци. —

Тамам си туй гора издума, ето са царска потера задади:

най-напреш варви черян арапян, та си потера води.

Юнаци като видели, синки избягали и в гора набили

и са по дръви накачили, та са хубай искрили…

Божидар ми страшна войвода, той си самичак остана

и на чер арапян думаше: — Я си из пътя вар[в]ете и с меня са не каиширете.

Че ако ми Бог помогни, лошу ще, арапче, да патиш (…)

580 Колю Ганчев каза:

— Дядо попе-е, много я проточи тая песен. Казваш, че имало черкези из гората, пък ти гачи в лъджите се намираш, хич не искаш да знаеш.

— Кольо, ний сме роднина с тях. Те ме познават по гласа на песента. Араб Емин, Челикиолу Мустафа ми са аретлици, мене се не елендисуват, че разваляме калимеруту.

— Кое е това село, гдето го нагазихме в тъмното, не можа да го сполуча — каза Пенчо Хаджиславов.

— Това село е шареният кон кьор Сюлейман. В това село нямаме наши хора. Всички са потурчени българи. Този чифлик е на Таксим бея, този на Али бея, Юсмен, кьор Сюлейман и ходжата. Тези къщи са уж български.

— Тези хора какво ще ги правиме? — каза Колю Ганчев.

— Кога доде време, ще се питаме…

— Както направил Божидар войвода: ще ги набием хубай, че ще ги оставим — каза Пенчо Хаджиславов.

— Сутра сме рано в Петра Кълвачов. Ще се съберем в корията 581 при големия гьол, ще повикаме „пощата“ Миха Кучето да им обади в Трънково и Караджалий да се приготвят и намерят в село нашите.

Отидохме в Топракхисар, събрахме [се] в корията, прегледахме пушките. Новооглашените закълнах. Туряхме нишан (знак) на едно дърво, та опитахме пушките. Надминах ги на стрелбата, ако [и да] беше Петър Кълвача толкова стрелковой, и него надминах. И ме назначи Колю Ганчев войвода. Това назначение е второ, след дякон Васил Левски. Трънково, Джадъгьол… (Козият крак се спотайва на Кучето Миха зад гърба в пояса)… Бойчевата кола върнахме от Трънково. Митев Теню впрегна кола: Кършелий, Гюнелийската махала, Караджалий, пак Гюрюджий… в града много нови закълнахме и наредихме за каквото бяхме излезли.

ЩЕ ОСВОБОДИМ ЛЕВСКИ!^[213] Узунов и Бончо Русев от Гюрюджий отидоха с Узунов двамата да разгледат барон Хиршовата желязна^[214] линия, между Търново-Сеймен да отпечатат с восък бурмите на железницата. Заедно с тях беше и Дойчо Д. Аладжов. Ходиха и донесоха восъка, взет [като] мярка, за да направим железни нахтаре. Между атиловците^[215] се намери железар, който по заповед на Коля Ганчев изработи през нощта на 26 януарий четири железни ключа согласно восъчения отпечатък. На 26-й същия месец, през нощта, Узунов и Бойчо Русев отидоха да опитат нахтарите дали ще уйдисат в бурмите. Нахтарите уйдисаха. Третата бурма се развъртя, двете релси една от друга се разкопчаха. Радостта беше велика! Сърцата силно затупаха. Бойчо и Атанас се спогледаха и очно си проговориха: „Свършено! Левски ще бъде спасен, само да го прекарат през това място…“. Разкопчаха два чифта релси, можеха да разкопчат още шест, ако искаха, но нямаше защо: сега се правеше опит само с ключовете. За сполучното изработвание на ключовете Узунов заповяда да се даде парично вознаграждение на железаря. Железарят не прие вознаграждението, а помоли Коля Ганчева да му се издаде квитанция срещу пет-шест лири, които бяха му определени като заслуга: „Комитетът има нужда от пари. Аз съм член от комитета, но съм беден. Вместо парична помощ ще давам своя труд“ — отговори честният работник лично Узунову, когато последният го попита защо не приема вознаграждението.

Стефан Сливков и Георги Хаджидечев израбатиха турските облекла за юнаците и ги принесоха.

На 1 февруарий Узунов заповяда да се сформира четата, която ще задържи трена и освободи Левски. Заповедта гласеше: четирима конници от с. Хайнето; трима конници от с. Елхово; трима конници от с. Махалата; двама от с. Дервеня; четирима от с. Арабаджиево, в числото на които влазя поп Минчо; трима от с. Гюрюджий — с Бойча Русев; четирима от с. Гюнелийска махала; петима от Стара Загора начело с Коля Райнов: командующи сам Узунов — всичко с началника 25 души съзаклятници-революционери. Заповяда се на атилци да приготвят 35 ката турски 583 костюми. В тях ще се облечат юнаците в деня на нападението.

Високата заповед на Узунова се изпълни. Хайничани, елхов-ци, дервенчани и махленчани заедно с конете си се явиха в Стара Загора (…) Гюнелийци, гюрюджийци додоха и се установиха в село Арабаджиево. В качеството си на гости те се разположиха по къщята на созаклятниците от същото село. По совета на Ганчева Узунов отмени разпорежданието си по направата на чирпанската засада. Заповяда, щото Филипов^[216] заедно с десет боричани да се яви в Гурбетито и там да чака неговите заповеди. Филипов изпълни заповедта. С боричани числото на четата стана 40 души. Моля, това е половин ескадрон конници-созаклятници, упражнени в строй, но решени да влязат в бой.

На 5 февруарий всичко беше готово. Юнаците чакаха. Чакаха и конете им, като ядяха болджа-ечемик в плевниците и яхърите на созаклятниците. Чакаха и турските костюми, за да изиграят ролята, която им се предназначаваше. Узунов и Колю Райнов Пантата по цели нощи сновяха между Арабаджиево и Стара Загора. Събираха повиканите на оръжие юнаци и ги учеха как да действуват и какви неща да си приготвят за нападение.

От село Арабаджиево бях назначил: Мънчо Гергев, Вълчо Славов Сийреков, Добря Пехливанина-Палата и негова грешност поп Минча. Мънчо Гергев на никакво оръжие няма вяра и упование освен на пищовите, които ги взе от циганите. Опитвам юнаците:

584 — Като ще отървем Левски, сетне за вази как мислите?

— Ще отървем Левски, че ний и в Марица да се издавим, за нази е нищо. Само Левски — защото нямаме втори Левски на света!

Острят камите, изтриват и мажат револвери и кобур-пищови и пушки шишанета и чифтя: „А-а-ах! Кога ще се мерне Левски, на очи да кажем на агата: как се кара Левски? Дано се случат някои и от българските шпиони, черни души потурнаци…“.

Узунов с напрегнатост и безпокойствие чакаше известие от пратеника си в София, когото проводи от Търново. Изминаха се около 15 дни от деня, когато той тръгна за София, а никакви известия не пращаше. Пратеникът, заподозрян в Орхание, турските власти го втрапарчили и под конвой го откарали в София и го хвърлили в „магарешкий рай“ при другите созаклятници. Това Узунов не знаеше, затова се и сърдеше на пратеника си. Дълго време да стоят юнаците по къщите беше непрактично: може да се предизвика подозрение. Трябваше пак да се чака известие, а никакво известие отникъде не дохожда. Трябваше да се прати нов пратеник. Проводи се такъв.

На 8 февруарий излезе пътник-юнак из Атила и замина към Борич^[217]. Това беше Дончо Фесчията^[218]. Дончо отиваше в Дилян^[219] да узнае как стои делото на Левски и скоро ли той ще бъде прекаран за Цариград. Ако дилянци не знаят това, ще отиде в Докум^[220]. Ако и там не знаят, ще отиде чак в Роман (София) и оттам ще телеграфира така: „Стара Загора — Кундураджи Никола^[221]. Кьоселето е скъпо. Подпис: Фесчи“. Значи: Левски е обесен. Или: „Пращам ти днес или утре заръчаното кьоселе“. Значи: Левски ще бъде откаран за Цариград известно в кой ден.

На 12 февруарий в къщата на поп Минча в село Арабаджиево разговаряхме се с Узунов за нападението на трена и освобождението на Левски. Илюзии: Как подхвъркат конвой и [с] усилен маршрут ще прехвръкнем оттатък Балкана с освободения, а оттам — в румънската територия… В това време пред нас се изпречи Райнов Колю Пантата и подаде телеграма Узунову. Телеграмата носеше подписа на Дончо Фесчията, подадена от Пловдив. В нея се говореше, че Левски е обесен на 9^[222] февруарий в София.

Новината произведе потресающе впечатление в душата на Узунова: той заплака, заплака и поп Минчо, а Пантата скръцна със зъби и строго се закани да отмъсти за обесения. Не оставаше друго, освен да се разформира четата, а юнаците да си разотидат там, кой отгдето е дошел. За да утешим юнаците от скръбта, която като гръмотевици ненадейно падна и удари юнашките им сърца, като им казахме, че Левски обесили на 9 февруар в София (за когото бяха решили — имот и живот, само Левски да се избави, хиляди българи да се изгубят, само Левски нека е жив — казваха те, — защото без него България няма да се освободи…), поканихме юнаците в училищните стаи, та ги нагостихме. И Узунов им даде наставления, като ги насърчи: на Левски на място [то] той остава^[223] в прегнатий хомот против турците кръвопийци.

Наскърбени и ядосани, те се завърнаха по домовете си и отново се заловиха за своите домашни работи.

С турските костюми се случи едно голямо нещастие: захвърлени в една празна бъчва в избата на Стефана Сливков, бидоха 586 изпоедени от молците и мишките. Ключовете на релсите бидоха турени в една смазана кошничка и захвърлени върху поп Минчовия таван. И те ръждясаха, защото не станаха нужда за втори път.

Узунов и това направи: с окръжно към работниците на освобождението той извести за смъртта на Левски и ги насърчи с примери от историята на гръцко[то] и сръбското освобождение. Окръжното му насърчи работниците: отвсякъде се получиха отговори с обещание, че дело[то] ще се поддържа.

Атанас Узунов, чорбаджи Цвяткова син, от с. Арабаджиево стана и с Коля Райнов отидоха в Стара Загора: ще повика членовете съзаклятници на комитета на заседание в Стара Загора през настоящий февруарий.

— Кой ви й учителят? — попита Узунов.

— Учителят в село Арабаджиево е Минко Минев, млад, красив и интелигентен момък, трудолюбив, обичлив към всекиго, строг, деятелен; съзаклятник и пръв работник в комитета. Помощник и кандилавтин — Сивчо Широв, който хем помага на даскал Минка в училището и учи при него, та се притотвюва за свещеник.

НЕГОВО ВИСОКОПРЕОСВЕЩЕНСТВО СВЯТИ ТЪРНОВСКИЙ МИТРОПОЛИТ, Г. Г. ИЛАРИОН МАКАРИОПОЛСКИЙ^[224] ЩЕ ДОЙДЕ В Г. СТАРА ЗАГОРА. От старозагорската церковна община с окръжно членовете от общината известиха по всички села в околията, та поканиха селяни — мъже и жени — да се пременят в новите си дрехи, да додат в града да посрещнат негово високопреосвещенство и да му вземат пастирската благословия.

587 Българскит народ отдавна жадуваше да види народен български пастир-владика. Народът разпален и отдавна очаква да види български владика. Разчу се и всички се научиха, че иде български владика в Стара Загора. Кой е този българин, кое е това каменно сърце, което не ще почувствува, пукне и събуди, да иде и посрещне народния си пастир и попоборник владика… Като се рече, че еди-кой ден ще доде български владика в града, в този ден, кажи че всички от селата мъже, жени и малолетни додоха в града и се приготвиха в Бадемлика^[225] да попресрещнат негово високопреосвещенство Макариополский.

В този ден ний, свещениците, бяхме се установили на първо място. От града и селата — мъже, жени и деца. Турци и туркини, евреи и еврейки, турчета и еврейчета… Яйце да хвърлиш, няма где да падне! Толкова народ е събран в Бадемлика. Турците се уплашили, като видели толкоз български народ на едно място… За депутация бяха избрани Колю Ганчев Кундурджия и Колю Карагеоргев Касапина да идат в Казанлък да поканят негово високопреосвещенство. Колю Ганчев беше възседнал моя кон, а Колю Касапина — собствения си кон. И двата коня бяха прочути в хода „раван“, но не бяха пътували заедно, както се случи сега. Нашият духовен големец, поп Порфир, писмено, още от село кога бях, ми поиска коня да иде до Чанакчийските лъджи да посрещне н.в. преосвещенство. Но где е Колю Ганчев, нему кога ще се падне? Ганчев по̀ големец, ама поп Порфир няма известие. Поп Порфир ми се разсърди, но като доде владиката, забрави да се сърди.

На владиката за квартир бяха приготвени къщите на Тодоракя Хаджигеоргов. Хванахме зазъбици да се въртим по голия баир Бадемликя и да чакаме. Ето ги идат: зададоха се Колю Ганчев и Колю Касапина, но конят му беше каздисал и след 10 дена умря. Ето [след] половин час и владиката се зададе и пристигна. Изредихме се свещениците, та му вземахме владишка благословия. А народа от пайтона благослови. И го заведохме в хаджи Георговите конаци. Додоха му на визита градските първенци, бейове и турци, еснафи и евреи. Селските свещеници седяхме три [дена], та го разхождахме по визи[ти] из града. Още за изкусуряване оставихме градските свещеници, а нам даде отпуска.

ОСВЕЩЕНИЕ ЧЕРКВАТА „СВЯТИ ВЕЛИКОМУЧЕНИК ГЕОРГИЙ“ В СЕЛО АРАБАДЖИЕВО. На 13 януар 1873 год. за тази неделя поканихме негово високопреосвещенство, та доде в село, та ни освети церквата. На друго село не беше още ходил. Доде негово високопреосвещенство с архимандрита си поп Костадин Витанов^[226] от Трявна и с дяконите си архидякон Стефана и дякон Василий^[227]. За квартир му бяха приготвени къщите на поп Минча Кънчев. От града не бяха всички свещеници дошле, но от селата в околията всички свещеници дадоха. И много народ се събра от града и селата, защото нигде още владиката не беше освещавал церква. Заведохме владиката на вечернина в церквата и го доведохме в квартира[та], моята къща. Владиката, уморен от път, оставихме го в къщи сам да си поотдъхне.

Поп Велчо (Козия крак), напил се, като паяк заброндил, та се зачервил като рак, избалачил онези ми големи биволски очи, доде и от коня не слиза, бута коня срещу вратата и с коня ще влезе в къщи при владиката. Пита ме с висок глас:

— Къде е дъртакът?

— Върви си — ниско му говоря, — не си за там.

— Къде е дъртакът?

— Върви си.

— Къде е дъртакът, тебе думам…

— Ей владиката в къщи, него ли търсиш?

Слезе от коня, та влезе в къщи: на владиката метани щеше да стори, да му вземе благословията. Той отдалеч се наканил, още прага непрекрачил, и се затири: хайде на владиката в полите. Владика[та] се уплаши, завика:

— Поп Минчо, поп Минчо, какъв е този поп?

— Какъвто го виждате, ваше високопреосвещенство…

— Скоро го извлечи навън!

Аз го изтътрих.

Сутрената дядо владика освети церквата и поп Велча изключи от енорията му. Поп Велчо му се сърди и иска да каже, че аз съм придумал владиката, та го изключил от енорията му. „Козия крак“ изключих от него, но за енорията си сам се изключи и на владиката от пазвата взема благословията заедно с молитвата. В този ден изпроводихме негово високопреосвещенство в града. В този ден рукоположи свещеник Тодора С. Близнаков от Дервеня, а задякони Черня от Дълбоки (Сава).

ДОГДЕ НЕ СЛЕДВА В ГРАДА И СЕ ОДОБРИ ОТ ЧЕРКОВНИТЕ ЧЛЕНОВЕ, НЕ СЕ ПРИЕМА ЗА СВЕЩЕНИК. 590 Костадин Новачков от Топракхисар се приготвюва за свещеник. Заведохме го в Стара Загора при негово високопреосвещенство да го изпита. При владиката бяха черковните общинари и голямата глава хаджи Господин Славов. Владиката повика Костадина Новачков, захвана да го изпитва. Костадин Новачков за всичко отговори най-отлично. Но нали не е ходил при дяда си хаджия да му мий паниците или надникне, та му замирише в кесията, не може да стане свещеник. Дядо владика каза на Костадина Новачков да се приготви и дрехи направи: ще [го] рукоположи, когато излезе по селата по осветяване на церкви. Обади се рунтавата бяла глава, та каза на владиката:

— Ваше високопреосвещенство, догде не доде да учи в града, не се приема за свещеник.

— Няма нужда от учение, негова учител [е] бил вечер свещта.

Или искате да изпитам онези, които вий ми препоръчахте, та ги запопих? — каза владиката.

Подхилна се белоглавият хаджи-ага.

— Добре, ваше високопреосвещенство, ами още брада няма…

— Ти не гледай брадата, ами в главата — докачено каза владиката и захвана да говори, че няма от кого да се пита…

Дядо хаджия мисли, че на поп Порфира заповядва:

— Ваше високопреосвещенство…

Но негово високопреосвещенство не рачи да слуша никого, сам върши… Изрина ги от черковната община и нареди все духовни лица.

На 16 януар дядо владика освети джамбазката черква и задякони поп Стойча от Дервеня.

На 17-и същий освети памукчийската черква „Свята Богородица“, запопи поп Стойча Дервентски и задякони Костадина Новачков от Топракхисар.

На 18 януар освети ахиевската черква „Святи пророк Илия“, запопи поп Костадина Новачкова, а задякони Велча Желев от Трънково.

АКО СТАНЕ ПЕТКО ПЕНЧЕВ ПОП, АЗ СТАВАМ ВЛАДИКА. Петко Пенчев е родом от с. Ахиево, но е учител в Гюрюджий. Иска му се окаяний да стане поп за Гюрюджий, но гюрюджийский чорбаджи Генчо Пеюв иска пък владика да стане, ако стане Петко Пенчев поп. Не знам владиката какво ще ги прави? Петко Пенчев владиката ще го запопи, ами чорбаджи Генча кой ще завладичи? Патришкото гръцко магаре. Ако стане чорбаджи Генчо Пеюв владика, за владиката няма епархия. Но за чорбаджи Генча Пеюв има: ще пасе патришките гръцки магарета. Ако стане Петко поп, за попа Минча няма енория. За поп Минча не мисли Генчо, той не е гладен за енория…

Заведох Петка Пенчев при владиката и казах, че селата Гюрюджий, Джуранлий и Могила са [моя] енория, която отстъпвам, за да се запопи Петко Пенчев за тези села, защото Петко Пенчев е мой чирак.

— Ами без тези села можеш ли стана едар с останалите? — каза владиката.

— Ставам, ваше високопреосвещенство.

— Да се приготви, ще го изпитаме в Ахиево днес.

С Петка Пенчев придружават [ни] братята Иван и Диню Русеви, Цвятко и Йовчо Ганчеви от Гюрюджий, Петър Димов и Драган Спасов от Могила.

На 19 януарий освети негово високопреосвещенство трънковската черква „Успение пресв. Богородици“, запопи Велча Желев от същото село и задякони Петка Пенчев.

На 20 януарий освети опанската черква „Света Троица“, запопи Петка Пенчев за Гюрюджий, а задякони Доня Попстойнов от Карабурун.

На 21 януарий освети черквата „Свята Богородица“ в Гурбетито^[228], запопи Доня Попстойнов, а задякони Неделча Попхристов от с. Дълбоки.

Оттука отиде негово високопреосвещенство в Пловдив да владичат негово високопреподобие Гервасий Левкийский за епископ, помощник на митрополита Панарета. Гервасий беше игумен в Араповский манастир „Св. Неделя“ (…)

592 ПОП МИНЧО СЛУЖИ С РЕВОЛВЕР. Негово преосвещенство не се бави много време в Пловдив, скоро се завърна в Стара Загора (…) Митрополит Иларион Макариополский ме много обикна (…) Които го окружаваха от града, бяха все наши съзаклятници и мислеха, че и той е с тях и на тяхното мнение, но те са излъгани.

Караджалийци ще осветяват черквата си „Святая преподобная Параскева“. Додоха, та ме калесаха с една стара турска желтица-ирмилик, 24 гроша. Същата калеска била и на поп Теня Попдимитров^[229] от Гюнелийската махала. Калесали и негово високопреосвещенство да иде да освети черквата в с. Караджалий.

Поканих една чета от село, та отидохме в града. И заедно с владиката тръгнахме за в Караджалий. Минахме през Гюрюджий. Владиката по покана от селото направи им водосвет, закачи турската лира, поотдъхна си, почина малко. И тръгнахме за Караджалий. Придружи ни и от Гюрюджий друга тълпа конници. Ами от града и [от] други села, които тръгнаха — са неописуеми… Вина хубави и владиката му потръкнува, и дякона, и дяконче, и поп, и попче. Лесно се пътува с револвери по пътя. Правят веселба. Владиката се радва…

Квартир за владиката беше приготвен в Караджалий в Цвятко Иванови. Сутрената аз бях служащ с владиката. Поп Теню му 593 дръпна едно херувико 4 глас и владиката се зачуди: в село такъва свещеник да живей, а не в Цариград! Дядо владика освети черквата и направи в село около 10 водосвета — 10 турски лири — и се повърна в квартирата [у] Цвятко Иванови. Пи си кавето в къщата, а ний, свещениците, в другата къща. Дядо владика повика поп Минна да иде при него в къщата, в която си пи кавето. Отидох при дяда владика, направих метан, целунах му святата десница и се изправих насреща му като лалугер… или пък дръмник… Чакам какво ще ме пита…

— Поп Минчо, вий сте служили с револвер в черквата литургия? — попита дядо владика.

— Не е лъжа, ваше високопреосвещенство, ето го под джубето… — И показах револвера с калъфа насреща му.

— Защо така?

— Защо ли, ваше високопреосвещенство, вази Гръцката патриаршия ви мрази… Може патриархът да откупи и проводи някой цариградски янкесаджии, гръцки клефтита, да ви убият. И те не мислят, че щели всред черквата или олтара да ви убият. За тях все едно… Стига желанието си да изпълнят. Нашите свещеници — кой под трапеза или чин, на кълбо един върху друг — от страх ще изпукат. Но аз, като се изправя на царските двери, и дяда владика ще избавя от смърт, и клефтито ще освободя от този свят…

— Калимавката е моя — каза дядо владика.

Дядо владика право каза, че друго не може ми помогна, освен да си вземе калимавката, а главата ще остави в юлмекя на въжето за турски правдини, за български мюзевирлици. Тази ми беше съдбата за греха на револвера, с когото служих, за да се освети 594 от дяда владика и отдалеч да съсипува турците во време на битка. Дядо владика ме опрости с едно целуване [на] св[етата му] десница.

Свещениците бяха нащрек: за какво ме вика владиката, не знаят…

Юнашко сърце не трай — хората казват циганско… Излязох вънка в другата къща при поповете. И още никой ме непопитал защо ме вика владиката, аз извадих револвера изпод джубето и го потупах насреща им: „Ето го… И владиката нищо ми не стори. Само го благослови и ми каза, че мюзевирджиите пари не струват, защото друго нещо ще ги последи…“.

Кой ша й този мюзевирджия? То бил чаталестобрадатий поп Станчо от Стара Загора. Поп Станчо! Ще отскубнем едина стрък от русата ти мазна трънка! Не си чекай носа. Мюзевирджилъкът ти не струва пари; ще я отскубна тази чаталестата [брада]…

Негово високопреосвещенство замиина за в Новозагорско. Поп Станча изпроводихме в Стара Загора с гюрюджийски Еня, който поуплашили в корията гюрюджийска. А другите свещеници ми додоха на гости. В дисагите си на коня имах един кръстат тестемел, свързан с пари: алталъци, бешлици, гологани, турски пари. Тези пари са от ръсене. Владиката, кога светеше вода в черква, остави мене да ръся. Витанов тури дискос за парите и стои при пангара, та гледа и щом останат малко за ръсене, вземе диската и сипе пари в един тестемел. И като каракачанско [куче] — дигне опашка и из черквата навън…

Друго прави дядо ти поп, кога ръси хората: казува им в бакъра да пускат, че сетне в диската; че като изръси, излей водата в умивалницата и сипе парите в тестемеля; и той навън като ябанджийско в сливи… От поп Костадина видях, той ме научи. Той беше владишки протосингел, родом от Елена (…)

595 Кога отидохме в нази, повиках поп Ивана Попстойнов да свалим дисагите от коня.

— Какво й в дисагата — тежи? — попита поп Иван.

— Пари, какво й, диш-парасъ.

— Едни дисаги пари, брей… Ний ходим с владиката, ама за нищо не сме — каза поп Иван.

— Дайте да ги прочетем — казаха другите.

— Не щат четене, ами скоро колете енизаралията и вино точете — каза поп Иван.

Колкото ходих с владиката, пари не бях оставил в къщи, все в дисагите седяха досега. Владиката може да вдигна един юк пари. Не слуша дяда хаджия, ами колкото души додоха за свещеници, всичките ги запопи. Само Димитър Русев беше останал и него в Северна България, в етърската черква рукоположи. Дядовото хаджиево училище артиса, не се плаши този стар владика от чорбаджии, само е тамахкяр, за което сетне, по-подир, ще пиша.

Трътнахме му един гуляй тая нощ и сутрената си изпроводих гостите.

ЧЕРКОВНА ОБЩИНА. Негово високопреосвещенство се завърна през велики пости от Новозагорската околия, та доде в Стара Загора и изново ни събра всичките свещеници от околията при него си на заседание. Старите общинари изключи, а постави общината от свещеници да я управляват, без да се меси билец. Поп Порфир пак си остана на първия пост. Сега не е епитроп, ами е владишки наместник. Наредихме общинарите. Сега ще заведем владиката да го окъпем в баните и да го изпроводим с живо и здраво, окъпаничък и чист, бял като сняг.

Дядо владика уреди енориите така, без да наскърби някой свещеник.

ВЛАДИШКИТЕ ПОПОВЕ. Негово високопреосвещенство проводи мене, поп Минча, и поп Руся ахиевски да идем напреж на баните, да му приготвим стая и от ближните села плъсти и нови черги, да наловим и раки.

Отидохме с поп Руся на Старозагорските бани. Приготвихме за владиката царската стая (тъй се нарича тази стая); обадихме на Казанка, на Адатепе и Янаклари; скоро мухтари[те] и старейте да додат на лъджите, че владиката иде и поповете му дошле напреж да обадят. Додоха мухтарите. Казахме да донесат плъсти и 2–3 черги, хубаво вино и от адатепенския каймак-вода; да намерят някои момчета да уловят на владиката раки; ний сме владишки попове. Всичко се извърши от селяните.

Днес да доде владика, утре — мина се три дни. Владиците — ний с поп Руся. Хубай ни хранят: ракия и вино и адатепенска вода. Тръгнем да се къпем: постилат ни, слугуват ни като на владика. От селата чули, че владиката [е] на лъджите. Додат, та питат: „Кой е владиката?“ „Тези са владишки попове, владиката още не е дошол…“.

Известачът доде и каза, че до ½ час владиката е в лъджите и ний с поп Руся излязохме, та го посрешкаме. Владиката пристигна и първата му дума беше: „Поп Минчо, раки налови ли?“ „Всичко е приготвено, ваше високопреосвещенство“. На ума си: ами ний артисахме като боб на Великден. Калугерин забравя ли; раки, та раки.

Всички свещеници додоха с владиката: от града и от селата. Окъпахме владиката и го приспахме. Владиката спи, а ний гуляем. Разходът [е] владишки, какво[то] изядем и изпием. За всичко владиката отговаря.

ВЛАДИШКАТА БЪКЛИЦА. Сутрената на втория ден поп Иван Нейчев, без да го питам, каза ми: „Дядо поп Минчо, ще ви кажа нещо, ама да мълчиш. Без владишко знание новите общинари взеха ви Малко Кадиево и на поп Руся — Сюлюмешлий. И това повечето поп Станчо извърши“.

Бяхме му поударили на гладно, като се бяхме окъпали сутрената. Кога ще трая: казах на поп Руся и той — огън… Скарахме се със свещениците; дин, иман и аврат [вяра, религия и жена], кой ти гледа, че владиката слуша в царската стая? Станах, та отидох при владиката, и поп Руси след мене.

Казах така:

— Ваше високопреосвещенство, гдето ръкоположихте новите попчета, подписите, които ви подписаха, че има вакантни енории, детиши ли бяха или общински?

Поп Руси плаче.

— Защо питате? — каза владиката.

— Защото новите членове отнели ми едно село от енорията и на поп Руси едно село. Ний си не отстъпваме тези села от енорията.

Дядо владика каза:

— Бъдете свободни, аз не ще да забравя, ще им наумя.

Когато говорех аз на владиката, поп Станчо гледаше през джама на прозорцата. Аз се обърнах към него и му потупах револвера под джубето. И откачих бъклицата с виното, та я подадох на поп Руся. Поп Руси плачеше, ама скомандари владишка бъклица под джубето и навън из стаята: куче влачи… Тази бъклица, пълна с вино от 5–6 литра първо качество, Тодораки Хаджигеоргов таман я донесе и остави и ний я закачихме. Владиката не я знае. Владишките котаци Тодораки ги беше залъгал с курабии, проводени от града.

598 ДА ЗНАЙ ПОП СТАНЧО… Като се псувахме не с всички свещеници, но с някой и друг от новите общинари, не рачихме с поп Руся да обядуваме на общата софра, ама си купихме две кутии сардели. Казахме: „Бир да й пости. Ще се наядем и сетне окъпем. А пък от владишкото вино като пием, не остава грях. Сега е владиката с нас. Ще се окъпем след него в светената лъджа…“. И то беше.

Поп Руси взема бъклицата под джубето, аз хляба и сарделите и два лимона в джоба. Минахме отсреща реката, та отидохме горе на баира в гората при кайнака. Отворихме архивите и седнахме да гуляем. Ядохме, пихме и правихме дова на Тодоракя Хаджигеоргов, че беше намерил такова вино: то не е вино, ами шампаня.

Поп Руси каза: „Да знай поп Станчо, ще ни обади“. „Ще обади на Рашка ли? Нека обади…“

Рибата изядохме и кутиите закачихме на един габар: барем някой козар да зарадваме, като ги намери. А виного не се изпива. Казахме: „Да живей дядо владика и Тодораки Хаджигеоргов, ний не сме долни, а владишки! Удари му, че я тури под джубето, че да слезем на лъджите“.

ЩЕ ТУРЯ ФЕСОВЕ. Дяда владика измихме в банята и ще го изпращаме до Адатепе. В това село направили параклис. Дядо владика направи един водосвет в него, даде им приличните пастирски наставления, почерпахме го от кайна[ка] още една адатепенска вода, взехме му благословията. И като тръгна, каза: „Има наскърбени попове, да им повърнете селата назад, че турювам пак фесове…“. Бутна за Казанлък…

МНОГО ПОПОВЕ. Изпроводихме негово високопреосвещенство, върнахме се на баните, та се окъпахме още веднаж. Посръбнахме и си тръгнахме за в Стара Загора.

На Айбунар (Мечи кладенче) ще направим още един пиян гуляй. Бъклицата излезе наяве, но не знаят, че е Тодоракева. Пиян ли, пияни ли?… Разчепка се въпросът и нищо не стана. Захванаха да се въртят джобове. Случи се от заптиите, които бяха с владиката, единът се върнал и си отива за в града. Поп Станчо и още някой и друг си отидоха с него, а ний останахме отподир, но работата малко омекна към кавгата, а към пиението не.^[230] Както да й, отидохме в града благополучно. Тази нощ гостувах у поп Ивана Попстойнов карабурунеца. Вечерта доде Колю Ганчев, Петко Сахатчията и Пенчо Хаджиславов. Направихме един добър гуляй. Разправих на Ганчев за караджалийската работа и за бъклицата на лъджите. Повикахме и поп Руся — къщата му близо.

Поп Иван зачул малко, че Еню Пеюв коджа сплашил поп Станча. Ако беше се случил Бойчо Русев — спукана му беше работата…

Поп Руси:

— Аз ще го добия — да прекарам…

— Кого ще добиеш?

— Поп Станча — отговаря поп Руси.

Ганчев се смей:

— Остави го да си отдъхне. То се знай кой ще го нагласи този мюзевир, ами не ходи нашироко.

— Окъпахте ли владиката си? — каза Сахатчията.

— Окъпахме го и като памук бял го избелихме в банята…

— Кой му беше изтривачът в банята? — каза Сахатчията.

— Той си има човек, ако иска — или поп Порфир и Витанов.

600 НАРОДНА ЧАДОЛЮБИВА МАЙКА. Майка ми досега мине беше продумала такваз дума, както сега ми продума и съветва. Майка ми всичко, кажи, отчасти знаеше и чуваше какво ще се върши и с каква цел се събираме, но си мълчеше и шеташе не само на домашните си, но и на гладните хрътове-турци, от които не деня, не вечер оставаше без тези гости: да им готви и слугува, но пак й не дотягаше; или тя сама си е знаела какво й на сърце.

Както сякогаж си чета и пиша в стаята и непотребни и опасни писма късам и ги горя в огъня, така бях и сега разположен не толкоз, защото още не бях си починал от далечния път — Обруклий. На стаята ми вратата се хлопна. Отвори майка ми, хлътна в стаята и затвори вратата подпре зад гърба си.

— Мамо, какво има и какво ще ми кажеш? — попитах я.

— Попче-е, остави се от тази работа, гдето сте я захванали: е свята, но мъчна.

— Мамо, каква ни й работата, та е мъчна?

— Мъчна е, синко… Това турско царство се не превзема лесно.

— Отгде позна, мамо?

— Аз чувам какво хортувате и виждам тези обружени с пушки млади мъже: 10–15 души додат вечер, та те вземат и до сутрената пак ви доведат — никой да ви не види.

— Какви ти се виждат тези млади мъже, мамо?

— Те са комити. Вий мъчно ще съборите турското царство, защото сте малко и пушки нямате.

— Ка’щяло да нямаме пушки! Я гледай: в къщи имам 5 пушки, револвер и кобур-пищови, и сабя; и още ще си набавим.

— Мъчно е, синко, мъчно е… Язък за децата ви… Ще ви обеси турското царство, а децата ви ще останат гладни, голи и боси… Няма никой да ги погледне и помилува, защото има и българи турци…

601 — Мамо, да мълчиш, че главата ви отрязвам и тръгвам в бойното поле. И за три дни ще потъпчем този гнил труп, защото като мухи ми се виждат турците!

— Попче, ти не знайш, когато турците идеха от мората^[231], колко роби и робини донесоха. Лежаха едни в дядо ви Владеви на Ахърито, че носиха на конете си робини; имаше една попадия и снаха — и двете робини; попа и сина му заклали, а тях взели робини; имаше и момчета, и момичета носеха… Сутрената, кога да си вървят, качат ги на конете си, закачулят ги с фереджи; те късат и хвъргат фереджите и на кавак с глава надолу падат от конете. Те ги бият и пак качват изотзад на коне си. Ами за Сърбия колко турци извървяха от Стамболско?!

— Мамо, ти гаче още не си кандисала да шеташ и переш голите въшливи турци! Да им печеш всеки ден по една пещ хляб, да колиш най-хубавите пилета, кокошки, баници. И кога се наядат, искат петмез или мед сууклук. За нази не остава една лъжичка масло да се облажим, а на тям с гърнето маслото: сами си готвят и тургат масло. Хеле кога си правят перинч-халвасъ — най-много масло и шекер отиваше. Тези голи красти в техните къщи не знаят оризът бял ли й, или черен, но в българските къщи всичко на кефа им… Но скоро ще им приседне. Ще ги изгоним като кучета! И дядо Иван е с нази, и той ще ни помогне… Ами и той няма ли пушки и топове, и донски казаци с големите катани?

— Дядо Иван като е с вази — вярувам! Но много инсан ще стане зян…

— Ще стане, зер, без кръв свобода не става! Чу ли! И да мълчиш, че главата ти отрязвам…

— Ще мълча — заплака и взе вратата на гърба си и из одаята навън…

В моята къща беше свободно да се говори пред баща ми и майка ми, но от комшиите си се много пазех, защото не ги вярувах. Тям ще съобщя, кога приближи востанието. На двамата си братя, Славя и Стоенча, не бях казал. Не че ги не вярувах, но защото са до мене близо и всичко им готово за востанието, кога востанем. Брат ми Йорго беше малолетен. Ходеше на училище. Всичко усещаше и знайте какво се работи за востание.

В село, кажи, по-многото човеци вече бяха под знамето ми. Най-деятелните ми юнаци бяха следующите: Гоната Мирчев, Руси Д. Бакърджията, Иван Стефанов, Вълчо Славов Сийреков, Господин Димитров, Димитър Широв, Янко Станчев, Мънчо Гергев, Сивчо Тодоров, Атанас Д. Дишленев овчарят и най-верен циганчето Иван Гюзеля; а другите са все по-подирни; и в тях има юнаци и страшни пушкари. Всичко ни беше в селото мед и масло. На шега да кажем за нещо, наистина се извършваше: толкова съгласие и послушание имахме в селото си. На турчин не давахме да възне, затова бяха нарекли турците селото ни Карадаа кююсю (Черногорско село).

603 СТРАШНО ЛОШО МЕ ЗАКЪЛНАХА. Добри Арабаджията от Шипка донесе заръчаните ками в джобовете, които се работиха в Габрово. И додоха от ближните сола да им ги раздам. Случи се тая нощ и поп Паскал в черковските стаи. Донейде като се собрахме, попяхме си и посръбнахме си. Поп Паскал се радва и плака от радост. Като се поразтихни, приключихме черковските порти, извадихме изведнъж камите: на всекиму в ръцете сабя се лъсна, захванахме да ги въртим из двора черковски и да се извъртаме около черквата. Поп Паскал и него не оставяме, и той върви с нази на едно-две (раз-два не знаехме). Казах на поп Паскала: „Казваш нейде каквото си видял, брадата ти до чокана отрязвам!“.

Даскал Минко Минев тая нощ беше си отишол в Стара Загора. Отиде си сутрената и поп Паскал в града. И отишол при Минка Минев, та му казал:

— Даскале, страшно видях, та се уплаших!

— Какво й това страшно, дето си видял? — попитал го даскал Минко.

— Не можа ти кажа: страшно ме закълнаха…

— Хеле, хеле, кажи, дядо попе.

— Не можа, Минко, онова, което го рекоха, познах, че ще го направят… Не ме питай.

„Ех — рекох му — ти знаеш“ — рекъл му Минко Минев. И ми каза, като доде в село.

ШПИОНИН. Теню Малъккоюв, който ми беше казал: по-добре турчин от къпина гем да му удря в устата и на гръб да го нося, а не поп да ми заповяда да му помагам за училище да прави… сърби го… Ще го вапса с фъскасиена боя. Този човечец, 604 Кючукя Теню, като знайше, че почти всяка нощ се събираме в общата черковна стая — къщата му е много близо до черквата и училището, дошол отрано, та се скрил в стаите училищни, в които нямаме нужда да влизаме. И кога се събирахме вечер, черковски градишки врати отвътре заключувахме и караул си поставяхме Ивана Гюзеля.

Тази нощ, като се бяхме събрали, та се разговаряхме и за комитетски работи, и за други частни и интересни къщни частни неща, дума по дума споменахме и което не е за нашата уста лъжица, както орханийци и тетевенци изядоха попарата на Арабаконашката клисура. Попитахме се: от Стара Загора по Стамболйолу где има такова място, гдето да се пресрещне и по-лесно обере царската хазна? Един каза: Еледжик, че няма близо село, друг — там и таме. Аз казах, че най-лесно може се извърши тази работа при Девебарганъ, циганската чушмя, гдето Балабанджията обра кадията; че има страшни долчини и гора, селата далеч, Марица близо — дип, като види човек зора, да се хвърли и удави в Марица…

Свършихме разговора. Казахме: „Хаде да се почерпим и попеем“. Музиката се курдиса, няма кой да слуша: всички пеем. Вратата се хлопна, отвори и Кючукя влезе в общата стая. Озърта се като изтърван заек и плахо, уплашен гледа. Седна, захвана да прави шашармалъци; удря се оттук и тук по страните с шамари и говори: „Я-я, не удряй бе! Защо удряш?!“ Уплаши ме той: отвънка всичко изслушал, но не можол да намери време да излезе, защото караулът варди, по-лошо, ако го види. Светнах револвера под джубето, та станах на крака. И всички скочиха. Остана само Кючукя, както беше седнал. Запях песента „Вятър ечи, Балкан стене, сам юнак на коня…“. И хванахме се на ръце да играем хоро. Шест пътя завъртях хорото и шест пътя го замерях в гърдите, но револверът изпущам над главата му из прозореца навън… „Стига. Изпроводете дяда Теня да си отиде. Той е добър човек. Хъ, Гьозел, заведи Теня дяда си Кючук“.

Още тая нощ повиках Атанаса Д. Дишленев. Той му й сват и овчар. И много се обичат. Да го попита: какви пушки снощи се гърмяха във вашия двор — какво ще му каже. Атанас Д. Дишленя много го изпитвал, но нищо се не измамил да каже: „Не съм чул нищо!“ — тъй казвал и втресен бил от люта попска треска. Казал на свата си Атанаса: „Свато, гледам ти се водиш с попчето: моли му се да прибере наш Стоенча при него си както другите. Той му е лелин зет, белким него не верува?“.

През деня дотътриха ми Стоенча, та го удянах в нашето бърдо и стана наш. Казва Стоенчо, че баща му щял да се пукне от страх и треската мъчно щяла да му премине, догде Топучката Иваница го не веси. Циганката беговица бай и от два камъка цяр: един на главата, друг на краката. Че пак да иде да прислушва какво се говори по комитетски работи…

КАРАБЕЛАТА. Отидох на Ахърито. Карабелата Атанас се напил и ми каза:

606 — Аз знам каква работа вършиш!

Аз го хванах за яката, потеглих го настрана, изхлопах револвера в гърдите [му]:

— Какво ще правиш, попче? — попита Карабелата.

— На дармон ще те дупча с револвера, че нека знайш…

— Моля ти се, попче, не ми трябва нищо!

— Трябва ти не трябва, работата си гледай. И пак иди се наплюскай с вино, че ела ми хортувай.

Ай тъй е: догде му не изплашиш очите, не влиза в кошарата (…)

ТАЛАСЪМ. Приказува Ластовицата, Любомирова^[232] коруджия^[233], когато беше се чуло, че Хаджи Димитър войвода и Стефан Караджа бяха по Балкана с четата си^[234], Ластовицата отишол да варди зайци една вечер. И като седял на дървото отгоре, излезе един заек. Казва:

607 — Взема го на кез, та го замеря, то стане човек, колкото една топола висок. Снема пушката долу, то пак заек. Дигна пушката, та го замеря, то по-висок стане.

— Че гръмни върху му. Хайде, какво има — казах му аз.

— Не ми държи да гръмна — каза Ластовицата.

Господин Димитров, за да му потвърди лъжата, каза:

— Видяхте ли, нали ви казувах, че това нещо и аз го видях. То е таласъм.

Скочи онази ми ти Ластовица, та заговори:

— Видяхте ли, и Господин го видял! То е таласъм. То е…

— То е страх — казах му аз.

Както и Джалъзоолу в него време, и той ходеше да търси Хаджи Димитрови другари из кориите, че приказва на дяда Руся, Бойчев баща, в Гюрюджий: като ходел в корията, намерил под една круша много круши нападали; и много му се ядели, но не смеел да се наведе да си вземе ни една. Дядо Руси му каза: „Че какво има да си не вземеш?“ — „Дирникът ми не държи, Русе чорбаджи“.

Мушиката, Ластовицата и Джалъзоолу са турски юнаци: много лесно ловят кокошките и баниците, че и мед искат…

КОЛЮ КАРПУСЧЕНЕЦА. Когато подгонихме с дякона Викентия Хаджи Таировата Мушика, през нея вечер отидохме на Караджалий в поп Нейкови, та повикахме Коля Карпусченеца, та го задължихме: да ходи няколко дена с нази по бал каните да научим де, къде, какви места има, защото ний ги не знаем, а той ги знай…

БАЛЮ НАЙДЕНОВ. С дякон Викентия се върнахме пак в Гюрюджий, та се събрахме с нашите юнаци. На хаджи Таир ага чифчи-кеясъ Балю Найденов и братята му Желю и Нейко бяха с нази.

Казах на нашите: като поженат, който има близо снопи при хаджи Таирова нива, да ги вдигне и като се разчисти наоколо, да запалят снопите му; тази година тъй ще подреждаме агите… Балю скача: още отсега иска на нивите на трева и неженато да гори нивите на любимия си изедник — на комуто от хляба се храня, тъй думаха изпървен, но сега Балю стана друг.

БАЩИНО СЕТНО НАСТАВЛЕНИЕ. Дядо Руси Пейков, Бочев баща, в Гюрюджий заболя на крака и приближи да умира. Повикаха ме да го изповядам и причестя със свято причастие. Кога даваше сетното си наставление, най-подир му беше думата, че да се не делят от хората за народните работи — свободата — и никогаж да не приемат за селски мухтари да стават. „Аз живях толкова, какво оставям? Имот и друго нищо! Удрете, та се освободете от турците, както се освободиха гърци и сърбите. Удлете, удлете… длете…“ — каза, и това беше. Предаде Богу душа. Той беше от прочита на книги много развит чоляк.

АДАТЕПЕНСКИЯТ ЗАИМИН. Мария Донковчина, която адатепенският заимин я беше взел зорлян за жена и година време не я беше пуснал от къщата си навън, сега я вземахме от него, та я доведохме на градската черковна община. И оттук я изпратихме в Мъглижкия манастир. И до днес си живей християнка в Казанлък.

ДИШЛИ СМАИЛ. Този Дишли Смаил живееше в с. Майнасли, Новозагорска околия. Беше много богат. Казуваха хората, че имал едно каче желтици. И наистина имал. Той ги не спечелил, ами ги намерил, та ги извадил от земята.

Узунов ми проводил писмо от Стара Загора да му заведа 4 души юнаци и аз 5-ия. Повиках Теня Митев от Трънково, Бойча Русев от Гюрюлжий, от нашето село Арабаджиево — Мънча Гергев и Добря Пехливанина, та ги заведох в Стара Загора при Атанаса Узунов в братя Георгя и Димитра Хаджидечеви и Колю Райнов — в комитетската стая. При Узунов в комитетската стая заварих Коля Ганчев, Николакя Стоилов, Пенча Хаджиславов, Стефана Сливков, Димча Стаюв, поп Ивана Попстойнов и Георгя Хаджидимитров. Големецът предложи, че пари трябва за оръжие и трябва да пообаберкуваме някои и други от богатите аги, както сега ще идем да оберем Дишлията Мустафа в с. Майнаслий. Е, е, Кара Мустафа, как я гласите? Ще може ли тъй лесно да се обере Дишли Мустафа? Той има оръжие. И имаме ли приготвени юнаци, които да извършат тази работа и да се не уловят? Или пък може да удари някого с пушка от нашите юнаци и остане в двора му. Както на Аладжалий удариха Дълъг Грозева брат Пеня от Трънково: другарите му избягаха, а Пенева труп остана 610 в двора на дръвника да го замергат турчетата с камъни. Но тяхната работа е овчарска. Ний ще я вършим юнашки: с техните камъни тях по главата!

— Колко души юнаци ни трябуват, да нападнем Дишлията, да го оберем и да се не подирим или хванем?

— 12 души юнака — каза Узунов.

— Не знам, не съм ходил в Майнаслий… Поп Еню дали има в него село работници?

— Аз ще ида в Гюнелийската махала при поп Еня. Бойчо Русев ще иде в Старо Гюнелий като на гости в дядови си. Мънча, Добря и Теня ще наръчам на Стояна Попиванов в Старо Гюнелий. Дядо поп е много пъзлив, но нему нищо няма да му се каже. На Стояна ще кажем, той е юнак, мъжага е. Гечиндя какво направи генджалийските цигани и черкези. Изтрепа ги на моста и отърва конете, които ги бяха откарали. Вий, Кара Мустафа, ще останете при поп Нейка в Караджалий с юнаците. Ще проводите поп Нейка да иде да шпионира Дишлията. Ще гледаме от неговите аргати да турим един на ръка и в селото да имаме място. Пушки няма нужда оттук да носим: от поп Еня и Попов Стояна ще си набавим; само револвери и ками са нужни да носим. Коне ще трябва да имаме, доколкото ни са нужни. Аз този кучар с трима юнака го обирам…

— Как ще го обереш с трима? — попита Узунов.

— Ай тъй, ще го обера: ще чакам харман и кога има на 611 харманя за вете много, че кога духне силен вятър, ще хванат всичките хора из село да веят, то се знай, че и Дишлията ще вей. Кой претикова и отмита, други веят, Дишлията по бели гащи тютюн пуши. Всеки се загледал напреде си и нашироко не вижда. Вечерта, като се зададат говедата, ще се намъкнем с тях заедно в чифликя. Като се стъмни, ще хванат да носят от вятата храна в хамбаря. Един от другарите ще държи загъната пушка в ръце. Който донесе чувал с храна в хамбаря: „Мълчи, не крякай!“ Двамата ще го вържат. И тъй един по един всички ще ги извържа. Най-подир агата ще хване да се пита и озърта: Къде отидоха тези пезевенци? Ще доде и той на крака сърдито да ги търси. Хъ и него сега: „Мълчи, убит си. Вържи го! Хъ сега пара-а-а…“. — Ето се навзехме на пари, но аз, ако да говорех как по-лесно да нападнем и да вземем желтиците на Дишли Мустафа, не одобрявам тази работа.

— Защо не одобряваш? — каза Узунов.

— Защо ли? Страх ма й да не стигнем прясното вмирисано арабаконашко събитие в диарбекирските тъмници да го усолим… Щом хванем да обираме, да крадем — работата ни не е свята, не е народна, ами само един вид хайдутлук. Размислете, не е ли така? Аз си вземам юнаците и ставам, та си отивам, че вий, както видите за добре, него да извършим.

Всички ми поддържаха мнението и оставихме обира висящ за второ заседание. И Кара Мустафа, големецът [се] съгласи.

ПЕТИМНИТЕ СЕЛСКИ ДЕЧИЦА. Селото ни Арабаджиево [е] разположено 2 ½ часа на юг от Стара Загора и 5 часа на юг от село Карабунар. През селото минува Стамболйолъ. От гладни и голи турци не можем къщите си от въшки да очистим: през вечер или ката вечер все ще си имаме от тези въшливи келепир-гости. Фитки, кокошки въдим и храним за тях. Деца плачат за кокалче, яйце или масълце. Майка му го мири: „Мълчи, мълчи, чедо, не остана. Да доде някой душманин, какво ще му сготвя да плюска, като няма, и мене, и баща ти ще бий!“. То пак плаче: „Мамо-о-о, искам кокалче!“. „Мълчи, дете, то акано, агата акано яде…“.

Теглиха селските хора усан. В града какво виждаха: голият плъх от въшки не вижда айран в къщата си, а в селската къща е разположен — освен другите безплатно ястиета, ами баница с мед, петмез или шекер полята… Бая и циганите се перчат: от айран или ишумик долу не бива! Аша кортармас — нали й Хасан или Ахмед.

МАШИНКА ЗА ПЪЛНЕНЕ ПАТРОНИ НА РЕВОЛВЕР. Казах на дякон Викентия, че като не можем лесно да си купуваме патрони, няма ли време да си купим машинки да пълним празните. Викентий намерил в Пловдив един златар, та направил машинка за пълнене патроните и калъпи, по 5 куршума изведнъж да излива едното калъпче. И донесе, та ги раздадох на няколко души по една машинка и калъпче; и пак едни дисаги с нови револвери.

613 ОТГОВОР. „Господин Узунов, питаш ме какво направих, гдето ме беше задължил. Ходихме с Коля Карпусченски по планината няколко дена, та разглеждахме места, пътеки, вода, села и храни, за което е още далеч востанието.

За войводи имам приготвени следующите: Бойчо Русев и Еню Пеюв от Гюрюджий; Теню Митев от Трънково; Петър Кълвачов от Топракхисар, и то, ако не пие вино; старий дядо Велчо от Шахпазлий; Недялко Нейков от Ахиево; дядо Хинчо и Ганчо от Чараджий; Руси от Балаклий; Петко Демирев от Ахърито; Тачо Райков и попът от Обруклий; Руси от Карапилит; Дойчо Д. Аладжов от Сеймен; дядо Колю от Хайнито^[235] — вижда ми се, като че само мечки знай да бий; Мънчо Гергев и поп Минчо от Арабаджиево. Имам и други приготвени, но кога доде времето, ще ги назначи, който вдигне народното знаме и поведе българските народни освободители срещу неприятеля насреща за свобода кръв да лей. Той ще се припознай за воевода“.

Всичко Мара уредила и калците си пощи…

ЩЕ СЕ ВЛАЧИ, НЯМА ЩО, ХОМОТ! Трудно и тежко, но впрегнахме се, ще се влече, че краят къде ще ни затътрети, не [е] знайно. Не се минува нощ да ме не тътрят в някое село за комитетски разправии. И колкото се умножават работниците, по-много работа ми излазя. Виж, някой се отпънал от някое село, напуснал си работата и иде при мене да го закълнавам и прибера в комитета. Забележах едно нещо, но в твърде малко лица: някой 614 си имал на някого човека вражда и иска да си отмъсти, като й минал под клетва и станал работник; а не знай, че то си има закон и устав от ЦРБ Комитет.

ЕН БАШ ПАПАСЪ (НАЙ-ГОЛЯМАТА ГЛАВА — ПОПЪТ). Поп Порфир, епитропът, поп Руси, поп Иван Сербезов, поп Вангел, поп Иван Попстойнов, поп Иван Нейчев, поп Костадин Новачков, даскал Стефан Хаджизафирев, даскал Стефан Хлебаров и даскал Минко Минев бяхме поканени на гости в Памукчий от свещеник И. Сербезов и учителя Ст. Хлебаров. Също и на Ахиево — от свещеник Руся и учителя Ст. Хаджизафирев. Направихме гостите и в двете села.

Поканих ги и аз заедно с учителя М. Минев на гости да додат в Арабаджиево. Носехме си и пиене, като отивахме в нашето село. Слязохме от конете при Трънката, воденица до пътя при кладенеца, да си погуляем и посръбнем винце. Случи се по това време, та замина на Емин бея ханъмата и още други кадъня с нея в два пайтона, които идеха от с. Карпусча. Те нищо не продумаха, но аз казах, че продумаха за поп Вангела: „Окаяното попче, и то поп станало! Владиката му обръснал брадата!“. Поп Вангел хем дребен, хем и онази пущина едвам набола кондили. Казах, че рекоха: „Този пък най-голямата глава попа“ — за поп Порфира. „Те ме знаят, малко ли съм заминувал покрай конаците из улицата… И каква кал и камъни съм ял от читачията!“ — каза поп Порфир. Те се кикотят.

Поп Порфир и поп Вангел бяха от старото правителство, а другите — от новото централно управление^[236] в Балкана. Когато бяхме на гуляй в Памукчий, между гермята на черкез Господина и Карагьол, доде една кокошка около нас, та си пасе по земята. Всички си опитаха револверите в нея, но тя си кълве по земята и при-стъпува и хич не иска да знай какво се вий на главата й. Без гърмене на субат не бива. И аз ще опитам револвера си. Вдигнах джубето и нещо се лъсна в ръцете ми. И казах: „Момчета, гледайте, кокошката като ходи, главата й ще клюмне или падне на земята“. Аз изотподир мерех кокошката всред гърба, но куршумът сполучи, та я прикла и главата на кокошката падна. И кокошката заперперка и хвана да умира. По-скоро я оскубаха и хайде на жарта! И всички казаха, че дядо поп, вярно, където замери, и там удря. И втори път не се опитва, това стига. Поп Порфир:

— Страх ма й от поп Минча. Куршумът му напразно не пада — каза.

— Дядо поп Порфире, видя ли нашата войвода какво прави? Кокошката като ходи, главата й с тек-куршум взема, ами ако… — каза даскал Стефан Хлебаров.

— Какво каза, даскал Стефане? Войвода, ха, хем ваша — каза поп Порфир.

— Дядо епитропе, ами като сте попове, белким във вази юнаци за войводи няма? — каза даскал Стефан.

— Ха-ха-ха-а! Видя ли, даскале, аз кога да ида на някое село, без поп Минча не отивам! Той като й с мене, не се боя от никого и много достове има по селата. И всички го слушат каквото им каже — каза поп Порфир.

616 В Арабаджиево гостите се умножиха, но гуляят беше в черковските общи стаи. Поп Порфир и поп Вангел я оцапаха, като взе да завърти Недялко Нейков саблята, който доде с Рахня Кирев отсетне.

Стана всичкото яйце в чорбата. Хубай го забелиха. Да знай Мара кога й кумувала…

ХАДЖИ ХАШИМ БЕЙ^[237]. Хаджи Хашим бей е стамболия. Той беше изпроводен от Цариград за каймакамин в Стара Загора. И като беше каймакамин в града, Ариф бей умря. Хаджи Хашим взема жена му и стана бей в Голямо Кадиево на чифликя. Той беше блага душа.

Кара Илия от същото село направил един дяволски дюкян на една кола отгоре и накъдето ще, нататък кара, та продава вино, ракия и други бакалски дреболии.

Поп Порфир и поп Иванови ни поканиха да ги придружим до града и ще направим по едни гости. Тръгнахме от нашето село и пристигнахме дяволската механа на Кара Илия, която я беше изпречил насред пътя при дядова Гичев кладенец. Тук се спряхме, та послязохме от конете да честитим дяволското на Кара Илия и да се понакадим малко от Бакхусова тамян… Когато се бяхме поразположили, зададе се хаджи Хашим бей с няколко негови хора турци с пушки и копои: ходили по лов и носеха 2–3 заека. Хаджи Хашим бей, като да замине покрай дяволското дюкянче, извиках му: „Ге-ялъ (ела)“. И той доде и седна при нази, когото послужих с едно вино. Сръбна той от виното ни и той заръча една ока. И стана да си отива и продума: „Аз знам защо ходиш — каза хаджи Хашим бей. — Думата аз знам. По-сетне ще 617 я разчепкаме“. Оттук като станахме, май не можохме да вървим като пред големец, но като на сватба кушия правехме и коджа от коне падание и калимавка търкаляне имаше по пътя. И както да й, отидохме в града, та си повърнахме визитите.

ПАЧАТА И КУРБАНЯТ. Отидохме с поп Паскаля двамата на Топракхисар да венчеем на Къс Ивана сина му Пеня. Като бяхме седнали на кумовата трапеза, на която бяха насядали като орли при кума на трапезата, виното се разкарва от ръка в ръка и се излива в оките като вода; гайдите свирят; младите хрипкат и играят, та се пукат… Старите [бяха]: дядо Марин Пенгиря, дядо Пеню, дядо Вълчо Конгала, дядо Желю Кълвача, дядо Филип^[238] Чапана, дядо Иван Хороза, дядо Михал Балахура, дядо Иван Котана и Осери-дрянка Кокеня. В кумово здраве и чест и ний се бяхме разположили на кумовата софра. Аз като яврук по-много слушам. А поп Паскал като седнал при акраните си (връстниците си), удрят яйца за масло. Пенчо Йоргов отива да калесува дяда си Желя Бороджията в Трънково да доде на маслоосвещение в баща му дяда Йорга в Ахърито. Село Ахърито моя енория. Пенчо Йоргов доде, та ни покани с калеска за сутрената в понеделник да идем ранко в дядови Йоргови, да извършим тайната. Обади се, та попита дядо Желю Кълвача:

— Дядо попе, за какво ва търси дядова Йоргов син Пенчо? — каза дядо Желю Кълвача.

— Дядо Йорго от Ахърито берял душа да умира. Вика ни син му да идем сутра да го изповядаме и причестим — каза поп Паскал.

618 Дядо Желю Кълвача му оживяла думата на корема: дядо Йорго бере душа, ще умира, иска да се наздраво научи. Пенчо Йоргов се връща от Трънково и като да замине покрай двора на Желя Кълвача, дядо Желю видял Пенча, повикал, та го попитал:

— Кога се разболя баща ти, та викаш поповете да го комкуват? — попита дядо Кълвач.

— Кой ви каза, дядо Жельо? — попитал Пенчо.

— Дядо поп Паскал… — казал дядо Кълвач.

— Не е болен, ами ще светим масло сутра, та додох да ги калесам. Ходя, та калесах и дяда Желя от Трънково да доде на гости.

Сутрената станахме рано, та отидохме в дядови Йоргови. Извършихме тайната. Дядо поп Паскал подканя:

— Хъ-ъ, Иванке, пачата и курбаня.

Седнахме и още каве не сме пили.

Пенчо [е] подучен от баща си какво да каже, кога го попита. Тамам се гуркаме да пием каве, дядо поп:

— Иванке, пачата кога ша й вчукаш чесъна?

Пенчо хлътна в къщи и носи дисаги на рамото си. Каза „добро утро“ и доде, та целуна ръка на поп Паскаля и мене.

Дядо Йорго попита:

— Много скоро ходи и доде, Пенчо?

— Що има с този кон, не можа да го удържа, ще ме събори от гърба си. Ами за дяда поп Паскаля нося един хабер. Не е добър, но Бог да го обръща на добро — каза Пенчо.

— Какво й, Пенчо? — попита поп Паскал.

— Ваш Йорги нарочно търсеше човек да проводи да ви търсят, 619 но разгеле намери мене в Бонева дюкян, та му казах, че сте у дома… Каза ми Йорги: правиш какво правиш, да се не бавиш, да вървиш, че хаджи Койчо берял душа, щял да умира. Искал с тебе да се види сетно, последно виждане и да ви целуне ръка, да се опростите. Плачел за тебе…

— Кольо, Пенчо, скоро коня ми — каза дядо поп.

— Стой, дядо попе, да ври курбаня, хапни си, че тогава си върви — каза дядо Йорго.

— Ша варя, Йорго, о-о-о, стари приятели сме, да ида сетний път да се видя…

— Стой, дядо попе, на пачата чесъна счукаха, от нея си барем хапни. Бабата я направи с яйца и каймак. И масло кавардиса. Стана за владици пача!

— Не може, Йорго-о-о, коня!

Качи се и замина препуском за в града.

Мина се малко, много [време], кой ракия пие и мезе яде, кой още кавето си духа да изстине и да го изпие, дядо поп изтропа на вратата с коня: „Йорго-о-о-о, аз го не направях дотолкова-ъ-а! Ша са дохожда с кравай на сина ти по Великден. Хаджи Койчо здрав, проводи ай това кюпче да му напълниш с курбан, да са натъпани…“. Наеде се дядо поп с пача и курбан и напълни едно кюпче с клъст курбан за хаджи Койча. И си отиде в града. Като че хвърча дядо поп къде града за хаджи Койча [и] обратно назад за пача и курбан: много обичаше пача. Като чете по гръцки, говори: „Кога ша вчукат на пачата чесъна…“. Или ако се хлопне нещо, той пак говори: „Хъ-хъ-ъ, на пачата чесъна чукат…“. И пак си чете, та се пука. Хората мислят, че и в четмото има думи „чесън“ и „пача“ по гръцки язик.

Дядо поп ли ще ходи с кравай на Великден или дядо Йорго, не се знай…

620 БОРИЧАНИ, СТОЮ ПОЩАТА. На 25 марта 1873 година през нощта кучетата залаха на човек. Лаят, та се пукат. Грабнах револвера, изскочих навън из вратата, сътнах на кучетата, та ги спрях да не лаят. Този човек, когото залаха кучетата, той беше наш Стою Пощата от Борич (Чирпан).

— Що ви носи в това време, Стойо? — попитах.

— Тук ли й Кара Мустафа?^[239]

— Защо ви трябва?

— Писмо му нося от боричани.

— Я дай да видя писмото, да му видя подписа.

— Заръчаха ми нему да предам писмото.

— Дай подписа да видя, че писмото пише до хаджи Господина Славов в Стара Загора.

— Мене ми заповядаха писмото в собствените ръце [да дам] на Узунова!

— Кара Мустафа е в село Джамбазите. Ще го намерите в къщата на Станча Петров, бакалина. Какво ново от Чирпан, Стойо?

— Новото: ще колим, ще бесим, ще обираме, ще убиваме. Затова съм дошел при големеца, ще му искаме волята. Ако позволи, ще видите бача си Стоя…

— Стойо, какъв страшен ще си тогава, кога и устата ви се напълни с турска кръв. Страх ма й… Чирпанци са май хвалипръдлевци. За тях памук — памук да дрънкат.

— Памук ли, дядо попе, ако доде време, ще видищ Пощата Стоя…

— Големи мустаци имаш, Стойо, турците се много плашат от такива палабуюклии, наричат ги бабаити (неустрашими). Стойо, отмори се… Хаде, догде се не съмнало, ти знаеш пътя за Джамбазите. Много здраве на Кара Мустафа. Да ми проводи писмото или препис от него. И на Станча носи много здраве.

Узунов оставил препис от писмото. Станчо Петров го изпроводил с турчина си Ибрахима. Ето как гласеше писмото:

„Решихме и постановихме, и чакаме вашето одобрение: 1) Да се обере хаджи Танчо и Кантарджията Йовчо. 2) В село Сакарлий хаджи Хасан ага да се обере, после да се отведе в сакарлийската гора и там на едно от стогодишните букови дървета да се обеси с главата надолу за наказание, гдето граби и мъчи селяните от околните села на неговия чифлик; и в Чирпан — Саид ага, змията, върлият душманин на българите в Чирпанско.

Юнаци имаме, но пушки нямаме…“.

Така свършваше писмото, написано от хаджи поп Димитра Ив. Коларов^[240].

Узунов заповяда на Пощата да каже на хаджи попа: да приготвят в Чирпан 30 ката турски дрехи „гаджал-такъмъ“, юнаци имаме оттук. Боричани за три нощи приготвили 15 чифта турски дрехи. Заедно със зелените чалми и червените минтани бяха приготвени. Боричани чакаха личното присъствие на Кара Мустафа. Осъдените на смърт, на обир, на бой чорбаджии, агалари преспокойно си пиеха кавето и ракийцата…

На 9 април Узунов доде при мене в село, та го направих ново попче: с мои вехти дрехи и мазната калимавка на поп Еня. Новото попче ще пътува за Борич със Станчева кон от село Джамбазито.

622 „Поп Минчо, отивам за Борич. Там ще те чакам. На 10 априлий през нощта с десет души «работници» юнаци трябва да се явиш в чирпанската кория Памуклука. Същото е заповядано на Бойча Русев: да се яви с 8 души. В Памуклука ще чакате. Там ще ви посрещнат хора от Чирпанския комитет. Ще ви дадат писмо с мой подпис. Каквото пише в писмото, това ще извършите. Паролата на срещата е такава: чирпанецът «Добър вечер, бе, ю, че, бе». В отговор на това, ако чирпанецът каже «наши сме», това ще бъде человекът, когото съм пратил. Бе, ю, че, бе значи: «Български юнаци, чакаме бой». И замина за Борич Кара Мустафа. И пристигна на 9 април. В къщата на хаджи попа боричани имаха заседание.

— Имате ли хора? Приготвени ли са дрехите, оръжието? — попита Узунов собравшите се на совещание чирпанци.

— Дрехите са готови: 15 чифта потури, минтани, елеци, чалми съм приготвил — се обади Коле Ганчев.

— Прекрасно! Дрехите от Борич, юнаците и оръжието от Атила — работата е наред. Остава да се реши от кого да се начне: от хаджи Танчо, от хаджи Хасан ага, от Йовча Кантарджията, от хаджи Стама, от хаджи Неделча…

— Аз пък советвам от никого да не захващаме, защото пресен е урокът от арабаконашкото събитие. Моето мнение е да се избягват всякакъв вид нападения: било по обир, било по убийство. Трябва да се постъпва благоразумно, а не лудешката — каза със совещателен тон даскал Янко Кочев, турски чиновник (сандък-емини) и член в комитета.

623 — Благоразумието малко ще ни помогне. Отворете която и да е история на каквато и да е революция, ще видите, че нигде не се е практикувало благоразумието. Навсякъде убийства, клание, застрелвание. С благоразумие няма да отидем две крачки напред в делата си, няма да се почувствува от когото се следва, че има созаклятие — отговори Узунов Кочеву.

— Станалото в Орхание ни учи какво трябва да правим — каза Кочев.

— Виновникът е Общи! Той е постъпил нетактично.

— Нима ние сме много тактични!

— Ще се потрудим да бъдем тактични.

— Повтарям: съм и ще бъде против всякакъв вид политически убийства и обири. Умивам си ръцете от тях като Пилата от невинно пролятата кръв. Каквото щете, това вършете. Няма ме там, гдето има убийства и обири. Свободни сте в делата си. От моя страна няма да срещнете никакви спънки, но позволете ми да си отида — каза Кочев и напусна собранието.

Кочев излезе. В стаята се водвори дълбоко мълчание. Така, така… Но вопросът пак се не реши, защото всеки настояваше на своето, всеки доказваше, че най-лесното е да е с лицето, което той беше предложил. Доде редът на жребието. Написаха се имената на предложените лица върху тесни тънки книжки. Узунов ги разбърка. Пощата бръкна и напипа листчето, на което беше написано: хаджи Танчо. Всички се согласиха. Пощата печелеше.

И така хаджи Танчо ще се обере [на] 10 априлий през нощта от хората на Тракийското созаклятие^[241].

«Тази нощ, на 10 април, ще додат 18 конника от заарските села. Трябва един от вашите „работници“ да ги посрещне в Памуклука, да им каже да чакат там, догдето им се занесат дрехите» — каза Узунов на хаджи попа в къщата на Стоя Пощата. Узунов беше заповядал да се явим на 10 априлий през нощта в Памуклука, а ний си изволихме да се явим на 12 април през нощта. На 12 априлий натъкмих и повиках юнаците, та ги нагостих в черковските стаи с месо печено в гювеч от Вълча Славов (Сийреков), който беше и той в числото при определените за работа юнаци. На 12 април, в четвъртък, часа по 10 алатурка изпроводих ги, та излязоха из село. И им заповядах: през Стара Загора да не минуват, ами през немазгянските турски гробища; и ще се съберат пред трите чучура чушмята с Бойча Русев и Коля Райнов и юнаците; и ще тръгнат по шосето за чирпанския Памуклук. А пък аз ще мина през Джамбазито и ще ви чакам при Алипашинското ханче.

«Не съм никак съгласен да се обират и трепят каквито и да било човеци, но кога стигна в Чирпан, ще се разправим с хаджи попа» — си казах и тръгнах.

16-те души конника [бяха] въоръжени с револвери, ножове, но без пушки и пищови. Само Мънчо Гергев не верува револвер, ами като натъкнал онези ми ти чакмаклии кременни кобур чифте, пищови, които беше откарал от циганите. Пачите им чак до носа му стърчат… Тези селяни са от старозагорските села с предводителя си поп Минча Кънчев от с. Арабаджиево. Събрахме се при Алипашинското ханче. И тръгнахме през нощта по шосето.

Стигнахме на определеното място. По моя и Бойчо Русева заповед юнаците наскачаха от конете си и нахлуха заедно с тях в Памуклука. А двамината с Бойча пешком тръгнахме тихичката по шосето, което дели гората на две половини. Мълчешката вървяхме, като мислехме, че ще срещнем «някого си», който ще ни каже: «Добър вечер». Ний ще му отговорим: «Бе, ю, че, бе». После и двете страни ще произнесем: «Наши сме». Около половина час и повече се разтъпквахме по шосето в тъмнината и с отчаяние се завърнахме при юнаците, защото нито знак чухме, нито пък някакъв человек срещнахме. Советувахме се и се съгласихме, че може би да е още рано, но напразно, защото боричени, които бяха определени да ни посрещнат, спяха преспокойно в къщите си, понеже делото на обира било отложено до второ разпореждание.

Настана полунощ. Първи петли пропяха в Чирпан, а в Памуклука никой се не яви да посрещне юнаците. Аз се ядосах, захванах да псувам боричани. Нищо се не чува освен лаяние на кучета и пеението на петлите. Кучетата и петлите отново млъкнаха. Конете се прозяваха под дъбаците, юнаците сърдито пъшкаха, но мълчаха. Извиках: «Крадлеков, боричанени, бе, ю, че, бе». 626 Не бе ни глас, ни послушание. Подсвирнах и изхоках. И най-сетне заповядах на юнаците да се намятат на конете си и всякой, отгдето е дошел, там да се завърне.

Нощта се превали, зора се сипна, когато юнаците един по един си тръгнаха по шосето или кой отдето му е поправ пътят към Стара Загора. Защото не им идеше да вървят заедно всички из един път посред пладне.

Аз сам отидох в Чирпан в хаджи поповата къща при Георгя Крадлеков (Узунов) и сърдито взех да му говоря:

— Кога сте отложили делото на обира за второ разпореждание? Защо не проводихте Пощата да доде да ми съобщи, ами съсипах юнаците си?! Може би и за друг път да ми станат нужда за някоя по-голяма и важна работа и ми откажат, защото ги лъжем, та ги трошим напразно… Аз не съм, не съм съгласен да обираме, колиме и бесиме за политически работи, защото с тези си постъпки скоро ще подновим арабаконашката постъпка на орханийските съзаклятници, да ги намерим в диарбекирските тъмници. Както и да е, да не хуля чирпанци, защото са хора алъшверишчии… Да им е да пиянствуват, да чапкънуват, виж, това добре знаят. Дръндари с дръндари! — разярено и сърдито напсувах хаджи поп Димитра И. Коларов пред Узунова, като му казах, че изпълних вашата заповед — какво ще ми кажете…

— Дядо хаджи попе, този поп много сърдит, ще ни изколи! Какво да му думаме? — каза Узунов с подсмивка.

— Какво ще му говориме, аз знам, че той е, едно, съсипан от път и уморен за сън, неспал, блъскал се из корията и Памуклука да търси човек според заповедта — каза хаджи поп.

— Не ще много дрънкане, ами каве, пелин или бяло вино да си подкрепя сърцето и уталожа ума. Че да се видя с Кочев и Георгя Данчев, че ще пътувам назад. За мене гледат хора и с нетърпение очакуват да се завърна в село… Узунов, аз ви облякох в попските си дрехи, та додохте у Чирпан, та се явихте ново попче. А вий сега ще ми дадете един кат от турските дрехи да ги облека и премина през селата до нашето село като ходжа или цял гаджал.

— Готови са — каза Узунов.

Доде Кочев, Данчев; Стою Пощата донесе един кат дрехи, та ги облякох и навих чалмата. Смяха се. Каза Узунов: «Дявол го не може позна…». Съблякох дрехите и след многото разговори проводихме Стоя, та изнесе дрехите напреж в корията. И аз се качих на коня, излязох из Чирпан и отидох в корията, та се облякох в корията в турските дрехи. Стою Пощата, да го бях учил, не щеше да му доде на ум: изнел и два пищова турски, които натъкнах на силяхлъка. Турих мойте дрехи в дисагите, а калимавката проводих с Пощата да я занесе на новото попче. Тръгнах си.

Из пътя никой не ме позна. «Селям алекюм», «алекюм селям…». Така я карахме. Минах през селата Куртбунар. Кеята ми развожда коня, догде си изпия кавето. Оттам през Арнаутино, но не слизах от коня. Отидох в Джамбазито на Станчева дюкян, при Станча слязох от коня. Кеята по-скоро ми взе коня да го разхожда. Станчо ме гледа и се подхилнува. Попита ме по турски:

— Ефендим, ти ходжа ли си или молла?

Отговорих му на български:

— Като кажи, че и малко хаджалък имам, но съм чист от правата вяра помак.

— Откъде сте родом? — попита Станчо.

— Откъде съм, от Разтурско…

— Откъде сте, за селото ви питам.

— За селото питаш: от с. Тъпчитрън, дето го казват постарому Извор.

— В коя каза е това село?

— В казата Стържиглог, дето го кажат Орхание.

— Къде живейте?

— При най-големия големец, пандъклийски султан.

— Къде сте ходили?

— При пашата във Фелибе^[242], да го питам ще ли каже да мъчим гяурите.

— Че какво са ви направили гяурите да искате от пашата да дозволи да ги мъчите?

— Нищо не са направили, ама те са нам келепир, от Бога нам дадени, да ги впрягаме като волове и ездим като скотове. Те са роби нам, те нищо право нямат на този свят…

— С тези мъки ще ги накарате да се повдигнат против вас и освободят.

— Не можат го направи, защото няма това съгласие в бъгарите.

— Ще се съгласят един ден.

— Не можат, защото има от българите кръстени турци. Това татко ми й приказвал. Тези турци какви са тука?

— Единът й назърин, другият коруджи на нашия големец хаджи Таира ага, на когото срещният чифлик е негов.

— Прави ли ви зулум?

— То се знай, нали й турчин, има право…

— Хак ви й… Няма ли прахан?

629 Станчо ме познал, но турците не можоха. Мерихме си хабите с тях: «Мерхааба, я. Мерха яху». Черпихме се каве. Турците много ме харесали за бабаитин, казва Станчо. Служихме се със Станча и му разказах за всичко в Чирпан. Минах през Памукчий. И тук никои ме не позна освен свещеника, комуто тайно явих. Отидох си в село, съблякох се в нази и никому се не явих в тази турска форма.

Сутрената излязох къде черквата. Доде на Палата Добря жена му, Цвята, та ме подхвърли: «Мъжа си искам». Три пътя дохожда, най-подир я повиках настрана, та й казах: «Мъж ти отишол да краде. Искаш ли да ида да го хакна в дупката? Тебе думам да мълчиш… Той гдето да й, утре ще си доде…». Хеле се махна от главата ми, та се отървах. И си наскоро додоха с Мънча Гергев — които почивали и правили гуляй в Кеменчеджията Таня в Дервенмахле.

Хилядата лири на хаджи Танча, с които щяха да се купят оръжия за востаниците, останаха в същото кюпче, в което пинтийската ръчица на хаджията беше ги наредила и заровила в зимника под вехтата бъчва, в която баба хаджийка криеше орехите и делвите с петмеза.

ЯЛОВА КРЪЩЕНКА, КАКВОТО СЕЕШ ТОВА ЩЕ ДА ЖЪНЕШ. Дядо Йорго Енев от село Ахърито имал кумец в село Шамлий. И от три години време не ходил да им кръщава. За да си повърне заема, дядо поп Паскал скроил една търговска лъжа. Накара, та му направиха от цвете една китка, вързана с червен конец; 10 стотинки, турско ирмиличе, висна на китката като за кум калеска. Даде тази китка на дяда Йорга Енев, търговеца, та го калеса да иде в Шамлий да кръсти детето на кумеца си Владя: хем било мъжко, момче! Дядо Йорго взема калеската, отиде в Стара Загора, та купи дрешки на детето. Накара баба Йорговица, та оплете поясчето на детето, на края с червен конец пришита бабка. Напълни бъклицата с вино, та я тури в дисага. Баба Йорговица свърза дрешките, та ги тури в другия дисаг. Дядо Йорго, като ще кръщава, не пие не каве, не ракия като друга сутрена. Взема дисагите, та ги върза отзад на седлото, качи се на коня и замина за село Шамлий да кръщава на гладно сърце.

Кога отиде в селото, влезе в двора на кумеца си, кумицата му по двора ходи и къч хвърга. Дядо Йорго се двоуми: дали е кумицата му или друга жена, която дошла да шета на кръщенето. Дядо не познава, но кумицата му го позна. Отиде, та го посрещна: «добря дошел» му каза, калтато ръка му целуна и взе коня да го развожда, като го покани да поседне в къщи. Дядо Йорго не види, но кумицата бара дисагите да ги снима от коня и всичко видя какво има, дето го свързала баба Йорговица.

— Стой, кумице, какво ще правиш, не барай дисагите, че аз бързам — каза дядо Йорго.

— Куме, имаш дрешки в дисагите, къде ще кръщаваш, за това ли бързаш толкози?

— Те са аманет, кумице, но аз за друго бързам и работата ми й твърде теджил: като не можох да намеря онзи дявол Али ефенди Хататов в Кючук Дуванджи, ще го търся в града…

Дядо Йорго се качи на коня като сърдит поп с празна торба, много бръжко си отиде в село. Баба Йорговица го попита:

— Дъртьо, много скоро кръсти и се върна! И на тебе си, на името си ли кръсти детето?

— Не питай, че не можа в кожата си да се събера…

Дядо Йорго още си непочинал и неразправил на бабата си, Паскал повика на вратата от коня си:

— Иванке-е-е-е, добро утро. Тука ли й Йорго?

— Тука й, дядо попе, но й уморен, доде си от кръщенка, но много бръжко ходи и доде и на детето дрешките донесе назад. Не знам детето да не е станало нещо зян некръстено, не съм го разпитала още — каза баба Йорговица.

— Хъ, стига разправя, ела в къщи — каза дядо Йорго.

— Тук ли си, Йорго-о-о, честит ти кръщелник! Иванке, изнеси една ракийца да пия — каза дядо поп.

— Ракия ли? Не ща та, очите ми да та не видят… Хошунду на ухото си обица да го имаш — каза дядо Йорго.

— Ха-хъ-ха-а-а-а, Йорго, белким се сърдиш? — каза дядо поп и бутна коня, та си отиде. А дядо Йорго остана в къщи, та разправя на бабата си…

Каквото сейш, таквоз и женеш!

РЕВОЛВЕРИ. Викентия донесе 50 револвера, с когото тръгнахме по селата, та ги раздадохме и заобиколихме изново всичките села. И Узунов се дотътри в село.

632 ИЗПИТИ ПО СЕЛСКИТЕ УЧИЛИЩА. На много изпити Колю Ганчев дохожда и много се радва, като вижда, че почти всички за в работа станали съзаклятници, и им казва, че скоро ще принесем знамето българско на дяда поп Минча войвода: да видите лева как е зинал да лапа турци; от сърма се работи и малко му остава кусурът да се доправи.

Отидохме в Гюрюджий на Бойча Русев на гости. Узунов закълна едно ново попче; поп Димитра Русев. Бойчо Русев сърдит на Кара Мустафа зарад Памуклука, но ги опростих. Седяхме един ден в Гюрюджий. Хората не ни оставят да идват на работа да работят, като казват, че утре ще оставим всичко: за какво ни й работа.

Узунов и Колю Ганчев заминаха за Стара Загора, а ний с Викентия тръгнахме за Гюнелийската махала да научим поп Еню каква я върти из Новозагорско. Отидохме. Поп Еню ни извади списъка: догдето е ходил, работата си уредил и Димчо барутя не му стоварял с конския юк, да го раздава на работниците за фищеци. Оттука минахме през Старо Гюнелий и се отбихме малко при дяда поп Ивана. С него се друго разговаряхме, а със сина му Стояна друго. През Голямо Дуванджи се отбихме при Петка Люцканов, комуто бях скоро гостувал. И оттук — в Караджалий при поп Нейка. И нему скоро бях гостувал, но един от работниците иска да се оплаче от Гергьовски Господина, че уж нещо криво постъпвал. Но аз му забележих, че то остава моя работа.

КАРА МУСТАФА. След няколко дена Атанас Узунов се дотътри пак в село със Станчева кон от Джамбазите. И като поседя няколко дена, поиска да иде в Трънково откъде Гюнелийската махала. Аз го изпроводих с Господина, селския мухтарин, да го заведе в Трънково. Оттам Митев Теню да го заведе до Гюнелийската махала. Като забележих и на Узунов, че твърде да се не пречка из народа, да не снесем от зайче камила или кокоше яйце запъртък.

Атанас Узунов, Георги Крадлеков, Кара Мустафа, Атанас чорбаджи Цвятков син замина за Трънкаво и не помисли вече да се завърне в нашето село Арабаджиево. От Трънково — в Гюнелийската махала, в Сеймен, Стара Загора, Чирпан. В Чирпан се намерили с даскал Стояна Танев (Заимов) от село Тюркмешлий^[243], Чирпанска околия. И двамата отишле в Хасково. И Заимов беше учител в този град Хасково. Дотука знам, че Узунов отиде. И нататък повече не знам накъде опъна, али в дупка се завря. Кога се науча, ще ви известя. Имайте търпение, работници.

ПОКЛОННИЦИ ЗА АРАПОВСКИИ МАНАСТИР «СВЯТА НЕДЕЛЯ»: Иван Степанов, Янко Станчев, Дичо Петков, Теню Господинов — от село Арабаджиево.

Недялко Нейков, Недялко Райков, Рахни Кирев, Стайко Дедов — от село Ахиево.

Поп Минчо Кънчев и дякон Викентия: 1-[вият] от Арабаджиево, 2-[ри] от Араповский манастир «Свята Неделя»; и Вълчо Сийреков.

635 АЛИПАШИНСКАТА ЛИВАДА. На 9 май 1873 година, в сряда, си приготвихме пътнина — ядене и пиене — в дисагите. Стегнахме конете и се качихме от село на конете. Дичо Петков напрегна гайдата. Викентия проводих напреж на Ахиево да им каже да се стягат, като минем през село, да се не бавим много. Отидохме в Ахиево: едни ни изпращат, други черпят, не можем да се извлечем из село май лесно.

Скендерлий, Авджи Дуванджи, Чараджий, Гьокпала^[244], догде да ги преминем, избави Бог от пияни приятели. Мъчно се изминуват тъй, догде си не попеем и посръбнем. Гайдата и тя бучи, та се пука през селата: малко и голямо излизат по улиците, та ни изпращат като сватове или светогорци.

Алипашинската ливада е отстранена от селото около 15–20 минути на юг и заобиколена с две рекички вода, стои като остров между рекичката, която я окръжава [сред] водата. От ливадата около азмачето на север към селото Али паша се белеят чадърчета, в които привременно се подслоняват турските сеизи, та пасат на нов чумен атовете им. Също и на север, догдето ти вижда око, е така уредено с чадърчета и читтисани атове и турски коне хранени, пуснати на трева с по един турчин да ги пази.

Слънцето зайде. Пристигнахме на ливадата, слязохме от конете, та ги разтварихме. Взехме седлата им и ги наторихме из ливадата да пасат, а ний седнахме на гуляй.

АЛИПАШИНСКИЯТ ТЪРЛА-КОРУДЖОСУ Когато конете пасяха в ливадата зеления непасан тирфил и сегиз-тогиз се посритваха, та цвилят, като че не са пътували път и че ще гуляят, догде да се свърши зелената трева конски тирфил. А ний си бяхме насядали на зелената трева, та си гуляехме кой с вино, кой ракия. Днчо Петков напряга гайдата, та я пука. На този гуляй, на този чист въздух, на тази братска любов може да си помисли човек, че се намира в рай…

В това време доде при нази един не по-стар човек от нази с тек калем пушка, пищов и нож с черна дръжка. Седна отстрана и гледа, но нищо не дума: седи като дъб. Ний го послужихме няколко ракийки. Тогази продума:

— Вий гуляете тука, но по-добре ще направите да станете оттук да ви заведа в село в някой харманлък. И там има хубава трева за конете ви. Това място е страшно за вази. Да не би някакви лоши хора [да] додат тая нощ да ви откраднат някой кон.

— Тъй ли?! Свири, Дичо, на хоро! Ставайте…

Улових се за джоба, който бе опрян на коляното ми, лъсна се сабля. Хванаха се всички за ръце и поведох хорото с гола лъскава сабля. Извъртях три пътя хорото, светнаха се и револвер, с когото пушнах 6 пътя — след мене и Викентия същото. Същото щяха и другите да направят, но ги спрях. Само явиха в ръцете си револверите. Недялко Райков носеше си един турски пищов. Пачата чак до носа му лай. Извади, та пушна с него. Като топ гръмна пущината!

636 Разпуснахме се от хорото. Положихме хляб, месо и препечени с масло пиленца: ще ядеме, но ще има песни неизпяти, че тогава. Човекът, който седеше отстрана, та го почерпювахме и пиеше, кажи, колкото и ний пием, каза:

— Гледайте, турците като бягат в село, те щяха да додат тая нощ да ви плашат, но не бойте се, не е тяхна работа. Вий тука всички сте юнаци. Аз ще си ида в село и пак ще дода при вази тая нощ да ви другарувам.

— Бах, няма да ви пуснем. Бъдете свободни: ако сте гладен, тука при нази ще вечеряш; че сутра, кога тръгнем, и ти ще се освободиш да си отидеш в село.

— Защо не ме пускате?

— Защото не та веруваме. Ти каза да си отидеш и пак ще се върнеш при нази. Гдето да си правиш труд да си ходиш и дохаждаш, ще ви доде като харизано: ела са наеш, че с нази заедно ще гуляеш.

— Петко, ти ли си бе? Не можа да ви позная… Да ми кажеш право: турците ли ва проводиха при нази? — каза Викентия.

— От вази няма да крия: те ма проводиха да видя какви хора сте, тъй дармадан да си пускате конете в чаира. Мислеха да ви джирмят.

— Да джирмят ли? Мама им аз тям — на тези турци и че и вашата… Дръжте да го заколя! Вий не знайте какъв човек е този… — каза Викентий.

— Долу стой, Викентий! Този човек е наш и много добър ми се вижда. Той ще ни пази тая нощ, че сутра, кога си тръгнем, да ни изпроводи; че кога се върнем от манастира, ще му донеса едно цигаро да пуши тютюн…

ВОЙВОДО, КЪДЕ ПОВЕДЕ ТЕЗИ ЮНАЦИ ИЛИ УЗУНОВ ЩЕ ОТЪРВАШ? На 10 май^[245] 1873 год., в четвъртък сутрената, стегнахме се, почерпихме се, качихме се на конете, почерпихме и телопазителя си и тръгнахме. Минахме през село Изиклери. Другите изпроводихме напреж да вървят. Като пристигнат Марица срещу Юртчий на скелята, да слязат, дето намерят хубава трева за конете и сянка за нази, там ще обядуваме. И заминаха напреж.

Поп Минчо, дякон Викентий и Недялко Нейков отбихме се в Чирпан да купим вино, ракия и месо печено за едене. Каквото трябваше, пазарихме си и отидохме с Георгя Данчев да се видим. Георги не чака да му продумам, ами ме попита:

— Войводо, къде поведе тези юнаци или Узунов ще отърват?

— Каква й тази дума, Данчев, или си играеш?

— Какво ти игране, дядо попе, той е уловен в Хасково на 4 май. Нямате ли хабер?

— Как стана?

— Ти ще се научиш…

— Ний отиваме на манастир.

— Какъв та й манастир наел?

Отидохме при хаджи попа^[246], при Янка Кочев: и те потвердиха същото.

Майка му стара: ще вървим, че каквото става, да става! Узунов оцапал меха, че да видим дали не ще го наложи на нашите глави…

КАКВО Й ЛОШО ДА ТА ГЛЕДА КУЧЕ, КАТО ЯДЕШ, А ДА МУ НЕ ХВЪРЛИШ КОКАЛ. Излязохме от Чирпан и стигнахме другарите при Марица срещу Юртчий — под една гъста 638 [сянка] гуляят и напрягат гайдата. Същото направихме и ний, като пренесохме и новите питиета. Като се понагуляхме, полежахме и захванахме да се храним. В това време, когато ядяхме хляб, додоха двама турци, та се изправиха срещу нас: не сядат, не се махкат.

Викентия: «Какво й лошо да та гледа куче, като ядеш, че да му не хвърлиш кокал да гризе? Да… неговата мамка!» — каза Викентия. Дявол да ги вземе, те разбирали български! Нахранихме се и запалихме цигарите. И Дичо наду гайдата. Тези кучери се надуха да ни пъдят, като казаха: «Търпяхме ва, та са нахранихте, а сега да правите гуляй няма време, ставайте оттук!».

Нашите искат да ги хвърлят в Марица да ги удавят. Аз ги спирам. Недялко Райков турския^[247], до носа му лай килето — гледа ме: само да му смигна и турците са натъпкани в река Марица. Мисли като им смигна, че няма никакъв грях! Турците не можоха да ни вдигнат. Направиха, та седяхме още един час, та гуляхме на техен инат. Видяха, че няма такъва човек, гдето да се уплаши от тях. Махнаха се и ний тогава станахме, та отидохме на скелята при саловете.

СМЕШНО. Всички се качихме на сала. Конят на Ивана Степанов не рачи да се качи, да влезе в сала. Салджиите бяха турци. Поиска от Ивана джоба, да удари коня. Иван не дава джоб. Поиска от всичките, никой не дава. «Аджаиб» — каза турчинът и забули на коня очите с един елек, та го качи на сала, та минахме.

Ще даде джоба, ама в джоба има змия лютица, нали ще стресне турчина.

639 МАНАСТИРСКАТА КАМБАНА. Благополучно преминахме Марица. Отидохме на дюкяна в селото Юртчий, та направихме един гуляй. Дичо Петков и тук посвири с гайдата, поразвесели зрителите, които бяха надошле от селото да видят каква сватба минува през селото. То не е сватба, ами манастирски поклонници. Оттук станахме и се спряхме на Хаджиелеския меркез малко, та си допълнихме мастилниците от Бакхусовата благоуханна миризма. И тръгнахме за Дервеня. И там направихме хоро и малко гуляй. Тръгнахме и минуваме турското село, на което мисля да му беше името Енимахле (или Дерекюю). Тука няма дюкян да се позапрем, но [с] песни и гайди преминахме селото, та се спряхме в Козбунар. И тука така. Викентия казва, че на Прангата ще се спрем повече: да си починем и ще хапнем малко хляб.

Стигнахме в село Прангата. Тук Викентия се разположи като в манастира. Набърже пилета клаха и пържени яйца: всичко беше от Викентия или [от] селото, като близо до манастира, [който] прави това угощение. Викентия писа писмо до игумена, негово високопреподобие, и го изпроводи с един човек, тако го принесе напреж. Хапнахме, погуляхме, попяха дружината. И Дичо Петков ги посъбуди и развесели с гайдата. По тези села народът спи меланхолически…

Тръгнахме от Прангата и ето манастира. Кубето се лъсна и звукът на камбаната се произнесе по реката надолу. Игуменът с всичките си манастирски клир, учители и ученици ни посрещна като божигробски гости и ни настани в стаите.

АРАПОВСКИЙ МАНАСТИР «СВЯТА НЕДЕЛЯ» — 11 МАЙ, СВЕТИ КИРИЛ И МЕТОДИЙ, 1873 ГОД. На 11 май, в петък, 1873 год., служих и аз в манастира. След отпуск на Христовата църква се нагостихме и захванахме песни. В манастира имаше училище за бедни и вдовишки деца да се учат, които се поддържаха от манастира. Дичо Петков напрегна гайдата. Игуменът дядо Герасим^[248] каза: «Ще идем в Арапово на гости у Богоя». Гайдата засвири на лазарица, хванаха се нашите, учителите и учениците. Поведе хорото Недялко Нейков с гола сабля в ръка, върти лазарицата и лъска саблята в пътя към село Арапово. Игуменът и други духовни лица вървяхме след лазарицата. И револверите се пукаха из долчината, та им се пренасяха гласовете надълго бучене по река[та].

СЕЛО АРАПОВО, ПОП ХРИСТЕВА СВЕТИЯ. Като отидохме в с. Арапово, най-напреж отидохме да поздравим празника в поп Христеви. Поп Христо ни посрещна и покани в къщи.

Гайдата напряга, хорото се вие като змия, сабята се лъска в Недялковите ръце. Влязохме в къщи и захванахме да гуляем, да пеем. И още една гайда доде, но тя беше дивата, но нямаше що да се стори: и тя ще се слуша, дорде си поотдъхне нашата.

Светията на поп Христя — портретът на султан Азиса^[249], изобразен на кърпа и турен на стената в къщата на поп Христя… Казах на поп Христя:

— Този пезевенкин що ще в къщата ти?

— Кой? — каза поп Христо.

— Ай този е! — дръпнах портрета от стената, цър-цър, скъсах 641 го на ножички и ги дадох на Недялко Райков, като му забележих, че: ще употребиш тези късчета вместо пачаври в коджакефалията пищов турски и ще пушкаш между револверите.

Случи се един гостенин у поп Христеви — не грък, не българин — на име Георги от Пловдив. Нямаше да продума друга дума, ами се изрази, та каза:

— Аз ви познах какви сте хора… Ще изявя и обадя в Пловдив на мютесарифина — каза той.

— Кога ще идеш при мютесарифина?

Като заповядах на попадията да излезе навън, защото беше обременена, и тя послуша и се помахна навън, аз скочих, та го улових за гушата и го теглих в другата стая. Смигнах на нашата гайда да свири, а другите да пеят.

Викентия домъкна един ператник-бакър. Попитах го:

— Защо ти й този бакър?

Той отговори:

— Да тече кръвта в него…

— Няма нужда, без кръв ще работим.

След Викентия влезе игуменът Герасим, та се помоли за Георгя да го освободим, като стана писмено поръчител за него. И Георги филибелията си призна погрешката и узна какво ще става с него. Моли се не, ами ръка и коляно целува. Оставихме Викентия да го шпионира и ако си позволи нещо да говори, след нашето заминуване да му видят работата. И догде да го опростим, ако имаше някой да пише, щеше да опише една история…

Оттук станахме и с лазарица отидохме в Богоеви, който пуснал един бакър вино, та го положи всред двора. Тука се уголеми хорото, защото нададоха от село много хора: мъже, жени и деца. Богоевото вино ни изтърси. Оттук много къщи посетихме все (със) същата лазарица и гръмот от револвери и коджакефалията пищов турски. Заобиколихме селото с лазарица, да го не хваща урочна болест, и тръгнахме за манастира. Когато минувахме реката, блъснахме хаджи поп Гедеона от моста във водата, защото не беше наш^[250].

И тази нощ лежахме на манастира. На 12-и, в събота, си тръгнахме за в село. Викентия и той доде с нази, защо и него го гризеше Узуновата работа — болест.

Както кога отивахме за манастира с песни и гайда през всяко село, така и сега, кога се върнахме, но разменихме пътя си: ударихме през други села.

МЕРИЧЛЕРСКИТЕ ПРОТЕСТАНТИ. Кога минувахме през Караджоолу, изкарахме кадъните и турчетата, та ни изпратиха по улиците. И малко ни беше поздравлението от турчетата, защото мируваха. Отидохме на скелята Ташбурун, та минахме и си погуляхме под гъстата сянка на старите каваци, около които имаше стадо от овце, които пасяха. Повикахме овчаря, та го послужихме вино и го попитахме чии са тези овце. И той каза, че биле на един богат чифликчи-башия турчин. Съгласихме го, та ни продаде едно агне за 6 гроша. И като тръгнахме, взеха работниците две, станаха всичко три. Отидохме на Меричлери при Шишка даскал Никола Бакалина, та заклахме агнетата. Поп Петко ни покани в тях на гости. И той закла едно агне. Тази нощ направихме хубав гуляй.

Попитах поп Петка за даскал Киря, агентина на Екзархията в село Меричлери, пратен нарочно против протестантизма в Чирпанската околия. Даскал Киро — разпопений поп Сава^[251]. Поп Петко ми се оплака, че го карали в Чирпан зарад протестантското училище и днеска дошол от Чирпан. А даскал Киро още бил под изпит в Чирпан зарад същото.

На 13 май, сутрената в неделя, събраха се почти цяло село при нази. След наставлението си казах: «Аз не можа намери нито [в] псалтира, библията, апостола и святото евангелие стихове, но с което можа, с него ще се боря: протестантска нива, ливада, царевица не пазете, карайте си воловете и други добитъци из нивята им, удрете, никого не почитайте».

Качихме се на конете и отидохме при протестантското училище, което имаше още останки от първата битка, та казах: «Вий, българи, които днес сте се излъгали, та се казвате протестанти, да вървите в бащината си черква, че който не слуша, вечер през коминя на къщата ще го извадим и жив одерем. Хайде-е-е, събаряйте!» И съборихме на училището им останалите диреци, които стърчаха^[252].

С гайдата и песни ни изпроводиха из село навън. През село Гурбетито минахме, но тука не можа изказа гуляя. И научих, че Узунов за гърка хаджи Ставря го утрапарчили^[253].

Оттук през Явузларе в Авджи Дуванджи; там свършили изпита на децата и седнали да ядат. И ний пристигнахме. От Ахиево бяха дошле да ни пресрещнат Димитър Нейков и други още приятели. Седнахме на софрата. Тука, на общата софра, беше и ефендито им поканено, когото мислеха авджидуванджийци за светия, защото говорел български и вино пиел. И с тях заедно хоро играел. А пък той да бил от най-проклетите варвари турци, останки еничаран.

Тука се пяха песни, но не такива, които ний обичаме, но песни, които са угодни на ефендито и на аретлика му Матя, когото ефендито със собствения ятаган закла като яре. Вместо защита — турски нож по врата: достлукът на турчина бил на коляното — казва пословицата.

Пяха песента [на] султана:

«Боже предвечний, отче небесний, светий, светий.

Милост и правду, мир, мир и любов.

Мир и любов, дай на земли…

Самодержавному султан Абдул Азису, нашему царю.»

Песента се пя за хатъра на едно куче!

* * *

Оттук тръгнахме. Гайдата бучи, песни и гърмеж от револвери, не ще питане…

В Скендерлий бяха дошле от Ахиево и нашето село, та чакаха. И като чуха гърмежа на револверите, пуснаха, та ни пресрещнаха и заведоха в Скендерлий. И догде се изтътрим из Скендерлий, бая се изпотихме от благоуханието на Бакхуса.

В Ахиево е неизказан гуляят, когото направихме: от къща [на къща] ни тътриха като кумове.

В същий ден пристигнахме в нашето село Арабаджиево. Хорото още играеше насред село. Тука посряшкането ни беше така: не като светогорци или ерусалимски поклонници хаджии, но като светни. Викентий съсипа револвера, който 10 пътя гърмеше и когото продаде на Димитра Нейков от Ахиево.

13 МАЙ 1873 ГОД.: ПОП МИНЧО КЪНЧЕВ. Като бяхме уморени, отложихме за 14-и; в понеделник сутрената заклах две агнета и поканих гостите, които захванаха от нази гуляя наред. В този ден вечерта, часа до 4–5, приключихме гуляя.

На Руся войвода^[254] шишането [бе] в араповский обител «Свята Неделя», на което шишане куршумите — колкото големи орехи и много тежко! Какъв е бил този човек, гдето го [е] носил? С това шишане хвърлих на 300 шага нишан на една круша. И куршумът й се заби една длан в крушата.

ХАСКОВО — ГЪРКЪТ ХАДЖИ СТАВРИ. Като живей хаджи Ставри гъркът в Хасково, България няма да се освободи, или като убием хаджи Ставря, България е освободена (…) А Узунов, за да се покаже герой, на последното чорбаджийско заседание^[255], часът по един по турски, доядат фит; «Тази нощ или аз, или хаджи Ставри! От двамата един, та един трябва да умре. Сам реших, сам постанових и сам ще отида да изпълня присъдата»^[256] — каза Узунов. Поканените на фит им изхърка лулата. Изтръпнаха от страх, когато се увериха от думите на Узунова, че той се не шегува, а ще действува като созаклятник, който е дал честна дума.

Аспарух (Мирчо Попов)^[257] взема челиците на Заимов, та ги даде на Узунова. Предреши се Узунов. Взе от Георгя хаджи И. Минчев^[258] един турски нож, револвер, та се приготви. Теофано и Мария^[259], дъщеря й, майка^[260] на Георгя Хаджииванчев:

— Атанасе, хаджи Ставри не заслужва да бъде убит от вашата ръка. Ръката ви е нужна за големи дела. Ти знаеш, че съм против убийството, но ако нашите искат да бъде убит, нека сами те извършат убийството. Не ходи, ще загинеш, делото ще пострада. Левски и Кънчев станаха жертва, поне ти се задържи — произнесе Мария, като посочи с ръка на Узунова да се върне назад. Майка и дъщеря се изпречиха пред Узунова и не му даваха да направи нито стъпка към вратата.

— Не ходи, синко, не ходи, зян ще станеш — повтори Теофана.

Узунов се не поколеба от женските молби и совети. Надува [се] геройски, та ги изблъска с юмруци^[261] и пристъпя една стъпка към вратата.

Узунов на 3 май през нощта, часа 3, отиде при хаджи Ставря. Какво го й лъгал, как е правил, пушнал два пътя с калпавия револвер и не можал да добий хаджи Ставря. А Узунов втрапчоват, че бой, бой… Аргириадис^[262] оцапа лука. Най-младата снаха удари с юкчето на чехъла си Аргириадиса в устата, които се напълниха с кръв. Малджията^[263] няколко пътя силно премери по гръбнака на вързания Аргириадис с кесмето. Сетне запърши главата на безчувствения труп като на гергьовско агне и 647 посегна да го заколи с ножа на Георгя Минчев. Хаджи Ставри хрипна и хвана ръката на Малджията, като му заповяда да не коли убийцата му.

— Защо? — попита Малджията.

— Защото от него ще научим много неща.

От силното и продължително усуквание на слабините от снахите на хаджи Ставря и силните удари Аргириадис беше в несвяст примрял. Една от снахите му, като взе револвера, показваше го на безчувствения Аргириадис, псуваше го женски: «А, с това „свинско“ краче щеше да убиеш свекъра ми… А, поразнико недни, дошел си посред нощ хора да трепеш…».

Четем във вестниците^[264] на Узунов следующий изпит:

«Градският доктор, хас грък, пусна в ход оцет и нишадърруху върху нервите на селянина. Докторът сполучи. Аргириадис се пробуди. Нравственото впечатление беше силно, когато Узунов се свести и видя около себе си доктор, пристав и чу заптийските касатури. Явно беше за него, че той се намира в ръцете на турската полиция.

— Где сте ранен? — попита по турски докторът свестения селянин, като мислеше, че убийцата е действително селянин.

— Нигде — отговори ниско и по французки^[265] селянинът.

— Какво казахте?

— Нигде — по-високо произнесе селянинът по французки.

Докторът се удиви, че пациентът му говори по французки.

— Това не е селянин! — каза докторът на юзбашията и отстъпи няколко крачки надалеч от пациента си.

648 — Где ви боли? — попита отново докторът.

— Нигде — отговори по чисто гръцки селянинът и това произведе силно впечатление на гърка доктор.

— Какво желаете?

— Нищо — отговори селянинът по турски.

Докторът се увери, че селянинът няма да му покаже болките си, затова сам начена да превързва видимите рани по лицето и главата му.

— Уважаемий докторе, вместо да ме лечите, по-добре ще направите — това го желая аз сам, ако ми дадете един грам стрихинин — каза по гръцки селянинът.

— Защо?

— Искам да умра — отговори спокойно селянинът.

— Докторите не тровят, а спасяват хората.

— Отрова, отрова ми дайте, докторе — говореше селянинът и се противеше на доктора, който му превързваше раните.

— Как се казваш? — попита юзбашията.

— Не помня името си…

— Кой те проводи да убиваш чорбаджията?

— Сам си додох.

— От кой град си?

— Не помня.

— Кой ти показа къщата на хаджията?

— Сам си я намерих.

— Кога додохте в Хасково?

Не помня.

— Отгде додохте в града?

— Отгдето изгрява слънцето.

— Грък, френец, ингилизин, турчин, българин, евреин ли си? — попита докторът по турски.

— Не помня.

— Тези чепици твои ли са и от кого ги купи?

— Не помня.

— Ножът и револверът твои ли са?

— Моя собственост.

— Ти не си селянин…

— Това е ваше знание».

Вопросите и отговорите са напечатани във в. «Право», 26-ий брой 1873 год., май месец.

4 май от 1873 година завари заместника на Левски в хасковската тъмница с пробита глава, окървавени дрехи, надути слабини и привързан с верига като мечка към железните пармаклъци на зандана.

Дотук Узунов е говорил с този ум, но отсега нататък какво ще говори, той сам си знай: как ще се разполага с живота на другите.

ТАЕН РАЗГОВОР. Колю^[266]: — Ходих в Хасково, видях Узунова, като го караха на изпит. Двама заптии държаха отподир веригата, навита на ръцете си, която беше на Узунов на врата заключена. И двама вървяха, та го караха с шишлии пушки.

Буюклу Кара Мустафа беше облечен в панталони, по риза, като мушама черна и оцапана, гологлав и бос. И много погрознял: черен, с потъмнели очи. Много на големи мъки го удряли и на телеграфа с електрика го изпитвали. И досега нищо не издал… И дай Боже тъй да претърпи тези мъки и нищо да не изяви. Но все й опасно да си не изплюй дишиндрикя, като отслабне телесно.

650 Даскал Стояновите кундури, които били на краката на Узунова, когато го хванали, едина кундур бил скоро кърпен. Изследват кундурджии, кърпачи и търсят: кой е кърпил кундурът. Яката стреснати хасковските работници! Приказувах с Гергя Хаджииванчев и с Христя Златаров^[267]. Май ги пригаря да не излезе памукът наяве. И като [да] мирише на такова…

На връщане минах през село Гурбетито. Не искат хич да знаят, че Узунов бил уловен в Хасково. Казват ми: «Пушки, барут, куршум и ножове искаме». И догде да премина велика Рупалания^[268], все това искат. И не се стряскат, че на Буюклу Кара Мустафа оскубали мустаците хаджи Ставревите снахи в Хасково. Аз насърчих велика Рупалания, като им напомних, че: Вий сте сопаджии, гответе си и хубави сопи, коси, търпани и колове вместо ножове. Те ще ви заслужат повече, а от пушки, барут и куршуми ще ви набавим…

— Димчо^[269], гдето донесе барутя, разподелих го. И ножовете, които Добри донесе, също[то] направих. Тези нашите хора много се радват за това востание: ай сега да ги повикаш, всички са готови, но само да им се набави потребното.

— Дядо попе, то всичко на добре отива и полека-лека всичко ще набавим, ами видиш ли хасковци каква я извъртяха? Много ме пригаря да се не разниже джорапът: Узунов ще каже 10 души, друг 10 и друг, и друг, че хайде синджир… — каза Колю Ганчев.

Янаки Хаджитодоров^[270], юнак като Коля Райнов, в Хасково и той много уплашен. А пък нашата поп Сава в Хасково хич му не е на ум. Казва: «Какво са дробили, таквоз да сърбат!».

651 УЧИТЕЛСКО СЪБРАНИЕ В СЕЛО АРАБАДЖИЕВО. Като ме нямаше тази година в село по празника Св. Кирил и Методий, както по-напреж съм написал, че ходих на Араповский манастир «Свята Неделя» на поклонение, [а] в празника Св. Кирил и Методий от околните села учителите се събираха в черквата «Св. великомученик Георгий» — те правеха житото в чест на даскалския празник Св. Кирил и Методий, но като отсъству-вах аз от селото, отложили за по-подир да го правят, да съм и аз заедно с тях на гуляя.

На 27 май, Свята Троица, в този ден се събраха сутрената учителите в черквата, та си направиха молебена и раздадоха житото. Гуляят ще да е в корийката при Йовчева мост. В този ден беше сватбата на Димитра Атанасов, на която хорото игра [се] в корийката под дръвите.

Учителите се събраха в черквата и като се извърши обредът, прибрахме се и ний на возначеното място в корийката при Йовчева мост под сянката на 7-тях братя дървета до реката. Додоха ни гости: Колю Ганчев, Колю Райнов, Пенчо Хаджиславов, Георги Хаджидечев, Георги Хаджидимитров, Господин Райков и Димчо… — от Стара Загора; Недялко Нейков от Ахиево с друга тълпа; Петър Кълвача с друга — също от работниците. Събрахме се всички наедно, принесоха печените агнета и хубавото вино. Ядохме и пихме, подир песни, гайда, имаше и две кеманета и едно кларне.

В този ден стана голямо съзаклятие от мен, поп Минча войвода Латинов, на оглашените^[271] (…)

Гуляят набъбнува, песните се нагласиха, двете кеманета и кларнето започнаха да свирят. Е, че кой ша й този, гдето да чуй, че да не до де да види този гуляй и послуша тези свирни!

Сватбарското хоро, което беше при село под дръвите, измошичица, та доде при нази на западний край [на] корията. Едни играят, други се къпят в реката. Доде време да свършим гуляя и да си вършим работата. И тъй направихме.

Отидох в село, та венчах сватбата. Ще ходя на селата Ахърито, Голямо и Малко Кадиево да благословя курбаните, които колят за Св. Троица. Ще вървим заедно със старозагорските гости. Качихме се на конете и тръгнахме за Голямо Кадиево. И ето се изпречи Кара Илиюва дяволски дюкян, на колата отгоре, насреща ни. Спряхме се, та му направихме честта. И отидохме в село при хората, които се бяха събрали около курбаните, та си пиеха вино и чоплеха мезенца от пачите на агнетата.

Слязохме всички от конете, та седнахме на зелената морава. Донесоха вино, мезе от пачите, сипаха и курбан. Искат и друго да им опитам: пушките как бият. Заповядах и те ги донесоха. Най-напреж Станю Николов си даде пушката и отиде, та тури една дъска на нишан. Взех пушката и попитах Станя:

— Кой е този, гдето ще го меря?

Отговори Станю:

— Хаджи Таира ага.

Назад!

Бум всред дъската куршумът… И тъй една по една всички ги опитах и хубай бият.

653 Дядо Стоян Станчев и дядо Велко Диманов стояха и те при курбаните — стари хора. Колю Ганчев попита:

— Как е, старчета, как ви се види този поп? Ще ли може да ви попува? Види ми се гаче е орман-папазъ…

— Даскале, попът ни й много добър: той хем ни й поп, хем войвода — каза дядо Стоян.

— Не може да мери хубай…

— Не може? Видя ли какво направи хаджи Таира ага, хем на дъска! А пък на месо да го види, да му хвърли, и двете му очи изведнъж ще извади.

— Остави ги, Кольо, в това село няма човек, всички са работници с децата си заедно! Само ай този циганин Стоян Дадов, ако се излъже нещо да говори. Ама сме му казали, че на този бряст на върха с глава надолу ще го обесим.

Дядо Стоян:

— А, а, аз съм кефил за него.

— Кольо, аз ще заминувам за селата Малко Кадиево и Ахърито, да направим по една свирня на тези хорица, че тогази да заминем.

Двете кеманета и Колю с кларнето — направихме един хубав гуляй и ги изпроводихме в Стара Загора. Аз заминах за Малко Кадиево.

АРАБ ЕМИН. Ходих на Малко Кадиево, та им благослових курбаните и се върнах, та отидох в Ахърито. Не намерих никого при курбаните освен кеята селски. Араб Емин ги привикал всички в чифликя горя на кулата при него си. Казах на кеята: «Скоро искам ги тук, скоро да додат при мене заедно с Араб Емина!»

Ето ги след малко додоха всички при мене. Казах им: «Вий гами не знайте кой ви й големецът… Скоро на коня сено да накосите. Пушките ви как са, мийте ли ги? Да бъдат всякогаж чисти отвън и отвътре».

Ето и Араб Емин иде. И доде, та ме попита: защо го търся? Аз му отговорих, че искам да се видя, защото бързам: ще ходя по селата да събирам владичина; затова повиках вашите комшии — бяха при вази — да им кажа, че ще и от тях да ги събирам.

— Е, и — каза Араб Емин.

— Еминаа, защо ти бяха селяните, та ги беше събрал?

— Ще ги каня идущата неделя да ми направят една меджия от оран.

— Да направят каквото има, нали сме комшии, трябва да си помагаме един друг.

Пред него така казувам, но на селяните казвам, че никой няма право да му иде на меджия, догде му не плати нещо, и то в делник, а не в празник.

— Еминаа, как си към здравето?

— Много съм добря, попе аретлик.

— Поопъваш ли му вечер ракийца?

— Ти знаеш, че без нея не моя един час…

— До колко му удряш вечер?

— До половина ока.

— Имаш ли бюлбюли да ти пеят?^[272]

— Намират се.

— На Киря ходиш ли на гости?

— Ходя му.

— Черпи ли те с ракия?

— Ха-хъ-а, с оката… Кирю й наш.

— Хаде да пием по едно вино, че ще си вървя.

— Стой още малко.

— Еминаа, със селяните си как се поминувате?

— Много добря, ама понякогаж ги и побивам.

— А, то не е добря за вази. Те са ваши раи, под ваша заповед. Моля ви не постъпвайте така къмто тях. Вий трябва да ги защищавате, че виж как ви трябват: искате меджия да ви помогнат за оран, но аз да съм един, когото си налагал с ятагана си, не дохождам (чувате ли?), ами ще ми се ще да ви направя някой зарар (чувате ли?).

— Недър бу? Чувате ли?

— Казувам на вашите комшии, че ви се моля да ги пазите и от други лоши турци, кога додат в село. Ама и те да ви помагат. Еминаа, трябва да знаеш, че меджиите са забранени, ами ако искат, тази помощ ще ви вършат в делнични дни.

— Това вий вършите.

— Да, ний го вършим. И сбогом.

Благослових курбаните. Араб Емин си отиде. Аз останах при хората и ги надух: никой няма право да му помага даром. Ако си позволи да бий, ти го запали!

КЪРПЕНИЯТ КУНДУР. Издирили, че кундурата била на даскал Стояна Заимов и че бабата^[273], която шетала на школото, тя го носила да го кърпи.

Дякон Викентия доде и каза, че учителите Петра Берковски^[274], Мирча Попов, Киряка Н. Сербезов, Стояна Т. Заимов, братя Георгя и Михаля хаджи И. Минчеви, Коста Т. Симидчиев, Янаки Хаджитодоров и Димитър Попстефанов, беледие-сандъкяръ, ги 656 тикнали в хаджи Кунчевата^[275] при Узунова и много строго ги изпитвали. Петър Берковски и Димитър Попстефанов, беледие-сандъкяръ, и двамата полудели и не знаят какво бръщолевят в изпитите си, като гачи казвали право.

Българският касапин Мидхат паша, настоящият садразамин^[276], слял по железницата от Цариград и дошел в Хасково.

СЕЛО ОБРУКЛИЙ. Додоха, та ме повикаха 15 души от село Обруклий една нош. Няма що, станах, та отидох. Те се събрали и от Карапилит в Обруклий и искат да им се определи ден за востание.

— Тачо, Кръстьо, не му й времето! Имайте търпение, нека наредим навсякъде народа, че всички в една минута ще востанем. И тогази може да успеем и лесно победим агата. Другояче не може! Без народ да се върши работа!

— Може, не може, не искаме да търпим вече. Ето Узунов и той хванат в Хасково. Може да ни развали плана. Хайде още няколко години хитрост без свобода! Догде хитро се намъдри и огледа в огледалото, лудо се наиграй и натропа. Тъй правим и ний: все се мажем и гладим, а нищо не вършим — каза Тачо Райков.

— Защо не вършим? Това не е детиша играчка, Тачо! Къде ни са конете, храните, припасите? Че не е едно — и войводите. Няма да играем на кукли, ами иска наредби, най-подир — дряново…

— Както каза войводата дядо поп, така трябва да се постъпва. Трябува и пари, и пушки, и фишеци — каза Топала Кръстю, карапилитецът.

— Не бойте се, всичко с Божия воля ще сполучим, стига да бъдем съгласни. В две-три сблъсквания с турците ще си набавим от тях топове, пушки-мартинки, че тогаз с техните камъни тях по главата…

— Това харно — каза Тачо Райков.

— Събирайте пари от волни помощи и хубай се пазете от турските шпиони, от кражби и пиянство, защото то е едната отрова на святата предприета работа. Пушките си хубай редете и барутя пастрете; и за олур-олмаз неща [напразно] го не хабете. Всички да се обичате и един други защищавате, защото иде време 500-[годи]шния хомот да сокрушим и турското було от главата си да смъкнем и заменим с българското народно знаме — лев — и с един глас да викнем: свобода или смърт! Аз ставам, та си отивам, вам оставям любов и съгласие. И прося от Бога да ви дарува живот и здраве; и добър успех и сполука на святото ви дело! Вино малко пийте и в пиене на вино нищо не захващайте, защото от виното не излазя никогаж добра работа.

Ядохме и си сръбнахме, попяхме…

— Хаде, сега, кои момчета ще ме изпроводят, да си вървим?

— Всичко й приготвено — каза попът.

— Ще минем покрай Джадъгьол и Батаканлий, Япча — в Трънково. Сбогом, сбогом.

— [На] добър час!

СЕЛО ТРЪНКОВО. Пристигнах в Трънково. Доде Теню Митев, та ми каза, че българският касапин, садразаминът Мидхад паша заминал по железницата, та отишол в Хасково. «Ами друго има ли по-ново, това аз знам. Дали не ги вдигнаха от Хасково за в Пловдив?» «Не знам» — каза Теню Митев.

СЕЛО ТОПРАКХИСАР. От Трънково станах и [в] Топракхисар отидох. При поп Костадина заварих дякон Викентия, когото попитах: отгде иде и какво знай за Хасково.

«Даскалите Петър Берковски, Мирчо Попов, Кириак Н. Сербезов, Стоян Т. Заимов, братя Георги и Михал Минчеви, Кости Т. Симидчиев, Янаки Хаджитодоров и Димитър Попстефанов, беледие сандъкяръ ги вдигнаха от Хасково и на Хаджиелеската станция^[277] ги качиха на железницата, та ги закараха в Пловдив. Берковски и Димитър Попстефанов си изсипали брашното. Буюклу Кара Мустафа (Аргириадис) и него затътриха в Пловдив. Узунов останал гол: дрехите му взели от гърба. „И за дрехите ми метнаха жребие хаджи Ставровите снахи“. Българският касапин, който с билник ракия реши българските съдбини: на въжето — асънъсъ — бесете! — настоящия садразамин. Мидхат паша, и той замина с тях заедно в Пловдив» — каза дякон Викентия. Този звяр, този кръвопиец, този пияница, този български душманин ще изчевърка нещо от Узунова и пригоря ме: да не омърсим и 659 ний въжето. «Откъде си?». «Отгдето изгрява слънцето…». Но да видим това слънце дали не ще и нази да огрей? «Как ти се види, Викентие?» «Май ме пригоря да не станат приятели с онова куче Мидхат паша, който й напълнил земята с невинни български кости и азиатските влажни зандани с българи юнаци, които пъшкат без никаква милост» — каза Викентия.

ДОБЪР ДЕН!

— Дал Бог добро, страшно войвода!

— Що ви носи, байо Кольо, това време тука?

— Вази търся, не можа да ви намеря…

— Хайрлия, казвай по-скоро!

— То е писмо.

— Дай писмото.

— Вземете.

«До негово благоговейнство поп Минча Кънчев, войводата, в с. Арабаджиево.

Войводо!

С настоящето чест имаме да ви поздравим и ви помолиме час по-скоро да додете заедно с приносителя Коля Карпусченеца в село, защото имаме важна работа, която без вази не е възможно да се извърши.

Ако не пристигнете по-скоро, може да се появят лоши следствия.

Затова, молим ви, бързайте по-скоро да се явите в селото ни при управлението ни.

1 юний 1873 год., Поп Нейко Вълчов

с. Караджалий, Момчо Стоянов»

Станахме, та отидохме с Викентия двамата в с. Караджалий. Събрахме ги в черковския двор, та ги попитахме: защо ме тъй бръжко търсят? Всички извикаха:

— Да се убий Гергевски Господин, защото ще ни предаде на хаджи Хашим бея.

— Те и евреите тъй викаха против Христа: Возми, возми, разпни его! Христос грешен ли беше, та го предадоха евреите да го обесят? Те от завист го предадоха да го разпнат. Много опреувеличихте думите «да се убий, да се убий Гергевски Господин, защото ще ни предаде на хаджи Хатим бея». Евреите и те викаха така: да се разпие, да се разпие, защото направи себе си син Божи… Гергевски Господин, ако е такъв, както казвате, вий недейте го трепа: аз ще го заколя като яре. Но види ми се да има и завист във вашата работа. Ето втори път ме викате зарад него, но аз ще изпитам и мисля, че пак ще излезе фалшификация.

— Господине, казвай защо искаш да предадеш нашата тайна полиция на хаджи Хашим бея?

— Такова нещо нето съм помислил, нето пък продумал! И ако имам таквоз нещо на сърцето си, нека ме съди Бог! Или по-добре, ако съм такъв, войводо, дай едно въже сам да се обеся като Юда Искариотский.

— Ами за какво ви обвиняват на смърт?

— Не знам.

— Не си ли се карал за нещо с някого от нашите работници?

— Карах се.

— С кого и защо?

— Карахме се с Момча за един път, който минува между мойта и неговата нива. Стария път, като беше се разкалял, оставили го колята и приправили нов път през моята нива, която е киминя, а Момчо я оре. И тъй Момчо тази пролет, като ора нивата си, изора стария път, та го вкара в нивата си, а пътят остана в моята нива. И това му казах: че като повикаме от село комшиите да ни разправят къде й бил ветхият път, ако не кандисаш, ще викам и хаджи Хашим бея, и той го знай. Това съм говорил, войводо.

— Дядо попе, момчета юнаци, това тъй ли й, както ми казва Господин за пътя?

— Тъй е, войводо.

— Ами старият път в Момчевата нива ли остана сега, като го ора, или Господин ме лъже? Нали сте минували и нали минувате сега?

— Минували сме и сега минуваме. И както казва Господин, наистина е така — каза поп Нейко.

— Момчо, това тъй ли й, право казвай, че знаеш ли закона, който лъже каква му й наградата… Ти си учен, не можа повече ви говори.

— Така е също, няма лъжа.

— Този път да го оставиш да си вървят колята, както са си вървели досега! Момчо, сега ви опрощавам: няма да ви глобя в името на комитета.

— Господине, ти имаш много ниви. И знам, че и тази нива е голяма. Остави от нея малко да стане пътят по-широк, да се не карате друг път. Момчо е сиромах.

— Колкото път минува през моята нива, всичко ще го оставя за път, ама и Момчо да не оре стария път, да го остави!

662 — Юнаци, станете на крака!

Всички станаха.

— Ето честний кръст, ето револвера и камата; право да ми кажете: има ли някой от вас да е чул от устата на Господина Гергевски, че искал да предаде комитета на хаджи Хашим бея?

— Не сме чули такваз дума…

— Ами кой ви каза, че говорил така Господин?

— От Момча чухме, че говорил така, войводо.

— Ами защо извикахте: да се убий, да се убий Гергевски Господин! Както евреите викаха на Пилата за Христа: «Возми, возми, разпни его!» Познавате ли, че това е една завист? И такава завист, който я има, тя му е доста: няма нужда от друга болест, тя ще го гризе като ич кородъ, догде го довърши… Желайте ли да накажем Момча за тази му постъпка или да го опростим?

— Опрости го, опрости го, опрости го, войводо.

— Според желанието ви опростих го. Целувайте всички честния кръст и револвера, камата.

Извърши се обредът.

— Господин и Момчо, и те двамата да си целунат ръка, да се опростят пред мене. Хъ сега, кой знай да пей, захващайте…

— Войводата, кой ша й друг? Дорде не закачи той рибата, отгде мирише — каза Викентия.

Попяха момчетата. Дядо поп вика в тях да идем да хапнем малко хляб. Господин и Момчо, и те канят. Но аз ще кажа: «Тука да ядеме всички заедно». И тъй направихме. Виното хубаво. Малко го изстудихме и хубава риба уловили и сготвили в тави. Седнахме, та се напердашихме, та изкарахме едно народско.

НА ГОСТИ НА ПОП ЕНЯ В ГЮНЕЛИЙСКАТА МАХАЛА. Станахме от Караджалий с дякон Викентия, та отидохме на гости на поп Еня Попдимитров в Гюнелийската махала. Кога се научиха нашите хъшове, додоха от нивите, грабнаха серкмите. Поп Еню и той взе серкмята и отидохме по азмака за риба. Викентия и поп Еню отидоха по азмака, аз отидох при дяда поп Ивана на бахчата, та се лъгахме. Казах му как мислят хората да се освободят от агата, ама и пари трябва. И от дяда попа ще вземат малко. И ако не му се дава, не щат да го питат: колкото щат, толкова ще вземат. Дядо поп се обещава, не отказва.

— Къде й Стоян днеска, дядо попе?

— Ей го, где се види, при турлакините при моста до азмака, где женат.

— Дядо попе, аз ще ида при ваш Стояна да се видим, а ти иди в село, та напълни една бъклица вино, че ела на бахчата. Като додат поп Еню и Викентия, да опечем малко риба за мезе и да си сръбнем вино. Но дано й хубаво виното, че пак да ви окъпем с поп Еня, знаеш ли?

— Знам, и много хубаво вино имам аз, а не в бакалите. Хайде, върви, недей се бави.

Станах, та отидох при Стояна, който женеше жито със загорките на една голяма нива. Стоян, като ме видя, засмя се и каза:

— Ша женем, добря дошел.

— Добря нашол.

Жетварките му ми донесоха, та ми изправиха сноп. Аз ги дарих турски бешлик — 5 гроша.

Видяхме: дядо поп се завърна от село на бахчата и огън се задими. Поп Еню и Викентия се завърнали. Казах на Стояна плана и той се съгласи. И тръгна с мене, като каза да повикат Коля, който орял на ближна нива: да до де да събира снопите. А ний отидохме на бахчата. Наистина, колкото каза дядо поп за виното, по-зеде излезе. Додоха от село, та взеха за готвене риба, та я занесоха да я готвят в тавата. Ловиха нова риба, пекохме мезе и пихме вино. Най-подир си отидохме в село. Тази вечер от село колко тави риба доде и от село — все шарани. Стоян и той доде. Събрахме се хепидже калабалък тая нощ, та му трътнахме един хубав гуляй. Поп Теню не се яви при нази, помахна се.

Сутрената казах на поп Еня, че от Хасково 4 души даскали и 5 души други търговци, заедно с Узунова, ги закараха в Пловдив и садразаминът Мидхат паша замина с тях заедно. Поп Еню по-желтя и каза: «Опасна ний й работата… Ще разплетат джорапа. Гледай подир какво ще става: от софийско по-лошо, много народ ще съсипят». Викентия захвана да попържа и като че забравихме.

Качихме се на конете си. Поп Еню и той ни придружи до Гюнелий. Направихме на Стояна и на дяда попа едни гости и си тръгнахме през Старо Дуванджи, Шамлий, на Гюрюджий — на Бойча^[278] на гости.

665 СЕЛО ГЮРЮДЖИЙ. Тази вечер додохме в Гюрюджий, та гостувахме на Бойча Русев. Събраха се всички наши работници, та направихме един хубав гуляй, защото нямаше някоя работа за вършене.

И тука е работата: хайде, хайде — всички готови… Балю Найденов ще коли хаджи Таира ага, с кръвта му ще заблажава, че тогава ще тръгне да освобождава България. Еню Пеюв ще изколи всичките турци в Джуранлий. А Чимширя Добри — могилските.

Казах на Бойча Русев, че Узунов го вдигнаха от Хасково с 9 души още работници и ги закараха в Пловдив с железницата. И българският касапин Мидхат паша замина с тях заедно за Пловдив. Бойчо си прехапа бърната и каза: «Нищо няма да направим, отидохме… тантуная». «Отгде си?» «Отгдето изгрява слънцето». Ама това слънце ще ни огрей, огрей, [та] изгори и толкоз, ви казвам“ — каза Бойчо.

Оттук отидохме в Стара Загора.

КОЛЮ ГАНЧЕВ СНОВЕ И ТЪЧЕ МАРМАРОДЕНО

— Как е, Кольо, слънцето накъде грей^[279]?

— Остави, дядо попе: той издаде 9 души от Хасково и още колко ли други й приготвил на Мидхат паша, да му се похваля, че има народни българи, с които ще реши въпроса на въжето. Ти него остави, ами той издаде 10 души и други — 10, и друг — 5, друг — 20, 5, 10, 20: на 20 по 10 — 200. Работа лайна и помия — каза Колю.

— Кольо, ти много си стреснат. Каквато ша й, така да бъде. Всичко й за нас. Нали сме турили главата в торба[та]?

666 ХЪ-ХЪ, ЗАБРЪСНАХТЕ ГО. Едни едирненски заптии бяха си навикнали, като изпроводят пощата до Стара Загора, върнат се в нашето село и още слънцето да изгрява, пак ще останат да лежат в селото. И в която къща се натутласкат, избави Бог: колкото нови плъсти има, ще ги постелят и нови черги ще са на дюшек постлани. Маслото с гърнето при тях: сами кавардисват пилетата; лобутя джаба, без пари, колкото натоварят… Тези заптии ще ги изпъдим и ако се противят, ще направим и другото.

Повиках: Гоната^[280], Димитра Широв, Янка Станчев, Руся Бакърджията, Вълча Сийреков, Господина Димитров, Ивана Степанов и Мънча Гергев, та отидохме в дяда Грозеви, гдето бяха кондисали заптиите. И постлали новите плъсти и черги, и пушат тютюн, та се перчат на новите плъсти и черги в къщи. Влязохме в къщи и Гоната улови катищата на плъстите и чергите и каза на заптиите: „Калдърънъз бюзюклеринизи“ [Дигайте си задниците] — и дръпна, та ги изхлу от плъстта и чергите.

— Да ставате, да си вървите! Още пладне няма, вий сте се наготвили да нощувате — каза им Мънчо Гергев.

Дядо Грозю влиза в къщи и говори:

— А, хъ-ха-а, забръснахте го, защо ги бутате?

— Я, я, тъй ли й било — постели Гона на гостите, — вий тука ще лежите тая нощ: пилета, баници и мед да искате, всичко се намира в този дяда.

Заптиите не ги мързяло: по-зеде направили. Сутрената дядо Грозя реве и казва. Но няма кой да го бръсне, бръсначите [се] изхабиха.

ПОКАНА ОТ АХИЕВО

— Какво ходиш, дядо Куцьо?

— Писмо ви нося от чорбаджията, дядо попе.

— Какво й то писмо, дай го да го видя.

Взех писмото от дяда Желязка, клисаря на черквата „Святи пророк Илия“ в с. Ахиево.

— Това писмо бяло бе, дядо Желязко, да не си забравил писмото в село? Гледай, нали е бяло?

— Дядо попе, писмото, гдето ми го дадоха, аз нийде го не оставих: от чорбаджи Недялка го взех и вам го право нося — каза Куцеля.

— Е-е, гледай, нали й бяла книгата?

— Бяла.

— Това писмо дяволско! Я дай да го напечем малко на огена, дано му доде ума. Я, то му доде ума. Написа се писмото, пише така:

„Побратиме войводо!

Приготвихме се тая нощ, като поканиш от нашите работници няколко души, заповядайте на гости в черковния двор.

Дойчо Д. Аладжов и даскал Господин Караколев и Белчо от Сеймен ви чакат.

Приеми поздравлението ни, ваши искрени работници:

9 юний 1873 год., Недялко Нейков

с. Ахиево, Уч. Стефан Зафирев“

— Дядо Желязко, на ви това писъмце, дай го на Надеялка Нейков. Хайде скоро си върви и нийде не се отбивай.

Пуснахме вечернина. Всички по къра женат. Кого да намеря да ги поканя да идем на Ахиево. Поканих Ивана Степанов, Вълча Сийреков, Господина Димитров и Димитра Широв. Други и да каня, знам, че не можат доде, защото са утрепани от жетва. Ха-а, и даскал Минка. Отидохме тая нощ на Ахиево.

668 Тая нощ му трътнахме един гуляй, както прилича. Когато влязохме в общата стая, за да покажа, че можа да пробия джама на прозореца с револвера като със свредел дупка, а джамът да се не повреди, и направих опит, и същото стана. Е добре, [но] духовното като пръдне, народът се посира… И другите си опитаха револверите и не остана здрав джам в училището!

Дойчо Д. Аладжов лошо казва за Узунова: прилича да издаде много работи; Мидхат паша го много ласкаел…

Какво направих: гдето имаше и вети вчупени джамове в училището, всички ги събрах, та ги натоварих на черковския кон, дадох на дяда Желязка 60 гроша и го проводих в Стара Загора да ги направи джамджията.

„Утре вечер сме в Станча^[281] на гости в Джамбазито. Кажете и на поп Русе и кръщенка да има на някое село, да отложи, защото и той ще бъде с нази; и поп Иван Сербезов от Памукчий. Дойчо, Господине, Белчо, тъй ще я караме, защото нашата работа се не знай как ще се посрещне: дали ще омърсим въжето или прегризем, не се знай. Знай само Буюклу Кара Мустафа или гръцкото Аргириадис. Сбогом, сбогом, на добър час и в село през същата нощ!“

Сутрената дядо Вълко, като отивал в черква, видял, че няма джамовете. Извикал: „Кой гърмя снощи и къде са джамовете на училището?“ Извикали: „Да мълчиш!“ „Дядо Вълко още в черква, джамовете донели и ги нареди на прозорците“ — казва Рахни^[282].

НЕКАНЕНИ ГОСТИ. От нашето село колкото поканих, додоха. И от Ахиево — поп Руся, Недялка Нейков и Недялка Райков, Рахня Кирев и Стайка Дедов, от Памукчий — само поп Иван Сербезов. И отидохме на Станча Петров на гости в Джамбазите — 10 юний 1873 г.

Тази нощ направихме добър гуляй с песни и гайда. Станчо изучил всичко за Узунова. И коня си, дето беше дал на Узунов, та отишол с него на Хасково, Костите^[283] го продал. Не ще да си вземе парите, защото и Костите в хаджи Кунчовата.

Всред, мори, тъмна тъмница, в тъмница лежат два брата,

два брата, до два близнака, горките, завалийките.

Едина викат Стоене, другия викат Стефане,

снага им в зандан зарасти, мулец коса упаси(…)

— Не бой се, Станчо, юнак бъди, както си бил всякогаж. Коня ще оставим за курбан на хаджи Ставря и паметник на Аргириадис.

— Станчо, конете!

— Моамет, конете — каза Станчо на агата.

— Дядо попе, войводо-о, да му ударим по едно вино, че не знаем сетнината каква ша на огрей орисницата…

— Каквото ша й, тъй да й! Наздраве и сбогом… Хайде, попчета и момчета!

ЛИЦАТА, ОТ КОИТО ОЩЕ СЕ ПАЗИМ В АРАБАДЖИЕВО. Лицата, от които се пазим и на които ще известим близо при въстанието, са следующите: Грозю Краев, Гочо Краев, Димитър Танев, Колю Танев, Андон Кънев, Добри Русев, Ганчо Стоянов, Петко Руканя, Бойчо Петков, Петко Велев, Краю Петков, Бойчо Тодоров, Дечо Гергев, Дончо Димитров, Димитър Герганов, Жеко Минчев, Момчо Димитров, Мънчо Кънев, Теню Господинов, Нейко Стоянов, Минчо Нейков и Нейко Генчев.

От тези лица се пазехме, но те се усещаха какво се върши, ами си мълчаха и по-многото бяха пушкари и си имаха хубави пушки. Нямаха нужда от нови пушки и техните бяха същите.

ПОКЛОННИЦИ ЗА МЪГЛИЖКИЙ МАНАСТИР. Приготвих се да отида да се поклоня на Мъглижкий манастир „Свети Архангел Михаил-Гавриил“^[284]. Нашите големци — поп Порфир и дядо Сава, рухане-векилй — и те искат да ги заведа. На поп Порфир приготвих кон от моите коне един, но за дяда Сава трябва [кон]. И ще пътуваме на 19 юний, в сряда, 1873 год. Аз помислих да ги заведа на манастира, че ако се потърся, ще забия Балкана, а тях да ги налагат, налагат, защото те заслужаваха за тази награда, нямаха от нищо хабер… Не им помогна щастието, останаха стреснати.

ПЕТТЯХ КЛАДЕНЧЕТА. Това място, което се назовава петтях кладенчета, е [в] малкокадиевската кория. Те са пет трапчета и никой не знай кога са биле тези кладенци, но само мястото се е назовавало така.

Дядо Нейчо, който живееше в Малко Кадиево — този човек, дядо Нейчо, от Бога ли ша й или пък щастието му го подбудило 671 да иде да копай мястото, наречено петтях кладенчета, за имане. И като разкопа и петтях трапчета, извади една каната злато. И това злато кое време се е заравяло там, никой не знай. Знай само щастието на дяда Нейча. Дядо Нейчо бил богат, но сега стана прочут, чуден болярин между турските беища и българските джелепи.

В 1828 год., августа 22^[285], като [се] било разбягало селото — жени и деца — в град Стара Загора, а мъжете се навъртаха покрай селата си (деня се криеха в гъстите кории, а вечер се завръщаха в къщята си, та ги надзираваха да ги не изгорят турските гючлии, които бяха избягали с коля откъде Добруджа от страха на Велика Русия) — тази нощ, 22 август 1828 год., дядо Нейчо, син му Димо, Райко и още един човек, на когото името забравих, пазили двора и закопаните пари на дяда Нейча, който сам ги знаел, но и турци като копои подушили и искат да ги вземат. Бабекът^[286], молла Ибрахим, Кичиджиоглу Садък байрактар, бабата Юмер, кьор Хетем и Илдъръм Бакаясъ Хюсню отиват в село и притиснуват дяда Нейча с другарите му в двора. Имало време да избягнат и Райко каза:

— Дядо Нейчо, ей корията, хаде да избегнем, че тези дяволи има да ни мъчат за нещо. Бежанова майка не плаче.

— Не бойте се, аз нали съм тук, ще ви отърва, както и да бъде. Те ми са познати.

Агите втрапарчиха дяда Нейча и другарите му и друго не щат: „Пара, чорбаджи!“ И забиха ножа на дяда Нейча в бута, кълката: „Пара-а!“ Душа мила! Дядо Пейчо ги заведе на едно място, та им отвори едно ведро, закопано със злато. Агите се залисаха в желтиците — пусти пари сладки! — забравиха дяда Нейча, който изветря и побягна, та се скри при вратнята отвън двора зад боклука, отдето ще минат, кога си излизат от двора познанците му аги.

Бабека с другарите си, като опоскаха и пречистиха ведрото, потърсиха дяда Нейча за още да отупат чувала, няма го! Вързаха Дима, Райка и другия им другар и ги забраха от двора навън из вратника. Ето и дядо Нейчо в краката им. Хванаха, та вързаха и него при другите и ги закараха в корията при могилката срещу Могила, та ги заклаха като ерета. Подир един месец време ги намериха, та ги погребаха, сплути на местата им, гдето бяха заклани.

Останаха двамата му сина Сивчо и Иван. Син му Сивчо Нейчев знаел всичките пари где биле закопани местата им, а Иван нищо не знаел. Сивчо Нейчев подир бозгуна извади останалите закопани пари злато, вдигна се от село Малко Кадиево и доде, та се засели в с. Арабаджиево. И накупи още много нивя и кория. Сивчо Нейчев имаше три дъщери и един син: Рада, Мария и Михна, Колю. Рада ожени за Владя Янков в Голямо Кадиево, Мария — за Шира Добрев в Арабаджиево, Михна — за даскал Марина, която забулюваха с три була, защото щяла да стане попадия. На Коля взе за жена Стояна, дъщеря на Палаолу от Раднемахле, която се понапиваше.

ВЗЕМЕТЕ НА БАЩА СИ НОХЧЕТО. Когато бяха запрени: баща ми, Кънчо Стоянов, Господин Кънев, Генчо и Дълъг Колю, брат му, Нейкови и Ялънджи Стойно Петков зарад турците при Чоралиите, които ги бяха изклали Балабанджията и Парча Заим от Ахърито; Сивчо Нейчев и Петко Велев носеха това нохче, което се беше намерило при закланите турци, та го даваха на брата ми Славя Кънчев, Къня Стоянов, Теня Господинов и Нейка Генчев: „Това нохче нали й на баща ви, вземете го, то е ваше. Я, гледай какво й хубаво нохче. То е ваше, вземете го…“. Стига на шега да го вземе някой и тоз час ще кажат: „Нохчето си намери сайбията!“.

Сивчо Нейчев не беше добър за християните, а на турците беше много обичлив. Той беше страшен клеверт: на турците ляво ухо, дясно око и затова турците го много обичаха. И той още по-много — душата си даваше за тях.

Брат му Иван беше много добродушен човечец, смирен, кротък, християнолюбив — с една дума, с всички качества свършен християнин.

Сивчо Нейчев, за да не вземат дъщерите му от недвижимото имущество, продаде: двора си с всички постройки, ниви, кории, ливади и лозя на Гайдаджи Митя Петков за 6 гроша, а Гайдаджи Митю Петков го препродаде на сина му Коля Сивчев за 10 гроша. Извади владало от мюлтезимина Садулла бея Митю Петков, та го даде на Коля Сивчев. В това време, който вземаше на нивите десятока, той издаваше и владала за продаване нива, кория и чаир.

Сивчо Нейчев беше на трета жена. Парите пропиха. Хвана пахарчето да загорява, просъхнюва. И тъй и джуките просъхнаха, гърлото загоря. Кой грешен: Сивчо Нейчев. Колю Сивчев хване баща си Сивча Нейчев отсреща за ръцете, та го нагърби, 674 като му понатисне врата надолу, да се пооправи. Жена му, Стояна, вземе ръжена, та му разтрий гърба, гдето има изгърбено, кривичко: никакъв кусур не остана. Оправи му кръста и няма нужда от европейска машина, защото той самси се харесува и не оставя друг да го оплаква освен сам той себе си. Днеска разтривка с ръжена, утре парила с бухалката: нивите една по една се свиват, та се пропиват. Кравата рита: продай я, та купи бъклица, защото не рита. И по тази практика, който я кара, е най-свободен и честит на света.

В Сивча Нейчев не остана никакъв кусур. Костите му все тъй прави: от къщи до гробищата. Сивчо Нейчев няма никаква грижа: той има занаят, когото досега криеше за старост, да се поддържа от него. Сивчо Нейчев стана, та отиде в Стара Загора. Хвана къща с кирия в Карабабата Иля. Курдиса тезгяха: ръцете му алтън сечат. Захвана да прави хубави лъжици от кленово дърво. Бабата му, баба Сивчевица, тя кое преде, кое проси: кяровете от две страни капят. Завъдиха и дребен добитък. И той иска да се гледа. И най-подир докараха работата, от глад, го речи, или (…) И го донесоха от Стара Загора, та го погребахме в арабаджийските общински гробища. Но който го заравя, той знай: от въшки нямаше где да похванат… Вечная му памят! Бог да го прости…

675 Колю Сивчев и жена му Стояна, ако и да останаха сираци, но те си имаха опекун-бъклицата — и затова много благополучно живееха. Защото Колю Сивчев често посещаваше хаджи Кунчовата палатка и когато си додеше, възнаграждението му беше няколко меше кюл-баскъ кебаби. Синовете му го държаха, а жена му Стояна с бухалката му поправяше костите, от каквато и болест да бяха болни.

Колю Сивчев беше невинна добродушна душица. Когато беше на умиране, викаха ме да го изповядам и причестя със свято причастие, когото изповядах и пречистих. Но вратата на къщата му беше на три места с кол пробита и скърпена. „Нейча не ща, очите ми да го не видят, на смъртта си го не ща, ръка не давам да ми целуне, нето го прощавам на този и онзи свят! Ох-о!“ Тъй говореше Колю Сивчев, кога предаваше Богу душа. Бог да го прости! Вечная му памят…

СЛЯПО КНИЖЧЕ^[287]. Предадох [на] няколко души от първите работници, които ще говорят, кога се повикат, че съм ходил по селата да подписувам прошение, да искаме напълно да се изпълни хатихумаюнът, даден в 1856 год. от негово императорство султан Абдул Меджида, а да се изпълни от негово императорско величество султан Абдул Азиса. Взех от Мидхат паша писмо, което подписа цялата комисия, че няма никого от повиканите глава да заболи: само ще се подпишат и ще се завърнат свободни назад. Мидхат паша може и да награди някого: Аргириадис.

ЮНАШКО СЪРЦЕ. Атанас Добрев Димитров се беше заловил на юнашкото си сърце [и] магарешкия си ум да взема от сестрите ми с насила някоя за жена. Брат ми Слави веднъж му наложи костите, та ви три часа като бясно куче без свяст посред село. Аз го проводих в хаджи Кунчевата три месеца. Сега подушил какво работим, надул се мъжки да иде да ме предаде на Ахмед ефендя Курухататов, че съм бил комита.

Брат му Добри, като беше един от първите ми юнаци, известил се за това, доде, та ми каза. Часа на едина през нощта на 13 юний 1873 год. приплещих револвера, натъкнах чифтетата на пояса си, взех саблята, повиках Вълча Сийреков с мене си и отидох в къщата на баща му Добрев Димитра. Атанас Димитров беше овчар. Заварих го в къщи: таман се преобува. Баща му и майка му си бяха легнали, когато захванах да го кръщавам. Сюрмахът Атанас! Забрави обува ли се или събува; връвите си развива, завива, на тъй се мръдне, назад се връцка, изтърва се, та пръдна. Това му юначество не знам от страх или срам беше: подреди се юначината. Баща му и майка му станаха, седнали на дрехите. Баща му искаше да говори нещо, но не можа. Само това му беше говоренето: ксена-ксена-ксена… и нищо друго. Казах:

— Стига толкова! Хаде сега да ме заведете до дома. Аз знам, че вий ще ме изгорите, но ако сте юнаци, и това направете…

— Дядо попе, цял свят да изгори, ти няма никогаж да [из]гориш. Свободен бъди. Най-много гдето пали плевните, то е брат ми, Добри Палата — каза Атанас.

677 КОЛЮ ГАНЧЕВ СЕЧЕ КЛИНЦИ. На 14 юний отидох в Стара Загора да приготвя моите светогорци за Мъглижкий манастир и да понауча нещо от Коля Ганчев. То се не отива при него! Муши се като мушитрънка и не се запира на едно място. Клинци сече без тепета.

Прочетох от Узунова едно сляпо писъмце, което пише: „Кольо, тебе няма да предам“. От Коля нищо не можох да науча. Само това чух: че той ще предаде толкова, и друг толкова и толкова…

Поп Порфир и дядо Сава, рухане-векили, нямаха известия от тая работа и затова ми се много радваха, че ще ги заведа на Мъглижкия манастир при дяда Калиника да им налови пристърба риба.

Наредих си работата, та си додох от града в село, та се стягам и аз за манастира.

ПОПСКИ ТРЪЦОК. На 17 юний 1873 г., в понеделник, поп Костадин Новачков от Топракхисар, поп Лозю Желев и поп Велчо Желев от Трънково отидоха в Стара Загора в този ден, когато Стефана П. Сливков вдигнаха, та го закараха в Пловдив. Тези нашите свещеници, като се известиха, че Сливков вдигнали за Пловдив, в града хич се не завъртяха — на конете отгоре и препушком: беште, крачка, осрахте се! През село препускат и само това можоха да издумат: „Сливков вдигнаха и го закараха под конвой в Пловдив…“.

То се знай, дано му й полезът добър и други да затътри… Но от Мидхата той може да вземе медала… за магарешки рай…

678 МНОГО КНИГИ ИЗГОРИ. На 18 юний 1873 год., вторник, измих, та си намазах оръжията: лъснаха се като джам! Децата ми Теню, Кънчо и Вълчо играеха наоколо ми. Аз ги милно гледах и из главата ми различни мисли и картини се представляваха.

— Тате, тази малка пушка ще дадеш ли мене да трепя турците? — каза детето ми Кънчо.

— Която искаш.

— Ами на батя — по-голямата, Вълчо [е] малък, тебе голямата и калъча да ги колиш…

— Тъй ще направим, ще ги изтребим тези кучета.

Колкото нетребни книги имах, изгорих ги^[288]. Майка ми мине, помине, сама си говори: „Много книги изгори днеска, какво й това чудо?“.

Взех от парите си 200 лири турски, та ги турих в едно гърненце и ги закопах в салвермето в дувара и хубай измазах, да не се познава мястото му. Тези желтици закопах с този ум: че всичко може да се изгуби, ако се случи да избягна и умра нейде в далечни страни или ме обесят; то синовете ми или от внуците, кога развалят къщата, да намерят тези лири за помен.

Никогаж не бях ял тъй готвени тикви както днес. Турих тиквички, та ги сварих с вода, подлучих ги с чесън и с шарлан ги полях отгоре. И седнахме, та ядохме — баща ми, майка ми и децата ми — заедно за сетен час.

Казах на майка си да приготви за път малко тъпкан пипер и патладжан с домати и ориз за сутра, че ще вървим на Мъглижкий манастир. И дрехи да ми приготви. Аз ще легна да си подремна малко, защото много ми се приспа.

КАТО ЗАСПАХ, ВИДЯХ НАСЪН ЛОШ СЪН. Като заспах, сънувах, че паднах в едно дълбоко езеро. И като се колебаех да изплуя и изляза на плитко, то ми беше все още опачина и още по в големи дълбинета се завлачах. И наближава да потъна в дълбините и се удавя. Зададе се един спасител насреща ми. И то беше бивол, който плуваше в езерото. Аз сполучих, та се хванах за опашката му. И плувна биволът, та ме завлече още по в дълбоки дълбочини вода. Аз се уплаших и захванах от страх да треперя, но благодарях на бивола, че ме носи из водата и търси спокойно място да излезе из водата: тогава и аз ще се избавя от дълбоката вода. Най-подир биволът излезе из водата и аз с него заедно излязох. И се чудех какво благодеяние да му направя. Целунах го между рогите на челото и му потупах муцуната с ръка.

Отидох си у дома. Къщата ми до колене пълна с вода. Баща ми пали свещ, но не пламнува. Децата ми легнали, та заспали във водата в къщи в едното кьоше; а майка се провикнала, та пей с висок глас една хубава песен.

Аз се стреснах, та се събудих. Треперя. И извиках на майка си: „Мамо, втриса ме… Сънувах лош сън, от когото съм уплашен“. И приказах съня на майка си. И тя го тълкува, че ще пострадам нещо, но подир ще се размине и обърне на добра страна.

Станах, та отидох на черквата. Повиках Ивана Степанов, бакалина, та му рекох: „Ракия не пия, ама тази вечер ще припия. Аз ще набера ябълки [за] мезя, а ти донес ракия да си сръбнем, може би за сетен път…“.

680 КЕЯ-Я-А-А. Откъснах 4–5 ябълки и Иван донесе ракия. Седнахме в черковския двор на хубавата зелена трева. Часът беше около 10 ½ по турски. Хапнахме по една мезя от ябълките, наляхме в стаканите ракия. С първите чаши да тракнем и си сръбнем, зачу се един грозен глас: „Кея-я-а-а“, който извика насред село при големия бряст. „Хак — каза Иван Степанов, — не е чиста“. И баща ми надникна на врата [та] и каза: „Тука“ — към турските заптиета, а мене каза: „Ела, че заптиите питат за вази“.

Пихме още по една чашка и дорде да стана, заптиите додоха на черковските порти и аз излязох, та ги посрещнах. По-напреж питали баща ми: колко попа имате в селото си. Баща ми казал:

— Трима.

— Тукашният, син ви, за него питаме.

— Тука [е].

Като ги посрещнах, попитаха ме как ме викат на име. Казах: поп Минчо Кънчев.

— Тука ша седиш при нази. Проводи да ви докарат коня, че ще идем в Заара, защото ва вика каймакаминът и хаджи Господин^[289] ефенди. Децата ша правят изпит и вази викат на изпита — каза Селим Карабунарлията, който беше с него, и Хасан чауш.

Аз им отговорих, че догде не си ида, конят ми не познава друг човек: не щат да можат да го хванат и букаите не можат отключи, който им не знай колая.

— Не бива! Дип ако не моят го хвана и отключи, тук да го докарат да го хванеш и отключиш.

681 Проводих Вълча Сийреков, бакалина, та отиде да ми докара коня и имаше едно въписание да го проводи в махалата. Ний отидохме на Иван Степанова дюкян. Заптиите пиха каве, а аз му опънах ракия. Заптиите мене търсят, на Ивана Степанов хърка лулата, трепери: Аргириадис знай какво прави…

Аз черпех заптиите; баща ми, Иван и Гьозеля Иван кеята, и той черпи. И заптиите пиха ракия. Конят още се бави. Таман нагласиха и Гюзеля да иде за коня, ето и Вълчо се зададе из сокака и води коня подире си.

МАЙКА МУ ОЩЕ ВЕДНЪЖ АКО РОДИ ПОП, ЩЕ ВИДИШ ПОП, КЪНЧО ЧОРБАДЖИ. Качихме се на конете Повиках Ивана бакалина да ми донесе една ракия и да си взема сетния сбогом, че Бог знай дали ще се видим втори път. Иван ми подаде ракията, целуна ми ръка и се хвана за бърната, та ми рече:

— Устата ви ключ да бъде!

— Аз знам, не ме забравяйте…

Баща ми се рукоса с мене и тайно порони сълзи. Хасан чауш се обърна към баща ми, та му каза: „Кънчо чорбаджи, майка му още веднъж ако роди поп, ще видиш поп!“. „Аллах билир (Бог знай)“ — каза баща ми… (…)

И бутнах аз напреж, а те отподир. И зарязаха пушките, които не бяха мартинки, а евзалии. Като да излизам от село навън, срещна ме циганката Димитрица, която носеше едно решето и водеше малко циганче подире си с разрошена коса. Казах на ума си: „Циганка ме срещна, като излизам от село навън, ама хаде, Бог е добър и нека бъде волята негова!“ А на заптиетата казах:

— Хасан чауш, работата ни й честна. Като да излизаме от село навън, циганска жена ни срещна с циганчето си заедно.

— Какво има? — каза Хасан чауш.

Когато излязох от село навън, попитах заптиите:

— Вий може да знайте защо ме вика каймакам бей?

Те казаха:

— Не знаем, кога идем в Заара, ще се научиш.

На ума си: „Аз знам защо ме вика“.

Кога стигнахме при Топраклъка в корията, срещнаха ме още двама заптии: Пуллу Емин и Кепча Хетем. И те за наша грешност отиват. Върнаха се и те с мене назад. Станаха ми четири души вардачите, ясакчиите. Ще ме пазят от Араб Емина.

Стигнахме в ахърските нивя — Владева кладенец. Слязохме, та пихме по една вода. Пак се качихме, та тръгнахме и излязохме на герена при муратлийската мерджан-кория. Хасан чауш беше излязъл около 20 шага напреж, а тримата вървяха отподир. За да ги опитам, бутнах коня си на раван, който много вървеше и за 30 минути съм дохождал от града. Конят като изтропоря, телопазителите ми извикаха: „Папаз качттъ (попът побягна!)“ — казаха заптиите. Конят ми много раван вървеше, а колко едно магаре бяг имаше. Ако беше като алестия кон, щяхме да направим един джумбюш из муратлийската мерджан-корусу. Стигнах Хасан чауша и го попитах:

— Какво й това „папаз качттъ“?

— Стресна ги — каза Хасан чауш. И ме попита: „Може ли да бяга конят ти бърже?“

— Бяга, колкото кон бяга…

Влязохме в града и много сербез захванаха да ме карат. Но беше се стъмнило, та малко турчеля имаше по улиците. Стигнахме при Сандева дюкян, големия алан. Спрях мойте ясакчии, та им казах:

— Да сляза да си оставя коня на Сандюва хан (…)

Тримата склониха, единът — Пуллу Емин — не склони, каза:

— Да доде до конака с коня си, че ай сега ще се върне. (…)

И пристигнахме на Джеферова хан, защото там беше управлението и затвора по причина, че беше съборена полицията и затворът, та ги поправяха изново.

Каймакаминът седеше вън на сокака при портите и държеше в ръцете си телеграма. Слязох от коня. Попита ме за името ми. И гледа телеграмата. Аз му казах: „Поп Минчо Кънчев“. Думата му беше: „Арш“. И като че биле готови: двама телопазители с байонети (пушки шишлии) ме взеха та ме тикнаха в хаджи Кунчевата. И дръпнаха вратата, та я затвориха. Издрънчаха ключовете, та заключиха. И двама стражари с байонетите се изправиха вън до вратата.

684 НАЗВАНИЕ, ПЪРВА ТИТЛА (ОФИКИЕ). Блъснаха ме в хаджи Кунчевата, та ме заключиха под стража и не ме питат гладен ли съм или жаден. Поп Минчо войводата не му й на угодата тази палатка, защото го е страх от дребен добитък. Не смей да седне, ами на крака прав стои като булка пред кум или мокро под плет.

Един богат човек изпаднал много от всичка стока и като му не останало нищо, нарекли го хората голак (зюрт). И този човек отишол при един турски ходжа фалджия със зелена чалма да си тегли боб: колко време ще го държи този зюртлюк. Фалджията теглил му боб и му казал:

— Ще ва държи зюртлюк четиридесет дена.

— Ами сетня?

— Сетня ще навикнеш — казал фалджията.

Това било зюрт теселеси — утешение. Млада булка тъй се учи да отстоява на кум и ръка и по коляно да целува, казват по-умните; или — каквото сте дробили, таквоз сърбайте, казват народолюбивите чорбаджии „патриоти“ българи…

Мина се около 3½ часа, откак ме блъснаха в магарешкий рай, та поменах на султана роди и роднини на берекетската могила. Не е на този султан, който държи на магарешкий рай нахтарите, но на големеца му. Отвън хлопнаха нахтарите, та отключиха и вратата на хаджи Кунчевата палатка зинаха като каймакамкината му. Каймакаминът беше пиян. Влезе при мене с 5 души стражари и „султана“ с нахтарите 6-ий. И тъй, всички 6–7 души станаха. Един носеше шишето с ракия, гдето черпеше с нея каймакамина. Хванаха ме каймакамските стражари за ръцете, та ме разпнаха като Христа. А аз мудрувам и нищо не говоря.

Каймакаминът ми разпаса пояса, бръкна в джоба ми, та извади пара-кесеси, та си мръдна ръката в нея, извади пари, та ги погледна и каза: „Чок пара вар миш (Много пари имал)“. Бях продавал вълна в този ден, та имах 5–600 гроша. Бръкна в другия ми джоб, извади сребърното кръстче, с което закълнавах новите работници, огледа го и ми го даде. Рекох на ума си: „Да знаеш с това кръстче какво върша, може на парчета да го почупиш!“ Кога ме тършува [ше], не знам от яд ли против мене или от пиянство, трепереше и не се задъхнуваше от ракия около му. Толкова ме тършува! Имаше в джоба ми едно писмо, което беше за тях вредително, но не можа да го намери. Не остана място по дрехите ми да не пипна. И най-подир улови грездея и кандиса, та се остави. От парите ми нищо не взе. Даде ми кесията, както я взе от меня. Скамени се: прав на крака, та ме гледа и нищо не дума. Онези още ме държат за грездея. Чаках като булка да ме простят или харижат [на] хаджи Кунчевата. Те не знам какъв план крояха: като им се искаше гаче да ме разтрият за настинка… Отговях и продумах на каймакамина:

— Каймакам ефенди, с хаджи Господина ме повикахте, уж училищните деца изпит щели да правят? Това прилича на затвор и съм затворен. Каква й тази работа?

Каймакаминът изгризна зъби, като че цяло лайно от житена кал ще лапне, и каза:

— Керата-пезевенк, вахтънда дюшенейдин [да си мислил на времето].

Керата: дето обуват с него посталите си, а пезевенк — големец на публичните домове, който привежда гости [те].

Казах на ума си: Аз знам защо съм затворен, нямам нужда от вашите разправи.

Това беше първата ми титла (офикие)^[290]: не стига керата, ами и пезевенк.

И като каза думата „вахтънда дюшенейдин“, станахме на кълбо. Поблъскаха ме меджийлен и мислеше на емфе ереня да ме смръкне. Каза „Браканъсъ“. Които ме държаха, пуснаха ме и врата [та] се хлопна, та се затвори. И ключовете издрънчаха, та заключи „султанът“ магарешкий рай. Отвън на вратата строго ме пазят двама шишлии.

Мина се ½ час. Чух, че коне тропорят по калдъръма и чух онези, които ме пазеха, като си продумаха: „Още един докарват“. След него ¼ от час пак се разтропаха коне, пак си похор-туваха: „Още един докарват…“. Разумях, че за поп Делча от Гурбетито продумаха.

687 Месецът грейше и беше видело като деня. На двора имаше запален фенер, около който седяха на карекли каймакаминът, кадията, Емин бей, хаджи Таира ага и още други кучетари. Рухане-векилѝ, българин, „патриот“, който много „обича“ богатите свещеници, той е избран член в българската народна черковна община в град Стара Загора. Една дума да му пренесе негова човек Драган за някой свещеник, на часа го правеше аргос. Той беше и ятак на хайдутите, които проводи, та обраха поп Райка от Новозагорско, комуто взеха 30 000 гроша. Попът полудя зарад парите си и се обеси самичък. Като се удириха парите и изловиха крадците, в които влезе в числото и този рухане-векилѝ, „патриотинът“ Тонеолу Стоенчо, запряха го в хаджи Кунчевата с другарите му заедно (…) Тази нощ и той беше седнал на една карекла при байовете на двора.

Чух от мойте пазители, като издума единът: „В едина много писма се намериха“.

Палатката, в която бях скрит, имаше два прозореца. Погледнах през прозореца, та видях Тонеолу Стоенча: чете писмата едно по едно и разправя на големците какво пишат писмата. Този, в когото се намериха писмата, беше Станчо Петров, бакалинът, от с. Джамбазите: разписки от водениците и дюкяна, които имал при него си в този ден. А вторият — Бойчо Русев от Гюрюджий.

В палатката, в която бях скрит от самодивите, имаше постлан един „хубав, нов“ килим, на когото ме беше страх от въшки да седна на него, ами стоях на крака и пушех тютюн. От ясакчиите ми, които ме пазеха отвън, единът каза на другия: „Тюф, бе карсънъ сиктимини папазъ бютюн гедже аякта дурду“ [Тюф бе, да… жена му на този поп, цяла нощ прав стоя]. И аз му отговорих от хаджи Кунчевата отвътре: „Бенда сеним карънъ сикеим, аврадънъ сиктимини ханзър тюрк олдууну, ешек ериф не яптъм сана да бени сюверсън“ [И аз… твойта жена, турска свиня, магаре с магаре, какво съм ти сторил, че ме псуваш]. Той веднъж ме напопържа, аз два пъти него: и магаре го направих. Но между него и мене има голяма пропаст: не той може да доде при мене, нето аз при него.

Вънкашните големци, които изслушаха писмата от старозагорский патриотин Тонеолу Стоенча, рухане-векилѝ, си отидоха. Останаха само конашките касатури.

Хляб ми се не яде, ами и за хляб кой те пита… За вода яката ожеднях, но и вода ги мързи да ми донесат. Хванах да припявам бабини деветини: Узунов, това ли ти беше патриотизмът и народността? Крадлеков, тук, на това място, ли й българската свобода? Нали ти казах Буюклу Карамустафа, когато най-напреж беше отправен при мене от Коля Ганчев, от южна[та] страна до олтаря при черквата „Святи великомученик Георгий“, че ми се видиш слаб: да се уловиш, ще кажеш всичко. Ако си такъва, по-добре да ва заколя, да не ходите между народа. Ти ми се вери и кълна, Атанасе чорбаджи Цвятков, и в майчиното си мляко, че не си тръгнал да предаваш, ами да освобождаваш! Без убиването на гърка хаджи Ставря дали България не щеше да се освободи? Ами дали нямаше друг да се намери, по юнак от вази, да го убий? Ами вий се намерихте, което не е ваша работа, да идете в къщата му, да го трепите… Вий не сте грешни на това, грешни са хаджи Ставревите снахи, които ва държаха за мадете, догде да се приготвите за наградата: святий дрънгол ширих, свята верига за врата, като на мечка заключен или вързан и обагрен в червено облекло. Като че пред цар ще излазяш за награда, че се освободиха върбите срещу хана на чорбаджи Кощи от мемлекет-чорбаджи гърка хаджи Ставря, да ги не отсече. Това ли ви й юначеството, народността, патриотизмът, кир Аргириадис? Най-подир са грешни онези, които ви обидиха и вий, макар да не беше ваша работа, обещахте се и като съзаклятник и наместник на дякона Васил Левски не си взехте думата назад, като юнак, Буюклу Кара Мустафа! Турците се много страхуват от Пала Буюклий, а хаджи Ставревите снахи обичат да ги мачкат и стискат мадете за изсипване и да ги разтриват с магарешките кистмета. Така му било писано и орисано, казват бабите. И аз ще кажа: каквото дробил, таквоз и да сърба! Ами аз какво търся тук, в хаджи Кунчевата, та съм се одрямал като мокро под плет?…

Не можах да се усетя, избърборих нависоко: „Чаттък Ахмед“ [Проклет Ахмед]. То едина ми телопазител името му било Ахмед. Обади се отвън и каза:

— Не во, папаз? [Какво има, попе?]

— Мълчи куче, с тебе дума нямам!

690 — Ах, динини сиктимини папазъ… [Ах, вярата ти попска], при мене дай да му ударя едно-две с пушката тепета зад врата!

— Ще удариш грездея ми, магаре, шопар, ханзър керата, пезевенк (…)

Подарих титлата си, офикието, на моя телопазител Ахмедя: керата-пезевенк. Ще очаквам за по-голяма титла…

КАМБАНАТА НА ГРАДСКИЙ ЧАСОВНИК УДАРИ СЕДЕМ. Петли запяха из града, касатури задрънкаха, талиги захлопаха, коне затропаха… Заптии се разтичаха, турци много надодоха, та изпълниха повън улиците и вътре в двора на хана: съм-съкъ (един до друг), яйце да хвърлиш, нямаше где да падне.

Доде на дяволский рай нахтарджията, с половин дирник султана, та изхлопа с нахтарите. Вратата на хаджи Кунчевата се отвори и двама жандари с касатури додоха при мене, та ме хванаха единът оттъй, другият оттъй за пояса и ме изведоха като булка пребулена из хаджи Кунчевата палатка, та ме качиха на една талига. И седнаха заедно с мене в талигата и ме държат за пояса като булка, кога я държат зълвите на колата, та дари бащини си роди и роднини. Талигата беше с един кон: на поща сюрюджи [пощаджията] ченгене Хасан Пискюлията. Впрегна талигата, накачиха се 10 души настръхнали заптиета на конете. Това беше на 19 юний, в сряда^[291].

ПРОЩАВАМ СЕ С НАРОДА И СИ ВЗИМАМ СБОГОМА СЪС СТАРОЗАГОРСКИТЕ АГАЛАРИ И ДЕРИБЕЙОВЦИ. Качиха още две булки, но аз не можах да ги видя кои са: и си мисля за едина, че е поп Делчо от Гурбетито.

Познах, че ще тръгнуват сватовете скоро, станах на колене и казах така: „Свободни останете агалар-бейлер. И стягайте се отсега нататък. Без гащи лягайте, шя спете!“. Чух друг глас, който изговори подир мойта носачка така: „Емин бей, хаджи Таираа, каймакам ефенде, на всички по-първи аги и чорбаджии, хубай мислете! На Фюлбя отивам и след три дни пак съм тука!“. Не се види кой говори, ама по гласа познах, че е Станчо Петров, бакалинът от Джамбазито. А вторий се не обади и не знаех дали е поп Делчо или друг някой от работниците, които ще отиват да целуват на майстора си ръка, да им даде тестир и препаше престилка.

19 юний 1873 г., в сряда… И като беше пазарят в този ден, много народ имаше надошол от селата: улиците бяха пълни. Сватовете се стегнаха, но зълвите, които ни държат, не запяват. Конницата се нареди, както прилича: кумът излезе напреж и харт, извади саблята си и каза: „Арш!“ Конете изтропаха, талигите изхлопаха. Като излязох на сокака, видях от нашите много. И Коля Ганчев^[292], който беше се снишил между народа в един дюкян… От тях си взех сбогома така: „Аз отивам, вази оставям…“. И това беше. Никой се не обади. При зелената баня срещнах арнаутина поп Стефана, какавиш гьовесй, та му казах: „Поп Стефане, нямаш енория, моята енория остана празна. Иди, та й отслужвай…“. Той се скамени до зданието на банята и не ума, не дума! Той беше много страшлив и затова го закачих. Рекох: дано му изкарам ума, да не ходи да глоби хората на хак ереня.

Дорде да излезем из града, на много места се спираха талигите, да продават сербезлик.

ПЪТНИК, 19 ЮНИЙ. Излязохме из града. Зълвите не пеят. Ами аз не можа ли? Викнах, та запях. Който ни срещне, все се спира малко и гледа, но всякой не знай къде отиваме: на лъджи или на манастир. Чаушинът, ако и да го беше яд, но ме не спря да пея. Караше си коня напреж и съветваше заптиите си: „Някой ако рече да бяга, огън удрете!“

ЧУКАН ЧЕСЪН НА ТАРАТОР С КРАСТАВИЦА. Стигнахме Арабската махала при един струпан салаш, в когото продават бакалия. И бакалинът му от Стара Загора. И ако се не лъжа, гаче Койчо^[293] го думаха. Спряха слязоха, та си разводят конете. И талигарите и те пуснаха конете си да ги поразводят малко. Нам не дозволяват да слезем от талигите. Аз поисках от бакалина да ми направи един таратор с краставица. Той захвана да бели и чука чесъна. А аз захванах да пея:

Мама на Станча думаше: „Посмъмри, синко, булчето, в къщи ми хатър не гледа, хубай мама си да слуша.

Мама си хубай да слуша и устата си да стиска, нашироко да не говори и много да не знай, и човек да не изгори…“

 

Тебе думам, дъще, усещай се, снахо (…)

„Чуваш ли, Радо, Радке“ (…)

Талигите впрегнаха и бакалинът ми едвам направи салатата, но кой ще ме чака да ям? Поиска бакалинът един грош от мене, аз му казах:

— Не можох да хапна, какви пари искаш?

Той ми отговори:

— Мене малко ми трябват парите, изхаби ми салатата… Извадих един грош, та му дадох и му казах:

— На ти този грош, да си купиш въже и даде Господ с него сам да се обесиш…

— Дай ми парите, че то моя работа, нека се обеся! Пък ти на времето да си мислил… — рече той. (…)

Кога влязохме в Чирпан, много честно ни посрещнаха: на хаджи Саидова в хана вкараха ни с талигите. Пазителите ни пиха каве, нам и вода няма. На изпроводяк по-голяма чест беше…

694 АЛИПАШИНСКОТО КЛАДЕНЧЕ. Тук спряха. Слязох от талигата да пия вода и се обърнах назад. Видях и Бойча, и Станча, на които като сгризнах зъби, това не чуха, ама като се хванах за бърната, значи — ключ! И те същото направиха. И се още освободих, като им дадох този знак, също и те мене.

Зълвите, които ни държаха за поясите, размениха ги на тази кула с нови куладжии, а те останаха на тяхно място в кулата. Часът беше 10–11, кога минувахме при Сеймен Марица със саловете. Преминахме благополучно Марицата.

ПАПАЗЛИЙ. Пристигнахме вечерта в Папазлий на хана и там ще лежат. Другите, Станча и Бойча, не знам къде ги пъхнаха. Мене запряха в една стая, сякаш че максус била направена като за мене гост: боклук до колене — при свинете, гдето лежахме. Та ме натрупаха едни бълхи като мравки на мравуняк! Бакалинът беше грък или цънцарин. За хляб кой пита, ами и вода няма! Поисках вода на ханджията, не ми даде. Каза така на караула: „Тези са царски душмани, те не щат милост! Кога умрат, поп ги не опява и у гробища ги не заравят“. Този ханджия бил грък. Бог да го поминува и награди! В тази нощ за вода ми беше много мъчно, но много ми беше [не]спокойно от свинските животинки, които ме нападаха като гладни кръвопийни зверове-турци. В свинската кочина много бълхи… Изядоха ме! Горещина, без вода, мъчно се прекарва… Телопазителите ми и тях натиснаха бълхи, взеха да подскачат. Много лоша миризма и свински лайна имаше…

ШАРАЛДАКА. Благодаря на чаушина, който ме и познаваше. И малко [ли] пилета и баници е изял на баща ми в къщата, а пък въшки, гдето е събарял, майка ми знай; догде да ги изчисти из къщи, то друг се довлече, та ги събори по-много… Този чаушин, който ме познаваше и бяхме епидже приятели с него, сега ме не познава. Като бързаше да ме замъкне по-скоро в Пловдив, стана рано, та ме извади от свинската кочина и избави от бълхите. Мойте телопазители качиха ме на талигата, седнаха при мене, та ме хванаха за грездея, ух, не е — за пояса беше. Догде Пискюлията да впрегне коня в каруцата, поисках от бакалина да ми направи едно каве да пия. И чаушинът потверди думата:

— Скоро направи! — каза чаушинът.

Бакалинът каза: Не ще каве, те са царски неприятели.

— Ти си грък, проклета черна душо! Господ да те убий и порази… Снощи вода поисках, ти и вода ми не даде. Да даде Господ в къщата си сол да не видиш и на коматчето си масълце! И на смъртния си час капка водица да поискаш и да се не намери кой да ти даде. Като краставо магаре да умреш и като червиво куче да миришеш…

— Я че кълне — каза гъркът бакалин.

— Ша кълна не, ами мама ти гръцка ша и…

Не остана време вече за говорене, защото чаушинът даде команда: „Арш!“. Изтрополяха конете и талигите изхлопаха, та тръгнахме по шосето за Шаралдака.

БЕЗГРЕШНИЙ ПИСКЮЛИЯ БИХА ГО МНОГО ЗАРАД МЕНЕ. Като вървяхме из пътя, мойте ясакчии задрямаха. Аз шепнех на Пискюлията, че ако има такова място да ме качардиса, 10 турски лири ще го наградя. Той ми се обеща и каза: „При Шаралдака му й мястото, много са чести дотлуците“.

Още не беше се съмнало, когато пристигнахме на Шаралдака. Тука има хан при моста. Като да се спрат, Пискюлията спря талигата от шосето долу, по-близо до бахчите. Заптиите заедно с чаушина искат от ханджията по едно каве да им направи да пият на конете отгоре. Мойте телопазители, като ги бяха подсявали бълхите, много им се спеше и пак задрямаха. И заптиите се бяха заплеснали за каве в ханджията.

Аз скочих от талигата към дотлука [на] страната, то имало и мене да нагледват. Извика един: „Папаз качттъ!“ (Попът побягна). И догде да ме заобиколят, аз се направих, че пускам вода. Мене нищо не казаха. А Пискюлията снеха от талигата, та му удариха един хубав бой, защо снел талигата долу от шосето, за това го повечето биха безгрешний Пискюлия… На телопазителите им чаушинът удари им по 5–6 камшика по врата защо ме пуснали да сляза от талигата долу: трябвало от талигата да пусна вода, а не да сляза долу. Той не знаеше, че спяха, ами ги мислеше, че биле будни и ми дозволили.

Безгрешний Пискюлия, оня гладен циганин, като му обещах 10 турски лири, очите му 4 станаха…

697 ПЛОВДИВ. От Шаралдака до Пловдив 2 ½ часа или по-малко, или по-много [има], точно не моя каза. Тръгнахме и до половината пътя осъмнахме и с видело влязохме в Пловдив на 20 юний, в четвъртък, 1873 г. И тука мястото ми готово като за мене гост. И ясакчиите ми чакат да ме приемат и пазят, да ме уроки не хванат, хора да ме не гледат. Блъснаха ме в хаджи Кунчевата палатка, та ме заключиха и туриха двама стражари на вратата да ме пазят. А Станча Петров, бакалинът от Джамбазите, и Бойча Русев от Гюрюджий не можох да видя где ги завряха. Ще говей тримеро, пророк Йоновите постни пости: каве, тютюн няма; за хляб кой пита. Може [да] донесат на Буюклу Кара Мустафа, та и нази да викат при него на софрата да ядем… То се знай, белким ще ни забравят и вода да ни не дадат да пием…

Седнах. Тялото ми се притеснява, душата ми се смущава, като че ли ме притиска нещо тежък товар. Притискам си тялото, опитвам си силите: дали можат утърпя на тежки мъки. Съвестта ми ме утешава, като че ми шепне: не се страхувай от мъки, не се плаши от бесилки, всичко юнашки ще потъпчеш и всичко за човека [е] дадено. По-добре смърт честна, нежели живот безчестен! Свобода или смърт… Това искаме и за святата свобода [на] българский народ ще си подарим живота. Не щем злато, не щем сребро, на братя и сестри свободата искаме!

698 МОЛИТВА. В този палат, в който се намирам в този час, ми не тежи толкоз: и пророк Йоновите пости, който пости[л] три дни в китовата утроба, става, и аз постя три дни от хляб и още не съм огладнял и не ми дохажда на ум за хляб и вода. Но ме е жал за раздялата с тези, които познавам отблизо, които сме обикнали от душа и сърце, с които сме работили и сме споделяли радости и скърби… [Раздялата] всякогаж е тежка за сърцето. Колкото да [е] человек як на сърце, но когато настане часът на раздялата, неволно усеща той в сърцето си печални минути. Человек в нищо друго не намира утешение освен в искрената и гореща молитва, на която слабо изражение служат нашите благопожелания. В тая минута доде ми на ум да прочета следующата молитва, която се чете на кръстник (калитато) — хубав баща. (…)

„Опитвам силите си, бодър съм, не се боя от вериги и смърт, нето от петвековни тирански мъки. Всемилостивий Боже, помогни ми, дай ми сила да утърпя всички мъки и тегла зверски, приготвени за нази, българи[те]. Вразуми ме да знам какво да говоря… «Когато ви предадат, не се грижете как или какво ще говорите, защото ще ви се даде в оня час какво ще говорите» (от Матея, гл. X, ст. 19)“. (…)

НАМЕСТНИКЪТ НА ДЯКОН ВАСИЛ ЛЕВСКИ — АТАНАС УЗУНОВ. На 20 юний, в четвъртък, на личен ден, хората каквато работа да захванат — жито ли да сеят или жетва да женат, ще хванат ръка в понеделник или четвъртък, за да им лек полезът. И ний ще хванем ръка в четвъртък^[294]. Да видим какъв ще ни й полезът тая година.

Часа на 8 отвориха вратата, та хванаха ме двама за пояса, както им обичаят. Един тръгна напреж да ми показва накъде да вървя и двама шишлии отподир. Карат ме като разбойник не в гората, а в една широка стая, гдето седят книжници-фарисеи, та изпитват безгрешните. Влязох в тази стая, която бе украсена с калекатури — големи чалми и фесове — и един седящец на карекла с опулени очи, с книга и перо в ръце; и един отстрана, в кьошето на крака: опърпан, одран, бос, гологлав, рохнат в главата като бухал, бит, бит, недобит… Тези, които бяха с чалмите и фесовете насядали на карекли в шарена стая, която имаше насред голяма ламба като полилей, бяха комисия, за да ни изследват. Нямаше християнин помежду им. Можеше да е имало грък, но като [са] с фесове, не можох да узная. А този с опулените очи, който седеше на кареклата, беше истиндакчията (изпитвачът) Садъ ефенди Помака. А пък захвърлений в кьошето беше Буюклу Кара Мустафа, Атанас Узунов, Аргириадис, Георги Крадлеков, чорбаджи Цвятков… Дреме като разпаресница или като ерменлия. И какво яйце ще снесе?

701 Донесоха една карекла пред мене, та ме поканиха да седна:

— Седни, папаз ефенде — каза Садъ ефенди.

Седнах на кареклата.

— Пиваш ли едно каве, папаз ефенде?

— Не ща.

— На, тегли едно емфе — подадаха ми кутия.

— Не съм теглил емфе.

— На ти готов цигар, та го запали.

— Не употребявам тютюн.

Изправиха Узунов насреща ми, та ме попитаха:

— Папаз ефенде, познаваш ли този господин?

— Не съм го виждал.

— То[й̀] е Атанаш ефенди, Узунов.

— Не съм го чувал.

— Атанаш ефенде, познаваш ли този поп?

— Познавам го — каза Узунов.

— Как му й името?

— Поп Минчо Кънчев от село Арабаджиево, ескизаарска кааза.

702 — Поп Минчо ефенде, ето Атанаш ефенди Узунов ви лично познава и името ви знай!

— Може да ма й виждал и името ми чувал от хората отстрана.

— Атанаш ефенди Узунов, кога до де във вашето село от Джамбазите със Станчева кон, не доде ли във вашата къща?

— Не съм виждал такъв кон на Станча.

— Атанаш ефенде, не ходи ли в папаз Минча ефенди в къщата, когато беше със Станчева кон?

— В поп Минчевата къща не ходих. В друга къща бях, но поп Минчо дохажда при мене, та се разговаряхме.

— Поп Минчо ефенде, защо не кажеш? Ето, Атанаш ефенди право казва. Не лъже. Кажи ти с колко души ходи при него да си приказувате и върху кое се разговаряхте?

— Вашият Атанаш ефенди лъже. Аз никогаж не съм го виждал, а не с него да се разговарям!

— Ти няма да се отървеш! Кажи няколко души, че си довеждал при мене на разговор, за да се избавиш и главата ви миряса… Ето писмото, което взех от царската комисия: гледай подписите и печата на великия везир Мидхат паша, че няма нищо да ви речат. Кажете право и ще ви освободят да си идете утре.

— Я, че и ум ми даваш!? Това писмо [е] бърсалка! Ти не си българин. Где съм ви виждал аз и съм се разговарял с вази? Това ли ви й народността? Това ли ви й патриотизмът? Тук ли й освобождението на България? Ти си Юда, предател проклет, черна душо, изневерена… Да съм те знаел, главата ви да отрежа. Но не съм ви виждал ни бял, ни черен никогаж пред очите си!

— Не се гневи толкова. Те са фитове, лъжи ги и те хващат вяра.

— Фитове ли, ти си фит, а не те! Ти ще познаеш как се лесно лъжат… Ти ги излъга, та ни докараха за нищо тука и затова веруваш, че се лъжат.

— Папаз ефенде, недей се гневи на Атанаш ефендя! Ха сега излезте, та си помисли, че кога ви повикаме втори път, кажи си право, за да ви не маем напразно тука. Да ви изпратим по-скоро да си отидете в домовете. Подпиши.

— Прочети ми какво си писал. Така: п. М. Кънчев.

Изведоха ме навън по същия обичай. И според програмата оставиха ме в същия палат под стража да се разправям с тахтабите.

ВТОРИЙ ИЗПОВЕД^[295]. През нощта, часа по 3 ½, изкараха ме пак на изпит по същий обичай. Дадоха ми карекла, та седнах. Помолиха ме с каве и цигаро, аз отказах.

В първия изпит ме накараха, та подписах. Изпитачът Садъ ефенди Помака взе книга и писалка и ма загриза пак да се разговарям с него:

— Откъде си родом?

— От село Арабаджиево, ескизаарска кааза.

— Имаш ли баща и майка?

— Имам. Баща ми не може да навий да коли фитки и кокошки, понякогаж и агнета, та гости хранениците. Имам и майка, на която ръцете са изгорели да пече самуни в пещта и прави точени мазни, с шекер баници за глутниците ви.

— За това не ви питам…

— Ами за какво?

— Как думат името на баща ви и на майка ви?

— Баща ми — Кънчо Стоянов, а майка ми — Дена Минчева.

— Вашето име как се дума?

— Поп Минчо Кънчев.

— На колко годин сте?

— Не знам, майка ми знай годините ми.

— Запирани ли сте някогаж?

— Не сме, сега сме затворени.

— С Атанаш ефендя какво се разговаряхте?

— Атанаш ефендя не познавам и не съм се разговарял с него нищо.

— Друго какво има да кажеш?

— Какво ще кажа: искам свобода.

— Каква свобода?

— Каквато имате и вий.

— Кой ще ви даде, от кого я искате?

— От султана — негово царско величество султан Абдул Азиса.

— Самичък ли я искаш, или има и други?

— Всичкий народ български.

704 — Кои са те българи?

— Не ги познавам.

— Как им се думат имената?

— Не съм чувал имената им от никого.

— Отгде взимате пари?

— От народа.

— От кой народ?

— Не знам.

— Где ви са пушките, гдето ги проводи Русия?

— Каква Русия, не знам това място.

— Не знаеш ли, ешек-пезевенк. Дръжте!

Сякаш че биле готови. Скочиха приготвените за този обред, та ме хванаха: едни брада опъват, други коса от главата ми скубят. Свършиха този обичай и наложиха друг: забодоха от двата края подострено шило, забодоха го под брадата и гърдите ми. Седях на колене срещу запалена ламба. И гледам пламъка й, като гори. Няма кабил, ще се изпълнява това дисциплинарно наказание, защото не си знам урока.

Вече казахме. Заведоха ме пак в същата стая. Тая нощ много ми се спеше, но от тахтаби не можох да спя, защото бяха от бълхите по-много.

21 юний, в петък, си почивах. Не ме търсиха, но откъде хляба бях забравен. Ще говея пророк Йоновите пости три дни, че тогаз ще отговея.

Пак подписах [записаното]: п. М. Кънчев.

705 ТРЕТИЙ ИЗПОВЕД. В 21 юний, в петък вечерта, часа 3 по турски, срещу събота, ме изкараха на изпит. Туриха карекла, та седнах. Донесоха ми каве и готово цигаро. Взех кавето, та го излях и цигарото хвърлих:

— Тъй пия каве и тютюн — им казах…

— Ако обичаш емфе?

— Не обичам, не ща.

Маймунсуратлията Садъ ефенди, истиндакчията, взе книга и перо и ми загриза пак кокалите и лайната:

— Поп Минчо, папаз ефенде, каква свобода искаш?

— Каквато имаш и ти.

— Свободата яде ли се или пие?

— Не се яде и пие, ама за нея кръв се пролива.

— Ами вий с кръв ли я искате?

— Ний ката ден кръв проливаме.

— Защо и къде проливате тази кръв?

— Защо ме питаш? Не видиш ли вашите итове, вашите бабаити какво вършат по улиците и пред управлението ви: като пилета ни колят посред пладне и никой не ни съжалява.

— За това по-подир щем се разправи, ами кажи ми, каква свобода искате?

— Ний нали сме народ, искаме свобода, равна с вази, искаме да има от нази българи[те] — заптии, онбашии, чауши, мюлязи-ми, юзбашии, бинбашии, миралаи, паши, мютесарифи, валии, садразами. И редовно да взимате от нази войска, както взимате от вази.

Ами ако не ви се даде това, как ще го вземете?

— Не знам, народът знай.

— Де й този народ?

— Нийде и всякъде.

— Колко пари имате събрани?

— Много.

— Кой ви дава парите?

— Не знам.

— Где са руските пушки?

— В Русия.

— Где ги скрихте?

— В руските солдати. (…)

— Московецът колко айлъка ви плаща в месеца?

— Какви моски, какъв лък?

— Ешек-керата, ударете го на йорф (мъки) този кефирин. Не знай, а всичко знай! Ай сега ша каже! Ударете му лалето, синджира на врата, та го обесете този гявурин каза един от чалмите (…)

709 Аз седя като владика на стола и дяконите захванаха да ме обличат: туриха една ръждива халка на врата ми като на хрътка, зараздрънковаха ръждавата верига, та я прекарват през халката, на врата ми, та нареждат веригата по раменете ми. Джангър-джангър, краят се свърши. Премениха ме, както искат. Столът взе да плющи отдолу ми, можеше и да се строши (…) Много тежи, премаля ми на сърцето. Побарах се с ръка за врата, та си опънах яката.

— Папаз ефенде, убива ли ти? — каза една чалма.

— Ума му да доди — каза друга.

— Не-е, оправям си яката, да се не окирливи. Как е, прилича ли ми, харесувате ли ме така, както ме пременихте? Какво ли ви й сега драго на сърцето, може мед да ви капе. Колкото ни мъчите, по-много се раждаме. И колкото ни бесите, по-много ставаме. Да обесите мене, мислите, че царят ще ви награди или голям чин даде? Робе! Не! Да знай царят вази да избеси. Вий му съсипахте царството. Мюлтезими съсипаха народа, безправедно пари да вземат. Да се оплачат? Няма кой да ги чуй и съжали, по-лошо за тях. Защото колджиите като Дай Ахмедя двойно захванат да взимат и тройно, и четворно. Бейовци, хаджитаировци не оставят сиромасите да си отдъхнат и починат от меджии. Назърите, коруджиите им съсипаха с бой бедните сиромаси, царската рая. Сриха пътища и друмища, та забиколиха с хендеци селата, не можат сиромаси главата си от село навън да покажат от ятаганите им. Вий с това си поведение, с това ваше управление съсипахте царството (…) Как е, нагледахте ли ми се (…) Дано даде Господ, както гледате вий мене, и аз да видя вази с тази премяна. Ако ме обесите, синовете ми, внуците ми ще ви видят скоро.

Задуши ме, замлъкнах и никой не говори. Мълчание.

Запалиха цигарите и взеха да пушат тютюн и енфе. Подадоха за гавра и мене енфе. Аз нето посегнах, нето продумах нещо. След това мълчание каза един от най-първата главна чалма: „Вземете веригата от врата му“. (…) Издрънка синджирът, та падна на земята. Аз се освободих от тежкия товар, 40 оки (…)

— Подпиши — каза истиндакчията Садъ ефенди Помака.

— Прочети ми какво си писал, че тогава подписвам.

Прочете ми: всичко право писано, каквото съм говорил.

— Защо не писа [за] злоупотребления[та] на мюлтезимите и бейовете?

— Няма нужда. Подпиши.

[Подписах:] п. М. Кънчев

На 22 юний, в събота, си почивах, на 23-и, в неделя, имах отпуска. Чух отвън, като си говореха турците, че един от затворниците се хвърлил отгоре, та паднал на земята, та се убил.

Сливков, Станча, Бойча и хасковлиите знам, че са затворени, но никого не съм видял освен Буюклу Кара Мустафа Узунов, който още [е] с кървавата риза като мушама на гърба му, панталоните му от бой скъсани на гъза, бос, рохнат в главата като страшило; изсъхнал, та пожълтял като пачи крака.

Видях един поп, та си показва главата като лалугер: ту се покаже, ту се сепне. Видя ми се, че и той си [е] изгубил муските.

ИЗПОВЕД ЧЕТВЪРТИ. На 23 юний вечерта срещу понеделник, часа 3¼ по турски, изкараха ме на изпит. Като седнах на кареклата, казаха ми:

— Папаз ефенде, радвай се, утре ще си вървиш. Кажи право, за каквото ви питаме, че зарана рано ще ви изпроводим на къщата ви.

— На въжето ли?

— Какво въже, папаз ефенде, утре ще ви изпроводим да си отидеш на дома. Кажи за което ви питам: ти Роговски знайш ли?

Не знам никакви роги. (Питаше ме за Раковски!)

Ами Лубена Каравала познаваш ли? (За Каравелов.)

— Не съм чувал таквоз нещо.

— Ами Васил Левски дедеклери, знайш ли?

— Не съществува.

— Дервишоглу Аслан дедеклери знайш ли?

— Дервиш Хасана не знам, той е ваш, от правоверните. Вий го знайте. Има един циганин Хасан, него знам. Забравил съм: имам нещо да ви кажа, моля ви, дайте ми време.

— Свободен си, кажи.

— Заклевам се във вярата си, Отца и Сина и Святаго Духа, амин, че аз съм произведен в чин войвода.

— От кого си произведен войвода?

— От № 41.

— Какъв е тоз номер?

— Д. В. Л. Д. А.

— Какво значат тези букви?

— Д — дървеници (тахтаби), с които имам работа вечер; В — въшки, с които се упражнявам; Л — лале (верига), гдето ми тургахте 40 оки на врата като на мечка; Д — даяк, гдето, ме бихте, блъскахте и брадата, и косата ми скубахте…

— А „а“?

— Алчюкюми вур довара [хвани ме за грездея, че удряй в стената] (говори ваший Дели Ахмед, кога му запалят лоена свещ деня, та я пъхнат в чалмата на главата му, свещта гори на главата му, ходи из чаршията, та псува със запалена свещ; хората се смеят и той се смей).^[296]

— Деленмиш. (Подлудили го!) — каза една зелка със зелена чалма.

Обратно по моему: № 41 — лесна сметка: д=4, в=2, л=30, д=4, а=1 — сичко събрано = № 41 значи: Д-Дякон, В-Васил, Л-Лев-ски, Д-Дервишоглу, А-Аслан. Има право Атанас Узунов, гдето убеждава, че се биле лъжели и фитове биле. Аз ги не лъжа, право им казвам, защото се заклех (…)

— Ний не искаме такива номера от вази!

Ами за какво ме питате и искате да ви кажа право, каквото знам?

— Атанас ефенди Узунов, кога доде от Джамбазито със Станчева кон във вашата къща, говори ли ви да събирате пари, да купувате пушки, да се освобождавате?

— Това вий знайте.

— Русия колко ви плаща в месеца?

— Колкото кокошки изядат вашите глутници.

— Где ви са пушките?

— В търговеца (…)

Защо го слушате тоз кефирин? — каза една зелка.

— Мълчи, онемей, керата-пезевенк! — каза друга зелка (…)

Уж свършихме, но още имало един кусур. Главната зелка издаде заповедта и каза: „Дайте му свобода!“. Мойте дякони стърчиопашки, телопазители, като че били готови за този обред: хванаха да ми извиват ръцете, да ми скубят косата… Не се трай: две ръце за една душа. (…)

Бит, небит, казах на мойте телопазители да обадят на комисията, че желая днеска да ме повикат: има нещо да им докажа. Не се бавиха много, скоро ме повикаха, та отидох с дяконите си според обичая при комисията. Те мислеха, че има нещо важно да им говоря. Та ме попитаха: какво имам да им кажа? Аз им казах, че: „Бихте ни, та ни смазахте; пари нямаме да си купим хляб; и да имаме, няма кой да ни купи и вода донесе… Ако сме толкоз грешни, обесете ни, да се отървем ний от вази и вий от нази. И ако стане нужда да ни извикат на по-голямо място, ще се оплачем от вази“. Тази чалма, която ме най-много мразеше, извади, та ми даде един алтълък турски, 6 гроша, и ми каза, че утре, кога ни изпроводят, ще ни дадат пътни разноски. Аз имах пари, но за опачина отидох да искам. Нахахрих шесттех гроша и отидох с телопазителите си и дяконите да се разправям с дървениците. В този ден ни отпуснаха едно турче от затвора да ни купува хляб и ястие, и вода да дописа, и каве, когато поискаме. Аз му се обещах, че ще му дам 3 гроша да ми купува от чаршията по-хубаво ястие и тютюн.

24 ЮНИЙ, РОЖДЕСТВО ЧЕСТНАГО СЛАВНАГО ПРОРОКА ПРЕДТЕЧИ И КРЪСТИТЕЛЯ ЙОАНА — ЕНЕВДЕН. Това турче, този нов шетач, проводих в чаршията да ми купи печено месо, хляб и тютюн. И то ходи да ми купи, та са натапаних като попско на големите задушници. И отговях [от] Петровите пости или пророк Йоновите.

Часа около 9, 24-й того, понеделник, донесе ми едно каве турчето и ми каза, че поп Еню от Гюнелийската махала го проводи днеска за деня си. Попитах турчето: купува ли му нещо за ядене? То ми каза, че му купил хляб, чесън и емфе. Казах на турчето: „Иди при попа, та му кажи, че оня поп, когото почерпи с каве, заръча да си купуваш месо да ядеш; ако ядеш чесън, ще умреш“.

25-ий, вторник, и 26-й, сряда, не ме търсиха. Разправях се с дървениците. Казах, че съм болен. Доде един доктор, хасъл грък, та ме прегледа и каза: „Нищо ти не е. Вечер затваряй пенджурите на стаята да не изстиваш“. А не види в гивече[то] колко неща съм приготвил за истиндакчията Садъ ефенди Помака.

На 27 юний, в четвъртък вечер, часа 2 по турски ме извикаха, та ме питаха, като седнах на стола:

— Войвода поп Минчо, папаз ефенде, свобода искаш, а-а?

— Оставете тоз ефендилик. Да, искам.

— Самичък ли я искаш?

— С народа заедно. За това ви казах и попърво. Защо ме питате пак?

— Колко народ имате?

— Колко да хранят турците.

— Нали ги имаш писани?

713 — Да, имам ги.

— Кога ги писа?

— Когато Кьор Кара Хамза, къраасъ ядеше препечено агне на баща ми в къщата и Пуллу Емин пиеше ракия с 12 души заптии.

— Аз ви не питам за Кьор Кара и Пуллу Емина.

— Ами за какво ме питате?

— Колко българи имаш приготвени за свобода?

— Колкото души са ели бой от турците и са ги хранили с пилета и баници като слепи.

— Кои са те?

— Които ги колите и трепете всеки ден.

— Ний за такива имаме закони и затвори. (…)

* * *

714 Повиках [турчето], та ми донесе каве. И то псува турците, защото пет години станало лежи, още три месеца оставало да свърши. Попитах го: „Има ли много българи затворени?“. Той ми каза: „Има, има още двама попа: единът полудял; и трима българи луди; един от тях се хвърлил горе от стаята долу и сега лежи не умрял, не жив. Много бити и с обелени лица има“ — каза турчето.

На 27-ий, в петък, не ме повикаха. На 28-ий, в събота, дошло телеграма: да ни изпроводят в Едирне. На 29-й, неделя, и 30-и, в понеделник, ме не търсиха.

715 ЕДИРНЕ. На 1 юлий 1873 г., вторник, захлопаха талиги, задрънкаха касатури сутрената. Отвориха вратата и ми казаха: „Ако има нещо да зимаш, вземи си го, че излизай навън!“. Какво ще взимам, само едни кундури за живо и умряло имам; и един гювеч оставам на истиндакчията Садъ ефенди Помака и комисията му да му изядат вътрешността вместо пиринч бал-халвасъ. (…)

Накачиха ни на талигите. Станали сме всички като в един калъп: ръждиви, неопрани, неомити, с рохнати коси, скубани, недоскубани… Проточи се един керван заптии. Народ: едни за подигравка, други от жалост… Изпращат ни до меркеза отвън града.

Талигите вървят, аз ги преброих кои са били затворени:

1. Костадин Доганов и 2. Христо Илич — от Пловдив; 3. Даскал Янко Кочев, сандък-емини; 4. Хаджи поп Димитър Иванов Коларов, владишки наместник; 5. Кирияк Н. Сербезов; 6. Георги Данчов, живописец — от Чирпан; 7. Стоян Заимов от с. Тюркмешлий, Чирпанско; 8. Стефан П. Сливков; 9. Георги Хаджидечев — от Стара Загора; 10. Поп Минчо Кънчев от с. Арабаджиево; 11. Станчо Петров от с. Джамбазито; 12. Бойчо Русев от с. Гюрюджий; 13. Поп Еню Попдимитров от с. Гюнелийската махала; 14. Дойчо Д. Аладжов от с. Сеймен, Старозагорско; 15. Петър Берковски; 16. Мирчо Попов; 17. Янаки Тодоров; 18. Кости Тодев; 19. Димитър Попстефанов, беледие сандъкяръ; 20 и 21. братя Георги и Михал хаджи И. Минчеви — от Хасково; 22. Кръстника — Атанас Узунов — Цариград.

Свирката изсвири и железницата доде, та се спря на станцията. И нам казаха: „Хаде, качвайте се във вагоните“. (…) Качиха ни. Свирката засвири и вагоните тръгнаха, та заплюгцяха по железницата за Одрин.

Георги Данчев говори, рисува, та описва света. Хаджи поп Димитър бръщолеви, че му обрали къщата и заклали момчето. Георги Данчев казва: „Не го слушай, той полудя!“. Станчо Петров ме пита: „Дядо попе, отгде изгрява слънцето?“. И той малолетен… Аз няма какво да правя, захванах пак дивата, провикнах се да пея. При нази има телопазители, та ни пазят да се не хвърли някой от железницата долу да се убий. Толкова сме им мили! И затова ни толкова с четири очи пазят… Чест голяма!

Песен

Стоян из гора излиза и с ясен глас са провикна:

„Прощавай, мамо, и сбогом, оставай и ти, горо зелено.

Халал ни струвай, горо, зарарят тревата, йоще водата,

тревата, що ти, горо, тъпкахме и дебела хладна сянка търляхме.

Студена вода, що ти пияхме, вакли агнета ядяхме,

червено вино пияхме, горо лъо, Стара планино.“ (…)

Забележка: Има още една песен, която пях на г-н А. Узунов, но забравих да я напиша.

Вагоните надуват, та вървят по железата, от станция на станция се спират, та си поотдъхват и с вода напояват, да им не засъхне гърлото и премалеят краката дяволски. Преминахме от Пловдив толкова меркеза станции и една ми се не видя хубава като търновосейменската. Когато пристигнахме на търновосейменската станция, ний мислехме, според Дойна Димо Аладжов, [че] ще ни пресрещнат някои и други приятели, а то напротив: те заскоро ни забравили и се тум-тум крият от нази, да ги не видим. Само аретликът ми Христю Халачина и даскал Димитър Паскалев с едина крак (Скендер бей) додоха при мене, та се видяхме. Казах им да вземат една стомна и да я напълнят с най-хубаво вино и да я донесат и дадат мене наместо вода. И ако искат 718 турците-телопазителите от нея да пият, не ща да им дам. (…) Моите приятели, които ме не забравили, както им казах, по-зеде го направиха; а де намериха това вино хубаво като мисилец. Вардачите ни бяха двама заптии. И от нашите другари имах още трима при мене: хаджи поп Димитър от Чирпан, той луд полудял, не знай какво говори; Станчо Петров — хамен го пристигнал, пита ме отгде изгрява слънцето; Георги Данчев са аландисал умствено, рисува, та описува дюната. Даскал Димитър Паскалев и аретликът Христо Халачина донесоха ми хляб и месо и стомна с вино налята. Взех хляба, месото и препечени кебабчета, и стомната с виното. И им казах: „Хаде да ви няма тъдес, аз ще ям хляб“. Като захванах да ям, първия залък с месо и хляб сдъвках и го извадих от устата си, та го мачках в ръката си и плюх на него. Най-подир го наблъсках в стомната. Телопазителите казаха: „Буда делиолмуш! (И този полудял!)“ Аз ям и още два пътя направих както първен в стомната. Припи ми се, хубай дигнах [стомната], та се напих. Помолих и телопазителите. 719 Те отказаха: чунки да искат, догде не вчупим стомната, ще им дам! Георги Данчев и той се гнуси, не рачи да пие. На хаджи поп Димитра и Станча да дам, можеха да пият, но тям не давам, защото си изгубили муските, като пият да си не изсипят брашното.

Вагоните на тъй ги разкарваха и свиряха на тъй, аз мисля, че сме още при търновосейменский [меркез]. Тя заминала и върви, та се пука. И често, често се премяркат през очи телеграфните диреци. Аз си похапнувам и наблягам стомната с виното. Очите ми захванаха да светят като на лисица. Виках да пея, пушех тютюн и често целувах стомната. Телопазителите ни пак ме съжалиха: „Изгорял, много вода пие!“ — казаха те. От станция на станция, като бях занимат с работа в службата си, забравих за каква работа отивам в Едирне. И сме пристигнали едирненския меркез. Талигите приготвени за честните, ръждиви гости… Свалиха ни от вагоните, та ни накачиха в талиги. Аз взех стомната, защото се намираше в нея още от Бакхусовата благодат. Поп Еню се случи, та се качи при мене в талигата. Аз си сръбнах, поканих и него да пие, като му казах: „На пий от тази вода, тя е от аязмото“. И той взе стомната, та я вдигна да пие и не му дохажда на ум да я сложи от устата си. Сне я и я държи. Казах му: „Надувай, да се свърши, че ще я вземат от нази“. Окаяний поп Еню, пие му се, не пил толкова време, засъхнало му гърлото и изгорял пискунят. Вдигна още веднъж и пресуши стомната и ме попита: „Какво да я правя?“. „В калдъръма!“. И той бръсна, та се вчупи в калдъръма долу стомната.

720 ТЕРСААНИИСКИТЕ ПОЛИСИ. Със слава и чест влязохме в Едирне града голяма. Гърци се ухилили и усмели до уши, а българи посърнали и повехнали до земя: не смеят очите си да отворят, нагоре да погледнат, бял свят да видят. Конници, пеши заптиета: едни коне разтропуват, други касатури раздрънковат. И мислят бо’зна какви хора карат! Та затова толкова празни сеирджии тичат и като на мечки да гледат какви хора са тези, дето с толкоз заптии ги карат към правителствените конаци.

Аз, като се бях накадил от Бакхусовото благоухание, мислех, че сватба [е] и за булка отиваме. Окаяний поп Еню от толкова време като не видял винце, макар да беше малко в стомната, но и той се шепса: очите му светнаха като на борсук, кога се хване в капаня. И захвана да си тананика, но не му беше за добро.

Пристигнахме правителствените конаци. Намърдаха ни в двора, та ни свалиха от талигите. Наредиха ни наред като жерави срещу тюрмето, да гледаме като булка, кога я вземат от бащини й, та я качат на колата и обърнат да гледа срещу свекрова си двор. Преброиха ни. Всички тук. Беше смешен Михал хаджи Иванчо Минчев от Хасково: имаше хармоника, която беше стиснал под мишницата си; мръдне и тя „цък“ — чуй се гласът й.

Един от големците турци каза:

— Те имали банда.

Друг каза:

— Те всички брадати.

Трети каза:

— Те имали попове, дали знаят московски язик?

Четвертий каза:

721 — Ка’щяло да не знаят, те московски проповядват на българите.

Часът беше 10 ½ по турски. Приканиха ни към тюрмето, та отвориха едни широки, дебели врати; още едни и още едни: през три врати минахме. Кога влязохме вътре в дворчето — лошо и мръсно мирише. Казахме: „Тук ша ни й гробнината“. Окъсани, голи и с железа натрупани хора. Но нази не оставиха тука, защото като за нази хора по-добро и чистичко място приготвили. Поканиха ни, та се качихме на горний етаж. И седяхме един час всички заедно, та се разговорихме: кой колко оки даяк е изял и какво ли има още да става.

Доде един големец със заптии и хапасана мюдюрю Рушидаа, черкезина, та ни разподелиха по трима в полиса. Полисите от кубе от камък и отдолу камък, с една желязна пенджура, гдето заключват веригата на затворника за нея. Моя личност, поп Еню и Георги Хаджидечев, тримата ни блъснаха в полис. Донесоха и един кюллюк, гдето ще работим в него житена халва за големеца, дръпнаха, та затвориха вратата, оставиха караул да я пази. И за друго не ни попитаха тая нощ. Постелката — гол камък и завивката отгоре кубетлия камък, възглавницата — собствените кундури.

Сутрената ни проводиха за всички един хас българин, Спас от Котел, да приказува с нази, да ни купуват хляб и вода дониса. Спас и той затворен в долните затвори. Проводиха още един от затворените, хас грък, Кощи от Одрин, който ни каза хубай да се пазим от Спаса, че бил шпионин.

722 Днес, 2 юлий 1873 г., в сряда сутрена, осъмнахме благополучно. Слънце се не вижда. Станчо, Сливков и Бойчо бяха в полиса до нашия.

Запях тая сутрена:

— Станчо, как си, събра ли си муски[те] или още ги пръсна?

Той се обади:

— Не знам отгде изгрява слънцето… Още изгубени.

Това тъй си следваше. Не ни търсят, нето питат. Само кога се препълни с халва кюллюкът, изнесат го двама, та го раздадем на валията за хаджи Ставрева чест.

Хаджи Иванчо Минчев от Хасково много се труди, при валията излиза да се моли, да изведат синовете му Георгя и Михаля на вратата, да ги види, но му не изпълниха желанието: не ги пуснаха до вратата да ги види. Ходи из Едирне при бейове и чорбаджии, но всички го забравили. И той си пригоря и се върна, та си отиде в Хасково нажален и наскърбен.

ЧАПРАЗА. Този Чапраз беше българин и затворен за 15 години. Съгласил една тайфа затворници през рамазана вечерта, кога идат турците на джамия, да направят един юруш и отворят вратите и избягнат. Това го направи. Отвориха вратите и излязоха съгласените българи и турци, но не можоха да сполучат, защото Спас ги издал. Кого как докарат — сечен, бит, в кърви отънал — отвориха затвора на турците, та им ги предадоха. Бой, бой, та ги смазаха. Натургаха им едни лалета по 40 оки на шиите. От побягналите само две турчета и един българин не уловиха. Нашия големец Рушидаа, хапасане мюдюрю, 723 и него тикнаха в дранголника зарад бежащите. На негово място поставиха временно Джафераа, едирненский бюлюкбашия, кааза къраасъ.

В това време се случи от нашето село, та дошле с кирия Димитър Карафизиев, Сиво Генов и Руси Бакърджията, та ми донесоха една плъстчица и риза. Джефераа, като ги познава и като приятел на баща ми, без да се пита от по-голямо място, повика ме, та излязох вънка да се видим и да си взема плъстчето и ризата. Разговаряхме се по турски. Досега никого не бяха пуснали да излезе навън. Като не бях видял толкова време слънце, светнаха ми очите, като че придобих нов живот.

По-подир Паню протестантинът донесе пари мене и на Сливков. И той ни изкара вън, та си взехме парите. И ни даде наставления, че сега царят ще ни опрости и пусне от затвора, но още веднъж да не правим тъй.

Чатър-чатър, изгоряхме това лято в полисите. Не ни търсят, не викат да ни питат нещо. Строго ни вардят да не изхвръкнем през кубето на полисите. Поп Еню честичко си поплакваше, като си припомни за дъщерята Дина: че как го чешела и оправяла пътя на косата му. Като не знаем какъв юоляф ни се крои, аз си купих един аршин американ, та си уших една торба. И му казвам: „Ако прегризем въжето да ни окачат, то ще е заточение, с тази торба ще си нося хляба“. Той ме спира да не говоря такова нещо. Пусти въшки, като че от камъна излизат: колкото ги търсим, та ги трепем, по-много се пилят. И добре, че нямаме друга работа, та се занимаваме с тях. Не можем им седя насреща. Чатър-патър-марцина ще ни уморят.

724 ПРОМЕНЕНИЕ. По-напреж викаха Буюклу Кара Мустафа А. Узунова, но не знаем за какво го извикаха или питаха. На 30 ноемврий 1873 г., в петък, в празника святаго и всехвалнаго апостола Андрея первозваннаго — в този ден който работел, наедрявала му работата — додоха, та ме повикаха от полиса. И не знам защо ме викат. Като слязох долу, минувам покрай турците затворени. Те си хортуват: „Този поп ще го обесят“. И гледат да ги чуя аз. Мислят, че не знам аз, че ако ще ме бесят, трябва да има на гърдите сербезлик и на врата ми 40 оки лале (верига). Като излязох от тюрмето, приеха ме дяконите и ясакчиите ми, та ме изкараха горе на голямото събрание. Попита ме един:

— Защо ви докараха тук?

— Вий знаете.

— Какво искате?

Няма човешка свобода и права както вий.

Хаде, заведете го — казаха.

И това беше всичко. В този ден викаха и Сливката, но не знам какво са го питали.

Часа на 9 по турски додоха, та ни прегледаха полисите и ни наредиха в друг ред. Туриха по пет души в полис. Деня вратите ни да бъдат отворени. Да сядаме вънка на залата, но да ни пазят. С други да не приказваме, но колкото души сме в един полис, ще се разговаряме ний сами. И ще ни водят на заход, а не в кюпа-халвата.

Ний бяхме: поп Еню, хаджи поп Димитър, даскал Янко Кочев, Дойчо Д. Аладжов и аз — всичко пет души в един полис. Хаджи поп Димитър с дяволите говори.

725 На 1 декемврий, в събота сутрената, гледам един нов гостенин с шапка пое, с влашка голяма обърната яка. Никой го не познава, но мислим да е някой от нашите. Но кой? Гузно негонено бяга. Даскал Янко Кочев го позна. Каза: „Този е архимандрит Пахомий^[297] от Рилский манастир“. И наистина той излезе. И след 3–4 дена го махнаха оттам и не знам где го закараха.

Ако и да бяхме трима свещеници, но нашите мене думаха „дядо владика терсанийский“. Долу затворените българи, като слушали „дядо владика“, мислели, наистина, че съм владика. Събрали малко пари помежду си и ми ги донесе Кощито, та ми ги даде и ми каза: да се моля на Бога да ги избави от затвора. Казах на Георги Хаджидечев, на даскал Янка Кочев. Дадох им аз малко пари от мене си, и те по малко, и ги повърнах назад. И казах да ги раздадат на бедните помежду си.

Имаше едно младо заптие татарче, името му беше Тосун, което беше му се паднало ред да доде да ни пази от мухите. Поп Еню насам го въртя, натъй го убеждава да се мъчи както, както: дано ни донесе барем 100 драма вино тригодишно. Обеща му 6 гроша и то се обеща. Дадохме 6 гроша нему и 6 за вино. Казахме му да върже шишето за слабините в гащите си, че ги търсят, кога влизат в затвора. Не ни излъга. Донесе 100 драма в едно шише, като доде да ни пази. И каза: налейте му вода, че без вода се не пиело. Наляхме му вода, та си го изпихме двамата с поп Еню. 726 И тази нощ какви песни не щеш: И достойно есть. Зачудиха се. Кочев се усети.

Помолихме се на големеца Рушидаа да проводи някой вардянин на католишката българска черква да поиска: един общак, апостол, евангелие и епитрахил. Рушидаа проводил един вардянин, та ни донесе каквото поискахме от католишката черква. На 1-вий вечерта четохме вечернина и сутрената на 2-ий, в неделя, обърнахме лолиса на черква. Мечит има да се кланят турците, но ний сега направихме и за българите, само за нази.

На 4 декемврий докараха един старик, близо около 60 години възраст. Одрямаха му един синджир около 30 оки на врата и го блъснаха в един полис, та го вързаха за пенджерата като мечка. Питат го:

— Отде си бе?

— От с. Калофер, филибенска кааза, от Гюмюш Гердановото село, на майка ви от оното. Хайде, нямате място тука. Вий сте калпави и парите, царството ви се свърши. Видите ли тези, мама ви…

Обърна се към нази: „Попе, аз знам говеда, свине да паса, няма тютюн, няма резиница: какъв е този манастир?“.

Изкараха го от полиса навън. Синджиря самичък не може да го носи, ами и вардянинът му помага. Вървя, вървя — захвана да пълзи и говори: „Да му… Кашмера направиха ма, като мечка…“. Стана прав, та заскача като мечка: „Мьо-о-о, мьо-о-о…“. Вардянинът се загледа, той го цапна с края на синджира в главата и вардянинът падна на земята. Хванаха го: бой, бой… И не знам къде го пъхнаха, загуби се…

* * *

727 Хаджи поп Димитър приказува с валията: „Ваше високопреосводителство, ида, хъ — хаджи поп Димитър Коларов…“.

Стане, та си облече хартикето, позаглади брадата си и тръгне:

— Къде бе?

— Отивам при валията на мезлиша…

Вардяните го спрат, та го върнат.

Бях писал да ми проводят дрехи и пари. Пред Рождество Христово брат ми Слави и зет ми Иван Русев, Бойчева брат, дошле в Едирне, донесли дрехи и пари. Рушидаа ми каза, че брат ми и зет ми Иван дошле да ни обиколят. Аз му бутнах една бяла меджидия и го помолих да приготви банята да се умия; и още една му дадох да ме изведе вънка, да се видим с брата си. Парите всичко вършат: опали банята, та се окъпах, попригладих се и излезахме заедно с Бойча, та се видяхме, разговаряхме. Но и Бойчо оплати меджидията. Брат ми ми донесе: 25 лири турски, 5 ризи, две нови ентерии, едно късо кюркчи-мода, едно хартике, чорапи; едно шкембе саздърма, направена от овчаря Атанаса Дишленев; и две сопи пастърма, проводени от Господина касап Райков; и 10 дюли от мойте.

Заръчах му да ми купи един мешинен сандък. И той ми купи, та си турих дрехите в него. Казах им да си вървят, да не стоят да се лъжат, защото нашата работа е незнайна; каквото се види, скоро ще стане нещо: или пътуване, или другото… „Много теглила бяха, кардаш, не са за изказване… Вървете си…“. И те си отидоха със сълзи на очи. Жива раздяла!

728 27 декемврий; в четвъртък, светаго апостола первомученика и архидякона Стефана, ако и да сме в затвор, пак си направихме празника Рождество Христово и празника на Сливков — Стефанов ден. В този ден вечерта, часа по едина по турски, доде Рушидаа, та ни каза: „Стегнете се тая нощ. Сутра рано ще пътувате за Цариград. Викал ви вашият екзарх. Нещо щял да ви говори. Стегнете си дрехите, защото тях с талиги ще изпроводим до меркеза, а вий пеши ще отидете дотам“.

ИЗСЕЛЮВАТ НИ ОТ ТОВА ПРЕКРАСНО МЯСТО, В КОЕТО СПОКОЙНО СИ ЖИВЯХМЕ, ТА С НАСИЛА НИ КАРАТ ДА СЕ ЗАСЕЛИМ В ЦАРИГРАД, НЕПОЗНАТО ЗА НАЗИ МЯСТО. Жал ни й; като ни не питат, но с насила по волята си ни карат, накъдето щат. Бяхме навикнали на това място да си живеем спокойно, но сега с насила ни карат в непознато за нас място, което ни се види нов гроб. Това място, от което ни изселюват, ако и да казвам, че много спокойно сме привременно в него живели, то само онзи знай, който е живял в таквоз място! Място, за което не можа доказа и описа вътрешните му магартии и беззаконии: мръсота, гнусота, бой без милост, железа, вериги без тегло, въшки, дървеници безброй. Място, гдето човек няма никакво право на света, наникъде не можа да си покаже човек главата, та бял свят да види и чист въздух да лапне. Това място е за наказание и поправка на грешните. Но за жалост, че това място е безбожно и Бог няма там, 729 за да опрости, облече голите и нахрани гладните. С една дума: това място е гроб и жив [е] човек, заровен в него; и накъдето да погледне — ясак (запретено), и сопата по главата! В това място беше докаран за убийство Юсню бей, родом кюрдин от Басра, който живееше в гр. Едирне и наказан за 15 години в затвор. Нашият Атанас Узунов, когото не приближаваха при нази, често ходеше Юсню при него, да се разговарят двамата. Буюклу Кара Мустафа, Аргириадис му открил всички тайности по комитетските работи, които сетне ще опиша, кога им доде мястото. Един от най-мръсните кесаджия турци Бозаа се наслаждаваше в магарешкий рай.

Нашият големец Рушидаа, хапасане мюдюрю, който ни подкрепяше и взема от нази рушвет около 10 лири турски, доде при нази, не ми й на ума часа колко беше през нощта, та ни попита: „Приготвихте ли се?“ „Приготвихме се“. Тая нощ не турихме око на око да спим. Вдигнаха ни дрехите, та ги изнесоха навън, когато всички голи турци бяха затворени, защото, ако бяха повън, изкрали ни бяха всички дрехи, когато ги изнасяха навън. По-подир изкараха и нази вън, гдето ни чакаше приготвената войска, та ни подбра и закара пеша на меркеза. Тук ни строго пази войската, догде да пристигнат вагоните на железницата. Свирката изсвири, железницата пристигна, та се спря и нази не бавиха: завчас ни наблъскаха във вагоните и ни туриха на четворица по двама караули, телопазители. Този път бяхме във вагона: поп Еню, 730 даскал Янко Кочев, Георги Данчев и наша лудост. Звънецът издрънка веднъж и още веднъж и мечката забълболи, та повлече вагоните по железницата.

МЕРКЕЗИ. Урли^[298], Кулели Бургас: и на двата меркеза черпих телопазителите с каве. До третий — Узун кюприя меркез — убедих ги с по един пакет тютюн, та слезе единът, та ми купи 100 драма мастика. Пих аз и послужих поп Еня и Кочев. Георги Данчев не рачи.

Павлекьой, черкезко село; Бабаески, Люле Бургас… Тука Кочев направи както мене. Сейтлер, Муратлъ кьопекли, Чорлу, Черкезкьой, Синиклий, Чаталджа… Поп Еню и той си стори адамлъка. Хадъмкьой, Яръм Бургас, Свети Стефан и серкеджи-скеля. Часът около 1 или 2. Тука ни чакаха по двама „дякони“ и телопазители. Много ни строго пазиха, кога ни караха: тая нощ валеше дъжд, в улиците имаше вода. Аз, като видя гьолче, бутна от дяконите едина към гьол чето. На дяконите ръцете трепереха, които ме държаха за пояса.

Заведоха ни в една голяма стая, осветлена с ламби. Тук ни казаха да си предадем кой колкото пари има, защото в затвора може да ни оберат или откраднат от нази. Всичките, кой колкото пари имаше, остави ги, но аз оставих само меджиде-чейре от желтица, а другите ми пари бяха в кемер, опасани по голо на кръста ми. Прибраха парите и ни забраха, та блъснаха в заптие-кауши. И дрехите ни занесени заварихме. Тука намерихме доктор Миркович от Сливен, капитан Василя Ганчев, Георгя Манчов от Плевен, Брайка Кофарджиев от Копривщица и Гълъб^[299] Войвода от Сопот — затворени.

731 ПРОШЕНИЕ ДО БАБААЛИЕТО. На 29 декемврий, в събота, направихме прошение, та го проводихме на Бабаалието (Високата порта): да ни изкарат при Абдул султан Азиса, за да кажем какво искаме. Прошението приели и ни донесоха номера. Ако щяха да ни забравят, сръгахме ги в ребрата да ни поринат по-скоро оттук и тласнат вдън земи, гдето бухал не буха, нето гарван грачи и славей не пей…

На 30-и, в неделя, ходихме на черква. Тука има черква, в която дохажда от Патриаршията един гръцки поп, та им служи по гръцки язик. Певците затворници с пранги на краката по гръцки пеят. Ний с даскал Янка Кочев пяхме словославието на славянски. А поп Еню пя на гръцки тропарите. Хаджи поп Димитра не дохажда на черква, защото имаше сметка с тахтаджи Михаля.

Има и джамия, в която се кланят турците.

На 31-и, в понеделник, почивахме и се надявахме да ни повикат при султана да си докажем теглилата и какво искаме… Без лимон скумрия не ядем! Йок му я, нали сме григорбашии, не сме суганова глава…

1 януар 1874 год., вторник, поплоти обрезание Господне и Василий Великий, архиепископ кесарий Кападокийскаго. Новата година ни завари на хубаво място и честити сме та ни хранят с хубав царски хляб като дюмбели и пари ни дават от Екзархията^[300]. Това място в рая не можем намери… В този ден ходихме в черква. Ходихме да честитим деня на капитан Василя Ганчев. Той беше облечен в сърмалии турски бичим дрехи, който ме накара, та му изпях две песни хайдутски. Хаджи Стоенчо Джелана от Стара Загора доде при затвора, та ни повика да се видим. Аз го задължих: от каквито книги се нуждаех, да ми купи и донесе, да ги взема, защото нашата работа неопозната до кой час сме тук. Той ходи, отгдето намерил книгите, донесе, та ми ги даде, защото се научил, че скоро ще ни вдигат оттук и закарат в заточение по арабийските пустини, в порутените мръсни зандани, останали за наказание за злочестите клети българи, които [са] лишени от всички милости на света.

Дядо Кръстю, проводен от българската черква, та даде на всеки затворен българин по 30 гроша, а като доде при нази, каза: „На свещениците двойно“, та дадоха нам по 60 гроша: все металик, бакърени.

В Цариград сме, но нищо не можем да видим отвън. Дохаждат българи при нази от Бал капан^[301] и други: от тях каквото чуем, него знаем. Тука хубав хляб дават на затворниците и в неделята два пътя месо, но ний не бяхме честити, защото отвън българите не ни оставиха: всичко ни пренисаха за ядене, не ни оставиха гладни.

ЩЕ НИ ХВЪРГАТ НА ЛЮЦЪК ТОПРАК. На 2 януарий 1874 г., в сряда, казаха ни да си продадем дрехите, че ще ни вдигат на заточение, и да се приготвим за път. Никой нищо не продаде. Вдигнаха ни дрехите, та ги занесоха навън. После изкараха и нази, та ни заведоха в оная стая, гдето бяха прибрали парите ни. Не можат да ни разправят: смятат, смятат, парите все ексик дават. Няма какво, дадоха парите напълно и аз взех ¼ лира турска — желтица.

Наредиха ни наред по двама, по двама. От страните — войска. Ний с поп Еня бяхме турени най-напреж. Бинбашията, който беше назначен още от Одрин да ни закара чак до уреченото място, гдето ще бъдем затворени: един милязимин, един десятник и те от Одрин заедно ще бъдат с него. Караха ни да си хвърлим калимавките, да си турим фесове, но ний не приехме. Бинбашията Хюсеинаа, качил се на кон, седи напреж нас, които сме заобиколени с войска. Народ много: но се познават кой какъв е. Гърците ухилени до уши, а българи [те] с просълзени, загорели очи гледат и ще вървят отстрана не знам докъде. Бинбашията Хюсеин дръпна, та извади сабята си, даде команда и тръгна, та забраха и нази след него.

Аз запях тази песен:

Се за тебе мисля, мамо, как са готвя аз за бой (2)

Пред вразите рамо с рамо в кръви да се облея. (2)

Искам, мамо, да те видя и вси драги у дома. (2)

Но знамето ме не остава, докат си служба не свърша. (2)

Сбогом, мамо, кой знай дали щеш ма видя веч жив. (2)

Но, драга, не щеш ма забрави, мамо, не щеш ма забрави, ако падна аз убит… (2)

* * *

Кажете на издадниците ни, че знаем делата им!

Поп Еню заплака, аз го миря: „Не плачи, поп Еньо, баща ти с такава слава изпровождан ли й през Цариград? И ако е бил изпровождан, ний нямаше да видим тая чест!“

734 СЕРКЕДЖИ-СКЕЛЯ.

— Поп Еньо, превзехме Цариград, не плачи. Оттук отиваме, ще превземем Божи гроб и ще направим хаджи поп Димитра владика.

Хаджи поп Димитър, който вървеше след мене, впрегнат наред с даскал Янка Кочев, обади се:

— Владика ли?

— Владика ще ви правим, върви, че те чакат дяконите… Пристигнахме серкеджи-скеля. Наперченият Хюсеин бинбаши се спря. Ето лодките гордо чакат да ни вземат в пазвата си и предадат на главний вампор „Ломбарде“^[302].

Когато да ни вдигат от Цариград, казаха ни, че сме осъдени по за три години^[303]. И ний, ако да не приимахме, но не ни питат, както и прошението, гдето дадохме на Бабаалието, да ни повикат да докажем българските теглила и какво искаме от султана. Събудихме ги по-скоро да ни махнат от Цариград и блъснат в Арабия за чешит.

Народ много, но като ни качиха във вампора, опознахме кои са българи. Много българи додоха във вампора: кой пари ни дава, друг за ядене и пиене — напълнихме си пазвите с шишета и джобовете с пари. Защото нямаше да ни запретят във вампора едене и пиене, ако да имахме и заптиета да ни пазят. На всичките дрехите донесоха, само моя мешинен сандък няма с дрехите ми заедно, който беше купен за 150 гроша в Одрин. Обадих на нашия Хюсеин бинбаши, той проводил заптиета да го търсят и донесат. На Христя Илич брат му, Стефан, който беше главен търговец в Цариград, ми каза, че и подир може да ми изпроводи сандъка, като явим на кое място сме. В числото да се открадне сандъкът ми е бил главнокомандующий наший Гълъб Войвода, който мислил, че парите ми са в сандъка, та изработи тази кражба, че останах без дрехи — нищо, дрехи си направих, но книги не намерих отнигде да си набавя.

ЗЛАТНИЙ РОГ. На вампора „Ломбарде“ свирката засвири и машината захлопа, та хвана да събори синджира на хвърляната канджа (котва) и тръгна по Бяло море. Изглеждахме цариградските седмохълми сгради, догде да ги изгубим от очите си.

Поп Еню купува лимони, портокали, каквото видя за едене, та напълни един сиклем-човалъ още догде не беше тръгнал вампорът, като мислехме, че не щем да намерим другаде да си купим. То към боллука сме им тръгнали! За какво ни й този бакър, да ни тежи, за такива работи ще го похарчим. Много обичаше да яде портокали. Във вампора всичко има за ядене и пиене, но не можем още да пригризем и изпием подаръците от цариградските българи.

На 2 януар 1874 г., в сряда, плавахме вече по Бяло море (бележките си изгубих). Минахме Златний рог, Чанаккале, морето много тясно тук, Мармара-азиатска[та] страна, Шаркьой, Галиболу, Бахар Майтар, Чанаккале, Измир, остров Кос^[304] с красни градини, Родос, Мерсин, Скендерун. 8 дена и 8 нощи пътувахме покрай красните острови, ядохме и пихме, та се подкрепихме.

БИТКА ВЪВ ВАМПОРА, КОГА ПЛАВАХМЕ ПО МОРЕ. Колкото плавахме по море, нашия бинбашия Хюсеина не видяхме. Не знам в каква дупка се беше пъхнал от страх да го не хвърлим от вампора в морето. Един от заптиите му, не знам защо, се скарали със Стефана Сливков, Бойча Русев, Георгя Хаджииванчев и Костадина Доганов. Като бяха хванали заптията, главата му вече висеше отвън вампора, да го бухнат в морето, но за краката се още стискаше, та го завариха и освободиха от удавянието. Доде управителят на вампора. Нашите гръцки французки му говориха, оправдаха се. А заптието стана кабахатлия, на когото бинбашията удари 2–3 камшика. Тогава го видяхме и пак се скри.

В Измир ни снеха от вампора „Ломбарде“, та ни качиха във вампора „Иридан“. По тези адъ, ади много хубави вина има. Като изпием виното — бинликя в морето. От Родос си взех една ока авготаро за 36 гроша — авготаро — един вид хайвер, направен като джамбон, хубай изсушен, на топ и много вкусен за ядене.

Осем дена и осем вечера плавахме с поща-вампора по морето. Оправихме се и заякнахме от едене и вино пиене. Три дни плавахме в Средиземно море. Не можохме да видим нето балкан, нето град. Надолу погледнеш — вода, а нагоре един връшняк захлупен, та се [не] види. Като плавахме по морето, видяхме светогорский връх Атона. Теглилата ни хамен заздравяха, само другарите, които си бяха изгубили муските, не са ги намерили още всички.

737 СКЕНДЕРУН-АЛЕКСАНДРЕТА. Като пристигнахме на Александрета, свалиха ни от вампора, та ни намърдаха в една мръсна мааза до скелята, която заключиха и забиколиха наоколо със стража от заптиета. Едене и пиене имаме още и напрягаме, та се пукаме, че какъвто клашник ни кроят, нека бъде тям на гърба. Благополучно пристигнахме дотук, та превзели всички острови по морето. Сега ще постъпим в Арабия с Божията воля. И тя е под краката ни, и нея ще скоро да потъпчем.

ХАЛВЯНАТА КУТИЯ. Седяхме 4 часа затворени. Пазарихме катъри с кирия. Купихме си за ядене смокини, портокали, лимони, халва, по един бинлик вино — не всички, който си има парици. Като да тръгнем, гледам една торба, пълна с всякакви неща за ядене, оставена. Аз я взех. Качихме се на катърите. Бинбашията ни поведе и заптиите ни забраха.

Стигнахме в гр. Билян. Този градец е малък и два часа далеч от Александрета. Тази нощ ни затвориха в един тесен затвор, на когото едното кьоше беше хале, неочистени мръсотиите му. Затвориха ни и до сутрената не ни погледнаха. Нямаше място да легнем, но седешката, гръб до гръб осъмнахме. На Сливков му се приходи навън. Вика, блъска вратата, но никой го не слуша да му отвори. Той употреби една кутия, в която си беше купил с тахън халваси, та си изсипа в нея теготата. Тези кутийки са много красни наглед. И като я захлупиш, на капачетата има от книга изрязани кененца наокол.

738 (Торбата, която намерих с купените неща, била на Христа Илич, който се уплашил, като ни изкараха от вампора, та ни забраха по сухо към Арабия.)

Тази кутия беше пълна с нова „халва“ и захлупена и като забравена уж, оставена в кьошето.

ДВАМА ДИВАЦИ СЕ ГОНЯТ КОЙ ДА УСВОИ КУТИЯТА. Сутрената, като ни изкараха, кой се качил, кой още се панкави, видяхме двама диваци, турски заптиета: единът взел кутията, турил я под мишница, бяга и се мъчи да я отвори; друг го гони и се мъчи да я вземе от него; онзи, който бягаше, отхлупи я, та хапна с пръст и я пусна; който го гонеше, може да помисли, че я изтърва, взе я оцапана и се върна назад, мисли, че ще го гони другарят му; и той си хапна; та и двамата я опитаха, та си хапнаха, за поревка… Ний ги гледаме!

КЕШИШДАГ. Бинбашията тръгна напреж [с] конница[та], зап[тии]те ни забраха и тръгнахме тая сутрената, минахме през Кешишдаг. Този балкан от Стара планина по-висок. Като се качихме на върха, морето се види като тава. Кога се качвахме нагоре, не видяхме толкоз мъчнотия, не видяхме толкоз зор, мъчнотия, но кога слизахме надолу, много мъчно ни доде, изпотрепахме се. Даскал Янко Кочев, като падна с катъра заедно надолу, главата му се разцепи. Превързахме го и тръгнахме.

Тази Кешиш или Гяурдаг е чамлък, но не от високия от ардъча. Както и да е, прекачихме я, та я преминахме.

АНТИОХИЙСКОТО ЕЗЕРО^[305]. Слязохме от балкана Кешишдаг, та тръгнахме по полите на балкана и нагазихме покрай Антиохийското езеро Каз увасъ. Тукашните теглила не бяха малко: на колко места ставахме на кавак и на кълбо с катърите заедно в калта, та станахме като от кал хора. Янаки Тодев, такъв юнак човек, плака, бангър-бангър като дете.

СЕЛО АКБУНАР. Този град, като се съсипал от землятресение, та станало едно голямо езеро, в което има много големи риби. От този град колкото къщици останали, заселили се, та направили това село Акбунар, при което има и топла вода — баня. Гьол, без ограда и покрив. В това село има християни арменци, от които един беше ханджия и на комуто бяхме сичкома гости. Бинбашията ни, като ни толкози обича и честта ни има, освен нашите заптии, които ни вардят в пътя да ни зло не срещне, постави ни и от селото караули да ни пазят от самодивите, да си спим спокойно. Тук намерихме малко ракийца, която изчевъркахме, та я притребихме до капка. Само едно ни не доде угодно, но и него прекарахме, както можахме, защото бяхме много гладни. Купихме вечерта кокошки, дадохме ги да ги оскубят и сварят, та да ядем; те ги сварили с гушите във водата, гдето ги скубали. Не им гледахме кусура: хубай се натъпанихме. И сутрената, кога да тръгнем, изпихме и чорбата от бакъра, която беше с пирдов карашик, но много вкусна като за нази гости.

740 Тази сутрена станахме и тръгнахме за бойното поле. Въшките притъпкахме, та лежахме вечерта в арабското село Тилмен. И тука бяхме освободени по същата програма.

ГРАД ХАЛЕБ. Когато пътувахме, бележките, които държах, взе ги от мене даскал Янко Кочев да ги преписва^[306]. Затова съм изгубил много неща от ума си, но отчасти, които съм запаметил, ще пиша.

От Александрета до Халеб пет дена пътувахме. На 18 януарий 1874 г., в събота, пристигнахме за Халеб. Около 20 минути отвън града ни посрещнаха една рота войска. Нашият бинбашия гордо върви напред нас с гола сабя, като че какви ли бабаити кара. Войската и от двете страни наредена по аскерски ред. А народ от града много излял да гледа: яйце да хвърлиш, не мой намери място да падне. И една дебела като кюп жена се пльоснала на едно бяло марзаванско магаре: и тя изляла да ни посрещне и да види какви са тези божигробски хаджии, та с такава голяма чест се посряшкат.

ДОБРИЯТ ХАЛЕБСКИ ПАША. Мютесарифинът, който управлява Халебския санджак, като приел телеграмата от нашия гомногризец-бинбашия, че му идат гости, да хване приличните мерки за посрещането на гостите си, мютесарифинът (добрият управител халебски паша) заповядал, та опразнили на 741 белидие-мезличи стаята и там ни теслими нашият големец. И ний слязохме, та се намъкнахме в чистата хубава стая, срещу която има два водоскока-шадравана.

Пашата повика от нас един да отиде при него. Ний проводихме даскал Янка Кочев, защото турски по-чисто знай да говори и с разцепено чело, да иска и доктор да го превърже и да каже, че имаме и болни, да ги види. Кочев отиде при пашата, та се разговаря. И пашата така казал: „Занесете три пата за поповете. Те, тези хора, не са хайдути или разбойници. Те са честни и търговци хора. Днес отиват, утре може да се върнат“. След малко донесоха три дървени пата, та се изтъпанихме на тях като дюмбели. Доде и един доктор арменец, та превърза разцепеното чело на Кочева. Като видели Кочев с превързана глава, казали, че сме хванати от бойното [поле], защото имало ранени от нази — каза докторът. На Илич Стефана ортакът, Георги, като се научил, че Христю Илич се намира между българите, доде много скоро след доктора.

В Халеб почивахме пет дена. Благодарим на Бога, че големецът ни се разболя, та почивахме на това хубаво и чисто място. Не беше запретено и от хора да не дохаждат при нази. Едене, пиене много ни принесоха арменци и араби. На Узунов му донесоха книга, мастило и перо да пише едно писмо по руски на руския консул. Той се гурка, мъдри и не рачи да го напише. И тъй се размина. На турски не го домързя да го напише и го предаде.

На 24 януар 1874 год., в четвъртък, ни вдигнаха от Халеб. Халебските улици са постлани с мермер камък. И като излизахме из града, на Янаки Тодев катърът се плъзна, та падна, та го съсипа. Янаки пак напои мишките, та плака и псува като дивак. Оттук ни дадоха 18 души телопазители и наши трима, с големеца — 21. Захвана много дъжд да вали.

СЕЛО АХТАРИН. В четвъртък вървяхме и стигнахме вечерта, та лежахме на арабското село Ахтарин.

СЕЛО ЗАМБУР. От това село станахме, та лежахме на кюрдското село Замбур. Дъжд — с бакър се излива, та вали. Съсипахме се: едно от дъжд, друго от кал…

СЕЛО ТИЛМЕН. От това село като станахме, стигнахме и вечерта лежахме в кюрдското село Тилмен. Съсипахме се. И телопазителите го ядоха. Така и ний от дъжд и кал… Катърите напуснахме, защото сами катърите не можат да се извлечат от калта. Теглилата помня, но селата другите забравих…

РЕКА ЕФРАТ. Кога пристигнахме река Ефрат (Мурадсую), изкараха гемиите да ни пренесат. Аз се позабавих. Гемията тръгна, аз останах на края. Бинбашията извика, та се върна един, та ме взема на гръб. И догде да ме хвърли в гемията, до пояс нагази.

ГРАД БЕРИДЖИК. Преминахме с гемиите Мурадсую (река Ефрат), та влязохме в град Бериджик, на когото стените мий река Ефрат, една от главните реки. Тука „почетно“ ни приеха и бинбашията ни се много благодари. Големецът ни теслими. Взеха ни от ръцете му, та ни блъснаха в един зандан хорсанклия, на когото стените мий река Ефрат и вътре се намира по един-два пръста вода — място като за нази гости.

Спахме не спахме, прекарахме живо и здраво тая нощ. Сутрената излязохме, та тръгнахме. И пак дъжд вали. Оттук ни дадоха 6 души телопазители.

ГРАД УРФА (ЕДЕСА). Тука минахме много арабски села, на които от многото пътни теглила забравих имената, а черните теглила и черната земя да ме притисне, не моя ги забрави. И в този град пашата беше добър. Опразнил заптие-каушу и там ни посочиха място, та влязохме, та се подслонихме: хубаво и изметено чисто място. Около 1 ½ час време и докторът доде при нази, та ни забиколи и попита за здравието ни: да няма някой болен помежду ни. Ний му отговорихме: Че дали има здрави? Защото не можем да се познаем болни [ли] сме или здрави.

В този град няма турци, само араби. А християни: сиряни и арменци. И един плесенял, ръждив българин, който останал мераз в този град от един паша. Обикновеното изречение за поздравление между арабите и християните: „Селям алекюм. Алекюм селям“ — сиреч „Мир вам“, на което поздравленият човек отговаря: „Вам мир“. А [на] еврейски: „Шалом леха“.

16 август — свети нерукотворений обрус на Господа нашего Исуса Христа. Едеский цар Авгар боледувал от страшна болест 744 и никак не могли да го изцелят. Научил се за чудесата на Иисуса Христа и пратил при Христа своя живописец да снеме неговия образ. Но живописецът, колкото и да се мъчил да направи това, не могъл. Тогава Иисус Христос се умил и дал кърпата на живописеца, на която бил изобразен святият му образ. Авгар приел този образ и веднага оздравял. В 944 год. този образ бил пренесен в Цариград и оттогива е оставен да се празнува този празник.

Този е градът Едеса, в когото почивахме три дни. Тукашните, и арабите, и християните, [са] добри и человеколюбиви хорица, които ни принесоха хляб и ястие, та ни нахраниха.

Градът Урфа е отечество на Даря и месторождение Аврамово. (По халдейски се нарича Ур.) Градът Урфа е на северозападната част на Месопотамия. Градът Урфа, гдето евреите отиват на поклонене като месторождение Аврамово, има около 50 хиляди жители: араби и християни. И стоки към югозапад от Диарбекир.

Харан лежи на югоизток от този град. Харан е [на] около половин ден път разстояние от Урфа. Тая страна във времето Аврамово се нарича[ла] „Падан-аран“. Урфа е между реките Тигър и Ефрат.

НУРИ БЕЙ И МУЩУ^[307] ГАЛИОТИ. Този Нури бей е турчин, но протестантин, управител на телеграфната жица от Цариград до турската граница в Арабия до Индия. Този Нури бей имал приятел Мушу Галиоти. Като видя Сливкова, оприличи го на приятеля си и го кръсти Мушу Галиоти. И той пътува нататък, накъдето карат и нази. Но Стефана Сливков не разпуска: бухат ракията двамата, та се пукат.

СЕЛО ХИЕК. Оттук станахме, та тръгнахме по арабийските пустини с 12 души ясакчии, та стигнахме и лежахме на село Хиек. Мушу Галиотова брат, Нури бей, и този с нази.

ЗАБРАВИХ. Сутрената, когато да тръгнем от Урфа (Едеса), кираджията оставил на Костадин Доганов един куц катър. Доганов иска здрав, не рачи куц. Сбиха се с кираджията. Кираджията каза: „Аз турчин“.

745 Доганов скочи, та се качи на гърба му, та го забра с юмруци по врата, удря и му говори: „Носи-и, носи, тебе ша ездя, ти ако си турчин, аз съм бошнак“.

Нашият гомногризец-големец гледа, но още по-голям от него големец, пашата, гледа горе от дивана, та нищо не говари. Даде кираджията здравия катър на Доганова, а той се качи на неговия, куция.

СТАНЧА ПЕТРОВ НЯМА. Излязохме всички — Станча няма! Спряха ни, та се разтичаха. На Станча вляла една шиша ракия в ръцете, напил се, та се запенил като глик. Хванал един път, отива да ни търси. Стигнаха, та го върнаха и го докараха, та се събра и тръгна с нази.

БИСМИЛЛЯ. Станахме от Хиек, та лежахме на Бисмилля. Минахме, та забиколихме арабските села по арабийските пустини, та пихме от дядова Яков кладенец вода и заминахме. Кладенецът е много дълбок, кофа няма, всеки си носи мешлината. И като си извади вода, взима си я. Отдолу при водата много подкопан; като падне кофата, чуй се глас: бум-у-у-ум…

ДЖЕАР МЕЛИК. В този градец спокойно лежахме. Не бяхме в затвор, но сме съсипани от дъжд и кал.

СЕЛО КАРАДЖУРУН. Като сме покапани и съсипани от много дъждове и кал, покапани сме по пътя, та се не видим един с един. Пристигнахме на с. Караджурун. Големецът ни сили за друго село.

746 БИТКА. Големецът, който ни насили да вървим още път, та да стигнем друго село, ний упорствуваме, та не рачим. Мисля, че ще слушат всички, казах: „Момчета, стигат тези мъки! Напомнете си: свобода или смърт! Дръжте, дано откачим нещо от тях…“. Пусти катъри мязат на кютуци. Узунов се помъчи да вземе на бинбашията сабята. Аз, Бойчо и Доган се спуснахме върху заптиите. Пусти коне и те уморени, но не са като катъра. Големецът и Узунов се завъртяха два-три пътя като на харман. Мина големецът с коня отподир Узунова, та го наби хубай с камшика по врата. Сетне мене, Доганова и Бойча наложи с камшика хубай по вратовете. Но другарите ни не бутна, защото те не взеха никакво участие в тази работа.

Сутрената, когато да тръгнем, удари ни и на четворицата белекчета на ръцете. 261 Като излязохме от село, големецът както всеки път бутна коня си напреж. Конят му затъна, изправи се, изправи се един-два пътя на задни [те] си крака, че през гърба си фрас — големеца в калта. Хайде катър, хайде коня, нази за наказание пеша забра. Станахме всички пеша.

Като вървим из пътя, до чатал затъваме в калта. Нури бея нямаше с нази. Той му не даваше да ни мъчи. Без да говори някой на големеца, взе ни белекчетата от ръцете. Но заптиите го ядаха. Те го биле лъжели, че селото било близо, а те гледали да ни закарат по-скоро до един град и да се върнат назад.

747 ШЕБИШ. В този ден от сутрената до вечерта вървяхме три часа път, взехме, та пристигнахме в село Шебиш да лежим.

Сутрената, като станахме, стигнахме рано в градеца Сиверек.

ГРАД СИВЕРЕК. Като пристигнахме в този малък градец Сиверек, каймакамина нямаше. Отишол в град Диарбекир, а на негово място оставил един чаушан ли й или дервишин, не можах да му разумея. Опразнил заптие-каушу, та ни подслони там. И в неговата стая бяхме 4 души, защото беше тясно помещението. Големецът ни предава и казва: „Толкова души ти предавам и пак толкова ги искам“. Той му каза: „То моя работа, гледай си ти кефа. Малко са от тях в Диарбекир, утря като идат там, ще ги пуснат из града“.

Накара ни да идем сички из града да се разходим. Като ходехме из града, набарахме в дюкяна на един арменски католик коняк. С хамалите захванахме да вдигаме цакла с коняк. Чаушинът и той обичал. Клани се, удари шишето, та му дръпне и пак се клани.

Ходихме, та се видяхме с арменския владика и доктора, който ни служи и той коняк.

Юда Искариотский, който предаде Христа, е от този град Сиверек.

Бойчо Русев от Гюрюджий и Димитър Попстефанов, беледие-сандъкяръ, от Хасково са разболяха от шарката.

В този градец почивахме 4 дена. Бойча оставихме при арменския владика на черквата в една стая.

748 СЕЛО КАЙНАК. Бойча Русев оставихме в Сиверек, който искаше да върви с нази, но нето очите му видеха, нето пък краката му държаха да върви или на катър да седи. Димитър тръгна, но много беля ни прави по пътя.

Тръгнахме от Сиверек. Нури бей пак се събра с нази, но опарничаво му доде този път. Досега дъжд и кал, а сега нагазихме сняг и голям студ. И колкото вървим, снега по-дълбок сряшкаме и студът по-силен става. Катърите оставихме по пътя. И Нури бей — в една пряспа; псува нашият големец, защото щял да ни измори.

Стигнахме селото Кайнак и няма накъде да вървим вече. Нури бей отидоха от селото, та го донесоха на ръце в селото.

КАРАДЖАДАГ. Останахме масаре в село Кайнак, защото, гдето ще минуваме пътя през Караджадаг, снегът бил според телеграфните диреци четири метра.

На това село почивахме пет дена. Изядохме им кокошките и пак сме гладни. Нашият големец мисли, че е в Тракия по едирненските села: подиктисал се, та се показал малко сербез и да псува като в българските къщи. Кюрдите: „Льо-о, куро! Вара-вара…“. Струпали се на големеца, та го влекли из снега, та го смазали. Той мисли, че като има сабля, ще се уплашат. Но кюрдин се не плаши от такива саби и спалета, защото всеки кюрдин си има сабля, щик, крив ханджар и шишане. И без тях не излиза наникъде. Нашите телопазители, които вървяха с него, казаха му да ги не бута, че…

749 БОРБА. В това село като седяхме, та си почиваме, имаме си и конячец още, та се намира в нази, когото си бяхме купили от Сиверек, защото по селото питие за пиене е ясак, освен една вода.

Имахме от село стражари, та ни пазят. Аз се съблякох не цял гол, но като борец, само ризата, та попитах кюрдите: има ли някой да се бори, нека ми излезе, да се поборим. Кюрдите не знаели борба какво й нещо. Натъй се бутаха, насам се питаха. Един от тях ходел аскер и видял борба. Кое иска, кое не рачи, убедиха го, та ми излезе. Но човекът само видял, а да се бори не знай. Словихме се и стана на кълбо. Аз си поиграх с него и го оставих.

Имах малко кусур от нашия големец. Да… неговата мамка, гдето го е родила…

ЧЕЛТИКЛИЦИ. Нашият големец се надул на кюрдите, от нази си изкарва болките, гдето го мачкали и тъпкали кюрдите. Та ги изкара всички от село да направят партина от село на село, догде забиколим Караджадаг.

Натварихме си партийката на катърите, тръгнаха напреж кюрдите, забраха и нази пеш, защото не беше възможно да се носим на катър.

Нури бей се опрости с Мушу Галиоти, остана в селото, та псува гомногризеца, че ще ни измори. Гдето казал някой: Ако те хвана за брадата, ще забиколя с тебе селото! Нали върви с нази и той пеш, стерса в джендема да ни кара…

750 Сняг, текнало една вода с лед и сняг карашик. Стъпиш на някой камък, плъзнеш се, хайде до колене. Стъпиш на друг, хайде до пояс. Негде се плъзнат и двата, хайде — и кълвачевото се окъпе.

ЗАБРАВИХМЕ УМА И ДУМА. Отправиха ни право към север, та вървяхме седем дена през едни челтиклици, догде да забиколим планината Караджадаг. Колко място сме забиколили и колко часа сме вървели из тези снегове и води с лед карашик, един Бог знай. И теглилата, гдето прекарахме, не се доказват и на книга с перо описват! Теглиха с нази заедно големеца ни и заптиите му, наши телопазители. Не ни беше наум да питаме за села и да държим бележки, защото както си ходехме деня, и тъй лягахме вечер, непресушени: дърва няма. Бяхме си направили лешови цървули, навървени със сиджимови връвта. Ако и да си разпусках вечер цървулите, но деня, като ми стягаха, паднаха ми на двата крака големите нокте. Също и на другите имаше това наказание.

СЕЛО САЛИБА. Заобиколихме Караджадаг. Свърши се снегът. Тук-там се намира, та се белей по земята. Вода, лед, няма. И дъждът, който беше напред снега, престана, и хубаво слънце грей.

СЕЛО ЧУНГЮШ. От Салиба станахме, та пристигнахме в Чунгюш вечерта. Сняг за илач няма. Като че минахме под друг Господ. Слънце пече и топло като всред лято. Катърджиите се 751 върнаха. Кажи, че бяха останали само онези, които ги караше с насила да ни носят партията, не безплатно, но с пари.

СЕЛО СЕЛЕМЕТ. От Чунгюш бинбашията проводи рано две заптиета, та отидоха напреж. В Селемет пристигнахме рано: ще ядем и хляб за обед. Тука посрещнахме друго нещо: постлаха ни постелки, донесоха пилаф, та ни гостиха. Бинбашията доде при нази, та се разговаря и в разговора си предложи ни да направим едно писмо помежду си, че много спокойно сме биле, че бинбашията никого с бой не докачил и че плащал всекиму от нас по 2 гроща на ден. Да го подпишем сичкома и да му го дадем. Ний му отговорихме, че нямаме при нази си нето книга, мастило и перо да го направим. Кога стигнем, на което място ще да останем, ще да го направим и всички подпишем. Направихме му едно благодарение и той се увери. Не знай какви топузи ще му блъскаме по главата.

Оттук като слязохме до голямата планина Кешишдаг, нигде трънче, нето дръвче видяхме, нито по пътя кладенче. Села, натрупани, къщи от камъни грамади и отгоре с пръст покрити. Голи като прилепи хора. Лежат, крадат, всичко да е при тебе. На поп Еня откраднаха ножчето. Не можохме никак да го извадим, да го кажат. Доде ми на ума една лъжовна майстория: взех, та налях в едно пръстено паниче малко вода; взех от бодиля една пръчка и хванах да събирам дяволите уж. Чета, викам и удрям земята с пръчката: топалъ, топълъ… Ножчето изскочи от една кюрдкиня. Много се плашат от джинджилика. Арабите не са дотолкова, по-малко крадат.

Тук коля не знаят какво нещо е, вол не впрягат в кола, ами го товарят. Тук няма изградено хубаво село, с хубави градини: все пустота… Няма тука да ти замирише пролетната копривка, няма да видиш никакво цветенице да ти замирише. Навсякъде мъртво, навсякъде пусто, навсякъде жалостно и отвратително. Пуста и сиромашка земя!