Джон Уиндъм
Паяжина (8)

ГЛАВА ОСМА

Бе минала около седмица или десетина дни след този случай (бяхме изгубили представа за времето), когато пристигна самолетът. Ние с Камила бяхме отишли в селището и работехме по първата почти завършена сграда, като се опитвахме да я направим устойчива срещу паяци.

Бяхме си намерили дрехи от склада и повторно се бяхме въоръжили с пръскачки. Инсектицидът бе по-неефективен, отколкото екстракта, намерен от островитяните, но все пак действаше достатъчно и имахме още няколко варела. Първата ни работа след като се напръскахме един друг, бе да напръскаме една зона около цялата сграда, широка приблизително един метър и след това да изтребим всички паяци, до които успяхме да се доберем вътре в нея. Начинанието ни успя само отчасти. Първо налагаше се всеки ден отново да пръскаме граничната зона, и второ — от време на време все успяваха да прокарат по някоя и друга нишка коприна от близък храст или дърво през нея и след това я използваха като мост.

Можехме да се придвижим на север по брега към частите от острова, които все още не бяха завладени от паяците, но това би означавало да си проправим пътека и да мъкнем всичките си запаси на гърба си. Нито пък можехме да бъдем сигурни колко време ще им трябва на паяците да я превземат. Освен това почти нямахме представа кога ще се промени времето, но знаехме, че когато това стане, обезателно ще се нуждаем от подслон. Така че в края на краищата решихме, че ще е най-добре да се заловим да довършим започнатата сграда и да преградим всички места, откъдето биха могли да проникнат паяците, да сложим мрежи на всички прозорци, да монтираме двойни врати и да направим всичко възможно, за да си осигурим поне едно място, където да можем да се чувстваме спокойно и в безопасност.

През тези дни живеехме в състояние на обсада, което ни действаше на нервите. Не мога да кажа дали се дължеше на действията ни или на звуците от триона и чуковете, но нещо непрекъснато привличаше паяците към нас, те идваха и търпеливо чакаха. Тълпяха се в мърдаща колеблива линия по продължението на външния край на пояса, с който се бяхме заградили. Когато някой се приближеше към граничната линия, мърдането веднага спираше. Заставаха в плътна група и замръзваха напълно неподвижно един до друг като кръгли камъчета на брега. На пръв поглед човек можеше да остане с впечатление, че са мъртви. Но имаше нещо друго, което създаваше впечатление за здраво навита пружина, за сдържана искра, готова всеки момент да избухне, за неподвижност под високо напрежение. Беше нещо повече от външния им вид, което ни създаваше чувството, че сме наблюдавани от стотици очи, които съсредоточено и внимателно следят движенията ни като едно, застанало нащрек за момента. Човек можеше да им хвърли шепа кал, без да се помръднат изобщо, струпани един до друг срещу невидимата бариера, с глави обърнати към нас, като не преставаха да ни следят, без да помръдват, докато калта ги затрупваше. Започнах да придобивам чувството, че са готови да чакат, докато инсектицидът загуби свойството си да ги спира, за да могат свободно да минат през линията.

Междувременно правехме всичко възможно, за да ги обезсърчим. По вечерно време започнахме да ги пръскаме с бензин. Това изобщо не им хареса и създаде поразии сред тях, като унищожи голямо количество. Но на следващата сутрин се появиха още повече, като новопристигналите изяждаха труповете на падналите. Затова после започнахме да палим бензина, след като напръсквахме. Но на следващия ден неизменно се появяваха все по-големи и по-големи количества паяци…

Както казах, непрекъснатата заплаха от нападението им, която ни застрашаваше, започна да ни действа на нервите. Започнах да се чудя докога ще продължи това и дали няма да се превърне в мания, като например, арахнофобия или непрекъснат страх от паяци. Не смеехме да махнем нито една от взетите от нас предпазни мерки, с единственото изключение, че си позволявахме да си свалим шапките и воалите, докато работехме, тъй като тогава не съществуваше опасността неочаквано да се спуснат отгоре ни. През цялото време трябваше да сме нащрек, тъй като почти всеки ден те успяваха да прокарат ефирен мост или два и да започнат да се придвижват към нас и непрестанно се налагаше да прекъснем това, с което сме се заели и да ги отблъскваме като ги пръскаме с бензин. Налагаше се да спим под най-щателно подредена и проверена мрежа против комари, а първата ни задача след като се събудим сутрин, бе да прегледаме внимателно цялата сграда и земята наоколо, да не би случайно да са успели да проникнат там през нощта.

Но работата ни напредваше. След пет-шест дни бяхме уплътнили всички ъгълчета на пода, стените и покрива със стъклопласт, бяхме покрили всички прозорци с мрежа, здраво завързана с дъски и бяхме монтирали автоматични алармени устройства, задвижващи се при най-малкото поместване и отваряне на пода, вътрешната и външната врати. Най-сетне започнахме да усещаме, че разполагаме с безопасно убежище, въпреки че продължавахме за всеки случай да използваме мрежите си, за да сме по-сигурни.

Като постигнахме всичко това, пренасочихме вниманието си към преместване на запасите от лагера на брега към обекта на селището. Успяхме да използваме трактора и ремаркето за тази цел, но преместването на сандъците, отварянето им, натоварването и разтоварването на съдържанието им бе твърде непосилен за двама души труд. Едва успявахме да осъществим по едно пълно пътуване на ден.

Видяхме го на края на третото ни преместване на багажа. Тъкмо бях паркирал трактора до сградата и бях слязъл от седалката, когато Камила нададе вик от върха на натовареното ремарке и възбудено посочи към лагуната. Покатерих се горе при нея, като се чудех какво ли става и го видях. Малък хидроплан, разположен неподвижно на повърхността на лагуната с две човешки фигури, които стояха на платформите му, а една надута малка лодка се люлееше до тях. Шумът от трактора трябва да е заглушил шума от мотора му и да ни е попречил да го чуем, като пристига.

Един от мъжете се качи в лодката и се задържа на платформата, за да изчака и другия да се качи до него.

Камила започна да се спуска надолу.

— Бързо! — рече тя. — Трябва да им попречим да слязат на брега.

Втурнахме се по пътеката към лагера. На едно място тя правеше завой, който ни позволяваше да видим всичко. Лодката вече бе изминала повече от половината път до брега. Забързахме се с всички сили.

Когато успяхме да излезем от дърветата, лодката вече бе съвсем до брега, на няколко сантиметра от него и единият от мъжете излизаше от нея. Спрях и изкрещях, но бях твърде далече от него, за да ме чуе. Продължих да тичам. Другият мъж слезе и те се приближиха през плитката вода, като мъкнеха лодката след себе си. И двамата с Камила завикахме в един глас. Този път ни чуха, видяха ни и единият ни помаха с ръка за поздрав. Ние отчаяно им закрещяхме и замахахме с ръце да се махат оттам. Те размениха няколко думи и отново бодро ни помахаха с ръка.

Оставиха лодката на мокрия пясък и започнаха да вървят по брега. Точно пред тях се виждаше едно кафяво петно, което се движеше срещу тях. Изкрещяхме с все сила и отново им направихме знак да се махат. Не ни разбраха. Единият бе забелязал кафявото петно. Каза нещо на спътника си и се наведе да го разгледа по-отблизо. Петното стигна до крака му и се покатери изневиделица по него, без да се спре дори за миг.

Чу се писък.

Вторият мъж зяпна изненадано и се хвърли напред да махне паяците. Първият започна да пада, другият го хвана и го подкрепи. След миг паяците бяха нападнали и него. Тогава и той изкрещя…

Спряхме и седнахме на един сандък, докато не се почувствахме малко по-добре.

След малко Камила запита, като гледаше към водата:

— Можеш ли да управляваш самолет?

— Не — отвърнах й. — А ти можеш ли да караш хидроплан по водата?

— Не — отговори тя.

Известно време продължихме да гледаме самолета.

— На него трябва да има радио, нали? — запита тя.

Запътихме се към лодката, като се стараехме да не поглеждаме телата. Наистина имаше радио. Сложих слушалките и го включих. Някакъв глас говореше нещо неразбираемо на жаргон. Изчаках да свърши, натиснах копчето, на което пишеше: „Предавател“ и заговорих. След това отново натиснах другото копче на: „Приемател“. Същият глас продължаваше да рецитира нещо на същия жаргон. Нямах никаква представа дали някой ме е чул или не.

— Разбираш ли как се използва това нещо? — обърнах се към Камила.

— Не — рече тя, но се опита — отново без резултат.

Отказахме се за момента и загребахме с лодката към брега. Камила се отправи към селището, докато аз се заех с неприятната работа да науча нещо за двамата мъже.

След малко отидох при нея и й казах:

— Единият от тях е бил професионален пилот, казвал се е Джим Робъртс.

Тя кимна.

— Чувала съм за него в Уиджанджи. Ръководил е междуостровна служба, занимаваща се главно с разнасяне на поща и болнични случаи, доколкото разбрах.

— Другият се е казвал Соумс. Също е живеел в Уиджанджи. Очевидно е работел като акредитиран кореспондент към новинарска агенция — добавих аз.

— Ако само бяха дошли, докато не работеше тракторът… Скоро ще повярвам в табуто — рече Камила.

 

Независимо от всичко, тази вечер бяхме в доста приповдигнато настроение. Някой някъде се бе загрижил достатъчно, след като не бе получил вест от нас, да изпрати самолет да провери какво става и когато и той не се върне, няма начин да не изпрати по-сериозно проучване. Колко скоро щеше да стане това зависеше единствено от факта дали пилотът бе уведомил по радиото за пристигането си в Танакуатуа или ще загубят време да го търсят в морето. Единственото, което ни оставаше, бе да стоим и да чакаме, за да видим какво ще се случи.

Пет дни по-късно получихме отговор във формата на три изсвирвания от сирена на кораб, които проехтяха през лагуната.

Забързахме се навреме към брега, за да видим малък сив кораб да пуска котва. Корабът имаше вид на военноморски, както и бялото знаме на носа. Някакъв моторен торпеден катер, помислих си аз.

Продължихме покрай селището към водата и застанахме там, като замахахме с ръце. До това време корабът бе спуснал една малка лодка и четирима мъже се качиха на борда й. Запалиха мотора, но лодката не се приближи направо към нас, а се отправи към спрелия самолет и го обиколи веднъж целия. След това се обърна и се насочи към брега. Зашляпахме в плитката вода да я посрещнем. Тя леко спря на пясъка, а четиримата души на борда й ни гледаха с недоверие, трима от тях с отворена уста.

Махнахме шапките и воалите си, но това като че ли не им вдъхна достатъчно доверие.

— Вие ли сте господин Тири? — запита, изпълнен със съмнение, дребният старши офицер.

Отрекох.

— Тири е мъртъв — рекох му аз. — Всички са мъртви, с изключение на нас.

Той колебливо ни изгледа, необвързващо, но изпълнен с любопитство. Бях сигурен, че щеше да му е много по-лесно да ни приеме, ако ни бе намерил облечени в ризи и къси панталони, или дори в парцали.

— Паяците са причината — рече Камила.

Може да е напълно разбираемо, но той не намери това обяснение за достатъчно или задоволително.

— А-ха, паяците — неопределено рече той, като откъсна очи от нас и загледа пред себе си.

Погледът му се спря на лодката на хидроплана и след това се отправи към брега, където лежаха телата. Все още приличаха на човешки тела на пръв поглед от това разстояние, въпреки че нямаше начин паяците да не са изяли всичко освен дрехите им, кожата и костите им отвътре.

— А онези двамата? — запита офицерът, като се обърна към нас.

— Паяците се добраха и до тях. Опитахме се да ги спрем, но… — отговори му Камила.

— Паяците — повтори той, като я изгледа втренчено.

— Да, там — посочи тя с ръка.

Мъжът проследи посоката на пръста й. Единственото, което видя, бе едно безинтересно кафяво петно на пясъка. Изразът му разкриваше какво мисли. Като обърна глава, размени поглед с един от спътниците си. Човекът многозначително поклати глава.

Старшият офицер взе решение. Изправи се на крака.

— По-добре да отида да видя какво става — рече той.

— Недейте — възкликна Камила. — Не разбирате. Те ще ви убият.

Той стъпи от другата страна на лодката.

— Паяците ли? — запита, като й хвърли невярващ поглед.

— Да — отвърна Камила. Обърна се към мен. — Арнолд, спри го. Обясни му.

Той се обърна към мен с въпросителен поглед. Хрумна ми, че бе започнал да става подозрителен към нас, след като бяхме изразили нежелание да отиде да види телата им отблизо. Опитах се да подходя към въпроса разумно.

— Вижте какво — започнах аз, — недейте да мислите, че сме се облекли така просто за развлечение. Ако наистина искате да отидете, просто вземете необходимите предпазни мерки.

Свалих си ръкавиците и шапката и му ги подадох.

Той ги погледна, склонен да откаже. Камила го подтикна:

— Моля ви, моля ви, вземете ги.

Офицерът се съгласи с вид, че го прави единствено да й достави удоволствие. Сложи си шапката, а Камила му завърза воала около врата, след което се наведе и напъха крачолите на панталоните в ботушите му.

— И си сложете ръкавиците — заръча му тя. — В никакъв случай не бива да ги сваляте.

Другите мъже, които все още стояха в лодката, се подсмихваха, но вече леко притеснени.

— Моля, качете се на борда — обърна се старшият офицер към нас, като хвърли към мъжете поглед, с който им нареди да ни задържат на борда.

Качихме се и го наблюдавахме как шляпа през плитката вода и се отправя към брега.

Поне три групи паяци усетиха присъствието му и се запътиха към него от различни ъгли.

След малко мъжете, които се намираха с нас в лодката, замълчаха. И те ги бяха забелязали. Единият от тях го извика и му ги показа. Старшият офицер се огледа, но очевидно не забеляза нищо необичайно. Помаха ни с ръка, облечена в ръкавица и продължи.

Стигна до двете тела, наведе се и ги разгледа. Две от кафявите петна вече бяха стигнали съвсем близо до него. Човекът в лодката отново му извика и му направи знак, но старшият офицер не го забеляза. Внимателно разглеждаше най-близкото тяло. Нерешително протегна ръка, за да го докосне.

В този момент го настигна първата група паяци.

Те просто го превзеха и плъзнаха по цялото му тяло. Той внезапно се изправи и започна да се опитва да ги махне от себе си. В този миг пристигнаха втората и третата групи. И те обградиха краката му.

Няколко секунди стоя покрит с паяци, с изключение на шапката и ръкавиците, размахвайки напразно ръце около себе си в напразен опит да се освободи от тях. След това видя и другите групи, които стремително се приближаваха към него и реши да се оттегли.

Втурна се тичешком към брега, прескочи една или две от групите на пътя си и се пльосна в плитката вода, като се отправи към лодката. На няколко метра от нас му дойде друг акъл и зави настрани. Мина покрай нас, целият блестящ от покрилите го отгоре додолу живи паяци.

Потопи се в по-дълбоката вода и премахна много от тях. Наложи му се да се гмурне още три пъти, преди да се освободи и от последния паяк.

Междувременно екипажът бе запалил мотора на лодката и тръгнахме към него. Стоеше във водата до кръста, като се клатеше насам-натам, когато се приближихме. Двама от мъжете го издърпаха през борда.

— Ръцете ми — извика той. — О, Боже, ръцете ми — и изгуби съзнание.

Свалихме му сакото. От него изпаднаха четири-пет паяка и бързо ги настъпихме. Очевидно се бяха изкачили по ръкавите му, защото по горните части на ръцете му имаше дванайсетинa червени петна, които вече се подуваха.

С пълна скорост се отправихме към кораба.