Джон Уиндъм
Паяжина (7)

ГЛАВА СЕДМА

Мъжът с паякообразния символ ни изгледа и се обърна към похитителя ни, за да му зададе въпрос. Внимателно изслуша отговора и му зададе още няколко въпроса. След това се обърна към другия до него и даде някакво нареждане. Човекът пристъпи напред и сложи ръка на раницата ми. Нямаше никакъв смисъл да упорствам. Дадох му я.

Откриха пръскачката, помирисаха я, кимнаха, отвинтиха капачката на филтъра и изляха съдържанието на земята. След това извадиха резервната кутия инсектицид и също я изляха. Не проявиха никакъв интерес към останалото съдържание на раницата. Взеха и раницата на Камила, като към нейната пръскачка се отнесоха по същия начин, както и с моята, т.е. изпразниха я.

Човекът с орнаментите отново ни изгледа. Пристъпи по-близо, повдигна ми ръката, помириса ръкава и кимна.

— Съблечи се — изрече на английски той. — И ти също — добави, като се обърна към Камила.

Когато видя, че се колебаем, похитителят ни направи знак с мачетето си. Не ни оставаше друг избор, освен да се подчиним и да изпълним заповедта. Разрешиха ми да остана по бельо, както и на Камила. Не си свалихме и обувките.

Третият мъж сви на вързоп дрехите ни и ги отнесе сред дърветата. Мъжът с орнаментите се обърна към похитителя ни и изрече нещо, като протегна ръка. Другият, с известна неохота, измъкна пистолета от пояса си и му го подаде, като след направения от вожда жест, че е свободен, се запъти обратно към кратера. Мъжът с орнаментите със задоволство разгледа револвера, преди да го пъхне в собствения си пояс. Обърна се пак да ни изгледа и без нищо да каже, се отправи обратно към дърветата, като ни остави сами. Наблюдавахме го, докато не изчезна.

Камила седна на земята.

— Това е положението — рече тя. — Много просто. Много ефективно.

От мен не се очакваше никакъв коментар. Нямаше нужда някой да ни пази. Без дрехи, които да ни предпазват от паяците, не можехме да направим никакъв опит да се върнем по пътя, по който бяхме дошли. Без мачетета не можехме да си прочистим пътека и да се надяваме да се придвижим на север и след това на запад, като избягваме страната на паяците. Както тя каза, всичко бе много просто.

Седнах до нея. Поседяхме известно време, като мълчаливо обмисляхме ситуацията, в която бяхме изпаднали.

След малко Камила поклати глава.

— Не разбирам — започна тя. — Лесно можеха да ни убият. Другите щяха просто да си помислят, че паяците са ни видели сметката. Защо не го направиха?

— Като говорим за това, защо са решили да не се качат на кораба, а да останат тук? — контрирах я аз.

Отново настъпи мълчание.

— Защо — с известно неудобство запита тя, — смяташ, че разнасят паяци в онези торби?

— Ако това там наистина са били паяци — отвърнах.

— Разбира се, че бяха. Съдържанието на торбите се движеше, нали? Какво друго може да е било? — нетърпеливо отвърна тя.

Поразмислихме малко и по този въпрос.

Отказах се и посегнах към раницата си, която още лежеше там, където я бяха захвърлили. С изключение на количеството инсектицид, всичко друго си беше на мястото: дори и далекогледа, за който бях очаквал, че ще събуди алчността им, с това изключение, естествено, че нямаше да им е от голяма полза, както си стояха затворени в този кратер тук долу. Остатъците от храната ни също бяха там. Дадох един сандвич на Камила и аз самият си взех един.

После си разделихме един шоколад. След което вече нямаше какво друго да правим.

Слънцето се спусна по-надолу. Сянката от стената на кратера се плъзна към нас. Решихме да се придвижим към дърветата, да си съберем клони и листа, на които да можем да легнем и с които поне малко да се покрием за през нощта. Това, което успяхме да направим, не бе никак удобно. Въпреки слоя листа, острите ръбове на клоните ни убиваха, вейките ни причиняваха сърбеж и се забиваха в най-чувствителните ни части. Освен това, тъй като тук нямаше паяци, имаше насекоми. Опитите ни да се покрием с листа, поне колкото да се запазим от тях, останаха без успех.

Скоро след като се стъмни двама островитяни запалиха огън. Лежахме и в продължение на около час наблюдавахме как той проблясва през дърветата. Камила неспокойно се раздвижи. Изведнъж се изправи седнала.

— По дяволите — решително изрече тя, — отивам да се стопля до този огън, каквото ще да става.

— Не можеш да постъпиш така — запротестирах аз. — По всяка вероятност ще те… искам да кажа, това ще означава, че сама си търсиш белята.

Тя се изправи на крака.

— Не ме интересува — обяви. — Няма начин да е по-неудобно от това. — И наистина тръгна.

Последвах я по принуда.

Двама островитяни седяха близо до огъня и гледаха пламъците. Не може да не са чули приближаването ни, но с нищо не го показаха и не ни обърнаха никакво внимание. Камила продължи да върви напред. Дори когато съвсем ги наближихме, те нито си обърнаха главите, нито имаха вид, че са ни забелязали. Отидохме до другата страна на огъня. Там Камила, със самоуверен вид, за разлика от това, което аз изпитвах, седна и протегна ръце към пламъците. Последвах я, като се надявах, че и аз изглеждам спокоен като нея. Нито един от мъжете не помръдна.

След няколко минути вторият мъж се наведе напред. Със съчка разбърка нещо, което се готвеше в издълбана консервна кутия на огъня. Когато отново се облегна назад, забелязах, че мъжът с орнаментите ни наблюдава.

Опитах се да преценя какво мисли по израза на лицето му, но слабата светлина, както и отражението на костта в носа върху лицето му, не ми позволиха да стигна до някакво определено заключение. Очите му, които проблясваха от време на време от огъня, бяха спокойни. Реших, че по-скоро изглежда замислен, отколкото опасен.

След продължителен период на мълчаливо оглеждане и проучване, той запита без предисловие:

— Защо дошли тук?

Камила отново протегна ръце към огъня.

— За да се стоплим — отвърна тя.

Човекът уточни без да променя израза на лицето си:

— Защо дошли в Танакуатуа?

Камила замислено го изгледа.

— А вие защо сте тук? Танакуатуа не е ли табу за вас? За нас не е табу.

Мъжът се намръщи.

— Танакуатуа е табу за всички мъже, също и жени. Дойдохме единствено с цел да помогнем на Малките сестри. Разрешено е. — Отново се намръщи и продължи, — Танакуатуа е наш остров, наш дом, наш е.

Камила внимателно подхвърли:

— Дадоха ни да разберем, че е бил продаден на Британското правителство, което на свой ред го продаде на нас.

— Танакуатуа ни бе отнет с хитрост — започна мъжът.

Камила прояви интерес към думите му.

— И каква беше тази хитрост? — запита тя.

Мъжът не отговори веднага. Оглеждаше ни, като че ли се колебаеше. След това взе решение да ни разкаже историята.

— Това се случило по времето на Нокики, баща ми… — започна той. Разказа ни историята на доста добър английски, като от време на време особените му и непознати за нас изрази придаваха на речта му неизмеримо очарование. И така, там до огъня, който другият мъж непрестанно поддържаше с нови съчки, за пръв път чухме за Проклятието на Нокики и за саможертвата му. Разказът, съвсем естествено, бе малко предубеден, но човекът, чието име разбрахме, че е Наета, ни го предаде искрено, убедително и с чувство. Онези части, които по-късно успяхме да проверим, се различаваха единствено по дребните и маловажни детайли, но не и в основната сюжетна линия.

Разказът му отне известно време, но след като веднъж бе започнал, не можехме да го прекъснем по никакъв начин. Другият мъж на два пъти му предложи да си хапне от храната, която се готвеше в консервната кутия, но той всеки път я отблъскваше настрани и човекът сви рамене и я върна в пепелта, за да я запази топла. Едва след като свърши с описанието на последните четирима танакуатуанци, които гребели с кануто си, за да избягат завинаги надалеч от този прокълнат остров през огромния океан, той взе кутията и си хапна.

Седяхме мълчаливо, докато не свърши да яде и Камила каза:

— Но щом със сигурност не можете да живеете пак тук, единственото разумно нещо, което ви е оставало, е било да продадете острова.

Наета мрачно я изгледа.

— Не сме го продавали, Танакуатуа е наш — гневно отвърна той.

Продължи да обяснява, че е имало изплатена компенсация. Единственото справедливо разрешение на проблема било, след като правителството с измама ги било накарало да напуснат острова си и по този начин носело отговорност за наложеното върху му проклятие, да им намери друго място, на което да се заселят, но това не означавало, че те наистина са продали земята си. Нито пък че някой друг имал право да живее на нея, така че защо им трябвало да я продават и защо ли някой би изявил желание да я купи? Безсмислено било, следователно, било очевидно, че никой не я е купил. И въпреки че вече не можели да го използват, той все пак си оставал техният остров. Те го били завоювали, те го били поддържали и се грижили за него в продължение на толкова много години и тук лежали погребани костите на предците им. Били приели ситуацията — докато не чули, че правителството отново ги било измамило, като продало Танакуатуа, който не бил негов остров, за да може да го продава.

Тук той така се разгорещи, и разказът му стана толкова уплетен, че вече не бяхме в състояние да следим мисълта му. Единствено чрез търпеливи въпроси по-късно успях да подредя и сортирам горе-долу информацията.

Очевидно новината, че Танакуатуа е бил продаден, достигнала като слух до танакуатуанците в заточение в новия им дом на остров Иму и дори и непотвърдена, моментално разбудила страстите им. Когато след това била проверена и се оказала вярна, разделила общността на няколко фракции.

Кусаке, сега вожд по наследство от баща си, Татаке, бил шокиран, но не бил човек, който се оставя да бъде воден от рефлексите си. Бил научил от баща си, както по наставления, така и от нагледен пример, качествата, които се изисква да притежава съвременния вожд. Напълно разбирал, докато някои от хората му и до ден днешен така и не схванали, че пред каквито и провокации да ги изправя правосъдието, съвременният свят съдържал почти безперспективно бъдеще за романтичен вожд на воини. Легендарните герои били част от гордата им история, които все още трябвало да бъдат почитани, но не и пример за подражание. Задачата на вожда била, когато положението на племето му е най-затруднено, да се опита да го задържи да не се разпадне и да попречи на дезинтегрирането му, да запази целостта му до момента, в който нещата отново се обърнат в тяхна полза. Докато това не станело, вождът трябвало на първо място да бъде политик; а воините — работници. Храбростта трябвало да се крие зад лукавост и хитрост, а ожесточеността — зад студена решителност. Необходимо било да се поддържа огъня на гордостта и вярата, но на затъмнено осветление.

Личните възгледи на Кусаке по въпроса за продажбата на Танакуатуа били емоционално объркани, но той като политик ясно виждал и разбирал ситуацията: Британското правителство не само ги било лишило от родния им дом, но и бе отишло още по-далеч, като го бе продало за сума далеч по-голяма от заплатената им компенсация, като по този начин си изкарало добра печалба от тази сделка; правителството било виновно за продажбата на остров с наложено върху него табу на купувач, който нямало да може да го използва. Цялата работа от няколко гледни точки приличала на въпиющ скандал. Като обмислил въпроса, Кусаке решил да се спре на планове А и Б. План А бил да се следва съвета на законодателното тяло. Ако той е обезсърчителен, план Б бил да се обърнат към онези членове от опозицията, които носели отговорност за намиране начина на придвижването им от резервата до Иму, които да повдигнат въпроса в Парламента.

За съжаление, колкото и разумен да бил този подход в политически план, той не се харесал на по-енергичните от членовете на племето и опозицията срещу него се сформирала около Наета.

Наета, син на Нокики, като млад бил един от тримата, останали с баща му на Танакуатуа до последния миг. Това го бе издигнало в очите на другите и му бе създало престижен имидж, както и го бе довело впоследствие до наследяване на мястото на баща му като главен лечител на племето.

Негодуванието му от продажбата на острова отишло дори още по-далеч от това на вожда, като твърдял, че Танакуатуа дори не бил собственост на правителството, за да има право да го продава. Компенсацията, твърдял той, не била пари, дадени срещу покупка; била заплащане на съвест, тъй като именно в резултат на правителствените действия Танакуатуа бил доведен до положение да му се наложи табу, под което се намирал и в момента.

В допълнение към това, позицията на Нокики и впоследствие саможертвата му били направили острова, макар и забранена, но завинаги свята за племето земя, двойно по-свята за членовете на тотем-клана на Нокики.

При тези обстоятелства искът, който предлагал Кусаке, и който, в случай, че успеел, би довел чисто и просто до един финансово изразен жест на компенсация, бил маловажен и несъществен. Наета бил наистина шокиран, че честта и светите места на един горд народ биха могли да станат предмет на бартерна сделка. Било позор да принудят духовете на прадедите си да ридаят и стенат в Щастливата земя. Било дошло време за действие.

Танцьорката по вълните, която също така се ползвала с престиж като жената, имала привилегията да изплете погребалната рогозка на Нокики, взела неговата страна, но предложила свой вариант. Било известно, казала тя, че ужасна смърт очаква всички, които стъпят на Танакуатуа. Накаа бе останал верен на Нокики. Следователно не било нужно да се предприемат някакви действия, както предлагал Наета. Това, което било от първостепенна важност в момента, настояла тя, било да покажат вярата си в Накаа; да го почетат, да поискат опрощение на греховете си, да изкупят слабостта на онези, които се били отклонили към Белия бог, да признаят безверието, направило ги неспособни да защитят собствения си остров, като по този начин довели нещата до там, Нокики да го прокълне; и да се молят враговете им да ги постигне справедливо отмъщение.

Наета отвърнал, че да оставят цялото отмъщение на Накаа би послужило като доказателство, че народът им продължава да е бездушен. Ако продължат да оставят нерешени проблемите си, докато същевременно чужденци живеят на святата им земя и тъпчат гробовете на прадедите им, не е нужно никой да се изненадва, когато ги връхлетят нови и по-лоши нещастия. Това, от което се нуждаели сега, било положителното потвърждение на вярата в законите на Накаа; дела на посвещение; действие не от тяхно собствено име, а от името на Накаа; действия, които да им възвърнат покровителството на старите богове и да оставят духовете на прадедите им да почиват в мир.

Старите и тези на средна възраст се разделили. Някои поддържали политиката на Кусаке, други поддържали Танцьорката по вълните. Младите също се разделили помежду си, но по различен начин. Някои от мъжете, които, както Татаке се бе оплакал, били престанали да вярват в каквото и да било, си останали циници, въпреки че проявявали интерес към всякакъв вид възможна компенсация, която може да се извлече срещу продажбата на острова; но имало и други, които взели страната на Наета и провели племенни съвети по тези въпроси.

Финансовите средства били една от най-големите пречки. Пред Кусаке и по-възрастните били изложени няколко плана. Всеки от тях бил отхвърлян веднага, щом станало ясно, че няма никаква надежда да получи подкрепа от племенната хазна.

— Много добре — провъзгласил Наета, — тези боязливи мъже ни показаха къде се намираме. Храбрите ни прадеди не са се нуждаели от това изобретение на белите хора, наречено „пари“. Богатството им се е състояло от добрата воля на боговете. Да направим това, което и те са правели. Да се помолим на боговете да ни ръководят и да ни посочат правилния път на действие. Ако им покажем, че вярваме в тях, те от своя страна ще ни посочат как можем да станем инструменти на отмъщението им.

В продължение на много месеци боговете имали вид на глухи. И тогава, един ден се разнесла новината, че в Уиджанджи някакъв агент се опитвал да организира група, която да помогне на едни чужденци при слизането им в Танакуатуа. Като се вземе под внимание известната репутация на острова, не било за чудене, че нямал успех.

Като чул това, Наета се замислил и след време благодарил на боговете, че са му показали пътя.

На сутринта свикал последователите си и ги запознал с плана си.

Разказът на Наета, докато ни говореше до огъня, не бе ясен и ние не можахме да схванем голяма част от него. Едно, обаче, ни беше ясно и то озадачи Камила.

— Вие преднамерено сте дошли на остров, който е табу. Не разбирам това.

Той сериозно кимна.

— Накаа разбира — увери я той. — Знае, че сме дошли с единствената цел да свършим неговата работа. Да помогнем на Малките сестри. Не сме дошли, за да живеем тук. Така че той ни разрешава и сме в безопасност.

— Разбирам, проявил е милост — промърмори Камила. — Винаги има начин да се заобиколи един закон…

Наета не обърна внимание на думите й. Погледна я съсредоточено и повтори първоначалния си въпрос:

— Сега вие ми разкажете защо сте дошли тук.

— Добре — съгласи се Камила и му разказа в общи линии за Проекта.

Невъзможно е да се определи каква част от всичко това той успя да разбере. Слушаше неподвижен и безизразен, с очи фиксирани върху пламъците, без да мига. Аз, от своя страна, я слушах с крайна незаинтересованост. Схемата, която ми се беше струвала толкова примамлива у дома, със всичките ресурси, които парите на лорд Фоксфилд биха могли да купят, за да я подкрепят, постепенно бе станала напълно нереална от момента, в който стъпихме на острова. Сега бе толкова несъществена и маловажна, колкото и въздушна кула или блян.

Тя свърши с обяснението, че Танакуатуа е бил избран като място, където общността ще може да развива свой собствен живот, освободен от външни влияния и намеси.

Наета вдигна поглед и бавно поклати глава.

— В света не съществува такова място. Вече не — отсече той.

— Може и да сте прав — съгласи се Камила, — но ни се струваше възможно. Този малък остров, изгубен сред огромния океан…

— Знаели сте за табуто, но не ви е интересувало. Чувал съм, че белите хора се присмиват на табуто. Глупаво е, много глупаво. Не сте знаели за Малките сестри.

— Вече няколко пъти ги споменавате. Кои са те?

Вместо отговор Наета докосна с пръст знака на гърдите си.

— О, паяците. Не, не знаехме за тях. Защо ги наричате Малките сестри?

— Защото са моите малки сестри. Накаа ги е накарал да се появят от разлагането на тялото на баща ми Нокики. Значи ми се падат сестри и братя.

Той спря. Камила не каза нищо и Наета продължи:

— Те са пратениците на Накаа. Изпратил ги е, за да накаже света. Както веднъж е изгонил мъжете и жените от Щастливата земя, така сега ще ги прогони от света. Това е неговото отмъщение; малките ми сестрички са инструмента, с който си служи за целта. Сега те са само в Танакуатуа, но той ги е научил как да летят. Те вече се отправят заедно с ветровете, които ще ги отнесат по всички краища на земята.

Камила кимна.

— Да, разбрахме това.

— Ще се плодят там, където се приземят; и когато се размножат достатъчно, ще пренесат табуто, наложено на Танакуатуа, върху целия свят. Това ще бъде отмъщението на Накаа.

Камила се замисли и след това поклати глава.

— Не разбирам… отмъщение за какво?

— За безверието — рече й Наета. — В старите времена — обясни той, — хората са се подчинявали на заповедите на Накаа, съдията и законодателя. Почитали са тотемите си, съхранявали са светилищата си, благоговеели са пред костите на предците си, изпълнявали са погребални ритуали съобразно законите му, за да не може той да ги изгони или хвърли на коловете в ада, когато духовете им се изправят пред него за вечния съд, а за да отвори вратите на Рая на сенките, където ще могат завинаги да живеят щастливо и спокойно. В продължение на много поколения честните почтени мъже и синовете им са се подчинявали на тези закони и именно чрез вярата им, духовете им са отишли да живеят в Рая, докато другите са попаднали в Ада. Но тогава се появили белите хора. Те донесли със себе си коварни оръжия, лоши болести, злото на парите, порока на алчността. И което е най-лошо от всичко, те разрушили вярата като показали, че тези злини са по-силни от добродетелите. Нито почели законите на Накаа, нито уважили обичаите и традициите на мъжете и жените — и въпреки това не ги сполетяло нещастие. Останали си могъщи при всичките си злини и пороци. Като видели всичко това, много от хората ни започнали да изпитват съмнения. Загубили вярата си в законите на Накаа, загубили вяра в традициите си, престанали да вярват в самите себе си. Престанали да бъдат горд и независим народ, като в объркването си се превърнали в жалки и слаби хора. Не разбирали, че Накаа ги подлага на изпитание, като ги изправя лице в лице със злото и че те не са издържали това изпитание. Но Накаа, който седял до портата на Земята на сенките, ги наблюдавал. Все по-малко минавали през тази врата всяка година, а много повече били хвърляни да горят на кладите в ада. Когато чул молбата на Нокики да се наложи табу на острова, той взел решение. Хората не стрували нищо. В началото ни изгонил от Щастливата земя, защото прадедите ни нарушили и не изпълнили нарежданията му, а сега ще ни изгони и от света; така, както е наредил на Малките сестри да излязат от тялото на Нокики и да разрушат света.

— Денят на Страшния съд — замислено изрече Камила.

Наета поклати глава.

— Накаа вече е произнесъл присъдата си — увери я той. — Сега настъпва денят на изпълнението й.

— И все пак не разбирам защо сте тук — отново се обърна към него Камила.

— Все още има някои от нас, които почитат законите на Накаа, които могат да минат покрай ада и да влязат в Земята на сенките. Приемаме присъдата на Накаа; изпълняваме волята му, за да може той да каже, когато настъпи деня да съди нас: „Вие сте ми били верни служители“ и да ни отвори вратите, за да влезем. Ето защо сме дошли тук да помогнем на Малките сестри.

— И как правите това? Изглежда, че те се справят доста добре и без помощта ви — настоя тя.

— Когато срещнехте Малките сестри, щяхте да имате възможност да изпратите съобщение, в което да разкажете за тях и да помолите за помощ срещу тях. Белите хора са умни — призна Наета, — възможно е да намерят начин да унищожат Малките сестри тук. Можехте да изпратите съобщение да дойде кораб, за да избягате от табуто, както и от волята на Накаа. Взели сме мерки това да не стане. Дали сме повече време на Малките сестри да се плодят и да отлетят по целия свят. Направихме всичко възможно нарушителите на табуто да бъдат наказани.

Камила известно време изучаваше лицето му.

— Искате да кажете, че вие сте тези, които разбихте радиото ни? — запита тя.

Наета кимна.

— Налагаше се — простичко рече той. Поразмисли известно време, след което каза: — Сега, след като ми разказахте защо сте дошли в Танакуатуа и какво сте възнамерявали да правите тук, напълно разбирам, че такава е била волята на Накаа — да дойдем и да помогнем на Малките сестри. Свършихме добра работа.

— О-о — възкликна уклончиво Камила.

Наета кимна.

— Белите хора — рече той, — дойдоха при нас като проклятие. Те не зачетоха нищо. Разрушиха начина ни на живот, потъпкаха традициите ни. Изкушенията им объркаха разбиранията ни. Законите, наложени от тях, бяха закони на техния бог, не на нашия. Не разбираха нещата на духа, единствено земните дела. Бяха зли, и все пак ни победиха, това погуби вярата ни. Човек без вяра, без традиции с нищо не е по-добър от животните. Той не означава нищо. Но справедливостта на Накаа е да накара тези, които са погубили вярата ни, също да страдат. Значи работата е добре свършена.

Камила не вдигна поглед, докато се опитваше да следи линията на мисълта му, но Наета очевидно сметна това за последните си думи, с които приключи дискусията. Стана и без да промълви нищо повече, се оттегли в една малка колиба наблизо, издигната от клони, преплетени с листа. Другият мъж вече незабелязано се бе оттеглил по време на разговора. Хвърлих останалите съчки в огъня и легнахме до него, за да се опитаме поне малко да поспим.

Събудих се и видях Наета и другия мъж, приклекнали пред колибата. Готвеха си ядене. То имаше вид на грубо смляна смес, разбъркана като яхния, в която и двамата бъркаха един по един с ръце.

Раздвижването до мен ми показа, че и Камила се е събудила. Известно време ги наблюдавахме какво правят.

— Не смятам, че бих искала да опитам от яденето им — отбеляза тя, — но бих пийнала малко вода.

Без да се колебае нито миг, тя стана и отиде при тях, за да помоли за вода.

Наета се поколеба, след това кимна и каза нещо на спътника си. Човекът се наведе напред, развинти капачката на една туба за бензин и наля вода в две черупки от кокосови орехи, които подаде на Камила. Наета гледаше как ги взима.

— Сега си отивайте — рече той, като с лявата си ръка направи жест, с който ни отпращаше и двамата.

И ние си тръгнахме, понесли кокосовите орехи, обратно към мястото, където си бяхме оставили раниците и там закусихме с двата последни шоколада.

Като свършихме, се спогледахме.

— Е, а сега какво ще правим? — запита Камила.

Свих рамене.

— Ако имаше как да си вземем дрехите, можехме да опитаме да се върнем — казах. — Все пак инсектицидът няма да е съвсем изветрял, нали?

Тя поклати глава.

— Забелязах катарамата на колана ми сред пепелта от огъня.

— О-о — изрекох, — о-о.

— Трябва да има начин — твърдо отсече тя.

Седнахме и се замислихме как да го открием.

— Някакъв хелиограф. Нещо, което да свети на слънчевата светлина — предложих аз.

— Знаеш ли морзовата азбука? Аз не я знам — рече Камила.

— Знам S.O.S. Това би трябвало да свърши работа — уверих я аз.

— Ако някой случайно се окаже достатъчно далеч на брега, за да погледне над дърветата…

— Можем да запалим огън. Пушекът би трябвало да им подскаже, че тук има някой. След това ще се опитаме да подадем сигнала S.O.S.

— С какво? — се поинтересува тя.

— Ето станиола, в който бе завит шоколада. Не можем ли от него да направим някакъв вид рефлектор?

Тя взе едно парче и го поизглади, изпълнена със съмнение.

— Не трябва ли хелиографите да са насочени нанякъде или нещо подобно? — запита тя. — Искам да кажа, че не можем просто така да го размахаме и да се надяваме, че ще отразява в правилната посока.

— Трябва да успеем. Ще се опитам да го направя. След това ти ще застанеш така, че главата ти да е на линията между него и селището. Когато ти светне в очите, значи сме улучили посоката.

Камила си остана равнодушна и неентусиазирана.

— Много е рисковано. Първо, трябва да го забележат. След това трябва да намерят правилната пътека. После има вероятност да се натъкнат на островитяните, точно като нас. Дори и да не стане така, ще трябва да се справят с тези двамата, а пистолетът е в Наета. Освен това говориш повърхностно за това как ще „монтираш“ нещо като хелиограф, без да имаш реална представа как точно ще стане. Дори нямаме и нож за рязане на хартия. Откровено казано, не смятам, че има някакъв смисъл да се мъчим.

— Добре — съгласих се аз. — Сега е твой ред да предложиш нещо.

Седнахме и отново потънахме в размисъл.

Трябва да бе изминал около час, когато чухме клони да пращят под нечии стъпки. Огледахме се и видяхме двамата островитяни да се приближават към нас.

Наета бе отпред. Беше си сложил пояс, за да му държи мачетето; затъкнат до него стоеше и пистолетът. И той, и другият мъж носеха къси рула оплетени черги под лявата си мишница. Разликата във външния им вид от преди и сега бе, че цялата им кожа блестеше, като че ли бе прясно намазана. Очите на Наета се спряха за миг върху нас, както бяхме седнали до пътеката, но той нито забави хода си, нито заговори. Другият мъж ни отмина сякаш не съществувахме. Като се приближиха до нас, доловихме същата остра миризма, която се излъчваше от тях и предния ден.

Наблюдавахме ги как се изгубват зад дърветата и се покатерват по зигзаговидната пътека нагоре по стената на кратера, докато не изгубиха от погледа ни зад ръба му. Погледнах към Камила, тя сви рамене. След малко стана.

— Е, можем да отидем и да видим какво ще успеем да открием — рече тя.

Отправихме се към мястото, където предната вечер бе запален огънят и поразровихме около него. Имаше цяла колекция празни консервни кутии, разхвърляни наоколо и не изпитахме никакво съмнение откъде се бяха появили. Бях виждал същите сред складовите ни запаси. Имаше също и няколко затворени непипнати кутии с мляно говеждо месо, както и една отворена кутия, пълна до половината с овесени ядки, по всяка вероятност същата, от която си бяха приготвили закуската. Открихме, че тубата от бензин все още е пълна донякъде с вода, но имаше и друга по-малка кутия, която беше празна. Лежеше долу, а наоколо й земята бе потъмняла от някаква течност, която сякаш нарочно е била изхвърлена.

Камила вдигна кутията и я помириса. Направи физиономия, потърка с пръст почвата и също я помириса. Взех кутията от нея. Имаше същата остра миризма, която двамата мъже бяха оставили след себе си. Кимнах.

— Да, това трябва да е онова вещество, от което бягат паяците. Не са искали да го използваме — рекох.

— Не са — съгласи се тя.

Погледна замислено към тъмното петно на земята. Течността доста се бе пропила в нея. Почти нямаше надежда да спасим нещо.

— По-скоро ми говори, че повече няма да им трябва, че няма да се връщат тук, не мислиш ли? — запита тя.

Не се бях сетил за това.

— Предполагам, че си права — признах. — Лесно биха могли да я скрият, ако искат.

Тя вдигна кутията и отново я помириса.

— Чудя се какво е. Напомня ми за нещо…

— Мъжете, които срещнахме вчера, целите миришеха на същото — казах.

— Знам, но не, приличаше на тази миризма, но беше по-силна. Спомням си, че тогава почти я разпознах…

— Въпросът е дали я взимат оттук или са я донесли отнякъде другаде в консервни кутии? — предположих аз. — Ако я правят тук, трябва да са останали някакви следи, които да ни помогнат.

Разгледахме внимателно всичко наоколо, но не намерихме нищо. След около един час се отказахме, обезсърчени. Докато Камила разбъркваше огъня, аз счупих една консервна кутия с месо, за да я отворя и го сготвихме в една от празните кутии. Ядохме в замислено мълчание. Камила го наруши.

— Мислех си — обяви тя, — как ли са могли да направят този сок? Той е мазен. Трябва да е бил изстискан по някакъв начин. Но не може да са използвали преса… Как другояче може да са го постигнали по примитивен начин?

Единственият начин, който ми хрумна, бе чрез стриване; по системата на чукалото и хавана. Казах й го.

— Но без чукало и хаван — продължи да разсъждава тя, — трябва да има някакъв вид естествен басейн — скалист басейн? — Хвърли поглед към стената на кратера. — Това е единствената скала, която се вижда наоколо. Да предположим, че тръгнем нагоре по онази пътека до подножието и след това се разделим и огледаме наляво и надясно покрай стената, докато не се срещнем отново на другата страна?

Направихме го — без големи надежди за успех от моя страна. След двайсет минути търсене по стената на кратера започвах вече да си мисля, че в края на краищата течността трябва да е била донесена в консервна кутия, когато чух един вик от Камила, който се донесе до мен като ехо между стените и ме отпрати бегом към нейната страна.

Беше го намерила. Плитка падина във върха на скалата, която се издаваше от стената на около четвъртината път нагоре. Когато пристигнах, тя се бе навела над меката безформена маса растителни остатъци, които лежаха разсипани надолу по склона до нея. На земята в подножието на скалата лежеше част от стъблото на младо дърво, което беше протрито в единия край.

Покатерих се, за да погледна. Природният басейн бе отличен за целта. Имаше дори и канал, през който да изтича сокът.

Камила ми подаде част от остатъците.

— Какво мислиш, че е това? Направо ми идва да се убия! Онова растение, което прилича на пирен и расте на хълма. Спомням си, че го помирисах, когато минахме през него. А паяците не го обичат. Спомняш ли си, че паяжините им се появяваха едва на няколко метра разстояние върху дърветата надалеч от него?

Прекарахме остатъка от деня, като събирахме големи количества от това растение и ги трупахме на едно място. Работата беше трудна и не особено приятна, тъй като стъблата изобщо не бяха сочни, но независимо от това, до вечерта вече бяхме изстискали от тях почти около половин литър от маслената течност.

— Сигурно това ще стигне — рече Камила, като внимателно зави капачката на консервната кутия, събрала резултатите от целодневния ни труд.

Тази нощ спахме добре, необезпокоявани от неудобства.

На следващата сутрин се събудихме при изгрев слънце и закусихме една от консервите с плодова салата. След това Камила взе кутията със скъпоценния сок. Изля малко на ръката си, помириса го и направи лукава физиономия.

— Е, да почваме — рече тя и започна да се маже.

След малко и двамата блеснахме и с миризма, елиминираща всички останали миризми наоколо, си събрахме раниците и се отправихме по обратния път.

Трябва да призная, че никак не ми беше приятно и изпитах страх, когато първата група паяци, на които се натъкнахме, се втурна стремително към нас, но опасенията ми са били неоснователни. Спряха на няколко сантиметра от краката ни, като че ли се поколебаха няколко секунди и след това изчезнаха. Чух как Камила въздъхва и се утеших, че и тя е изпитала страх.

— Дотук добре — констатира тя. — Ако сега не срещнем някои от островитяните, ще успеем да се промъкнем. Чудя се как са научили за това вещество? — добави.

— Ако тотемът на клана ти е паяк, няма начин да не знаеш повече за тях и да не ги познаваш — предположих аз. — Достатъчно ми е, че е ефективно. Да вървим, докато все още действа.

Върнахме се по пътеката през покритите с паяжина дървета. Тишината там, липсата на всякакви живи същества, бавното поклащане на изоставените ефирни савани придаваха на мястото още по-зловещ вид от преди, сега, когато бяхме само двамата. Зловещо и безкрайно депресиращо. Би било непоносимо човек да мине оттук сам.

И Камила се чувстваше по същия начин. Тя заговори с инстиктивно понижен глас:

— А ни предстои да изминем още няколко километра при подобни условия. Всичко, което се движи, е хванато в паяжините. Страшно е… Като че ли търпеливо са изчаквали в паяжините си всичките тези стотици хиляди години, докато не се случи нещо, което да им даде власт и могъщество… и най-накрая то се е случило! Толкова дребно нещо; такова огромно нещо — способността да се сдружават… Кара човекът да се чуди дали хората наистина умеят да се сдружават и да си сътрудничат.

— Разбира се, ние сме били достатъчно разрушителни и с частично сътрудничество — отвърнах. — Това място изглежда като ужасяващ аргумент срещу експедитивността. Да продължаваме напред и да се махаме колкото се може по-бързо оттук.

Така и направихме. Стигнахме до участъка, където паяжините се спускаха вече по-ниско. Където паяците висяха по клоните и се спускаха на групи върху ни, за да паднат моментално на земята, като че ли са били попарени. Сега, след като вече бяхме убедени, че сме достатъчно защитени срещу тях, дори самото им присъствие ни се струваше като утеха след безкрайното мъртвило, което бяхме оставили зад гърба си под покритите с паяжина дървета.

Скоро се върнахме в граничната територия на паяците, където групи паяци ловуваха на земята и се отдръпваха от нас при приближаването ни.

След още няколкостотин метра те изчезнаха напълно. След още около петстотин метра отново бяхме на мястото, където островитяните ни бяха изненадали.

Договорихме се да не минаваме по отъпканата пътека и да не се прибираме по същия път, по който бяхме дошли. Дотук не бяхме видели никакви признаци за присъствието на островитяните, но почти нямахме представа докъде може да ни изведе тази пътека, нито пък какво ни очаква на края й. Да тръгнем по нея, след като имаше и друга възможност, би означавало да поемем твърде голям риск и да хвърлим ръкавица на късмета, който бяхме имали досега. Другият път щеше да е по-труден, но колкото повече се отдалечавахме от пътеката им, толкова повече се успокоявах. Най-сетне излязохме на пътя, по който бяхме тръгнали и който щеше да ни отведе на брега.

Така и стана. Първото нещо, което се изпречи пред погледа ни, когато излязохме на открито, бе малка лодка отвъд рифа, с вдигнати платна, която се отправяше в северозападна посока.

— Странно — рече Камила. Извади бинокъла от раницата си и погледна през него. — Прилича на нашата лодка, само че никога досега не съм я виждала с поставена в гнездото й мачта. Забелязвам няколко глави.

Завъртя далекогледа си по продължение на крайбрежието към мястото, където обикновено стоеше лодката. Вече не беше там. Отново го насочи към временното ни жилище.

— Не се вижда жива душа — притеснено изрече тя.

Обърнахме се и тръгнахме по брега. Извиках, като наближихме покритите с брезент складове. Никой не отговори. Никой не се появи.

— Сигурно всички са отишли да работят на селището — не твърде убедено изрекох аз. Отново извиках…

Приближихме още повече. Все още нямаше никакви признаци на живот. Мястото изглеждаше напълно изоставено. Мълчаливо продължихме напред. Двайсет метра преди лагера ни, Камила внезапно спря и посочи с пръст. Едно петно лежеше на пясъка пред нас като кафява сянка. Започна да се движи към нас.

— О, не — не! — възкликна Камила.

Продължих напред. Групата паяци се приближи бързо към мен, но спря недалеч от краката ми. Продължих зад ъгъла на струпаните куфари. Оттам можех да надникна в покритото с брезент пространство, което бе служило за спалня на хората ни.

Първо ми бе трудно да различа нещо в сянката. Но след това видях…

Обърнах се. Успях да направя само три или четири крачки и ми стана лошо. Повърнах.

Камила тръгна към мен. Направих й знак да спре.

— Не влизай там — сварих да я предупредя, преди отново да ми прилошее.

Когато се възстанових, завих зад ъгъла след нея. Намерих я застанала близо до празната страна на купчината. Три групи паяци я наблюдаваха, спрели на около петдесетина сантиметра разстояние от нея, но тя не ги забелязваше; вниманието й бе напълно погълнато от това, което държеше в ръце. Бе грубо оплетена чанта, такава, каквато носеха островитяните, но вече празна; разцепена бе отдолу догоре с един удар.

Обърна глава и погледът й срещна моя. Знаех какво си спомняше, както и аз, подобен сак бяхме видели да лежи до пътеката; но онзи бе пълен с нещо, което се движеше.

Огледах се. Наоколо имаше разхвърляни още десет или дванайсет такива празни сака, всеки от тях разцепен отдолу догоре.

— Сега разбрахме какво искат да кажат с думите „да помогнем на Малките сестри“ — неуверено изрече тя. Погледна ме: — Всичките ли… всичките ли са…?

Кимнах. Тишината и погледът, който бях хвърлил в жилището, не оставяха никакво съмнение.

— Трябва да са дошли през нощта и… — Камила затвори очи. — Ужасно, кошмарно направо…

За пръв път, откакто я познавах, загуби самообладание.

Стоях безпомощно до нея.

Бялото платно на хоризонта се бе смалило до размерите на точица. Островитяните се бяха отправили на път за дома, след като бяха изпълнили мисията си. Хората, които искаха да играят ролята на богове, бяха срещнали равностоен противник в лицето на бога Накаа, Съдията. Законодателят бе подкрепил Нокики; табуто на остров Танакуатуа бе останало непокътнато.