Джон Уиндъм
Паяжина (4)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Количеството складови запаси, разположени на брега, изглеждаше доста внушително. Наложи ни се в продължение на пет дни да работим непрекъснато от призори до смрачаване, за да подредим всичко, но най-накрая успяхме. Сбогувахме се с капитана и екипажа на „Сюзана Дингли“, наблюдавахме как корабът внимателно си проправя път през протока между рифовете, чухме как сирената му триумфално изсвири три пъти, след това го видяхме да завива на северозапад и да се изгубва в далечината. Трябваше да минат шест месеца, преди да се завърне с нови запаси и, както се надявахме, с нови кадри за Проекта. Дотогава щяхме да се оправяме с онова, което имахме.

Забележително бе колко осезаемо изпитахме чувство на пълна самостоятелност. Докато корабът стоеше на котва в лагуната, по някакъв начин бяхме свързани със света отвън, но когато той се изгуби отвъд хоризонта, ни обхвана чувство на пълна изолираност. Всички го усетиха, дори и децата. Изведнъж доловихме, че замислено се оглеждаме един друг, сякаш се виждахме за първи път, като че ли за първи път осъзнавахме реалността на ситуацията.

Що се отнася до мен самия, аз чувствах нещо повече от пълна изолираност. Чувствах, че островът вече не е неутрално занемарено място, застинало в очакване някой да го сложи в ред. Изглеждаше ми променен. Струваше ми се, че престана да бъде пасивен, а се превърна в активно същество, в предизвикателство. Като че ли настръхна в съпротивлението си, дори потъна във враждебност. Започнах да се чудя дали това е в резултат, че знаех за проклятието и това знание подсъзнателно работи някъде в мозъка ми, като събужда древния страх от проклятия… Естествено, всичко това бе съвсем нелепо и абсурдно. За да може едно проклятие да бъде ефективно, човек трябва да вярва в ефективността му, а аз със сигурност не вярвах. И все пак имах чувството, че островът е изпаднал в мрачно и враждебно настроение…

Не знам дали другите са изпитали подобно чувство, но заминаването на кораба изведнъж ни остави всички с понижен дух и Чарлс бе този, който се опита да го повдигне.

Те с Уолтър вече бяха избрали подходящо място за заселването ни, бяха начертали плановете за него и бяха започнали да разполагат коловете за колибите. Сега Чарлс ни събра, заведе ни до определения за целта обект и ни обясни как ще бъде разположено всичко. Самоувереността му бе заразителна. Не след дълго всички започнахме да виждаме завършения строеж пред очите си и пристъпихме към задаването на въпроси. След половин час подтискащото настроение на изолираност, което ни бе обхванало, ни напусна и се развеселихме. Върнахме се към временното ни селище и към импровизираната кухня на госпожа Бринкли, изпълнени с вяра в собствените си сили.

По време на яденето Уолтър състави две съобщения, които да изпрати по радиото до Уиджанджи, за да ги предадат по-нататък. Първото бе адресирано до лорд Фоксфилд, в което му разказваше за успешното пристигане, заминаването на „Сюзана Дингли“ и го уведомяваше, че работата по превръщането на Проекта в реалност ще започне на следващия ден. Второто бе предназначено за разпределение сред роднините и приятелите ни и ги уверяваше, че всички сме добре и в добро настроение.

Когато ги прочете на глас и ние ги одобрихме, той ги подаде на Хенри Слейт, който ги взе, за да ги предаде. Хенри се върна след няколко минути със загрижен израз на лицето. Наведе се и прошепна нещо на Уолтър, който стана и тръгна с него. Измъкнах се след тях и ги последвах до нишата сред куповете багаж, която образуваше временния офис за радиопредавателя. Над раменете им успях да видя, че на мястото, където преди седеше предавателят, сега се намираше голям дървен сандък. Масата и предавателят се бяха смачкали под тежестта му.

Сандъкът бе тежък и се наложи тримата заедно да положим всички усилия, за да го преместим. Един поглед към предавателя ни бе напълно достатъчен. Можехме да го отпишем завинаги. Обърнахме поглед нагоре към празното място в горната редица на стената от багаж точно над масата. Бе очевидно откъде е дошъл сандъка, но…

— Не може просто сам да е паднал… — рече Уолтър.

Изпита стабилността на подредените сандъци с ръка. Стояха неподвижно като скала.

— Невъзможно е — неловко добави той.

Погледнахме се един друг. Уолтър поклати глава.

— Но кой…? Необходими са били двама или трима души, за да разместят това… — Отново поклати глава. — По-добре сега не казвайте нищо. Нека си мислят, че съобщенията са предадени. Ще им го кажа по-късно.

На следващия ден започнахме усърдна работа. Чарлс пусна булдозера и го закара да разчисти мястото, определено за селището ни. Том Конинг започна да пренася материали до него с трактора и ремаркето. Хенри Слейт монтира лампи във временното ни жилище и разопакова генератора, за да осигури ток. Госпожа Бринкли избра група от помощник-готвачи и им даде работа. Джейми Макингоу се отдалечи в търсене на път за тръбопровода за снабдяване с вода. Джо Шатълшоу с група помагачи започна да сортира частите на секционните сгради и да ги подрежда така, че да са готови за пренасяне. Джереми Брандън сглоби бетонобъркачката и я приготви за действие. За всички, в това число и за децата, се намери някаква работа.

Нещата продължиха в същия дух около шест дни, като краят на всеки един от тях ни заварваше капнали от умора. Но бяхме постигнали добри резултати. До този миг Чарлс вече бе успял да очисти мястото за строежа и бе започнал да подготвя още земя за обработка. По-голямата част от остатъците от разчистването бяха събрани на купища и изгорени. Бяха излети основите на първата сграда — общо помещение за трапезария и хол с кухни, прикрепени към него, — а части от нея вече лежаха готови за издигане. Бетонобъркачката се бе отдалечила, за да подготви още основи, този път за склад, в който да се държат покрити по-нетрайните запаси. Джейми бе изградил временен тръбопровод за лагера ни и бе започнал да копае ров, за да прокара постоянен към обекта. Не бяхме недоволни от напредъка на работата ни и чувствахме, че сме заслужили да починем един ден, както обяви Уолтър.

Въпросът бе как да го прекараме. Том Конинг, обаче, нямаше никакви съмнения по въпроса.

— Време е да разгледаме мястото. Вече минаха близо две седмици, откакто сме пристигнали, а досега никой не се е отдалечавал на повече от четиристотин метра оттук. Предлагам да изкачим планината, ако това изобщо може да се нарече планина. При всички положения трябва да е достатъчно висока, за да може да се види целия остров. Иска ли някой да дойде с мен?

Алисия Харди и четирима младежи с готовност приеха поканата. И момчето на Джо Шатълджой, Ендрю, вдигна ръка. Баща му я свали вместо него и високо запротестира. Том се обърна към него:

— Пусни го да дойде с нас, Джо. Няма да ни пречи.

Погледнах Камила.

— А вие няма ли да отидете? Мислех, че изгаряте от нетърпение да разгледате острова.

— Нямам никакво намерение да прекарам и почивния си ден в изкореняване на обрасли храсти след изминалата седмица. Разгледах пътеките. Съмнявам се дали за един ден ще успеят да изминат и половината път. Освен това човек не може да види нищо, когато е зает с разсичане на бурени. Имам по-добра идея. Ако Уолтър ми позволи да взема лодката, може да обиколим брега и да слезем тук-там да поразгледаме.

Дадоха й лодката. И Уолтър бе полусклонен да дойде, но Чарлс го убеди да остане и да поработят по някои модификации на плана им. Повечето от останалите изявиха желание да останат да си починат и да използват почивния ден в буквалния смисъл на думата. Предложиха да не предприемат никакви по-енергични действия от лежане на сянка и възстановяване на силите си след изминалата трудна седмица.

Така че на следващата сутрин, след като изпратихме изследователската група, въоръжени с мачета, на път, се качихме на лодката и тръгнахме.

Бяхме петима на борда: Камила, Дженифър Дийдс, Дейвид Кемп, Джейми Макингоу и аз. Тъй като вече бяхме видели част от западния бряг от палубата на кораба, решихме да се отправим на юг, зад най-южната точка и да си проправим път към източния бряг.

Останахме неприятно изненадани, когато установихме, че рифът не заобикаля целия остров, както предполагахме. Вместо това завива, за да се присъедини към южното крайбрежие и ние изведнъж се оказахме обкръжени от три страни. Наложи се около седемстотин метра да следваме рифа, за да намерим безопасен излаз в открито море. За щастие денят бе спокоен с хубаво време, подухваше само лек ветрец и имаше малки вълни.

Отново завихме на изток, като се придържахме към рифа, но минахме покрай южния нос и навлязохме в зоната на островчето Хинуати, което е разположено на приблизително километър и половина разстояние от брега.

Бреговата линия рязко се променяше в отдалечената страна на носа. Вместо бели брегове и плажове намерихме ниски базалтови скали, които понякога се издигаха право от водата, тук-там разделени от нея чрез тясна ивица сивкав пясък и на интервали заградени от заоблени каменни блокове, които се вдаваха в морето. Изпъкваха навън на север подобно на стена с неправилна форма, висока понякога около двайсет метра, друг път около седем, но като че ли бе непрекъсната. Мрачният й отблъскващ ефект бе подсилен от липсата на всякакво движение — нищо не помръдваше с изключение на вълните, които се разбиваха в основите на скалите.

Чух Камила озадачено да се пита:

— Но как е възможно тук да няма никакви птици…?

— Господи! — възкликна Дейвид. — Бряг, създаден направо за корабокрушенци!

Продължихме с понижено настроение.

След това изведнъж забелязах нещо ново. Растителността се бе струпала нагоре, на самия ръб, към върха на скалата. Наблизо храстите и върховете на дърветата бяха доста заострени и се виждаха съвсем ясно, но в далечината ставаха замъглени, като че ли целият връх на скалата бе покрит с мръснобял или по-точно сивкав цвят.

— Какво, за Бога, е това? — запитах.

Камила поклати глава.

— Може да е някакъв вид болест по растенията — предположи тя.

Дженифър Дийдс додаде:

— Май си спомням, Уолтър спомена, че забелязал някакви мъгляви петна, когато прелетял над източната страна, за да я огледа.

— Да, вярно — намеси се Джейми Макингоу. — Гледано отгоре може и така да е изглеждало, но това не е мъгла.

Никой не посмя да му противоречи. Като се изключи факта, че лекият бриз би трябвало да е разнесъл всяка мъгла, всичко изглеждаше неподвижно и направо статично. Камила извади далекогледа си и много по-внимателно започна да разглежда върховете на скалите, доколкото бе в състояние да се задържи на едно място поради клатушкането на лодката. След малко го свали.

— Не знам. Струва ми се абсолютно неподвижно. Трябва да е някакъв вид заболяване на растенията. Не можем ли още малко да се приближим?

Взех далекогледа от ръцете й. Бе невъзможно човек да го задържи на едно място, но успях да видя очертанията на листа и клони през нещо, което ги ограждаше от по-близките дървета, надалеч то като че ли ставаше по-непроницаемо и имаше вид на легнал върху тях дебел слой мръсен сняг. Но не бях в състояние да отгатна какво представляваше това.

Джейми предпазливо подкара лодката към брега, но пак не можахме нищо да разберем от това, което се виждаше, освен, че със сигурност бе по-солидно от онова, което бяхме видели първия път. Като гледахме сега натам през далекогледа, от време на време долавяхме да проблясват дъгоцветни светлини.

— Трябва да взема малко от това и да го изследвам — рече Камила.

— Ще ти се наложи доста да се катериш — я увери Дейвид, отправил поглед към високата островърха скала.

— Трябва някъде да има пролука. Ще влезеш ли в нея, ако я видиш, Джейми? — поинтересува се тя.

Продължихме да търсим. На около осемстотин метра по-нататък видяхме нещо подобно на пролука. Представляваше малко заливче на разстояние около петдесет метра. Тук скалите не бяха по-високи от десетина метра. По средата бяха разделени от цепнатина, по дължината на която течеше малък поток. Двете страни на цепнатината изглеждаха почти толкова недостижими за катерене, колкото и самата скала, но потокът очевидно бе направил толкова много прорези, че в дъното на цепнатината се беше образувал насип, малко по-висок от нивото на прилива. Имаше редица храсти и малки дръвчета, които бяха започнали да израстват там и се бяха струпали едно в друго, образувайки група дървета. Един облак от мистериозната статична мъгла скриваше върховете им.

— Тук ще успеем да го достигнем — рече Камила. — Можем ли да спрем до брега, Джейми?

Джейми огледа бреговата линия от сив пясък, която ограждаше заливчето. Изръмжа нещо, пълно със съмнение, но завъртя носа на лодката към брега, намали скоростта и предпазливо започна да се приближава към него. Дейвид се придвижи напред и се наведе над носа на лодката, като закри очите си от слънцето, за да надникне през чистата вода.

— Дъното е песъчливо — каза той. — Изглежда ясно.

Джейми още повече намали скоростта и задържа едната си ръка на лоста за обръщане назад, готов всеки момент да го използва. Оказа се, че не е нужно, защото Дейвид непрекъснато докладваше, че на дъното всичко е нормално, докато не се приближихме съвсем до брега. Тук бреговата линия леко се издаваше напред. Джейми напъна лодката за последен път и когато носът й удари в пясъка, изключи мотора.

Тишината ни обгърна като одеяло. Имаше толкова неестествен и зловещ вид, че известно време никой от нас не помръдна. Седяхме, втренчени в островърхите тъмни скали и мрачния сив пясък, който се простираше гладък и девствен пред нас, с изключение на шест петна кафеникава материя, която приличаше на купчина заседнали морски водорасли.

— Мястото хич не е приятно — отбеляза Дейвид.

— Прилича на света на мъртвите — обади се Дженифър. След това леко възкликна: — Вижте! — рече тя, като посочи към близката купчина водорасли. — Движи се!

Погледнахме натам. Кафявото петно имаше неправилна форма и сякаш бе разцепено на две. Основната му част беше с размери около трийсет на шейсет сантиметра. Нямаше съмнение, че се движеше. Бавно пълзеше по брега към нас. От това разстояние не можехме да различим детайлите. Напомняше ни на нещо, което може да се види под маломощен микроскоп, приличаше на огромна амеба, която се носеше по пясъка.

— Какво е това? Никак не ми харесва — нервно произнесе Дженифър.

Дейвид се засмя. Скочи от лодката и започна да си проправя път през няколкото метра вода, които ни разделяха от сухия пясък. Кафявото петно почти незабавно се забърза и стремително се спусна през плажа към него почти със скоростта на човешка походка, като леко се удължи, докато се приближаваше.

Дейвид спря, за да го разгледа, като леко се наведе. След това отново се засмя, затича се напред, прескочи го и продължи да тича по брега към храстите.

Кафявото петно спря, после се обърна обратно и започна да го следва.

— Виж! — извика Дженифър. — И другите също. Внимавай, Дейвид! — извика тя.

Сега всичките други шест петна на брега се раздвижиха и се отправиха към него със скоростта на човешки ход. Той се обърна и ги видя. Спря, за да ни помаха с ръка да не се безпокоим и след това продължи да тича, като прескочи още едно от петната, което вървеше пред него. То също си смени посоката, за да го следва.

Видяхме го да стига до храстите и да скача нагоре, за да хване малко от мъглявото вещество, което ги покриваше.

Бе невъзможно да се определи със сигурност какво се случи тогава. В единия момент можехме да го видим целия, в следващия изведнъж като че ли нещо се спусна върху него и го скри наполовина.

След това се чу писък. Докато писъкът все още отекваше през малкия залив, Дейвид се обърна и се затича по брега към нас. Главата и раменете му се бяха превърнали в кафяви неясни очертания от веществото, паднало върху му. Продължи да тича с всичка сила до ръба на водата и във водата, докато не се спъна и не падна с плясък на няколко метра от нас.

Ние с Джейми скочихме от лодката, за да му помогнем. Като газехме натам, видяхме как кафявото вещество се отделя от него, разпада се в стотици капчици и се размива във водата. Не му обърнахме внимание. Стигнахме до Дейвид и го обърнахме по гръб. Видях лицето му, бе алено червено, докато го влачехме обратно към лодката и го качихме на борда с помощта на двете жени. След това и ние самите се качихме и стояхме, пъшкайки от положените усилия, а Дженифър го преглеждаше, както бе легнал на дъното на лодката.

След малко вдигна поглед към нас и изрече с изпълнен от недоумение глас:

— Мъртъв е. Дейвид е мъртъв.

Незабелязано от нас, Камила се бе изкачила от другата страна. Върна се навреме, за да чуе заключението на Дженифър, като носеше нещо, завито в носна кърпичка. Постави я внимателно в ъгъла на една от седалките, преди да се изкачи на лодката и да се обърне да го погледне.

— Да. Мъртъв е — потвърди и продължи съсредоточено да оглежда аленото лице.

Дженифър се извърна настрани.

— Ако ти не бе проявила толкова голям интерес да разбереш какво представлява онова мъгляво вещество… — започна заканително тя, но не довърши започнатото изречение.

— Ако Дейвид не бе излязъл да установи истината, щяхме всички да сме в неговото положение — отвърна Камила.

Тя хвърли поглед към брега. Повечето от кафявите петна отново бяха станали неподвижни, въпреки че едно-две продължаваха бавно и безцелно да се движат, отдръпвайки се от водата.

Джейми насочи вниманието си към двигателя.

— По-добре да го закараме обратно — рече той и натисна стартера.

Камила седеше, загледана в скалите и покритите с мъгла дървета, които ги обрамчваха, и се намръщи съсредоточено като потеглихме. Бръчката продължаваше да стои на челото й, когато излязохме в открито море и се отправихме надолу към брега. Предложих й цигара. Тя я взе и разсеяно я запали. Едва след като я изпуши и хвърли угарката през борда, наруши потока на мислите си, за да каже:

— Не разбирам — просто не разбирам.

— Трябва по някакъв начин да вземем проба — рекох.

Тя ме погледна неразбиращо.

— Проба от мъглявото вещество — обясних й аз.

— О, онова ли? — рече тя.

— Мислех, че това искаше…

— Знам какво е то.

— Какво?

— Паяжина — просто паяжина на паяк.

Обърнах се и погледнах към брега, към мъглявата бяла обвивка, която покриваше дърветата. Уплаших се от тази мисъл.

— Но това е невъзможно. Цялата тази паяжина. Необходими са милиони, милиарди паяци… Не, не мога да повярвам… Невероятно е…

— Независимо от всичко е истина — отвърна тя. Протегна ръка, взе загънатата носна кърпичка и внимателно я разтвори. — Ето ги. Те са причината за всичко — обърна се към мен тя.

Погледнах съдържанието на кърпичката. Шест паяка, всичките мъртви, с крака увити около телата им. Тя с пръст обърна един, за да мога да видя гърба му.

Не бе голям, поне не за размерите, характерни за тропиците. Тялото му бе дълго около два сантиметра и половина. Беше тъмнокафяв на цвят, на ръждив фон. Изглеждаше съвсем безобиден.

Отново вдигнах поглед към върха на скалата и поклатих глава.

— Не мога да повярвам — повторих аз.

— Това го е причинило, освен ако няма и някакъв друг вид — увери ме Камила. — Със сигурност това е, което е убило Дейвид.

Втренчих се в паяците. Разбира се, че бях чувал за отровни паяци, но си ги бях представял огромни, космати създания, далеч по-големи от този. Все още не можех да повярвам.

— Какъв вид паяк е този? — попитах я аз.

Тя сви рамене.

— Тази разновидност изисква доста специализирано проучване. Този паяк е възрастен, женски. Класът му е Арахнида. Разред: Арани. Подразряд: Аранеморфи. С други думи, това е истински паяк.

— С такова впечатление останах и аз — отвърнах.

— Не мога да кажа нищо повече — ми каза тя. — Смятам, че има име. Но тъй като само в Англия съществуват шестотин вида паяци и един Господ знае колко видове има в тези места, положителното идентифициране може да отнеме доста време. Нуждаем се от специалист, както казах. Единственото, което мога да те уверя e, че по структура прилича на нормален паяк. Ще трябва да го разгледам под микроскоп, като се върнем.

— Но отровен ли е? Знаеш това, нали? — настоях аз.

— Всичките Арани са отровни — отвърна тя. — Дали са вредни за нас зависи от това дали са достатъчно силни да вкарат жилото в кожата ни, видът отрова, която вкарват и количеството й.

Дженифър се бе присъединила към нас и надничаше към паяците в кърпичката на Камила с израз на ужасено привличане.

— Тези наистина трябва да са много отровни, като черната вдовица или тарантула — рече тя като потръпна.

— Не мисля така, иначе щяха да са не по-малко известни, въпреки че тарантулът е най-вече легенда — възрази Камила.

— От това, което каза, останах с впечатление, че насекомите и вредителите са по твоята специалност — каза тя, като потрепери.

— Така е — спокойно се съгласи с нея Камила. — Но паяците не са насекоми, въпреки че някои от разновидностите им се явяват вредители. Останалите са, както казах, извън специалността ми. — Отново погледна мъртвите паяци. — И все пак бих допуснала, че ухапване от един от тях, тъй като те пробиват кожата, би предизвикало сърбене и известно подуване, но не би имало по-голям ефект.

— С изключение на този, че убиха Дейвид — горчиво изрече Дженифър.

— Точно така. Естествено, ефектът от двеста или триста ухапвания, инжектиращи отрова в тялото по едно и също време би бил съвсем различен. Точно това е, което не разбирам — повтори Камила, като поклати глава.

Развинти единия от обективите на далекогледа и го използва, за да разгледа паяците отблизо. След малко продължи:

— Няма нищо екзотично в него. Има осем очи, силно жило, както би могло да се предположи, за да проникне ухапването му през човешката кожа, шест паячинни жлези. Всъщност, що се отнася до външния вид, паякът е наистина съвсем обикновен — тя замислено продължи да го гледа. — Причината, поради която зная толкова малко за паяците е, че Араните не са вредители. Ако бяха, щяха да съществуват доста по-подробни проучвания за тях. Те рядко са вредни, не сме им намерили никаква подходяща употреба и в резултат много малко специалисти са проявили интерес към тях. В нормалното ни съществуване техният живот и нашият изобщо не се пресичат. За щастие те наистина убиват огромни количества насекоми, които в противен случай биха се превърнали във вредители, но иначе може да се каже, че живеем в различни светове. Те следват своя път и ние нашия. Не се месим в живота един на друг, освен по случайност. Почти съвършеното съвместно съществуване — това е, което прави нещата толкова странни…

— Насекоми — казах аз, като се сетих. — Да, няма много тук, нали? Очаквах остров, намиращ се в тази част от света, да изобилства от насекоми.

— И аз очаквах да намерим далеч повече цветя — намеси се Дженифър. — Но ако няма насекоми да ги опрашват…

— А и аз започвам да получавам все по-добра и по-добра представа за това, което може да се е случило на птиците — добави Камила.