Джон Уиндъм
Паяжина (2)

ГЛАВА ВТОРА

И така се отправихме към Танакуатуа.

Тук ми се струва най-подходящото място да дам описание на крайната цел на пътуването ни.

Когато корабът „Сюзана Дингли“ вдигна котва, единственото, което всички ние, с изключение на открилия мястото Уолтър, знаехме за Танакуатуа бе, че е малък необитаем остров, твърде незначителен, за да бъде включен в повечето географски атласи, но отбелязан на някои от по-големите и подробни карти като почти незабележима точица в необятната морска шир на Тихия Океан, разположена в района на 9 градуса на север и 170 градуса на запад.

Имаше и снимки, правени периодически в продължение на последните седемдесет години. Всички те, обаче, по практически причини могат да се смятат за една, тъй като всеки фотограф е бил поразен от красотата на един и същ пейзаж и е снимал само него. На снимките се вижда изгледът от североизточната страна на острова, погледнат от кораб на котва в лагуната. Вижда се извит бял бряг, ограден с гъста растителност, зад която изскача палисада от палми, обградени от още палми и други видове дървета. Единствено фонът е този, който го отличава от хилядите други подобни морски брегове: двата еднакви хълма, съединени от висока седловина, известни като Танакуатуа.

Тези хълмове не предизвикват веднага в съзнанието ви представата за действащ вулкан, но и на двата има кратери. Северният (този, който се намира отляво на снимките) е Рара, отдавна заглъхнал и обраснал с растителност; другият, Мону, съдържа вряща тиня, а на половината път на юг от него блика поточе гореща чиста вода. Трябва да е минало доста време, откакто кратерите се намират в сегашното си състояние. Не се забелязват други признаци наскоро тук да е имало нещо повече.

Почти не съществуват легенди някога островът да се е намирал в различно състояние. Има вид на изолирано място, без никаква история до преди по-малко от два века. Оттогава се срещат фрагменти, отбелязващи съществуването му и, откакто съм се завърнал, положих доста труд да ги събера и подредя. Тук му е мястото да ви запозная с резултатите от изследванията си. Намират се фактори, които ни озадачиха още от самото начало на пътуването ни; имам предвид наличието на необитаем и същевременно много плодороден остров.

В тези атласи, където фактът на съществуването му не се отбелязва, Танакуатуа обикновено се показва като включен в групата на островите Мидсамър. Тази информация винаги е била заблуждаваща, а напоследък стана и неточна. На първо място той е разположен на разстояние осемстотин километра от най-близкия и по-малък от тях, наречен Оахому. Човек остава с впечатлението, че и двата острова може да са били включени в зоната на Мидсамър заради удобството на тези, които чертаят всички криви териториални, обсипани с точици линии на картите на Тихия Океан, тъй като се намират на още по-голямо разстояние от другите островни групи. Още по-неразбираемо е как съществуването на тези линии, които някога са ги причинили, са попаднали под отговорността на административното управление на Мидсамър. Но историята на колониите познава и по-необикновени случаи.

 

В първите дни на ранната им експлоатация и двата острова имат вид на неуловими. За разлика от повечето други острови в района са останали незабелязани, дори и от капитан Кук, въпреки че по време на второто си пътуване през 1774 година е посетил Мидсамърс (и го е назовал по името на сезона, през който е станало това посещение, а именно средата на лятото) и в корабните дневници на „Резолюшън“ и „Адвениър“ не се споменават никакви такива острови, намиращи се в далечината, въпреки че е логично човек да допусне, че са се намирали достатъчно близо до маршрута на пътуването му, за да останат незабелязани.

Едва след двайсет години се споменава за откриването на един остров, който няма начин да е друг, освен Танакуатуа.

Капитан Слийзън е отбелязал следното в корабния дневник на „Пърпоуз“: „Вятърът ни довя гъста мъгла на седмия ден от април, в шест часа сутринта. Три дни продължихме да се движим слепешката през нея, докато на десети април попаднахме на силен вятър от запад, който ни изкара от мъглата, но се превърна почти в буря и ни изкара далеч в северозападна посока от следвания от нас курс. И това продължи три дни. Вечерта на тринайсети срещу четиринайсети бурята утихна, към сутринта времето се оправи, морето се успокои, вятърът все още продължаваше да духа от запад, но бе значително по-слаб. На зазоряване съзряхме земя на около петнайсет километра разстояние в посока изток-югоизток. Като се приближихме, видяхме, че е малък остров, издигащ се от центъра на ниска планина във формата на два хълма, съединени от хребет. Има гъста растителност, много палми и други дървета, както и храсти, покриващи цялата планина, с изключение на горните й части. Ята морски птици излетяха при приближаването ни, за да ни посрещнат, а няколко делфина доплуваха до лодките ни, но не забелязахме никакви други признаци за човешки живот. Западната страна на острова e издадена навън под формата на голям риф, състоящ се от множество островчета, както и няколко протока. Тръгнахме по един от тях и успяхме да стигнем до острова. След като спуснахме котва в лагуната, изпратих катера на брега с бъчвички за вода. Екипажът на кораба установил, че островът не е необитаем, както ни се бе сторило на пръв поглед, тъй като стигнали до едно сечище и видели седем-осем колиби, изключително бедни и неумело построени, които били направени предимно от свързани едно за друго парчета дървесна кора. Било толкова мръсно, че се разнасяла противна смрад. В средата на сечището имало куп пепел и няколко големи камъка от вида, който местните жители използват за да готвят на тях. Един от хората ни, като си помислил, че мястото е отдавна изоставено, скоро установил, че не е така, защото леко си изгорил крака. Боцманът, който се приближил след малко, бил на мнение, че огнището било оставено преди не повече от час или два, въпреки че не се виждал дим. В някои от колибите имало дървени инструменти с примитивна изработка, както и някои грубо изплетени мрежи за риболов. В една колиба имало отчасти издълбана кост от човешки крак и каменен нож, който лежал сред стружките, останали от нея. В същата колиба имало и човешки череп, по-нов от костта на крака и според боцмана — не съм в състояние да определя въз основа на какъв жизнен опит, — бил отделен преди не повече от седмица. След няколко пътувания дотам, в течение на които успяхме да се снабдим с достатъчно количество питейна вода, екипажът отново се качи на борда, като не бе успял да зърне никой от местното население.“

Общото месторазположение на този остров и позоваването на разделената на две планина оставят малко съмнение, че става дума именно за Танакуатуа. Повторното му откриване и истинското установяване на местонахождението му, обаче, е трябвало да изчакат, докато е бил посетен отново от кралския кораб „Пертинакс“ през 1820 година. И през двайсет и шестте години, изминали от времето, когато капитан Слийзън е написал гореспоменатото описание, изглеждало като че ли условията изобщо не са се променили.

„Пертинакс“ направил предварителна обиколка около острова, като отбелязал, че източните и западните брегове са скалисти и негостоприемни, не предлагат нито удобни за заселване места, нито са подходящи за закотвяне и че има огромен риф, който започва от най-крайната южна точка и огражда една лагуна, заобикаляща целия западен бряг. Корабът не направил опит да мине през рифа, а пуснал котва точно до него, с изглед към брега, на който имало няколко канута.

Група от около петдесетина души туземци, въоръжени с копия, стояли на брега и оживено разговаряли. След това се качили на шест канута и се отправили през лагуната към „Пертинакс“. Малко преди рифа обаче спрели и оставили веслата. Канутата се събрали. Провело се още едно по-тихо съвещание, по време на което хората обръщали глави от време на време към кораба. След тази втора обмяна на мнения обърнали назад и енергично се запътили към брега, където, след като слезли от канутата, се скрили сред дърветата и изчезнали от погледа им.

Една група от „Пертинакс“ отишла до брега и установила, че в селото от няколко колиби няма никой. Сред оставените от местните жители вещи попаднали на ръждясал пистолет, няколко моряшки ножа, четири месингови катарами за колани и редица метални копчета, така, както и на по-често срещащи се предмети като колекция от черепи върху коловете на най-голямата колиба и орнаменти от човешки кости и бради.

При повторно проучване забелязали един кръст, издигнат на малък нос по-надолу на брега. Установили, че е изработен от дъски, явно събрани от някой кораб, заковани една за друга с пирони поставен изправен и на него грубо били издялани буквите R. I. P. Започнали да копаят с надежда да намерят нещо като гроб, но вместо останките, които очаквали, намерили бутилка със сгънато в нея листче хартия. На него било написано с кафяв пигмент, сметнат за кръв:

„В ПАМЕТ НА

Джеймс Беър от Лондон

Едуърд Тимсън от Шептън

Хенри Дейвид от Луис

Попаднали тук след корабокрушение на кораба «Фортитюд» на десетия ден от месец май 1812 година от нашата ера. Всичките изядени от диваците канибали.

Май-юли 1812 година от нашата ера.

МОЛЕТЕ СЕ НА БОГА ЗА МИЛОСТ

подписано от Семюъл Ходжис А В“

Докато се връщали към кораба си, хората от „Пертинакс“ били нападнати от туземците из засада. Един от тях бил лошо ранен с копие, но трима нападатели били повалени от мускетите, а останалите избягали, като оставили двама пленници.

От тях по-късно моряците научили името на острова или поне възможно най-близкия до него вариант (като предположили, че това наистина е име, а не някакъв вид обръщение към божество или псувня) — Танакуатуа. То съответно било включено в корабните записи и оттогава останало да съществува официално в този вид.

Документите в архивите сочат, че кораб на име „Фортитюд“ наистина е отплавал от Дептфорд на 12 август 1811 година за залива Ботъни с товар от сто четирийсет и двама затворници. Корабът така и не пристигнал и предположили, че се е изгубил в морето. В списъка на затворниците, осъдени да ги транспортират на борда, фигурират имената:

Джеймс Беър от Лондон за фалшификация на печат за освобождаване на писмо от пощенски разноски на стойност от 6 пенса.

Едуърд Тимсън от Шептън в Съмърсет за лъжа с цел да продължат да му плащат надницата.

Хенри Дейвис от Луис в Съсекс за кражба на птица на стойност 7 пенса.

Един от членовете на екипажа е записан под името Семюъл Ходжис от Рай в Съсекс.

Последното пристанище, в което се е отбивал параходът, е било Отахейте (по-късно станало известно под името Таити). Корабът отплувал оттам на петнайсети април 1812 година, след което се губят всякакви следи.

 

Танакуатуа сега вече официално съществуваше в документите на Адмиралтейството, но все още продължаваше да бъде рядко посещаван и то главно от кораби, отклонили се от пътя си и нуждаещи се от вода и пресни зеленчуци. От време на време се водела някаква разменна търговия, но тъй като островът се ползвал с репутацията на коварен и опасен поради това, че е населен с канибали, подобни посещения по-скоро имали характера на набези.

По тази причина тук не са правени изследвания и мястото било съвсем малко по-известно, отколкото преди 1848 година, когато изследователска група от кралския кораб „Файндър“ слязла на брега. Тя докладвала, че местните жители били "боядисани в разни шарки, до голяма степен украсени с раковини и черупки, облечени в оскъдно грубо облекло, поставяно по-скоро като украшение, отколкото поради скромност. Повечето от мъжете носят, също така, парче кост, пъхнато в долната месеста част на ухото, а често и по-тънки костни игли през преградата на носа, които често се подават и стърчат на няколко сантиметра от другата страна. Лицата им са татуирани по невъобразим начин с цел да им се придаде ужасно свиреп вид.

Когато този свиреп външен вид, придружен от високи викове, застрашителни жестове и насочени копия не успял да спре приближаването на изследователската група с ескорта й от лодки, местните жители останали отначало изненадани, а след това като че ли се уплашили. Когато хората от лодките насочили към тях над главите си готовите за стрелба пушки, те незабавно избягали и се скрили сред дърветата, където останали, докато не ги примамили да излязат с обещания за различни подаръци.

След като по този начин било премахнато напрежението от първоначалната среща, изследователската група установила, че хората са стеснителни и подозрителни. Единственият друг враждебен инцидент станал, когато шестима души от групата разбрали, че пътят им е преграден от около десетина туземци. Всички, с изключение на един били въоръжени с копия с метални върхове. Изключението държал ръждясал мускет. Той вдигнал ненадеждното си оръжие и като посочил с него към на общото местонахождение на корабната група, повишил глас, като явно давал команда за нападение. Когато то не последвало, той и заобикалящите го изглеждали смутени. Повторил командата си, после с жест на погнуса хвърлил мускета на земята и всички туземци изчезнали в храстите. След това проучванията протекли мирно и тихо, въпреки че на хората им било абсолютно забранено да се разхождат сами.

Танакуатуа бил надлежно включен в картите. Формата му в общи линии е крушовидна, дълъг е около дванайсет километра и е малко повече от осем широк. На около три километра от южния му край има малък остров, Хинуати, с площ около петдесет акра. По продължението на рифа има около дванайсетина по-малки островчета, които варират по големина и размери от половин акър до един с дванайсет акра площ. Почвата е с вулканичен произход, богата на минерални соли, много благодатна за засадените хлебни дървета, кокосови палми и зеленчуци. Неочаквано открили, че последните включват картофи и допуснали, че са били взети от някой кораб, претърпял корабокрушение, по всяка вероятност „Фортитюд“, а после са били засадени от туземците.

Възрастното население на Танакуатуа по това време изглеждало малко на брой, по всяка вероятност не повече от сто и петдесет души, въпреки че изоставените селища дават основание да се предполага, че неотдавна е било и по-голямо. Установили, че навиците, условията и заниманията на туземците са груби, елементарни и отвратително низки и долни. Офицерът, който отговарял за изследователската група, ги счел за най-примитивните диваци, които е виждал някога, но тук не срещнал съгласието на корабния лекар, който смятал, че могат да послужат за пример на дегенерация, предизвикана от продължителни кръвосмешения.

Отчетният доклад не допускал съмнение, че ако островът се култивира както трябва, е в състояние да увеличи населението си, както и да произведе копра и други търговски стоки, колкото е необходимо. Като взели под внимание обаче нужната за целта предварителна подготовка, необходимите финансови средства, фактът, че туземците не били подходящи за подобна работа и възникналата впоследствие нужда да се докара работна ръка отвън, малките количества, които по всяка вероятност ще се произведат през първите няколко години и, преди всичко, изолираността на Танакуатуа от всички обичайни търговски маршрути, стигнали до извода, че е много съмнително дали си заслужава да се направи опит за по-нататъшното разработване на потенциалните възможности на острова.

След като сумирал по този начин връзката на Танакуатуа със света от времето на деветнайсети век, екипажът на кораба „Файндър“ отплувал в посока северозапад, за да изследва и след това състави далеч по-неблагоприятен доклад за състоянието на острова Оахому.

Но ако Танакуатуа е бил остров без особено значение за света като цяло, от това не следва извода, че и обратната зависимост е също така истина. Въпреки че нещата се развивали с бавно темпо, на острова му предстояло да преживее много повече събития през следващите шейсет години, отколкото през последните няколко хиляди.

Някъде през 1852 година островът бил нападнат. Запазени са малко подробности, но изглежда, че нападението е било проведено от сила, състояща се от не по-малко от триста души, с флота от канута. Не се знае с точност кои са били те и откъде са дошли, с изключение на твърдението им, че идват от острова на прадедите им, който се намирал в посока към залязващото слънце, но като се съди от факта, че се появили със съпругите и семействата си, като довели със себе си дори птиците и добитъка си в колиби, качени на навързани едно за друго канута под формата на примитивен сал, става повече от ясно, че са се били запътили натам с твърдото намерение да емигрират.

Имало е краткотрайни враждебни действия, продължили някъде около половин ден, след които съпротивата на туземците, сломена от самоувереността и напереността на нападателите, била напълно и завинаги сразена.

Новодошлите донесли със себе си по-развита техника. На мястото на мръсните дървени колиби били построени села от къщи със сламени покриви. Изчистили място и засадили горички с кокосови дървета; засадили градини с няколко вида зеленчуци и по няколко други начини ясно показали, че са дошли с твърдото намерение да се заселят за дълго.

Кръвта на двата народа се смесила. Посещения на други кораби, отбивали се там от време на време, също допринесли за създаването на нови поколения, така че след около трийсетина години населението на острова нямало почти нищо общо с онова, описано от екипажа на кораба „Файндър“.

Народът сега бил по-самоуверен, по-сигурен в собствените си способности, със силно развита тенденция за независимост. Жителите на Танакуатуа научили от екипажите на корабите, отбиващи се понякога на острова, някои неща за останалия свят, но предпочели да се борят с живота по свой собствен начин. Рядко се държали враждебно към случайните посетители, защото си падали по разменната търговия и се радвали на възможността да попразнуват, но поведението им към онези англичани, французи, германци и други, които идвали с цел преднамерено да разгледат и изследват острова и понякога изразявали съмнение по отношение на въпроса доколко е благоразумно един народ да възлага защитата на собствените си интереси единствено на доброжелателна силна власт, било определено резервирано и студено, а гостоприемството им — доста официално. Това било въпрос, по който възгледите на всички управници, наследили един след друг управлението на острова, били напълно единодушни.

Имало няколко случая, когато се приближили до „защита на собствените си интереси от други сили“, но всеки път старите основания попречвали това да се случи. Дори и след появата на параходите, перспективните изследователи продължили да са на мнение, че островът се намира твърде далеч, че е твърде малък и че населението му е твърде негостоприемно, за да предприемат там каквито и да било начинания. И така, независимостта на жителите на Танакуатуа оцеляла дори и по време на Прекрасния век.

 

Но светът се променял. Една стара кралица починала на разстояние земно полукълбо от Танакуатуа. Тя преминала живота си огряна от слънцето на империята и видяла поданиците си да обсипват картата на земното кълбо с нови червени петна, като се започне от континентални земевладения и се стигне до малки гравирани с пунктир точици в далечни океани, но със смъртта й и слънцето започнало да залязва. Сенките на историята се промъквали след края на една велика ера. Задухал нов вятър, който довял сериозни предупреждения, че идва буря, която ще разклати из основи Века на Самоувереността. И когато въпросната буря се появила, нищо не останало недокоснато от силата й, дори остров Танакуатуа, който се намирал на около осемнайсет хиляди километра от центъра й.

През 1916 година на някой в адмиралтейството му хрумнало, че и двата острова, Танакуатуа и Оахому, са с такова месторазположение, че могат да привлекат вниманието на Германия като добра военна база или като скривалища, подходящи за военните им кораби, заангажирани с превозване на оръжия през Тихия океан. Това било доведено до вниманието на колониалния офис с предложението, че може да се окаже благоразумна идея да се предугадят всякакви подобни намерения.

В резултат на горното, губернаторът на Мидсамърс в надлежно време получил инструкции да вземе предохранителни мерки в това отношение. Това го накарало да изпрати „Франсес Уилямс“ като междуостровен търговски кораб, свежо и бляскаво боядисан и оборудван с бързострелно оръдие, за да покаже чия собственост в действителност е островът. Корабът пристигнал в Танакуатуа на 15 септември, след като се отбил преди това в Оахому.

Щом влязъл в лагуната, след като минал през протока в рифа, капитанът свалил бинокъла и го предал на помощника си.

— Има нещо странно тук, Джо — започнал той, — нещо не е както трябва. Идвал съм няколко пъти преди и всеки път всички излизаха на брега, започваха да подскачат и неистово да крещят. Виж какво става сега.

Помощник-капитанът насочил далекогледа към брега. Не забелязал никакви признаци на човешки живот. Можело да се каже, че мястото е напълно изоставено, ако не били подредените до пясъка канута.

„Франсес Уилямс“ спрял хода си и пуснал сирената. Звукът проехтял и отекнал през лагуната, без да предизвика никаква ответна реакция. След това помощникът рекъл:

— А, появиха се двама-трима, капитане. Крият се зад дърветата. Имат вид, като че ли ни махат.

Когато капитанът си взел обратно далекогледа и го насочил към мястото, посочено от помощника му, видял четири тъмни фигури да се отделят от прикритието си и стремително да се насочват към водата. Скочили, почти без да спират, в едно от канутата във водата и яростно загребали към кораба. Преди да изминат не повече от двайсетина метра, се чул силен гърмеж. Куршумът за малко не улучил кануто, но го облял с вода. Гребците се поколебали, но след това усърдно продължили работата си. Чул се втори изстрел. Единият от гребците скочил на крака. До мига, в който викът му долетял до кораба, кануто вече се било преобърнало и екипажът му отчаяно се стремял да се добере до брега.

Капитанът наредил на екипажа да има готовност за стрелба и то точно навреме, защото в същия момент на брега се чул продължителен залп от изстрели с дълъг обхват на действие. Няколко куршума се разбили в кораба, но повечето не успели изобщо да го засегнат. Някакво малко оръдие започнало да стреля, като за малко не улучило димоходната тръба. Скорострелното оръжие на „Франсес Уилямс“ отвърнало на изстрелите.

Битката на Танакуатуа не била продължителна. Тъй като до момента оръдието на кораба било стреляло само три-четири пъти поред просто за разгряване и нито веднъж като разгневена реакция, възможно е да се е проявил в случая късметът, характерен за начинаещите в игрите, но след като от брега стреляли три пъти, оръдията им замълчали и скоро се видяло издигнато бяло знаме, което се размахвало над храстите в знак на поражение.

Стрелбата спряла. Капитанът наредил да се снижат оръдията. Командващият военен офицер на борда подготвил групата си за слизане на брега и тя се отправила съответно в тази посока. Преди лодката да е покрила и половината разстояние, от брега отново възобновили стрелбата. Тъй като до лодката не достигнали куршуми, решили, че жителите на Танакуатуа — в знак на презрение към издигнатото бяло знаме, или на незачитането му — бяха предприели свой ход. И то, както се оказало, с известен успех, тъй като когато групата достигнала до мястото на действието, намерили единствено четирима мъже в германски униформи, застанали съвсем близо един до друг, които все още се защитавали. Останалите войници от взвода, акостирали на острова преди две седмици в качеството си на окупанти, били мъртви.

Жителите на Танакуатуа изпаднали във възторг.

Защото от една страна, въпреки че разполагали с много свои песни и танци, величаещи свирепостта, смелостта и силата на войните си, тези герои не можели да се сравнят със съвременните бойци в момента, тъй като липсата на каквито и да било военни действия в продължение на около петдесетина години трябва да ги е накарала да изпитат известна несигурност. По този начин традицията на отмъщение, с която прадедите им били толкова известни, коствала им загубата само на пет или шест души, предизвикала в душите им вълнуващото чувство, че са толкова добри във военното изкуство като предците си.

Още повече, че германският гарнизон никак не им бе харесал.

Взводът бил акостирал неканен на острова им, като пренебрегнал всички подходящи за случая поздрави и формалности. Започнали да си опъват палатки на удобно място, което било оставено открито, тъй като служело за гробище. Изстреляли редица куршуми към главите на няколко възрастни хора, когато се приближили към тях, за да предявят протеста си при светотатството, след което поискали да им дадат плодове и зеленчуци, без да предложат никаква форма на заплащане в замяна; присвоили си група млади жени, без да се интересуват дали са нечии съпруги или не, което също станало без да предложат никаква форма на компенсация; убили, доста бавно, в знак на предупреждение към останалите, един младеж, който се бил опитал да открадне една от пушките им; и в общи линии се показали като група, съставена от невъзпитани и неприятни личности.

Победата, обаче, не само компенсирала жителите на Танакуатуа за поражението, което германците били нанесли над гордостта им; тя възстановила доброто им мнение за самите себе си. Единствено настояването на военния офицер хората му да махнат телата на германците — мярка, с чието изпълнение той незабавно се заел, независимо от протестите на туземците, че според техен старинен обичай от незапомнени времена единственият начин да се разпореди човек с победения враг е да го изяде — развалило съвършенството на този паметен ден.

Тогава официално било обявено присъединяването на Танакуатуа към административната територия на островите на Мидсамърс, като по този начин те се превърнали в поданици на Негово величество крал Джордж Пети.

 

Не може да се каже, че жителите на Танакуатуа проявили особен ентусиазъм към новопромененото си положение, нито пък, че с нещо показали осъзнаване на новопридобитата си връзка с голямото семейство от нации, от което, както ги уверили, те сега образуват неразделна част. Истина е, че се държали далеч по-добре с новия гарнизон, отколкото се били държали с германците. Но няколко години по-късно не прикрили удоволствието си, когато — след много преговори в другия край на света, на място, за което никога и не били чували, — се стигнало до извода, че гарнизонът трябва да се изтегли от острова.

Така животът на острова отново възвърнал нормалния си ход. Единственото, което нарушавало спокойния му ритъм отпреди това, било съществуването на Агента, когото рядко виждали и който не безпокоял никого, като идвал и много рядко — някое официално посещение от самия губернатор.

Жителите на Танакуатуа предприели по-тактични ходове на поведение в тези случаи. Организирали официален празник, последван от танци в чест на посетителя. След което губернаторът им отвръщал с благодарствена реч и им отправял най-сърдечни благопожелания, като назовавал деня, който, както той искрено се надявал, скоро ще настъпи, когато жителите му ще получат административната възможност да се радват на същите права по отношение на образованието и медицината, на които се предполагало, че скоро ще могат да се радват и останалите главни острови от Групата. Междувременно можели да бъдат убедени, че той лично, а в негово лице и колониалното министерство, са винаги готови да защитят интересите на този лоялен и благороден народ.

След това губернаторът обикновено се завръщал в кораба си, придружен от малка флота канута, изпращан от радостните викове и издигнатите весла, и потеглял, за да не се върне отново там в следващите три или четири години.

И така, в мир и редки нарушения преминал животът на още едно поколение.

После на острова отново се появил военен гарнизон. Този път бил по-многоброен, по-хубаво въоръжен и останал по-дълго. Но хората му се държали възпитано и били добре екипирани.

Майор Кетърман, командващият офицер, от самото начало започнал да се отнася към танакуатуанците като към истинските собственици на острова, върху който по някаква незнайна сила временно го бяха захвърлили обстоятелствата на съдбата. Направил си труда да научи малко езика им, опитал се да разбере обичаите им и положил всички усилия да тачи и уважава начина им на живот. Строго забранил на хората си да ограбват местните жители и да им отмъкват нещата. За всичко взето, било то кокосови орехи, млади жени, картофи и прочие, трябвало да се заплаща; така че на островитяните започнали да им харесват печеният фасул, обработеното говеждо и шоколадът. Дори организирал занятия за туземците, с цел да посее сред тях зърното на науката и да ги запознае поне малко със света, съществуващ отвъд моретата. Ако това негово начинание се отличавало с леко разминаване между добрите намерения и реализираните постижения, както и някои други от предприетите мероприятия, то независимо от всичко успявал да поддържа хармонични и приятелски отношения с туземците.

Командващият офицер изцяло се наслаждавал на престоя си там. Малко са щастливците, отвеяни от вятъра на войната в тихи спокойни води и той бил благодарен, че е сред тях. Постепенно стигнал до заключението, че е причинил загуба на колониалните служби, но дори и ревът на военните оръдия стихва понякога. Така станало и тогава. Оръдията заглъхнали; японците си отишли у дома, а танакуатуанците вече не се нуждаели от защита.

Организирали прощално парти, на което приготвили четири вида печена риба, сочни печени прасенца, пържени картофи, поднесли раци в сос от кокосови орехи, морски голи охлюви с къри, скариди в лимонов сок, супа от морски охлюви, манго със сироп и кокосов крем, купи със салати, също и ром, който не си струвало гарнизонът да отнася обратно със себе си.

Тъмнокожите красавици на Танакуатуа пели и танцували. Младежите също танцували. Те дивашки изпълнили повторно сцената на великата победа от 1916 година на фона на маслинената си кожа и костните орнаменти, блестящи на светлината на огъня и фенерите. Командващият офицер, полузадушен от силните миризми на парфюмите от червен ясмин и вождът на туземците Татаке, доволен от хубавия ром и горд с народа си, положили ръце един друг на раменете си и се заклели във вечно братство.

На следващата вечер островът отново станал собственост единствено на островитяните.

Нищо повече не се случило през следващите три години с изключение на едно посещение от новия губернатор, предприето с цел да се представи на най-отдалечените си поданици. Състояла се обичайната церемония и губернаторът произнесъл реч, в която ги уверил, че не трябва да се смятат за забравени от Бога, след като са тъй далеко в океана. Кралят непрестанно се грижел за защита на интересите им и искрено ги обичал. Всъщност, след време, като се приключи с дезорганизацията, причинена от войната и се сложи отново ред, а той с радост ги убедил, че този миг не е далеч, те ще могат да се радват на всички придобивки на образованието и медицинското обслужване, на които лоялността им към краля и Британската общност по време на годините, изпълнени с опасност, им давали пълно и неоспоримо право.

След обичайните церемонии той отплавал. Помислили, че също като предшествениците си, ще се върне пак след няколко години.

Но не познали. За изненада на всички той се върнал след няколко седмици. Този път дошъл, за да им донесе съвсем различно съобщение.

На път е да се случи нещо преломно, уведомил той островитяните. Това щяло да стане далеч в открито море, на изток. Голяма огнена топка щяла да изригне от океана, по-ярка от хиляда слънца взети заедно и толкова гореща, че кората щяла да изгори от дърветата, въпреки че се намират на много километри от мястото на събитието, и кожата на хората щяла да изгори, а очите на всички, които го видят, щели да изсъхнат.

Било малко вероятно остров Танакуатуа да бъде ощетен по някакъв начин, тъй като огненото кълбо щяло да изригне на много километри от него, но след като топката избухне и изгори, щяла да остави след себе си на небето отровен прах. Този прах щял да причини агонизираща смърт на всички, върху които падне.

Надявали се, че този прах никога няма да достигне до тях, а и имало големи шансове точно така и да стане. Ако вятърът духа от запад по времето, когато избухне пожарът, и ако продължи да духа от същата посока няколко дни, островът можел да остане невредим…

Но никой не може да контролира накъде ще задуха вятърът. Човек е в състояние да преценява в определени рамки как и накъде има вероятност да задуха той, но не може да е сигурен, че точно така ще стане. Още по-малко човек може да е сигурен, че вятърът ще продължи непрекъснато да духа в една и съща посока в продължение на няколко дни. Още повече всички бяха видели облаците, които като че ли се движеха срещу вятъра, което показваше, че докато той духа в една посока на земята, е напълно възможно високо горе в небесата да духа в обратната. В природата няма нищо по-капризно от вятъра…

Поради горното кралят, загрижен, както винаги, за благосъстоянието на лоялните си поданици, бе издал заповед жителите на Танакуатуа и Оахому, заради личната им сигурност да се изселят за известно време от островите си, като се преместят на безопасно място. Освен това бе издал декрет да им се изплати компенсация за всички щети, нанесени на реколтата или имотите им през това време. Евакуацията на танакуатуанците до последния човек щяла следователно да се състои точно след един месец.

За облекчение на губернатора, който бе очаквал дълги часове на твърдоглави спорове, съобщението му било прието напълно спокойно. Не му дошло на ум, че е възможно островитяните да са твърде стреснати от невероятната новина, за да повярват, че са чули правилно.

Били все още зашеметени, когато губернаторът си тръгнал, след последни уверения да използват най-рационално времето си за подготовка на евакуацията и отплавал за Оахому да предаде и там на населението същата новина.

 

Вечерта Татаке свикал съвет на старейшините. Основният състав на съвета не разполагал с много възможности да допринесе за функционално решение на въпроса. По-старите мъже се чувствали малко неловко, но все още били твърде поразени, за да преценят реалността на кризата. Впоследствие говорили главно вождът и Нокики, главният лечител, като и двамата се базирали на набързо приготвени планове, които доусъвършенствали в процеса на дебатите.

Гледните точки и на двамата, обаче, се очертали ясно още от самото начало.

— Тази намеса е направо възмутителна и непоносима — започнал речта си Нокики. — Трябва да призовем младежите си на бой.

На което Татаке равно отговорил:

— Младежите няма да се бият.

Нокики го предизвикал:

— Младежите са воини, потомци на воини. Не се боят от смъртта. Ще поискат да се бият — да се бият и да отбележат велика победа, както направиха и дедите им — рекъл той и подкрепил това свое изказване с кратко, макар и малко предубедено описание на величествената битка от 1916 година като доказателство, че събитието може да се повтори.

Татаке обяснил, че никой не се съмнява в смелостта и доблестта на младежите; тук ставало въпрос за съвсем друго нещо, а именно за здравия разум, който се подлагал на изпитание. Всички бяха виждали заминалия гарнизон на учения по стрелба. Какъв шанс имаха дори и най-смелите им младежи срещу пушките и картечниците? Щяха без съмнение да ги убият всички до един. И което е още по-лошо, позицията на островитяните щеше да бъде отслабена, защото какво бъдеще може да очаква народ без младежи? Слабият народ няма права. По-доброто решение на проблема било да запазят спокойствие, без да предприемат нищо и да си съхранят силите, за да могат гласовете им да се чуват. Колкото по-силни съумеят да се запазят, толкова по-голяма щяла да бъде възможността им да окажат натиск и да се върнат по-скоро в Танакуатуа след отминаването на въпросния катаклизъм.

Нокики изразил презрението си към това становище. Не вярвал в този катаклизъм, нито пък можел да приеме разговора за завръщане в Танакуатуа. Цялата работа била от началото до края съшита от лъжи. Очевидна военна хитрост. Какъв бил този крал, за който говорел губернаторът и когото никой не бил виждал? Истината била, че губернаторът ламтял да получи острова им за собствени облаги, затова бил измислил тази история, с която да накара законните собственици да си напуснат земята, домовете, костите на прадедите си, които го бяха извоювали за тях като подарък за губернатора. Много по-добре било да лежи човек мъртъв в Танакуатуа, отколкото да живее като страхливец в заточение.

Татаке заговорил за обезщетението и предложените условия за възстановяване на имотите им.

Нокики презрително се изплюл.

Татаке повдигнал на преден план въпроса за отговорността за живота на хората си. Нямало да позволи да гледа как ги хвърлят в ненужна битка, нито пък да допусне да ги жертват, като ги подложат безсмислено на въздействието на праха.

Нокики пак се изплюл. Това за смъртоносния прах било само мит. Приказка, измислена с цел да ги уплаши и да ги накара да напуснат родното си място. В нито една легенда досега нямало такова нещо като смъртоносен прах — лава, сгурия, пепел от изгорелите планини — да, но не се е чувало такова нещо като смъртоносен прах. Самото предположение, че могат да повярват на такава измислена история вече било само по себе си обида за тях. Вождът Татаке можело наистина от най-чисти подбуди да е загрижен за живота на хората, но той, Нокики, поставял честта им по-високо. Именно за тази чест, завещана им от бащите, дедите и предците, бил загрижен. Татаке, казал той, говорел за живота, но какъв живот би било това, ако трябвало да го влачат като празно съществувание сред презрението на призраците на предците им? И с пълното съзнание, че когато дойде време да се мре, Накаа ще им препречи пътя до Земята на Сенките и ще хвърли недостойните им души набучени на коловете в ямите, където ще се гърчат, отхвърлени отвсякъде за вечни времена. По-добре било, далеч по-добре, да се умре сега и с чест да се присъединят към прадедите си в земята отвъд западното море.

В течение на дебатите всеки участник добивал все по-голяма и по-голяма увереност в собствената си теория и все по-здраво подковавал пaлисадата на собствената си позиция. Рядко се чували коментари от по-възрастните старейшини. През по-голямата част от времето се държали като мълчалив хор, като от време на време местели главите си ту наляво, ту надясно от единия участник в дебатите до другия, като понякога яростно кимали в знак на съгласие с всеки един от тях.

Смрачило се. Кървавочервеното слънце потънало в морето. Небето било прорязано от излъскани метални остриета на копия. Изгряващата луна очертала контурите на тъмни пълзящи сенки. И независимо от всичко, великите дебати продължавали в напредналата нощ…

Нямало гражданска война в Танакуатуа, въпреки че единствено проумяването от страна на Нокики, че всяка загуба на воини в момента би означавала по-малко количество от тях да посрещнат врага по-късно, го възпряло да обяви свещена война. Не виждал нищо друго в предначертания от Татаке път за действие, освен декаденство и предаване на светите традиции. И все пак, въпреки че изкушението да защитаваш собствените си права било силно, нуждата да се запазят силите им била още по-силна, и той неохотно решил да отложи наказанието за светотатството до момента, след като вече са се разправили както подобава с бледоликите.

Месецът на дадения им за подготовка срок се изнизал неусетно в тежки сблъсъци между фракциите. Грубо казано, около три-четвърти от населението били на страната на вожда си, а останалите били за Нокики. Несъответствието в цифрата, обаче, било главно нарушено от включването на повечето младежи в групата на Нокики, което означавало на практика почти цялата бойна сила и жар.

И така, въпросът продължавал да се придвижва, макар и с известни колебания на мненията насам-натам; и продължавал да се придвижва до момента, в който се върнал губернаторът, този път в далеч по-голям параход, за да ръководи емиграцията.

Останал очарован като намерил танакуатуанците готови. Двата плавателни съда съумели да се приближат близо до мястото на брега, където ги чакали Татаке с хората си, багажът им натрупан на купчини заедно с рибарските мрежи, балите и навитите им в черги вързопи, заедно с последните реколти от градините им и квичащите им прасета, които, завързани за по един заден крак, за да не избягат, стояли в мрачно очакване.

Губернаторът бодро стъпил на брега и жизнерадостно поздравил вожда. Бил приятно изненадан да намери жителите на този остров, не фигуриращ почти на никоя географска карта, които се ползвали от толкова отдавна с репутацията на „трудни“ хора, да приемат нещата толкова леко и спокойно. Не знаел, нито пък щял някога да разбере, че без усилията на командващия военния гарнизон да постигне по-добро разбирателство с хората и да ги научи на нещо за нещата от живота във външния свят и по-особено влиянието му върху вожда, цифрата на хората, които биха отказали да му сътрудничат, по всяка вероятност щяла да възлиза на около сто процента.

Така, както се развивали събитията, той имал възможността доволно да се огледа наоколо (всъщност, не одобрил особено количеството вещи, които островитяните се канели да вземат със себе си, определил наум всичко това под един общ знаменател като „боклуци“, но присъщото му чувство за такт го възпряло да изрази мислите си на глас) и кимнал:

— Добра работа си свършил, вожде Татаке. Добре си организирал нещата. Няма основание да не започнем да товарим багажа още сега, нали?

Туземците стояли наоколо, втренчени в спрялата до брега баржа. Хората на борда й ги подканили да започват. Настъпил продължителен момент на колебание. Татаке тихо изрекъл нещо на местния им диалект. Те неохотно започнали да си събират бохчите и да ги носят на борда.

Татаке стоял мълчаливо и почти неподвижно наблюдавал как баржата се носи между кораба и брега. Когато работата била вече три-четвърти свършена, губернаторът се приближил към него.

— Всичко мина много добре, а? Провери хората си, вожде. Виж дали всички са тук.

— Нокики го няма — отвърнал му Татаке.

— Трябва да е тук. Къде е? Изпрати някой да го повика.

— Нокики не идва. Кълне се — рекъл Татаке и като се отпуснал, внезапно заговорил на родния си език и добавил, — осемдесет от хората ми са с него. Ще останат на Танакуатуа. Кълнат се.

— Осемдесет! — възкликнал губернаторът. — И защо не ми каза това досега? Трябва да заминат. Всички трябва да напуснат острова. Мислех, че си го разбрал.

Татаке го изгледал безизразно. Свил широките си рамене.

— Нокики се бие. Мъжете ще се бият — обяснил той. И почти придобил вид на човек, който горчиво съжалява, че не е с тях.

Губернаторът нетърпеливо изцъкал с език.

— Пълни глупости. Не мога да разбера защо веднага не ми каза това. Искаш да кажеш, че са се противопоставили на заповедите ти и не са ги изпълнили?

Татаке пак го погледнал безизразно. Губернаторът отново нетърпеливо запитал:

— Значи казваш, че Нокики няма да дойде. Така ли?

Татаке кимнал:

— Нокики казва бият се.

— Глупости — повторил губернаторът. — Заповедта бе съвсем ясна. Ако не дойдат, ще трябва да отидем и да ги доведем.

Мислели, че ще е желателно да се демонстрира колкото се може по-малко сила, но вероятността нещата да се развият в такава насока изглеждала доста невзрачна. Губернаторът се посъветвал с офицерите си. След малко един от по-младите му помощници се отделил от групата и се отправил към брега по посока на селото. Спрял се близо до първата колиба и огледал празната сцена на действието. След това вдигнал нещо като високоговорител. Убедително заговорил в него, обърнат към околните дървета и храсти, на диалект по възможност най-близък до този на туземците. На края на двеминутната му реч свалил високоговорителя и зачакал отговор.

Скоро и той се появил от невидим източник във формата на копие, забито в земята и клатещо се насам-натам вляво от него. Младежът отправил към него изпълнен с неодобрение поглед. Имал вид на човек, който обмисля дали отново да пробва методите си на убеждение, но след като явно размислил по въпроса, се отказал и тръгнал обратно с преднамерено бавни стъпки. Друго копие се забило с пълна сила на около трийсет сантиметра зад него.

Губернаторът надраскал една бележка и изпратил баржата да я занесе на кораба. Скоро след това тя се върнала, натоварена с напълно въоръжен и покрит с шлемове полицейски отряд, готов за действие. Сержантът, който отговарял за отряда, поговорил малко с губернатора и вожда, след което се насочил към брега и скоро се изгубил сред храстите, докато хората му държали зад него оръжията си в пълна бойна готовност.

Около десетина минути, след като се изгубили от поглед, отново за кратко се чул звукът от високоговорителя. Той бил последван от няколко изстрела едновременно на пушки и картечници, създаващи внушително впечатление за сила и могъщество. Скоро взводът отново се появил, ескортирайки около четирийсет обезоръжени и изплашени островитяни. Трясъкът на отблизо стрелящите оръжия и усещането от куршумите, които разкъсвали листата и клоните на дърветата точно над главите им, далеч не се връзвали с представата от легендата за славната победа през 1916 година.

След като предал уплашените до смърт пленници, взводът се оттеглил и отново се върнал в гората да търси още. Няколко млади жени започнали да се измъкват оттам на групички от по две-три, и се присъединили към обезкуражените воини.

Татаке ги преброил и докладвал, че по всяка вероятност Нокики вече не разполагал с повече от двайсетина души.

Този път взводът навлязъл в острова по една пътека зад селото и попаднал в засада. Капанът бил поставен твърде рано, за да бъде напълно успешен. Първите трима били пронизани с копия, преди да имат време да хвърлят бомбите си със сълзлив газ, които държали в ръце, но придружаващите ги успели да го сторят, с което сложили край на съпротивата на танакуатуанците. Полицията още веднъж се върнала на брега с нови петнайсет сълзливи и мрачни пленници, които носели един мъртъв полицай и двама други зле ранени. Нокики не бил сред тях.

Губернаторът много се ядосал. Обърнал се към Татаке. За малко да му каже какво мисли за вожд, който не е в състояние да упражнява контрол върху собствените си хора, но и този път мъдро се въздържал, като вместо това остро попитал:

— Сега трябва да са останали не повече от шест души, нали, вожде?

Татаке кимнал.

Губернаторът от своя страна също рязко кимнал.

— Много добре. Предупредили сме ги. Нямам никакво намерение да рискувам живота на още някой от моите хора само и само за да спася няколко твърдоглави кретени. Ще трябва да поемат риска. — И се обърнал да се качи на баржата.

След половин час успешно минали покрай рифа, с танакуатуанците, тъжно струпани до перилата и двигателите на кораба превключили на пълен напред…

 

Скрити зад сянката на няколко дървета, останалите от съпротивителната група наблюдавали как корабът се отдалечавал и започнал да се губи от погледа им в посока северозапад.

Когато се смалил до точка, останалата част от групата, трима мъже и една жена, започнали да стават неспокойни, след като осъзнали, че отдавна нищо не са яли. Тихо се измъкнали оттам.

Нокики нищо не усещал — нито присъствието им, нито отсъствието им.

Скоро дори и точицата се изгубила на хоризонта: не се виждало нищо друго, освен обширния пуст океан.

Птичките замлъкнали. Слънцето внезапно залязло и настъпила тъмнина. Сред храстите започнали да прехвърчат светулки. Луната изгряла с лунен път, който искрял във водата като сребро. Нокики продължавал да седи неподвижно.

Тъмните му очи били отправени към една неподвижна точка на лунната пътека, но не я виждали; в ума му се явявали картини от далечното минало и далечни места. Виждал флотилиите от канута и плаващи селища от колиби, които пренесли предците му през хиляди километри океан. Спомнял си имената на островите, където се били отбивали по за няколко години, за едно, две или три поколения, докато младежите не станели неспокойни, за да се отправят отново към вечното търсене на рая.

Виждал пред себе си големите военни канута. Плавателни съдове, които били в състояние да се плъзнат покрай брега с помощта на петдесет гребла, за да свалят на сушата воините, които носели всичко преди тях. Имена на извоювани победи, на героите, които са ги спечелили, чествани с песни и танци, звънтели в главите на всички момчета, докато не пораснели. Сега звънели в главата на Нокики…

Такъв бе начинът на живот, присъщ на народа му. Винаги е бил такъв, през цялото време, откакто Накаа изгонил мъжете и жените от щастливата земя: откакто започнали да бродят из океана, да се бият и отново да пътуват във вечно търсене на изгубения рай.

Дори и идването на бледоликите в началото не променило особено начина им на живот, но скоро след това, с нарастваща бързина, те променили целия свят. Със силата на оръжията си взимали териториите, които искали, заедно с хората, живеещи на тях. После започвали да налагат свои собствени закони, като ги натрапвали вместо традициите, както натрапвали и своя лъжеморален Бог над старите, утвърдили се вече богове.

Хората позорно се поддали на влиянието им. Чули се малко и то съвсем слаби протести. Повечето послушали бледоликите и се подвели по чуждестранните им стандарти. Позволили да изтръгнат из основи собствените им обичаи и да ги потъпчат, пренебрегнали обредите и ритуалите си, престанали да почитат тотемите си. Беше ли чудно тогава, че обидените духове на предците им с презрение и изпълнени с отвращение ги отхвърляха?

Постепенно на Нокики му станало ясно, че влошаването на положението на народа му е започнало със завземането на Танакуатуа. Бяха пристигнали там по традиционния начин на преселенията си и по старинен обичай бяха слезли на брега, за да превземат острова с присъщата им смелост. Но сега проумял, че тогава за последен път са показали храбростта си: краят на една епоха…

Първоначално идването на бледоликите бе преобърнало света наопаки и старият начин на живот бе станал невъзможен. Но което бе още по-лошо, усещал в Танакуатуа някакво зло; влияние, което бе отнело на хората жизнеността и духа им.

Смелостта и добродетелта им лека-полека били потъпкани. Един-единствен път се разгорели за кратко и им донесли славната победа от 1916 година. След това отново затихнали, докато, малко по малко, те се бяха превърнали в малодушните безхарактерни създания, които бе наблюдавал да се качват безропотно на кораба днес.

Бе изгаснала и последната им искра гордост и достойнство. Смелостта на предците им бе отишла напразно, славните им победи се бяха оказали без никакво значение, гласовете на духовете им останаха нечути, потомците им най-унизително се бяха предали. Бе настъпил краят.

Лунната светлина блестяла по бузите на Нокики. Светела върху сълзите от обзелия го срам и безпомощен гняв; сълзи на реквием за героите, загинали напразно, за един западащ народ, за честта, останала неизползвана, за един свят, изчезнал завинаги…

Другите четирима се върнали на следващата сутрин. Тримата мъже мълчаливо седнали на почетно разстояние. Жената се приближила и му предложила храна на подложка от листо и вода в издълбана черупка от кокосов орех.

Скоро след изгрева на слънцето петимата се върнали заедно в празното село. Нокики вече си бил поставил най-хубавите костни орнаменти в ушите и носа. Стоял изправен като статуя в колибата си, докато жената боядисвала тялото му в червено и бяло с традиционните цветове на племето. Накрая нарисувала на гърдите му паяк — тотемът на клана. Когато свършила и с това, той си сложил огърлицата от зъби на акула, веригата от черупка на костенурка, нанизите от мъниста и раковини и забил резбован гребен в косата си. После си завързал покрития с мъниста колан и прикрепил към него дълъг нож. След това излязъл от колибата и се запътил към двата хълма.

Избрал едно място на половината път към свързващата седловина и го отбелязал с бял камък.

— Ето тук — рекъл той на мъжете, — ще издигнем олтар. — Обърнал се и към жената. — Жено — казал, — отиди сега до Дървото на Смъртта и ми изтъчи рогозка от листата му.

Тя го изгледала втренчено в продължение на няколко секунди, после навела глава в знак на поклон към него и се отдалечила. Четиримата мъже се заловили да събират камъни.

До обяд свършили с олтара и седнали да си починат. След това Нокики отбелязал пред олтара участък с размерите на гроб и започнал да копае. Не позволил на другите да му помогнат, затова те след малко тръгнали да търсят храна.

Нокики бил свършил работата си, когато жената се върнала. Тя погледнала какво е направил, после въпросително извърнала поглед към него. Той не промълвил нито дума. Жената разгънала рогозката, която била изплела от листата на едно дърво и я положила върху открития гроб.

Скоро след като се стъмнило, четиримата си легнали, но Нокики не спял. Седял, както бил седял и предната нощ, с обърнат към океана поглед, като отново виждал пред себе си огромните салове, плаващите колиби и военните канута, носени поколение след поколение към неустрашимата си одисея, наблюдавал ги как се превръщат в духове и след това потъват в нищото.

Нокики се изправил, докато небето било още сиво. Приближил се към олтара и му поднесъл жертвоприношенията си. След това седнал с подгънати под себе си крака и лице, обърнато на изток към oлтара и отворения гроб зад него, в очакване идването на О, Богът на изгряващото слънце.

Когато първите слънчеви лъчи осветили облаците високо в небесата, Нокики започнал да пее. Гласът му събудил другите, те се размърдали, седнали и го загледали.

Песента свършила. Нокики се изправил, протегнал ръце към едва показалото се слънце и започнал високо да моли Бог О, а чрез него и останалите богове да дадат благословията си за предстоящата постъпка на покорния им слуга. Спрял за миг, като че ли в очакване на отговор, след това кимнал два пъти и започнал работа.

В името на О и всички по-низши богове, той проклел остров Танакуатуа за това, че е причинил упадъка на народа му. Проклел го от север до юг и от изток до запад, от върховете на двойните му хълмове до края на ниския му прилив. Проклел почвата и скалите му; топлите и студените му водни извори; плодовете и дърветата му; всичко, което тичало или пълзяло по него; всичко, което скачало по него или прелитало над него; корените в земята му, живота в каменистите езера. Пожелал проклятието му да важи през деня, както и през нощта, в хубаво време, както и по време на суша, дъжд или буря.

Слушателите му никога до този момент не били чували толкова наситено и цветисто проклятие, което много ги уплашило.

Но Нокики още не бил свършил. С помощта на О се обърнал към самия Накаа, този, който раздава правосъдие, съдията, пред когото всички мъже и жени трябва да преминат, когато напускат този свят и се запътват към света на сенките и призраците.

Горещо помолил Накаа да обяви остров Танакуатуа завинаги табу за всички хора; да обяви, че ако някога отново се опитат да се заселят на него, те трябва да се разболеят и да умрат, да изсъхнат до такава степен, че прахта им да се разнесе от вятъра и да не остане никаква следа от тях; и когато душите на тези хора дойдат при Него да бъдат съдени, той да не ги допуска до Щастливата земя, а да ги накара да страдат, както страдат всички нарушители на нещо забранено, като горят забучени на коловете в ада во веки веков.

Молитвата му свършила. Нокики стоял съвършено неподвижен, с отпуснати покрай тялото ръце. Отправил поглед към издигналото се на небето слънце и гледал право в него в продължение на около една минута. След това, внезапно и бързо изтръгнал ножа от колана си и го забил надълбоко в гърдите си. Заклатил се, свлякъл се на колене и паднал напреко на олтара…

Обвили Нокики в рогозката от листа и докато мъжете го погребвали в гроба, който сам си бил изкопал, жената търсила, докато не намерила камък със заострен връх. Тя нарисувала на него тотема на клана на Нокики във вид на паяк и след като запълнили трапа, забила камъка върху пресния гроб, за да отбележи мястото.

Четиримата забързали обратно към празното селище. Спрели там за малко, колкото да си вземат няколко кокосови ореха, изсушена риба и малко съдове с прясна вода, след което се върнали на брега и пуснали едно кану във водата.

Хвърляли по някой поглед назад, докато пресичали лагуната.

Не можело да има никакво съмнение, че боговете ще изпълнят проклятието на Нокики, станало валидно чрез жертвоприношението му, но никой не бил в състояние да предвиди колко време ще е нужно на Накаа да обяви присъдата си, нито пък впоследствие точния момент, когато въпросното табу ще се превърне в закон.

Страховете им се поуспокоили, след като веднъж успели да преминат през рифовете и стихнали още повече, когато Танакуатуа започнал да се губи от погледа им. Независимо от това, четиримата успели да се отпуснат и да се почувстват в безопасност извън обсега на ужасното проклятие на Нокики, едва след като върховете на двата хълма напълно потънали отвъд хоризонта…

 

Шест месеца по-късно инспекционната група, която посетила Танакуатуа, за да проведе изследванията, приключила доклада си със следното резюме:

„От горния доклад става ясно, че смяната на посоката на вятъра на три хиляди метра, станала два часа след нулевия тест и продължила приблизително три часа, изнесла част от озовалия се там материал в югозападна посока. Заразените частици в процеса на замърсяването са били в по-голямата си част върнати обратно в източна посока от противоположния вятър, който духал на по-ниско ниво. Вследствие, въпреки че има следи от известно замърсяване на острова, както се допускаше, то е било изключително слабо. Данните от проучванията показват, че радиоактивността е съвсем малко над допустимата от източната страна, и почти липсва в останалата част на острова. Никъде, обаче, не достига концентрацията, смятана за опасна.

Възможно е все пак, ако се консумират само храни, расли на тази, макар и слабо заразена почва, да се акумулират концентрации, които не са особено благоприятни за подрастващи деца. Това е малко вероятно, но като се вземат под внимание обстоятелствата и като се има предвид реакцията на обществеността, която би могла евентуално да доведе до не особено добри резултати, не е съвсем препоръчително островът да се класифицира като напълно «чист».

Не бихме посъветвали населението отново да се върне на острова и предлагаме да се извърши повторна проверка след интервал от пет години. По наше мнение, получените тогава резултати ще позволят островът да се определи вече като напълно изчистен.“

Не станало след пет, а след десет години, когато съобщили на Танакуатуанците, че скоро ще изпратят кораб да ги върне в родината им. Не посрещнали новината ентусиазирано. Напротив, реакцията била до такава степен отрицателна, че се наложило официално длъжностно лице да отиде да ги види и да разбере какво става.

Татаке му казал новината, донесена от четиримата бегълци. Длъжностното лице, което за пръв път чувало за подобно табу, признало сериозността на положението.

Независимо от всичко, човекът решил, че може да направи предложение:

— Струва ми се — внимателно подхванал той след известен размисъл, — че като имам предвид какво представляват по принцип хората, Накаа трябва да получава много подобни молитви за налагане на табу. Ясно е, че няма да може да ги удовлетвори всичките. Как е възможно, следователно, да знаем дали е удовлетворил молитвата на Нокики да наложи табу на Танакуатуа или не? Къде е доказателството, че не му е отказал?

Татаке поклатил глава в знак на неодобрение.

— Никой не моли току-така да се наложи табу — отвърнал той. — Табуто е много сериозен въпрос. Ако той помоли за табу, изхождайки от недостойни мотиви, душата му никога няма да бъде допусната в Щастливата земя и завинаги ще остане да страда в ада. Нещо повече, Нокики не бе обикновен човек. Той беше благочестив и честен… а бе и велик магьосник. Предал е живота си на Накаа, за да може да изпълни молбата му. Ясно е следователно, че това е станало и направо си е така. Както е било в началото, когато Накаа е изгонил мъжете и жените от Щастливата земя и им е забранил да се връщат; така сега е забранил на всички хора достъпа до острова.

— И ти вярваш, че нещата стоят по този начин, вожде? — запитало длъжностното лице.

Татаке кимнал.

— Да.

— Всичките ти хора ли мислят така?

Татаке се поколебал.

— Някои от младежите се съмняват — признал той. — Откакто сме тук, християнската религия стигна и до тях, та сега престанаха да вярват в каквото и да било — обяснил той.

— Значи може поне те да изявят желание да се върнат на Танакуатуа?

Вождът изглеждал изпълнен със съмнение.

— Възможно е, но дори и без табу, какво ще правят там няколко младежи? Защото с тях няма да отидат никакви жени. Не — продължил той, — това, което говорят сега е, че след като няма как да се вдигне табуто, за да можем всички да се върнем на острова, трябва да постъпим като предците ни — да си намерим нов остров и да го извоюваме.

Длъжностният офицер поклатил глава.

— Времената не са такива, каквито бяха, Татаке.

Татаке тъжно кимнал в знак на съгласие.

— Но това ще е по-добрият изход за нас — рекъл той. — Тук хората ми малко по малко започват да се деморализират.

Длъжностният офицер не могъл да отрече това.

— Няма ли някакъв начин, някакъв вид изкупление, който да помогне да се премахне табуто?

Татаке свил рамене.

— Този въпрос ми задават и някои от младежите. Те не разбират. Това идва от християнските приказки за опрощението. Накаа не прощава. Когато е издал присъдата си, значи я е издал завинаги. Табуто си остава табу.

— Разбирам. Тогава какво смяташ ти, вожде, че трябва да се направи?

— Мисля, че правителството носи вина за това, което стана с острова ни. Затова смятам, че правителството трябва да ни даде друг остров на негово място — хубав остров — и да ни помогне да се преместим там. Съвещавали сме се по този въпрос. Решихме, че ако правителството не се съгласи да направи това за нас, трябва да изпратим при кралицата човек, който да й разкаже как служителите й чрез измама са ни накарали да напуснем родния си остров Танакуатуа и след това са ни оставили на това място да деморализираме.

Положението било безизходно и всичко можело да се проточи далеч по-дълго, ако не съвпаднало с непредвиденото посещение на пътуващ член на Парламента, който също така подмолно бил и член на опозицията. Случайно чул оплакването на танакуатуанците по време на краткия си престой в Мидсамърс и това до такава степен го заинтригувало, че чак започнал да потрива ръце.

— А-ха — възкликнал той, след като чул една, две версии за ситуацията. — Много добре. Очевидно тези нещастници първо са били принудени със сила да напуснат острова си заради изпитания на бомба и все още ги държат тук, което не им харесва, а единствената алтернатива, предлагана им от Министерството на колониите е да се върнат на своя остров, въпреки информацията, че мястото е било заразено с изтекла радиация. Напълно естествено, че не искат да се върнат. И кой би могъл да ги обвини? И аз нямаше да искам да се върна, ако бях на тяхно място. А не бих искал и те да се върнат там при тези обстоятелства. Нито пък биха го искали още няколко милиона души, ако знаеха за това… Оформя се хубав случай. Трябва само да го обхвана от всички страни. Чудесна история наистина.

Случаят, обаче, изобщо не стигнал до Камарата на общините. Колониалното министерство купило Танакуатуа от бившите му жители с помощта на бързата и навременна намеса на Министерството на финансите срещу доста закръглена сума, на хартия. С този кредит след това договорило покупката на остров Иму. Жителите на Иму не получили голяма сума в брой, но получили безплатен транспорт до богат резерват на по-голям и по-плодороден остров — същият резерват, всъщност, който обитавали танакуатуанците през последните десет години.

Разрешението на проблема се оказало доста задоволително за всички. Истина е, че няколко от по-неспокойните младежи от племето на Татаке не престанали да изтъкват, че ако правителството не им било взело с измама и чрез сила острова, табуто изобщо нямало да съществува, но повечето от хората му били склонни да го приемат фаталистично като дело на боговете и били готови да извлекат най-доброто от Иму, който поне бил техен собствен остров, а не просто резерват сред чужденци и непознати.

Колониалното министерство също останало доволно от това разрешение на нещата. Било избягнато повдигането на неудобен въпрос и сега, като собственик на географски неудобно разположения остров Танакуатуа (както и Оахому, който също се възползвало от възможността да закупи тогава) можело да попречи на повторното заселване там. По този начин, след като останали ненаселени, можело официално да планира отделянето им от групата на Мидсамърс, за чиято администрация те никога не се били явявали нещо повече от географско неудобство и досаден никому ненужен въпрос.

След това в продължение на повече от десет години Танакуатуа отново се превърнал в малка точица на картата, непосещаван от никого, изоставен и забравен от всички. Градинските насаждения отдавна били обрасли с трева. Палмите с кокосови орехи и дърветата с най-различни плодове били почти задушени от увилите се около тях огромни храсти. Колибите в селището се срутили и разпаднали, след което обрасли с трева и бурени и почти напълно се изгубили сред тях. Единствените оцелели живи същества от цивилизованите времена били потомците на няколко избягали кози и прасета, които сега свободно живеели сред природата.

Нещата, обаче, спокойно биха могли да се развият и по друг начин. Многостранните изискванията на науката, особено на военната, която е в състояние да се заеме с всичко — от построяването на градче сред вечния лед до поставянето на човек на луната или атакуването на нов вирус с огромни количества електрони, — поискала да има за нуждите си остров. Това, макар и сравнително евтино желание в сравнение с изискванията на някои други проекти, било по-скоро въпрос на разпределяне на средствата, тъй като било поставено условието, сред другите си качества, той да има подходящ климат, да не е населен, да е лесен за патрулиране и да е изолиран от други населени места.

Списъкът с налични острови, който никога не е бил дълъг, скоро бил сведен до два и единствено формата на Оахому, която правела бреговата му линия по-лесна за наблюдение и достъп във всяка нужна точка, определила, че той именно трябва да бъде ограден с назъбена тел и знаци за забранена зона. Избрали го за пускова станция, докато Танакуатуа бил оставен бавно да се разлага под тежестта на сгъстяващите се непрекъснато храсти.

И положението можело да остане такова в продължение на още много години, ако Уолтър Тири случайно не чул да се говори за него, в търсенето си на подходящо място за проекта за Просветената държава на лорд Фоксфилд и не отлетял лично да го види.

Островът му харесал основно заради големината, месторазположението и климата си.

Не бил достатъчно екипиран, за да си проправи път през гъстите храсталаци и да го огледа по-отблизо, но взел проби от почвата в района на лагуната, където се приземил самолетът му и направил снимки на обилната растителност като доказателство за плодородието му. За съжаление повечето снимки, направени при бързия му оглед от въздуха, не излезли, но при всички положения нямало да са добри, каза той, тъй като по-голямата част от източната страна на острова по това време била покрита с мъгла или ниски облаци, та не се виждало добре. Успял, обаче, да види, че навсякъде имало буйна растителност с изключение на горните склонове на двата хълма и седловината между тях. Дори и вътрешните страни на два кратера били осеяни с храсти. Няколкото потока, в допълнение към топлия извор, му се сторили подходящи за питейна вода.

Мястото наистина имало нужда от обработване, но това не било пречка. По климат и местонахождение, както и по големина, му се видяло идеалното място за целите ни.

Инспекцията, извършена от Уолтър, била принудително прибързана и наистина като че ли му се сторило странно да открие толкова годен за живеене остров необитаем и на разположение. Някои въпроси, зададени в Уиджанджи, му осигурили нужните обяснения. Всъщност, в препоръките си за мястото, които представил при завръщането си, включил и съществуването на табуто, както и неблагоприятния му ефект върху желаещите да посетят острова, като допълнителна ценност.

Щом успял да открие кое точно министерство е истинският му собственик, той надлежно му направил оферта — след получаването на сертификат, че всички следи от ненормална радиоактивност са изчезнали и са стигнали до степента, когато обстановката може да се приеме за „чиста“ — да го купи за сумата от 20 000 английски лири.

Издали му искания документ и започнали преговорите за покупката на острова.

В надлежно време представителите на Короната, след като не знаели нищо на този етап за интересите и проекта на лорд Фоксфилд, ги приключили доста доволни от успешно сключената сделка, като предали на Уолтър Тири този непечеливш и труден парцел, наречен Танакуатуа, за сумата от 30 000 английски лири.