Уилям Дийл
27 (50)

50.

Алънби седеше на едно паднало дърво на северния бряг на остров Джекил, взираше се през бинокъла си и разглеждаше остров Сент Саймън, отдалечен на половин миля на север. Времето през деня беше приятно, но вятърът беше започнал да се променя от югоизток и въздухът бе станал по-свеж. Прогнозата беше идеална за целите им — от североизток се придвижваше буря, която щеше да им осигури безлунна дъждовна нощ по време на отвличането. Двамата с Пенелоп бяха яздили две мили до северния бряг; сега тя седеше до него с разтворена карта. Имаше няколко дребни неща, които Алънби искаше да провери и да запомни. Въпреки че преминаването през провлака, разделящ двата острова, беше проблем на капитана на подводницата, Алънби искаше да провери всичко. Хорас Макълуейн, капитан на една от яхтите, спрял на пътя към Палм Бийч, за да свали двойка пасажери, им беше обяснил особеностите на острова още първата вечер, след като бяха пристигнали: как протокът, който минаваше през пролива между островите, бил дълбок трийсет метра и се извивал около едната страна на остров Джекил в широк залив, който осигурявал лесен достъп за яхти като „Алва“ на семейство Вандербилт и „Корсар III“ на Дж. П. Морган; колко идеално бил разположен островът, защото дори и по време на буря протокът бил относително спокоен и лесен за маневриране; как фарът на Сейнт Саймън бил идеален ориентир, когато се влизало в пристанището.

Алънби насочи бинокъла си надясно и провери фара, после загледа отново залива.

— Къде е станцията на бреговата охрана? — попита Пенелоп.

— На цели две мили по плажа, откъм океана — отговори Алънби. — Имат само една малка спасителна лодка. Съмнявам се, че ще излязат в морето по време на бурята, освен ако някой е в опасност.

Той продължи небрежно да изучава протока. Усмихна се на себе си и каза:

— Чудесно. Цялата работа няма да отнеме повече от час и ще пътуваме в лошо време почти до Бахамските острови.

Алънби беше нервен, откакто беше установил контакта си с Уилоуби и Пенелоп преди две седмици. Имаше коктейл, на който го представиха на хората със синя кръв и цяла седмица опаковане на багажа и изчакване преди влакът да потегли. Чак след като дългият частен влак тръгна, Алънби се отпусна. Не можеше да си представи по-безопасно място от луксозния милионерски влак, пътуващ на юг към най-изолирания частен клуб в света.

Пътуването беше истинско удоволствие и същевременно запознанство с разглезения свят на привилегированите богаташи. Частните вагони бяха чудо на практичността. Всеки квадратен сантиметър беше оползотворен. В двайсетметровия вагон бяха побрани приемна, кухня, столова, две луксозни купета, спалня и три тоалетни. Изисканата обстановка — дан на старото време, съседстваше с всички модерни удобства, като се стигне до електрическите вентилатори, понеже пушекът и пепелта от локомотива правеха отварянето на прозорците опасно и неудобно. Всеки от дванадесетте частни вагона беше уникален. Имаха само едно общо нещо — разточителната елегантност. Алънби използва пътуването, за да опознае богатите си жертви. В следобедите или след вечеря сядаше с тях на чаша скъпо уиски и наблюдаваше как дори тези безкрайно влиятелни хора се борят за власт и превъзходство. Помежду си. Разговорите се въртяха около надвисналата война и необходимостта Америка да не се намеси в нея. За Алънби бързо стана очевидно, че повечето от милионерите искат Америка да остане неутрална. Той слушаше и изучаваше тези хора, които владееха индустрията и финансите на страната. Състояния — или големи състояния — можеха да се направят чрез снабдяване на съперниците от двете страни, без активно да се намесваш във войните, които сега бушуваха и в Китай, и в Европа.

Последната вечер бяха гости на Грант Пибоди, индустриалец от Масачузетс, който произвеждаше сачмени лагери и имаше вагон с най-разкошната трапезария във влака. Тя беше цялата в огледала, с червени тапети, с лъсната дървена ламперия, кристален полилей, позлатени аплици, златни разклонени свещници и мебели в стил Луи XIV. При всяко спиране се осигуряваха свежи цветя. Храната беше истинско удоволствие за познавачите: по избор супа от стриди или сладководна костенурка, сърнешко месо, фазан или пържена сьомга, няколко вида зеленчуци, специално сухо шампанско „Piper-Heidsieck Brut“ и „G.H.Mumm“ и пресни плодове за десерт.

По време на яденето Алънби тихо си представяше как този разглезен, свикнал да задоволява прищевките си милионер щеше да се справи с опасността, горещината, неудобствата, миризмите, теснотията и гранясалата храна на патрулиращата подводница.

Всяка нощ по време на петдневното пътуване Алънби, Пенелоп и сър Колин се събираха в купето на Уилоуби да обсъдят поотделно всеки милионер и да преработят списъка на двадесет и седемте души, които щяха да отвлекат.

Сега, седнал на плажа, той предвкусваше изпълнението на задачата си и сббствената си сила. Съдбата на най-богатите хора в Америка буквално беше в ръцете му.

Пенелоп изведнъж потрепера.

— Студено ли ти стана? — попита Алънби.

— Не, просто си мислех за подводницата. Тя ме ужасява.

— Не се тревожи. Лайгер е най-добрият капитан от цялото командване на подводниците.

— Изглежда, съм предразположена към клаустрофобия.

— Е, по-добре гледай да го превъзмогнеш до утре вечерта — грубо отговори той.

Той и Пенелоп бяха тема за разговори на острова. Като истински влюбени те скитаха около малкия жилищен комплекс, ръка за ръка, усмихнати и мили, и си шепнеха, само че това, което си шепнеха, трудно можеше да се нарече любовен разговор. Алънби наблюдаваше всеки аспект от живота на този усамотен остнов, защото държеше всяка фаза от операцията да бъде съобразена с мястото, нравите и времето.

Бяха открили къде се намира стаята с радиотелефона, също и телефонната централа и оръжейната стая — повечето от ловните оръжия бяха в заключени стъклени шкафове. Бяха разучили достъпа до пристанището, разстоянията от едно място до друго, индивидуалните особености на всички. Предишната нощ бяха разчертали маршрута на тримата пазачи, които не бяха въоръжени.

Алънби се наведе и погледна картата. Вече бяха преминавали пеша всички необходими разстояния. Пристанището за яхти, което сега беше празно, се намираше на двеста метра от трапезарията в клуба. Стаята с радиотелефона беше на сто метра отатък клуба, в съседство със закритите тенискортове. Пазачите обикаляха предимно пристанището и проверяваха и клуба по веднъж на час.

Той щеше да действа след 6:30, когато всички щяха да са в трапезарията. Трябваше да обезвреди тримата пазачи и радиотелефониста, да повреди радиотелефона и телефонната централа и да се върне да завладее трапезарията до 7:30, когато подводницата вече щеше да е на пристанището. После щеше да държи всички на мушка, докато патрулът от подводницата дойде на брега да му помогне да закарат заложниците на борда. Не можеше да разчита на Уилоуби или на Пенелоп за нещо друго освен да държат кухненските работници, децата и прислужниците в главната трапезария точно до 7:30.

Погледна часовника си. В десет радиооператорът щеше да затвори станцията за през нощта. Той щеше да се промъкне при радиотелефона и да предаде съобщение на подводницата:

„Едно-седем… Призракът възкръсна.“ Декодирано: „У-17… всичко е готово за 19:30 утре“.

 

В един през нощта Кигън и Ванеса бяха в кухнята и правеха гарнитурата и плънката за пуйката в Деня на благодарността. Бяха решили да поканят Мерилин и съпруга й. Драймън вече беше тук — обясни, че щял да им погостува няколко дни.

— Трябваше да се откажа от самолета, но това все още не значи, че трябва да се отказвам от бара и ролс-ройса, нали така?

И по този начин се беше самопоканил.

— Сигурен ли си, че това не може да почака до утре? — попита Ванеса.

— Това е стара семейна рецепта — отговори Кигън. — Трябва да втасва цяла нощ. — Той пъхна ръце в тестената смес и започна да я мачка. — Обещавам ти, че яденето, което ще изпека за утре, ще накара готвача на остров Джекил да изглежда като мияч на чинии. Ще си доволна, че остана тук.

— Аз вече съм доволна, че останах тук. — Тя обви ръце около раменете му.

— Тъкмо е време да се стоплим — каза той, обърна главата си и я целуна. — Сигурна ли си, че не съжаляваш за старото време?

— Тази година ще бъдат тридесет и осем или тридесет и девет плюс гостите — каза тя. — Истинска лудница.

— Аз сигурно щях да пасна добре — каза Кигън. — Щях да се разхождам по къси гащи и да събирам топките за голф.

Тя го погледна закачливо.

— Можеше да пофлиртуваш с дамите.

— Да, разбира се.

— Има една, лейди Пенелоп Трейнър. Хваща окото.

— Какво работи мъжът й? Да не доставя злато за хазната?

— Не мъжът й. Баща й. Той е журналист. Тя пътува с него навсякъде. Ако не беше толкова стар, щях да ги заподозра в кръвосмешение.

— Голяма мръсница си, Вани.

— Знам — каза тя през смях. — Всъщност едва ли ще имаш шанс с нея, тя си е намерила обожател и вече е сгодена. — Тя повдигна вежди и го погледна високомерно. — Джон Уорд Алънби Трети.

— Трети, не по-малко?

— Идеалната двойка. Съюз, породен от скука. На коктейла беше толкова скучно, та чак греховно.

— Помислих си, че са твои стари приятели.

— Тя е… е, не стар приятел. Тя и баща й идват на острова от години. Обикновено гостуват на Грант Пибоди. Всички глезят стария Уилоуби заради колонката, която списва за вестниците. Тя е доста готина мацка, но много студена.

— Как се казва старият й баща?

— Уилоуби. Сър Колин Уилоуби.

Той отиде до мивката и си изми ръцете.

— По дяволите, познавам ги! Срещнах ги веднъж… Боже Господи, сигурно е било през лятото на трийсет и четвърта. Мисля, че беше на конните състезания във Франция. Съпругът й е бил военен… бил е летец изпитател. Преби се.

— Точно така, тя е вдовица. Е, както и да е, вече не е като едно време.

— Едно време? Ти току-що навърши тридесет, мила, какво значи „едно време“?

— O, знаеш какво искам да кажа. Старата тайфа беше весела. Щеше да ги харесаш. От шестгодишна до шестнайсетгодишна си прекарвах чудесно. Ходехме за Деня на благодарността и се връщахме за Великден. Имахме си училище, собствени учители. Никой никога не бързаше. Всички бяха приятелски настроени и се погаждаха. Е, имаше и глупави препирни. Спомням си веднъж чичо Били и Винсънт се скараха ужасно, защото Винсънт беше закотвил яхтата си пред Вандербилтови и им развалял гледката. Такива глупости.

— Знаеш ли, Вани, все забравям колко си червива с пари.

— Виж ти кой го казва!

— Не, аз говоря за много богатите. Като Астор, Вандербилт, тези хора притежават половината свят. И твоят баща е един от тях. Колко от тези богаташи са от „старата тайфа“, както се изразяваш?

— Е, да видим. Беше Корнелиус Ли, мистър Морган…

— Дж. П. Морган?

— Младши — каза тя.

— Господи! А цар Мидас идваше ли? Тя се изкикоти.

— Не, но идваха Гудиърови, Ед Гулд Младши, Чарли Морис, Рокфелерови, мистър Джим Хил…

— Плюс тези парвенюта лейди Пенелоп и как му беше името… Трети.

— Трудно може да се каже, че са парвенюта. Уилоуби има рицарско звание.

— По дяволите, половината водопроводчици в Англия имат рицарско звание — каза Кигън.

— Е, бих казала, че и двамата прекомерно се хвалят, че познават видни личности. И новият годеник не пада по-долу.

— Наистина? И какви имена споменава пък той?

— Какво ще кажеш за Уелския принц?

— Искаш да кажеш Едуард, този, дето се оттегли?

— Да.

— И по какъв начин един човек се хвали, че познава предишния крал на Англия?

— Е, възхищавахме се на запалката му и той небрежно посочи, че му е подарък от принца.

— И какви запалки раздава принц Едуард като подарък? — Кигън отново почна да меси тестото.

— Златни, разбира се.

— Нещо друго? Бих искал да знам — просто в случай, че направя услуга на Еди.

— Мисля, че беше „Дънхил“ — каза Вани. — Да. Точно така. „Дънхил“. С вълча глава на върха. Беше наистина доста…

Сърцето му подскочи и той я прекъсна:

— Слушай… — Гласът му напрегнат. — Този човек със запалката… има ли три белега на едната буза?

— Три белега? — Тя погледна тавана, като се опитваше да си го представи. — Той има брада. — Не мога да кажа. Ки, какво ти става?

— Господи! Тази стара тайфа, за която казваш, че ходи в Джекил, колко души са, Вани? Точно. Колко семейства?

— Точно? Ами чичо Джо, после…

— Боже мой, трябва ли да ги броиш един по един? Тя затвори очи и се съсредоточи.

— Момент, чакай малко… двадесет и пет… двадесет и шест… и старият Крейн, казвахме му чичо Клозетко. Цялата му вила има златна арматура в баните и…

— Били са двадесет и седем?

— Доколкото си спомням…

Но Кигън всъщност не се интересуваше от отговора. Умът му препускаше бясно. Двадесет и седем милионери на изолиран остров до брега на Джорджия…

— Боже мой, това е! — извика Кигън. — Това трябва да е! Още веднъж, как му беше името?

— На кого?

— Този, който се жени… — Той млъкна за момент. — Господи, те също трябва да са в играта. Те са го измислили! Те са връзката!

— Ки…

— Боже, това вероятно е било идея на Уилоуби!

— Франсис, за какво говориш?

„Двадесет и седем от най-богатите хора в Америка — каза си той. — Боже мой, това ли е?“

Вече не мислеше за имената им, мислеше за техните асоциации: стоманодобив, железопътен транспорт, доставки, преса, стоков пазар, петрол, автомобилна индустрия, въгледобив, банките, недвижимо имущество. Всичко беше вътре, цялата промишленост, целите Щати!

Двадесет и седем от най-богатите, най-могъщите хора в страната. Хората, които контролираха почти всеки аспект от бизнеса и банковото дело. Изолирани на един остров две мили широк и пет мили дълъг.

Двадесет и седем!

Двадесет и седем милионери! Siebenundzwandzig трябваше да неутрализира Америка — и щеше да го направи като хване тези двадесет и седем души и ги държи заложници на острова!

Но… така нямаше да се получи. Не можеше. Един човек не можеше да държи целия остров в плен. Глупава идея.

Освен ако планираше да ги вземе от острова…

Той извади един атлас. Островът беше само малка точка на картата. През следващите тридесет минути Кигън беше на телефона. Но в един часа през нощта, при това точно преди празник, не можа да се свърже със Смит и накрая се отказа.

Никой друг нямаше да му повярва. Той нямаше пълномощия.

Оставаше само една възможност.

Драймън спеше дълбоко, когато Кигън нахлу в стаята му с чаша черно кафе и два аспирина. След него влезе Ванеса.

— Бепи, ставай!

Драймън беше мъртъв за света. Дори не изпъшка. Кигън грубо го разтърси.

— Драймън! Тревога!

— Мм? — измърмори пилотът, без да отваря очи.

— Кафе в леглото — сладко каза Ванеса.

Драймън се извъртя и погледна с наполовина отворени очи.

— Колко е часът?

— Късно е — каза Кигън. — Ето, изпий тези аспирини с кафето. Ще се почувстваш много по-добре.

— Махайте се. Днес е празник.

— Чуй ме, Драй. Събуди се!

— Добре де, добре — промърмори пилотът.

— Буден ли си?

— Буден съм.

— Бепи, знам какво означава Двадесет и седем. Знам кой е той, къде се намира и какво ще направи.

Мътните очи на Драймън почнаха да се избистрят. Той погледна Кигън.

— Да не си прекалил с шампанското?

— Чу ме добре, приятел. Той е на остров Джекил, до брега на Джорджия. Казва се Джон Уорд Алънби Трети.

— Аха. И какво ще направи?

— Ще вземе за заложници двадесет и седем от най-богатите мъже в Америка.

— Господи, Ки! Това са глупости. Един и половина през нощта и ти си решил да си правиш шеги.

— Никога не съм бил по-сериозен. Помниш ли, че ти казах, че Вани е поканена в Деня на благодарността да пътува с богаташите, нали?

— Да.

— Е, те не са просто богаташи. Те контролират транспорта, железопътните линии, петрола… Боже Господи, ако и когато започнем война, тези хора ще управляват нашата военна машина. И те са на един остров до брега на Джорджия. Помисли за това, Бепи. Те стоят в океана без защита и нашият приятел Двадесет и седем е сред тях.

— Как дойде до това…

— Слушай, капитане, не мога да се свържа със Смит. Всеки, който може да помогне, е в отпуска. ФБР ще ми се изсмеят в лицето, ако им кажа това. Ако им позвъня, ще ми затворят телефона. Трябва да прелетим дотам.

— По дяволите, Ки, с това е свършено. Ние не се занимаваме със случая. Ти дори нямаш никакви пълномощия. Всичко, което имаш, е тази въображаема история. Аз съм в отпуск и след някой месец ще бъда цивилен гражданин. И ние нямаме самолет! Забрави ли, че трябваше да го върна на Воненновъздушните сили?

— Изпий си кафето. Нищо не е свършило, приятелю. Предстои ни пътуване със самолет.

— Това е на хиляда мили.

— Около седемстотин и петдесет по права линия.

— Какво ще правим, ще скочим от покрива и ще махаме с ръце ли?

— Трябва ни самолет.

— Къде ще намерим самолет в Деня на благодарността? И всъщност кой ще ни заеме самолета си? Аз не познавам никой, който да дава под наем самолети.

— Хайде, помисли. Все трябва да познаваш някого, Бепи…

 

Фармингдейл дори не беше градче — просто няколко къщи на кръстопът. И един хангар, по-точно барака от шперплат и гофрирана ламарина. През унилите ниви беше прекарано нещо като тясна алея.

— Това е пистата — каза Драймън.

— От колко време познаваш това момче? — попита Кигън.

— Летяхме заедно известно време. Отнесе покрива на Офицерския клуб в Панама Сити и доживотно го прехвърлиха в наземния персонал. Е, и той се разкара.

— Нямате ли някой нормален пилот във Военновъздушните сили, Бепи?

— Чувал съм, че имало един в Уестовър Фийлд, но това е само слух.

Барни Гарисън ги чакаше в една малка стаичка до вратата на хангара, сгушен между една нафтова печка и старо счупено бюро.

— Бепи, копеле такова! Изобщо не съм мислил, че ще те видя отново!

— Как я караш, Лупинг? — каза Драймън, стисна високия си луничав бивш колега с мечешка прегръдка и после го запозна с Кигън.

— Не мога да се оплача. Занимавам се малко със земеделие, малко с пръскане с препарати. Оправям се. По-добре е, отколкото да слушам глупостите на разни сухопътни офицери. Изненадан съм, че все още си играеш на войници, момче.

— Аз съм в отпуск преди уволнение. Точно след Коледа заминавам за Китай.

— Ще летиш с Шано? Драймън кимна.

— Трябва да си помислиш за това, Лупинг. Заплатите са големи. Имат самолети Р-40. Ще бъде като пикник.

Гарисън изсумтя и поклати глава.

— По дяволите, мислех си, че вече си поумнял. Китай, глупости! Банда тъпанари. Е, ела да хвърлиш поглед на бракмата.

Той отиде до вратата към хангара, изтри с ръка едно кръгче в мръсния прозорец и гордо заяви:

— Ето я.

„Бракмата“ беше боядисан в синьо и жълто РТ-17 — едномоторен биплан с кабина от шперплат. Изглеждаше като антика от Първата световна война. Кигън го гледаше подозрително.

— Имаш късмет. Току-що свалих резервоарите за пръскане, за да ги почистя през зимата. Регулирах мотора и подмених всички кабели. Абе качваш се и летиш.

— Колко може да вдигне?

— При малко попътен вятър… сто и петдесет. Драймън се обърна към Кигън и се начумери.

— Това прави шест часа в кабина без отопление, а температурата горе е около петдесет по Фарейнхайт.

— Направо си замръзва човек — обади се Гарисън.

— Радиотелефон има ли?

— Не. Никога не съм използвал.

— Вътрешна връзка?

— Има тръба, по която можеш да викаш напред и назад. Работи чудесно. Къде казвате, че отивате?

— Брънзуик, Джорджия.

— Къде, по дяволите, е това? — попита Гарисън и измъкна чекмеджето на бюрото. Дъното изпадна и по целия под се разпиляха стари мазни карти и схеми.

— Към Флорида — каза Драймън.

Гарисън коленичи и запреравя картите, докато намери достатъчно, та да сглоби маршрута на пътуването.

— Ето го — каза той. — Я, имали и писта. А тук има малка морска база. Точно по маршрута ви.

— Не можем да прелетим над морска база без радиотелефон — каза Драймън. — Ще си помислят, че ги атакуваме.

— С това! — каза Кигън, като посочи биплана.

— Какво е времето на юг?

— Хубаво е, докато стигнем Южна Каролина. После ще почнем да гоним една дъждовна буря или обратното. Тя се движи на юг покрай брега, ако се вярва на бюрото за прогноза на времето.

— Е — каза Гарисън доста сериозно, — понякога улучват. Какъв таван имате?

— Триста метра и две мили видимост.

— По-добра, отколкото в Колорадо — каза Кигън.

— Не ми говори за Колорадо. Ако Господ не беше сложил този проход там, сега щяхме да сме част от пейзажа. — Драймън поклати глава. — Господи, Ки, не можем ли някога да летим донякъде в хубаво време?

— Какво ще кажеш за ветровете?

— Ако бурята продължи да се движи по този начин, двадесет до тридесет мили в час.

Гарисън Задъвка една клечка за зъби и се замисли. После се наведе към Драймън.

— Слушай, нямам достатъчно застраховка за тази щайга да покрия и едната гума. Сигурен ли си, че този човек си заслужава… искам да кажа, ако нещо се случи с моя самолет…

— Ще ти купя нов — каза Кигън.

— И ще го направи — каза Драймън.

— Окей, щом ти казваш, Бепи — каза Гарисън, въпреки че в тона му все още се долавяше скептицизъм. Той погледна картите и вдигна рамене. — По дяволите, може пък и да успеете.