Уилям Дийл
27 (35)

35.

— Здравей, Франки Ки — меко каза Ванеса и се усмихна.

Той така се изненада, че в първия момент не можа да проговори. Мислите му изведнъж се върнаха назад на гарата в Берлин почти преди пет години.

Вани му хвърляше шапката си. Той се връщаше пеша в хотела, сам в дъжда, и не мислеше за нея, а за Джени. Пращаше й цветя без визитна картичка…

Тя изглеждаше страхотно — с черна френска шапка, накривена на едното око, с черни копринени чорапи, сив копринен костюм и едно черно кадифено колие с диамант в центъра. Беше облечена убийствено и Кигън знаеше, че жертвата е той.

„Не е улучила подходящо време“ — помисли си той. Но тя изведнъж каза точно подходящото нещо.

— Наистина съжалявам, Ки — каза тя. — Току-що научих за Бърт.

— Откъде знаеш, че съм тук?

— Ох… знам — каза тя почти с копнеж. — Мога ли да вляза?

— Разбира се — каза той, отстъпи и отвори широко вратата.

Холът беше просторен, с масивен широк прозорец, който гледаше към балкона и към Ист Ривър. Вратите от двете му страни бяха отворени и ветрецът издуваше завесите. Мебелите бяха със заоблени ръбове — последната мода в дизайна. Всичко беше в светли пастелни тонове — сиво, жълто и синьо. Имаше три импресионистични картини, едната на последното испанско откритие, Пикасо. До едната стена бе иззидана тухлена камина, а срещу нея имаше лавици с книги, високи до тавана. На една маса в ъгъла имаше снимка на Джени, Бърт и Кигън от Франция — единствената снимка в стаята. Ванеса видя трите чаши на масата до отворения албум и спря насред хола.

— О! Не знаех, че имаш компания. Много нахално от моя страна…

— Нямам компания — решително каза той.

Тя отново погледна чашите и той се зачуди как ли й изглежда — сам мъж, седнал в апартамента си с три чаши шампанско. Как, по дяволите, можеше да й обясни?

— Аз… пиех тост за сбогом с Бърт. Защо не ми направиш компания?

— Съжалявам, че ти се натрапих…

— Радвам се, че дойде — прекъсна я той. — Седни, ще ти донеса чаша.

— Защо просто не сложиш лимонена кора в една от тези? — каза тя с усмивка.

— Все още помниш, а?

— Помня всяка секунда от тези два дни — каза тя откровено. — Знам и за твоята приятелка и какво се е случило с нея. Имал си повече неприятности, отколкото заслужаваш. Но не можеш да останеш сам завинаги, Ки.

Той се усмихна и й наля.

— В какви скрижали е издълбано това?

— В никакви — каза тя и раменете й увиснаха. Взе чашата и го последва на балкона. Лекият летен ветрец размърда яката й. Ванеса се наведе над балкона и загледа един влекач по реката. — Издълбано е в отчаянието.

— В отчаянието?

Тя си свали шапката и разтърси косата си. Беше я пуснала до раменете.

— Аз съм напълно безсрамна, когато става въпрос за теб — каза тя. — Четвърта година посещавам всяка премиера, всяко откриване на галерия, всяко парти, любимите ти ресторанти и се надявам да те срещна. Но ти не ходиш на откривания и по партита. И предполагам, че си ядеш вкъщи, нали?

— Станал съм страхотен готвач, Вани — каза той. — Все още не съм готов за обществен живот.

— След четири години! Ти имаш приятели, които се тревожат за теб! Липсваш им. — Тя се обърна към него и опря гръб на парапета. — Поне един, във всеки случай.

Тя все още си беше разкошна както в Берлин, но ведрият вид на невинност беше изчезнал, заменен от първите признаци на цинизъм, първите жестоки линии на зрелостта.

— Чух, че си се омъжила.

— Значи все още говориш с живите хора.

— Аз всъщност никога не съм бил част от твоето обкръжение, Вани. Баща ти ясно ми даде да го разбера.

— Какво искаш да кажеш?

— Че мога да бъда приет, само ако играя по техните правила.

— Което ти не си приел.

— По дяволите, аз не съм аристократ. Кръвта ми не е съвсем синя. Последното парти, на което бях… май беше преди три години, точно след първото морско пътешествие на „Нормандия“. Говорихме за теб с Мерилин Мартин.

— Знам. Видях те за минутка. Не помниш ли?

— Разбира се, че помня — каза той, — Ти беше най-очарователната жена там…

 

Лъскава и горда, „Нормандия“ навлезе величествено в пристанището на Ню Йорк. Хиляди посрещачи я приветстваха. Стотици яхти и лодки се трупаха около нея като кученца около майка си. „Нормандия“ току-що беше счупила световния рекорд по бързина при първото си плаване, като бе отнела приза на немския „Бремен“, така че тълпата беше особено радостна. Свиреха клаксони. Пищяха свирки. Буря от конфети падна на Уол Стрийт, докато корабът премина покрай Манхатън по пътя си към Хъдсън. Небето се изпълни с фойерверки, докато „Нормандия“ правеше широкия завой към кея в края на Западна 49-а улица.

Кигън пристигна точно когато поканените влизаха от широката, пъстро осветена палуба за първа класа в главния салон. Триото на Бени Гудмън засвири „I Got Rhythm“. Гостите — поне петстотин души — се натискаха около сцената и аплодираха игровото изпълнение на Гудмън, оглушителния ритъм на барабаните на Джин Крупа и контрапункта на Теди Уилсън, чиито пръсти едва докосваха клавишите. На танцовата площадка по-смелите вече буйно танцуваха, ритаха високо във въздуха и подскачаха като полудели. Кигън си все напитка и тъкмо посегна към ордьоврите, когато един глас зад него каза:

— Франсис?

Той се обърна и видя една дребна червенокоса жена. Косата й беше късо подстригана, шапката й бе украсена с пайети. Зелените й очи бяха кръгли и пламенни. От нея се излъчваше енергия. Бялата й рокля, също с пайети, повече разголваше, отколкото прикриваше великолепната й фигура и при всяко нейно движение проблясваше и трептеше. „Истинска фея — помисли си Кигън. — Очарователна пакостница.“ И каза:

— Здравей, Мерилин. Радвам се да те видя.

— Ти ме помниш! — извика тя очевидно поласкана. Той самият също беше изненадан. Не я беше виждал от години. Брат й беше един от тайфата му в колежа и за последен път я беше видял точно преди дипломирането — преди гъсеницата да се превърне в пеперуда.

— Виждал ли си Вани, откакто си се върнал? — попита тя внезапно. Въпросът го свари съвсем неподготвен. Преди да успее да й отговори, тя продължи: — О, много лукаво от моя страна. Знам, че не си я виждал, понеже тя е най-добрата ми приятелка.

— Ванеса Бромли? Тя кимна.

— Гледай ти! — каза той. Не можа да измисли нищо по-умно.

Тръгнаха към предната част на салона, за да видят по-добре триото на Гудмън.

— Тя тук ли е? — попита той.

— Ще дойде. Тя е на театър. На премиера. — Тя затвори очи за момент, после го погледна и бързо добави: — Но би излязла на секундата, ако знаеше, че си тук.

Високият очилат ръководител на състава беше самата невъзмутимост в центъра на урагана. Само пръстите му пробягваха по кларинета, сякаш клапите пареха. Крупа с бебешкото лице беше неговата противоположност — невъзможен вихър, който превръщаше всеки удар по барабаните в пистолетен изстрел.

— Моля те, не си тръгвай, докато тя не дойде — изтърси Мерилин. — Много е нещастна.

— Мерилин…

— Добре де, няма. Знаеш ли колко се радвам? Не съм те виждала от… десет години. Десет години?! Баща ми много те обичаше. Казваше, че ти си единственият луд в цялата тайфа.

— Никога ли не е виждал Фреди Армистед?

— Фреди не беше луд, той беше безнадеждно ненормален.

Кигън се усмихна на спомена, без да иска.

— Помниш ли когато изкопа оня трап и вкара вътре коня? Цял ден го вадиха. И изобщо не разбраха кой го е направил.

— Какво ли е станало с Армистед? — каза тя. — Просто изчезна след дипломирането. А помниш ли Лайл Торнтън?

— Торнтън Пуйката?

— О, Господи, как мразеше този прякор. Ти ли му го измисли?

— Не — каза Кигън неубедително. — Но наистина изглеждаше точно като пуйка.

Тя сви рамене и се закикоти.

— Вярно. Досущ като пуйка. С този мършав врат…

— А какво ще кажеш за човката му?

— Това е жестоко, Франсис!

— Хайде сега, имаше нос колкото бейзболна бухалка.

— Чу ли за баща му? Разорил се по време на кризата, отишъл в Чикаго и скочил от прозореца на хотел „Еджуотър Бийч“ Пуйката се мъчи няколко години, после се ожени по сметка и тъст му му купи място на стоковата борса като сватбен подарък, вероятно за да не го издържа.

— Лайл Луелин Торнтън Трети — каза Кигън. — С такова име няма как да не си богат. Кой ли е прилъгал?

— Вани — отговори Мерилин безцеремонно.

— Вани! — възкликна той. — Вани се е омъжила за Торнтън Пуйката?

— Не можеш да го проумееш, нали? — каза Мерилин. — Една от най-големите мистерии на двадесети век.

— Може би има някой скрит талант, за който не знаем — предположи Кигън.

— Не мисля така отговори Мерилин. — Той просто се забърка в театъра. Откри една двойка, играла в едно шоу на Бродуей, и стана известен. Сега всички мислят, че има страхотен усет. Имат къща на Ист Стрийт 83, на половин пресечка от парка, и още една, лятна, в Кейп Код. — Тя спря за момент и изчисти една конфета от рамото си. — Вани е абсолютно нещастна.

— Нещастна?

— Торнтън се е превърнал в абсолютно страшилище. Отнася се грубо с нея, изчезва по цели дни. Ами да, нали прибра парите това копеле… А тя непрекъснато говори само за теб. За онова лято в Германия.

— Бяха само два дни, Мерилин…

— Но тя не може да ги забрави.

— Ти каква си, сватовницата на Източното предградие ли?

— Не. Просто мразя приятелите ми да са нещастни. Не се оплаквам, аз имах късмет. Имам щастлив брак и две дъщери, които ще ти вземат акъла, голяма къща в Уест-порт и съпруг, който ме обича. — Тя го погледна с големите си кръгли зелени очи. — Защо не останеш само да й кажеш здравей?

— Ще видим — каза той и побърза да смени темата. — Кой е твоят съпруг? Познавам ли го?

— Едва ли. Той е от Питсбърг. Хирург. В момента има спешна операция. Надявам се да дойде преди да е свършило партито.

— Както е тръгнало, тази шумотевица ще продължи чак до другия вторник.

— Виж, всички ще отидем във френското казино на 50-а улица да хванем нощното шоу — каза тя. — Защо не дойдеш с нас? Било доста нецензурно.

— Не и когато си видял оригинала.

— Голям сноб си!

— Не исках да прозвучи така — каза той небрежно. — Имах предвид, че френската версия е доста по-неприлична.

— Е, ела все пак.

— Мерилин…

— Или пък ела в театъра в Уестпорт да видиш Рут Гордън в „Провинциална съпруга“. Знаеш ли, казват, че е страхотно ексцентрична. Мислим да…

— Мерилин!

Тя изведнъж спря и най-невинно каза:

— Да?

— Дамата е омъжена.

— Но умира от мъка, Франсис — отговори тя сериозно.

— Аз не мога да направя… — започна той и сам разбра, че лъже. „Не мога да направя нищо. Това не е мой проблем“ — удобни фрази, които се беше заклел никога да не използва отново. — Очевидно това не е подходящото време и за двама ни.

— Но ще си помислиш, нали?

Последното измъкване. Човек може да си мисли и цял живот.

— Разбира се. Ще си помисля.

— Добре. Хайде, ела да танцуваш с мен.

— Не знам как се играе това модерно нещо.

— Казва се джитърбагинг и е лесно. — Тя го поведе към огромния дансинг. Прилепналата й рокля блещукаше.

 

По-късно той стоеше на палубата над мостика и наблюдаваше партито отгоре. Видя Ванеса да се качва на борда — движеше се величествено през тълпата. Беше в къса черна коктейлна рокля, изумително семпла, с грозд диаманти на врата. Докато я наблюдаваше, той усети колко много я бе променило времето — от жизнена палавница в жена с аристократично достойнство. Тя се движеше с изискана грация и излъчваше величествено равнодушие, сякаш принадлежеше към някоя висша каста, създадена само заради нея. Бе самоуверена и надменна, но в нея се усещаше и някакъв намек за детинска наивност. Но безспорно бе най-интересната жена на партито. И вероятно най-опасната. Каква двойка щяха да бъдат с Мерилин! Торнтън Пуйката не се виждаше никъде.

После изведнъж тя се обърна, подтикната сякаш от първичния си инстинкт, и погледна право към него. Гледаха се цяла минута, докато тълпата като че ли се раздели, за да се виждат. Изражението й се промени, стана по-напрегнато… после някой изтича към нея, последваха поздравления, прегръдки и целувки. Той си тръгна.

„Ще си помисля“ — така беше казал тогава. Преди три години.

 

— Мерилин говори прекалено много — каза тя.

— Тя ти е приятелка. Беше разтревожена за теб.

— Знам, не исках да кажа това. Тя ме придума да дойда тук. Нямах кураж да го направя сама.

— Кураж? — попита той насмешливо.

Тя обърна лице настрани. Гласът й беше почти шепот.

— О, Господи, Ки, не знаеш ли защо съм дошла? — Не го поглеждаше. — Дойдох, защото изхвърлих съпруга си преди година. Дойдох, защото съм на двадесет и четири и съм самотна, и защото мислех за теб през целите тези пет години и исках да спя с теб през цялото това време. Винаги съм искала да спя с теб. И ако това ме прави уличница…

— По-полека — меко каза Кигън. После се засмя. — Винаги ли пристъпваш така директно към въпроса?

— Просто ме прегърни. Ще го направиш ли, Франки Ки? — каза тя. — Или ми позволи аз да те прегърна.

— По дяволите, аз не съм за теб — каза той. В тона му се долавяше предупреждение.

Ванеса поклати гласа, обърна се с гръб към него и загледа реката.

— Не знам защо всъщност го казах. — въздъхна тя. — Това, което наистина искам, е някой да ме прегръща, докато заспивам, да споделя сълзите ми, да го боли, когато ме боли, да се смее, когато се смея. Искам някой, който да ми вярва, а не да се смее на фантазиите ми. — Тя го погледна през рамо. — Толкова ли много искам от този някой, Ки?

— Не, това е скромно желание.

— Ти не искаш ли същото?

— Исках го.

— И загуби всичко това?

— Вече не ме е грижа.

— Защо?

— Когато я загубих… по дяволите, не знам… може би не е било така хубаво, както си го спомням.

Той спря и запреравя най-черните си мисли. Подлагаше на изпитание паметта си, както бе правил безброй пъти. Но винаги достигаше до едно и също заключение.

— Не — продължи той, — това не е вярно. Това беше, наистина беше много хубаво време от моя живот. Просто не продължи дълго. Може би на всички ни е отпуснато по малко щастие и ние го изконсумираме и после плащаме за него, с тази разлика, че цената, която се плаща е… прекалено… висока.

— Не вярвам в това. Не вярвам, че Господ е толкова жесток. Аз все още не съм се отказала.

— Имаш предвид Пуйката?

— По дяволите Пуйката — рязко отвърна тя. — Скъсахме отдавна.

— Къде е той сега?

— Някъде в небостъргача „Дакота“, знаеш къде е.

— Знам, разбира се.

— Забавлява се с момичета от трупата — каза тя горчиво. — Разправят, че обичал да го прави с две-три наведнъж.

— Разведе ли се вече?

— Още двадесет и четири дни. Задрасквам всеки ден в календара си. — Ванеса спря да поеме дъх. Сълзи се насъбраха в ъглите на очите й и тя премигна. — Така се опитвах, Ки! Опитах се да бъда добра съпруга и да го направя щастлив. Все не беше достатъчно. Лайл никога не получава достатъчно. Апетитът му за всичко е ненаситен. Благодаря на Господ, че нямаме деца.

— Открай време си е такъв — рязко каза Кигън. — Понеже никога не успяваше в нищо. В училище беше измамник и лъжец. Лъжеше непрекъснато.

— О, в това много го бива.

Кигън се опита да обърне нещата на шега.

— По дяволите, и в това не го биваше — засмя се той. — Толкова много лъжеше, че на всички им омръзна.

Тя също се засмя.

— Да! Прав си. На всички им омръзва.

— Все пак, какво му е толкова на Пуйката?

— О, Господи, вече не знам. Понякога се събуждам посред нощ и чудя за същото нещо. И после си мисля, че може би аз съм виновна, че може би не заслужавам нещо по-добро…

— Недей така.

— Не, аз…

— Спри! Не обвинявай само себе си. Има много като Торнтън на този свят. Те използват всичко, до което се докопат, и никога не се отплащат.

Тя го погледна. Очите й бяха насълзени.

— Има и още нещо. Понякога си мисля… бяхме три години заедно, и мисля, че би трябвало да има някои щастливи спомени, би трябвало да чувствам нещо към него. Но нищо не чувствам.

— Имам един приятел, Нейлс. Дори бяхме съдружници. Бяхме заедно и на фронта. Та той казва така: „Приятелю, идваме на този свят съвсем голи и си отиваме съвсем голи, и всичко в този промеждутък е чиста печалба“. Може би това е правилният възглед. Може би трябва да използваме по най-добрия начин това, което ни се предоставя.

— Но ти не го правиш.

Тя го гледаше с копнеж и болка и погледът й разруши бронята му.

— Ох, Ки, какво става с този свят? Какво става с всички нас?

Гневът му беше като навита на пружина змия, която сякаш изведнъж се освободи. Не, той не избухна, но юмруците му бяха стиснати и говореше с нисък глас, пълен с ярост:

— Това, което става, е, че живеем в свят, пълен с хора, които искат да мислим като тях, да постъпваме като тях и да вярваме в това, в което вярват те, и ако не се подчиним, те ни унищожават. И знаеш ли кое е смешното? Те винаги са малцинство. Ние не им обръщаме внимание, докато някоя сутрин не се събудим и не видим, че по щандовете за вестници няма „Таймс“ и нашите любими книги са изчезнали от библиотеките, и че те бият най-добрите ни приятели и ги влачат по затворите, понеже косата им не била руса или носовете им не отговаряли на техния стандарт. А после вече е прекалено късно.

— Наистина ли мислиш, че това може да се случи тук? Той кимна утвърдително.

— Имаше един момент, Вани, когато трябваше буквално да бягам, за да спася живота си. Искам да кажа, че буквално избягах. Не зная кое беше по-лошо, страхът или унижението, но мисля, че сега по-добре разбирам какво е свободата.

— Това ли се случи с нея в Германия?

— Това се случи с Германия. Тя просто попадна в чистката. Така че няма нужда да рониш сълзи за мен, запази ги за нея. Тя е затворена доживот в една помийна яма, управлявана от психопати.

— О, Боже…

Тя посегна и прекара пръсти по бузата му, после обви ръцете си около кръста му и го прегърна силно. След малко той също се пресегна и обви ръцете си около нея. Стояха на балкона и се притискаха един друг, като двама давещи се, опитващи се да спасят другия.

 

Обвързаха се в горещо приятелство, което трудно можеше да се нарече платонично. Но тя не му се натрапваше. Просто беше щастлива да бъде до него, да идва при него, да му готви, да слуша как двамата с Нед обсъждат новините. Когато излизаха на вечеря, отиваха на непознати места, обикновено късно през нощта, за да избегнат старите приятели. Само Мерилин споделяше тяхната тайна и понякога, когато мъжът й беше зает в болницата, прекарваше вечерта с тях. Кигън се разкъсваше между миналото и настоящето. Докато един глас от миналото не промени всичко.

Беше точно на Новата 1939 година, в три часа сутринта.

Кигън се връщаше от апартамента на Ванеса и тъкмо бръкна за ключовете си, когато един глас прошепна от сенките на входа:

— Мистър Кигън?

Кигън спря и примигна подозрително в мрака. Човекът се придвижи към светлината. Беше по-нисък от Кигън, но по-тежък, мускулест, с масивни рамене и гъста черна брада. Носеше черна моряшка шапка, нахлупена ниско над челото.

— Какво има? — попита Кигън.

Мъжът излезе на светло.

Беше Вернер Гебхарт, помощникът на Аврам Волфсон от Черната лилия.