Уилям Дийл
27 (24)

24.

Спомените на Вилхелм Фирхаус за първивия му ден в училище понякога нахлуваха в мислите му без предупреждение, подсъзнателно възбудени от някой реален или въображаем поглед или дума. Когато това се случваше, Фирхаус биваше завладяван от страшен бяс, който ставаше още по-ужасяващ поради студения му контрол върху емоциите. Обектът на този бяс бе винаги Давид Кравиц. Малкият Вили беше водил доста спокоен живот до този ден, понеже деформацията му бе приета и игнорирана от семейството и приятелите. Въпреки че той усещаше, че тази грозна буца плът на рамото му го прави по-различен от другите, той все още не знаеше колко жестоки могат да бъдат децата.

Първият, който го обиди, беше Давид Кравиц, чието семейство бе богато и влиятелно и който бе един вид самозван водач на класа. На Кравиц, който бе отличен ученик, бързо му стана ясно, че Фирхаус представлява заплаха. Гърбавото момче беше много надарено, бързо вдигаше ръка в клас и беше винаги подготвено. Така че Давид Кравиц започна да унижава и да обижда Фирхаус, наричаше го „оня новия, гърбушкото“. Намекваше, че деформацията била резултат от някаква тъмна и ужасна тайна, внимателно прикривана от семейството. Дори веднъж разпространи слуха, че Фирхаус, всъщност единствено дете, имал сестра, която била толкова уродлива, че я държали в килера. Другите деца бързо се включиха в заговора.

Кравиц бе първият човек, когото Фирхаус намрази истински, и тази омраза с годините се бе разраснала и бе включила всички евреи. Той се наслаждаваше на лъжите и слуховете, които расистите разпространяваха за тях, а когато прочете „Майн Кампф“, омразата му стигна до крайност. Тя стана неговият Талмуд, неговата Библия. Хитлер беше Бог, евреите бяха Дявола и кръвта беше светената вода на живота, която трябваше да бъде очистена и пречистена от грях и превърната в арийска за славата на Третия райх. Той беше един идеален нацист — интелигентен посветен мъж, чиято сляпа омраза беше заменила моралните му убеждения и чийто расизъм беше толкова долен, че се доближаваше до извратения религиозен фанатизъм, при който ритуалите са унищожение, предателство, мъчения и убийства.

Фирхаус добре разбираше иронията на факта, че зависи напълно от евреите, за да изпълни една от най-важните задачи, които му бяха поставени. В момента усмихнато наблюдаваше през открехнатата врата на всекидневната си как въвеждат в кабинета му Херман Адлер. Погледна си часовника. Ще го остави да почака десетина минути. Десет минути сам в кабинета, със собствената си параноя. Каква прелестна мисъл!

Херман Адлер седна на стола и здраво стисна чантата пред гърдите си, сякаш се страхуваше да не отлети. Стаята беше мрачна въпреки двете лампи — едната осветяваше бюрото, а другата — Адлер. На ореховото бюро имаше само един бележник, телефон и пепелник. Преди очите на Адлер да привикнат към тъмнината, вратата се отвори и Фирхаус влезе напето, опитвайки се да омаловажи буцата на гърба си. Не погледна към Адлер, а седна на бюрото, сложи си очилата, отвори едно чекмедже и взе някаква папка. Извади си джобния часовник и го сложи пред себе си, отвори папката и прелисти съдържанието й, като от време на време спираше да прочете нещо, кимаше и си мърмореше одобрително.

Най-накрая запали цигара, облегна се и прикова суровите си очи в Адлер, който продължаваше да седи на ръба на стола и да стиска чантата.

— И така… може ли да те наричам Херман? — каза учтиво Фирхаус.

— О, да, разбира се, господин…

— Може да ме наричаш „господин професоре“ — каза Фирхаус и пак погледна в папката.

— Благодаря ви, хер професоре.

— Ти работиш изключително успешно по нашата Родословна програма, Херман. Затова пожелах да се срещна лично с теб… но бях доста зает.

— Разбирам, хер професоре.

Фирхаус беше научил, че колкото повече правеше човек, толкова повече изискваше Хитлер от него. Отначало беше разузнавателният отдел, после Черната лилия и сега родословната програма. Той беше решен да накара експеримента да проработи. Докато Химлер и Хайдрих бяха заети с по-важния проблем да се занимават със стопроцентовите евреи, Фирхаус тихо вършеше своята работа със субекти със смесена кръв: половин, четвърт и една осма евреи. Беше трудно. Адлер се беше оказал безценен съюзник в този проект.

— Виждам, че и двамата обичаме операта — каза той, без да вдигне поглед. Ни най-малко не се интересуваше от любовта на Адлер към операта, просто искаше евреинът да разбере, че СС знае всичко.

— Да, операта е голямата ми любов. Когато жена ми беше жива, ходехме на почивка в Италия. Всяка вечер ходехме в „Ла Скала“.

— Много хубаво. Както вече казах, твоите сведения са много интересни.

— Благодаря — отговори Адлер. Главата му нервно подскачаше.

— Колко са сега, дванадесет, тринадесет семейства?

— Петнадесет, господин професоре — отговори Адлер скромно.

— Хм. Някои от евреите във вашата общност усещат ли, че вършиш тази работа?

— Не, не, господин професоре — каза Адлер разтревожено. — Никой не подозира нищо.

— Добре.

— Точно затова дойдох да направя доклада си през нощта.

Фирхаус отново се взря внимателно в Адлер. Четирийсетгодишен нисък мъж, набит, но не дебел, с вълниста коса и нежни очи. Лицето му беше сбръчкано и бледо като тебешир. Носеше син костюм от шеевиот с кръпки на лактите, а яката на ризата му беше оръфана. Върху горната му устна лъщеше пот.

„Спретнат, но без вкус — помисли си Фирхаус. — Признателен — не, задължен — за най-малката услуга.“

— Ще те попитам нещо, Херман. Това притеснява ли те? Да издаваш други евреи по този начин?

Адлер дори не се замисли, а веднага поклати глава.

— Такъв е законът — каза той. — Имам късмет, че ми е предоставена тази възможност.

За момент очите на Фирхаус блеснаха и веждите му се повдигнаха от изненада.

— Да, това е най-практичната гледна точка — бавно каза той и пак погледна документите. — По професия си търговец бижутер, така ли?

— Да. Имах си собствен магазин.

— Беше ли национализиран?

— Да.

— И къщата ти?

— Да.

— Сега живееш на Кьонигсплац 65. Това апартамент ли е?

— Да, хер професоре. Една стая и малка кухня.

— Вдовец си, виждам. Близки?

— Синът ми беше убит на Западния фронт през 1916 година. Жена ми почина преди три години.

— Да, от сърдечен удар, виждам.

— Да. Тя всъщност не успя да преживее смъртта на сина ни.

— Пише, че ти също имаш проблеми със сърцето.

— Малки. Имах малък удар преди около година. Нося си хапчета, в случай на нещо. Така че съм годен.

— Добре. Не искаме да те загубим. Ти разбираш, Херман, че в партията има хора, които не са съгласни с политиката на този отдел: да се работи с хора със смесена кръв. Те искат всички евреи да бъдат включени в репатрирането и имиграцията. Бюрократи. Не искат да се променят, защото виреят върху съществуващото положение. Не с времето това ще се промени. Междувременно фюрерът ми е възложил да започна този експеримент. Ти разбираш поверителния характер на тази работа, нали, Адлер? И няма да я дискутираш дори и с другия персонал от СС.

— Разбирам, хер професоре.

— Аз лично мисля, че изследването на четири поколения е съвсем достатъчно. В края на краищата бройката ще бъде изумителна. Така че, Адлер, за теб винаги ще има много работа.

— Благодаря ви, господин професоре.

— Може би ще мога да те издигна до статуса на ариец. Това се прави, знаеш, при големи заслуги. Няма да имаш право да се ожениш за арийска жена, но това са дреболии. Ако продължаваш все така успешно, може да уредим да се придвижиш към нещо по-голямо, по-удобно, може да ще ти дадем друг магазин… и дори да ти прехвърлим малко партиен бизнес.

Адлер затвори очи. Беше чувал, че ако решат, германците могат да махнат позора от някой евреин, но сега чуваше първото официално потвърждение, че това се прави. „Господи — помисли си той, — отново да имам собствен магазин, прилична къща и знакът «Е» да бъде премахнат от документите ми за самоличност. Отново да почувствам свободата.“ Беше повече, отколкото можеше да се надява.

— Това ще бъде много великодушно, хер професоре — каза Адлер с треперещ глас. Сърцето му биеше силно.

— Предлагам ти още едно предизвикателство, Херман — каза Фирхаус, стана и заобиколи бюрото. — Хер Химлер би желал да върне доста влиятелни евреи, които… са напуснали Германия. Това са хора, които по много причини бихме желали да върнем. Предатели. Създават ни проблеми в другите държави. Те са пръснати навсякъде.

Той махна широко с ръка.

— Италия, Франция, Египет, Гърция, Америка. Всяко указание, което можеш да ни дадеш, ще бъде още по-голямо постижение за теб. Ще спечелиш не само моята благодарност, но и тази на раихсфюрера Химлер. Ще ти дам списък с имена. Ще си държиш ушите отворени, нали?

— Ще се заема веднага, хер професоре. Фирхаус го потупа по рамото и каза:

Искаш ли цигара? — Извади един пакет и изтръска една. — Френски са. „Голоаз“.

— О, благодаря, господин професоре — каза Адлер, взе си цигара с трепереща ръка и я запали. После отвори чантата и извади сноп документи.

— Тук имам нещо, мисля, че ще ви заинтересува…

И много внимателно сложи документите на бюрото, а после почти но инстинкт остави чантата на пода.

— Това са фамилни архиви — актове за раждане, спомени, писма и така нататък. Този тук, Оскар Браун, има банка близо до Кобург. Много преуспяваща. — Адлер порови в документите и сипря на една схема. — Проследил съм четири поколения назад, четири, хер професоре! — И гордо вдигна четири пръста. — Дядото на майка му е бил евреин. Иозеф Фелдщайн. Бил е служител в синагогата и всъщност той основал банката. Имам списък на всички наследници, включително племенници и братовчеди. Общо четиридесет и шест.

— Да, да, много добре. СС ще се погрижи за този господин Браун. — Но — каза Фирхаус, като взе една бележка от папката, — тук пише, че имаш информация само за моите уши. Каква е тя?

— Да, хер професоре. Тя е относно един меморандум, който разпространихте преди месец.

— Адлер, аз пиша по дузина меморандуми на ден.

— Този е относно Черната лилия. Фирхаус рязко вдигна поглед.

— Имаш информация за Черната лилия? — възкликна той, без да прави опит да скрие внезапния си интерес.

Адлер кимна.

— Е?… — Фирхаус замърда пръсти, сякаш искаше да измъкне информацията.

Адлер порови в документите.

— Аха. Ето тук. Вие, разбира се, знаете за Райнхард и…

— Да, да, знам всичко това — бавно каза Фирхаус, свали очилата и ги остави на бюрото. Очите му се присвиха в блестящи цепки, но гласът му изобщо не се промени — в такива случаи той ставаше дори по-въздържан от обикновено. Загаси цигарата си в пепелника. — Ние арестувахме Райнхард, това е минала история. Необходими са ми имена, Адлер, имена.

— Имам имена… господин професоре — уплашено заекна евреинът. — И схеми.

Той нервно затършува в документите си и докато го правеше, Фирхаус изведнъж рязко си промени настроението. Това беше, както той го наричаше, „неутрален разпит“. Не като противници. Но той използваше същите методи, които бе използвал и при по-недружелюбни срещи, като си служеше с умели смени на настроението, комбинирани с еднакви дози жестокост и великодушие, предназначени да държат жертвата му несигурна и уплашена. Методи, които бе усвоил от майстора на тази техника, Адолф Хитлер. Разликата беше, че Фирхаус, за разлика от своя избухлив и психически неуравновесен шеф, можеше да контролира променливите си чувства.

— Искаш ли чаша кафе? — внезапно попита той с усмивка. — Внесено от Южна Америка, чудесна смес.

— О, много сте любезен. — Адлер извади една кърпа и си избърса лицето. Той беше преминал на ерзац кафе още преди месеци. Не можеше точно да си спомни последния път, когато беше пил истинско кафе.

Фирхаус излезе от кабинета и се върна с един поднос.

— Сметана? — попита той.

— Да, благодаря. — „Сметана. Истинска сметана!“

Адлер отпиваше от кафето със затворени очи, наслаждавайки се на всяка глътка.

— Сега ми кажи какво знаеш за Черната лилия.

— Хер Райнхард беше чест посетител в дома на един еврейски учител, Исак Щернфелд. Щернфелд преподаваше политически науки в университета, преди да бъде изпратен в Дахау.

— Той комунист ли е?

— Не, социалдемократ, радикален противник на фюрера и нацистката партия. Преди фюрерът да стане канцлер, една група студенти, които също бяха чести гости на Щернфелд, започнаха един пасквил, наречен „Die Fackel“. Той беше насочен главно срещу студенти, един вид колежански хумор… малко сатира, малко язвителност. А после и срещу хер Хитлер…

— Фюрера — поправи го Фирхаус.

— Да, фюрера. След като фюрерът стана канцлер, „Die Fackel“ стана по-целенасочен. Тогава се включи и Райнхард, пишеше от време на време за него и го издаваше. Щернфелд беше съветник, а го печатеше Оскар Пробст.

— „Берлинска съвест“ — каза Фирхаус.

— Да. Когато… когато…

— Репатрирането?

— Да… репатрирането… на евреите започна, студентите образуваха Черната лилия, за да помагат на евреите да напуснат Германия.

— Откъде са взели това име? — попита Фирхаус просто от любопитство.

— Няма такова нещо като черна лилия, хер професоре. Те имат предвид, че това е организация фантом, също като цветето.

— Ученически лудории — каза Фирхаус и махна с ръка. — Нещо друго?

— Те прехвърлят пари в швейцарски банки, уреждат фалшиви паспорти, транспорта, всичко.

— Студентите? — каза Фирхаус учудено. Адлер кимна.

— Студентите?! — повтори Фирхаус и поклати глава. Представяше си реакцията на Хитлер при тази новина.

— Само много посветени студенти — каза Адлер.

— Политизирани от Райнхард и онзи Щернфелд, така ли?

Адлер продължи да кима.

— Редактор на „Die Fackel“ беше едно еврейско момче, Аврам Волфсон. Сега е двадесет и пет годишен. Неговите най-добри приятели са Вернер Гебхарт и Йоахим Вебер. Моето предположение е, че Волфсон е главата на Черната лилия, Гебхарт се занимава с прехвърлянето на евреите извън страната, а Вебер с парите, документите, паспортите, фалшивите документи за самоличност и така нататък.

Фирхаус слушаше Адлер и гладеше брадата си. Вече му се изясняваха и някои други неща.

— Така, сега мисля, че знам какво се е случило с Ото Шиф и Тол Натан. Тези студенти вероятно са ги изкарали от страната. И вероятно те са принудили Симон Кафар да се обеси.

— Симон Кафар също ли работеше за вас?

— Не знаеше ли? Шиф, Натан, Кафар, всички бяха ефективни judenhascher като тебе. Познаваше ли ги?

— Познавах Кафар бегло. На другите съм им чувал само имената.

Фирхаус пак поглади брадичката си, после попита:

— Как финансират всичко това?

— С пожертвувания от богати евреи и симпатизанти тук и в чужбина.

— Значи този Волфсон и още дузина студенти са създали цялата тази организация? — каза Фирхаус. Все още не можеше да приеме теорията на Адлер.

— Всъщност мисля, че е Щернфелд. Че е предвиждал… репатрирането. Но Волфсон е бил отличен студент, много прагматичен, както разбирам.

— Откъде знаеш всичко това?

Адлер го погледа няколко секунди, после каза:

— Йоахим Вебер е мой племенник. Никога не сме били близки, но често разговарям с майка му, тя ми е родна сестра.

— Колко хора са замесени с тази група? Адлер поклати глава.

— Десетки, предполагам. В Берлин, Мюнхен, Линц, Париж, Цюрих.

— Всички ли са евреи?

— Не. Евреи и друговерци.

— И как сме изтървали нещата да стигнат толкова далеч! — каза Фирхаус сякаш на себе си. Фюрерът щеше да бъде вбесен. — И къде можем да намерим този Волфсон?

— Това е проблемът, хер професоре. Никой не знае. Няма списък на членовете, това не е военна организация. Тя е като цветето, сякаш не съществува. Като влак, който пътува само когато е необходимо. Никой не е виждал Волфсон от месеци. Но аз вярвам, че трябва да е в Берлин. И имам това.

Той подаде на Фирхаус един лист с две колонки имена и адреси.

— Това са четиридесет и осем души, свързани с Волфсон. Три поколения, до четвърти братовчеди и племенници. Имам подобни списъци и за Вебер и Гебхарт в папката.

Фирхаус се впечатли.

— Това е изключителен доклад, Адлер. — Той се наведе над списъка и прокара пръст по колонките. — Направил си това за един месец?

— Всъщност за три седмици.

— Изключително, наистина. Гестапо вече с месеци разследва случая без успех.

— Те не са евреи — каза Адлер почти шепнешком.

— Много вярно, Херман. Необходим ти е свой човек, за да хванеш свой човек, а? — Той се усмихна и Адлер започна да се отпуска.

— Ако го хванете, господин професоре, мисля, че мога да намеря достатъчно доказателства за…

— Не ме интересуват доказателствата — каза Фирхаус и махна с ръка, без да вдига очи от списъка. — Дай ми имената и адресите и аз ще изкарам признания от тези студентчета. Не ми трябват доказателства. — Пръстът му внезапно се забоде в едно от имената. — Това негова сестра ли е? Дженифър Гулд?

— Наполовина, хер-професоре. Майка й не е еврейка. Мисля, че е католичка.

— Тук не си посочил нейния адрес. Защо?

— Тя се премести преди около три месеца и я загубих от поглед.

— Хм — каза Фирхаус. — Изглежда, имаме епидемия от изчезвания…

После изведнъж вдигна очи, взря се в тъмния ъгъл на стаята и след миг плесна с ръце. Адлер се сепна.

— Знам къде е! — възкликна Фирхаус, издърпа едно чекмедже и запреравя папките. Извади една. Вътре имаше копия от месечните доклади на военните шпиони в главните европейски градове, включително от фон Майстер в Париж. Фирхаус наплюнчи палеца си, запрел иства папката, после спря. — Да, разбира се! Кигън!

Фирхаус се облегна и се усмихна горд от себе си, че не само е чел тези скучни доклади всяка седмица, а и че е запомнил кратката справка за Кигън и тази Гулд.

— Тя е певица — подигравателно каза той. — Пее американски негърски джаз. И е приятелка с оня американски лъжец Радмън. — Той погледна Адлер и се усмихна. — Може би тя знае къде е Волфсон. Може би тя ще ни отведе до Черната лилия. И е в Париж.

 

Адлер бързаше по улицата и пак притискаше чантата към гърдите си. Беше започнало да вали — упорито ръмене, което наквасваше косата, кожата, дрехите.

Той прегърби рамене. Трябваше да вземе хапче. Сърцето му се беше разтупкало. Магазин! И прилично място, където да живее, а може би и арийски документ за самоличност. Всичко това беше направо главозамайващо.

Една кола спря до бордюра и един пресипнал глас каза:

— Херман Адлер.

Той понечи да се обърне, но две мускулести ръце го сграбчиха. Чантата падна на земята.

Адлер отвори уста, но преди да успее да извика, нещо меко затисна носа му. За момент той подуши стипчиво-сладката миризма на хлороформ, после изгуби съзнание. Докато го набутваха в колата, едно малко шише с хапчета изпадна от джобчето на жилетката му и се изтърколи в мръсния канал.

 

Когато Адлер си тръгна, Фирхаус седна и помисли няколко минути. Трябваше да се държи внимателно засега, особено когато работеше с Химлер. Доста германци симпатизираха на евреите, особено бюрократите в провинцията. Хитлер не искаше да излага на риск властта си, като им се противопоставя. В този момент фюрерът се нуждаеше от подкрепата на всички и работата на Фирхаус с ренегатите по въпроса за хора със смесена кръв не можеше да получи гласност. Но имаше мнозина, които вярваха в работата по пречистването. Теодор Айке беше един от тях.

Той грабна телефона и поръча разговор с бруталния бивш щурмовак, сега член на СС и управител на лагера в Дахау. Айке беше прочут с непреклонната си твърдост. Веднъж бе пребил един евреин до смърт с голи ръце. В Дахау беше убил един затворник с лопата. Тоест, човек, с когото Фирхаус можеше да се справи.

— Теди, обажда се Вили Фирхаус — каза той, когато чу грубия глас на Айке.

— Здравей, Вили! Как е в Берлин?

— Чудесно. Всичко върви много добре. А при тебе?

— O, добре. Хубав град.

— А лагерът?

— Добре е.

— Никакви проблеми?

— Никакви. Евреите не създават проблеми, проблем са политическите затворници. Но всичко държим под контрол. Единственият ни проблем е пренаселеността.

— Новият лагер в Захсемаузен ще бъде готов през пролетта, това малко ще ви облекчи. И се планират други в Берген-Белсен и Бухенвалд.

— O, чудесно.

— А Ана? Как е тя?

— Оплаква се от време на време. Имахме един-два опита за бягство, и винаги през нощта. Е, токът ги хваща, но е доста неприятно. Пукането като горят я буди.

— Сложи по-тежки кепенци — предложи Фирхаус.

— Ха-ха! — засмя се Айке.

— Слушай, Теди, искам да те помоля за една услуга. Имате един затворник, Щернфелд…

— Учителя?

— Да. Той може да има информация за една група, която се нарича Черната лилия. Фюрерът държи да узнае информацията, която той има за тази организация. Мислех си, че може да използваш някои от твоите по-убедителни методи спрямо този Щернфелд.

— Съжалявам, Вили. Малко си закъснял.

— Закъснял?

— Щернфелд е мъртъв. От един месец.

— Какво се е случило?

— Беше алергичен към тежката работа — каза Айке със смях. — Е, всъщност го довърши пневмонията.

— По дяволите!

— Е, Вили, ако намериш някого, просто ми позвъни — чу се прегракналият глас на Айке. — Ако трябва, ще накараме и Бранденбургската врата да пее „Horst Wessel“, но изобщо не ни върви с труповете. — И се засмя.

Фирхаус затвори и допи кафето си. Трябваше да смаже Черната лилия и докато Адлер донесеше нова информация, му оставаше само една следа — Дженифър Гулд.