Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cadet Button (A Tale of American Army Life), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)

Издание:

МАЙН РИД. ЗЛАТНАТА ГРИВНА

Роман

Превод: Ив. Андрейчин

Редактор: Паруш Парушев

Илюстрация за корицата: Емилиян Станкев

Художник-редактор: Лили Басарева

Коректор-стилисти: Лидия Ангелова, Людмила Антонова, Борислав Зонгов

Графично оформление: Стефан Узунов

Цена 10,98 лв.

„Тренев & Тренев“ ООД, София, 1992

с/о Jusautor, Sofiа

История

  1. — Добавяне

Глава VI
ПРИЕМ У КОМЕНДАНТА

В десет вечерта следващата събота и двете зали в жилището на коменданта бяха изпълнени с хора. Преобладаваха офицерите, но имаше и двайсетина дами. Едни от тях живееха във форта, а другите бяха техни приятелки, дошли с мъжете си.

Всеки беше тук с различна цел. Един се блазнеше от обещания голям лов, друг — от възможността да закупи земя наблизо, а мнозина бяха дошли просто от любопитство.

— Мисис Пейтън — говореше лейтенант Дейвид на млада жена, която се оглеждаше, току-що влязла в залата, — моля ви за помощ. Мис Брентън не ми вярва, че и дамите ще бъдат поканени на лова с хрътки.

— Вярно е — отвърна с усмивка мисис Пейтън, — колкото до мен, аз винаги придружавам мъжа си по време на лов, но не нося оръжие. Но има дами, които ловуват истински, например миналия месец една девойка от Кентъки, която беше с нас, уби три бизона.

Джулиет Брентън се възмути от този подвиг, а братовчедка й Нети извика:

— Наистина ли? Три бизона със собствените си ръце? Представям си колко е била горда с това! Трябва да се опитам и аз да убия един в големия лов, който ни е обещал комендантът.

— Ако ме вземете за водач, ще убиете дори два — уверяваше я Дейвид.

— Съветвам ви да тръгнете с опитен ловец като мен — намеси се весело лейтенант Пейтън, — ако не искате да се върнете с празни ръце.

До тях се приближи мисис Сейнт Ор и като чу за какво си говорят, се намеси:

— Мис Джулиет, наистина съм в отчаяние, но комендантът е принуден да отложи малко лова… само за няколко дни. Трябва да бъдем сигурни, че наоколо няма индианци. А дотогава можете да се задоволите с лов на зайци в близост до форта. Участвали ли сте в лов с кучета?

— Никога.

— Това е много интересно, а мъжът ми има прекрасни кучета. Но мис Нети Дашууд едва ли ще се задоволи с такъв скромен дивеч.

— Какво да се прави — с въздишка отвърна Нети, — все пак се надявам, че тези проклети индианци ще се махнат от околностите.

— И ние искрено се надяваме на същото — малко тъжно отговори мисис Сейнт Ор, — но няма ли да е по-добре да оставим този разговор и да посветим малко време на музиката? Мис Джулиет, няма ли да ни попеете?

Джулиет не чака да я молят, стана и отиде до пианото, сподирена от неколцина поклонници.

Капитан Джим Сейнт Ор, който стоеше усамотен в срещуположния край на салона, се приближи и седна зад инструмента.

— Е, детето ми, какво ще кажете за живота във форта?

Независимо че беше по-млад от брат си, капитанът обичаше да се държи малко покровителствено с по-младите от него и този му маниер се харесваше в обществото. Но в случая трябваше да се отбележи, че той беше почти два пъти по-възрастен от Нети.

— Според мен тук е много интересно! — с въодушевление му отвърна тя. — Всички тези господа са толкова внимателни и любезни!

— И вие проявявате голяма любезност, като говорите така за тях — скромно се отзова капитанът, — но позволете ми да ви попитам за нещо, мис Нети. Познавате ли един офицер на име Франк Армстронг?

— Разбира се, познавам господин Франк Армстронг и дори се надявах да го видя тук, във форта. Защо вече толкова време не е дошъл в залата при нас?

Капитанът изведнъж стана сериозен.

— Можете ли да пазите тайни?

— Разбира се.

Нейните устни трепнаха.

— Армстронг замина за седмица или две и ми повери едно писмо до вас, мис Нети.

— Писмо за мен? — извика госпожицата от изненада. — Сигурен ли сте, че е за мен, а не за друга?

— Напълно. Нали сте в кръга на приятелите му?

— Без съмнение — каза тя искрено.

— Е, тогава всичко е много естествено. Армстронг замина на първия си поход. Както всички млади офицери, и той изглежда е решил, че няма да се върне… Но защо се уплашихте?… Няма и най-малка опасност и след седем-осем дни той ще е сред нас.

Нети беше пребледняла и лицето й изразяваше силна тревога.

Капитанът промени гласа си и се престори на много недоволен.

— Така и очаквах — продума той като че ли на себе си, — нямате нито капка смелост… Хайде, стегнете се, иначе няма да се реша да ви дам писмото.

— Къде е то?

— Ето го, но ще ви помоля да не обръщате внимание на това, което е написано върху плика… Тези млади офицери винаги пишат завещания преди поход, но те остават без последствия.

— За Бога, какво е написано върху плика, капитан Сейнт Ор? Кажете ми, защото не смея пред всички да погледна писмото.

— Пише: „Да се отвори само в случай, че бъда убит или попадна в плен при индианците.“ Така постъпват всички сукалче-та. Когато се върне, той ще се срамува от тези редове…

— Когато се върне… Но ще се върне ли? И кога ще стане това?

— Трудно е да се каже. Целта на похода е да се разузнае за индианци в околността. Но Армстронг е в добра компания. Замина с приятеля си лейтенант Ван Дайк и двамата командват трийсет превъзходни конници и няколко чудесни индиански водачи. Колкото до Ван Дайк, той е вече три години сред прерията и познава обстановката отлично.

— Ако беше само с Ван Дайк, нямаше да съм напълно спокойна. Той не е завършил военната академия, знаете ли това?

Капитан Джим се засмя.

— И той, както и аз, момиченце, както и три четвърти от най-добрите ни офицери.

— Мислех, че не е възможно да станеш добър офицер, ако не си завършил военната академия — каза госпожицата — или поне… Но, за Бога, простете ми, капитане. Не исках да ви засегна ни най-малко. Съвсем друго исках да кажа…

— Не се извинявайте. Това е много разпространено мнение. Но не е най-справедливото. Уест Пойнт досега не е дал нито един добър войник. Наистина, там има всичко необходимо за обучение. Но ще сгрешите, ако си помислите, че говоря така от завист. Моят брат например е завършил там и по-добър офицер от него не познавам. Но човек може да стане превъзходен офицер и без тази академия.

— Към коя категория принадлежи Ван Дайк? — попита изведнъж Нети.

Капитанът замълча. Семейна черта на Сейнт Ор беше никога да не говорят лошо за другите.

— Мис Брентън всеки момент ще запее. Да не й пречим — каза той, като се зарадва на възможността да не отговори на въпроса.

Джулиет изпя романс. Изпълни го вярно, но без особено чувство. Поблагодаряха й, макар да не успя да трогне никого. След романса мисис Сейнт Ор изсвири прекрасен валс от Шуберт.

Лейтенант Дейвид веднага покани Нети Дашууд и капитанът се избави от неудоволствието да каже мнението си за Ван Дайк.

Валсът беше последван от полка, после от кадрил. Танците следваха един след друг. Комендантът полковник Сейнт Ор в парадната си униформа се оказа измежду най-добрите танцьори. Беше се отдал на възможността да се повесели и да забрави за малко всекидневните си грижи. А в танците той все още можеше да се конкурира с голобрадите си лейтенанти.

Неговият младежки порив дразнеше заклетите ергени и капитан Щрикер, Грюнт и още някои други около тях не пропускаха възможността да отправят по негов адрес критични бележки.

— Няма що, добър комендант! — мърмореха те в своя ъгъл главно затова, че този прием ги лиши от удоволствието да се посветят както винаги на ергенската си компания с лула в уста и с чашка уиски.

Полковникът не им обръщаше внимание и не пропускаше нито един танц.

Вече минаваше полунощ. Приемът беше в разгара си, когато изведнъж блеснаха светкавици и се разнесе оглушителен гръм. Всички се втурнаха към прозорците, но оттам нахлу силен вятър, примесен с едри капки дъжд. Когато затвориха плътно вратите и прозорците, танците се подновиха сред грохота на бурята.

Нети Дашууд пребледня. Нейният кавалер Дейвид напразно се опитваше да я успокои:

— Това е най-обикновена буря, която бързо ще премине. По-добре е, разбира се, в такова време да си на прием, отколкото в прерията. За щастие, ние получихме подкрепление и малко ни поолекна. Сега можех да съм дежурен например.

— А такава буря опасна ли е в прерията? — попита госпожицата. — Няма ли опасност гръмотевиците да убият някого?

— Не ми се е случвало да видя подобна смърт. В прерията е страшен само дъждът. Случва се хората да се разположат на почивка в някое сухо корито на река или в най-безобидна долина, а когато дойде силният порой, водата помита хората заедно с палатките. Преди два месеца един наш отряд попадна в подобна ситуация и няколко коня се удавиха. Но сега сред нашите е индианският водач Червената стрела.

— Наистина ли? Колко ми е приятно да чуя, че те са добри водачи.

— Колко сте мила, мис, като се интересувате от съдбата на нашите момчета. А те самите, уверявам ви, обръщат много малко внимание на подобен дъжд. Но извинете ме за недосетливостта. Навярно познавате някого от офицерите в похода?

— Моя братовчед — каза госпожицата, като се изчерви до корените на русите си коси. — А вие уверен ли сте, че не го заплашва никаква опасност?

— Наистина никаква — каза той, почувствал се малко засегнат от прекалено голямата загриженост на девойката за съдбата на някой от отсъстващите.

В този миг оглушителен гръм сложи край на танците. Кавалерите отведоха дамите си до местата им и балната зала изведнъж се превърна в зала на тревожно очакване. Всички си говореха полугласно, никой не се смееше вече, във въздуха се носеше неясно предчувствие.

За щастие, това не продължи дълго. Бурята отмина, като остави форта зад себе си, и когато отвориха прозорците, луната светеше ярко посред чистото небе и отвън нахлу свеж въздух.

Лейтенант Дейвид, недоволен от себе си, че не бе успял да направи сериозно впечатление на мис Нети Дашууд, се възползва от първата възможност да напусне залата и тръгна към офицерските жилища.

„Възможно ли е този пияница Ван Дайк да е причина за тревогата й? — питаше се той. — Какво толкова е намерила у този пияница?“

Мрачното настроение не му позволи да забележи тъмната фигура, която се отлепи от стената и го последва с котешка пъргавина. Беше полугол индианец с обтегнат лък в ръцете.

— Пази се, Дейвид — разнесе се вик сред плаца. Младият човек в миг се хвърли встрани. Звук от летяща стрела се смеси с вик на болка.

Капитан Джим, който седеше пред стълбището на комендантската къща и беше успял толкова навреме да забележи нападението, се втурна по посока на вика. Тъмната фигура беше изчезнала.

— Ранен ли си? — извика той. — Виждам. Добре, че е в ръката. Прибери се, за да не плашиш жените, и изпрати да доведат доктора. Аз ще хвана онзи бандит.

И капитанът се затича към караулното помещение.

— Старши, изведете войниците! — извика той. — Някой рани със стрела лейтенант Дейвид. Хванете всички червенокожи, които ви се изпречат. Чувате ли какво ви казах?

— Извинете ме, господин капитан, но без дежурния аз…

— Поемам отговорността върху себе си. Тичайте!

Без повече бавене войниците грабнаха пушките си и хукнаха към мястото, където бяха индианските вигвами.

От тях нямаше и следа. Огньовете бяха изгасени, на триста крачки околовръст не се виждаше нито един индианец.

Войниците вече се връщаха назад, когато силен изстрел проехтя от другата страна на оградата и от часовой на часовой до тях достигна вестта, че е стрелял войникът от пост номер осем.

„Това е зад конюшните — каза си капитан Джим, — бандитът е избягал от другата страна. Отлично, няма какво да се добави. Това да ми е за урок — да не се бъркам в чуждите задължения.“

— Кой е дежурен тази нощ?

— Лейтенант Грокъм… Ето го, тича насам.

— Какво правите там? — викаше дежурният офицер. — Не чухте ли изстрела зад конюшните? За какъв дявол караулът е зад оградата? Кой си позволява да се разпорежда в мое отсъствие?

— Аз — обади се капитан Джим, — не трябваше да се губи време. Старшият не е виновен…

Лейтенантът млъкна, като го видя, а караулът се върна на мястото си. След пет минути старшият рапортуваше:

— Някакъв индианец премина през оградата при пост номер осем. Часовоят стреля, но не го улучи.

Лейтенант Пейтън притича без шапка. Нетърпеливо изслуша разказа за случилото се и веднага изказа своята версия:

— Готов съм да се обзаложа, че тази стрела е на Татука. В деня, когато пристигна подкреплението, Дейвид го наби до кръв с камшика си и сега е поискал да си отмъсти.

— Докато не премахнем тези негодници до един — отзова се лейтенант Грокъм, — няма да имаме мира.

— Лесно е да се каже — засмя се капитан Джим, — но тъй като сега е невъзможно да преследваме Татука, по-добре ще е да отидем при Дейвид. Той трябва да е благодарен на случая, че аз бях навън и успях да го предупредя в последния момент, иначе стрелата щеше да прониже сърцето му вместо ръката.

— Нещо ми подсказва, че тази есен няма да мине без сражение, а този разбойник… ще бъде чудо, ако не ни докара главоболия — заключи адютантът Пейтън.

Докато разговаряха така, офицерите стигнаха до жилището на Дейвид и го намериха под грижите на доктор Слоукъм, който вече беше превързал раната му.

Би трябвало това да е проста драскотина, ако можеше да се вярва на Татарина, макар стрелата да беше минала през ръката.